Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (20)

Двадесета глава

Същата вечер долетяха в Лас Вегас. В единадесет часа стояха пред олтара в един денонощно отворен венчален параклис.

Церемонията бе точно такава, каквато би могло да се очаква в Лас Вегас, реши Зоуи. Параклисът бе украсен с много кристални висулки и свещи и се намираше в една пресечка на главната улица. Имаше син килим, бяла беседка и няколко големи вази, преливащи от изкуствени сини цветя.

Свещеникът много приличаше на Елвис в някой от лошите му периоди. Помощничката му, която изпълняваше и ролите на шаферка, на свидетел на церемонията и секретарка, бе бивша танцьорка в нощен клуб. Жената се разплака при произнасянето брачните клетви. Сълзите й изглеждаха истински. Зоуи не бе сигурна дали това е добър знак.

Най-объркващият момент бе, когато Итън, съвсем навреме, извади златна халка, гравирана много необичайно.

Най-хубавото бе, че тя се подписа на всички официални документи с цялото си име — Сара Зоуи Лус Клийлънд. Вече нямаше да се крие в сенките.

Петнайсет минути по-късно Итън я изведе навън в осветената от неонови светлини нощ. Включиха се в безкрайния поток от хора, излизащи и влизащи в безбройните великолепни казина.

Зоуи здраво стискаше малкото букетче живи цветя, което помощничката бе пъхнала в ръцете й точно преди началото на церемонията. Златната халка проблясваше на пръста й.

— Помислил си за всичко — каза тя, като се опитваше да изглежда равнодушна. — Откъде намери пръстен толкова бързо?

— Не е от предишните ми бракове, ако това те притеснява — в гласа му прозвуча рязка нотка.

Тя усети как се изчервява и бе благодарна на полумрака и неоновите светлини.

— Просто съм любопитна, това е всичко.

— Взех го от галерия „Еуфория“ точно преди да тръгнем. Аркадия знаеше кой размер ще ти стане.

— О! — тя разпери пръстите на лявата си ръка и разгледа златната халка. — Много е хубава. Сигурно е скъпа.

— Аркадия ми направи отстъпка.

— Сигурна съм, че ще се съгласи да го върнеш и да си получиш обратно парите — увери го Зоуи.

— Няма да ти го впиша в сметката като допълнителен разход, така че престани да се тревожиш за цената.

Разбра, че го бе засегнала.

— Просто вече съм й толкова задължена — опита се да му обясни Зоуи. — След като се измъкнахме от „Ксанаду“, не можех да използвам собствените си пари или кредитни карти. Трябваше да теглим от средствата, които тя е вложила в банка извън страната. Всеки месец й изплащам определена сума, но истината е, че не бих могла да й върна дълга за услугите на Търговеца и за започването на собствен бизнес, докато не получа пари от „Клийлънд Кейдж“. Това вероятно ще стане едва няколко месеца след сливането на компаниите.

Итън изглеждаше заинтригуван.

— Аркадия има сметки в банки извън страната?

— В предишния си живот е била много успешен финансов посредник. Инвестирала е парите на клиентите си, както и своите. Знае безкрайно много за наистина заплетените аспекти на бизнеса. Тя бе човекът, който ми помогна да разбера, че „Клийлънд Кейдж“ е уязвима и че се подготвя сливане с по-голяма корпорация. Тя изготви плана ми.

— Аха. Никога не бих предположил.

Зоуи погледна пръстена, който блестеше под неоновите светлини на входа на някакво казино.

— Това беше много мило — каза му, като все още се опитваше да налучка верния тон.

— Не е нужно да го носиш, ако те кара да се чувстваш неудобно.

— Няма проблем.

— Не че пръстенът прави брака ни по-законен.

— Знам — тя стисна още по-здраво цветята. — Казах, че няма проблем. Много бих се радвала, ако не си толкова рязък с мен точно сега. Малко съм изнервена.

— Рязък ли бях?

— Да.

— Извинявай.

— Мисля, че и двамата сме напрегнати в известна степен.

— Наистина ми се струваш малко на нокти тази вечер — призна Итън.

Тя възнегодува.

— Нормално е. Не ми се случва да се омъжвам всеки ден.

— Е, може би на теб не ти се случва — мрачно отбеляза Итън. — Но пък някои от нас имат значителен опит в това отношение и мога да те уверя, че…

— О, замълчи, моля те. Не съм в настроение за шеги, свързани с предишните ти бракове, тъй че изобщо не започвай.

— Добре. И без това не ми е любима тема.

Обзе я някаква вина. Той вероятно се опитваше да я развесели с малко самокритичен хумор, а тя бе реагирала прекалено емоционално.

Изключително дълга лимузина мина от лявата й страна и зави към зашеметително бляскавия вход на едно от мегаказината. От нея слезе жена в искряща от пайети рокля. Придружаваше я мъж, облечен във вечерен костюм.

Отдясно туристи с джинси и тениски се носеха покрай нея върху голям подвижен тротоар, който обезпокоително й заприлича на изплезен език. Групата изчезна в отворената паст на огромно казино.

Отпред се виждаше искрящата в златно и сребърно табела, рекламираща хотела, в който Итън бе направил резервации за нощувка. Бяха си оставили там багажа по-рано, когато се регистрираха, но нямаше време да се качат до стаята, преди „младоженецът“ да я помъкне да уредят дребните формалности, необходими за сключване на брак в Невада. Не знаеше дали е резервирал две стаи или само една и по неизвестна причина не й се щеше да го разпитва подробно.

— Извинявай — изрече тихо. — Не биваше да казвам подобно нещо. Особено след всичко, което направи за мен. Наистина не знам как да ти се отблагодаря.

— Забрави за това.

Тя погледна бързо вехнещите цветя в ръката си и пръстена.

— Малко ми е трудно при дадените обстоятелства.

Очакваше да й отговори с някаква хаплива реплика, но той не каза нищо.

Минаха покрай луксозен търговски център. Друг вход ги приканваше да се насладят на колекция картини на старите майстори от световна величина. Зоуи знаеше, че ако двамата с Итън се поддадат на изкушението да влязат в магазините или в художествената галерия, накрая щяха да се окажат направо в казиното на хотела. Така действаше Лас Вегас. Хазартните зали бяха като огромни търбуси на някакви блестящи чудовища, които трябваше да се хранят безспир.

— Итън?

— Да?

— Имаш ли нещо против да те попитам нещо лично?

— Малко е късно да си задаваме лични въпроси — сериозно й отвърна той. — Би трябвало да питаш, преди да се омъжиш за някого.

Тя се усмихна.

— Ще го запомня.

— Какво искаше да питаш?

— Как стана частен детектив?

Отначало последва мълчание. Тя си помисли, че може и да не й отговори.

— Аз бях черната овца в семейството — каза накрая той. — Метнал съм се на чичо си Вик. Напуснах колежа и отидох в армията. Когато се уволних, започнах работа в една голяма охранителна компания в Лос Анджелис. След няколко години отворих собствена агенция.

— Бони ми разказа какво се е случило с брат ти.

— Досетих се, че сигурно ти е казала нещо. Онази вечер, когато ядохме пица.

Зоуи погледна към тълпите от хора по тротоара пред тях.

— Знам какво е да загубиш някого по този начин.

— Разбирам това.

— Наясно съм какво е да жадуваш справедливост толкова силно, че да не можеш да заспиш, а хората да ти казват, че трябва да си мълчиш и да оставиш властите да вземат мерки. Знам какво е да се будиш посред нощ със съзнанието, че системата няма да проработи за теб.

Той се пресегна, хвана лявата й ръка и преплете пръсти с нейните.

— И аз знам — каза й.

— Затова правиш всичко това за мен сега, нали? — тя стисна здраво цветята си. — Защото си бил на моето място. Знаеше как жаждата за отмъщение направо те разяжда. Как може да те докара до лудост.

— Да — той притисна малко по-силно пръстите й. — Какъв беше той?

— Престън? — тя извика някои от старите си спомени. — Изпълнен с топлота и обич. Внимателен. Мил. Безкрайно почтен. Почти пълна противоположност на роднините си. Бе изключение в семейството си. Те всички се занимават с бизнес. А Престън се бе посветил на историята на изкуството.

— И ти го обичаше — това бе твърдение, а не въпрос.

— Да, обичах го. Когато го срещнах, бях живяла дълго съвсем сама на този свят. Посвоему, тъй като бе толкова различен от другите членове на семейството си, той също бе доста самотен. Мисля, че това породи привличането помежду ни — тя преглътна. — Обещахме си, че ще се грижим един за друг.

— А после е бил убит.

— Да. Не успях да се погрижа особено добре за него. Единственото, което мога да сторя сега, е да отмъстя за смъртта му. Докато бе жив, Престън държеше на бъдещето на „Клийлънд Кейдж“. Що се отнася до мен обаче, Форест и компанията са отговорни за смъртта му.

Итън продължи да я държи за ръка.

— Дрю бе четири години по-млад. Той бе всичко онова, което се очакваше от мен. Завърши колеж. Преуспя в бизнеса и участваше активно в благотворителни начинания. Не се провали в три брака. Намери жена, която да го обича. Създаде семейство. Беше чудесен баща и образцов член на обществото.

Тя изтръпна, когато разбра какво има предвид.

— Ти си бил по-големият му брат.

— Знаеш ли какво означава това?

Зоуи бавно издиша задържания в гърдите й въздух.

— Вероятно значи, че дълбоко в себе си си се чувствал отговорен за него.

— Да. Но не се справих със задачата си. Убиха го.

Думите отекнаха дълбоко в нея.

— Мислиш ли — попита го предпазливо, — че причината да те обсеби идеята за възмездие е същата като тази, поради която аз така силно жадувам отмъщение? Защото и двамата смятаме, че не сме изпълнили задълженията си?

— Предполагам, че това е част от нея. Ти какво смяташ?

— Мисля, че си прав. Но това не променя нищо, нали?

Той стисна ръката й.

— Не, не променя абсолютно нищо.

Може и да нямаше никаква промяна по отношение на желанието й да отмъсти за Престън, помисли си тя, но определено имаше нещо различно в чувствата й към Итън. Питаше се дали той усеща връзката помежду им, или тя е само плод на въображението й.

Минаха покрай плитко изкуствено езерце, разположено пред гигантски хотелски комплекс. Малки лодки с украсени с разноцветни светлинки гребла се носеха по водата. И лодките, и техният товар от весели пътници изчезваха под едно мостче във вътрешността на поредното казино.

— Знаеш ли какво? — Итън внезапно смени посоката и я повлече след себе си. — Права си. Беше дълъг ден, и двамата сме изнервени и напрегнати. Нуждаем се от малко развлечения. Хайде, ела.

Изненадана, тя се вкопчи в повяхващия букет и забърза, за да не изостане от него.

— Къде отиваме?

— Имам чувството, че днес ми върви.

— Сливаш се с тълпата. Лас Вегас е направен така, че да те кара да се чувстваш късметлия.

— Сериозно ти говоря.

Вмъкнаха се в най-близкото казино и се гмурнаха в света на проблясващите неонови светлини, звънтящите автомати и морето от игрални маси. Въздухът бе изпълнен със смях, разговори и салонна музика.

Итън я повлече към маса за блек джек.

— Не знам правилата — бързо каза тя. — Не и в истинско казино.

— Тогава стой тук и мисли позитивно.

Той седна. Зоуи хвана букета си с две ръце и се опита да последва съвета му.

Итън играеше, без да дава външен израз на емоциите си, но когато се изправи петнайсетина минути по-късно, изглеждаше доволен. Остави бакшиш на крупието и прибра печалбата си.

— Имам добри новини — заяви той. — Няма да включвам в сметката ти цената на хотелската стая. Току-що спечелих достатъчно, за да я платя.

Стая. В единствено число.

— Всичко е наред — побърза да каже тя. — Нямам нищо против. Знам, че извънградските разходи са включени в основната цена на услугите ти.

— Считай го за сватбен подарък — той й подаде няколко жетона. — Ето. Пробвай късмета си.

— Никога не печеля, когато играя на автоматите.

— Само опитай.

— О, добре — тя взе няколко жетона от ръката му, пусна ги в най-близкия автомат и дръпна ръчката.

В отвора с приятен звън се изсипаха монети.

— Хей, Итън, погледни!

Монетите продължиха да падат.

— О, боже! — възкликна Зоуи.

Итън се облегна на съседния автомат и се ухили.

— Май и на теб ти върви тази вечер.

Стотинките все още се изсипваха на куп в отвора.

— Ето, дръж цветята ми — тя му подхвърли букета, отвори чантата си и се залови да прибира печалбата си.

Итън я изчака да свърши и я хвана за ръка.

— Хайде да си вземем нещо за пиене, за да отпразнуваме случая.

Поведе я към най-близкия бар. Седнаха в едно сепаре. Итън остави букета на масата.

Появи се сервитьорка, облечена в лъскаво мини костюмче.

— Шампанско — поръча Итън.

Момичето погледна многозначително към цветята.

— Специален повод?

Със собственически жест той обгърна с ръка раменете на Зоуи.

— Току-що се оженихме — доволно обяви.

— Да, често се случва тук — тя отправи искрено топла усмивка към двамата. — В повечето случаи ми се струва, че бракът би изтраял около седмица. Но вие изглеждате добре заедно. Поздравления!

 

 

Шампанското поуталожи напрежението, но изобщо не успя да помогне на Зоуи да се справи с възбудата и страха, които я бяха обзели. Когато стигнаха пред вратата на хотелската стая, несигурният трепет, който усещаше дълбоко в себе си, бе почти непоносим.

Успокой се. Все пак не е истинска сватбена нощ. По-скоро нещо като тайна любовна връзка. Всъщност досега си бе връзка за една нощ.

Но току-що подпечатаното свидетелство за брак в джоба на Итън и халката на ръката й правеха ситуацията изключително странна. Как да наречеш връзката, при положение че спиш с мъжа, който току-що е сключил брак с теб?

Толкова се бе замислила над въпроса, че когато Итън отвори вратата, тя влезе в стаята без обичайното си спиране на прага.

Тежката вълна от груба похот я връхлетя така внезапно, че тя изтърва цветята на пода и едва не се срина на колене.

— Какво има, по дяволите? — Итън светна лампата. Хвана я за ръка и я подкрепи да не падне. — Добре ли си?

Звучеше разтревожен.

— Добре съм.

Това бе чиста лъжа. Не беше добре. Атмосферата бе наситена със задушаващото усещане за скорошен секс. Това не бе онзи вид земна, естествена емоционална енергия, която понякога се усещаше в някоя спалня. Тази стая бе пропита от болна и извратена страст. Зоуи дишаше на пресекулки и се оглеждаше отчаяно наоколо.

На пръв поглед всичко бе старателно излъскано. Бежовият килим бе изчистен с прахосмукачка както трябва. Голямото кръгло легло с покривка на черни и златни райета и огромни възглавници в същия десен изглеждаше чисто и подредено. Вратата на банята бе открехната и се виждаше, че направо свети.

Но усещането за пошла страст се излъчваше от всички мебели като противна воня.

Не би могла да прекара нощта в тази стая. Трябваше й някакво извинение, за да помоли Итън да се обади на рецепцията и да поиска смяна, и то бързо.

Отговорът дойде, когато погледна нагоре и забеляза голямото огледало, монтирано на тавана над леглото.

— Това изобщо не ми харесва — каза тя.

Той проследи погледа й. Видя огледалото и бавно се усмихна.

— Може би не биваше да питам на рецепцията къде е най-близкият венчален параклис. Имам чувството, че са решили да ни направят услуга, като ни настанят в младоженския апартамент.

— Имаш ли нещо против да помолим да ни преместят? Огледалото е малко прекалено за мен.

— Виждаш ли, това ви е лошото на вътрешните дизайнери. Все капризничите и избирате — но вече посягаше към телефона.

Искането им бе удовлетворено веднага. Събраха багажа си и слязоха до рецепцията да вземат нови ключове.

— Искате ли помощ за багажа? — попита служителят на хотела.

— Не, благодаря — отвърна му Итън. — Ще се справим сами.

Изминаха обратния път през фоайето към асансьорите в мълчание. Пет минути по-късно отвориха вратата на друга стая на единадесетия етаж. Този път Зоуи не забрави да поспре на прага. Не усети никакви силни страсти тук, само обичайните леки усещания, които лесно можеше да заглуши в съзнанието си.

Итън я гледаше как влиза в стаята.

— Тази става ли?

— Да, благодаря ти — чувстваше се неловко, но и невероятно облекчена. — Извинявай за притесненията.

Той внесе куфара й и собствената си лека пътна чанта в стаята и ги остави на пода.

— Признавам, че огледалото над леглото не е проява на особено изискан стил.

— Да, така е. — Тя отиде до банята, намери чаша и натопи букета в нея. — Със съжаление трябва да отбележа, че има хора в нашата професия, които просто не знаят кога да спрат, що се отнася до огледалата.

Итън бе застанал до вратата на банята и я наблюдаваше, докато тя пълнеше чашата с вода.

— Не мисля, че тези цветя ще изкарат нощта.

— Вероятно няма.

Но не можеше просто да ги изхвърли в коша за боклук.

— Зоуи?

— Виж, има две мивки — оживено каза тя. — Коя си избираш?

Той се приближи до нея и нежно обгърна лицето й с ръце.

— Всичко е наред — каза й. — Запазих една стая, защото предполагах, че ни е нужно само едно легло. Но ако предположението ми е погрешно, трябва просто да ми кажеш. Мога да си позволя да платим две стаи тази нощ.

Огромна вълна от топлина се разля по цялото й тяло. Тя разпери пръсти върху ризата му, като се наслаждаваше на силата, струяща от тялото му. Жаждата в очите му бе явна, но всичко бе под пълен контрол. Ако го помолеше да си вземе друга стая или да спи на пода, несъмнено би го направил.

— Предположението ти е вярно — отвърна тя.

Той леко я погали с кокалчетата на свитите си пръсти.

— Не можеш да си представиш колко съм щастлив да чуя това.

„Той заслужава някакво логично обяснение“, помисли си тя. Държеше се като някоя изнервена младоженка в сватбената нощ.

— Знам, че се държа много странно — каза му.

— Заради стреса.

— Отчасти, но има и друго. Цялата ситуация е толкова необичайна. Искам да кажа, прекарали сме заедно само една нощ и тъкмо бях започнала да свиквам с идеята, че може да спим заедно, и се питах как ли биха се развили нещата помежду ни, а сега сме женени, но това не е истински брак. Не знам. Просто не мога да разбера какво става.

— Чуй съвет от специалист — целуна я леко по ухото. — Забрави за брачното свидетелство и за халката. Концентрирай се върху общото ни легло.

Преди да успее да му отговори каквото и да било, той вече я целуваше, дълбока, опияняваща целувка — вълшебно заклинание, което я правеше възхитително свободна.

Концентрирай се върху общото ни легло.

— Итън… — сграбчи раменете му и отвърна на целувката му, като се отдаде изцяло на момента и на отчаяната трескава нужда, която бе напълно нова за нея.

— Точно така — прошепна с устни върху шията й. Гласът му бе по-мек и натежал, по-плътен и пропит от загадъчни обещания. — Започваш да схващаш.

Тя се притисна плътно до него, поглъщаше страстта му, за да проникне до всички студени кътчета в душата й, и се опитваше да сподели с него част от своята топлина.

Той я вдигна на ръце, изнесе я от банята и я остави до леглото. Посегна надолу, сграбчи с една ръка покривката заедно с чаршафите и завивките и с едно помитащо движение ги захвърли настрани.

Тя изрита обувките си, като се държеше за него, за да запази равновесие. Той някак успя да се измъкне от своите и после заедно потънаха надолу, надолу, надолу.

Когато се опомни, лежеше по гръб, а Итън бе надвесен над нея, опрян на една ръка, за да махне блузата и сутиена й. Тя посегна, намери ципа на панталоните му и го разкопча.

Когато го обхвана с пръсти, разбра, че е напълно възбуден. Погали го нежно.

— О, да! — в полумрака усмивката му бе едновременно много опасна и много възбуждаща. — Сега вече определено схващаш добре нещата.

Доста по-късно тя отвори очи. Първото, което забеляза, бе лунната светлина, проблясваща по венчалната й халка. Бледото сияние бе крехко и неуловимо като надеждите за бъдещето.

Итън се размърда до нея и я прегърна по-здраво.

— За какво мислиш?

— Мисля, че няма да използвам пак другото си име — прошепна тя. — Ще си остана Зоуи. Ново име и може би — ново бъдеще.

— Зоуи Труакс. — Той се наведе и я целуна страстно.

— Да. Харесва ми как звучи. Отива ти.