Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (24)

Двадесет и четвърта глава

Събуди се от слънчевата светлина и проблясването на злато на пръста си. Усещаше тежестта на ръката на Итън, който я бе прегърнал през кръста. За щастие не бе имала кошмари през нощта. Зачуди се дали това е добър знак.

Загледа се през прозореца към утрото на Лас Вегас и си спомни за едно друго утро преди около година. В главата й изплуваха спомените за бягството им от „Кендъл Лейк Менър“.

 

 

— По дяволите! — промърмори Ърни. — Какво й става? Нали трябваше да е получила допълнителна доза тази вечер?

— Може да не й е било достатъчно. — Гласът на Рон бе тих, но нямаше как да не усети противната похот, с която бе наситен. — Не се тревожи, каишите ще я задържат неподвижна. Взех спринцовка с нещо специално, за всеки случай.

Последва ново тупване и след него приглушено стенание. Някой потропа с юмрук два пъти, бързи, отчаяни леки удари по вратата й, но тя разпозна сигнала.

Седна в леглото си с разтуптяно сърце, обляна в студена пот.

— Използвай проклетата игла — изръмжа Ърни отвън, в коридора. — Много е силна.

— Не е забавно, когато са прекалено упоени и не разбират какво става. Хайде, можем да се справим с нея.

Стана от леглото и грабна лекия памучен халат с изписано на левия горен джоб „Кендъл Лейк Менър“. Всеки пациент получаваше такъв халат и чифт пантофи. Нямаше колан на халата, нито връзки на обувките им.

Отиде до вратата и допря ухо до нея. Санитарите бяха успели да довлекат жертвата си до края на коридора. Изчака, докато се увери, че са завили зад ъгъла, и тогава се върна до леглото, за да извади открадната карта за отключване на вратата, която бе пъхнала в малка цепнатина отдолу на дюшека.

Бе се сдобила с нея след дълги седмици на внимателно наблюдение и планиране. Както бе обяснила на приятелката си, целият план се градеше на факта, че новият санитар, който поемаше нощните смени през уикенда в това отделение, бе свикнал да задоволява глада си за дрога, като краде от лекарствата на пациентите. Онези, които не искаше да рискува да използва самият той, вероятно продаваше на улицата.

Така добре се бе преструвала на упоена, когато този тип се появеше с хапчетата й за през нощта, че той се бе престрашил да открадне и някои от новите таблетки, които доктор Макалистър й бе предписала. Лекарствата имаха за цел да предизвикат жизнерадостно, доверчиво и еуфорично състояние. Психиатърката се надяваше, че то ще й помогне да преодолее упорития отказ на пациентката да обсъжда с нея крещящите стени и плачещите стаи.

Бе се преструвала, че гълта първите няколко дози, и бе много доволна, когато през полуспуснатите си клепачи виждаше как санитарят започна да прибира таблетките в джоба си.

Бе изчакала търпеливо. Накрая, след пет поредни уикенда на успешни кражби, онзи бе станал невнимателен. Една съботна вечер, след като бе изгълтал съдържанието на малката пластмасова чашка на таблата, предназначена за нея, той бе побързал да излезе от стаята й в отговор на позвъняване и бе забравил да заключи вратата.

Тя изчака около четиридесет минути и после се промъкна в коридора. Видя го блажено усмихнат да зяпа малкия екран на телевизора в остъклената стаичка за дежурните.

Дръпна звънеца на противопожарната аларма точно до помещението за почивка на персонала. Санитарят, потънал в наркотичен унес, бе реагирал на звъна на алармата като объркан бик, пред когото са размахали кърпа на червени райета. В последвалия хаос изобщо не бе трудно да вземе от чекмеджето резервния главен ключ, с който се отваряха всички врати в клиниката.

На другия ден сподели с новата си приятелка за ценната придобивка и започнаха да кроят подробни планове.

Решиха да избягат някоя неделна вечер, защото през уикенда санитарите по правило бяха по-небрежни от колегите си на редовни смени през седмицата.

Но бе четвъртък. Рон и Ърни бяха дежурни заедно. И бяха хванали новата й приятелка, жената със сребристосините очи.

Знаеше къде ще я заведат — в кабинета за медицински прегледи със специалната кушетка с метални гривни за връзване на ръцете и краката, в стаята с крещящите стени.

Свършено е с плана за тръгване в неделя, помисли си тя. Ще трябва да стане днес.

Хвърли последен поглед към стаята, която бе нейна затворническа килия през изминалите няколко месеца. Нямаше нищо, което да си заслужава да вземе със себе си. Личните й вещи и документите за самоличност, които носеше, когато я доведоха в „Менър“, бяха заключени в едно малко помещение на първия етаж.

Използва откраднатия ключ, за да отвори много внимателно вратата на стаята си. Постоя тихо няколко минути. Отекваше само тишина. Коридорът бе празен.

Излезе от стаята. Отвън светлината бе приглушена за през нощта, но не бе изключена напълно. Тя забърза към далечния ъгъл, зави и тръгна по друг коридор.

Когато стигна до следващия, отново спря и се ослуша. В тази част от клиниката нямаше стаи на пациенти, а само офиси и кабинети за преглед, които би трябвало да са празни през нощта.

Приглушен шум долиташе от стаята с писъците. Рон и Ърни вече бяха вътре с приятелката й.

За миг се уплаши толкова силно, че чак й прилоша.

После се извърна и натисна ключовете за електричеството с двете си ръце. В коридора стана тъмно, но под вратата на стаята с писъците все още се процеждаше светлина.

Тя тръгна натам, като се стараеше да не вдига никакъв шум. Пантофите много й помагаха. Когато стигна до шкафа с пожарогасителя, отвори вратичката и го измъкна. Отиде до вратата на стаята с писъците и удари с пожарогасителя по нея.

— Какво, по дяволите, е това? — Ърни изглеждаше разтревожен.

— Може да е някой от лудите — отвърна Рон. — Аз ще се погрижа.

Вратата се отвори. Мъжът пристъпи в коридора.

В този момент й хрумна, че дългият период на невероятно лош късмет, който я бе споходил, може би е свършил.

Рон най-напред погледна наляво, а не надясно. Не я видя, застанала там с високо вдигнат над главата пожарогасител.

— По дяволите! — промърмори Рон. — Някой откачен е угасил всички лампи.

Бе много по-висок от нея. Трябваше да замахне с пожарогасителя от много неудобен ъгъл, а не просто да го стовари, както би предпочела. Въпреки това тежкият предмет удари Рон отзад по главата с доста задоволително тупване.

Той се свлече на пода, без да издаде звук.

— Какво става?

Ърни се появи на прага с отворена от изненада уста.

— Какъв дявол…

Тя дръпна предпазителя на пожарогасителя и насочи към него струя бяла пяна. Улучи го право в лицето.

Той извика и се заклатушка назад, притиснал ръце към очите си. Фактът, че вече бе разкопчал панталона си в подготовка за изнасилването, му създаваше големи трудности. Заплете крака в смъкнатите си крачоли и тупна тежко на пода. Отвори уста да изкрещи, но тя я напълни с пяна. Ърни се задави и отчаяно се опита да си поеме въздух.

Усещанията я заляха, когато влезе в стаята за прегледи. Опита се да заглуши психичната енергия и отново вдигна пожарогасителя, като се готвеше да го стовари върху главата на Ърни.

Приятелката й яростно се бореше с каишите за задържане на кушетката. Бе успяла да махне затъкнатия в устата й парцал.

— Помогни ми.

Тя се втурна към масата и разкопча кожените каиши, които пристягаха краката й в металните опори.

Ърни протегна ръка, опитвайки се да сграбчи някой стол. Тя се извърна и вдигна пожарогасителя.

— Почакай.

Приятелката й грабна една спринцовка от бюрото и заби иглата в ръката на санитаря. Той изохка, отвори уста и се отпусна.

— Дадох му цялата доза. Доста време няма да може да се събуди. Да се махаме оттук.

Забавиха се, докато довлекат Рон обратно в стаята с писъците и намерят ключовете за колата му. После затвориха и заключиха вратата. Побягнаха към първия етаж, като използваха откраднатия електронен ключ, за да слязат по аварийното стълбище.

Шкафчетата с личните вещи на пациентите се намираха в офиса на Леон Грейди. Електронният ключ не ставаше за него, но отвориха отсрещната врата с надпис „Домакин и портиер“. Ключът за офиса на Грейди висеше на една кукичка в шкафа с инструменти.

Щом влязоха в кабинета на охраната, откриха шкафчетата. Малките катинари, с които бяха заключени, бяха толкова слаби, че можеха да се разбият с някой от инструментите, но това не се наложи. Ключовете им бяха в чекмедже на бюрото на Грейди.

Шкафчето с нейното име се отвори съвсем лесно. Вътре бе дамската чанта, която носеше в нощта, когато я доведоха в „Кендъл Лейк Менър“. За огромно нейно облекчение портфейлът й с шофьорската книжка и други документи за самоличност все още си бяха вътре. Но парите и кредитните карти ги нямаше. Знаеше, че ги бяха дали на Форест Клийлънд в деня на постъпването й. Такава бе обичайната процедура. Понякога обаче се налагаше да се провери самоличността на даден пациент, затова документи от този род се запазваха.

— Кредитните карти и без това няма да ти послужат за нищо — напомни й приятелката й. — Не можеш да ги използваш. Прекалено лесно е да се проследят.

Вече навън в безлунната нощ, двете се качиха в колата на Рон. Не след дълго стигнаха до някаква къща в покрайнините на малко планинско градче.

— Чие е това място? — попита тя.

— Мое. Но използвам друго име. Между другото, отсега нататък можеш да ме наричаш Аркадия.

— Хубаво име.

— Благодаря. Открих го в една книжка със съвети как да наречем бебето си.

Аркадия повдигна една дъска на верандата, извади ключ и отвори вратата на къщата.

В миниатюрната всекидневна, зад един панел в стената, бе скрит сейф. Жената с „бебешкото“ име набра шифъра и извади куп документи.

— Какво е това?

— Нова самоличност — каза Аркадия.

— Впечатлена съм. Планирала си всичко това още преди да дойдеш в „Ксанаду“, нали?

— Да.

— Но защо?

— Дълга история — Аркадия се запъти към входната врата. — Ще ти я разкажа, след като сменим автомобила.

— Да не би да имаш друга кола, скрита тук?

— В гаража.

На следващата сутрин Аркадия бе използвала сметката си в задгранична банка.

— Трябва ни малко време, за да ти приготвим ново минало — каза тя. — Какво ще кажеш за една малка ваканция?

— Чувала съм, че пътешествията разширяват…

 

 

Итън се надигна от възглавниците и се наведе да целуне голото й рамо.

— Добре ли си?

— Да.

Тя се обърна по гръб и погледна нагоре към него. Нейният съпруг.

Той се усмихна. Тя почувства трепета чак до пръстите на краката си. Лицето му бе потъмняло заради наболата брада, а косата му бе разрошена. Бе също толкова очарователен на дневна светлина, колкото и в полунощ. И бе изцяло неин. За известно време.

— За какво си мислеше? — попита я.

— За бягството от „Ксанаду“.

— Разкажи ми — помоли той.

Вече знаеше по-голямата част. Имаше право да научи и останалото. Разказа му всичко. Очите му станаха студени.

— Онези двамата, санитарите, някога замъквали ли са те в тази стая за прегледи?

— Не. Мисля, че ме смятаха за прекалено непредсказуема в лудостта си. Не бяха сигурни как ще реагирам на лекарствата.

Усмивката му бе хладна, но одобрителна.

— Ти си подхранвала това впечатление за непредсказуемост, нали така?

— Разбира се, при всеки удобен случай — тя прокара пръсти през косата му. — Станах наистина много добра в преструването на лудата от стая 232. Санитарите ме отбягваха.

Той я погали с устни по устата.

— Много се радвам да го чуя. Иначе щеше да се наложи да добавя още две задачи към списъка си с неотложна работа.

Тя потръпна от изражението, което се появи и отмина в очите му.

— Не бих могла да си припиша изцяло заслугите за това, че Рон и Ърни ме отбягваха — каза тя. — Те знаеха, че доктор Макалистър е особено заинтересувана от моя случай. Не можеха да бъдат сигурни какво бих й казала по време на терапия и на какво тя би решила да повярва. Можеше лесно да ги уволни и двамата.

— Макалистър. Това име ми е познато.

— Тя бе лекарят, който следеше за моя така наречен оздравителен план.

— Аха — той се замисли. — Според Сингълтън Макалистър е единственият истински лекар в „Кендъл Лейк“. Сигурно е претрупана от работа. Защо се е интересувала по-специално от теб?

— Според официалната версия се озовах в „Ксанаду“, защото Форест информира всички, че чувам гласове в стените на вилата, които ми казват кой е убиецът на Престън.

— Има ли нещо вярно? — безизразно попита Итън.

— Разбира се, че не. Не чувам никакви гласове. — Просто усещам чувства и емоции. „Но той не би харесал и подобно обяснение“, помисли си тя. — Според мен обаче на доктор Макалистър й се искаше да вярва, че мога някак си да вляза в една стая и да усетя разни неща.

— Защо?

— Един ден по време на терапия забелязах листове по бюрото й. Бяха от полицейския началник в едно малко градче близо до „Кендъл Лейк“. В писмото той й благодареше за консултантските услуги по повод на някакво неотдавнашно убийство и споменаваше за приложен чек.

— Какви консултации им е давала?

— Макалистър ме видя, че гледам към писмото, и ми обясни, че понякога прави психологически портрети за някои малки полицейски управления.

— Виж ти, да я вземат дяволите! Решила е, че ако наистина чуваш гласове в стените, може да се окажеш полезна за нея, така ли?

— Според мен тя знае, че не чувам гласове — обясни Зоуи, като подбираше думите си много внимателно. — Но като лекар се интересува професионално от биологичната основа на човешката интуиция. Дори е писала доклади по темата. Вероятно сериозно се е питала дали нямам някаква свръхчувствителност, която би й била полезна на местопрестъплението. Пълна глупост, разбира се, но тя наистина си пада по тези неща.

— Мислиш, че е искала евентуално да те използва като свой помощник?

— Или това, или просто е била любопитна от академична гледна точка. Всичко, което знам със сигурност, е, че непрекъснато ме подлагаше на тестове. Все ме караше да описвам впечатленията си от дадена стая. Правеше си експерименти с разни медикаменти, за да види дали някои от тях няма да повишат чувствителността ми.

— Май е трябвало да бъде пациент в „Менър“, а не водещ лекар.

— Аз се преструвах, че гълтам таблетките. През повечето време.

В два от случаите обаче медикаментите бяха стрити на прах и смесени с храната й. По вените й премина старият ужас. Спомняше си как и двата пъти бе дошла на себе си в стая с писъци, а доктор Макалистър стоеше наблизо и я подканваше да опише какво изпитва.

Тя отблъсна спомените и забеляза, че Итън я наблюдава с обезпокоително напрегнато изражение.

— Какво има? — попита го, като се опитваше да разведри атмосферата. — Да не се тревожиш, че може да си се оженил за някаква луда?

— Не — отвърна той. — Но ми хрумна, че не само Иън Харпър и Форест Клийлънд биха могли да имат основателна причина, да те държат затворена в „Кендъл Лейк Менър“.

Полазиха я ледени тръпки.

— Може и да си прав. Но това няма значение сега.

— Не — той наведе устни към нейните. — Сега няма значение.