Пат Конрой
Блус в лятна нощ (14)

13

Научихме се да отмерваме времето по капките, които минаваха през пластмасовата тръба, отвеждаща към забитата в ръката на мама игла. Пулсът на сърцето й се разписваше върху лист милиметрова хартия под зоркия взор на дежурните сестри. Лекуващият доктор ни изнасяше сведения два пъти на ден със сух безизразен глас. Тий донесе футболна топка и още на следващия ден излязохме на паркинга да поритаме. Температурата на мама спадна. За пръв път ни обзе предпазлив оптимизъм.

На другия ден, след като излязох от болницата, отидох направо вкъщи, поспах известно време и после с колата на мама поех към мочурищата, където се намираше наскоро купената къща на Майк Хес.

Тя представляваше една фантастична нелепост, въпреки че бе заобиколена от изящна градина, в която цветята бяха групирани в отделни редици — момини сълзи, нарциси и незабравки. Лехи от азалии опасваха къщата като рамка на картина, а в страничния двор кучешкият дрян припламваше като нажежено до бяло огнено кълбо.

Къщата бе построена в онзи псевдоюжняшки стил, който е най-голямата атракция и най-големият позор на местните предградия. Всички подобни къщи представляват безвкусна имитация на Скарлетовата Тара.

Тръгнах бавно из грижливо фризираната градина, сякаш се боях да вляза в къщата. Минах покрай една гардения и сърцето ми ненадейно се сви при мисълта, че съм изоставил майка си в кома.

Гласът на Ледар ме сепна:

— Добре дошъл, Джак.

Обърнах се, погледнах красивата жена, която стоеше пред мен, и леко я целунах по устните като брат.

— И вътре ли е същата безвкусица? — попитах Ледар с насочен към къщата пръст.

— За вътрешното обзавеждане Майк е използвал свой колега от Холивуд — отвърна Ледар. — Докарал го със самолет дотук и му връчил непопълнен чек. Какво да ти кажа — нещо средно между Монтичело и „Хиляда и една нощ“. Уникално!

Тръгнахме по пътека от тухлички към главния вход. Вътре къщата изглеждаше набързо обзаведена; сякаш всичко бе случайно купено, а не специално подбирано и всяка стая беше по-стерилна на вид от предишната. Няколко английски гравюри, изобразяващи ловни сцени, висяха на стената във всекидневната: бледи, немощни англичани, яздещи до хрътките си по гипсовите стени на Южна Каролина.

Ледар сякаш прочете мислите ми и каза:

— Майк е много чувствителен по отношение на ловните си гравюри. Домът му в Лос Анджелис е пълен с тях.

— Разбирам — отвърнах. — А къде е самият стопанин?

— Той се обади от летището по мобифона си — отвърна тя. — Всеки момент ще бъде тук. Нека те предупредя: каза, че след вечеря ще пристигнат някакви мистериозни гости за по едно питие.

— А ти как си дошла? Не видях друга кола отпред.

— С моторницата на татко. Пресякох реката и ето ме тук — каза Ледар.

— Значи продължаваш да си на „ти“ с реката — възхитих й се аз.

Тя се усмихна.

— Мога ли да помогна с вечерята? — попитах.

— О, не ти ли казах? — учуди се тя. — Трябва да я сготвиш.

— Чудесно!

— Нали ти пишеш готварски книги. Аз пиша само сценарии. Трябваше да се досетиш. Татко ми връчи цял леген скариди.

— Тогава ми помогни да ги изчистя. Взела ли си спагети?

— Всичко съм взела. Майк ми нареди да заредя къщата и аз изкупих магазините на Чарлстън.

Неписан закон е, че хора, които не готвят и не са кулинари, притежават най-хубавите и най-добре обзаведените кухни и в това отношение Майк не правеше изключение. Застанали един до друг пред безупречно чистия му кухненски плот, ние с Ледар започнахме да чистим скаридите — извадихме бялото месо от бледите им полупрозрачни черупки. С остър нож махнах дългата мастиленосиня вена, която минаваше от главата до опашката.

— Работиш ли по проекта на Майк? — попитах.

— Не сме се събрали тук случайно. — Ледар кимна. — Майк бе чул за майка ти и веднага ми се обади в Ню Йорк. Не се е отказал от идеята и ти да участваш по някакъв начин. Всъщност как е майка ти? Доколкото разбирам, още няма подобрение.

— Пълна неизвестност — отвърнах, а после тактично смених темата.

— Ти къде си отседнала? При вашите ли?

— Засега — отвърна тя. — Предполагам, че ще ми трябват поне шест месеца подготовка, преди да напиша и един ред. За теб все още има запазено място в проекта. Ще бъда много щастлива, ако го заемеш.

— Това не е за мен, Ледар.

— Помисли си. Майк гледа много сериозно на тази работа. Ако нещата потръгнат, това ще бъде най-дългият сериал в историята на киното.

Погледнах дали водата за спагетите е завряла.

— В този град не са се случили толкова неща, че да има материал за сериал. Не са се случили достатъчно неща дори за рекламен клип от шейсет секунди.

Ледар ме погледна.

— Ние с теб сме двама от главните герои... разбира се, в по-късните епизоди. Имената ще бъдат други, всичко ще бъде романизирано, но ще сме вътре.

— Майк, разбира се, ми спести тази подробност.

В същия миг чухме, че пред входа спира кола. Майк влезе в къщата тичешком.

— Джак, съжалявам за майка ти — каза той и ме прегърна. — В Холивуд има най-малко стотина души, за които бих платил, само и само да им се случи една левкемия, а Бог я раздава на такива прекрасни хора като майка ти.

— Благодаря ти, Майк.

— Здрасти, скъпа. — Майк целуна Ледар по бузата. — Ужасно се радвам, че ви виждам и двамата. Вече не мога да се позная в този Лос Анджелис. Вчера съм крещял като луд на една деветнайсетгодишна хлапачка, при това стажантка. Разплаках я. След това не можах да си намеря място.

— Ти си известен с това, че крещиш на хората — каза Ледар.

— Но аз не обичам да крещя. Това не е истинското ми „аз“.

— Сигурно е, щом продължаваш да го правиш — подхвърлих. — Искаш ли нещо за пиене?

— Разбира се, и то не сода — отвърна Майк. — Направи ми един коктейл.

— Не мога — рекох. — Аз съм американец.

— Тогава бърбън — каза той.

— За мен също, Джак.

Приготвих питиетата и седнахме на покритата веранда, където човек можеше да вдиша уханието на градината и аромата на града. Бях благодарен за този малък отдих от дежурствата в болницата.

— Джак — започна Майк, — дължа ти извинение за начина, по който се държах във Венеция. Тогава не бях на себе си, просто не бях аз, а задникът, в който съм се превърнал за мой срам. Държа се така, защото в нашия бранш нещата така се правят. Всички се присмиват на приличното поведение и любезността... а на добротата се гледа с откровено презрение. Чувствам се ужасно, но се надявам, че ще ми простиш.

— Нали сме израснали заедно — отвърнах.

— И тримата — додаде Ледар. — Майк, винаги ще те обичаме.

— Знаем кой си и откъде идваш — казах. — Трудно е да си прочут, нали?

Майк вдигна рязко глава. Очите му блестяха.

— Няма нито едно нещо, за което да си струва. С изключение на парите. И понякога си мисля, че това е най-лошото.

— Успокоение за гузната съвест — подметна Ледар. — Тогава раздели парите с приятелите си.

— Всичките ми филми са отвратителни — каза Майк. — Оказах се страхотно лайно и какво направих? Пари.

— И аз се оказах страхотно лайно, но не направих пари, а само спагети — успокоително потупах Майк по рамото. — Хайде, ставай да вечеряме.

— Нека ти помогна — предложи Ледар.

Върнах се при електрическата печка и скоро миризмата на пържен чесън и зелен зехтин стигна до верандата, където Майк продължаваше да седи, загледан в градината и реката. На нас с Ледар като че ни олекна и тя започна да ни разказва подробности от живота на Майк, които се бяха случили след моето заминаване. В продължение на пет години Майк посещавал най-известния психиатър в Бевърли Хилс и именно тогава му хрумнала идеята за уотърфордския филм.

Наситените с действие приключенски филми бяха станали негов специалитет. Всичките си приличаха по развинтената момчешка фантазия на подвизите и геройствата. Филмите му имаха нужда от повече кръвна плазма, отколкото екипите на Червения кръст след земетресение. И от повече патрони и гранати, отколкото израелски батальон на Голанските възвишения. Филмите му не бяха долнопробни, само незначителни. Бяха предназначени да забавляват публиката — думи, с които Майк обичаше да убеждава своите инвеститори, които пък на свой ред имаха пълно доверие в безпогрешния му усет към лошия вкус на тълпата. Очевидно Майк разчиташе предимно на пазарните проучвания, които му разкриваха неведомите прищевки на масовия вкус. Подобно на много други влиятелни личности в Холивуд, които бяха успели да натрупат твърде много пари за кратко време, Майк живееше в някакъв странен, изпълнен с илюзии свят и копнееше да създаде значителни филми. Беше дошло време да спечели уважението на Холивуд, неговия страх и завист. Беше признал на Ледар, че няма по-опасен момент в живота на един продуцент от този. Както няма нищо по-повърхностно и патетично от филмов продуцент, който иска да каже нещо на света чрез филма си. Сантименталността го отвращаваше, но той знаеше, че я носи у себе си и тя се обаждаше — далечна, като ехото на разлюлени от вятъра камбани. В момента той отчаяно искаше да разкаже на света за дързостта на собственото си семейство и за малкия южняшки град, който бе приласкал това семейство и го бе дарил с гостоприемен подслон.

Ние с Ледар бяхме от съществено значение за бъдещите му планове.

По време на вечерята Майк ни разказа в подробности как вижда въпросните серии. Държеше да започнат с дядо му, Макс Русов, който бил касапин в малко селце в Русия, станало жертва на казашки погром. Филмът трябваше да проследи историята на Макс, който избягва от Русия в Чарлстън, и живота му като амбулантен търговец по Шосе 17 между Чарлстън и Уотърфорд. Един от първите клиенти на Макс Русов в Уотърфорд бил моят дядо и тяхното приятелство продължило петдесет години.

— Майк, ще те попитам нещо, но ми отговори честно — казах. — Смяташ ли да включваш като филмов епизод и това как съпругата ми Шайла скача от моста в Чарлстън?

Тягостно мълчание наруши оживения ни разговор и думите ми увиснаха във въздуха. Ледар погледна Майк.

— Ще променим всички имена — обади се Майк. — Историята ще бъде напълно романизирана.

— Но ще има еврейка, която се самоубива, скачайки от мост, така ли?

— Джак, Шайла е част от нашия живот. — Ледар хвана ръката ми. — Не само от твоя.

— Шайла беше моя братовчедка — заяви Майк. — Тя е част от историята на моето семейство точно толкова, колкото и от историята на твоето.

— Добре — казах. — Радвам се, че мислиш така. А какво ще кажеш за една друга твоя братовчедка — моята дъщеря, когато седне да гледа филма и види романизирания образ на своята майка да скача от моста? Питам ви, и двамата, как смятате, че ще се чувствам аз и как смеете да ми предлагате участие в подобен проект?

— Самото самоубийство няма да се показва на екран — бързо се намеси Майк. — Джак, ти ми трябваш, разбери. Без твоята помощ съм загубен. Без теб и двамата с Ледар сме с вързани ръце.

— Самоубийството на Шайла няма нищо общо с историята на този град, значи няма място и в сценария — изкрещях аз.

— Добре — продължи Майк, — но при условие, че се съгласиш да ни помогнеш с останалата част на историята.

— Вие знаете останалата част на историята — казах. — Всички минахме през едни и същи преживявания. Танцувахме под звуците на една и съща музика. Гледахме едни и същи филми. Дори гаджетата ни бяха едни и същи.

— Той говори за Джордан — поясни Ледар, опитвайки се да спазва неутралитет.

— Ние всички присъствахме заедно на погребалната церемония на Джордан — казах с равен глас. — Седяхме един до друг и заедно плакахме, защото Джордан беше приятелят ни, който умря пръв.

— Лъжеш — каза Майк. — Не искам да бъда така цинично откровен, приятелю, но ти лъжеш.

Бръкна в джоба на сакото си, извади пачка снимки и ги хвърли на масата пред мен. На тях се виждаше Джордан, който излиза от изповедалнята на „Сант Анселмо“; Джордан, който влиза в градината на манастира, и още няколко, на които се виждаше как аз се оглеждам дали не ме следят.

— Хубави снимки на моя изповедник в Рим — казах, докато разглеждах снимките една по една. — А ето ме и мен на Авентинския хълм. И тук — като влизам в изповедалнята. А тук, когато излизам, пречистен от греховете и отново възлюбен от Бога.

— Увеличих тези снимки в „Уорнър Брадърс“ и ги сравних със снимки на Джордан от гимназията. Джордан Елиот е твоят изповедник в Италия. Ти му предаваш съобщения и писма от майка му. Имам запис на една от твоите така наречени изповеди.

— Ледар, ти знаеше ли за всичко това? — обърнах се към Ледар, след като дълго време не можах да проговоря.

— Без мелодрами, моля те! — каза Майк. — Аз ще ти платя за историята на Джордан, ще ти платя, за да разкажеш всичко, което се е случило между теб и Кейпърс Мидълтън в университета на Южна Каролина.

— Един въпрос, Майк — казах. — А кой ще ми плати да ти избия зъбите? Не знаеш ли, че никак не обичам някой да ме следи! Никак не обичам някой да ме снима инкогнито. А още по-малко обичам някой да прави записи на изповедите ми.

— Това не са изповеди — каза Майк. — В тях няма нищо религиозно. Искам въпросният сценарий да включва пристигането на моето семейство от Русия, Холокоста и приятелството на цялата наша компания. По дяволите, Джак, това беше истинско приятелство. И ще свърши с избирането на Кейпърс Мидълтън за губернатор на Южна Каролина.

— Ако Кейпърс Мидълтън бъде избран за губернатор на Южна Каролина, аз преставам да вярвам в демокрацията — казах, като същевременно се опитвах да запазя хладнокръвие и да успокоя треперещия си глас.

— Ти си бил шеф на предизборната му кампания, когато се е кандидатирал за президент на първокурсниците в университета.

— Нямаш право да му се сърдиш за това — намеси се Ледар. — Тогава Кейпърс беше съвсем различен. Аз също бях първата съпруга на Кейпърс и майка на двете му деца.

— Той сам признава, че е бил много лош съпруг, Ледар — каза Майк. — Всъщност кой ли не е? Ето, аз се жених четири пъти. Шайла пък избра моста.

При тези думи изгубих всякакво самообладание и още преди Майк да се усети, го сграбчих за вратовръзката, вдигнах го от стола и го придърпах към себе си, докато носовете ни почти се допряха.

— Лично аз, Майк, предпочитам да смятам, че самоубийството на Шайла не е изцяло свързано с това какъв съпруг съм бил. За твое сведение може и да съм бил ужасен съпруг, но то е само защото не съм се молил достатъчно често на Бога да запази жива моята прекрасна и доста изтерзана жена. Разбираш ли, Майк? Или да ти счупя носа, за да запомниш?

— Пусни го, Джак! — изкомандва ме Ледар.

— Прощавай, Джак. Не очаквах, че съм способен да изтърся такава гадост. Наистина съжалявам. Това не бях аз...

— ... а задникът, който Холивуд направи от мен — довърши изречението му Ледар.

Внимателно поставих Майк отново на стола му и оправих вратовръзката му със сдържана нежност.

— Съжалявам, Майк — извиних му се аз.

— Заслужих си го. Трябваше да ми сплескаш физиономията.

Изведнъж ни заслепи светлината на фарове и пред къщата спря кола.

— Мистериозните гости пристигнаха — каза Майк бодро и тръгна с енергична крачка към входа.

— Имаш ли представа кои са? — попитах Ледар.

— Никаква — отвърна тя.

В същия миг на лицето й се изписаха едновременно изненада и неприязън, които дори прословутата й сдържаност не успя да прикрие. Обърнах глава и видях нейния бивш съпруг и мой бивш приятел Кейпърс Мидълтън да влиза в стаята заедно с жена си Бетси.

— Здрасти, Кейпърс — поздрави го Ледар, цялата разтреперана. — Здрасти, Бетси.

— Щяхме да доведем и децата — обърна се Бетси към Ледар, — но утре и двамата имат контролно, а докато се приберем в Чарлстън, ще бъде вече късно.

— Нищо, и без това в края на седмицата ще дойда да ги видя — каза Ледар сдържано.

— Прав си, Майк — възторжено се обади Кейпърс. — Това е страхотна изненада.

— Видя ли! — каза Майк, доволен от себе си. — Право в целта!

— Здравей, Джак — каза Кейпърс. — Отдавна не сме се виждали. Разказал съм на Бетси всичко за нас.

— Бетси, хубаво ме запомни — казах, — защото повече няма да ме видиш.

— Той ми каза, че си точно такъв — каза Бетси и погледна одобрително съпруга си.

Кейпърс Мидълтън бе от ония южняци, които винаги изглеждат чисти, спретнати, блестящи и съвършени. Никакъв недостатък — нито в лицето, нито във фигурата. Красотата му беше естествено продължение на безупречното му възпитание. Навремето обичах да се заглеждам в лицето му така, както правеха и повечето момичета. Именно това лице ме научи никога да не вярвам на привлекателната външност.

Кейпърс протегна ръка към мен, но тя увисна във въздуха.

— Не съм ти простил, Кейпърс. И никога няма да го направя.

— Всичко е зад гърба ни — каза Кейпърс. — Съжалявам за онова, което се случи. Исках да ти го кажа в очите.

— Вече ми го каза. Сега се махай от погледа ми.

— Той не е тук по някаква случайност — обади се Майк. — Аз го поканих и искам да се държите прилично с нашия бъдещ губернатор и с неговата съпруга. Хайде да влезем вътре за по едно питие. Джак, Кейпърс има предложение, което искам да чуеш.

— Майк, аз си тръгвам — каза Ледар.

— Ледар, моля те, остани — помоли я Бетси. — Докато мъжете си говорят по работа, ние можем да си побъбрим за децата.

Ледар погледна Кейпърс с вид на подплашена птичка.

— Не мога да повярвам на ушите си.

— Бетси е малко старомодна и смята, че ти може би се интересуваш как са нашите две деца.

Напрежението в стаята наелектризира въздуха. Докато Майк сипваше коняка, опитах се да определя възрастта на Бетси, после се сетих, че е на двайсет и пет. Физиономията й ми бе позната, но не можех да разбера къде съм я виждал. Изведнъж обаче се сетих и се изсмях на глас.

— Точно така! Бетси беше мис Южна Каролина. Ледар, Кейпърс те е зарязал заради мис Южна Каролина. Бетси Сингълтън от Спартънбърг.

— Бях много горда, че можех да служа по този начин на щата си цяла година — каза Бетси и аз харесах обърканите й думи и кавгаджийския й тон. — И да представлявам Южна Каролина в Атлантик Сити пред целия свят. След венчавката това беше другият най-хубав ден в живота ми.

— Бетси, живях в Европа твърде дълго и бях забравил за съществуването на момичета като теб. Кейпърс, нищо чудно и да спечелиш губернаторския двубой. Южна Каролина сигурно ще се хване на въдицата ти.

— Престани да се заяждаш с нея — прекъсна ме Майк. — Тя е още дете.

— И прекрасна майка на нашите деца — обади се Кейпърс. — Това и Ледар може да го потвърди.

— Държи се добре дори с мен самата — каза Ледар.

— Значи ти се отказа от Ледар Ансли заради Бетси — обърнах се аз към Кейпърс. — Какъв тъпанар си, Кейпърс.

— Джак, моля те, въздържай се, човече! — обади се Майк.

— Я си гледай работата, Майк! — обърнах се към него. — Аз и на хиляда години да стана, пак няма да забравя какво направи Кейпърс Мидълтън и никога няма да му простя на това копеле.

— Майк, не съм очаквала такъв мръснишки номер от теб — каза Ледар, изправи се, взе коняка си и го изля в тумбестата чаша на Майк. — Нито аз, нито Джак го заслужаваме. Нито дори Кейпърс и Бетси.

— А как иначе можех да ви събера, за да си поговорим заедно? — попита Майк. — Става въпрос за проекта. Моля ви, останете!

Но Ледар вече крачеше към изхода с красивите си дълги крака. Майк тръгна след нея, опита се да я разубеди, но след малко се чу шумът от моторницата, запрашила към Уотърфорд.

Обърнах се да огледам Бетси — избраницата на Кейпърс.

Тя беше от онези южнячки, които бяха прекалено красиви за моя вкус. Приличаше на дете от плакат, рекламиращ ползата от редовно пиене на прясно мляко. Всичко у нея беше преиграно, прекалено и премислено. Имаше нещо едновременно механично и мечтателно в закачливото й нахалство. Беше от онези красавици, които предизвикват възхищение, но не и влечение. Усмивката й събуждаше у мен единствено желание да поискам адреса на зъболекаря й.

— Ти си на двайсет и пет, нали, Бетси? — попитах.

— Да, на двайсет и пет години е — потвърди Кейпърс.

— Нека се помъча да отгатна. Възпитаничка на колежа в Южна Каролина.

— Позна! — каза Майк, който в този миг влизаше в стаята.

— Членство в Дамската лига на колежа.

— Позна! — обади се пак Майк.

— По какво? — попита Бетси.

— По премрежения поглед. Всички момичета от Дамската лига първо се научават да премрежват погледа си, с който после възнаграждават съпрузите си при всяка излязла от устата им глупост.

— Джак, изглежда, се мъчиш да ме вкараш в определен стереотип — каза Бетси и този път вече гореше с истински пламък.

— Югът те е вкарал в определен стереотип, Бетси, не аз. Аз само проверявам докъде се простират границите му.

— Бетси е типична южняшка красавица — каза Кейпърс и прегърна жена си. — В това няма нищо лошо.

— Напротив, аз се гордея с това — допълни Бетси.

— Южняшка красавица — повторих. — Бетси, сега това се смята срамно. Умните жени вече не се наричат така. Ти обаче не си глупава, само дето нищо не разбираш от мъже.

— Въпреки това си оставам южняшка красавица и мисля, че разбирам от мъже, и то повече от всяка друга жена в Южна Каролина.

— Джак, ожених се за Бетси, защото ценя нейната преданост.

— Грешиш. На този свят има само едно непростимо престъпление.

— И кое е то? — попита Кейпърс, докато Майк се върна на мястото си.

— Непростимо е за човек от което и да е поколение — което и да е поколение — да предава и унижава жените от собствената си генерация, като се жени за по-млади. Ти не си взел Бетси заради нейната преданост, приятелче. Оженил си се заради нейната младост.

— Предателството крие неподозирани удоволствия — каза Кейпърс и Майк се изсмя в знак на съгласие. — Джак, винаги съм харесвал твоята благочестивост.

— Аз съм доста по-умна от жените на твоята възраст, Джак — обади се Бетси, присъединявайки се към отбора на Кейпърс и Майк.

Измерих Бетси с поглед, преди да атакувам — този път без пощада.

— Жените от моето поколение бяха най-умните, най-сексапилните и най-очарователните жени, които някога са се раждали в Америка. Именно те започнаха движението за равни права с мъжете, а през шейсетте години излязоха на улицата, за да спрат безсмислената Виетнамска война. Бореха се като лъвици за икономическо равенство, напълниха юридическите факултети, станаха лекарки, осъдиха корпоративните организации и в същото време успяха да отгледат и възпитат децата си много по-добре от нашите майки.

— Джак, недей да се горещиш — обади се Майк. — Бетси е още дете.

— Тя е тъпанарка — казах и се обърнах към Бетси. — В сравнение с жените от моето поколение мъже като мен, Майк и твоят малодушен съпруг изглеждат жалки и безинтересни. Недей да говориш за тези жени, Бетси, освен на колене и с преклонение.

— Навремето той беше влюбен в Ледар, Бетси — обади се Кейпърс с глас, който издаваше пълно присъствие на духа. — Но тя скъса с него точно преди бала на Света Сесилия в Чарлстън. Джак винаги е понасял много болезнено факта, че принадлежи към по-нисшите класи.

— Бетси, ти не можеш да се хванеш на малкото пръстче на Ледар Ансли — озъбих се аз злобно.

— Но тя те е чупила и се е омъжила за Кейпърс — каза Бетси. — И с това доста израсна в очите ми.

— Смятах, че мога да разчитам на доброто ти възпитание — каза Майк, опитвайки се да разведри нажежената атмосфера. — Бетси е страхотна мадама.

— Мъча се да засегна Кейпърс, това е всичко — отвърнах. — Защото Кейпърс знае много добре, че мога още сега, в този миг и в тази стая да седна и да напиша биографията на бедната Бетси. Срещал съм хиляди жени като нея. А на Кейпърс не му е приятно да знае, че се е оженил за жива, дишаща кукла, за крачещо южняшко клише. Мога да му кажа например за кого ще гласува Бетси през следващите петдесет години, колко деца ще роди и как ще ги кръсти.

— Тогава, кажи ми, лайно такова, къде съм защитила магистърската си степен? — каза Бетси и отпи от коняка си.

— Скъпа, предпочитам да не използваш такъв език — каза Кейпърс.

Аз обаче бях приятно изненадан от нейната реплика.

— Добре, Бетси. Добре го даваш. Моите поздравления. Не съм и предполагал. Всеки път, щом реша, че знам всичко, което има да се знае за жените на Американския юг, веднага се намира някоя да ми бие дузпата. Това е страхотно.

— Джак, недей забравя, че се женя само за умни, схватливи и красиви жени — каза Кейпърс. — Мисля, че вече съм го доказал.

— Млъквай, Кейпърс! — казах. — Трябва ми още малко време, за да накарам жена ти да побегне разплакана оттук.

— Аз пък мисля, че е време да те изритам от къщата си, Джак — каза Майк.

— За жалост това едва ли ще ти се удаде, Майк. Ти просто не си ми в категорията — казах. — Освен това ти също млъквай, защото на двамата ни предстои дълъг разговор. Ще трябва да ми обясниш защо инсценира тази среща.

— Ей, Джак — обади се Бетси. — Сега разбирам защо жена ти е скочила от моста. Чудя се само защо толкова дълго се е колебала.

— Кажи го още веднъж, Бетси, и ще размажа съпруга ти от бой. Така ще сплескам мутрата му, че не за губернатор, ами за цирков артист няма да става.

— Съпругът ми, изглежда, не се уплаши — обърна се Бетси към Кейпърс, който остана невъзмутим.

— Уплаши се и още как, ама не го показва.

— Той е бил във Виетнам, докато ти си се измъкнал.

— Точно така, мис Южна Каролина. И най-странното е, че въпреки това аз мога да го размажа, а той мен — не. Ако такива като мен бяха отишли във Виетнам, щяхме да спечелим войната. Помисли си за това следващия път, когато седнеш да правиш бисквитки със сирене или фаршировани яйца.

— Всички либерали са един дол дренки — заключи Бетси и като че се почувства неловко в центъра на вниманието ни. — Доколкото знам, жена ти е била активна феминистка.

— И двамата бяхме — отвърнах. — Сега подготвям и дъщеря си за същата кауза.

— И какво ще спечели от това?

— Просто няма да е боклук като тебе, Бетси — казах, — защото аз собственоръчно ще я хвърля от моста на река Купър, ако се окаже нещо подобно на теб или пък се омъжи за някой като Кейпърс Мидълтън.

Бетси Мидълтън се надигна с демонстративно достойнство и се обърна към съпруга си:

— Хайде да си тръгваме, Кейпърс. Може да пренощуваме у майка ти. Ще се обадя на прислужницата.

— Лека нощ, Бетси — казах и чух как собственият ми глас прозвуча подигравателно и жестоко. — Никога няма да забравя талантливото ти изпълнение в състезанието за мис Америка. Жонглираше с горящи факли. Почувствах се неудобно заради моя щат, който ти представляваше, и заради всяка жена в него.

Бетси си тръгна разплакана, а мен ме обзе потискаща мъка.

— Добре, Джак — каза Майк и поклати глава. — Чудесно се справи.

— Майк, обади се утре на Бетси и се извини от мое име. Кажи й, че съжалявам и че обикновено не съм такъв. Съпругът й е онзи, когото ненавиждам, а не нея.

Кейпърс Мидълтън не изглеждаше засегнат от моята атака срещу жена му. Очите му си останаха бистри и сини. В сумрака на вечерта той ми заприлича на истукан, излюпен от яйце някъде в зоната на полярния кръг.

— Ако ти беше постъпил така с жена, която обичам — казах му аз, — сега щеше да си събираш зъбите от пода.

— Преувеличаваш — каза Майк и застана между нас двамата. — И това винаги ти е пречило.

Кейпърс се покашля, сякаш се канеше да каже нещо, после ме погледна право в очите.

— Джак, аз имам нужда от твоята помощ. Освен това нашето приятелство винаги ми е липсвало.

— Изслушай го, Джак — намеси се Майк. — Моля те, изслушай го. Ако Кейпърс стане губернатор, после ще се кандидатира и за президент.

— И ако това стане, Бог ми е свидетел, аз пък ще кандидатствам за италианско поданство.

— Джак, бих искал да влезеш в екипа на предизборната ми кампания — продължи Кейпърс невъзмутимо.

— Това говедо, изглежда, не разбира какво му говоря. — Погледнах към Майк с недоумение. — Кейпърс, аз те мразя и освен това ти си републиканец. Аз мразя републиканците.

— Навремето и аз ги мразех — призна си Майк. — Но после забогатях.

— Нашите преустановени отношения са добре известни в този щат и това може да ми създаде известни проблеми по време на кампанията.

— Искрено се надявам наистина да ти създаде милион проблеми, които ти напълно заслужаваш — казах.

— Следващия месец щатският вестник ще пише обстойно за мен, а местната телевизия довършва документален филм, който проследява цялата ми кариера като политик в Южна Каролина.

— Филмът ще включва ли и случката в университета? — попитах.

— И филмът, и материалът във вестника — каза Кейпърс и в иначе равния му глас се прокрадна нотка на безпокойство. — Повечето от хората в Южна Каролина възприемат случката като акт на патриотизъм от моя страна. Лошото е, че има и други, които смятат, че съм предал най-близките си приятели. Това може да се превърне във въпрос за личните ми качества, от който демократите непременно ще се възползват.

— Кейпърс сподели с мен вижданията си за щата и ако бъде избран, несъмнено ще се превърне в най-напредничавия губернатор по тези земи.

— Престани, Майк! Ще се разплача от умиление.

— Онова, което се случи в колежа, никога нямаше да стане, ако не беше Виетнамската война — продължи Кейпърс. — Но аз защитих това, в което вярвах. Смятах, че страната ми е в беда.

— Аз наистина ще се разплача, като те слушам какви глупости дрънкаш.

— Бяха тежки времена — намеси се Майк. — Признай поне това, Джак. Тогава си хвърлих повиквателната, защото бях убеден, че така трябва да постъпя, а освен това не исках да ме стрелят в някаква страна, чието име дори не можех да произнеса правилно.

— Всички ние направихме много грешки по време на Виетнамската война — додаде Кейпърс.

— С изключение на мен — казах. — Аз не направих нито една грешка през цялата война. Гордея се, че бях против тая шибана война от началото до края.

— Сега обаче са на мода ветераните от Виетнам — каза Кейпърс.

— Не и в моите среди. Писнало ми е от оплакванията им. В тази страна няма по-големи мрънкала от тия ветерани. Не спряха да се самосъжаляват, при това го правят твърде шумно и твърде често. Нямат никакво достойнство.

— Но когато се върнахме в родината, ни заплюваха — каза Кейпърс.

— Глупости — казах. — Това е лъжа. Градски митове и легенди! Чувал съм ги тия, но не им вярвам. И все се случвало по летищата.

— Лично с мен се случи на летището — каза Кейпърс.

— Ако наистина се е случвало толкова често, колкото твърдят ветераните от Виетнам, летищата в тая страна да са се превърнали в плювалници. Лъжеш, Кейпърс! А ако не лъжеш, би трябвало да избиеш зъбите на онзи, който се е изплюл в лицето ти. Просто не мога да повярвам — заплюват в лицето милиони връщащи се от Виетнам войници и нито един избит зъб! Не се учудвам, че изгубихте гадната война.

— Винаги съм харесвал това нещо у Джак — обърна се Майк към Кейпърс. — И още го харесвам. Някои хора се дразнят, но Джак удря право в целта, без заобикалки.

— Аз пък никога не съм харесвал това нещо у Джак — заяви Кейпърс. — В неговия свят няма място за компромиси, за нюанси, за смушкване с лакти и маневри. Твоят свят, Джак, е свят на или-или: всичко или нищо. Това е свят на крайностите, който се разиграва извън всякакви граници. Той винаги звучи искрено, но няма нищо общо с истинския живот на земята.

— Много красноречиво — възхити се Майк. — Много поучително!

— Докато аз съм гъвкав човек — продължи Кейпърс. — Именно благодарение на това се издигнах толкова високо.

— Ти си безнравствен човек — поправих го аз. — Именно благодарение на това се издигна толкова високо.

Тръгнах към външната врата, без да кажа „довиждане“, но гласът на Кейпърс ме застигна.

— Пак ще ми кацнеш, Джак. Защото има едно нещо, което знам за теб. Ти обичаш Джордан Елиот. И там ти е слабото място.

Заслепен от ярост, дадох газ и гумите на колата изсвистяха по черния път, който прекосяваше имението на Майк. Ръцете ми трепереха върху волана и целият се облях в студена пот, въпреки че априлският въздух бе топъл и ароматен. Бях толкова бесен, че можех неволно да блъсна я човек, я някой пътен знак, но за щастие нищо не се изпречи на пътя ми и без инцидент стигнах до главната магистрала, която водеше на запад към града.

Отидох направо в къщата на Ледар, която ме чакаше на верандата, седнала в бял плетен стол. На плетената масичка пред нея имаше бутилка бърбън и кофичка с лед.

Все още треперех от разговора ми с Кейпърс и разлях част от бърбъна, докато си сипвах. Отпуснах се в стола.

— Знаех, че ще дойдеш. Бях сигурна — каза Ледар. — Какво ще кажеш за срещата си с Принца на мрака?

— Мразя този град, този щат, тази нощ, тези хора, моето минало, моето настояще, моето бъдеще... Единственото нещо, което наистина очаквам с нетърпение, е собствената си смърт. По това се отличавам от човешките същества, които, изглежда, се страхуват най-много от смъртта, докато аз гледам на нея като на дълга, платена ваканция, където повече няма да ми се налага да мисля за Южна Каролина или Кейпърс Мидълтън.

Ледар се изсмя.

— Ако това беше филм, сега е моментът героинята да каже нещо дълбокомислено и жизнеутвърждаващо. Нещо от рода на: „Разбирам те, скъпи, но какво мислиш за мен? Не ме ли харесваш?“ И тогава ти ще ме погледнеш в очите, ще ме пожелаеш страстно, защото нощта е красива, а животът — дълъг.

— Така ли става по филмите? — попитах.

— Така става и в истинския живот — рече тя.

Погледнах я и харесах това, което видях.

— Всъщност Бетси опра пешкира — казах и изохках. — Клетата жена нищо не ми е направила, а аз се нахвърлих срещу нея като зъл пес. Само защото исках да засегна Кейпърс.

— Чудесно! — рече Ледар. — Знаеш ли, няма нищо по-унизително от това децата ти да бъдат отглеждани от едно дете.

— И на двама ни се опитаха да отнемат децата чрез съда. Всъщност как Кейпърс успя да спечели делото? Аз за малко да изгубя Лия и това е разбираемо, но за теб... Обзалагам се, че си добра майка.

— Добра, но не достатъчно умна. След раждането на Сара доста напълнях. Сгреших, като не направих усилия да отслабна веднага. Не подозирах, че Кейпърс се отвращава от пълни жени. Не че прави изключение от останалите мъже в тази страна. Но нито един от вас няма да миряса, докато обещанията за вечен глад не станат част от брачния обет. И това даде повод на мистър Кейпърс да започне поредица от любовни истории, която свърши с прекрасната Бетси.

— Какво общо има това с децата?

— Мина цяла година, преди да сваля килограмите, заради които изгубих Кейпърс — каза тя сякаш на мрака в градината. — В това време той разправяше наляво и надясно, че съм държала повече на сценариите си, отколкото на брака. Разделихме се и аз се преместих в Ню Йорк с децата. И започнах да излизам всяка вечер. Не подбирах — който ме покани. Сбърках, Джак. Сега се срамувам за всяка секунда. Тези истории, разбира се, притъпиха омразата ми към Кейпърс. Докато бях негова съпруга, имах чувството, че живея погребана под дебела кора лед. И мен ме изработи по същия начин, по който е изработил и теб. Частен детектив. Снимки. Един от мъжете беше негър — писател, когото бях срещнала, докато обикаляше страната с новата си книга. Някои бяха женени. И така ми отне децата.

— Искаш ли да се върна и да го набия?

— Винаги ли налиташ на бой?

— Мисля, че това е по-достойно, отколкото да се държа като мижитурка. Освен това, Ледар, аз съм мъж и много добре знам какво може да жегне един мъж: да изяде тупаника е на едно от първите места в списъка. Пък и нали гледам да се докарам пред теб.

— Ако искаш да се докараш пред мен — каза тя, — трябва да го убиеш. Само да го набиеш не ми стига.

Ледар взе лявата ми ръка и я вдигна към тлеещата светлина, която се процеждаше откъм реката. Завъртя няколко пъти брачната ми халка около пръста. Ръцете ми са малки и изглеждат така, сякаш принадлежат на по-нисък човек.

— Защо още носиш брачната си халка?

— Защото никога не съм се развеждал. Нито съм се женил повторно... Тя ми напомня за Шайла.

— Добрият Джак. След всичките бури ти си остана същият. Истински сладур.

— Не, не съм. Но щях да бъда, ако бях имал друг баща.

— Моят случай е по-лек, но с майка ми сме винаги на нож — каза Ледар. — Чуя ли гласа й, започвам да завиждам на сираците.

— Значи не ти харесва това, че продължавам да нося брачната си халка.

— Не, напротив. Смятам, че е много мило от твоя страна.

— Но и малко странно.

— Малко. Сваляш ли я, когато се срещаш с някоя мадама?

— Отдавна не съм се срещал с никого.

— Защо, Джак?

— Когато жената, която си обичал, се самоубие, преставаш да се интересуваш от себе си, Ледар. Дори и след като проумях онези сложни влияния, допринесли за нейната смърт, остана си фактът, че и аз не съм без вина. Винаги когато реша да изляза с жена, се сещам за това.

— Значи смяташ, че щом излезеш да вечеряш с някоя жена, следва самоубийство, така ли?

Изсмях се на шегата й.

— Не. Смятам, че ако много харесваш някоя жена и тя те харесва, и има много вечери, и много целувки, и после сватбени камбани, то неминуемо ще се стигне и до трупа, който после трябва да разпознаваш в моргата...

— Джак, съжалявам, че го казах. Моля те, прости ми.

— Всяка нощ, всяка нощ в съня си виждам как Шайла се хвърля отнякъде. Дори да сънувам, че карам каяк в Аляска, тя ще се появи в гората над мен и ще се хвърли от някоя скала. Или пък, ако си вървя по улица в Амстердам покрай някой от каналите, чувам вик и ето я — Шайла лети надолу от онези високи къщи над водата и аз се втурвам да я спасявам. Не мога да кажа, че нощта е любимата ми част от денонощието.

Умълчахме се.

— Как успя да запазиш Лия? — попита тя приглушено.

— Какво стана с твоя дъб? — Станах да се поразтъпча, но всъщност за да сменя темата. — Ти имаше най-хубавия дъб в града.

— Кейпърс — каза тя. — През цялото време, докато бяхме женени, ми натякваше, че му закривал гледката към залеза над реката. В годината, когато бракът ни окончателно се разпадна, една вечер заедно с други негови колеги наобиколиха дървото. Всички носеха по чаша бира в ръка и взеха уж да се възхищават на залеза.

— Говори по-ясно, нищо не разбирам.

— Всъщност в чашите си носели много силен пестицид. И докато уж се възхищаваха на залеза, всеки скришом излял пестицида на земята. След шест месеца бедното дърво започна да линее и в крайна сметка умря. Всички в Уотърфорд бяха бесни, но Кейпърс отрече да има пръст в тази работа.

— А ти знаеше ли? — попитах.

— Не, разбира се, че не — отвърна тя. — Един от неговите колеги ми каза години след това. Но баща ми веднага се усъмни в Кейпърс.

— Странно, аз пък вече предпочитам компанията на дъб пред тази на човек. А пред Кейпърс Мидълтън предпочитам и плевели.

— Той все още вярва, че може отново да се сприятелите.

— Не, след тазвечерната случка вече не вярва.

— Да се върнем на Лия — каза тя. — И делото, в което се опитаха да ти отнемат бащинството.

— Родителите на Шайла, естествено, смятаха, че аз съм причината за нейната смърт. След погребението изпаднах в ужасна депресия. Моите братя ме заведоха в болницата в Кълъмбия и там ми назначиха лечение за депресия. Мина известно време, преди да живна и да се изправя на крака.

— Къде беше Лия по това време?

— Живееше у Фоксови, които, разбира се, бяха съсипани от смъртта на Шайла. И сигурно тогава, защото Лия винаги си е била истинска вълшебница, им бе хрумнало, надявам се без зъл умисъл, че Лия може да им замести Шайла. Докато бях в Кълъмбия, те заведоха дело, оспорвайки бащинските ми права.

— Как успя да спечелиш, особено след като се е знаело, че си лежал в психиатрия?

— Брат ми Дюпре, който работи в същата болница, пристигна един ден с новината какво са решили семейство Фокс. Гневът е силна противоотрова в случай на депресия. Мъката ми по Шайла беше изместена от яростта ми срещу нейните родители, които се опитваха да ми откраднат детето. По време на процеса баща й свидетелства срещу мен, като най-безсрамно заяви, че съм имал навика да бия Шайла. И това не е всичко, списъкът от варварщини, които ми бяха приписани, нямаше край. Знам, че лъжеше с единствената цел да задържи Лия, да задържи нещо от Шайла.

— Сега не се учудвам, че си избягал чак в Италия.

— Семейството ми се обедини около мен. Брат ми Далас се зае с делото, без да поиска и цент. Когато се стигна до кръстосан разпит, Фоксови се провалиха. Освен това, преди да се самоубие, Шайла бе оставила писмо. Нашите също свидетелстваха в моя полза. Никога не бях подозирал, че могат с такова достойнство... с такова великодушие, въпреки всичко, преживяно от нас, да ме защитят. Тогава ги видях в нова светлина — не знаех, че притежавам такова съкровище. И затова, когато заминах за Италия веднага след процеса с намерението никога повече да не се върна, те толкова се обидиха.

— Били са прави.

— Сгреших — признах си аз. — Но вече нищо не мога да променя.

— Шайла не би одобрила твоето решение да скъсаш окончателно с Юга.

Долових леко неодобрение в гласа й и вдигнах очи.

— Имах нужда да си отдъхна от Юга — казах най-накрая. — Мисълта за него ме изтощава, животът в него ме превъзбужда, а опитите ми да го анализирам ме влудяват.

— Ако Майк се откаже от проекта си, аз ще напиша нещо за всички нас — каза Ледар.

— Опиши ме като момче от Чарлстън, за да не се налага майка ти да дезинфектира верандата всеки път, щом ме зърне пред къщата си.

— Не го е правила всеки път — рече Ледар. — Тя просто искаше да те научи да използваш задния вход.

— А ти как се разбираш с родителите си?

— Татко ме гледа и си мисли: „Лошо семе.“ Мама ме гледа просълзена и си мисли: „Развалено яйце.“ И на двамата им призлява при мисълта, че тяхното момиче изпусна шанса да стане губернаторска съпруга.

— Ако той стане губернатор, птиците вече няма да идват да зимуват в Южна Каролина.

— Джак, не се отказвай от този филм — неочаквано каза Ледар.

— Защо? — попитах я. — Идеята не ми харесва. Крие опасности.

— Може би така ще се опознаем по-добре, вече като възрастни — каза тя. — Ще видиш, аз няма да те разочаровам.

Ледар протегна ръка и улови моята.

— И това е най-голямата опасност — отвърнах.