Пат Конрой
Блус в лятна нощ (37)

36

Започнах да разказвам бавно, опитвайки се да бъда максимално точен. Щеше да мине известно време, преди да се включа в главното действие, но вече бях станал свидетел на учудващите промени у моите приятели. Щом Шайла и Кейпърс се вляха в движението за мир, те просто забравиха за нас — техните приятели от Уотърфорд. Рядко посещаваха лекции, но успяваха да поддържат висок успех. На двайсет и една години Кейпърс Мидълтън и Шайла Фокс бяха най-известните студенти в щата, които не дължаха славата си на спортни завоевания. Имената им често се чуваха във вечерните новини — непрекъснато ги цитираха и вестниците поместваха снимките им. За първи път бяха арестувани по време на посещението на Дюпон в университета, за да набира студенти за работа в корпорацията, която произвеждаше напалм. Само след една седмица бяха арестувани за втори път, когато се опитаха да блокират един от изходите на амфитеатъра в Шарлот по време на реч на президента Никсън. Кейпърс и Шайла сякаш живееха в някакъв сумрачен свят на непоправим фанатизъм. На всички въпроси, свързани с войната, и двамата отговаряха като навити пружини. И двамата бяха преизпълнени със справедливия гняв на своята кауза и благодарение на техния жар и удивителните им умения да спорят, да се противопоставят и да завладяват хората около себе си с всяка изминала седмица антивоенното движение в нашия университет се разрастваше.

Но за повечето от нас учебните занимания си оставаха най-важното.

След лекции често се срещах с Джордан и понякога с Майк. В продължение на три години списвах почти всички книжки на университетския ежегодник, които Майк илюстрираше обилно със снимки. Макар и по-бавно, Майк също попадна под влиянието на Радикала Боб, но продължаваше да отделя време и за годишника, защото за нас той бе една възможност да документираме и тълкуваме времето.

Когато Кейпърс и Шайла бяха арестувани за шести път в една година, а това стана през декември 1969-а, ние зарязахме всичко друго и тримата с Майк и Джордан отидохме да поръчителстваме за освобождаването им под гаранция. Вече бяхме станали професионалисти в това отношение, тъй като родителите и на двамата бяха вдигнали ръце от тях и категорично отказваха да се намесват в разправиите им със закона. Семейство Фокс, подобно на всички емигранти, се страхуваше да има вземане-даване с властите, а родителите на Кейпърс го бяха низвергнали, защото петнял честта на достолепното им семейство. Останали без защита, двамата много скоро се запознаха отблизо с омразата и бюрокрацията на полицията, която не понасяше дългокоси разглезени колежанчета да използват американското знаме за подпалки.

През въпросната вечер попаднахме на заместник-началника на полицията, който се казваше Уилис Шийли. Беше късно през нощта, а това е опасно в южняшките затвори. Събрах целия си кураж и най-вече — цялата учтивост, на която съм способен. Полицаят обаче ме огледа от глава до пети с увиснала от отегчение челюст, с което ясно ми показаха отношението си към такива като мен.

— Имам сестра с ей такъв бюст, ама косата й е по-къса от твоята — присмя ми се Шийли.

— Чиновникът каза, че документите са в ред, сър — казах аз, без да го гледам в очите.

— Ти чу ли какво ти казах?

— Да, сър.

— А косата на приятеля ти, оня, дето е вътре, му стига до гъза. Какво има между краката му обаче, не се знае.

— Ще трябва да питате него, сър.

— Недей да ми остроумничиш, за да не отидеш да му правиш компания.

Точно в този миг влезе Джордан, за да види защо се бавя. Той отдавна се бе върнал към стария си калифорнийски стил и беше един от първите в Южна Каролина, които сплетоха косата си на плитка.

— Какво става? — попита Джордан.

— Ето ти го още един — каза провлачено Шийли и поклати глава с отвращение. — В тоя колеж гъмжи от педали.

Джордан обаче не беше момче, дето ще преглътне такива подмятания.

— Слушай, нещастнико, изкарай нашия човек от пандиза и ще те оставя да си изстискаш пъпките на спокойствие.

— Моят приятел обича да се шегува — опитах се да замажа положението.

Уилис Шийли взе палката си от бюрото и каза:

— Сега обаче се шегува със смъртта. Играл съм футбол в гимназията.

— Виж ти! Джак, чу ли го? — Джордан се престори на уплашен и вдигна ръце във въздуха. — Ако знаех, че нашият супермен е играл футбол в гимназията, нямаше думичка да обеля. Коленете ми винаги се разтреперват, когато се изправя срещу някой дебелогъз пъпчив пръдльо, който знае да играе футбол.

— Млъкни, Джордан! — казах му, без да откъсвам очи от палката. — Сър, бихте ли освободили нашия приятел?

— Твоят приятел никак не ми харесва — каза полицаят и се приближи до Джордан, който му отвърна, като пристъпи към него.

— Приятелят ми не е добре — казах аз.

— Има лек дрисък на ченето — изсмя се полицаят. — Хей, педи, кеф ли ти е да духаш кавала, а?

— Сър, ако не дразните приятеля ми, по-бързо ще свършим — намесих се аз.

— Позна! Страшно си падам по кавалите — каза Джордан с вид на човек, който се забавлява. Шийли преглътна ядно. — Афисионадо съм. Пардон, ти не знаеш какво значи тази думичка, защото тя има твърде много срички. Но слушай, Шийли, едно ще ти кажа. Духал съм на най-прочутите кавали в тази страна. Защото съм професионалист. Моят език е един от най-известните из гей-баровете на Америка. Може да се каже, че нямам предпочитания. Еднакво обичам и дебели кавали, и кльощави кавали. Някои кавали имат вкус на сирене, други на прясно разрязано свинско, трети на кълцано говеждо, четвърти на кочан царевица, но аз най-обичам кавалите с вкус на захарна тръстика. Да знаеш обаче, хигиената на някои момчета е под всякаква критика, на такива като теб, Шийли, дето се къпят веднъж в месеца. Смърдят на рибна консерва или в най-добрия случай на аншоа... — Джордан се беше разприказвал. Никога не го бях виждал в такова настроение.

— Ти си откачен, бе — извика му Шийли. — Никога не бих пуснал перверзия като теб в моя затвор.

— Моля ви, освободете нашия приятел мистър Мидълтън — примолих се, — и аз ще изведа това извратено копеле оттук.

— О, мистър Шийли — пак започна Джордан и се приближи до полицая, който отстъпи назад, — сигурно ви е като на магаре. Едва ли ще мога да го налапам целия.

— Ако приятелят ти направи още една крачка — обърна се полицаят към мен, — ще ви застрелям и двамата. Пази го, докато доведа Мидълтън.

Когато Шийли изчезна от погледа ни, аз се обърнах към Джордан:

— Подходът ти е малко странен.

— Както видя, твоето подмазване не свърши работа.

— Слушай, не трябва да се заяждаш с полицаи, защото не им плащат достатъчно и си го изкарват на такива като теб.

— Мислех, че познаваш Юга — каза Джордан. — Единствената причина, поради която все още сме живи, е, защото сме бели хора.

— Все пак повече предпазливост няма да ти навреди.

— От предпазливост затъпявам — каза Джордан с делови глас. — Само когато действам непредпазливо, ми е интересно.

— Направи ми една услуга — казах. — В бъдеще ме предупреждавай, като решиш да действаш непредпазливо, за да се чупя навреме.

— Джак, недей да изтъпяваш. Обещай ми никога да не изтъпяваш.

— Правя каквото мога — отвърнах и в този момент се появи Кейпърс под охраната на все още разтреперания Шийли.

— Какво сте му казали на бедния Шийли, че трепери като лист? — извика Кейпърс, щом ни видя.

— Следващия път да си организираш демонстрациите някъде другаде, разбра ли, Мидълтън? — предупреди го Шийли. — А на тези приятелчета да им купиш ароматизатор за уста, ясно ли е?

— Добре го даваш, капитане. Харесва ми, че говориш образно — обади се Джордан. — Умирам за културни хора. Това ми вдъхва вяра в нашата образователна система.

— Какво копеле си ти! — изпъшка Шийли.

— Джордан пил ли е нещо? — попита Кейпърс и си опъна косата назад.

— Не, чувства се опиянен от живота — казах. А сега да се омитаме.

— Какво се опитваш да направиш? — попита го Джордан. — Да разрушиш Америка ли? И всичко, което ни прави велики?

— Опитвам се да спася Америка — отвърна Кейпърс и лицето му веднага доби сериозно изражение.

— Кейпърс, станал си голям сърдитко, откакто се опитваш да спасиш планетата и пеещите птички в нея — продължи Джордан.

— Хайде да продължим този разговор в „Йестърдей“ — предложих аз. — Майк сигурно вече е освободил Джейн Фонда. Тя също ще иска да поспори с нас.

Когато отидохме в „Йестърдей“, Майк и Шайла бяха вече там и унило дремеха над чашите си. Щом влязохме, Кейпърс и Шайла се разцелуваха страстно — това им бе станало навик през онези бурни дни на арести, демонстрации и речи. Винаги ходеха хванати за ръка и демонстрираха нежните си чувства на обществени места по такъв начин, че лично аз се чувствах ужасно неловко, а Джордан обикновено извръщаше очи. Сякаш не им стигаше, че живеят заедно, ами искаха да покажат, че силата на убежденията им възпламенява още повече сексуалния им живот. Докато чакахме да ни донесат бирите, ръцете им шареха неспокойно, сякаш извивките на телата им бяха единствената азбука, която можеха да четат.

— Разплетете се — каза им Майк, — за да можем да си поръчаме на спокойствие.

— Ти просто ревнуваш — сопна му се Кейпърс, без да откъсва поглед от Шайла. — Разплетем ли се, сякаш оставам без ръце и крака. Откакто започна нашата революция, имам чувството, че с Шайла сме едно цяло.

— Каква революция? — попитах аз.

— Джак, кога ще се събудиш? — озъби ми се Шайла. — Колко още млади момчета трябва да умрат във Виетнам, за да решиш, че този въпрос заслужава малко внимание?

— Седемдесет и две хиляди триста шейсет и осем — отвърнах аз, докато изчитах менюто.

— Как можеш да се шегуваш, когато твои връстници гинат в тази неморална война? — попита ме Кейпърс и ме сграбчи за китката.

— Аз искам сандвич със сирене и лук — обади се Джодан, докато изучаваше менюто. — А, има и други вкуснотии. Бих мушнал и една салатка, но като си помисля за онези момчета, дето измират в неморалната война, изведнъж престава да ми се яде. Приисква ми се да грабна един плакат и да хукна след някоя антивоенна демонстрация, за да почувствам и аз морално превъзходство над шляещите се неангажирани хорица.

— Аз пък щях да си поръчам пържола, но всяко късче месо ми напомня трупове и смятам, че е ужасно неморално да си позволявам пържола в такъв момент. Оризът пък ми напомня за оризищата и за войните на Виетконг, които измират в тяхната си високоморална война срещу такива изроди като мен. Така че и ориз да не виждат очите ми. Въобще, яде ми се нещо без плънка от политически послания. Най-добре да си поръчам суров морков и чаша вода.

— Кейпърс и Шайла не мислят, че това е смешно — предупреди ни Майк.

— Жалко — отвърнах.

— Какво толкова смешно има, като става дума за Виетнам? — попита Шайла.

— Смятам, че цялата ни страна е изперкала — обадих се аз. — Ето, вие двамата сте се превърнали във фанатици. Кейпърс, погледни се! От едната в другата крайност и то в разстояние само на една календарна година! А ти, Шайла? Едно време не познавах по-приятно и забавно момиче от теб, а сега по-скоро бих изчитал архивите на Конгреса, отколкото да бъда с теб в една компания. Не мога да разбера защо не си останете либерали, без да се превръщате в досадни, надути, вечно прави мърморковци.

— Джак, ние се опитваме да спрем войната — каза Кейпърс. — Съжалявам, ако с това ти разваляме купона.

— Ти въобще имаш ли някакви убеждения? — попита Шайла.

— Американското знаме — отвърнах.

— Евтин патриотизъм! — изсмя се Кейпърс. — Най-хубавото на американското знаме му е това, че не представлява нищо. Можеш да го гориш, да го тъпчеш, да го мачкаш, да го плюеш, да го хвърлиш на боклука, защото нашата Конституция ни гарантира това свещено право.

— Джак, у теб дреме фашист, който всеки момент може да се събуди — обади се Шайла.

— Единственото нещо, което може да го събуди, е вашата компания с Кейпърс — отвърнах. — След всяка среща с вас двамата изпитвам непреодолимо желание да пусна една бомба над Ханой.

— Значи ти си за войната — изкрещя Шайла. — Признай си.

— Ние сме студенти — намеси се Джордан. — Никой от нас не е за войната. Това е една глупава война, запалена по глупави съображения, която се води от глупави хора.

— Значи сте на нашата страна — каза Шайла.

— Разбира се, че сме на вашата страна — продължи Джордан. — Само че не сме толкова шумни и не обичаме да парадираме с убежденията си.

— Не мога да мълча, когато става дума за напалм и за изгарящи деца — каза Кейпърс.

— Нито пък аз — подкрепи го Шайла. — Още по-малко пък ще седя на една маса с онези, които могат.

Двамата с Кейпърс станаха да си вървят.

— Вдигам тост за напалма — извиках след тях и се изправих на крака, но двамата изчезнаха, без дори да се обърнат.

— Май че напълно са си изгубили чувството за хумор — каза Майк и щракна една снимка.

— Съвсем са се изкофтили — казах аз. — Те могат да говорят часове наред за речи и демонстрации, а после да се сърдят, че някой, представи си, не е съгласен с тях.

— Не ти е това болката, Джак — каза Майк.

— Така е — съгласи се Джордан.

— А каква ми е болката тогава? — попитах.

— Влюбен си в Шайла — каза Майк. — Не е грехота, но за съжаление тя си пада по храбри демонстранти, които плачат само от сълзотворен газ.

— Аз също съм против войната, но обичам Америка.

— Те само си говорят, че искат да спрат войната, но не го мислят сериозно — обади се Джордан и отпи от бирата си.

— Аз смятам, че го мислят, и то много сериозно — каза Майк.

— Не си прав. Не обичам да цитирам баща си, но в едно нещо той е прав — продължи Джордан. — Казва, че единственият начин да провериш доколко един човек е убеден в каузата си, е да видиш какво е готов да рискува. Миналия месец ми каза, че не гледа сериозно на Кейпърс, защото според него изявите му са само поза.

— И какво трябва да направи Кейпърс, за да го опровергае? — попитах.

— Ако Кейпърс наистина вярва в това, което говори — изсмя се Джордан, — според баща ми той трябва да взриви целия Форт Джаксън. Баща ми не вярва на празни приказки. Щом убежденията ти са искрени, трябва да си готов да се жертваш за тях. Докато Шайла и Кейпърс само плямпат, без да действат, той не би им обърнал никакво внимание.

Войната обаче навлезе в живота ни много по-късно. Един ден, докато Джордан си седеше в стаята и четеше, а аз пишех писмо на мама, Майк цъфна на прага.

— Чухте ли? — попита той, а на врата му висяха три фотоапарата. — Войници от националната гвардия са убили някакви студенти по време на антивоенна демонстрация.

Погледнах през прозореца и видях как студентите изсипват всичкия си боклук през прозорците. Други тичаха като обезумели по улиците — пищяха и плачеха.

— Шайла и Кейпърс свикват демонстрация — каза Майк, надвеси се от прозореца на втория етаж и започна да снима бунта срещу убийствата в Кент.

Ако тези студенти бяха убити в известните с радикалните си възгледи Харвард или Колумбийския университет, поне щеше да има почва за тях, някакво смекчаващо вината обстоятелство. Но стрелбата срещу тринайсет студенти в тихото и идилично градче Кент в щата Охайо — един колеж, в който винаги е царяло тъпо примирение и мълчаливо съгласие с властите, ни разтърси. На всички стана ясно, че правителството е открило ловния сезон и всеки противник на войната ще бъде преследван. Много скоро обаче ужасът от това хладнокръвно убийство се превърна в гняв, дори най-хрисимите освирепяха, изпълниха се с величието на бойния дух. Университетите в цяла Америка се разбуниха като пчелни кошери. Интелектът и разумът минаха в нелегалност, добрите обноски заспаха зимен сън и дивият бунт надигна глава. Но никой не знаеше какво точно да предприемем.

По-късно това движение без посока се превърна в незабравимо усещане и то ми помогна да проумея закрилата на стадото, сигурността на множеството, утехата, която хората намират в тълпите религиозни поклонници. Никога не бях участвал в толкова голяма кауза. Ръцете ми трепереха от ярост, устата ми беше вечно пресъхнала; възбудата ме заслепяваше, пречеше ми да мисля трезво и все пак любопитството ми надделяваше над гнева, особено като гледах колегите си, много от които плачеха.

Щом нашата разярена тълпа стигна площада пред библиотеката, се разбра, че Кейпърс и Шайла са били вече арестувани за организиране на демонстрация без предварително разрешение. Вестта за тяхното арестуване бързо се разчу заедно с изненадващото допълнение, че лично президентът на университета се е застъпил за тях и е поискал да бъдат освободени.

Същата вечер Джордан, Майк и аз седяхме в „Йестърдей“, когато се появиха Шайла и Кейпърс. Посрещнахме ги с гръмки ръкопляскания и вдигнати във въздуха юмруци. Цяла нощ студентското ни градче се огласяваше от викове, една полицейска кола избухна в пламъци някъде край стадиона. Воят на сирени не спря до сутринта. Това, което ставаше в колежа, не можеше да се нарече анархия — нещо бе разклатило утайката на обществената апатия. Човек просто усещаше как летаргията ни се възпламенява и с всеки изминал час лумва във все по-буйни пламъци. През онази нощ простичкият факт, че живеем, ни се струваше вълнуващ като новооткрита религия. Атмосферата на заспалия град бе пропита с безпокойство и необузданост. По радиото и телевизията съобщиха, че нито един от убитите студенти не е бил радикално настроен, а един дори е бил в Корпуса за подготовка на запасни офицери. Полицията бе стреляла по мирна и беззащитна студентска демонстрация. Моето поколение се обедини в гнева си. Навсякъде родителите трепереха за децата си.

На следващия ден следобеда тълпите отново започнаха да се събират и тогава разбрах, че възбуденият инстинкт е много по-страшен от всяко предварително планирано и обмислено действие. Когато се приближихме към площада пред библиотеката, чух, че говори Шайла: „Вчера войната избухна и в Щатите. Защото сме против това нашите войници да загиват в една несправедлива война, те решиха, че може някои от нас да загинат тук, на място. Защото нашият протест е мирен, те решиха да действат с куршуми, за да ни подскажат каква ще бъде цената на този мир. Защото ние мразим войната, те решиха да обявят война на нас самите. Нека отвърнем на огъня им, като още по-твърдо защитим каузата на мира и на връщането на нашите войници в Америка. Нека първо погребем момчетата, а после да погребем и цялата Виетнамска война завинаги!“

Речта й бе посрещната с продължителни ръкопляскания. После думата се опита да вземе Радикала Боб, но един офицер от полицията, полковник Стром, го прекъсна, за да съобщи, че няма разрешение за това наше събиране и че демонстрацията е забранена със заповед на кмета. Радикала Боб избута човека встрани и се опита да превземе микрофона, но в същия миг няколко души го обградиха и много чевръсто му сложиха белезници. Тълпата не спря да дюдюка, докато го вкараха в патрулната кола. Студентите, които бяха в периферията, се опитаха да разкъсат полицейския кордон и да освободят Боб, но много бързо бяха отблъснати.

Кейпърс завря носа си в лицето на полковник Стром и след кратко шушукане успя да изпроси разрешение да използва микрофона само за едно съобщение.

— Нашата среща се премества в театъра в Ръсел Хаус. Забраняват ни да говорим тук, на улицата, но за щастие сградата на Студентския съюз е наша собственост.

Заточихме се в тънка нишка между автоматите, пистолетите и палките на силите на реда. Бяхме много спокойни и дори се учудвахме защо е необходима тази мрачна демонстрация на сила и параноя. Очите на полицаите ни гледаха с омраза.

— Страх ги е да не им се случи нещо — обади се Джордан до мен. — Бедните копелета. Страх ги е от нас.

— Защо в силите за сигурност има толкова дебели мъже? — попитах го.

— Не са дебели. Отдолу носят бронирани жилетки, затова така изглеждат. Стой в средата — предупреди ме Джордан. — Ако започнат да стрелят, първо ще окастрят краищата.

— Няма да посмеят — казах. — Те са най-обикновени момчета от Южна Каролина, като нас двамата.

— А ти какво си мислиш? Че онези от Националната гвардия не са били най-обикновени момчета от Охайо, както и застреляните студенти ли? — рече Джордан.

— Моля те, не ме изнервяй допълнително — казах. — Дай да се връщаме в стаите си. Ако питаш мен, пет пари не давам за тая Виетнамска война.

Преди да влезем в сградата на Ръсел Хаус, видях, че над нас кръжат два хеликоптера. Едно момиче, което носеше транзистор, каза, че са съобщили, че всички сили на полицията в Чарлстън са мобилизирани. Видях как патрулите си предават от ръка на ръка бутилки със сълзотворен газ, чух лая на добермани и немски овчарки, които се събираха зад библиотеката. Държавата бе стегнала силите на реда.

Когато стигнахме сградата на Студентския съюз, ние с Джордан застанахме на една от претъпканите пътеки, а Кейпърс Мидълтън се качи на подиума. Тълпата започна да се освобождава от напрежението си чрез овации, викове, пищене, които се превърнаха в неудържимо племенно негодувание. Залата се изпълни докрай.

— Тук сме се събрали да празнуваме величието на нашата страна — започна той. — Страната, в която англичаните искаха да ни лишат от свободата на словото и събиранията и само да ни взимат данъците. Те бяха помислили за всичко, с изключение на едно-единствено нещо: ние повече не бяхме англичани. Англичаните така и не успяха да разберат кога подчинената им страна се е променила и ние сме станали американци. Като американци ние научихме целия свят какво е това свобода на словото. Ние сме измислили свободата на словото. И никой, повтарям, никой никога няма да ни я отнеме.

Тогава силите на реда допуснаха стратегическа грешка. Шефът на градската пожарна команда се появи на сцената — поклащаше се несигурно като пингвин. Виждаше се, че се чувства неловко пред тълпата от дългокоси студенти. Изтръгна микрофона от ръцете на Кейпърс, като по време на кратката им схватка Кейпърс се усмихваше за пред публиката, а онзи си въобразяваше, че той му се подиграва. Направи знак с лявата си ръка и сцената мигом се изпълни с полицаи. Един от тях пръсна спрей в очите на Кейпърс, той изпищя и се свлече на земята, докато друг полицай го удари с палката си. Изглежда, Кейпърс бе изпаднал в безсъзнание, защото го вдигнаха и изнесоха навън. Ние бяхме толкова стъписани от светкавичното развитие на нещата, че направо онемяхме и в залата настъпи глуха тишина. Единствено фотоапаратът на Майк продължаваше да щрака.

Най-накрая шефът на пожарната проговори:

— Тук този мистър Мидълтън няма разрешение за събирането ви. Нарушавате правилата на противопожарната охрана. Наредено ми е от самия губернатор да не допускам събирания в Студентския съюз до второ нареждане. Ясно ли е? Забранено ви е да се събирате в Ръсел Хаус. Давам ви пет минути да се разпръснете.

Останалата без водач тълпа се разшумя и в този миг до мен се обади глас. Беше Джордан.

— Ей, тлъстак! Ако Студентският съюз не е за студенти, тогава за кого е, по дяволите?

— Арестувайте го! — изкомандва пожарникарят.

— Аз съм студент — изкрещя Джордан. — Няма закон, според който на студентите е забранено да се събират в сградата на собствения си Студентски съюз. Искам да знам какво търсите вие тук! Тази сграда е построена с наши пари и е наша собственост. А вие пристигате неканени, арестувате и биете приятелите ни, прекъсвате събранието ни и се мъчите да ни уплашите. На всичкото отгоре имате нахалството да ни гоните от собствената ни сграда.

— Момче, млъкни, ако не искаш да загазиш — провикна се началникът на градската пожарна.

— Защо да млъквам? — отвърна му Джордан. — Аз живея тук. Родителите ми плащат добри пари, за да мога да посещавам този университет. Взел съм изпити, за да вляза в него. Това важи за всички нас. Нямате право да ни гоните.

— Създавате пожароопасна обстановка — отсече началникът. — В тази зала не могат да влизат повече от две хиляди души наведнъж.

— Тогава да се омитат ченгетата и ще останем колкото трябва — продължи Джордан. Полицаите вече си пробиваха път към него, но тълпата им пречеше с каквото може. Полковникът, който отговаряше за Националната гвардия, застана пред микрофона.

— Чуйте ме — каза той. Гласът му беше мек, но се виждаше, че не може да ни трае. — Искам малко ред и тишина. Отказахте да изпълните заповедта на началника на пожарната да се разпръснете. Трябва да ви кажа, че когато имам работа с тълпи като вашата, лично аз не обичам да пипам с кадифени ръкавици. Хайде, надигайте си хипарските задници и да ви няма!

Гневът на тълпата се разгоря като блатни огънчета из цялата зала. Само Джордан запази самообладание.

— Полковник, извинете ни се, задето ни нарекохте хипарски задници — каза той. — Моите състуденти са фини хора и не обичат обидите. Виждате ли, ние сме обременени с непозната за вас чувствителност.

— Дадох заповед да се разпръснете, Бетси, или както ти е там името — отсече полковникът. — Съжалявам, но не мога да позная дали си момче или момиче.

— Полковник! — провикна се Джордан. — Какво ще кажеш за един боксов мач на сцената. Тогава ще можеш да отгатнеш пола ми.

Залата ревна от удоволствие и заглуши следващите думи на полковника.

— ... да припомня, че в този момент прекрасни американски момчета се бият и умират във Виетнам — довърши полковникът. — Знаете ли защо загиват тези младежи?

— Разбира се — провикна се Джордан. — Защото са нямали достатъчно пари или късмет, за да се намърдат в шибаната Национална гвардия като теб и онези котараци не с чизми, а с автомати, дето са дошли да ти светят...

Възбудената тълпа отново се разшумя и въпреки че се опита, полковникът не успя да въдвори ред в продължение на няколко минути.

— Нашите момчета загиват във Виетнам в името на каузата, в която вярват — отново се обади Джордан. — И с това спечелиха нашата любов и уважение. Затова искаме да спрем тази война и да ги върнем у дома. Нашата армия е на бойното поле и се сражава срещу врага, а какво правите вие, нещастници, тайни и явни ченгета, страхливци, копелета — клатите си краката на топло и се правите, че изпълнявате дълга си към родината. Ама няма да отидете в джунглата, няма да се изправите срещу Виетконг, нали! Препасали сте патлаците и обикаляте американските университети, да опандизите някое американско момче или момиче. На това ли му викате дълг към родината, а, ченгета? Вчера убихте четири невинни момчета в Охайо. А за днес колко ви е нормата? Кажете де! Ако има някой да клинчи от войната, това сте вие, а не студентите. Треперите си за жалкия животец и сега ви е гот, защото няма начин да ви изпратят във Виетнам, да ви пръснат черепа, да пипнете малария или да ви лепнат трипер, нали?

— Момче, внимавай! Подстрекаваш към бунт — обади се полковникът в утихналата зала.

— Кого по-точно? Студентите или ченгетата? — попита Джордан.

Един мазен, лустросан млад мъж от кабинета на губернатора зае мястото на полковника и мина на темата, без много да се церемони.

— Ако след пет минути в тази сграда остане някой студент, той ще бъде изключен от университета до края на семестъра. Няма да има право да полага изпити, нито да завърши със своя курс.

Викове и ругатни изпълниха въздуха, но въпреки това се усети общо раздвижване по посока към изходите. Когато движението се успокои, видяхме, че сме останали към петстотин души, които не бяхме помръднали от местата си. Огледах се и с изненада установих, че повечето лица са ми непознати и че сред нас няма нито един член на нашумялото СДО.

Личеше си, че младият мъж на сцената си знае работата и не възнамерява да си губи времето. Младостта му го правеше да прилича на фашист. Студентите продължиха да се изнизват през входовете с наведени глави — стигаха до вратата и си плюеха на петите.

Когато изтекоха въпросните пет минути, младият мъж, който се бе представил като Кристофър Фишър, заяви, че останалите стотина студенти могат да се смятат за изключени.

— Какво ли правя тук? — казах аз. — Би трябвало да съм си в стаята и да се подготвям за изпита по викторианска литература.

— Правиш се на мъж с характер — подметна ми Джордан, който много спокойно се бе отпуснал на стола до мен. — Тук си, защото не обичаш да се криеш и да бягаш само за да доставиш удоволствие на някакъв си правителствен кретен.

— Ще видиш, няма да завършим — натъртих аз. — Няма дипломи, няма родителски прегръдки. А аз дори не съм убеден, че съм против Виетнамската война. И виж сега какво се получава — няма да завърша, защото приятелите ми са до един фанатици, а ти, копеле, реши точно днес да истеризираш.

— Не забравяй, че откараха Кейпърс в болницата в безсъзнание — отвърна ми Джордан. — Арестуваха Шайла само заради една реч.

— Така де — казах, — знам, че става въпрос за високи морални принципи, в които не вярвам. Знам, че провалям живота си по един много глупав начин.

— Тогава тичай към вратата — предложи ми Джордан.

— Да, да! За да ми викаш после, че нравствено ме превъзхождаш.

— Че аз те превъзхождам — отвърна Джордан и се усмихна.

— Ако го направя, Шайла никога повече няма да ми проговори — продължих да разсъждавам на глас.

— Виж, това е сигурно — кимна Джордан.

— А Майк вероятно ще ме снима как се гърча и скимуча като сритано псе.

— И на всичкото отгоре ще публикува снимката във всички вестници.

— Значи ми остава само една възможност — да се скрия в Аляска, там никой не е чувал за Южна Каролина. Ще започна нов живот. Другата възможност е да замина за Виетнам като доброволец. Ще стана зелена барета. Ще дам воля на главореза у мен. Ще спечеля медали. Ще ходя да се чукам в Банкок. Ще си направя огърлица от човешки уши. Сигурно и на мен ще ми се случи да стъпя върху мина. Ще ми отрежат двата крака. Ще спестя за електрическа инвалидна количка. Дано поне някаква част от пишката ми остане. Не, не! Оставам тук.

— Мъдро решение — подхвърли Джордан.

Кръгът от полицаи и ченгета започна да се стеснява около нас.

— Нашите ще ни убият — пак започнах аз. — Боже мили, мама ще побеснее, като научи.

Отново прокънтя гласът на Кристофър Фишър.

— Онези, които не напуснат сградата на Студентския съюз в следващите пет минути, ще бъдат арестувани. Обявено е извънредно положение. Вече имате само четири минути и четирийсет секунди, за да се върнете по стаите си.

— Ама вие май не разбрахте за какво става дума — провикна се Джордан, след като се изправи на крака. — Хайде пак да си го преговорим. Тази сграда е наша. Това е Студентският съюз. Сту-дент-ски. Ясно ли е?

Един от студентите в края на стесняващия се кръг, който до този момент не бе обелвал дума, се изправи. Не го познавах. Имаше ужасно войнствен вид. Носеше дълга рошава коса, мазна лента на челото и скъсани джинси. Камуфлажното му яке го правеше да изглежда още по-страшен. Стана, разкрещя се и взе да раздава заповеди.

— Щом говедата толкова искат тая сграда, дай да й палнем клечката. После ще им подарим пепелта. Не може да има мир с тия копелета, не ги ли виждате. Само на бой налитат, дайте тогава и ние да им налетим. Щом толкова искат да стрелят по невъоръжени деца, дайте поне малко съпротива да им окажем, стига сме се лигавили. Стига само приказки. Поне на един да му видим сметката.

Джордан извика на всички да си стоят по местата, после бавно се приближи до студента, който се бе разпенявил. Прегърна го през рамо и здраво му стисна врата с една ръка.

— Виж ти в наше време как са взели да се обличат ченгетата — обърна се Джордан към останалите демонстранти. — Някой да познава този тук? Аз не ви знам всички по име, по физиономии обаче сте ми познати. А този господин Радикал отдавна го наблюдавам. Попрекалил е с дегизирането, а? Какво ще кажете? Така облечен, щеше да си бъде съвсем на мястото в Бъркли, но при нас повече прилича на холивудски клоун. А акъл взел да ни дава — да се нахвърлим срещу въоръжените полицаи, така ли, господин Радикал? Много умно!

— Провокатор! — викнаха някои от студентите.

— Хайде, приятелче, омитай се! — каза му Джордан. — Тук сме се събрали все добри деца и не искаме неприятности.

— Мразя я тая шибана война! — извика студентът в последен опит да разбуни остатъка от тълпата. — Казвам ви, няма смисъл от приказки. Действия трябват, само с действия ще привлечем общественото внимание.

Минах зад гърба му и измъкнах портфейла от задния му джоб. Имаше полицейска карта. Вдигнах я високо във въздуха, за да видят всички, че Джордан е излязъл прав в подозренията си. Всички започнаха да дюдюкат, докато ченгето се омете с подвита опашка.

— Сега вече няма от какво да се срамуваме, задето останахме.

— Те нямат право да вършат това! — възмути се едно от момчетата. — Как така ще ни гонят от сграда, която е наша?

— Аз не съм противник, а привърженик на Виетнамската война — обади се едно хубаво момиче. Казваше се Лорел Лий и беше приятелка на Ледар. — Но у дома са ме научили кое е правилно и кое — не. Това, което стана тук, е възмутително!

След което заповедта бе дадена и ние бяхме арестувани.