Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (18)

Осемнадесета глава

— Какво има? Какво е станало? — попита Кимбърли Клийлънд.

Тя седеше напрегнато на дивана и наблюдаваше Форест, докато той затваряше телефона. Нещо не бе наред. Бе изписано на лицето му. Рядко показваше каквито и да било чувства, но онзи, с когото току-що бе приключил да говори, бе успял да го разгневи. Личеше си, защото изглеждаше още по-студен и напрегнат от обикновено, а това определено означаваше нещо.

Форест бе на петдесет и една и бе в разцвета на силите си. Имаше добро телосложение, което би привличало погледите и на мъже, и на жени до края на живота му. При ръст над метър и осемдесет, ръчно ушитите костюми му стояха като излети и гледката бе впечатляваща. Заедно с естествения му чар и авторитет, общото излъчване му помагаше да поддържа ред в управителния съвет на компанията, както и между непрекъснато враждуващите и недоволни членове на голямото си семейство. През повечето време.

Тя бе втората му съпруга. Преди три години, когато се бе омъжила за него, погрешно бе решила, че привидно безкрайното му самообладание е отражение на силата му. С времето бе открила каква голяма грешка е допуснала, Форест не бе силен. Бе хладнокръвен.

Бе сгрешила относно чувствата му. Той не я обичаше истински. Бе се оженил за нея, защото имаше подходящ произход и подходящи връзки в обществото, защото бе хубава и с осемнайсет години по-млада от него.

Когато станеше на четиридесет, вероятно щеше да я замени за някоя по-млада. А можеше и да не изчака чак толкова. Напоследък усещаше, че е станал неспокоен. Не би се изненадала, ако се окаже, че има тайна връзка. Такива бяха отношенията му и с нея самата, преди да се разведе с първата си жена.

— Беше някакъв мъж, който твърди, че знае къде се намира Сара — с равен глас съобщи съпругът й.

Тя се взря напрегнато в него, внезапно изтръгната от мислите си.

— Какво говориш, за бога?

— Предложи да ми продаде информацията за значителна сума.

— Не разбирам. Сара е в „Кендъл Лейк Менър“.

— Според мъжа на телефона не е била там през последната година.

— Но в това няма смисъл. Нали плащаме сметките. Тя би трябвало да е в клиниката.

— Има само един начин да разберем дали е там или не.

Форест посегна към тъничко куфарче до краката си и извади лаптопа си. Натисна няколко клавиша и известно време гледа в екрана. После отново взе телефона. Размени само няколко думи с човека, който вдигна слушалката в „Кендъл Лейк“.

— Не ме интересува дали има час за терапия в момента — рязко го прекъсна той. — Извикайте я на телефона.

Отново кратка напрегната пауза.

— Дайте ми да говоря с Харпър — нареди Форест с тона, който използваше спрямо подчинените си. — Веднага!

Кимбърли рязко скочи на крака и се запъти към барчето с алкохола. Наля си чаша от първата бутилка, която й попадна подръка, без дори да погледне етикета, и се заслуша в репликите на Форест с нарастваща тревога.

— Не ми пробутвайте тези измишльотини за крехкото й душевно равновесие — меко каза той. — Не знаете къде е, нали? Откога я няма?

Кимбърли отпи голяма глътка и впери невиждащ поглед в зашеметяващия изглед към залива на Сан Франциско. Онова, от което наистина имаше нужда, бе едно от малките розови хапчета, които криеше в шкафчето с лекарствата, но не се осмеляваше да ги взема в присъствието на съпруга си. Би го сметнал за израз на слабост, макар че именно той бе причината, поради която се наложи да помоли лекаря си за рецептата.

Форест затвори телефона и я погледна от другия край на стаята, обзаведена от първата му съпруга.

— Няма я — каза безизразно. — Харпър го призна. Неговата версия е, че е успяла да се измъкне преди няколко дни и че вече знаят къде е. Твърди, че е изпратил няколко души да я приберат и няма никакви основания за тревога.

— Значи всичко е наред. Всичко ще се подреди, когато я върнат обратно в „Кендъл Лейк“.

— Не съм много сигурен в това. — Форест стана от мястото си. — Ще дам на Харпър двайсет и четири часа. Ако до утре не е прибрал Сара, ще поема нещата в свои ръце.

— Ще се разправяш с онзи човек, който се обади по телефона, ли? Който предложи да ти продаде сведения за нея?

— Ако се наложи. По един или друг начин, Сара трябва да бъде намерена и върната в „Кендъл Лейк“, колкото е възможно по-скоро. Не мога да рискувам да се появи на годишното събрание на управителния съвет.

Кимбърли забеляза, че ръката й трепери. Много внимателно остави чашата с преполовеното питие на лакираното барче.

— Наистина ли смяташ, че би имала смелостта да се появи на събранието?

— Та тя е луда. Мисли, че аз съм убил Престън. Целта й е да унищожи мен и компанията. Да, смятам, че ще се появи, освен ако не я върнем обратно в „Кендъл Лейк“. Форест вдигна куфарчето си и се запъти към вратата. — Ще бъда в кабинета си.

Кимбърли го гледаше как се отдалечава. Напомняше й за начина, по който баща й винаги се отдръпваше, когато имаше нужда от него, както и всички останали. Отпи още една глътка от уискито си. Скъпият алкохол имаше вкус на киселина.