Даяна Палмър
Някога в Париж (8)

Глава осма

Бриан очакваше устните му и докато я целуваше, се притисна жадно към него. Той си пое дъх и се засмя.

— Не толкова бързо, миличко — прошепна той и остави панталоните си да паднат на пода. — Наистина нямаме време, но не чак толкова бързо.

Ноктите й се впиха в гърба му.

— Искам да съм сигурна, че няма да се откажеш — прошепна тя.

— В никакъв случай — заяви категорично той до самите й устни. — Бриан…

Тя мислеше, че той ще направи всичко бързо и че този първи път едва ли ще изпита някакво удоволствие. Оказа се, че греши. Усещането на големите ръце по голата й кожа, бе също като наркотик. Докосваше я нежно, внимателно, а устата му отвори нейната и я пое, възбуждайки Бриан. Не бе очаквала, че дори Пиърс може да има такова мигновено въздействие върху нея. Той разкопча туниката й, свали дантеления сутиен, наведе глава и пое с уста меката малка гърда, а зъбите му леко подразниха вече твърдото зърно. Тя усети веднага реакцията на собственото си тяло. Не можеше да спре тръпките, а сетне го усети да докосва лекичко най-интимното място, създавайки у нея усещането, че не може да издържи повече. Повдигна се към него със стон, защото искаше повече от това влудяващо обещание за удоволствие.

Чу се как накъсано си поема дъх. Дори когато я любеше край басейна, не беше толкова завладяващо. Използваше цялото си умение, за да я възбуди, а то бе изключително. За броени минути тя усещаше диво желание, бе възбудена докрай, неспособна да си поеме дъх. Разтрепераните й ръце отчаяно се опитваха да му помогнат да свали бикините.

— Да — шепнеше тя до устните му. — Да, моля те… Моля те… Моля те…! — привлече отново ръцете му към себе си и ги задържа, докато шепнеше с разтреперан глас какво иска.

Той й помогна, изумен от собственото си непреодолимо желание, разгоряло се, независимо от обстоятелствата. Изстена и я постави върху леглото, отпускайки се до нея, сам той тръпнещ от желание и очакване. Притисна бедрата й със своите, усещайки я до голия си корем. Гъстите му косъмчета я гъделичкаха, докато се наместваше. Бавно и внимателно той навлезе в нея като внимаваше да не я нарани във възбудата си. Потръпна безпомощно, усетил прилива на желание.

Чу как Бриан изхлипа изненадана, когато усети истинската интимност между двамата и отвори очи, за да я погледне, без да спира жадните си движения.

Не можеше да спре, но трябваше да я попита.

— Лекарят… сети ли се да му поискаш да ти даде нещо? — успя да изрече той.

— Да, да… — изхлипа тя.

Гласът й прекъсна с новата вълна от залялото я удоволствие и тя не успя да си признае, че е забравила да вземе хапчетата в Щатите и до този момент е взела само едно. Щеше да бъде опасно. Наистина много опасно.

Мисълта, че може да забременее още повече възпламени момента на интимност. Тя сграбчи раменете му толкова силно, че по кожата му останаха следи от късите й нокти. Той издаде тих стон и я притисна още по-силно. Помести я леко под себе си. Устните му не изпускаха нейните, а тялото му не спираше да се движи, все по-настойчиво. Тя никога не си бе представяла, че подобна интимност може да съществува. Усещаше топлината и силата му в себе си, натискът му и собственото си желание. Тишината бе разкъсвана единствено от забързаното им дишане и приглушения забързан ритъм на телата им.

Сякаш бе попаднала в течна лава, мислеше си тя, докато топлината бавно пълзеше към слабините й. Стегна се под мощните му тласъци, без да може да спре неспирните хлипове. Стисна зъби, цялото й тяло бе разтърсено от непозната, плашеща треска. Спазмите на удоволствието бяха толкова дълбоки, че накараха всяка болка да утихне, контракциите в нея не искаха да престанат, оставяйки я сляпа и безчувствена за всичко наоколо. Горещият му дъх пареше ухото й. Той шептеше нещо, което тя не успя да разбере, защото усети как същата тръпка разтърсва и него в мига на екстаз.

Той потръпна, без да я пуска от прегръдката си. Гърдите и коремът му бяха покрити с капчици пот. Нейните също. Притискаха се един до друг, все още разпалени и тръпнещи. Бриан усещаше мястото на контакта леко изтръпнало, но стелещото се удоволствие след миговете на бурна страст я накара да се раздвижи отново, за да усети тази наслада.

Той задържа бедрата й с лек смях.

— Не сега. Няма време — прошепна той и се наведе към устата й. Целуна я бавно, лениво и в същото време се отдръпна внимателно от нея.

Облече се пръв и помогна и на нея. Бриан се чувстваше толкова слаба, че едва стоеше на крака и още не можеше да се отърси от преживяната страст. Пиърс целуна очите й с нежност, която бе погребал преди години, хванал главата й в едрите си длани. Задържа я така, докато започна да диша нормално. След това се наведе и нежно я целуна, търсейки в очите й спомена за преживяното удоволствие. Тя отвърна на целувката, зелените й очи бяха замъглени от любов и доволство. Усмихна му се щастливо и се засмя.

— Май успяхме да се измъкнем.

Едната му вежда се вдигна.

— Сабон губи.

Той отметна назад влажната й коса и въздъхна.

— Съжалявам, че беше толкова бързо — измърмори той. — Някой ден ще се реванширам.

Тя стисна устни и го погледна в очите.

— Кога? Кажи ми дата и час. Предизвиквам те.

Той се обърна, сви рамене, но се почувства гузен. Мотивите му бяха съвсем безкористни, но едва сега започваше да осъзнава какво точно е сторил.

— Влез в банята първа — каза тихо той и й отвори вратата.

Тя мина покрай него, напълно объркана, но не каза нищо.

Пиърс затвори вратата, след което премести стола от дръжката. Седна и протегна дългите си крака, скръстил ръце на гърдите. Всеки, който го погледнеше, щеше да си помисли, че е безкрайно отегчен. Но в душата му все още кипяха нестихналите след преживяното чувства. Никога не си бе представял, че двамата с Бриан ще се любят за пръв път с такава необуздана страст. Би предпочел да се случи някъде другаде. Не в къщата на плажа, защото там, двамата с Марго…

Марго! Стисна зъби, щом се сети за нея. Беше й изневерил с Бриан. Беше се заклел, че няма да докосне друга жена, докато е жив, и ето че излъга.

Не е така! Направи го, само за да спести на Бриан ужаса Сабон да се окаже първият й любовник. Да, точно така беше. И нямаше нищо общо с желание или любов, това си бе проява на състрадание. Изсмя се сам на тази глупост. И ако това се нарече акт на състрадание! Това бе най-вълшебното преживяване от години, почти като страстта между тях двамата с Марго. Не бе спрял да мисли за мекото тяло на Бриан под своето, за срамежливите й устни, стоновете на удоволствие дори при тези непоносими обстоятелства. Тя беше усетила удоволствието още от първия път. Почувства се горд, а веднага след това го заля и чувство на срам. Те, разбира се, бяха женени. Един мъж спокойно може да люби жена си. Но този брак бе само за пред хората, само за да я защити от Сабон. Беше я любил по същата причина, за да не бъде Сабон първият й мъж.

И независимо от тези мисли, той знаеше, че чувствата му не са само повърхностно желание. Намръщи се при спомена за собствената си страст. Преди години, преди да се ожени, имаше много жени. Някои хубави, други много опитни. Беше се наслаждавал на всяка една. Но нищо до този момент не можеше да се сравни с кратките трескави минути в обятията на Бриан. Учудваше се на собствената си реакция. Може да е било заради невинността й. Имаше нещо изключително примитивно докато разпали страстта й. И не просто да разпали страстта й, но и да го стори, без да й причини болка. Бе успял да й дари толкова удоволствие, колкото и тя на него.

Бриан излезе от банята и прекъсна мислите му. По лицето й нямаше грим, косата й бе несресана, но пригладена и сплетена на плитка. Не смееше да вдигне очи към него и срамежливостта й го накара да се почувства готов да я брани.

— Какво ли ще правят с нас, как мислиш? — попита тя и седна на голите пружини, свила ръце в скута си.

— Добър въпрос — отвърна той.

— Едва ли ще ни пуснат — добави тя.

Той пое дълбоко дъх.

— Честно казано и аз не мисля, че ще ни пуснат — съгласи се той, преценил, че откровеността е най-подходяща.

Тя го погледна в очите и отново сведе поглед към краката си.

— Е, беше ми приятно, че се запознахме.

Той едва не пропусна искрата смях в зелените очи, докато се вглеждаха в неговите.

— И на мен ми беше приятно да се запознаем, госпожице Мартин — отвърна мило той.

Тя въздъхна и погледна към затворената врата.

— Предполагам не носиш таран в джоба си?

— Ако имаш фиба мога да пробвам ключалката — прошепна той.

Тя се засмя.

— Имам — свали я от косата си и му я подаде, но в същия момент бравата изскърца и се чу превъртане на ключ. Вратата се отвори. Влязоха двама мъже. Единият държеше пистолет, насочен към тях, докато другият грубо издърпа всички фиби от косата на Бриан.

— Никак бягства — каза по-ниският на лош английски. — Господин Сабон идва довечера.

Усмихна се на Бриан.

— Ти си му подарък.

Другият мъж се намръщи и каза нещо. Двамата заговориха на арабски. Бриан не разбираше нито дума, но Пиърс улови няколко фрази. Мъжете се притесняваха, че на Сабон няма да му е приятно, че в стаята й има мъж, пък макар и слуга.

По-високият прекъсна разговора и дръпна Пиърс за ръката.

— Идваш с нас — каза той.

Бриан отвори уста да протестира, но резкият поглед на Пиърс я накара да замълчи.

— Какво ще правите с бодигарда на господин Хътън? — попита надменно тя.

— Сложи в отделна стая — обясни ниският. — Да няма изкушение.

— Да, бе, изкушение — изсумтя Бриан. — Да не си мислите, че се занимавам с прислугата!

Мъжете го избутаха навън и Бриан остана сама в стаята.

 

 

Беше тъмно, когато двамата мъже се върнаха и донесоха хляб, сирене и чаша червено вино. Високият, който бе и по-стар държеше оръжието така, че да се вижда докато другият оставяше подноса на малката маса. Бриан погледна гневно чашата.

— Не обичам червено вино — заяви тя. — Не може ли да ми дадете вода.

Ниският погледна объркано.

— Виното е добре за нерви.

— Нищо ми няма на нервите — каза тя ядосана.

Двамата се спогледаха, без да крият, че им е забавно. Ниският отнесе виното и след малко се върна с висока чаша вода. Остави я пред нея с поклон.

— Аз се казвам Бриан — каза тя. — А ти?

Ниският беше учуден.

— Рашид — каза той.

— А той? — попита тя и по-високия.

— Мюфти — измрънка той притеснен.

— Отдавна ли работите за Филип Сабон?

— Не, скоро — отвърна Рашид, а разваленият му английски скоро отстъпи място на по-правилен говор и произношение, сякаш отдавна не бе говорил езика и започваше да си припомня. — Той много дал на селото — пари да купим лекарство и храна за бедни.

Тя се учуди, но си помисли, че дори и най-злите понякога проявяват човещина.

— Майка му е била арабка, нали? — спомни си тя какво е чувала.

Рашид кимна.

— Цялото му семейство.

— Но името му е френско.

Рашид погледна високия Мюфти и се намръщи.

— Има неща, за които не трябва да говоря. Достатъчно е да кажа, че господин Сабон се грижи за всички интереси на страната. Той е храбър и добър.

— Той е похитител — натърти тя.

Мъжът сви рамене.

— Нещата не са винаги такива, каквито изглеждат, mademoiselle. Живеем в опасни времена, които ни заварват неподготвени, но ще направим всичко възможно, за да оцелеем. Ишаллах — добави той на арабски, дума, която означаваше нещо като „Дай боже“. Спря за миг, но продължи отново. — Непрекъснато сме под заплаха за нападение от враговете. Те ни завиждат дори за незначителните залежи петрол, които открихме.

Бриан внимателно слушаше. Никога не бе питала откъде идват суровините, нито как се добиват.

— Госпожице Мартин — каза Рашид. — Западът е напълно зависим от петрола. Нашите залежи са най-богатите в района. Преди Западът се е старал да контролира добива и продажбите на подправки от Антилските острови, производството на гума в Африка, чая — в Далечния изток. Дори и сега, джунглата загива, защото Западът иска дървен материал, а веригите за бързо хранене се нуждаят от територии, за да увеличат производството на говеждо.

Тя седеше, широко отворила очи от изумление. Тези мъже приличаха на груби варвари, на главорези, а се оказа, че знаеха много повече за политическата обстановка по света от нея.

— Много сте млада — каза Мюфти. — Затова знаете малко за търговията и за злото у хората.

— Видяла съм доста — противопостави се тя. Вгледа се в тях с любопитство. — И двамата сте много интелигентни. Защо работите за Филип Сабон?

— Имам четири деца — каза Рашид. — Едното е болно от рак и бавно си отива. Господин Сабон плаща лечението му във Франция.

— Аз пък загубих и дом, и семейство при бомбардировка. Жена ми тъкмо приготвяла обяда за малките — гласът на Мюфти се пречупи и той стисна оръжието по-здраво. — Господин Сабон научил за това нещастие от братовчед ми, който живее в едно село на сушата. Скоро ме откри и ми предложи работа.

Мюфти се размърда неспокойно, сякаш нещо в казаното го тревожеше. От друга страна, изглеждаше твърде стар, за да има малки деца. Косата му бе посивяла. На възраст се доближаваше до бащата на Бриан.

— Рашид, много приказваме — Мюфти посочи с оръжието към вратата. — Трябва да вървим.

Бриан вече не се чувстваше застрашена, докато наблюдаваше изпитите мургави лица, набраздени от дълбоки бръчки. Животът й бе протекъл доста спокойно и безгрижно. Поне не се бе налагало да се учи как да използва оръжие и да се бие във война. Животът на тези мъже бе оставил отпечатъка си върху преждевременно състарените им лица. Помисли си за жената на Мюфти и децата, загинали при бомбената атака. Не трябваше да забравя, че всяка монета има две страни, но й беше жал за двамата.

— Съжалявам. За семейството ти — обърна се тя към Мюфти.

Той се почувства глупаво и неудобно.

— Та какво общо имаш ти с това, госпожице Мартин? — попита мило той. — Живеем в един тъжен свят. Обстоятелствата, нещастията и нуждата принуждават хората да вършат долни неща. Аз съжалявам за похищението ти. Но и то е необходимост.

Мъжът се поколеба на вратата.

— Господин Сабон няма да те нарани — добави за нейна най-голяма изненада той. — Не те е довел за нещо неморално.

Те кимнаха любезно и излязоха, но не пропуснаха да заключат вратата. И какво означаваше казаното? Продължи да мисли над думите им дълго след падането на мрака.

 

 

Пред вратата се чуха гласове. Един от тях звучеше познато и когато го позна, дъхът й спря. Сабон!

Скочи от дюшека и седна на стола, усещайки твърдата му неудобна облегалка. Все още бе там, когато отключиха вратата и Филип Сабон влезе. Изстреля рязко някаква команда към подчинените си и затвори вратата.

Бриан не откъсваше очи от слабото белязано лице и присвитите черни очи, обзета от истински ужас.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Не, не — побърза да каже той. — Не съм дошъл за това. Просто беше много удобно да накарам всички да си помислят, че те преследвам, за да задоволя перверзните си желания. Така след изчезването ти нямаше да има учудени. Всички щяха да предположат, че задоволяваш грозните ми страсти.

— М-моля? — заекна тя.

Той седна на дюшека и кръстоса дългите си елегантни крака и запали една от късите турски пури, които харесваше.

— Не съм чак такъв звяр, че да се нахвърлям върху невинни момиченца — обясни й той спокойно. — Намирам те за много привлекателна и ако ти имаше желание, а на мен всичко ми беше на място, щях да се изкуша.

Очите й зададоха въпроса, който не посмя да зададе. Той се засмя студено.

— Нямаш представа, нали?

Наведе се към нея.

— Тъй като известно време не смятам да те пускам да си ходиш, мога да отговоря на въпроса, който толкова те е страх да ми зададеш. Стъпих на мина в Палестина, докато бях там по работа. Беше останала след някой от многобройните конфликти в района. Раните бяха толкова страшни, че вече не мога да съм мъж — добави с дрезгав глас той. — Затова и създадох слуха за перверзните си предпочитания — той направи жест на отвращение. — По-добре да се носят такива приказки, отколкото да плъзне мълва за истината.

— Съжалявам — каза тя съвсем искрено, въпреки обзелото я облекчение, че повече няма да се тревожи за похотливите му намерения. Но защо каза, че няма да я пусне да си тръгне? — Сигурно е било… било е ужасно.

— Ужасно.

Той повтори думата, сякаш я вкусваше и се взираше с празен поглед в края на пурата.

— Да. Беше… ужасно.

Очите му плъзнаха по лицето й и там спряха, сякаш се опитваха да открият следи от насмешка, сарказъм или смях. По притихналото мило лице нямаше нищо скрито. Той се намръщи.

— Жена като теб може да накара всеки мъж да се засрами от най-низките си инстинкти. Ако бях срещнал някоя като теб преди, сигурно щях да съм съвсем различен. А сега, щастието и добруването на хората ми е единственото, което замества удоволствията, които никога повече няма да изпитам.

— Какво ще правите с бодигарда на господин Хътън и с мен?

Той сви рамене.

— По-късно ще взема решение. Хътън сигурно ще дотърчи заради теб, а това може да ми създаде проблеми. Виж, двамата с втория ти баща измислихме как да накараме вечно загриженото ви правителство да изпрати войски, за да защити петролните залежи, докато ги подготвяме за сондаж.

— С Кърт?

Той кимна. Стана и закрачи из стаята, оглеждайки с нескрито недоволство обзавеждането.

— Тук е много неудобно, наистина, но приготвихме всичко набързо. Веднага щом мога ще пооправя.

Отново се обърна към нея.

— Кърт е изпратил банда наемници да ни нападнат, още преди враговете ни да се заемат със същото и атаката ще бъде съвсем явна. След това ще обвиним правителството, което в момента е враждебно настроено към вашето и ще измолим американска намеса, за да ги спрем, преди още някой да е разбрал колко сме слаби като държава в момента и преди всички да са се втурнали към границите ни. Кърт има приятел в Сената, който ще използва влиянието си. Според мен на твоето правителство няма да му трябва специална покана, за да нападне общия ни враг.

Бриан скочи от стола.

— Не бива да го правиш! — извика чистосърдечно тя. — Така можеш да подпалиш световна война.

Той отново сви рамене и дръпна от пурата.

— Дори това е по-добре, отколкото петролните ни залежи да попаднат в ръцете на врага, преди още да сме ги разработили и хората ни да имат някаква полза. Повярвай ми, не беше лесно да убедя шейха, че нефтът на тази страна трябва да се използва, за да спасим икономиката от пълен срив. Според него, зависимостта от Запада е огромна грешка, дори когато става въпрос за развитие на потенциалното ни богатство. Водихме дълги спорове и беше безкрайно трудно да го убедя, че заради благото на народа си струва да допуснем чужди инвеститори.

— Благото на народа ли…?

Той я погледна гневно.

— Доста интересна представа си си създала за мен. Аз съм чудовище, така ли? Злобен, извратен тип, който най-много обича да насилва жени и само се чуди как да натрупа още пари!

Тя вдигна безпомощно ръце.

— Селото на баба ми, в което съм роден е неописуемо бедно. Там е царството на глада, мизерията и болестите. Навсякъде около нас, страните със залежи на петрол се чудят как да си преброят парите, а ние чакаме пред вратата, само за да ни отпратят слугите, а дори и те са по-богати от нас.

Няколко секунди тя не можа да каже нищо.

— Но нали има чуждестранна помощ…

Той се усмихна уморено.

— Колко си наивна. Наивна и доверчива. Живееш в упадъчния Запад, имаш си достатъчно за ядене и пиене, дрехи, коли, самолети, с които да пътуваш до всяко място, което пожелаеш. А нямаш и бегла представа как живее останалата част от света, госпожице Мартин.

Той отново дръпна от пурата.

— За разлика от големите градове на съседите ни, тук, в Куаи може да живееш в колиба от кал, без никакви удобства, да си вадиш водата от песъчлив кладенец, да се налага да убиваш и дереш всяко малко животинче, което хванеш, за да го сготвиш на огън на открито, да предеш вълна, за да изтъчеш плат, от който ще си ушиеш дреха и да гледаш как децата ти гладуват или умират от дизентерия или треска, защото няма никакви лекарства. Тук няма европейци, няма и модерни градове.

Тя беше вцепенена от ужас.

— Изглеждаш смаяна.

— Звучи примитивно.

— И е примитивно — заяви той. — Примитивно, безнадеждно и потискащо. Без пари няма надежда за образование на хората. Без образование, вечно ще цари мизерия.

Тя не знаеше какво да отговори. Изумена от чутото, от жалката картина, която той нарисува за своя свят, тя нямаше какво да каже.

— А сега остава въпросът какво да те правя, докато Кърт преговаря в мой интерес в Америка — продължи той.

Тя се огледа притеснено.

— Тук ли ще ме държиш? Но защо, след като не ме искаш за… Ами, за неприлични неща?

Той въздъхна.

— Доведох те тук, за да си подсигуря сътрудничеството на Кърт, като пред него разиграх театъра с желанието да се оженим и сродим семействата — отвърна честно той. — Той нямаше търпение да пристъпи към плана ми, защото алчността му щеше да е напълно задоволена. Доколкото разбрах, жена му се опитала да го накара да се откаже от сделката. Успял е да се справи с нея по начин, който ме отвращава. Не понасям мъже, които удрят жените си, по каквато и да е причина. Не е силно наранена. Сам се уверих.

Първата мисъл на Бриан бе за безопасността на майка й. Затова с облекчение прие уверението на Сабон, че Ив е добре. Поне засега.

Насили се отново да мисли за настоящето.

— Искаш да кажеш, че съм тук, за да си сигурен, че Кърт няма да се опита да тръгне срещу теб, така ли?

— Точно така — отвърна той и се усмихна студено. — Разбира се, той е убеден, че имам други намерения и му изнася да си го мисли.

В очите му заискри смях.

— Сигурно майка ти го е заплашила, че ще го напусне ако нещо стане с теб. Доста учудваща загриженост от страна на една толкова пресметлива жена.

Тя шумно пое дъх.

— От къде знаеш толкова много за майка ми?

— Имам шпиони навсякъде.

Той оглеждаше нежното й лице с истинско съжаление.

— Не си класически красива, но от теб се излъчва състрадание, което е толкова рядко качество, направо безценно. Гледам те и ме изпълва скръб за мъжа, който някога бях. Щях да те ценя повече от всичко.

Тя се стегна щом чу тези неочаквано искрени думи. Мъжът насреща й изглеждаше толкова уязвим, така измъчен, че сърцето й се сви.

Сабон забеляза изражението й и помръкна.

— Дете, като те гледам, сърцето ме боли — призна с дрезгав глас той и се извърна. — Не исках да те намесвам в тази история. Отвличането изобщо не влизаше в плановете ми, но го направих и заради теб, и заради себе си. Кърт е непредсказуем, а характерът му е станал непоносим. За нищо на света не бих те наранил — увери я той, без да откъсва очи от нейните.

Съвсем неочаквано, развълнувана от думите му, тя стана от стола си и се приближи към него. Ето че Сабон съвсем не бе чудовището, което си бе представяла. Това не бе мъжът, когото целият свят ненавиждаше и презираше. Тя колебливо докосна ръката му без всякакъв страх. Единственото й чувство беше състрадание.

Той погледна към малката ръка върху скъпия плат на костюма, изпълнен с учудване. Черните му очи, толкова чужди, толкова различни от тези на Пиърс, привлякоха погледа й.

Протегна се към нея, несигурен като малко момче, което за пръв път е само с момиче, и докосна ръката й.

— Ще ми… позволиш ли? — попита той и внимателно я привлече към себе си.

Тя се отпусна в прегръдката му. Това бе най-неочакваното преживяване в живота й. Тук, в стаята, където я държаха пленница, се бе оставила в ръцете на похитителя си. Но прегръдката бе това, което ги свързваше. Той не търсеше нито интимност, нито смяташе да я нарани. Докосна дългата руса коса, която го бе очаровала и въздишката му прозвуча до ухото й. За миг усети, че е подпрял буза до главата й и чу отронилата се тежка въздишка. Цялото му тяло се разтърси. А го наричаха чудовище. Престъпник. Звяр. Той трепереше в ръцете й.

— Никой ли не може да ти помогне? — попита тихо тя.

— Никой.

Той преглътна с усилие, едва успял да изрече тази единствена дума. Ръцете му привлякоха главата й и след минута хвана лицето й в дланите си и го вдигна към мокрите си очи. Срамуваше се от слабостта си, докато я наблюдаваше в мъчителната тишина. Стисна зъби, защото тя бе олицетворение на мечтите му, толкова близки, че усещаше дъхът им, и в същото време толкова недосегаеми, сякаш бяха недостижима звезда.

Пръстите й докоснаха леко бузата му.

— Съжалявам — каза тя.

Той не трепна.

— Останаха ми само спомени и мечти — усмихна се едва-едва. — Сега ще имам за себе си и твоя поглед — отдръпна се и поднесе дланите й към устните си. — Благодаря ти — каза дрезгаво той и веднага я пусна.

Тръгна към вратата, но се спря, за да се овладее напълно.

— Никой няма да те нарани! Никога! Нито аз, нито някой от приближените ми — обеща той, извърнал глава назад към нея. — Имаш думата ми. Ако някога имаш нужда от помощ, за каквото и да е, аз съм на твое разположение.

Тя го гледаше с неприкрито учудване.

— Защо?

Едното му рамо се повдигна едва забележимо.

— Може би, защото сърцето ти е събрало повече нежност от всички, които познавам и то успя да разчувства едно чудовище като мен.

— Ти не си чудовище — отвърна тя.

Очите му загубиха топлотата си.

— Напротив — отвърна той. — И до днес дори не го съзнавах.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Господин Сабон, ами Джак?

— Филип — поправи я тихо той. — Кой е Джак?

— Бодигардът на господин Хътън — каза тя, надявайки се той да не разбере кой всъщност е „Джак“. — Доведоха ни заедно. После го преместиха някъде.

— Значи Хътън е изпратил и бодигард с тебе — повтори замислено той. — Сигурно ме смята за заплаха за целомъдрието ти.

— Да — потвърди тя веднага.

Смехът му прозвуча глухо.

— Някога — каза тихо той, — тази опасност щеше да е съвсем реална. С тази коса и кожа, със сигурност щеше да си „бяло злато“ за човек като мен. Имаш късмет, че тогава бях в Палестина.

— Какво значи „бяло злато“? — попита тя забравила за въпроса.

— Едно време, в тази част на света процъфтявала търговията с роби. За белите жени се плащало теглото им в злато — той се разсмя. — Цената ти щеше да е доста висока.

Докато тя се опитваше да разбере отговора, той погледна часовника си.

— Имам работа. Ще осигуря всичко, от което се нуждаеш — обеща той и отново се обърна към вратата. Спря и пак я погледна с любопитна усмивка. — Мюфти и Рашид казват само хубави неща за теб. Ти се оказа съвсем различна от очакванията ни.

Бриан сви рамене.

— Както и вие. Май поставяме всички в рамките на някакъв стереотип, докато не открием повече за хората в политиката.

Той кимна.

— Така е. Наистина се извинявам за заточението ти. Но залозите са прекалено високи и не мога да те пусна.

Сабон почука на вратата. Отвориха му и той си тръгна с двамата от охраната.

Бриан хапеше долната си устна и се проклинаше, че не е успяла да го отклони от безумния му замисъл. За него бе напълно логично да започне война, за да спаси страната си от поражение. Но той очакваше нейната страна да води битките му! Това трябваше да спре. На всяка цена трябваше да отиде във Вашингтон и да попречи на плановете на Кърт, а и да каже на някого за замисъла на Сабон.

Но първо двамата с Пиърс трябваше да избягат. Въпреки че Филип бе много любезен с нея, какво ще стори на Пиърс, когато разбере кой е пленникът му? Сигурно ще го използва за собствените си цели! Може да го задържи и да иска откуп или кой знае какво друго. Тук, сред тази беднотия, богатият европеец е в истинска опасност.

Тя крачеше, обмисляйки различни планове. Не можеше нито да се изкачи по стената, нито да счупи металните решетки. Оставаше вратата и охраната пред нея. Дали ще успее да ги разчувства, да смекчи чувствата им и тогава да ги надвие? Разбира се, мислеше си тя, изумена от глупостта си. Ще отслаби бдителността им, а след това ще ги нокаутира. Да, същите двама яки мъже със заредените автомати. Въпреки добрите чувства, те сигурно няма да се поколебаят да я застрелят ако застраши плановете на шефа им.

Седна отново, озадачена от необичайното поведение на Сабон. Спомни си колко се е страхувала от него, колко силно я е отвращавал и за какъв го е смятала. Сега съчувствието, което изпитваше към него, заличи спомените. Винаги щеше да си спомня сълзите в очите му, когато му позволи да я прегърне.

Представи си се с надпис на врата, че предлага прегръдки на лудите диктатори в съседните страни и се разсмя сама. Изглежда стокхолмският синдром вече действаше, щом се идентифицираше с похитителите си. Пиърс сигурно ще се смее до сълзи.

Пиърс. Зачуди се какво ли става с него. Изчерви се като си спомни какво бяха направили. Той сигурно ще се чувства ужасно, когато разбере, че не е имало никаква опасност, и че Бриан е забравила противозачатъчните. Може и да е бременна. Това съвсем ще обърка плановете му, защото каза, че иска да е сам и не желае бъдеща връзка с Бриан. Всичко бе станало толкова сложно, а тя нямаше представа как да се справи. Сега, единствената й мисъл трябваше да е бягството. По-късно, когато е на сигурно място у дома, ще мисли за всичко, което в момента остава на втори план.