Пат Конрой
Блус в лятна нощ (22)

21

От деня, в който пристигна в Уотърфорд, Джордан Елиот стана известен като „момчето от Калифорния“. В представите на каролинци Калифорния беше мястото, където американската мечта бе започнала да се разваля на слънцето, превръщайки се в нелепо изопачение. Хората гледаха с лошо око на тази забранена зона, където вилнеещите човешки страсти бяха издигнати в култ, а границите на понятието сдържаност бяха разтеглени до неузнаваемост.

Това време се помни като „лятото на Джордан“. Никой никога не бе виждал момче като него. Русата му коса стигаше до раменете и целият излъчваше лъчезарно божествено здраве. Не беше точно красив, ала изопнатото му като маска лице правеше впечатление. Имаше дръзки, но тъжни очи, от които дъхът ти можеше да секне. Уотърфорд веднага разбра, че Джордан Елиот гледа на живота като на свободно падане от високо летящ самолет. Със себе си той донесе от Калифорния революционни идеи, които разпространяваше без задръжки.

От това лято винаги ще си спомням приятелите и техните души — обветрени като лекокрили птици, пуснати на свобода сред ширналата се белота на необятните солени мочурища, невероятно щастливи сред зеленото богатство на гъмжащата от живот земя, където реките ухаеха на йод и яйчен белтък. Момчетата от крайбрежието прекарваха времето си по реките край Уотърфорд: правеха си риболовни излети, които продължаваха с дни, носеха се по водата на десетки приливи и отливи, мажеха изгорелите си рамене с плажно масло, а големите риби от тези подвластни на сребристата луна води се надпреварваха да нагълтат въдиците им — вкусната овча глава, мигриращата кобия, пъстроопашатия костур, сладката пъстърва — пресните им филета ставаха златисти на огъня и ги даряваха със сила и мъжественост.

Влиянието на Джордан върху живота в Уотърфорд беше разтърсващо, въпреки че трябваше да минат години, преди да претеглим всички поражения и ползи от неговото триумфално пребиваване. Той отвори прозорците на времето пред очите на своите връстници и им донесе нечувани вести от широкия свят. Животът стана притча, представление и мит, защото Джордан го правеше такъв.

Бащата на Джордан беше военен — подполковник, а той — едно от онези вечно преместващи се, взаимнозаменяеми и в крайна сметка незабележими деца, които се мотаеха из безцветните сгради на двете бази за морски пехотинци и военноморската болница в града. Престоят на тези деца беше толкова кратък, че никое от местните хлапета не си даваше труд да се сприятелява с тях. Те просто преминаваха през града и неговите училища и винаги оставаха незабелязани и неоценени.

Кейпърс, Майк и аз срещнахме за пръв път Джордан на Долфин Стрийт, докато се мъкнехме към училищното игрище за бейзбол. Никак не бързахме — вървяхме по главната търговска улица в един от онези изпълнени с аромат дни в Юга, когато плочите на тротоара парят, а цветята пламтят. Жегата се бе стаила навред. Само от вътрешността на магазините повяваше хлад при всяко отваряне на вратата и ни освежаваше с благодатния си полъх. Безветрието бе сковало платноходите, нищо не помръдваше, само бебетата проплакваха в люлките си, раздразнени от топлинния обрив и нервното изтощение на своите майки. Лятото бе сложило своя подпис върху нагорещения асфалт и всички кучета се бяха изпокрили.

— По дяволите, какво е това, дето се носи насреща? — попита Майк, защото той пръв от групата забеляза Джордан, който летеше върху скейтборда си, като страшно ловко се провираше между колите на замрялото движение.

— Не знам и не желая да знам — каза Кейпърс, който се правеше, че нищо не го интересува. Но в небрежното му подмятане ние с Майк доловихме някаква несигурност.

— Това е новото момче — казах аз. — Онова от Калифорния.

Никога няма да забравя тази първа среща с Джордан Елиот. Светлата му коса се ветрееше назад, докато се спускаше по улицата върху първия скейтборд, прекосил границите на Южна Каролина. Джордан беше облечен с бански гащета, скъсана тениска и отрязани на пръстите гуменки; носеше се по улицата шумно и дръзко, като демонстрираше остри завои и резки обръщания със скейта. Извитите рамки на слънчевите му очила прилепваха плътно по слепоочията и му придаваха вид на предизвикателен бунтар. Собствениците на магазини и техните клиенти изтичваха навън, прекосявайки трептящата завеса на зноя, за да го погледат.

Заместник-шерифът Кутър Ривърс пишеше глоба за неправилно паркиране на един турист от Охайо, когато забеляза суматохата и свирна на Джордан да спре и да го изчака насред движението.

Заместникът Ривърс беше едър тъп човек, който подобно на начинаещ актьор обичаше тълпите и ужасно се радваше на всяка проява на внимание от страна на съгражданите си. Тръгна към дългокосото момче.

— Я виж ти какво орле! — рече той. — Какво е това тук?

— Какво обичате? Ужасно бързам — каза му Джордан, без да сваля очилата си.

— Момче! — отвърна му сърдито заместникът. — Тук на лигльовците бързо им затваряме ченето.

Макар и да недоумяваше какво става, Джордан го гледаше, без да мигне, през слънчевите си очила — съвършеният хладнокръвен пришълец.

— Какво говори господинът? Не разбирам английския му — обърна се той към насъбралите се, които избухнаха в смях.

Кутър Ривърс наистина имаше неразбираема дикция, така че дори местните хора трудно отгатваха смисъла на думите му. А когато бе ядосан, започваше да говори по-бързо от обикновено и това влошаваше лекия му говорен дефект. Когато бе превъзбуден, той сливаше думите в нескончаем и напълно непонятен поток. Кутър изсумтя нещо, надраска една квитанция и я подаде на Джордан. Няколко души изръкопляскаха, а Джордан се зачете в откъснатия лист.

— Вие завършили ли сте гимназия? — попита той.

— Завършил съм, представи си! — разтрепери се Ривърс.

— Защото „нарушение“ и „движение“ са погрешно написани — каза му Джордан.

— Но е ясно какво искам да кажа, така ли? — озъби му се заместникът.

— И какво да правя с това листче, господине? — попита Джордан.

Ривърс тръгна да си проправя път сред тълпата, после се обърна и му извика:

— Каквото искаш. Изяж го за обяд.

Хората взеха да се разотиват и повечето от тях не видяха как Джордан изяде квитанцията за глоба така бързо и съсредоточено, както магарето яде морков. Предъвка я няколко пъти, после преглътна шумно.

— Играеш ли бейзбол? — попитах го.

— Всичко играя — рече Джордан и погледна високото дългокрако и чипоносо момче, което представлявах тогава.

— Бива ли те? — попита Майк.

— Поигравам нещичко — каза и с тайния език на атлетите ни даде да разберем, че си имаме работа с роден спортист. — Казвам се Джордан Елиот.

— Знам кой си — обади се Кейпърс. — Ние с теб сме втори братовчеди. Аз съм Кейпърс Мидълтън.

— Мама ми каза, че едва ли ще дойдеш да се срещнеш с мен — подхвърли му Джордан с нескривано удоволствие. В неговата самоувереност имаше нещо небрежно и очарователно.

— Бях чул, че си особняк — каза Кейпърс. — Но ти вече го доказа.

— Кейпърс. Какво име! В Европа викат кейпърс на пъпките на един храст, които се използват за подправка на риба и салата. Имат отвратителен вкус.

— Това е фамилно име — наежи се Кейпърс. — При това много известно в историята на Южна Каролина.

— О, гади ми се! — извика Майк и взе да се гърчи, като че ще повръща.

— Баща ми смята, че тукашните Елиот са големи лайна — каза Джордан.

— Напротив, много са си гот — отвърна Кейпърс. — Много.

— Хубаво си мислех да свия плика за повръщане, когато летях с Делта последния път — каза Майк и Джордан се изсмя.

— Аз съм Джак Маккол — казах и протегнах ръка. — В този град името Маккол не може да се сравнява с нищо.

— Майк Хес — рече Майк и се поклони. — Кейпърови ни разрешават да се мотаем из краката им, колкото да лъскаме фамилния им герб и доспехите.

— Не ги слушай, и двамата са от много добри семейства — обади се Кейпърс.

— Кейпърс смята, че принадлежим към така наречения „бял боклук“ — поправих го аз. — Но той ще пукне от скука, ако не сме ние.

Ако бяхме цъфнали на игрището с някой африкански вожд или тибетски свещеник, треньорът Лангфорд нямаше толкова да се сащиса.

— Ей, кого мъкнете със себе си? — извика той. — Прилича на съветски комунист — измънка той под носа си.

— Братовчед е на Кейпърс, от Калифорния — каза Майк.

— Далечен братовчед — побърза да се обади Кейпърс.

— Калифорния ли каза? — рече треньорът. — Имам един резервен екип, синко. Тази игра позната ли ти е?

— Малко — отвърна Джордан.

— Играл ли си питчър?

— Един-два пъти.

— Слагай по едно „сър“ накрая! — скара му се треньорът Лангфорд.

— Сър — каза Джордан със същата интонация и емоция, сякаш произнесе „свиня“. Притежаваше невероятното умение да притеснява възрастните и да ги кара да се чувстват неловко, без да се показва неучтив. Джордан Елиот се отнасяше към властите като към пришълци от чужда планета, като натрапници, чието единствено задължение е да потискат естествените пориви на младостта.

Докато го гледахме да навлича екипа си, Кейпърс ни подшушна:

— Мисля, че сбъркахме, като го доведохме на тренировката.

— Той ми харесва — обади се Майк. — На него заплахи не му минават. Държи се също както бих се държал и аз, ако имах един грам смелост. Но смея да заявя, че нямам.

— Спортно копеле е. Личи си отдалеч — казах, оглеждайки скейта му. — Ти би ли скокнал да се возиш върху тези колелца?

— Мама ми каза всичко за него. Отдавна би трябвало да го изпратят в поправително училище — каза Кейпърс.

— Дай по-добре да видим дали го бива като питчър — рекох.

— Какво очакваш от копеле на морски пехотинец? Нали ги знам — местят се от пристанище на пристанище всяка година. Но нека го видим първо какво може — додаде Майк.

— Абе за нищо не стават — продължи Кейпърс. — Нито знаят кои са, нито имат родно място. Направо ми е жал за тях.

— Нали и той е Елиот. И то от Южна Каролина — подразних го аз.

— От добро семейство. Много добро — подкрепи ме Майк.

Кейпърс се усмихна, като видя Джордан да излиза на игрището.

— Хайде, новак! — извика му треньорът и му хвърли собствената си ръкавица и една бейзболна топка. — Къде ти е шапката?

— Шапката не ми става.

— С тая калифорнийска грива... — каза треньорът. — Сега да се разпределим. Отис, ти ще удряш, а вие, останалите, се пръснете по игрището.

Бени Майкълс стегна корите си, приведе се зад кутията на батера и започна да лови подхвърлените му от Джордан топки. Загряваха. Личеше си, че Джордан не играе за пръв път питчър — движенията му бяха уверени и отиграни. Тогава обаче Отис Крийд се разплямпа.

Отис беше първото момче в отбора, което започна редовно да дъвче тютюн, и то без да повръща след това. Баща му стопанисваше един яхт-клуб и като всяко израсло край лодки и вода момче той винаги имаше приятен слънчев загар, покрито с лунички лице и дрехите му винаги миришеха на машинно масло. Знаеше да демонтира двигател на моторница по-бързо, отколкото новобранец разглобява самозарядната си карабина. Иначе Отис не можеше да направи разбор на разказно изречение нито да реши най-простото алгебрично уравнение. Уотърфорд беше известен с уличните си побойници и силата на Отис бе в това да се мъкне по улиците с развлечената си походка на роден хулиган.

— Никога не съм играл бейзбол с момиче — подметна Отис на висок глас, за да го чуят всички. — При това мацката си я бива.

Всички се разсмяха, но смехът им бе нервен и колеблив.

Джордан зае позиция за хвърляне и се прицели в горното чене на Отис Крийд. Изстреля топката така силно и изненадващо, че момчетата от Уотърфорд веднага разбраха с кого си имат работа. Бени въобще не успя да реагира. Топката мина с бръснещ поглед над него и се удари в телената мрежа, която издрънча като скъсана струна на китара.

— Тя се опита да ме удари. Беше нарочно — викна Отис, изправи се, изтупа праха от панталоните си и заплашително посочи Джордан с бухалката си. Джордан не му обърна никакво внимание. Улови подхвърлената му от кетчъра топка, после отиде до торбата с колофон, тупна дланите си няколко пъти и между пръстите му излезе облак бял прах като валмо от духнато на вятъра глухарче.

— Ей, новият, хвърляй страйкове — нареди му треньорът.

Вторият удар беше също толкова силен и изненадващ, както и първият. Топката мина на милиметри от врата на Отис, който панически се дръпна и се изтърколи на земята чак под пейката на резервите.

— Отис, много си напрегнат и затова не успяваш да батираш — скастри го треньорът Лангфорд.

— Ама, тренер, той се е развилнял като отвързан бик — извика Отис.

— Още ли ти приличам на момиче? — попита го Джордан.

— Да, Златокосия, още!

Следващият удар улучи Отис високо в гръдния кош, който изпука глухо като разрязана диня.

Стоях до Майк във външното поле.

— По всичко личи, че сме си намерили страхотен питчър — каза Майк.

— Въпросът е: може ли да хвърли над батера? — казах.

Отис изохка от болка, изправи се на крака, изрева, размаха заканително бухалката и се затича към мястото на питчъра. Дългокосият калифорниец обаче не изглеждаше уплашен, дори пристъпи напред, за да посрещне атаката на Отис. Но треньорът успя навреме да се вклини между тях, разпери подутите си месести ръце и задържа двамата на разстояние един от друг.

— Не те съветвам да се майтапиш с момчето. Много му е силен ударът — обърна се той към Отис. — А ти, синко, можеш ли да хвърлиш над батера?

Джордан обърна сините си очи към нашия вече натежал с годините треньор, който се препитаваше от бензиностанцията си, но продължаваше да се занимава с момчетата ей така, заради едната любов към спорта. Още тогава Джордан умееше да преценява хората от пръв поглед и веднага усети добротата му под примитивната му и грубиянска външност, която е задължителен атрибут сред братството на треньорите от Юга. Джордан бе почувствал сърдечната топлина на треньора Лангфорд, когато той постави топката в ръкавицата му и рече:

— Хайде, синко, дай да видим какво можеш.

С четири мятания показа какво може. Отис беше мор. Момчетата от отбора зашушукаха възторжено, не можеха да не се възхищават от светкавичните удари на Джордан и силния тъп звук, с който отекваха в ръкавицата на Бени.

За Кейпърс, Майк и мен Джордан беше идеалното попълнение на нашата групичка от запалени спортисти. През последните две години на гимназията той играеше десен халф в отбора по футбол и тогава за цял сезон изгубихме само два мача. Оказа се, че е и страхотен баскетболист — беше направо великолепен под коша, а когато трябваше да се стреля от корнер, нямаше равен на себе си. В бейзбола се превърна в страшилище — нямаше по-добър питчър от Джордан и само благодарение на него в последния клас на гимназията стигнахме до финалите.

През онзи първи ден обаче не друг, а Кейпърс прецени най-точно възможностите му. Под разрошената грива от руса коса той видя неотразимия му и опасен чар. Откритата щастлива усмивка рядко озаряваше лицето му, по-често зад нея се криеше едно бунтовнически настроено нещастно момче, което беше на нож със света на възрастните. Кейпърс веднага долови пленителното му излъчване, което се четеше по дръзката самоувереност на вечно нацупените му устни. И като усети потенциалния си съперник, той веднага се помъчи да го направи наш приятел, още преди да е застрашил позициите му.

Ние с Майк не се възпротивихме, защото от най-ранно детство бяхме свикнали Кейпърс да ни командва. Той също разчиташе на нашето послушание като на нещо съвсем естествено в иначе приятелските ни отношения, които още от самото начало бяха поставени на принципа на неравноправието. Тъй като бе израсъл в дом, където политиката бе издигната в култ, смяташе се, че Кейпърс разбира от тактика и стратегия, тоест от потайност, измама и извъртания. Той например обичаше да подхвърли някаква идейка на Майк с мисълта, че тя ще възбуди спор между нас двамата и в безизходицата си ние ще се обърнем към него с молба да си каже тежката дума. В такива случаи обаче, когато трябваше да разреши спора на скараните си приятели, той неизменно и най-дипломатично отсъждаше равен резултат. Желязната му ръка пипаше с кадифена ръкавица и затова тиранията му допадаше на околните. Кейпърс харесваше нашите момчешки пакости и грубиянщини, защото те разнообразяваха строгия и пуритански живот, който трябваше да води в семейството си; той никога не натрапваше своите искания или условия и ние с Майк вечно недоумявахме как успява да ни изпързаля така, че все неговото да стане. В крайна сметка се оказахме най-обикновени пионки в ръцете на инстинктивното му притворство и безскрупулната му способност да лавира, и то така, че ни вадеше душата с памук. В Американския юг котильонът на Макиавели винаги се е изпълнявал с пухени пантофки в три четвърти такт.

Скийтър Спинкс бе момчето, което спои нашата дружба. Скийтър беше злобар и отрепка. Произхождаше от най-нисшата прослойка на белия Американски юг. Сред момчетата от Уотърфорд неговото пребиваване в гимназията се помнеше като „господството на терора“, защото, както самият Скийтър обичаше да се хвали, нямало хлапе в това училище, дето да не е опухал поне един път. Непредвидим, избухлив и неконтролируем, той беше истински кошмар и можеше да направи живота на всяко момче същински ад.

През лятото на 1962-ра Скийтър избра мен за играчка, с която да се забавлява. Премахването на сегрегацията даде повод на такива като Скийтър да се развихрят в омразата си към негрите и тогава баща му беше обвинил лично моя баща, съдията Маккол, за приемането на закона в Уотърфорд. Бях в първия клас на гимназията и Скийтър въобще не беше лъжица за моята уста, но нямаше ден да мине покрай мен, без да ми натисне главата в двоен ключ пред очите на съучениците ми. Уж ме пошляпваше на майтап, но с течение на времето закачките му ставаха все по-груби и болезнени. Старателно заобикалях всички бърлоги, в които киснеше Скийтър, но той скоро разбра, че му бягам по допирателната, и започна да кръстосва улиците на града с надеждата да ме открие.

По време на шампионата същото лято вече нямаше къде да се скрия, тъй като Скийтър не пропускаше бейзболен мач. Бях станал един и осемдесет и пет и тежах шейсет килограма. В този си длъгнест вид се чувствах страшно неловко, тъй като още не бях свикнал с новите си габарити. Мислех си, че в очите на хората изглеждам мек, уязвим и смешен като голямо тромаво куче. Скийтър обаче реши, че новият ми ръст представлява заплаха за него. Беше напуснал училището от една година и работеше като автомонтьор към представителството на „Шевролет“, когато чул, че съм го нарекъл „тъп задник“.

Точно така. Вярно, бях накърнил репутацията на Скийтър с тези думи, но ги казах сред приятели и не вярвах, че ще стигнат до него. Един ден, докато с Кейпърс, Майк и Джордан се връщахме от невероятния мач със Съмървил, който току-що бяхме изгубили с един на нула, пред нас изскърцаха спирачките на две коли, от които изскочиха Скийтър с още пет негови приятелчета — всичките от отбора по футбол — и се изстъпиха пред нас. У себе си носехме бейзболните ръкавици и бяхме се още загрети от мача. Джордан държеше трийсет и четири инчовата си бухалка, която бе счупена и залепена с пластир.

Скийтър реши да действа направо, приближи се и ми фрасна един през лицето с опакото на ръката си. Падайки, усетих вкус на кръв в устата си.

— Вярно ли, че си ме нарекъл с някаква любезна гнусотия, а, Маккол? — злорадо изграчи Скийтър. — Исках да видя дали ти стиска да ми го кажеш в очите.

— За теб Джак винаги е казвал, че ти си принц сред хората и правиш чест на цялата бяла раса — намеси се Майк, като същевременно ми помагаше да се изправя.

— Млъквай, чифутче! — изсъска му Скийтър.

— Скийтър, омитай се! — каза му Кейпърс. — Никой не те е закачал.

— Закопчай си ченето, красавецо, или ще ти откъсна бърните за рачешка стръв — изрепчи му се Скийтър, след което ми загря врата отзад с такъв оглушителен шамар, че аз отново се проснах на земята.

В този миг Джордан лекичко почука паважа с бухалката си, колкото да напомни на Скийтър, че в града има ново момче.

— Ей ти, краставият — подвикна му Джордан. — Имаш ли нещо под тези пъпки.

Като го чу, Майк затвори очи в знак на пълно отчаяние, а после сподели как си е помисли, че това са последните думи на Джордан и че Скийтър вече измисля каква по-ужасна смърт да отреди на калифорниеца.

— Той те нарече крастав! — подкокороса го Хенри Аутло, един от асовете на отбора по футбол.

— Хенри, ти пък намери какво да запомниш — обади се Майк.

— Млъквай, Хес — сряза го Хенри, — или ще ти разпоря задника.

— Добре ли чух? — попита Скийтър и тръгна бавно и заплашително към Джордан, който само стисна бухалката по-здраво. — Би ли повторил, сладурче?

— Не, не бих! Виждаш ли я тая бухалка? Ако направиш само още една крачка, цяла нощ ще има да ти вадят трески от задника.

— Така ли? — изхихикаха приятелчетата на Скийтър с престорен страх, а самият той отскочи назад, уж страшно уплашен.

— Ти да не си от ония казармени копелета, дето се мъкнат тук всяка година?

— Ами да, от същите — отвърна му Джордан. — Само дето си ме случил в момента с бухалка.

— Първо ще ти взема бухалката, а после ще те ритам от тук до края на града — изсъска му Скийтър като отровна змия. — А най-накрая ще ти обръсна и тиквата.

— Едно по едно, неандерталецо, първият ти проблем е бухалката — каза му Джордан.

— Не го дразни излишно, достатъчно се е разпенявил — подшушнах аз на Джордан.

— Приятелчето ти е мортус, Маккол — намеси се Хенри Аутло.

— Само дето не ти стиска да ме халосаш — изпъчи се Скийтър.

— Моли се да е така — каза Джордан и му се усмихна широко.

Странно, но Джордан съвсем не се уплаши от Скийтър. Двубоят беше повече от неравен — все едно малко момче да се бие с възрастен. Но Джордан само стискаше бухалката и гледаше Скийтър право в очите. Беше спокоен и невъзмутим. Никой от момчетата на улицата през онзи ден не знаеше, че цял живот Джордан е бил малтретиран не от друг, а от пълнолетен морски пехотинец. И въпреки че продължаваше да трепери от него, уличните гамени и пънкари въобще не го плашеха.

Скийтър свали тениската си — цялата в пот и петна от машинно масло — и я хвърли към един от приятелите си. Плю в дланите си, разтри ги и се изпъчи пред Джордан с голи гърди. Добре очертаните му мускули изпъкваха зловещо в своето физическо съвършенство.

— Господи! — ахна Хенри Аутло при вида на това стройно, съразмерно и напористи тяло.

— Разкажи на приятеля си за мен — каза Скийтър и размаха юмруци под носа на Джордан. — Той е отскоро в града и сигурно не разбира, че това му е краят.

— Джордан, позволи ми да ти представя нашия най-добър приятел, Скийтър Спинкс — каза Майк. — Ние всички много се гордеем с него. Той е нашият градски побойник.

Ние с Кейпърс се изсмяхме и Скийтър ни погледна така, сякаш премисляше дали първо да не види сметката на нас двамата.

— Насам, Скийтър, насам! — подкани го Джордан, като видя, че се разсейва. — Скийтър, кво е това име, бе? Звучи ми като скакалец. Плашилото на Калифорния беше един сърфист, кръстен на насекомо. Казвам ти го да знаеш, че не им се плаша аз на разни смотаняци със скокливи имена.

— О, не! — изпъшка Хенри Аутло. — Това хлапе си рита черепа.

— Трябва да си голямо лайно, щом не ти стиска да се биеш с юмруци, ами си се вкопчил в това дърво като удавник за сламка — иззлобя Скийтър.

— Така е — отвърна му Джордан. — Жалко, че нямаш късмет да те пребие някой истински супермен.

— Хвърли дървото и ела насам! — извика му Скийтър. — Бий се като мъж!

— С удоволствие, Скийтър — рече Джордан, — но не сме в една категория. Не сме и на една възраст. Ти си по-голям. Както си по-голям и от Джак. С бухалката обаче изравняваме категориите и всичко е наред.

— Аз пък мисля, че не ти стиска да я развъртиш — каза Скийтър и без никакво предупреждение се хвърли срещу Джордан.

Същата вечер, докато Скийтър Спинкс лежеше в интензивното отделение на болницата, цял Уотърфорд знаеше, че не е бил прав да мисли така.

По-късно градът щеше да научи повече за Джордан, за непоклатимото му равновесие и самообладание. Движенията му бяха бързи, енергични и целенасочени. Срещу злощастното нападение на Скийтър Джордан реагира мигновено като усойница, по което се разбра, че атаката въобще не го е изненадала. Онова, на което станахме свидетели, не беше просто смелост, а вид безумие, което извираше от самата му същност. За малко не уби Скийтър Спинкс с бейзболната бухалка.

Джордан отскочи встрани и избегна първата атака на Скийтър, който тръгна с главата напред. Планът на Скийтър не беше лош. Искаше да повали Джордан на земята, както правеше с по-дребните защитници на футболното игрище. Но се провали, защото Джордан му се изплъзна, след което стовари бухалката отзад върху главата му. Този удар бе причината за мозъчното му сътресение. Звукът беше като от сатър, който се забива в тялото на кокошка. Вместо да остане на земята, Скийтър се изправи на крака, олюля се — унижен и вбесен — и отново се хвърли срещу Джордан, този път по-неуверено. Джордан не се поколеба отново да използва бухалката и с втория удар му счупи три ребра, едно от които продупчи десния му дроб. И затова, когато пристигна линейката, той повръщаше кръв.

Но и тогава Скийтър не разбра, че няма никакъв шанс, и се хвърли в трета, още по-безнадеждна атака срещу Джордан, който остана да стърчи смразяващо свиреп, невъзмутим и вече доста отегчен. На третия път Джордан му счупи челюстта. А счупената челюст пък сложи край на кариерата на Скийтър като голям градски побойник. Уотърфорд вече можеше да си отдъхне от кошмара, наречен Скийтър. Още на следващия ден всички хлапетии в града знаеха името на Джордан Елиот. Никой не беше арестуван и срещу Джордан не беше заведено никакво дело.

Чак по-късно щях да разбера, че в живота на Джордан Елиот думите любов и болка бяха синоними. С течение на времето двамата много се сближихме, особено след като на няколко пъти стана неволен свидетел на унижението, което изпитах заради пиянските изстъпления на баща ми. Тогава ми разказа как в седми клас избягал от къщи. Майка му тръгнала да обикаля всички плажове на Южна Калифорния, докато един ден го открила навътре в морето със сърфа му, поел към Азия. След тази случка мисис Елиот насила вкарала Джордан в психиатричния кабинет на някой си капитан Джейкъб Брил. Знаех историята наизуст.

Влизайки, Джордан не само не се ръкувал с капитана, ами се направил, че не забелязва присъствието му, докато онзи нервно крачел из стаята. Стоял и съсредоточено изучавал тапетите на стената. Докторът и момчето постояли така около минута, после доктор Брил се прокашлял и казал:

— Така.

Джордан обаче не благоволил да отговори, защото мълчанието не го дразнело. Той можел да седи с часове, без да продума.

— Така — повторил доктор Брил.

Джордан пак не казал нищо, само се обърнал очаквателно към него. Бил свикнал да гледа възрастните хора право в очите и малцина от тях можели да издържат на тежкия му изпитателен взор.

— Защо мислиш, че майка ти те е изпратила тук? — попитал доктор Брил в желанието си да подхване някакъв разговор.

Джордан свил рамене и продължил да гледа безмълвно бледия човек насреща си.

— Би трябвало да има някаква причина — продължил докторът. — Тя не е глупава жена.

Момчето кимнало.

— Защо ме гледаш така? — попитал докторът. — Не си тук, за да ме гледаш, а за да говориш. Чичо Сам ми плаща добри пари, за да изслушвам хората.

Джордан извърнал поглед от доктора и се загледал в една модерна картина на стената, която представлявала квадрат, кръг и триъгълник, насложени един върху друг и различно оцветени.

— Какво си мислиш, като гледаш тази картина?

— Лош вкус — отвърнал Джордан и пак се загледал право в доктора.

— Разбираш ли от изкуство?

— Не — казал Джордан, — но се интересувам.

— Интересуваш ли се? — повторил докторът бавно. — Но само колкото да се изфукаш, нали?

— Докторе, аз говоря испански, и то не колкото да се изфукам. Освен това говоря френски и италиански. Живял съм в Рим, Париж и Мадрид, когато баща ми беше на работа в тамошните посолства. Мама, която обича изкуството, взе магистърската си степен по история на изкуството в Римския университет. Успя и у мен да запали тази любов. Повярвай ми, и тя няма да хареса тази твоя картина, и то никак.

— Ти не си дошъл тук да обсъждаме моя артистичен вкус — казал му доктор Брил, — а да обсъждаме теб.

— Нямам нужда от обсъждане — рекъл Джордан. — Добре си живея и така.

— Твоите родители и учители обаче не са на същото мнение.

— Важно е моето мнение.

— Те всички твърдят, че си прекалено неспокоен. Мислят, че се чувстваш нещастен. Така мисля и аз, Джордан, и искам да ти помогна — казал доктор Брил с мек успокоителен глас, в който Джордан не доловил и една фалшива нотка.

Джордан се поколебал, после казал:

— Неспокоен съм. Вярно е. Но не заради онова, което те мислят... А защото заслужавам по-добри родители. Бог е допуснал ужасна грешка. Доставил ме е на погрешен адрес.

— О, той често прави така — съгласил се доктор Брил. — Но родителите ти се радват на безупречна репутация. Докато това не може да се каже за теб. Те твърдят, че нямаш никакви приятели.

— Избрал съм самотата.

— Самотните хора обикновено са неудачници — казал доктор Брил.

— Също като психиатрите — отвърнал му Джордан на мига.

— Моля?

— Психиатрите са най-големите неудачници на тоя свят. Баща ми непрекъснато това повтаря. Каза го и днес.

— Какво по-точно каза? — попитал доктор Брил.

— Каза, че само най-големите скапаняци стават психиатри.

Доктор Брил поклатил глава и казал:

— В моя случай баща ти е абсолютно прав. Детството ми беше отвратително и това ме амбицира да се хвана да оправям света.

— Не можеш да оправиш моя свят.

— Но мога да опитам, ако ми позволиш, Джордан.

— Аз съм тук по погрешка. Родителите ми не ме харесват такъв, какъвто съм. Но те не ме и познават. Те не знаят нищо за мен.

— Знаят само, че бележникът ти е пълен с двойки и тройки.

— Досега не съм повтарял нито един клас. Всичките ми учители са ужасно досадни. Такава скука, че съклет да те хване. Ако можеха да слушат, и стенните часовници щяха да заспят. Скуката би трябвало да бъде един от седемте смъртни гряха.

— Какво толкова те отегчава?

— Всичко.

— Аз отегчавам ли те? — попитал доктор Брил добронамерено.

— Брил — казал Джордан и впил сините си очи в доктора, — хора като теб са смъртоносна скука. Ти никога не можеш да ме разбереш.

— Аз съм петият психиатър, при когото те изпращат — казал доктор Брил, след като погледнал бележките си. — Всички предишни твърдят, че си много враждебен и не се поддаваш на лечение.

— Докторе, не ми трябва психиатър — рекъл Джордан. — Благодаря ти, че ми отделяш време, но аз знам как да си помогна сам.

— Би ли ми казал как го правиш? — попитал докторът. — Бих искал да знам.

— Аз съм религиозен — казал Джордан.

— Какво?

— Религиозен съм. Аз съм католик.

— Не те разбирам.

— Знам — отвърнал Джордан. — Ти си евреин. Повечето психиатри са евреи. Или поне онези, при които са ме пращали.

— Хубаво е това, че си религиозен.

— Благодаря — казал Джордан и се изправил. — Сега мога ли да си вървя?

— Разбира се, че не — строго му отвърнал докторът и му посочил с пръст стола. — Майка ти твърди, че неспокойствието ти е свързано с новото назначение на баща ти.

— Нямам никакво неспокойствие. Просто този път няма да замина с тях.

— Но ти си само на дванайсет години. Нямаш право на избор. Според мен е по-добре да поработим върху стратегията, за да не изживяваш така болезнено всяко преместване.

— Да, дванайсетгодишен съм — казал Джордан. — А знаеш ли досега в колко училища съм учил? В десет. Десет училища, докторе. Знаеш ли какво е всяка година да влизаш в непознат клас? Ужасно е. И затова децата на военните са толкова задръстени. Стават или подмазвачи, или особняци — трето положение няма.

— Аз ще те науча как по-лесно да се сприятеляваш — продължил да му говори доктор Брил, а Джордан доловил в гласа му зле прикрита ирония. — Трябва да станеш по-гъвкав и да разчиташ повече на себе си. Ще те науча да си организираш времето, а това ще ти помогне да преодоляваш кризите.

— Ще ме научиш как да бъда самотен — прошепнал Джордан с дрезгав глас. — Това ще ме научиш. Ти самият не познаваш никого и трябва да се учиш как се живее без приятели. А си взел да ме разпитваш защо аз нямам приятели.

— Баща ти е получил заповед да замине за остров Полък в Южна Каролина — казал докторът, като пак надникнал в записките си.

— Южна Каролина — повторил Джордан с презрение. — Мечтата на моя живот!

— Баща ти е доволен от назначението си. Ти също трябва да си доволен, щом то е добро за неговата кариера. Това е голяма крачка нагоре.

— Баща ми ме мрази — казал Джордан и пак вдигнал поглед към безвкусната картина.

— Защо смяташ така? — тихо го попитал докторът.

— Защото имам наблюдения — отвърнал Джордан.

— Майка ти ми каза, че баща ти много те обича, но не умее да показва любовта си.

— Но умее да показва омразата си. При това много успешно.

— Джордан, баща ти бие ли те? — попитал докторът и веднага усетил как момчето пред него се затваря в себе си.

— Не — излъгал Джордан, достоен син на офицер от морската пехота.

— А бие ли майка ти? — попитал доктор Брил.

— Не — отново излъгал Джордан, таен агент на дипломатическия фронт.

— А тормози ли те? Заяжда ли се с теб? — попитал докторът.

— Да.

— А крещи ли ти? Успява ли да превърне живота ти в кошмар?

— Да.

— Тогава, дай да измислим една стратегия, която ще следваш в Южна Каролина. Дай да надхитрим великия военен. Майка ти ми каза, че по всяка вероятност баща ти ще остане на остров Полък четири години, тоест през целия курс на гимназията.

— И какво от това?

— Ще имаш предостатъчно време да се сприятелиш с някои от съучениците си. Трябва да го направиш бързо. Огледай се за момчета, които ти допадат. Да бъдат прилични деца.

— В Южна Каролина ли? — попитал Джордан. — Те въобще ако на хора приличат, пак добре ще бъде.

— Хвани се да спортуваш. Намери си гадже. Ходи да спиш по приятели. Излизай на риболов. Баща ти ще бъде много зает на тази нова работа. Ще бъде много напрегнат, защото отговорността му е голяма. Стой далеч от него, Джордан. Намирай начин да не му се мяркаш пред очите.

— И как ще стане това? Аз съм неговото хоби — казал Джордан. — Той държи да ме направи копие на самия себе си, а аз... аз по-скоро бих умрял.

— Защо не слизаш от сърфа? — попитал го докторът. — Защо носиш дълга коса? Само за да го ядосваш ли?

— Това го вбесява — усмихнал се Джордан. — Да, затова нося дълга коса. Но не затова не слизам от сърфа.

— А защо тогава? Кажи ми.

— Защото само когато съм на сърфа, усещам присъствието на Бога. Океанът. Слънцето. Вълните. Плажът. Небето. Не мога да ти обясня, докторе. Все едно да се молиш без думи.

— Родителите ти знаят ли за твоята религиозност?

— Те не знаят нищо за мен.

— Кога се породи това чувство у теб?

— Винаги го е имало — отвърнал Джордан. — То ми беше утеха като дете. Утеха ми е и сега. Молитвата е единственото нещо, което облекчава самотата ми.

— Джордан, ти си щастлив с твоята вяра. Много щастлив.

— Ти си евреин. В какво вярваш?

— Да, аз съм евреин — тихо рекъл докторът и избърсал очилата с вратовръзката си. — Аз не вярвам в нищо.

— Жалко. Сигурно е ужасно — казал Джордан.

— Ти си добро момче. Много добро момче.

— Когато влязох, исках да направя така, че да ме намразиш.

— И успя — изсмял се докторът. — Харесва ми борческият ти дух. Всичко у теб ми харесва, с изключение на това, дето лъжеш.

— Какво съм излъгал? — попитал Джордан.

— Каза, че баща ти никога не те е бил. Каза, че никога не е бил майка ти — рекъл докторът с такъв потаен тон, та Джордан решил, че той знае всичко.

— Никога не ни е докосвал през живота си — упорствал Джордан, но думите му прозвучали вяло и неубедително.

Докторът му изръкопляскал, но не подигравателно, а възторжено.

— Отлично изпълнение. И двамата знаем много добре, че ако кажеш истината, с кариерата му е свършено, нали така? Разбирам защо ти се налага да лъжеш. Мяркай се по-малко пред очите му, Джордан. Такива като него съм ги виждал много. Колкото по-големи израстват синовете им, толкова по-опасни стават. Мисля, че си достатъчно умен, за да се скриеш от юмруците му. Надхитри го, Джордан.

— Ще се опитам.

— Не е имало много радост в живота ти, а? — казал докторът.

Джордан се замислил над краткия си живот и как нито веднъж не бил получавал писмо от свой съученик. Никой никога не го канел в къщата си да пренощува, никога не бил танцувал с момиче.

— Съжалявам, че не съм те срещнал по-отдавна, Джордан. Щом пристигнеш в новото училище, хващай се да спортуваш. Баща ти ще бъде доволен, пък и така няма да имаш свободно време, за да се мотаеш пред очите му — посъветвал го докторът.

— Не е така. Той ме спипва след тренировка — отвърнал Джордан и поклатил глава. — Причаква ме и тогава е най-гадно, защото сме сами.

— Майка ти ще те посреща след тренировките. Това мога да го уредя. Цяла година се виждам с майка ти, Джордан — казал докторът.

— Не знаех — учудил се Джордан.

— Тя много се тревожи за теб, както и за себе си.

— Нищо ново не ми казваш.

— Знам какво прави баща ти с теб. Не, не се плаши. Заклел съм се да мълча. Тя ми забрани да докладвам пред военните власти, пък и всички знаем, че те едва ли ще си мръднат пръста за такова нещо. Майка ти смята, че баща ти много те обича, но... нищо чудно някой ден да те пребие.

Джордан ми каза, че като чул тези думи, казани на висок глас, за малко не припаднал. Сякаш най-съкровената му и отдавна пазена на тъмно тайна била разкрита. Толкова сълзи бил изплакал през живота си, че можел редовно да сменя водата на цял аквариум със соленоводни риби, но винаги го правел насаме, далеч от очите на жив човек. Сега за пръв път пред този дребен и благ психиатър усетил как по страните му потекли горещи вади. Сълзите рукнали неудържимо, защото най-сетне тайната излязла наяве и този изгърбен непретенциозен човечец бе успял да накара майка му да сподели с него ревностно пазения кошмар.

— Говорил съм и с баща ти по този въпрос — тихо продължил докторът, когато Джордан се поокопитил.

— Само това не! — проплакал той с разширени от ужас очи.

— Той всичко отрече. Дори му показах медицинското заключение от миналия септември, когато ти влезе във военноморската болница със счупена челюст.

— Счупих я, докато играех футбол — обяснил Джордан.

— Така си казал и в болницата — продължил доктор Брил и му подал голям затворен плик. — Но същата година ти нито веднъж не си ходил да играеш футбол. Джордан, баща ти те е бил. Не е нужно да продължаваш да лъжеш, за да го защитаваш.

— А какво каза баща ми?

— Отрече всичко. Отначало се държеше много спокойно и възпитано. После обаче, докато продължаваше да отрича, изведнъж се ядоса. Като разбра, че работя само с предположения, се вбеси. Сигурно е страшно да се изпречиш пред очите му в такъв момент, особено ако си му просто жена или син.

— Призна ли в крайна сметка? — попитал Джордан.

— Не. Дори му казах в очите, че не обичам възрастни хора да ме лъжат, но ефектът бе нулев.

— Ти си казал това на баща ми?!

— Да — отвърнал докторът. — Той, разбира се, ме заплаши с уволнение.

— Като нищо можеше да го направи, докторе.

— Разбира се, но аз му намекнах, че ще обжалвам, а стигне ли се до съд, кариерата му може да пострада. Затова двамата се споразумяхме. Аз ще си мълча, а той ще престане да ви малтретира.

— Смяташ ли, че ще удържи на думата си?

— Не, но майка ти ще го направи. От теб искам само да стоиш настрана от него. Да бъдеш мил и добър. Аз ще се обаждам периодично на майка ти, за да проверявам как вървят нещата. Можеш ли да си подстрижеш косата?

— Не. Още не съм готов да му доставя това удоволствие. Въпреки че сигурно ще я подстрижа, преди да започна гимназията. Обещавам.

— Добре, така е справедливо. Желая ти късмет. Ще ти пиша от време на време.

— Ходил съм и при други психиатри, докторе, но никой не ми е писал писмо. Няма да го направиш, затова по-добре не обещавай — казал му Джордан.

— Напротив, ще ти пиша. Всяка година ще ти се обаждам по веднъж.

— Кога? — попитал Джордан.

— На Свети Валентин.

Същото лято сгушеният под сенките на дърветата Уотърфорд и огрените от слънце плажове на остров Орион се запознаха с Джордан Елиот. Той стана част от нашия живот.

В шампионата по бейзбол бяхме сред най-добрите. Макар че загубихме един мач, за пръв път стигнахме до щатските финали. Загубата обаче ми тежеше, защото до голяма степен стана по моя вина. След мача Джордан внезапно реши да покани Кейпърс, Майк и мен да преспим у тях в къщата на остров Полък.

— Ще си поспим до късно на другия ден — рече той, — после ще поиграем баскетбол в салона на военноморската база и ще поплуваме в басейна на офицерския клуб.

Аз се обадих на мама, после заедно с Майк и Кейпърс скочихме на задната седалка в колата на полковник Елиот. Джордан седеше отпред, а русата му коса бе още мокра и потна. Загубата ни действаше потискащо и четиримата се бяхме умълчали. Стояхме в колата и гледахме как на паркинга пред нас полковник Елиот и треньора Лангфорд обсъждат мача.

— Пита ли баща си дали можем да преспим у вас? — обърна се Майк към Джордан.

— Питал съм мама още преди мача — отвърна му Джордан. — Той няма да забележи, ако ще и харлемските баскетболисти да пренощуват у нас.

Полковник Елиот приближи колата. Беше облечен във военната си униформа. Дори държанието му бе такова, като че си го е поръчал чрез отдел „Военни доставки“. Стойката му бе изправена. Движеше се с грациозността на пантера. Когато стигна до колата, бръкна за ключовете, отвори вратата, затвори я и запали мотора.

— Татко! — обади се Джордан в мрака.

Полковник Елиот не отговори. Вместо това зашлеви Джордан с опакото на ръката си толкова силно, че главата му се удари в облегалката отзад, а бейзболната му шапка отлетя в скута на Кейпърс.

— Пропуснал си пет възможности. Пет прекрасни удара. Казах ти да не се опитваш да направиш нещо, което не умееш. Не ти ли казах, а, лигльо такъв!

— Татко! — Джордан се опита да предупреди баща си за нашето невидимо присъствие на задната седалка.

Последва втори удар с опакото на ръката и Джордан млъкна.

— Ако не бяха твоите грешки, нямаше да загубим мача.

— Грешката, която ни костваше мача, я направих аз, полковник — обадих се от задната седалка, а изненаданият морски пехотинец се обърна и видя как и тримата го зяпаме съвсем сащисани.

— Момчета, не знаех, че сте тук. Вие тримата добре играхте, пък и какъв шампионат беше, а? Едно нещо ще ви кажа. В тази кола се намира ядрото от най-добри атлети и скоро целият град ще говори за вас. Аз съм единственият тук, който знае какви златни възможности се крият във вас. Хайде да спрем. Искам да ви купя по един млечен шейк. А, сине, пие ли ти се млечен шейк? — попита полковникът.

Джордан само кимна, защото не смееше да си отвори устата. Полковник Елиот ни купи по един млечен шейк „на победата“, както се изрази, и докато пристигнахме в къщата, се държа много мило. Тогава усетих как още една тайна нишка споява връзката ми с Джордан. Оказа се, че и двамата членуваме в тъжното братство на редовно пребиваните от бой момчета. Няма по-здрава спойка от тази между момчета, разбрали, че са синове на вилнеещи побойници. Тази нощ разказах на Джордан за собствения си баща и парещата болка, която бърбънът бе оставил в нещастната история на моето семейство. Цяла нощ си споделяхме фамилни случки, докато Кейпърс и Майк спяха дълбоко в стаята за гости — Кейпърс и Майк, дето живееха щастливия живот на деца, които никога не са били малтретирани от родителите си.

След като бейзболният сезон свърши, четиримата прекарахме две седмици на остров Орион под наблюдението на моите баба и дядо — Сайлас и Джини Пен Маккол. Ловяхме риба във вълните на прибоя и почти всеки ден обядвахме с пъстроопашат костур и камбала. Това лято открих, че обичам да се въртя край кухненската печка или жаравата на открито и да гощавам моите приятели, че обичам похвалите им, докато примляскват от удоволствие. Имах на разположение цялата градина на моите баба и дядо и си измислях най-причудливи рецепти: събирах млади кочанчета от сладка царевица, измивах ги в солена вода, намазвах ги обилно с масло, наръсвах ги със сол и пипер и ги изпичах в алуминиево фолио. Вечеряхме под звездите със свинско, домати „биволско сърце“, бамя, грах и чушки.

При отлив хвърляхме мрежите си в малките заливчета в другия край на острова. И тримата се редувахме да показваме на Джордан как се хвърля мрежа. Той беше сръчен, притежаваше всички необходими качества и още на петото хвърляне мрежата се изду като балон, тупна под него — красива и ефирна като есенна паяжина — и очерта съвършен кръг. При това хвърляне Джордан направи първия си улов от бели скариди и един син рак. Напълнихме догоре хладилната чанта със скариди и през следващите два дни се пукнахме от ядене. Когато скаридите свършиха, отидохме да ловим раци и се върнахме с такъв улов, че после цяла седмица трябваше да се тъпчем само с тях. Напълних една двукилограмова камбала с раци и скариди, залях я със сок от лимон и чесън, сложих експериментално лют червен пипер, червени чушки, соев сос и зехтин и я опекох във фурната на баба. Тогава направих първите си стъпки в кулинарията, която по-късно щеше да стане моя професия.

След тези обилни вечери се излягахме върху пясъка по гръб и пъшкахме от преяждане. Джордан ни изненада с познанията си за нощното небе. Всяка вечер Венера първа запалваше западния небосклон. Зяпахме нагоре, разговаряхме за живота си и си разправяхме банални историйки, защото американските момчета не знаят други.

Единственото огорчение за Джордан през това лято бяха вълните. Дори той не си беше представял, че може толкова да се разочарова от цял един океан, но се чувстваше направо предаден от Атлантическия. Застанал на брега със сърфа в ръка и втренчил поглед в подплискващите се вълнички на острова, той направо не можеше да повярва на очите си.

— Що за котенце е този океан? — недоумяваше той.

— Какво искаш да кажеш с това „котенце“? — попита го Кейпърс, сякаш Джордан бе обидил целия му роден щат. — Това е океан, момче. Атлантическият океан.

— Ами той не става за нищо — каза Джордан. — Просто не е достатъчно голям.

— Не е достатъчно голям ли? — попита Майк. — Колко по-голям искаш да бъде? За бога, това е океан.

— Истинският океан е Тихият — рече Джордан. — Това тук е нещо съвсем различно.

Още в най-първите дни на приятелството ни южняшкият шовинизъм на Кейпърс кипваше при всяка дума на Джордан.

— Всичко ли в Калифорния е по-добро от нещата, които имаме ние в Южна Каролина? — попита го Кейпърс.

— Да. В Калифорния абсолютно всичко е по-хубаво. Този щат е като страна от Третия свят — каза Джордан, тъжно загледан в спокойните вълнички, които миеха ходилата му.

— Какво искаш да кажеш? — попитах го аз.

— Сега ще ти обясня. Южна Каролина е Оклахомата на Юга. По-лошо от това няма — отсече той.

— Нали си от рода Елиот — намеси се Кейпърс. — А те са от Южна Каролина. Това е един от най-прославените родове в историята на щата.

— Какво от това? — попита Джордан. — Това не пречи щатът да е пълен боклук.

Когато в края на август настъпи пълнолуние, четиримата решихме да влезем навътре в морето да посрещнем изгряващата луна. Толкова навътре, колкото никога преди не бяхме ходили. Джордан пръв навлезе със сърфа си в черните води. Ние бавно се носехме край него и от време на време се хващахме за сърфа му, така както някои риби се прилепят към тялото на акула.

— Вече е достатъчно дълбоко — обади се Кейпърс.

— Още малко по-навътре — подкани го Джордан.

— Не забравяйте, че сме в Града на акулите, САЩ — намеси се Майк.

— Но не сме част от тяхната хранителна верига — отсече Джордан.

Бяхме вече доста навътре, на дълбочина най-малко двайсет фута, и четиримата се бяхме загледали в играта на лунните лъчи по водната повърхност. Луната бе плиснала белотата си върху океана като вино от преобърната чаша, а нас самите оплете в дантела от сребърни нишки. Приливът бушуваше в краката ни, а ние стискахме дъската на сърфа, безпомощно увесени като стръв. В далечината блещукаха светлинките на дядовата къща, а той сигурно четеше книга или слушаше кънтри-музика. Бяхме вече толкова навътре, че къщата ми приличаше на заседнал кораб. Бяхме се спотаили в сребролунието на вълните като миниатюрни перли в кадифената вътрешност на стрида.

Наблизо се обади делфин и шумният гейзер на дъха му ни стресна.

— Делфин! — извиках аз. — Слава богу, че не е Белоснежния гигант.

След миг друг делфин проряза водата и тихо се плъзна към нас. После се приближиха още два и ние усетихме как огромните им спотаени туловища ни наблюдават отдолу. Протегнах ръка, за да погаля лъскавия гръб на един от тях — кожата му имаше цвят на нефрит, — но като усети пръстите ми, делфинът се гмурна и аз докоснах само разкъсаната лунна коприна там, където гръбната му перка бе прорязала водата. Делфините сигурно бяха подушили нашата момчешка миризма, бяха доловили песента на хормоните в мелодията на прилива. В един момент обаче се озоваха съвсем до нас; никой не посмя да се обади. Това посещение бе нещо толкова рядко и невиждано, толкова съвършено в своята красота, че инстинктивно затаихме дъх — после така ненадейно, както се бяха появили, делфините се отдалечиха, поеха на юг, където имаше повече риба за храна.

Всички щяхме да помним тази прекарана върху вълните нощ до края на живота си. Това бе лятото, преди да постъпим в гимназията, когато още неуверено крачехме по хлъзгавата пътека между юношеството и възмъжаването. Радвахме се на собствената си дързост, когато далеч от строгия поглед на родители се носехме щастливо по водата на океана под единствения, пълен с безразличие взор на звездите и съдбата. Това беше нашият най-чист миг на свобода и неистово въодушевление. В тази нощ на делфините сякаш бяхме дали обет за безмълвие. В спомените си всеки един от нас щеше да се връща към това изживяване, да се връща към нощта, в която щастието ни изглеждаше лесно, възможно и вечно.

Повече от час се носехме по течението на собствения си гълфстрийм, разговаряхме за още неизживения си живот, разказвахме си вицове и смешни истории — все неща, които при момчета на нашата възраст са едновременно знак за близост и отбягване на същественото.

* * *

По-късно в предварителните си разговори с Ледар и мен относно филмовите серии на южняшка тема Майк щеше нееднократно да се връща именно към тази нощ.

— Кой тогава каза нещо за самоубийство? — попита ме Майк.

— Кейпърс — спомних си аз. — Искаше да знае кой каква смърт би предпочел, ако му се наложи да избира.

— И аз какво казах тогава? — попита Майк. — Нищо не си спомням.

— Ти предпочете алкохол и хапчета — припомних му аз. — Каза, че ще задигнеш една бутилка от любимия бърбън на баща си и едно шише от любимите приспивателни на майка си.

— Това е в сила и до днес — рече Майк.

— Аз казах, че ще се прострелям в главата, докато планът за самоубийство на Джордан беше далеч по-засукан.

— Него си го спомням — отвърна Майк.

— Каза, че ще задигне една моторница от яхт-клуба на Полък. Предварително щял да напише писмо до майка си и баща си, в което щял да каже колко много обича майка си и колко силно мрази баща си. Щял да обвини баща си за самоубийството. После щял да влезе навътре в морето, докато изразходва цялото гориво. След това щял да си пререже вените много внимателно и методично. Щял да оплиска цялата лодка с кръвта си, защото много искаше баща му да види кръвта на собствения си син. А когато започнел да отпада, щял да се прехвърли зад борда и да поднесе тялото си в жертва на Кахуна — бога на сърфа. Знаеше, че баща му ще побеснее, ако трябва да прави погребение без тяло.

— Разправял е всичко това в осми клас? — учуди се Ледар. — А какво каза Кейпърс? Какъв беше неговият начин?

— Лесен. Кейпърс каза, че никога не би и помислил за самоубийство. Само страхливците се самоубивали, а той предпочитал да остане жив и да се бори срещу притисналите го проблеми и обстоятелства.

— О, какво благородство! — подметна Ледар.

— Ти си предубедена — каза й Майк.

— Вярно е — отвърна му тя. — Бедният Джордан. Сигурно се е чувствал много по-зле, отколкото предполагахме.

— Ще стане чудесна сцена — зарадва се Майк.

Аз знаех, че от всички нас, които се носехме по вълните през онази нощ, основният герой беше Кейпърс. Кейпърс живееше херметически затворен в представата за себе си като за творящо се произведение на човешкия дух. Единствено той от всички нас се самонаблюдаваше, регистрирайки различните етапи в собственото си развитие. Да се съмнява в себе си бе нещо съвършено непознато за него. Той винаги знаеше точно накъде отива, точно какво иска и как да го постигне.

Щяхме да разберем това по-късно, когато се случи така, че неволно се изпречихме на пътя му. От онова лято обаче и четиримата излязохме с клетва за приятелство до гроб. Ала дружбата ни щеше да донесе горчиви плодове и много сълзи в очите на всички, които ни обичаха.