Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (14)

Четиринадесета глава

— Тя много ми хареса — Бони говореше тихо, за да не чуят Джеф и Тео, които седяха отзад и обсъждаха Сингълтън Коб и неговия компютър. — Различна е от другите ти жени.

— Мислиш ли? — Итън не извръщаше очи от пътя. — Не съм излизал с жена толкова дълго, че вече не помня какъв е моят тип.

— Ами аз какво да кажа? Ако искаш да сравняваме кой колко дълго е стоял на сухо, аз определено те надминавам.

Итън й хвърли бърз изпитателен поглед. Не каза нищо, но леко присвитата му уста се очерта в светлината от крайпътните реклами. Знаеше защо е стреснат от забележката. И тя самата се бе изненадала. Често го бе упреквала, че не прави нищо, за да активизира социалния си живот, но за пръв път, откакто бе загубила Дрю, споменаваше за липсата на контакти в своя. Цялото й внимание през последните няколко години бе съсредоточено върху грижата да създаде сигурност и спокойствие за децата си. Възможността да срещне някого или дори да излиза на срещи бе последното нещо, което я интересуваше. Питаше се откъде ли бе дошла тази мисъл в главата й днес. Може би, защото бе видяла Зоуи и Итън заедно. Човек направо можеше да усети искри във въздуха, когато двамата бяха близо един до друг.

— Като казах, че Зоуи е различна — натъртено продължи тя, — имах предвид, че не е като никоя от бившите ти съпруги.

— И какво от това? Всичките ми бивши съпруги бяха много различни една от друга.

— Не, не бяха. В действителност си приличаха. Ти си склонен да се увличаш по определен тип жени.

— И какъв е този тип?

— И трите бяха красиви и умни и посвоему добри, но всички имаха две общи неща. Първото е, че бяха привлечени от теб, защото на пръв поглед изглеждаш доста готин тип. Вълнуващ. Загадъчен. Дори опасен.

— Но всъщност съм скучен, нали? Няма нужда да ми го казваш направо. Девън се погрижи да ми го изясни.

— Не, съвсем не си скучен — тя поспря за миг. — Но си много сложен.

— Сложен — той опита как звучи думата. — Това не е много по-хубаво.

— Много е трудно за една жена. Другото общо между бившите ти жени е, че никоя не искаше да отдели време да се занимава с особеностите си. Искаха ти да се занимаваш с техните особени нужди. И ако си говорим направо, и трите ти струваха много скъпо.

— Ъхъ.

— Освен това си много дисциплиниран. Може би дори малко вманиачен в някои отношения. Тези неща те правят добър в професията ти, но не е лесно да се понасят в една връзка.

— Вманиачен?

— Не се хващай за думата — бързо го прекъсна Бони. — Не намерих точната дума. Имам предвид решителен. Съсредоточен. Ти вървиш напред, докато не намериш онова, което търсиш. Веднъж щом вземеш решение, не позволяваш на нищо да те отклони от пътя ти. Виж какво ти костваше разследването на убийството на Дрю и компанията, и брака ти.

— Заслужаваше си.

Тя го погледна.

— Винаги си бил готов да платиш цената, нали?

Той сви рамене.

— На този свят няма нищо безплатно.

— Това разбиране те прави страхотен детектив. Но в личен план малко плашиш околните.

— Сложен, вманиачен, а сега и страшен. Страхотно. Явно перспективите ми за активен социален живот не са особено блестящи.

— Опитвам се да ти кажа, че тези черти имат известно очарование, но за една жена не е лесно да се съобразява с тях при сериозна, продължителна връзка.

— Смяташ, че вероятно съм обречен на серийна моногамия за цял живот?

— Смятам — внимателно подбираше думите си тя, — че се нуждаеш от жена, която може да приеме онези твои качества, които те правят такъв, какъвто си.

За момент той остана мълчалив.

— Мислиш ли, че Зоуи може да ги приеме? — попита след малко.

— Не знам. — Отвърна му напълно откровено. — Но едно ще ти кажа. Според мен и тя е също толкова сложна, както и ти.

 

 

Зоуи седна на ръба на леглото, притисна с рамо телефонната слушалка до ухото си и се наведе да събуе обувките си.

— Накратко казано, заради онова, което се е случило след убийството на брат му, Итън ненавижда хората с паранормални способности.

— Ти не си с паранормални способности — каза Аркадия. — Просто си изключително чувствителна към атмосферата на някои затворени пространства.

— Да си го кажем направо, по всички стандартни разбирания аз съм си малко странна.

— Нали нямаш намерение да го информираш за странните си способности? Няма смисъл. И без това няма да ти повярва.

— Знам — Зоуи се изтегна по гръб на леглото и впери поглед в тавана. — Ще ме помисли за луда. Или лъжкиня. Или и двете.

— Да.

— Онова, което Бони ми разказа тази вечер, бе направо страшно. Онзи, който е платил да убият съпруга й, всъщност е излязъл свободен от съдебната зала. Точно същото щеше да се случи дори и ако бях успяла да накарам някого да ми повярва за…

— Не го казвай.

— Съжалявам.

Според Аркадия събитията от другия им живот не биваше да се споменават под никаква форма, особено по телефона. Но на Зоуи й бе трудно да не говори за тях понякога. Сигурно защото толкова много оставаше недовършено, помисли си тя. Без приключване, както би казала доктор Макалистър, така наречената й терапевтка в „Ксанаду“. А и Аркадия бе единственият човек сред познатите й, с когото спокойно можеше да обсъжда миналото.

— В случая с брата на Итън някаква справедливост все пак е възтържествувала, макар и под формата на лош късмет — отбеляза Аркадия.

— Лош късмет, друг път! Ако Уендоувър е загинал, понеже се е напил и е паднал от яхтата си, то аз ще изям един кактус заедно с бодлите.

Приятелката й се засмя гърлено.

— Значи пак ще се виждаш с Итън, така ли?

Зоуи си припомни страстта в целувката му за лека нощ.

— Да, с такова впечатление останах.

— Чудесно. Трябва да излизаш по-често.

— Да излизам, е едно. Да си играя с огъня, е съвсем друго.

— Просто не се задълбочавай и се забавлявай. Имаш нужда от малко почивка и отпускане, Зоуи. Изминалите две години бяха тежки.

Зоуи се подпря на лакти.

— Точно така. Без да се задълбочавам, само забавление.

„Аркадия представя нещата толкова просто“, помисли си. Истината обаче бе, че поне според нейните впечатления у Итън Труакс няма нищо просто. Тя стана от леглото и дръпна покривката.

— Е, най-добре да поспя. Имам уговорена среща рано сутринта за проверка на една водопроводна инсталация.

— Звучи забавно.

— О, да.

Отметна завивката към долния край на леглото. И замръзна, когато видя белия лист канцеларска хартия, пъхнат под възглавницата.

— О, господи!

— Зоуи? — сепнато я повика Аркадия. — Добре ли си? Какво има?

Зоуи се взираше в листа и не можеше да проговори. Разпозна запазения знак, отпечатан дискретно в горния край на страницата. Малка, стилизирана черно-бяла рисунка на строга тухлена сграда, разположена на брега на тъмно езеро. Под нея с елегантен шрифт бе изписано името на заведението: „Кендъл Лейк Менър“. Нямаше адрес или телефонен номер.

Отделни букви бяха изрязани от вестник и залепени на листа, за да се изпише съобщението.

Бих искал да си тук.

Под този ред имаше и още думи.

Можеш да получиш възможността да останеш далеч от стая 232 срещу определена цена. Ще ти бъдат дадени указания в най-скоро време.

— Зоуи? — Гласът на Аркадия бе пропит от напрежение. — Говори ми. Да не би да се е случило нещо?

— Да — каза Зоуи.