Пат Конрой
Блус в лятна нощ (18)

17

В умопомрачителната, но свята за мен среда, потопен в особената атмосфера на годините, наречени детство, аз израснах в триетажна къща с много стаи, която още като малък ме накара да обикна непрактичния й архитект, измайсторил скрити ниши и необикновени по форма стаи, в които можеше да се притаиш по време на смъртоносните скандали между моите родители. Бях изнервено сприхаво дете и любимото ми място беше една тайна стълба. Поради своята преданост към закона и привързаност към силния бърбън, баща ми гледаше на къщата като на скучна даденост. Докато майка ми — тя дишаше чрез нея, знаеше я наизуст сантиметър по сантиметър, дори често й говореше, особено когато потъваше в безкрайните задължения на голямото пролетно чистене. За баща ми къщата представляваше място, в което можеше да закачи шапката си и палтото си и да складира книгите си, но за мама тя бе една сбъдната молитва.

Къщата бе построена през 1818-а в стил, който навремето наричаха уотърфордска архитектура; солидните основи бяха покрити с циментова мазилка на тъмни и по-светли ивици, а двата етажа имаха веранди с изглед на изток, откъдето дори и през най-горещите летни нощи полъхваше хладният бриз на реката.

Стаите бяха високи и просторни. Имаше и таван, който миришеше на нафталин и кедрово дърво и бе натъпкан с овехтели мебели, скринове и стари дрехи. Къщата бе попаднала в ръцете на Джонсън Хагъд и Луси Маккол по случайност и недоразумение.

Както ни бяха разправяли, от самото начало на брака си мама и татко винаги са се държали като два буреносни фронта, насочени един срещу друг. Имаше нещо сбъркано и дълбоко неискрено в техния съюз. Моят източник на тази неприятна информация бе словоохотливата ми баба Джини Пен, която все се мъчеше да ме убеди, че едва ли не майка ми била случайно изпаднала от камион със зелки и неизвестно как, но успяла да прилъже баща ми до олтара. А по всяка вероятност баща ми, като реакция на снобизма на собствената си майка, е довел Луси в Уотърфорд като законна своя съпруга, преди дори да спомене името й на родителите си. Никой не я познавал и нито един от жителите на Уотърфорд не бил чувал за нейното семейство. За южняка няма по-важно нещо от произхода, а произходът на Луси бил измислен от мига, в който срещнала баща ми в един клуб за стриптийз в Атланта. Баща ми бил мъртво пиян и въобще не разбрал, че Луси е една от стриптийзьорките, която в момента не била на смяна. Джонсън Хагъд току-що се бил върнал от войната в Европа — това било Втората световна война — и се бил нагледал на трупове за още десет живота напред. Когато двамата се срещнали, той искал да започне всичко отначало, а Луси пък гледала как да се измъкне от въпросния клуб. Оженили се в кантората на един мирови съдия недалеч от Форт Макклелън — баща ми бил с военната си униформа, а Луси — с широка, затворена по врата бяла рокля. Аз съм се родил пет месеца след брачната церемония и майка ми често повтаряше, че съм „дете на любовта“, но Джини Пен много бързо я отучи от този навик. Въпреки че на мен ми харесваше това „дете на любовта“.

По онова време, разбира се, аз нищо не знаех. Научих го много по-късно от откъслечни подмятания, настроения и прищевки след първото влизане в болница на мама, когато се установи, че страда от левкемия. Източниците ми бяха най-различни и неочаквани, но главният си остана моята майка. Този неин рак на кръвта й даде сили да се върне към едно сурово и ужасяващо минало, напълно лишено от топлина и надежда. В очите на Луси баща ми се явил като истински красавец и благородник. За нея той бил най-добрата възможност да се измъкне от предопределения й жребий и тя се вкопчила за него, без да се замисли. Тъй като не можела да се похвали нито със среда, нито с минало, тя просто напрегнала въображението си, за да измисли нещо подходящо и правдоподобно. Седнала и сътворила биографията си, а щом Джонсън Хагъд налапал въдицата, тя окончателно я възприела и оттогава разказвала една и съща история, без да се отклони и на дума от нея.

Баща ми повярвал на Луси О’Нийл и заявил пред родителите си, че е взел за съпруга една танцьорка от Атланта, която усъвършенствала изкуството си като член на кордебалета. През 1947-а в Атланта е нямало нито една балетна трупа, която да се помещава на територията на града, но нашият баща, разбира се, е нямало откъде да се осведоми за този пропуск в културния живот. Луси О’Нийл притежавала особена красота, пръкнала се неочаквано в онази жабунясала генна локва, която била отвсякъде заградена с тревожни сигнали и предупредителни надписи. Но не друго, а фигурата й привличала мъжете — онези неочаквани извивки, при вида на които думата „пищни“ ляга на езика и мигом го облива със слюнка като от сладък тропически плод. Винаги съм подозирал, че навремето баща ми се е оженил чисто и просто за една женска фигура, без да има и най-малка представа за характера й. Знаел, разбира се, че е примитивна и необразована, но дори и не подозирал, че е съвършено неграмотна. Въобразявал си, че в нея вижда блясъка на чистия естествен дух, и именно това го омагьосало. Но всъщност се оженил за Луси О’Нийл най-вече за да огорчи майка си и успял повече, отколкото предполагал, надминавайки и най-необузданите си фантазии за отмъщение. Щом зърнала Луси, Джини Пен Синклер Маккол я обявила за „чиста проба боклук“.

Но стриптийзът не е лоша школа за едно шестнайсетгодишно момиче, което никога не е ходило на училище. Там Луси научила много за поведението на мъжете. В нейния нов свят една жена трябвало да усвои азбуката на лъстта — предмет, който бързо се научавал, за да бъде веднага практикуван. Луси винаги е имала голямо преимущество пред добре гледаните и разглезени жени, които щяла по-късно да срещне в Уотърфорд, защото нейните познания за мъжете идвали от дъното, а не от върха. Защото добре познавала онези напоени с бира момчета, които се въргаляли по покрития с дървени стърготини под, молели я да свали бюстието си и нервно пъхали банкноти в жартиерите й, но не познавала мъжете в смокинги, които оживено говорели за поезия по време на пролетните ергенски събирания. Нейното познание за мъжете било еднозначно, но не и погрешно: мъжете били пленници на своите гениталии, жените — пазителки на ключа към рая. Нейните теории за отношенията между мъжете и жените били грубо откровени и примитивни и до края на живота си тя не промени тези свои схващания. По време на приеми, щом тръгнела да се приближава към група мъже, всички жени в залата впервали очи в нея със завист и недоумение. Въпреки че й липсвали обноски и финес, никой не разбирал човешката скотщина по-добре от Луси Маккол.

В деня, в който го срещнала, Луси измислила своето минало за пред Джонсън Хагъд — представила се за единственото дете на уважавано семейство в Атланта. Била израсла в къща в тюдорски стил на Пелисейд Роуд 17 в квартала Брукуд Хилс. Баща й бил член на адвокатската кантора „Кинг & Сполдинг“, известна като единствената католическа адвокатска кантора в града. Майка й Катрин била родственица на семейство Сполдинг от Атланта по майчина линия, а освен това родителите й били членове на църквата „Свещено сърце“. Майка й била първата католичка в девическата прогимназия. Ала и двамата загинали в една катастрофа недалеч от Остел, когато Гарнър О’Нийл се опитал да изпревари влака на един прелез.

Луси била изпратена да живее с една своя леля стара мома в Олбъни, щата Джорджия, която ненавиждала. Избягала от къщи на шестнайсет години. Един фермер, който карал яйца за пазара в Атланта, я качил на колата си и така тя пристигнала в града. От 1947-а до 1986-а това беше официалната версия за живота на Луси и нито една дума в нея не е била променяна по никакъв повод.

Джини Пен Маккол, която бе потомка на рода Синклер от Чарлстън и която носеше и в кръвта си доброто възпитание и изисканите обноски, от пръв поглед разбрала що за стока е Луси. Само като я чула да говори, Джини Пен вече знаела, че Луси не е израсла в Атланта, а още по-малко в добро семейство. Тутакси заявила на съпруга си, че Луси „е най-обикновен боклук, долнопробна помия“. Луси също разбрала веднага, че не е успяла да излъже Джини Пен, и затова се заела да спечели на своя страна свекъра си Сайлас Клайборн Маккол.

Той бил известен в околността като запален ловец и рибар, а Луси научила, че през живота си Джини Пен нито веднъж не била стреляла с пушка. Затова често зарязвала своя наниз от синове на грижите на Джини Пен и тръгвала из горите със Сайлас, особено през сезона на елените, или пък скачала в лодката с него, когато през пролетта карагьозът и кобията поемали нагоре по течението да снасят яйцата си в сладки води. Много скоро Луси открила, че прелъстяването на Сайлас Маккол за нея е детска игра. Въпреки че още от първия ден на съжителството им Джини Пен започнала да се оплаква, че Луси не прави разлика между сребърни и посребрени прибори, Сайлас не можел да се нахвали, че снаха му умее да хвърля въдицата като мъж и че няма див глиган, дето ще й избяга. Обявил на целия град, че снаха му е „мъжко момиче“, и това била най-голямата похвала сред определен кръг южняци, както и едно от нещата, за които Джини Пен най-много мразела майка ми.

През есента на 1948-а, след като се оженил за Луси, Джонсън Хагъд Маккол постъпил в Правния факултет на Южнокаролинския университет благодарение на закона за участвалите във войната младежи. Пътувал от Уотърфорд, като три дни от седмицата преспивал в общежитието, след което се връщал при жена си в родния град за останалите дни. Войната била изострила амбицията му и той с лекота вземал изпитите си. Бил добре сложен мъж, много разумен и с развито чувство за справедливост. Открил, че умее да спори убедително и красноречиво. Правният факултет му дал и една друга възможност — да общува с момичета, които биха зарязали колежа, за да изпълнят патриотичния си дълг, работейки в свързани с войната заводи, и учреждения, че дори и на фронта. За него компанията на интелигентни жени била позабравено удоволствие и затова през първата година от следването се настроил доста критично към Луси, чиято простотия биела на очи още по-натрапчиво поради неизтощимата й енергия и вечно ухилен вид. Тогава Джонсън Хагъд съжалил за прибързаната си женитба и за пръв път осъзнал колко чужда и различна от него е Луси. Съвсем случайно открил, че тя никога не била чувала за Моцарт, нито за Милтън, нито дори за Свещената римска империя. Била не само необразована, но и напълно лишена от каквото и да е интелектуално любопитство.

Всеки ден слушала радио, но той никога не я видял да чете книга или дори списание; освен това изпадала в ужасно отегчение, когато се захващал да обсъди с нея някой щекотлив въпрос по собствените си правни дела. Когато й предложил да се запише в някой от курсовете на колежа, за да разшири познанията си, Луси направо му отвърнала, че предпочита да отдаде силите и грижите си изцяло на децата. Ако той копнеел за жена с образование, да е мислил, когато се е женил. Луси била толкова щастлива със своята бременност, че трогнала сърцето на Джонсън Хагъд и той се оставил да бъде омагьосан от детинската загадъчност, в която се забулила.

Бременността на Луси накарала Джини Пен да се задейства. Тя буквално отвлякла Луси в Чарлстън за един месец и й провела ускорен курс по обичаите, маниерите и порядките в южняшкия начин на живот. Като й заповядала само да гледа и да не си отваря устата, тя на бърза ръка я запознала с предназначението на всички прибори за хранене и съдинки, с маниерите на масата, с дребни вежливости, елементарен разговор и основни правила на поведение и всичко това само за четири седмици на интензивно обучение.

В ресторанта на Хенри на Маркет Стрийт Луси всеки път започвала да изучава менюто най-внимателно, а после си поръчвала същото като Джини Пен. Джини Пен възприела това подражателство като най-обикновена липса на въображение или кураж, но то показвало единствено желанието на Луси да се научи, а в мимикрията си тя нямала равна на себе си.

Джини Пен обаче открила с изненада, че Луси е много схватлива. Когато се върнали в Уотърфорд, Луси вече знаела как се държи вилица и можела да си нареже пържолата, без да стряска околните с излишен шум и сумтене. Умеела да сложи маса за десет души, знаела предназначението на вилицата за салата, на ножа за риба, както и разликата между чаша за червено вино и чаша за бяло вино. Джини Пен научила Луси да готви седем различни ястия — по едно за всеки ден от седмицата, тъй като Джонсън Хагъд се оплаквал, че Луси не можела и яйца да свари както трябва. Въпреки че самата Джини Пен не се славила като добра готвачка, тя била школувана по всички основни предмети на доброто възпитание и затова познавала изтънчената чарлстънска кухня.

Скоро след като се върнала в Уотърфорд, Луси Маккол и нейният съпруг наели очарователна, но доста занемарена къща, в която навремето се помещавали стаите за робите. Тя била нещо като пристройка към стопанството на Хариет Варнадоу Котсуърт. Джонсън Хагъд трябвало да използва цялата си любезност и красноречие, за да влезе под кожата на потайната мис Котсуърт, защото тя се славела като неописуема особнячка — вид, който не е рядкост в провинциалния Юг. Била ужасно злобна жена с параноични пристъпи, от която всички в града се страхували. Къщата й не била боядисвана от 1920-а, за да се прехранва, продавала мебели от старото стилно обзавеждане на Хърман Шиндлър — антиквар от Чарлстън. Съгласила се да даде под наем пристройката на Джонсън Хагъд само защото имала нужда от пари, пък и знаела, че той е рода със Синклерови от Чарлстън. Сключила сделката през леко открехнатата задна врата, без дори да погледне наемателя си в лицето и без да попита за името на съпругата му.

Почти цяла седмица Луси прекарвала самичка, тъй като мъжът й посещавал Правния факултет в Кълъмбия, и именно тогава започнала бавно и настоятелно да ухажва Хариет Варнадоу Котсуърт, като пуснала в ход всички номера, заучени по време на практическия курс в Чарлстън. Събирала цветя — диви и градински, подреждала ги старателно в най-обикновени стъклени вази и ги оставяла на стъпалата пред задната врата на къщата й. Когато отивала на пазар, винаги купувала домати и краставици или каквито и да било други сезонни зеленчуци за хазяйката си. Когато правела домашни бисквити или домашен хляб, винаги носела и на Хариет. В това тя не влагала умисъл, нито пък имала мотив, просто била толкова самотна и откъсната от живота в Уотърфорд, колкото и самата Хариет Котсуърт.

През първия месец от престоя на семейство Маккол в пристройката за роби Хариет нито веднъж не се показала пред Луси, но приемала подаръците, цветята и храната й. Надлежно забождала стари листове за писма с благодарствени послания, които Луси пазела грижливо, макар и да не можела да ги прочете. Джонсън Хагъд й ги четял на глас, когато се прибирал в края на седмицата, защото Луси го молела — уж, че обожава гласа му и начина, по който така мелодично навързва думите в изречения. Скоро Луси започнала да възлага на Джонсън малки ремонти на къщата на Хариет. Една събота го увещала да поправи предните стъпала, които били така изронени, че станали опасни. Следващата събота и неделя той пък убедил Хариет да го пусне на тавана, за да закърпи течовете. Бил много сръчен работник и скоро Хариет престъпила своите обети за уединение и започнала да разчита на него за всякакви поправки и ремонти. Но не той, а Луси легнала на сърцето й.

Веднъж Луси забелязала, че откъм двора на Хариет няма никакви признаци на живот и това продължило няколко дни. Тогава тя събрала кураж, бутнала задната врата и влязла в мухлясалата порутина, наречена къща. В някои от стаите мебелите били натрупани един върху друг чак до тавана, но Луси си пробила път между тях и така от стая в стая най-накрая стигнала до красива вита стълба с дърворезба.

В къщата човек имал чувството, че се намира под вода, толкова силна била миризмата на мухъл, йод и морски водорасли. Когато тръгнала да се изкачва по стълбата, подпряла се за миг на стената и парче от тапета останало в ръката й. Тя извикала нагоре към стаите: „Мис Котсуърт, мис Котсуърт.“ Когато най-сетне стигнала до голямата спалня, отворила вратата и видяла, че Хариет Котсуърт лежи на пода в безсъзнание насред локва от собствената си урина.

Същата нощ, когато Хариет дошла на себе си, Луси била край нея и побързала да й съобщи, че има двойна пневмония, но че старият доктор Лорънс вече й е дал огромна доза пеницилин. Смятал, че навреме са успели да спрат болестта. Луси изчистила стаята и навсякъде поставила свежи цветя. Дезинфектирала банята, сменила бельото и дръпнала завесите, за да влезе слънце в къщата — за пръв път от години насам. Хариет се чувствала толкова отпаднала и унесена, че нямала сили да се оплаче. Въпреки че сините й очи издавали силно подозрение, тя рядко идвала на себе си и не успявала да разбере какво точно става край нея. Но когато малко се посъвзела, Луси й направила зеленчукова супа и сама я нахранила с лъжичка.

Луси останала край леглото на Хариет през цялото й боледуване — направила го от чисто човешко състрадание, без да се натрапва. В тези две седмици омразната на цял Уотърфорд мис Котсуърт открила дъщерята, която така и не успяла да роди, а през последните две години от живота на Хариет Луси пък разбрала какво е това да стоиш край леглото на умиращата си майка. И двете носели в душите си достатъчно рани от миналото, за да запълнят огромната пропаст, която ги деляла откъм обществено положение.

Хариет продължила онова, което Джини Пен започнала в Чарлстън. Тя също взела да посвещава Луси в клопките и засадите, които я очакват в провинциален Уотърфорд. Разкрила й тайните и скандалите, белязали и осакатили живота на старите уотърфордски родове. Нищо не можело да затрие блясъка и могъществото на старо семейно име в Южна Каролина по-добре от един скандал. И тогава разказала на Луси за падението на десетки знатни родове, в които я баща, я син със слаб ангел не успявал да обуздае страстта си по някое симпатично слугинче. Въпреки че и случаят с Джонсън Хагъд не бил много по-различен, Хариет като че не правела тази връзка, вероятно заслепена от растящата си привързаност към Луси.

Аз съм се родил на пети ноември 1948-а в една от стаите на втория етаж в къщата на Варнадоу Котсуърт в легло с балдахин, където са били родени цели поколения от родовете Варнадоу и Котсуърт. По настояване на Хариет са ме кръстили Джонсън Варнадоу Котсуърт Маккол — нещо, на което Луси се съгласила с удоволствие, защото знаела, че името ще вбеси Джини Пен. Цял Уотърфорд се присмял на Луси, когато кръстила първородния си син с това достолепно и помпозно име, само Хариет Варнадоу Котсуърт се разплакала от щастие. Тя отдавна мечтаела за син, на когото да даде името на любимия си баща, и най-неочаквано доживяла да види мечтата си осъществена.

Присъствието на кръщелното име Варнадоу Котсуърт в централната ми нервна система стана причина за много обиди и огорчения в детството ми, защото целият град знаеше, че не съм никакъв Котсуърт и никога не съм и виждал жив Варнадоу. В паспорта и шофьорската ми книжка фигурирах като Джон В. К. Маккол. Само в моменти на пиянско слабодушие или в присъствието на много близък приятел съм си позволявал да споделя със срам и притеснение какво се крие зад въпросните претенциозни инициали на моето придобито име.

В продължение на шест месеца цял Уотърфорд не спрял да се присмива на грандоманията на Луси, докато един ден Хариет ненадейно умряла в съня си. Тогава присмехът секнал веднъж завинаги, защото, когато прочели предсмъртното й желание, се оказало, че всичко, което притежава, включително имението Варнадоу Котсуърт, е завещано на Джонсън Хагъд и Луси Маккол.

Собствеността преобразила Луси. Тя се влюбила в размерите, формата и самата внушителност на имението, където щяла да отгледа децата си. Двамата с баща ми се заели да реставрират ценните антики и овехтелите мебели, които изпълвали стаите, антретата и таваните на цялата къща. Този дом ги сближил още повече и от моето раждане.

След придобиването на къщата Варнадоу Котсуърт странният съюз на родителите ми вече не изглеждал толкова странен, но самият имот до такава степен променил майка ми, та тя решила, че хубавият живот е пред нея, независимо от всичко останало. Луси Маккол твърдеше, че това е най-невероятната история, която се е случила в целия Юг, и непрекъснато я разказваше на изпадналите в захлас туристи, които се влачеха на тумби да разглеждат дома ни всяка година по време на пролетната обиколка на най-забележителните къщи. Майка ми се преобличаше в южняшките кринолини, голите й рамене блестяха на светлината на свещите и в този си вид разказваше на посетителите кратката история на собствената си къща, докато им отмалеят краката, запленявайки ги с разказите, които бе научила от Хариет Котсуърт в дългите дни преди моето раждане.

Всяка година ние с братята ми слушахме как мама описва прекрасната Елизабет Барнуел Котсуърт, прабабата на Хариет, която преди много години е крачила по същия този под от широки чамови дъски, по които сега се пързаляхме, ритахме и блъскахме като истински палави момчета. Тя разказваше така увлекателно и убедително, та ние, нейните обожаващи я синове, вярвахме, че това е историята на собственото й моминство, когато сигурно е изглеждала толкова прекрасна и привлекателна в очите на младите мъже, както изглеждаше и в нашите.

„Казвала се Елизабет Барнуел Котсуърт — бяха думите, с които мама започваше — и тя се е родила в същото ложе, в което сто години по-късно се роди и собственият ми син Джак. Била известна с красотата си още преди родителите й да я изпратят в девическото училище в Чарлстън, което трябвало да я подготви за светски живот. Веднъж, по време на танцова забава, Елизабет се запознала с красив млад лейтенант от Форт Молтри, който се казвал Уилям Текумзе Шърман. Един танц с нея, и възпитаникът на Уест Пойнт бил омагьосан.“

Щом Луси споменеше името на антихриста Шърман, групата, която се състоеше главно от южняци, изсумтяваше сърдито, защото повечето от тях са израснали с историите, предавани от поколение на поколение, за онзи Шърман, който похитил и плячкосал Юга. Нито един южняк, дори либерал по дух и убеждение, не може да прости на генерал Шърман невероятния му поход до морето, когато разбил веднъж завинаги гръбнака на Конфедерацията. Мама добре използваше омразата на тълпата към Шърман. Ние стояхме по пижами над нея, увиснали по перилата на горния етаж, а тя ни намигваше и продължаваше да разказва за това как Елизабет омагьосала своя ухажор. Забелязахме, че всяка година тя допълва и доукрасява историята с измислени от нея подробности. Тъй като разказът за Шърман и Елизабет принадлежеше само и единствено на мама, той сложи и началото на нейното ново положение в уотърфордското общество. През цялото ми детство тя посрещаше издокараните групи за пролетната обиколка на забележителностите. Те се движеха от улица на улица с гидове, носещи сребърни свещници, за да осветяват пътя. Тъй като животът на сцената не й беше напълно чужд, Луси с лекота изиграваше ролята на южнячка от аристократично потекло. Когато посрещаше смълчаните в благоговение тълпи от посетители, тръгнали да обикалят старите заможни имения на Юга, сякаш бяха исторически реликви, Луси можеше да усети затаения дъх на цялата група, когато се явяваше на верандата, облечена в роклята на Джини Пен. С течение на времето мама доби самоувереност, която се подхранваше и от новото й положение в града. Освен това тя стана известна в квартала и с разказваческите си умения. Мама отдаваше заслуженото на генерал Шърман и твърдеше, че всичко дължи на него. Брат ми Тий, който бе израсъл с унижението на името Текумзе, дето нашите му бяха лепнали, беше кръстен така в чест на големия воин, а не на големия индиански вожд.

Когато бях в горните класове на гимназията, една Коледа получих като подарък билет за пролетната обиколка на най-забележителните домове. Част от родителите на моите съученици се бяха наговорили за същата коледна изненада, включвайки ни в туристическата група. Една вечер през 1966-а за пръв път пристъпих към стряхата, в която бях израсъл, като турист и заедно с останалата група ахнах от възхищение, когато мама се появи с южняшкия си кринолин, с коса на масури, а лицето й — осветено от меката приглушена светлина на свещниците. Вдигнах глава и видях по-малките си братя, мушнали глави между пръчките на горните перила. През първите години на въпросните пролетни обиколки мама бе все още неопитна и не всички сведения й бяха точни, но през онази вечер тя ни разказа историята на къщата с вещина и професионализъм. Посрещна групата с приветлив глас и хората се наредиха в полукръг пред входните стъпала. Когато поздрави специално десетте момичета и момчета от уотърфордската гимназия, ние й отвърнахме с мощен вик.

Бях хванал за ръка Ледар Ансли — нашата гимназиална любов беше към края си. Джордан ходеше с Шайла, а Майк и Кейпърс се бяха чифтосали с откачените близначки Макгий, чийто родители бяха в борда на Историческата фондация.

Не мога да не споделя колко горд се чувствах през тази вечер, когато слушах разказа на мама за Хариет Варнадоу Котсуърт и нейната пралеля Елизабет. Била родена през бурна нощ, когато Уотърфорд за пръв път видял какво е това снежна фъртуна, и мнозина приписвали част от изключителната красота на Елизабет на шестте инча сняг, които покрили града през нощта на нейното раждане. Докато слушах как Луси описва несравнимите прелести на обаятелната Елизабет, аз се захласнах по нейния разказ.

Като даде знак да я последваме, мама поведе посетителите към гостната. Шайла беше хванала Джордан под ръка, а като видя, че ги гледам, демонстративно ми изпрати въздушна целувка и аз подскочих, уж за да я хвана във въздуха. Майк Хес още тогава си падаше по историята и поглъщаше жадно всяка дума на мама. Кейпърс взе блюдо от секретера в хола, заразглежда го, обърна го и прочете на гърба му думата „Споуд“. Той знаеше много добре, че майка ми само се преструва и че не е от никакъв стар род, и много се надяваше да я улови в проява на лош вкус. Но в сравнение с него Луси имаше преднина от седемнайсет години и бе изпипала играта си до най-малката подробност. Всичко неавтентично в нашата къща — а такива неща имаше колкото щеш — се скриваше от погледа на туристите през тези пролетни нощи, изпълнени с богатия аромат на азалиите. В началото тя бе допуснала няколко подобни фала, ала умееше не само ловко да ги прикрива, но и никога да не ги повтаря. А и такива грешки, било поради недоглеждане или невежество, бързо се забравят.

— След първия танц лейтенант Шърман написал писмо на Елизабет в типичния за него суров войнишки стил, който срещаме в мемоарите му, за да й каже, че този танц с нея е променил живота му навеки — спокойно разказваше Луси.

— И аз ли ти действам така? — чух застаналата почти до мен Шайла да нашепва в ухото на Джордан.

— Ама съвсем — отвърна й Джордан шепнешком.

— А на теб, Джак? — обърна се тя към мен и ми намигна.

— Елизабет! — тихо промълвих аз. — О, Елизабет! — Тя приклекна в дълбок реверанс, а една възрастна дама ни направи знак да мълчим.

— Шърман й писал, че за пръв път в живота си му се приискало оркестърът никога да не спира и валсът им никога да не свърши — продължаваше мама. — Но неговите войници го очаквали, а Елизабет била само един мимолетен красив миг. По онова време всички младежи в Чарлстън били луди по нашата Елизабет. Но не друг, а именно Шърман й направил впечатление и именно него споменава тя в писмата си до своите родители, а те ги чели на глас тук, в тази стая. В тях описва как прекарвала дългите следобеди в разходки с лейтенанта — бавни, нехайни, интимни разходки, как си разказвали един на друг своите най-съкровени тайни — все неща, които не били споделяли с друг.

Кейпърс вдигна ръка.

— Кажи, Кейпърс — рече Луси. — Въпрос ли имаш?

— Шърман бил ли е хубав? — попита той. — Винаги съм смятал, че е грозен като дявол.

Туристите се изсмяха тихо.

— Всъщност Кейпърс иска да знае дали Шърман е бил красавец като него — обади се Майк. — Него само това го интересува, мисис Маккол.

Отново всички се засмяха, а Луси отвърна:

— Според неговите съвременници не е бил красив човек. Но тук присъстващите дами сигурно ще се съгласят с мен, че за един мъж външният вид не е най-важното нещо. Характерът, волята, страстта са далеч по-съществени. Хората непрекъснато споменават неговата сила. Дори съществува слух за едно момче от много добро чарлстънско семейство, което искало да извика Шърман на дуел заради Елизабет. Но след като се срещнал с него лице в лице, куражът му се изпарил.

Шърман е целунал Елизабет най-малкото един път и доказателството за това се намира в писмото на Елизабет до младата й племенница — майката на Хариет Котсуърт. След тази целувка и двамата се чувствали завинаги сгодени. Именно тогава Шърман пристигнал в тази къща, за да се представи на родителите на Елизабет. Точно в тази стая той пожелал да говори на четири очи с бащата на Елизабет. От мистър Котсуърт поискал ръката на неговата дъщеря. Когато Елизабет и майка й се върнали от кратката и нервна разходка из градината, и двете се разплакали, щом подушили миризмата на пура. Нека сега да влезем в библиотеката и там ще ви разкажа какво се случило.

Мама тръгна напред — с кръшна като на момиче талия, — а аз щях да се пръсна от гордост заради блестящото й изпълнение. Усетих как всички в групата вече са запленени от любовната история на Шърман и Елизабет.

— Какво станало после? — попита Майк Хес, след като всички влязоха в библиотеката, изпълнена с безброй томове, подвързани с кожа.

— Каквото и да е станало, не е било добро за Юга — обади се възрастен мъж. — Нали говорим за онова изчадие адово.

— Така както слушам, изглежда, че на младини Шърман бил приятен мъж — подразни го жена му.

— На 13-ти май 1846-а Конгресът обявява война на Мексико — каза мама — и още на следващата седмица лейтенант Шърман получава заповед, че неговият батальон трябва да се присъедини към Западната армия, преди да потеглят към Ню Мексико, за да защитят Санта Фе.

— А какво станало с Елизабет? — попита Шайла.

Мама замълча многозначително, после рече:

— Уилям Текумзе Шърман и Елизабет Барнуел Котсуърт повече никога не се срещнали.

Групата ахна от удивление, Луси изчака още миг и продължи разказа си. Владееше слушателите си до съвършенство и като наблюдавах отблизо майка си през тази вечер, научих много за това как човек може да задържи вниманието на непознати хора. Гласът й отново прозвуча над притихналата в напрежение група.

— Изминала цяла година и годежът бил развален не без съжаление и от двете страни. Шест месеца по-късно Елизабет се омъжила за Танър Приоло Самс, едър търговец от Чарлстън с безупречно семейно потекло и изящни обноски, с каквито хладният и сдържан Шърман не можел да се похвали. Танър Самс бил същият онзи отхвърлен почитател, на когото много му се искало да извика младия Шърман на дуел, задето бил дръзнал да ухажва Елизабет. Неговото търпение обаче, както и избухналата война му помогнали да спечели сърцето на Елизабет и до края на дните си той бил благодарен на армията на Санта Ана.

Елизабет потънала в задълженията си на съпруга, майка и стопанка, които изпълнявала с голямо достойнство и финес. Имала добро сърце и с напредването на годините ставала все по-красива и привлекателна.

След като Гражданската война избухнала, Шърман потеглил към Юга, но само за да го опустоши. Земята треперила под краката му, след себе си оставял само разруха и горест. От всички генерали на Севера Шърман обичал Юга най-много, защото добре разбирал неговата гордост и измъчващите го страсти, но това не го възпряло да прекоси красивите му планини и реки с огън и меч. Пристигнал от Мисисипи и спрял хората си в подстъпите към Атланта. Армията му вече се давела в кръвта на собствените си войници; земята на Юга била покрита с телата на хиляди млади момчета от Илиной и Охайо, които я осветили със саможертвената си смърт. Шърман прекъснал снабдителните връзки на Атланта и опустошил града; изпепелил петстотин мили от прекрасния Юг и изравнил със земята всяка изпречила се на пътя му къща. От Чикамога до Атлантическото крайбрежие, сезон след сезон, предвождал хората си с неумолимо упорство, пробивал си път с ловки тактически ходове, изписвал името си с огън, жупел и кръв по цялата разпъната на кръст снага на Джорджия. През дългата студена есен на 1864-а армията му вече вилнеела на воля из щата, препускала през черните пушеци на опожарените плантации. Той бил първият завоевател на Юга.

Името на Шърман се превърнало в най-омразната дума из целия Юг. Красиви дами с обноски на контеси произнасяли гнусните две срички и плюели като слугини.

Шърман повел войниците си към Савана, за да прекъсне търговските пътища по крайбрежието. Всъщност пришпорил коня си към Елизабет. След като опустошил Джорджия, генерал Шърман превзел Савана. Всички се опасявали, че следващата му цел ще бъде Чарлстън — градът, поставил началото на войната между щатите. Чарлстън бил вече преживял една ужасна обсада и всички се готвели за евакуация още преди очакваното нападение. Гражданите на Чарлстън били склонни да подпалят собствения си град, но да не го оставят на пълчищата на Шърман, които, все едно, щели да го изпепелят. Решението им гласяло: тези, които обичат Чарлстън, те ще го опожарят. Янките не били достойни за това дело.

Чули се слухове обаче, че Шърман е прекосил река Савана, и слуховете се оказали верни. Целият Юг и цялата нация очаквала Шърман яростно да се нахвърли срещу града виновник за ужасната война. Ала като стигнал до Покоталио, Шърман най-неочаквано насочил армията си към Кълъмбия и сринал града със земята.

След този изненадващ ход, който превърнал Кълъмбия в пепелище, той седнал и написал писмо до майката на Елизабет, която продължавала да си живее в тази къща. Когато янките превзели Уотърфорд, още в първите дни на войната, майка й отказала да избяга и прекарала цялата война под тяхно господство. Те се държали с нея много почтително. Ето тук е писмото на генерал Шърман до майката на Елизабет.

Мама прекоси библиотеката, а групата се разполови, за да й стори път. Тя щракна електрическия ключ на превърната в лампа китайска ваза и светлината й падна върху писмо, написано на ръка, сложено в рамка и закачено на стената.

— Тъй като всички не можете да се приближите достатъчно, ако нямате нищо против, аз ще ви го прочета.

Но мама не втренчи поглед в стената; тя отдавна знаеше писмото наизуст. Всички притихнаха в очакване.

 

Скъпа мисис Котсуърт,

И до ден днешен си спомням с голямо удоволствие и тъга вечерта, прекарана във Вашата къща. С прискърбие научих за смъртта на Вашия съпруг в Чансълърсвил. Разбрах, че кавалерийската атака, която е предвождал тогава, е успяла да пробие нашия фронт и да нанесе тежки загуби на силите на Съюза. Смъртта му е достойна и, надявам се, това Ви носи поне малко утеха.

Сигурно вече сте разбрали, че аз съм насочил армията си срещу силите на Конфедерацията, защитаващи Кълъмбия. Югът е съсипан и войната скоро ще свърши. Моля Ви да предадете моите поздрави на Вашата дъщеря Елизабет и да й кажете, че аз все още пазя спомена за нея в сърцето си. Не съм убеден, че войната срещу Мексико и големите победи, извоювани от американските сили, си струват високата цена, която платих — загубата на Елизабет. Много често съм си мислел за нея, докато армията ми проникваше в Юга и неумолимо приближаваше онези земи, които навремето ми изглеждаха като райски кът само заради присъствието на Елизабет.

Моля Ви да предадете на дъщеря си едно съобщение. Кажете й, мисис Котсуърт, че й подарявам град Чарлстън.

С уважение У.Т.Шърман

генерал на армия

 

Няма туристическа група, която да се е радвала на по-вълнуващо изпълнение, от онези щастливи любители на исторически къщи, които имаха късмета да разгледат дома на Варнадоу Котсуърт под ръководството на моята майка. Знаех, че всеки път, когато разказва тази история, тя се опитва да получи известно удовлетворение. Моята майка искаше някой да я обожава, така както Шърман е обожавал Елизабет, ала знаеше, че баща ми не е този човек. Стоях на пристана, загледан в обляната от слънце къща на моето детство. Тогава си казах, че един ден ще се влюбя в жена и ще я обичам така, както е обичал Шърман. Исках да обиколя целия свят, но да намеря това момиче и да й пиша писма, които нейните потомци ще окачват в рамки по стените на библиотеката. Тази история ме беляза. Но тя промени и живота на мама.

Луси си бе присвоила историята само и лично за нея. Изглежда, тя докосваше някаква много чувствителна струна дълбоко в душата й. Не че можеше да заличи и прикрие неизмеримите страдания, които бе изживяла като дете, но очевидно й даваше вяра във възможностите на чистата случайност. Тази невероятна история правеше истината поносима за мама. Защото колкото и неправдоподобно да беше това, Луси все пак беше собственица на къщата на Елизабет, собственица на онзи може би единствен вопъл на генерал Шърман, чисто човешкия му стон от болка по изгубената любов.

Групата вече излизаше по стълбите, когато моите братя ми подвикнаха и аз се обърнах да им махна. След няколко месеца щях завинаги да напусна къщата и те, милите, щяха да останат сами.

— Хей, красавецо — обади се мама, — няма да се измъкнеш без целувка за лека нощ.

Изчервих се, изтичах към нея по стъпалата и тя силно ме притисна към себе си. Майк, Кейпърс и Джордан ни аплодираха шумно и аз пак се изчервих. Мама изтри червилото от бузата ми и двамата се погледнахме в очите. Жестокостта на препускащото време ме обля като вълна и коленете ми омекнаха. Мама прочете мислите ми, почувства ги. Впи очи в моите и ръката й леко докосна страната ми.

— Генерал Шърман, генерал Шърман — извика момичешки глас. — Ние вече тръгваме.

Гласът беше пресилено южняшки, мама се изсмя и отвърна:

— Той идва, Елизабет.

Изтичах към гласа и протегнах ръка. Учудих се, че това бе Шайла.