Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (37)

Тридесет и седма глава

Зоуи застана в средата на просторната пищна розова всекидневна с бележник с карирани страници в ръка и начерта груба скица на стаята. Беше й трудно да си представи мястото без крещящите мебели наоколо. Невероятно колко натрапчив можеше да е розовият цвят във всичките му оттенъци и нюанси.

Основното разположение в къщата обаче бе добро, помисли си тя, като мислено я опразваше от цялото обзавеждане заедно с изобилието на завеси. Размерите на стаите бяха подходящо подбрани, за да се създаде добър поток на енергията.

Може би щеше да успее дори да направи нещо, за да пречисти лошата енергия, натрупана в киносалона. През изминалите няколко месеца бе открила, че наистина има много верни принципи в изкуството на фън шуй и васту. Можеше да моделира невидимото излъчване на отделни стаи, като промени вътрешния дизайн.

Тази вечер къщата бе изцяло на нейно разположение. Итън бе на някакво събиране в училището на Джеф и Тео заедно с Бони. Можеше да почувства скритите възможности на „Найтуиндс“. Може би защото за пръв път бе сама тук не й се налагаше да се разсейва както досега от осезаемото присъствие на собственика.

Бе се почувствала много странно, когато си отвори входната врата тази вечер. От гледна точка на закона това бе и неин дом. Тя бе съпруга на Итън, поне за известно време.

Довърши скицата на всекидневната и вдигна поглед към картината над камината. Камелия Фут се усмихваше изкусително отвисоко, подигравателно и донякъде трагично. Бе се омъжила по сметка и вероятно сделката й се е струвала добра в началото. Но не й бе донесла щастие.

Зоуи извърна очи от портрета и отиде до официалната столова. През огромните розови завеси можеше да види сенките и силуетите, които се открояваха в пустинната нощ. Луната бе ярка и обливаше каньона в сребристо сияние. Светлините на други къщи проблясваха в далечината като искрящи скъпоценни камъни, разхвърляни небрежно наоколо. Тя остана загледана през прозореца доста дълго.

Входният звънец наруши унеса й. Бе толкова потънала в мислите си, че не бе чула пристигането на кола пред къщата. Забърза да отвори, като се питаше дали училищното мероприятие не е свършило по-рано.

Но когато надникна през ключалката, видя Кимбърли Клийлънд. По дяволите! Само това й липсваше. Изкушаваше се да не отваря, но колата й бе паркирана отвън. Кимбърли сигурно бе разбрала, че в къщата има някой.

С голямо нежелание, Зоуи отвори.

— Какво правиш тук?

— Сара — Кимбърли се усмихна колебливо. Бе облечена в черно с копринени панталони и блуза. Светлорусата й коса бе вързана на опашка. Скъпа на вид чанта от мека черна кожа бе преметната през рамото й. — Може ли да вляза? Трябва да поговоря с теб.

— Казвам се Зоуи и ако си дошла да предложиш нов подкуп на Итън, ще трябва да минеш някой друг път. Той не е тук.

Кимбърли поклати глава. Очите й потъмняха от силни чувства, вероятно болка.

— Ти си тази, с която искам да говоря.

— Как ме намери?

— Най-напред ходих до апартамента ти. Като не те намерих, реших, че вероятно си тук.

— Къде е Форест?

— У дома. Не знае, че съм в Уиспъринг Спрингс. Оставих му съобщение, че съм заминала при майка си за няколко дни.

— Ако си дошла да ме увещаваш да гласувам против сливането на компаниите, можеш да си спестиш труда.

— Да, дошла съм да те увещавам — Кимбърли говореше с пресеклив глас. В очите й проблясваха сълзи. — Бих паднала на колене, ако държиш. Моля те, изслушай ме, само това искам. Толкова много неща зависят от това.

Кимбърли бе сред членовете на семейството, които отказваха да говорят с нея след смъртта на Престън, напомни си Зоуи. Бе застанала на страната на съпруга си и останалите от фамилията, когато Зоуи бе затворена в „Кендъл Лейк Менър“. Нищо не й дължа. Абсолютно нищо, по дяволите!

Но тъкмо щеше да затръшне вратата под носа й, си спомни думите на Итън. Когато не знаеш какво става, просто разбъркваш водата и чакаш да видиш какво ще изплува на повърхността.

Съпругата на Форест би могла да се окаже човекът, който да разклати алибито му. Какво би могла да изгуби, ако поговори с нея, помисли си Зоуи. Ако Кимбърли е отчаяна, възможно е да се изпусне и да каже повече, отколкото е искала, като я попритисне. Може би щеше да изтърве някаква улика, която да й позволи да намери доказателство за вината на Форест.

— Добре — отстъпи Зоуи. — Влез.

— Благодаря ти — облекчена, новодошлата пристъпи в широкото преддверие. После спря и се огледа с изненада и нарастващо отвращение. — Колко… необичайно.

— Първият собственик на къщата го е направил заради жена си. Тя харесвала розовия цвят.

— Виждам.

— Всекидневната е насам — Зоуи я покани в хола и й предложи да седне на дивана. — Заповядай.

Самата тя се настани в едно кресло от другата страна на ниската масичка от розов мрамор. За нищо на света не би й предложила чай или кафе, реши Зоуи. Освен ако гостенката наистина не се разприказва подробно.

Кимбърли седеше малко напрегната. Остави черната си дамска чантичка на дивана до себе си и огледа Зоуи със сериозно изражение.

— Изглеждаш… много добре — заключи тя, като наруши неловкото мълчание.

— Искаш да кажеш като за луда ли? — Зоуи й отправи искряща, но малко пресилена усмивка. — О, да, в страхотна форма съм. Правя упражнения и се храня добре. Но знаеш ли какво, Кимбърли? Едва оцелях в „Кендъл Лейк Менър“. Обвинявам всички от семейство Клийлънд, че ме затвориха там, разбира се, но най-голямата вина носи Форест.

По лицето на жената отсреща се изписа напрежение и скованост.

— Кълна се, той направи това, което смяташе, че е най-добре за теб. Ти беше толкова болна.

— Моля те, недей да ме обиждаш допълнително, като ме лъжеш. И двете знаем защо се озовах там. Форест плащаше добри пари на Иън Харпър, за да ме държи настрани.

Кимбърли здраво сплете пръсти.

— Разбирам гнева и омразата ти, но какво друго бихме могли да сторим? Ти не бе на себе си след смъртта на Престън. А и след последното ти посещение във вилата нещата май още повече се влошиха. Всички онези обвинения към Форест. Какво стана тогава, в деня, когато повторно отиде там? Какво те докара до това състояние?

— Мислех, че си дошла тук, за да говорим за акциите ми в „Клийлънд Кейдж“.

— Извинявай — Кимбърли започна да кърши ръце. — Просто винаги съм се питала защо се промени толкова много и напълно загуби контрол над себе си след второто ти посещение във вилата. Твърдеше, че чуваш гласове от стените. Беше направо ужасяващо, ако трябва да съм откровена.

— Ако трябва да сме точни, аз никога не съм твърдяла, че чувам гласове от стените.

— Казваше, че май си чула някакъв спор.

— Не, не съм. Казах, че усещам ярост. Не е нужно да чувам гласове от стените, за да разбера, че онзи, който е убил Престън, е бил разярен. Беше съвсем очевидно, Кимбърли. Смачканите цветя, счупеният фотоапарат. Всичко това говореше за много болен ум.

— Полицаите казаха, че убиецът вероятно е бил ядосан, тъй като е намерил съвсем малко пари в портфейла на Престън. В това има някаква ужасна логика. — Кимбърли стисна още по-здраво ръце. — Но не можем да твърдим, че е бил луд.

— Определено е бил побъркан.

— Откъде си толкова сигурна?

— Може би трябва да си луд, за да можеш да разпознаваш себеподобните си — отвърна Зоуи.

Кимбърли я изгледа шокирана.

— Нима признаваш, че не си добре?

— Нека се върнем на въпроса, заради който дойде да ме видиш тази вечер. Особено ме заинтригува защо не си казала на Форест, че идваш насам.

— Той нямаше да ми позволи — прошепна Кимбърли. — Много ще се ядоса, ако разбере какво съм направила.

— И какво, по-точно, се опитваш да направиш?

Кимбърли се изправи, като все още стискаше здраво ръце. Наведе глава.

— Дойдох, защото не мога повече да понасям вината. Моля те, прости ми, Зоуи.

Зоуи замръзна на мястото си. После бавно стана от креслото. Изведнъж й бе трудно да диша.

— Каква вина? — прошепна тя. — За какво говориш?

— Положих много усилия да не мисля за това, но не мога да се преструвам повече — Кимбърли вдигна глава. Изглеждаше, сякаш едва преглъща сълзите си. — Ти имаш право. Опасявам се, че Форест може… че той може да е застрелял Престън.

— Боже мой!

— Но не заради акциите.

— Каква друга причина би могло да има?

— Мисля, че може би е разбрал, че аз… — Кимбърли спря за миг, за да избърше сълзите си с опакото на ръката си. — Толкова ми е трудно.

Зоуи заобиколи откъм гърба на високото кресло и здраво стисна облегалката.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Ужасно съжалявам, но истината е, че двамата с Престън имахме любовна връзка. — Вече хлипаше гласно. Посегна към чантичката си и извади куп хартиени кърпички, за да попие сълзите си. — Мисля, че Форест започна да подозира нещо и отиде във вилата онзи ден и… и го застреля.

 

 

Телефонът на Итън иззвъня точно когато се навеждаше да разгледа робота, който Джеф демонстрираше.

— Вдига ето тази малка пръчка — гордо обясняваше Джеф и натисна едно копче, за да включи играчката. — Гледай сега.

Роботът забръмча и се задвижи на тласъци. Итън го гледаше как хваща малката пръчка, докато тършуваше в джоба си за телефона.

— Отлично — похвали той Джеф. — Направо отлично. Момчето засия от щастие.

— Нека само да се обадя — чичо му посочи телефона. — Веднага се връщам.

— Добре.

— Труакс — каза той в слушалката, като внимателно се провираше сред лабиринта от ниски масички, които бяха разположени из класната стая.

— Обажда се Сингълтън. Имам…

Пронизителните гласове на двайсетина деца, които разпалено демонстрираха на родителите си научните си проекти, създаваха такава шумотевица, че бе невъзможно да се чуе какво каза Сингълтън.

— Почакай да изляза навън — каза Итън.

Бони, която стоеше в другия край на стаята и говореше с учителката на Джеф, го видя и му отправи въпросителен поглед. Показа й телефона. Тя кимна и продължи разговора си.

Итън мина край демонстрационен макет за действието на капилярите, включващ няколко повехнали стъбла целина и оцветена в мораво и оранжево вода, и край ръчно изработен модел на слънчевата система.

— Добре — изрече в телефонната слушалка, след като излезе в уханната нощ навън. — Какво става?

— Не знам дали е важно — каза Сингълтън. — Но нали ми каза да те уведомя, ако член на семейство Клийлънд предприеме някакви действия. Следя в интернет дали някой от тях няма да си купи билети за път.

— Форест ли?

— Не. Жена му. Качила се е на полет до Финикс днес следобед. Разбрах едва преди няколко минути, когато проверих в компютъра си.

Итън се смръзна. С пределна яснота всички части от пъзела дойдоха на мястото си.

— По дяволите! — изруга тихо. — Трябваше да се досетя.

— Мамо, мамо, онзи мъж каза лоша думичка — заяви високо едно пискливо гласче. — Чух го.

Итън сведе поглед и видя някакъв дребосък да се взира в него. Майка му се мръщеше.

— Много си загазил — обяви малкото човече.

— Абсолютно прав си — съгласи се Итън и се затича към паркинга.