Пат Конрой
Блус в лятна нощ (1)

Пролог

През 1980-а, една година след като жена ми скочи от моста Сайлас Пърлман в Чарлстън, Южна Каролина, аз се преместих в Италия, за да започна живота си наново, и взех със себе си малката ни дъщеря. Нашата сладка Лия още нямаше две годинки, когато съпругата ми Шайла спряла колата си на най-високата точка на моста и за последен път погледнала към града, който толкова много обичаше. Дръпнала ръчната спирачка, отворила вратата на колата, после се покатерила върху перилата на моста с онази котешка пъргавина и мека грациозност, които притежаваше по рождение. Тя беше остроумна и забавна, ала носеше у себе си един непознат за другите мрак, който прикриваше с дантелен воал от фини намеци и тънка ирония. До такава степен беше усъвършенствала стратегията на камуфлажа, че целият и живот сякаш се отразяваше в редица от огледала, разположени тъй, че винаги да я скриват от собствения и поглед.

Вече се здрачавало и от стереото в колата се разнасяли най-известните блусове от шейсетте. Преди това сигурно се е отбила в сервиза, защото резервоарът на колата и беше пълен. Беше платила всички сметки и дори ми бе запазила час при д-р Джоузеф, нашия зъболекар. До последния си миг инстинктивно се е стремяла към ред и порядък. Винаги се е гордеела, че успява да удържа собствената си лудост най-малко на една педя разстояние от себе си и да я прави невидима за останалите; но когато повече не можеше да заглуши тътена на вътрешните гласове, злото в тях, макар и минорно, успя да проправи пътя на хаоса у нея и психическият срив, подобно на насмолен брезент, легна върху онази част от ума й, където някога бе имало светлина. След като дълго бе пребивавала в психиатрични болници, след като в опитите си за подобрение бе пробвала всевъзможни лекарства и най-съвестно бе спазвала свещените ритуали на терапевти от всякакви теоретични школи, в крайна сметка тя се оказа напълно беззащитна, когато черната музика на подсъзнанието и засвири своята сетна елегия, обявявайки края на земните и дни.

Върху перилата, в това всички очевидци бяха единодушни, Шайла залитнала и хвърлила поглед в далечината, там, където корабните маршрути се пресичаха край форт Съмтър, опитвайки се спокойно и делово да извърши това последно деяние в своя живот. Красотата й винаги е била най-смущаващото нещо в нея и когато морският бриз разрошил косата й и я опънал назад като развято знаме, хората се зачудили какво ли може да накара една толкова хубава жена да посегне на живота си. Но Шайла се бе уморила от собственото си несъвършенство и преходност и единственото нещо, което искаше, бе да свие знамената на своето бъдеще. Три дни преди това тя бе изчезнала от нашия дом в Ансънбъро и чак по-късно открих, че се е настанила в хотел „Милс-Хайат“, за да сложи нещата си в ред. След като уредила предварително всевъзможни срещи и други задължения и написала един куп писма и бележки, с помощта на които хармонията на нашето домакинство щеше да продължи да съществува ненакърнена още дълго време, тя белязала огледалото в хотелската си стая с един огромен окончателен знак „X“, изписан с алено червило, платила в брой, пофлиртувала с пиколото и дала огромен бакшиш на момчето, което й докарало колата. На всички в хотела направило впечатление, че по време на престоя си била в повишено настроение и прекрасно разположение на духа.

Когато възстановила равновесието си върху перилата на моста, един мъж се приближил към нея изотзад, един мъж, който идвал от Флорида, замаян от слънце, плодове и красотата на „Дисни Уърлд“, и й прошепнал тихо, за да не изплаши красивата непозната върху моста: „Добре ли си, скъпа?“

Тя бавно обърнала лице към него. А после, докато сълзите се стичали по бузите й, отстъпила назад и тази единствена стъпка завинаги промени живота на нейното семейство. Смъртта й не изненада онези, които я обичаха, но и никой от нас не успя да се съвземе след този удар. Шайла беше най-нетипичният случай на самоубийца: никой не я обвини за самото деяние; едва почувствали липсата й, всички й простиха и всички до един тъгуваха дълго и неутешимо по нея.

Цели три дни останах в компанията на мрачните доброволци, които се заловиха да открият тялото на Шайла. Претърсихме пристанището надлъж и шир, а зъбите на браната разчертаха тинестото дъно и дебелата кална утайка под моста, който свързваше Маунт Плезант и остров Съливан, с гротескните знаци на една странна азбука за слепци. Две момчета, излезли да ловят раци, бяха забелязали трупа да се носи към тях сред тръстиките на плиткото мочурище.

След погребението изпаднах в меланхолия, която смятах, че никога няма да ме напусне. Известно време се залъгвах със специфичните за Юга ритуали на смъртта. Голямата мъка също има нужда от храна и аз подхранвах моята неутешима празнота, като щедро гощавах всички, дошли да ми вдъхнат сили. Имах чувството, че отговарям за препитанието на цялата налична пехота, вдигнала се на крак, за да облекчи жестоката болка, която ме пронизваше всеки път, щом чуех да се споменава името на Шайла. Самата дума „Шайла“ се превърна за мен в необезопасена мина. Аз просто не издържах на безпощадно сладкия и звън.

Затова потърсих утеха сред мазнините и подправките на отлично запасената си кухня. Угощавах приятели и роднини, започнах да пробвам дълго отлагани сложни рецепти и дори навлязох в дебрите на азиатската кулинария. С шест запалени колела на газовата печка произвеждах гладки като кадифе супи и пикантни гозби. Редувах готвенето с плач и се молех душата на моята тъжна и лесно уязвима съпруга да намери покой. Страдах, тъгувах и напълно съкрушен, продължавах да измислям най-екзотични ястия за онези, които идваха да ме утешават.

Много скоро, след като бяхме погребали Шайла, родителите й заведоха дело срещу мен за попечителство над дъщеря ми Лия и този съдебен процес бързо ме върна към действителността. Прекарах цяла една пълна с отчаяние година, в която се опитвах да докажа на съда, че съм годен да бъда баща. Срещнах какви ли не влечуги, наречени адвокати, така безскрупулни, че и побеснели кучета не бих нахранил с тях. Майката и бащата на Шайла бяха обезумели от скръб и наблюдавайки тихата им омраза към мен, аз научих много за това как един човек може да бъде превърнат в жертвен агнец. Гледах ги как се мръщят недоволно на всяко показание, свидетелстващо за моята почтеност, финансово положение, доброто ми име в обществото и сексуалния ми живот с тяхната голяма дъщеря.

Въпреки, че недостатъци не ми липсват, и то такива, дето биха изострили любопитството на съда, малцина от онези, които са ме виждали заедно с дъщеря ми, биха се усъмнили в чувствата ми към нея. Коленете ми омекват, щом я зърна. Тя е моята диплома, моят пропуск за света на човечността, в нея е цялата ми вяра за бъдещето, доколкото я имам.

Но не моята всепоглъщаща любов към Лия ми помогна да спечеля делото в съда. Преди последното си пътуване Шайла ми бе изпратила писмо — полулюбовно, полуизвинително за онова, което се е канела да извърши. Когато моят адвокат ме накара да прочета това писмо в съда, на родителите на Шайла, както и на всички присъстващи в залата им стана ясно, че да обвиняват мен за смъртта й е най-малкото несправедливо. Писмото й представляваше жест на изключително великодушие, написано в най-черните часове на нейния живот. Беше ми го изпратила като въздушна целувка, свидетелстваща за рядко деликатната й чувствителност. Именно това нейно писмо ми върна Лия. Но свирепата съдебна битка ме изтощи, огорчи и изостри докрай и без това опънатите ми нерви.

След онзи самоубийствен скок на жена ми от моста и последвалия ожесточен двубой в съдебната зала аз се почувствах напълно объркан, затворих се в скръбта си, а после, в отговор на безпътицата, в която бях изпаднал, заминах за Италия. Обърнах се към Европа с надежда да намеря там отшелнически отдих, а заплахата, надвиснала над тайното ми бягство от Южна Каролина, възвърна бойния ми дух. Припечелвах добре като писател на туристически и кулинарни теми, а и бягството бе едно от нещата, които несъмнено умеех да върша.

Решението ми да се скрия в Европа беше част от опита да прехвърля завинаги в миналото си спомените си, свързани с Шайла и Южна Каролина. По този начин се надявах да спася собствения си живот и живота на Лия от задухата, която бях започнал да чувствам там, където двамата с Шайла израснахме заедно. За мен Югът представляваше бреме, което не можех да сваля от плещите си независимо от границите, които ни делят, но дъщеря ми беше още дете и аз исках да израсне като европейка, блажено неподозираща онази размекваща волята гибелна поквара, която накара майка й да потърси смъртта си в една от най-красивите реки на Юга. Гледах съвсем сериозно на многобройните си бащински задължения, но нямаше закон, който можеше да ме принуди да възпитам Лия като южнячка. Вярно, у мен Югът възбуждаше смесени чувства и в доброволното си изгнаничество аз носех у себе си няколко дълбоки рани. Докато прелитахме над Атлантическия океан, Лия спа в скута ми, но щом се събуди, предприех първите стъпки към нейното преобразяване — започнах да я уча да брои на италиански. И така, установихме се в Рим с надеждата да престанем да бъдем южняци, въпреки че майка ми веднага организира кампания от писма, за да ме прилъже обратно. Писмата й пристигаха всеки петък: „Един южняк в Рим? Американски провинциалист в Италия? Изключено! Джак, ти си ужасно неспокоен човек, никога не си се чувствал добре сред своите. Но помни ми думите: ще се върнеш, и то много скоро. Югът наистина не е раят на земята, но ти си белязан с неговия печат, а той е неизтриваем.“

Въпреки че майка ми не беше далеч от истината, аз продължавах да си държа на своето. На американските туристи, които любопитстваха относно акцента ми, отговарях, че вече не прелиствам с трепет „Хералд Трибюн“, за да видя колко точки са отбелязали „Атланта Брейвс“, и че повече за нищо на света няма да препрочета нито Фокнър, нито мис Юдора. Тогава не си давах сметка, нито пък ме интересуваше това, че се опитвам да залича най-истинското нещо у себе си. Знаех, че ми трябва време, за да излекувам раните си, и че душата ми се нуждае от дълъг отдих. Търсех забрава и надеждата ми да я постигна се наричаше Рим. В продължение на пет години планът ми действаше безпогрешно.

Но няма човек, който да е напуснал семейството си безнаказано: семейството е армия, и то твърде добре дисциплинирана, за да прояви състрадание към дезертьорите. Независимо че уж разбираха мотивите ми, онези, които най-много ме обичаха, видяха в постъпката ми всичките белези на едно предателство. Смятаха, че хвърляйки се от моста, Шайла бе успяла да накара и нас с Лия да прескочим перилата, прогонвайки ни завинаги от родната Южна Каролина.

Това го разбирах, но се чувствах така смазан, че просто не ми пукаше. Настървено се хвърлих да овладявам италианския и много скоро вече свободно разговарях с уличните продавачи и магазинерите от квартала. През първата година от нашето изгнаничество приключих третата си готварска книга — компилация от рецепти, които бях събирал в продължение на десет години от най-реномираните ресторанти на Юга. Довърших и една книга за Рим, която стана много популярна сред американските туристи веднага щом се появи на пазара. В нея подканвах читателите да се опитат да разберат, че Рим е едновременно величествен и нетленно красив, че в него има и глухи улици, които познават единствено музиката на листопада, но те са като дар божи за всеки авантюристично настроен посетител, дръзнал да кривне встрани от главните туристически маршрути. Цялата болка от измъчващата ме носталгия се изля в написването на въпросната книга. През тези първи години на изгнаничество моето изкусно прикрито послание беше следното: пътуването в непознати страни си струва независимо от някои лишения и неудобства, но не бива да се забравя, че то радикално променя духа. Макар и да се залъгвах, описвайки безсмъртните прелести на вечния Рим, аз все още не можех да успокоя трепета на онази моя свидна сърдечна болка, чиято диагноза гласеше: копнеж по дома.

Тази болка пазех ревниво за себе си и никому не смеех да призная за нейното съществуване. Хвърлих усилията си в отглеждането на Лия в една среда с чужда за мен култура. Наех гувернантка, която се казваше Мария Паризе и беше родом от областта Умбрия. С удоволствие наблюдавах как тя прие задачата да бъде майка на Лия. Мария беше обикновена жена с непоклатима воля, страх от Бога и толкова суеверна, колкото може да бъде само една селянка, но тя се зае с нескрито удоволствие да отгледа малкото сираче от Америка.

Много скоро Лия стана част от естествената фауна на Пиаца Фарнезе, една очарователна малка римлянка, осиновена от съкварталците си, които живееха и работеха там. Тя бързо се превърна в първия истински лингвист в моето семейство. Когато се носеше край отрупаните с плодове, сирена и маслини сергии на Кампо деи Фиори — тези същински рогове на изобилието, — нейният италиански се лееше с лекотата на роден език. Отрано научих Лия как да се ориентира по миризмите на площада. Южният му край миришеше на риба и нито кофите вода, нито усърдните метли можеха да заличат лекия дъх на амоняк, който се усещаше там. Дори камъните на площада бяха попили този мирис. Същото беше и с агнешкото, и с кафето, и с цветята и искрящите редици от цитрусови плодове, с хляба, чийто златист аромат се носеше откъм големите фурни. Опитвах се да внуша на Лия, че когато деликатните йероглифи на времето се отпечатват в паметта, сведенията на доброто обоняние са по-ценни от онези на годишните справочници. Разбрах, че Лия вече е развила нос на хрътка, когато в средата на втората година ме спря, докато минавахме покрай магазина на братята Руджери и рече: „Тати, трюфелите са пристигнали. Тук са, усещам ги.“ В същия миг подуших типичния им аромат на чиста земя. За награда й купих малко от въпросните трюфели, които струваха, кажи-речи, колкото урановата руда.

Отглеждането на Лия поглъщаше голяма част от времето ми и аз бях принуден да затворя собствената си скръб по загубата на Шайла в едно рядко посещавано задно дворче на моя живот и да не давам воля на обърканите си чувства, свързани със смъртта й. За мен щастието на Лия беше по-важно от всичко друго и бях твърдо решен да не натоварвам детето си с вродената и неизчерпаема способност за страдание, така типична за цялото ми семейство. Знаех, че като дете на Шайла и мен Лия ще получи дори повече от полагаемата й се част от гените на скръбта. Взети заедно, нашите две семейства можеха да се похвалят с толкова трагични истории, че да накарат цяла колония горски леминги панически да се хвърлят в най-близката вода. Нямах никаква представа дали семената на нашата семейна лудост са вече покълнали, дали не тровят тайно кръвта на моята красива дъщеря. Но се заклех пред себе си да я предпазя от тези истории, които изобилстваха и в двата ни рода, защото именно те можеха да задействат силите, дето докараха мен — смазан и безутешен — до римското летище Фиумичино. Признавам, че се превърнах в цензор на живота на моята дъщеря. Нощем, на заспиване, Югът, който описвах на Лия, съществуваше само в моето въображение. В него нямаше нито опасности, нито кошмари. Луната в този мой Юг нямаше тъмна половина, реките бяха кристално чисти и камелиите — вечно разцъфнали. Това бе един Юг без злоба и болка, без бодли и тръни.

Тъй като съм наследил от семейството си дарбата да разказвам, моите лъжливи приказки се превърнаха в истинските спомени на Лия. Неволно изградих от Южна Каролина един изгубен, но вечно лелеян рай и точно такава остана тя в представите на дъщеря ми. И въпреки че Рим щеше да я бележи с най-прекрасните си черти, така и не разбрах точно в кой момент я бях заразил с копнежа по неотразимата и идилична красота на нейното родно място.

 

В Рим почти всяка вечер, когато слагах Лия да спи, аз й разказвах някоя случка от нашето детство с майка й. Но тя си имаше само една любима история, която непрекъснато ме караше да повтарям и преповтарям, докато най-накрая вече я знаеше наизуст и механично ми задаваше въпроси, чийто отговор знаеше, сякаш тя бе някакъв катехизис. Непрекъснато ме молеше да й разказвам историята за онази нощ, в която ние с Шайла се влюбихме един в друг. Въпреки че бяхме израсли в съседни къщи, бяхме играли заедно като деца и си махахме от прозорците всяка вечер преди лягане, ние гледахме на себе си единствено като на добри приятели. В моето семейство бяхме петима братя и за мен Шайла беше като сестра. До онази нощ на плажа в последния клас на гимназията, когато тя се разкри пред мен в доста несестринска светлина.

— Обзалагам се, че ти пръв си започнал да флиртуваш с мама — обаждаше се Лия точно в този момент от разказа.

— Съвсем не — възпротивявах се аз. — Бях голям срамежливец.

— Ами защо не си и сега? — казваше тя в желанието си да ме подразни.

— Защото твоята майка ми помогна да направя едно страхотно откритие — отвръщах. — А именно, че притежавам обаятелна индивидуалност.

— Още от гимназията ли? — изсмиваше се Лия, защото знаеше отговора.

— В гимназията аз нямах индивидуалност — заявявах смутено аз. — Тогава имах само пъпки.

— Но те не са ти попречили да се срещаш с красавицата на випуска Ледар Ансли, нали? — казваше Лия.

— И тя беше срамежлива, въпреки че ако питаш хората, няма свенливи красавици. И двамата бяхме ужасно притеснителни и може би затова се разбирахме толкова добре.

— Ама нейната майка не те е харесвала, нали? — припомняше ми Лия.

— Според нея Ледар заслужаваше нещо много по-добро — казвах аз. — Когато отивах да взема Ледар, тя имаше навика да ме поглежда така, сякаш съм урина в епруветка.

— Толкова си груб — казваше Лия. — А когато аз кажа някоя неприлична дума, ти ми се сърдиш.

— Аз не мога да ти се сърдя. Моето задължение е да те обожавам и аз го изпълнявам с удоволствие.

— Продължавай. Разкажи ми как двамата с мама сте се влюбили един в друг. Започни направо от интересната част, там, дето сте били на онзи купон на плажа заедно с Кейпърс Мидълтън, Майк и Джордан.

Докато разказвах, тя не откъсваше поглед от снимката на майка си — красавица с големи, широко отворени очи, — която стоеше на нощното й шкафче.

— За пръв път се влюбих в Шайла Фокс, момичето, което бях познавал цял живот, на остров Сейнт Джордж.

— На остров Сейнт Майкъл — поправи ме Лия. — Той се намира точно преди малкия остров Орион, където сега живее твоята майка.

— Точно така — отвърнах доволен, защото тази нейна паметливост ме радваше. — Един мой приятел щеше да прави купон в къщата на баща си.

— По-точно Кейпърс Мидълтън. Неговият баща е бил собственик на компанията за бутилиране на кока-кола в Уотърфорд. Живеел е в най-богаташката къща на Бей Стрийт.

— Точно така, моето момиче. И къщата на плажа беше негова...

— А мама е ходила с Кейпърс и с много други момчета. В гимназията всички я познавали, защото била любимката на училището в Уотърфорд. Но на този купон пристигнала с Кейпърс.

— Дай да се разберем, ти ли ще разказваш историята или аз?

— Ти. Харесва ми, както ти я разказваш — отвръщаше Лия с вперени в майчината й снимка очи.

И чак тогава започвах моя истински разказ. Връщах се мислено на Сейнт Майкъл през онази бурна година, когато североизточните ветрове не спряха да брулят острова и ерозията по бреговата линия бе взела застрашителни размери. И именно на този подкопан плаж с плаващи пясъци бейзболният отбор на гимназията в Уотърфорд беше устроил купон по време на прилива, и то във връхната му точка. През нощта, когато се знаеше, че подгизналата къща на Мидълтън ще рухне в морето. Четири къщи на около миля южно от това място бяха отнесени по време на пролетните приливи. Къщата на Мидълтън беше обречена и пуста и за да се сбогуваме с нея, бяхме организирали това прощално веселие. Тя вече бе поела пътя си към морето и стоеше леко килната към сребристата пяна на прибоя. Огромните вълни се разбиваха в такт с нашите танци и плисъкът им гръмовно отброяваше последните часове на нашето щастливо юношество. Всички ние бяхме деца на рокендрола, който бе нашият отдушник. Владеехме го до съвършенство и гимназиалните ни години минаха изцяло под знака на неговия див и импулсивен ритъм. Властите бяха обявили къщата на Мидълтън за необитаема, но ние счупихме катинара на шерифа и я освободихме от неговите вериги. Специално за прощалния купон в очакване на потопа.

Бях почти на осемнайсет години, но още не се бях отърсил от невъздържаната буйност на пубертета. Въодушевен с помощта на няколко бири, аз доста се поизхвърлих, заявявайки, че ще остана в къщата и след като тя вдигне котва от стария крайбрежен булевард и отплава в морето. Ледар Ансли, моето гадже, беше прекалено здравомислеща, за да остане в полегналата на една страна къща, осветена единствено от фаровете на колите, с които бяха пристигнали моите съотборници. На път към купона Ледар ми бе съобщила с чуруликащ гласец, че е време да започнем да общуваме и с други хора и че родителите й настоявали да скъсаме веднага след матурата. Кимнах не в знак на съгласие, а защото от зяпналата ми уста не излезе никакъв звук, вероятно затиснат под хормоналната ярост, която често ме спохождаше в онези дни. Освен това сподели с мен, че се кани да помоли Кейпърс Мидълтън да й кавалерства на нейния първи бал в клуба „Света Сесилия“ в Чарлстън. Моето семейство бе средна ръка и в обществено отношение стоеше по-ниско от фамилията Ансли, затова и мама от години ме предупреждаваше, че рано или късно ще се разделим, но не ми беше казала, че това толкова ще ме скапе.

Момчетата от отбора и гаджетата им откриха купона с танци. Бяхме надули транзисторите и слушахме местната радиостанция, защото взе да пуска един след друг всички хитове, с които си бяхме прекарали тези четири години в гимназията. Морето неусетно прииждаше, а луната светеше гладка и плоска като тепсия. Пробляскващ сноп лъчи, проснал се като булчински шлейф пред олтара, осветяваше седефените люспи на марлините и облите гърбове на мигриращите китове. Приливът заля мочурищата и преди да се разбие в пясъка, всяка следваща вълна прииждаше широкоплещеста и огряна от сребристото сияние на луната. Не усетихме кога бе изтекъл цял час, когато изведнъж ние, танцуващите върху океана, опълчилите се срещу стихията смелчаци, се заслушахме в тътена на морето под нас, защото вълните заблъскаха къщата с нова сила. Предишните приливи бяха вече разклатили вкопаните в пясъка основи. Морските талази като че се разбушуваха още по-сърдито и трясъкът от разцепени греди и бетон стана още по-зловещ. По някое време благоразумието надделя, танцуващите двойки се разделиха, хукнаха навън и бързо залегнаха зад паркираните коли. Водата продължаваше да се издига. Развилнелият се прилив едва ли можеше да надхвърли три метра, но в един момент ни се стори, че ще погълне целия остров. Ръждясалите гвоздеи стенеха в разхлабените си гнезда като разстроени цигулки. Тъкмо се бях разтанцувал, когато една вълна плисна и откъсна перилата на предната веранда, след което останах без партньорка, защото Ледар Ансли изпищя от ужас и на мига избяга от стаята заедно с останалите, отмъквайки спортното ми яке.

Съвсем сам, аз си взех биричката, качих се на горния етаж и излязох на балкона пред голямата спалня. Изправих се лице в лице с луната, океана и бъдещето, което се простираше пред мен, тревожно и неведомо. Това беше един особен период в моя живот, когато почти всичко ме отегчаваше до смърт и аз копнеех за чистата красота и възвишения екстаз, осеняващи само онези натури, чието въображение можеше да им подскаже какво да търсят и как да го намерят. И това бе една от причините, поради които точно тогава се залових с бейзбола. Харесваше ми зелената свежест на игрището и красотата на този спорт, в който дисциплината беше закон. Предпочитах да играя дясно крило, защото, ако бейзболистът на този пост има бързи реакции и мощен замах, той може да попречи на добрите спринтьори при един удар да стигнат от първа до трета база.

Зад мен се отвори врата.

— Мама! — извикваше Лия в този момент на разказа.

Обърнах се и видях Шайла Фокс, огряна от сребристата светлина. Сякаш беше подбрала дрехите си за този миг с помощта на луната. Шайла направи дълбок поклон и ме покани на танц.

И ние се понесохме към главното течение на нашия живот. Ветровете бушуваха край нас, когато тази странна любов се надигна като вълна помежду ни, заля ни и продължи да се полюшва върху разпенените гребени на талазите. Носещите греди проскърцаха. Останали съвсем сами, ние танцувахме, огрени от пълната луна и фаровете на паркираните коли, докато момчетата от отбора и техните момичета надаваха боен вик всеки път, щом къщата се олюлееше върху разядените от прилива основи. Водите на Атлантика прииждаха и се отливаха. Постройката взе да се клати като Ноев ковчег. Притиснах Шайла до себе си, танцувайки с момичето, което ме бе учило да танцувам на верандата у дома. Отвън съотборниците ми бяха запалили огън от плаващи дървета и съчки. Молеха ни да напуснем пропадащата къща. Крещяха тревожно и изпаднали във възторг от нашата дързост, надуваха клаксоните с все сила.

В този миг огромна вълна удари къщата и тя се разклати. Усетих същия смразяващ страх, който бе прогонил останалите двойки оттук, но очите на Шайла ме задържаха и ние се заслушахме в ритмичните тласъци на вълните под нас. Виковете отвън се превръщаха в горещи молби при всеки нов плисък на гигантските талази.

Един от носещите пилони се счупи с трясъка на картечен откос. По радиото „Дрифтърс“ запяха „Запази последния танц за мен“. И сякаш цялата тази сцена е била отдавна предречена в неизвестно зодиакално пророчество, ние прошепнахме в един глас: „Любимата ми песен!“

Изтанцувахме песента от първия до последния такт и в този миг тя стана наша. Стояхме смълчани над догонващите се под краката ни вълни, аз притиснах Шайла към себе си и я завъртях в кръг, омагьосан от взора на тези две очи, които ме гледаха така, както никое момиче не ме бе гледало. Под омаята на този поглед се почувствах като новороден принц върху гребена на пламнали от светлина вълни. Тя ми приписа красота, която не притежавах, и душата ми се възгордя от неистовото й желание по мен. Усещах как нейната страст превръща сърцето ми в нещо светло и красиво. Тогава тя ме поведе към спалнята и в следващия миг се озовах върху прокъсания килим, устните на Шайла се бяха впили в моите, езикът й търсеше моя, а страстният й настойчив шепот прониза слуха ми: „Искам да се влюбиш в мен, Джак, влюби се, моля те!“

Още преди да успея да й отговоря, чух как къщата отново проскърца зловещо, сякаш се оттласна от земната твърд, за да отплава в морето. Олюля се и после се килна напред, сломена от могъществото на негово величество прилива. Всичко затрепери, като че планина се раждаше под нас.

Станахме от килима и излязохме на силно наклонения балкон, като здраво се държахме един за друг, за да не паднем. В черното море луната бе проправила магистрала от приказна светлина, а ние стояхме, загледани в кипналата пяна на вълните. Продължихме да танцуваме, докато къщата се яви на своята среща с прилива. Горях от любов, от чувството, което това момиче пробуди у мен.

Любовта ни започна и свърши под знака на солената морска вода. По-късно често съм си мислел, че през онази нощ, когато двамата с Шайла се влюбихме един в друг, трябваше да останем в порутената къща, в сключените си обятия и да оставим океана да свърши останалото: да влети през отворените прозорци, да ни вземе на ръце и да ни хвърли в смъртната прегръдка на откритото море, отвъд болките на земния живот.

За последен път видях Шайла, когато трябваше да разпозная натрошеното й тяло в градската морга в присъствието на следовател от Чарлстън. Случи се състрадателен човек и ме остави насаме да изплача мъката си над обезобразената си съпруга. Започнах да шептя католически молитви, защото само тях успях да си спомня, и то до половината, и защото те единствени ми се удаваха със същата лекота, с която се лееха сълзите ми. Беше подпухнала от дългото стоене във водата и цялата й красота бе останала в плитчините на пристанището, а и раците си бяха свършили работата. На тръгване нещо привлече погледа ми, спрях и се загледах. На лявата й ръка беше татуиран номерът 36 364 04.

— Тази татуировка е нова — каза следователят тихо. — Имате ли представа защо?

— Баща й е бил в Аушвиц — отвърнах. — Това е неговият номер.

— Странно. Беше ли много близка с баща си?

— Съвсем не. Почти не си говореха.

— Ще кажете ли на баща й за татуировката?

— Не. По-скоро бих го убил — отвърнах и погледнах тялото на Шайла за последен път.

Казвам се Джак Маккол. Избягах в Рим, за да отгледам дъщеря си на спокойствие. През 1985-а, когато един ден се качих по спираловидната стълба и излязох на терасата на покрива, откъдето Рим се вижда като на длан, взех със себе си и музикалната кутия, която Шайла ми бе подарила за петата годишнина от сватбата ни. Навих я и се загледах в нощта на Рим. В далечината се обади камбана — прозвуча като зов на изгубен ангел. Откъм Тибър повя лек ветрец. Музикалната кутия свиреше концерт за пиано N21 от Моцарт — едно от любимите ми произведения. Въздухът беше натежал от кулинарни миризми, които идваха от ресторанта „Ер Джиджето“ под мен: печено агнешко, джоджен и пелин. Затворих очи и отново съзрях лицето на Шайла.

От музикалната кутия извадих писмото, което ми бе изпратила в деня на собствената си смърт. Загледах се в почерка, с който бе изписала името ми. Имаше хубав почерк и винаги изписваше името ми много грижливо. Исках да го прочета отново, но вместо това се заслушах в движението на колите край Тибър и извадих златното й колие — пак от музикалната кутия. Беше подарък от майка й по случай шестнайсетия й рожден ден и никога през живота си не го бе сваляла. Колието бе станало част от спомените ми, когато се любехме. В завещанието си Шайла пишеше, че го оставя на Лия, за да го носи, „когато вече е достатъчно голяма, за да разбере смисъла на подаръка“. Когато ме дадоха под съд, за да ме лишат от бащински права над Лия, родителите на Шайла поискаха да им върна и колието. Тъй като за мен то беше талисман, който носеше само злини и нещастия, мислех да им го изпратя по пощата без писмо и адрес на изпращача. За мен то беше само едно колие и аз отново го поставих в музикалната кутия.

Тази година щеше завинаги да промени живота ми, въпреки че тогава, загледан в движението долу, аз дори и не подозирах това.