Пат Конрой
Блус в лятна нощ (3)

2

Когато в началото на лятото приятели ме посещават в Рим, обичам да ги водя в Пантеона по време на гръмотевична буря. Карам ги да застанат точно под отвора на пухкавия като облак купол със съвършени пропорции, когато дъждът се лее през отворения покрив върху мраморния под, а светкавиците прорязват разлюляната стихия на небето. Император Адриан е построил наново храма в чест на старите и вече непочитани богове, но във величествените и симетрични форми на Пантеона човек все още може да почувства онова примитивно и всеотдайно преклонение. Едва ли други богове са имали по-ревностни поклонници.

При първия си престой в Рим веднъж прекарах цял ден, изучавайки външната и вътрешната архитектура на Пантеона, защото трябваше да пиша статия за списание „Американски юг“. Когато пазачът ме изгони малко преди здрач, аз се огледах наоколо за някой сносен ресторант. Шайла беше тръгнала от хотела да ме пресрещне, след като цял ден бе пазарувала по Виа Кондоти. От „Фергамо“ си беше купила шал и обувки за малките си крака, с които толкова се гордееше. Изведнъж на Виа дел Пантеон въздухът се изпълни с особен аромат на мускус и земя. Като същински хрътки двамата се спуснахме по следата, която ни отведе до входа на „Да Фортунато“. Острата екзотична миризма, пропила въздуха наоколо, идваше от кошници бели трюфели и напомняше за свеж еликсир, осветен с уханието на вино и чесън.

Същата вечер се любихме в хотелската стая. Дълго след това продължихме да се притискаме един към друг, все още изненадани и смутени от силата на собствената си чувственост и от онази плътска жажда по едно-единствено тяло и само по него. Съвместният ни живот познаваше моменти на неудържими безумства, разпалени от желанието ни за пълно отдаване. В непознати градове и стаи ние страстно си шепнехме неща, които за нищо на света не бихме споделили с друг. Устройвахме си пирове на плътта и гощавахме любовта си с огнени езици. Обичахме телата си, този сластен извор на неподозирани чудеса.

През онази вечер ни сервира келнерът Фернандо, на когото викаха Фреди. Беше набит човек с дълбок глас и владееше до съвършенство периметъра, за който отговаряше. Заведе ни до малката маса на открито с изглед към Пантеона и веднага ни препоръча бутилка „Бароло“ и ризото вместо спагети. Когато ни донесе ризото, извади елегантен остър инструмент, наряза белия трюфел на тънки филийки и ги постави върху още димящото блюдо. Смесената миризма на ориз и трюфел зарадва обонянието ми с апетитното си съчетание и аз поднесох чинията към носа си, отправяйки благодарствена молитва към Бога не само за трюфелите, но и за Фреди.

Вечерята ни продължи дълго, но ние и без това не бързахме. Припомнихме си миналото и безбройните неща, в които бяхме сбъркали. Но след време дойде ред на бъдещето и тогава се разговорихме за децата и как ще ги кръстим, и къде ще се установим да живеем, и как ще възпитаме онези красиви ефирни Макколчета, които, макар и още неродени, бяха така силно обичани.

Докато Фреди наобикаляше масата ни, Шайла не пропускаше случай да пофлиртува с него, а той отвръщаше на закачките й сдържано, но с много средиземноморско очарование. Препоръча ни пресни, леко препечени скариди, миропомазани със зехтин и лимонов сок. Зехтинът имаше онзи дълбок цвят по-скоро на изумруд, отколкото на маслина. Скаридите бяха с вкус на омар, угояван с мед, Шайла изля малко зехтин на пръстите си и ги облиза. После изля малко и върху моите и започна да ги смуче един по един, докато Фреди ни гледаше със завист и задоволство. Той възнагради представлението й с гръцка салата, после извади джобно ножче, отвори го и много бавно, сякаш свещенодействаше, започна да бели един кървавочервен портокал от Сицилия. Оранжевата кора увисна от тъмнорубинения плод като къдрава спираловидна гирлянда. Когато дългата като смок обелка падна на пода, Фреди я вдигна и я подаде на Шайла, после разряза портокала и го нареди пред нея във формата на разцъфнала роза. Донесе ни чаши, върху които бе изрисуван Пантеона, и ни наля грапа.

Над града бе увиснала пълната луна. Една циганка продаваше дългостеблени цветя и кръшно се провираше между масите. Трима мъже от Абрузи изпълниха няколко неаполитански любовни песни, после тръгнаха с шапка между хората. Докато един фокусник гълташе огън, певец с малка хавайска китара ни изпя „Искам да държа ръката ти“ и „Обичай ме нежно“.

— Джак, това е като филм на Фелини — обади се Шайла. — Хайде да останем завинаги тук.

Тълпа италиански младежи, безгрижни и вятърничави, се изля от околните улици в Пиаца Ротонда — спирка по пътя на вечното им преселение. Появиха се циганки в ярки, пищни костюми, шумни като папагали, и защъкаха между масите, преди келнерите да успеят да ги разгонят.

В края на вечерта Фреди ни донесе две чаши еспресо и ни каза да не забравяме „Да Фортунато“ и неговия оберкелнер, който е имал удоволствието да ни обслужва в една красива римска нощ, която той нарече „fantastica“. Шайла целуна Фреди — спонтанен жест, който изглеждаше съвсем естествен.

Докато гледах сметката, Шайла докосна ръката ми и ми даде знак с очи.

Фреди придружаваше Федерико Фелини и две смайващо красиви дами до съседната маса. Той ни намигна и рече: „Винаги във «Да Фортунато»“. После като човек, който разбира силата и езика на жестовете, той купи роза от една млада циганка и я подари на Шайла заедно с чаша вино — за сметка на заведението.

След смъртта на Шайла в личното й ковчеже намерих чашата, изсъхналата роза и портокаловата обелка, грижливо завити и съхранени завинаги. Те ми напомниха, че в живота има нощи, изпълнени със съвършенство, нощи с пълнолуние, циганки и цветя, когато ароматът на трюфели те подмамва да кривнеш в странична уличка, когато Фелини сяда на съседната маса, а Фреди с благоговение обелва кървавочервен портокал и ти го поднася в знак на обич. В такава една нощ в Рим ние бяхме влюбени един в друг, както никой никога не можеше да бъде, и тогава бе зачената Лия, дете на нашата неизразимо свята и уязвима любов, когато всичко у нас сияеше и възторжено очакваше бъдещето.

Две и половина години след това Шайла се хвърли от моста.

Тази вечер, много години по-късно, когато влязох в ресторанта, Фреди ме прегърна и, както правят европейците, ме целуна по двете страни.

— Къде е Лия? — попита той.

— У дома е, остана с Мария.

— На твоята маса чака една красива синьорина.

Щом се приближих, Марта стана от стола си. Протегна ръката си, която поех с нежелание. Не се опита да ме целуне и слава богу, защото нямаше да й позволя.

— Джак, много мило от твоя страна, че дойде — каза Марта Фокс.

— Така е.

— Мислех, че няма да се появиш.

— И аз мислех да не се появя, но тогава сигурно щеше да причакаш Лия някой ден, докато е сама на площада.

— Прав си. Точно това щях да направя. Станала е много хубаво момиче.

— Марта, не искам да се преструвам. Ти не си ми приятелка. Какво, по дяволите, търсиш тук и защо се опитваш отново да влезеш в живота ми? Мисля, че се изразих пределно ясно, когато заявих, че повече не желая да виждам нито теб, нито когото и да било от твоето семейство.

— Имаш ли намерение да се връщаш някога у дома? Имаш ли намерение да покажеш на Лия мястото, където е родена?

— Това не е твоя работа — отвърнах.

— Някога бях твоя балдъза. Признавам, че не съм те познавала добре, но, Джак, винаги съм те харесвала.

— Така ли? Доколкото си спомням, за последен път се видяхме в съда, където ти, Марта, свидетелстваше срещу мен, за да ми бъдат отнети бащинските права над Лия.

Марта наведе очи и се загледа в менюто. Дадох знак на Фреди да ни донесе вино и само след миг той пристигна с изстудена бутилка „Гави дей гави“.

— Това беше ужасна грешка — каза тя прочувствено. — Родителите ми бяха страшно разстроени от самоубийството на Шайла. Трябва да се опиташ да ги разбереш и да бъдеш по-снизходителен към тях. Лия беше единствената им връзка с Шайла и миналото.

— Щях да бъда снизходителен, ако те бяха проявили поне малко човещина към мен.

— Джак, да ти кажа право, всички в семейството като че полудяхме след смъртта на Шайла — каза Марта. — Всички обвинявахме теб за случилото се. Аз също. Смятахме, че ако ти си бил достатъчно добър съпруг, сестра ми нямаше да се хвърли от моста. Сега вече никой за нищо не те обвинява... освен, разбира се, баща ми.

— Кажи ми нещо хубаво — прекъснах я аз. — Кажи ми, че този кучи син е пукнал.

— Джак, аз много обичам баща си и те моля да не говориш така за него.

— Той е лайно.

— Баща ми е един много нещастен човек — продължи Марта и се наведе съзаклятнически през масата към мен. — Но той има причина да бъде нещастен, и то повече от една, знаеш това много добре.

— Слушай, Марта, не е нужно да ми се правиш на прилежна дъщеря и още по-малко на рекламен агент на собствените си родители. А сега да поръчваме.

Когато Фреди се приближи, той се загледа в лицето на Марта.

— Това сестрата на Шайла ли е? — попита ме Фреди.

— Марта, запознай се с Фреди. Той си падаше по сестра ти.

— О, Марта. Сестра ти беше толкова красива. Като слънце. Ти много приличаш на нея — каза Фреди и направи дълбок поклон.

— Приятно ми е да се запознаем, Фреди. Ти си много известен в Южна Каролина.

— Джак, имаме хубави миди и прясна аншоа. Марта какво обича? Може би спагети?

— Да, Фреди, ще започна със спагети.

— За сестрата на Шайла съм готов да направя всичко. Добре дошла при нас. За теб, Джак — миди. Имай ми доверие.

Фреди се оттегли към кухнята, като по пътя си поглеждаше към всяка маса, за да провери дали всичко е наред. Усмихнах се мислено на вещото му умение.

Погледнах Марта. Меките светнали черти на лицето й ми напомниха за сестра й. Имаше същите очи като на кошута, същата красота и стеснителност, която у Шайла се проявяваше по-скоро като сприхавост. У Марта красотата стоеше на пръсти, със затаен дъх, и радваше окото като приятна изненада, но само когато успееше да освободи онази навита докрай пружина, която контролираше нервните центрове на спотаената й несигурност. Дори гримът не можеше да прикрие уплашеното и объркано същество, което, маскирано с перли и черна рокля, се мъчеше да мине за светска дама.

— Баща ми продължава да смята, че ти си виновен за смъртта на Шайла — каза Марта. — Не е зле да знаеш това.

— Слушай, Марта — започнах уморено, — винаги съм смятал, че ще бъда желан и обичан зет: излети за риба, бриджьорски карета и тъй нататък. А взех, че попаднах на този твой мрачен, скучен, опърпан и вечно умърлушен баща. Така и не успях да го разбера. Но за какво ли ти разправям всичко това, като ти много добре го знаеш. Нали си израсла в тази оранжерия за страдалци.

— Защо ме мразиш? Защото обичам баща си затова ли? — попита тя.

— По-скоро защото не си честна, заради жалката ти преданост към него. Заради тези твои ужасни и опасни преструвки. Той отрови твоя живот, както отрови живота на Шайла и на майка ти. Но неговите жени са се скупчили като орлици, закрилят го, защитават го и във вечното му огорчение съзират добродетели. Ти не го обичаш. Ти го съжаляваш. Точно както и аз. Но мога да ти кажа, че не съм срещал по-голямо лайно от него.

— Защо го мразиш толкова много?

— Съжалявам го този гаден кучи син.

— Не му е притрябвало твоето съжаление.

— Тогава ще трябва да се задоволи с моята омраза.

В този миг се появи Фреди със спагетите за Марта и моите миди. Пристигна точно навреме, за да си отдъхнем. Чинията й ухаеше остро, пикантно и дори съдържаше едно забранено удоволствие — свинска кайма. Макар и правоверна еврейка, Марта нямаше навика да спазва диетичните закони на Левита. Беше прекарала голяма част от съзнателния си живот в погранични престрелки с родителите си на тема свинско и стриди. Юдаизмът й беше скъп, но не можеше да се преструва, че обича да спазва безбройните му диетични забрани.

— Може ли да опитам една от твоите миди? — попита тя.

— Чиста проба треф — отвърнах и й поднесох чинията да си вземе.

— Да, но вкусен.

— Марта, за какво всъщност си дошла? — попитах. — Все още не си ми отговорила на този простичък въпрос.

— Искам да разбера защо сестра ми се хвърли от моста. Искам някой да ми обясни защо е изпаднала в такова отчаяние, след като всичко около нея изглеждаше розово. Нищо не разбирам. Родителите ми отказват да говорят за случилото се.

— Това го разбирам. И аз не съм казал на Лия, че майка й се е самоубила. Така и не ми се пречупи езикът да й кажа за този мост. Едва събрах сили да й съобщя, че майка й е мъртва.

— А знае ли, че аз съм жива? Че има леля, че има баба и дядо, които я обичат?

— Смътно — отвърнах. — Но я насърчавам да забрави. Моля те, недей се преструва. Знаеш много добре, че последната ми среща с току-що споменатите лица се състоя в щатския съд на Южна Каролина. Ако добре си спомням, всеки един от вас ясно и категорично заяви, че не съм способен да отгледам дъщеря си. Но аз отгледах едно прекрасно дете. Вълшебно дете. И го направих без вашата помощ.

— И смяташ, че е справедливо да ни накажеш, като не ни позволиш да я видим до края на живота си? — попита тя.

— Да. Смятам, че това е съвсем справедливо. Искахте съд и го получихте! Случайно да си спомняш броя на посещенията, които се канехте великодушно да ми разрешите в случай, че спечелите делото?

— Нашите настояваха да бъдеш лишен от правото да виждаш Лия — отвърна Марта, затвори очи и дълбоко си пое дъх. — Сега съзнават, че са сгрешили. Молят те да им дадеш възможност да поправят грешката си.

В този миг Фреди пристигна с две морски лястовици на грил. Подготви се за представление до масата, като отряза главите на двете риби с един замах на ножа, после им одра кожата и махна гръбначната кост с елегантен жест, сякаш изваждаше цигулка от калъф. Зае се да обслужи първо Марта, като постави бялото полупрозрачно филе в чинията й, поля го със зелен зехтин и изстиска отгоре половин лимон. Извърши същия обред и пред моята чиния.

— Поръчвала ли съм риба? — попита Марта, след като Фреди се отдалечи от масата.

— Не, просто приличаш на човек, който яде риба. Той има страхотен нюх, освен това обича да ме изненадва.

Докато се хранеше, Марта на няколко пъти вдигна очи и зарея поглед някъде отвъд мен. Говореше превъзбудено и непрекъснато отмахваше от челото си въображаем кичур. Безхитростното изражение на лицето й отразяваше всяко нейно чувство и аз можех да го прочета като в отворена книга. Имах усещането, че нещо с Марта не е наред, и то нещо, което не бе свързано със сложните емоции, породени от мъчителната ни среща. Смръщеното й чело ми подсказа, че ми предстои да разкрия нови неприятности. Откакто напуснах Юга, бях свикнал с трудностите и клопките на живота в бягство, освен това умеех да тълкувам тайния език на измамата.

— Извини ме за момент. — Станах и отидох до мъжката тоалетна. Обадих се вкъщи и помолих Мария да провери дали Лия е заспала. Тя се върна след малко и ми докладва, че Лия спи като ангел. Отдъхнах си.

Когато излязох от тоалетната, Фреди ми направи знак да го последвам в кухнята. Сред шума на приборите и войнишката дисциплина на готвачи и келнери, той ми подшушна:

— Джак, на масите отвън има един клиент, който разпитва за теб. Питал е Емилио дали не се държиш зле с Лия. Според Емилио типът е доста съмнителен.

— Благодари на Емилио от мое име — казах аз, излязох от кухнята и после през входа на ресторанта, където самият синьор Фортунато посрещаше гостите.

Огледах масите на открито и веднага зърнах Перикле Старачи, който зяпаше към вътрешната част на ресторанта. Частното ченге правеше тайни жестове на някой, който седеше вътре.

Когато се върнах при Марта, тя беше почти приключила с рибата.

— Това е най-добрата риба, която някога съм яла — каза тя.

— Това беше любимото ядене на Шайла. Именно затова Фреди ти го поднесе.

— Джак, защо не се виждаш с приятелите си от миналото? — попита тя.

— Защото не обичам миналото си — отвърнах. — Изпитвам ужас само като си помисля за него, затова!

Марта се наведе напред.

— Разбирам. С твоето семейство, с твоите приятели, дори със самия Юг те свързват отношения на любов и омраза.

— Не е точно така. Тук аз правя изключение. С Юга ме свързват отношения на омраза и омраза.

— Безсмислено е човек да гадае откъде си родом — каза Марта и отново погледът й мина през мен и се спря на външните маси.

— Кога напускаш Рим, Марта?

— След като се видя с Лия и след като ми кажеш какво трябва да направят родителите ми, за да спечелят отново благоволението ти.

— А наела ли си квартира? — попитах. — Може да ти се наложи да чакаш с години.

— Имам право да видя Лия. Не можеш да ми откажеш.

— Разбира се, че мога. Вместо да ме заплашваш и предизвикваш, по-добре смекчи тона си. Животът ми е така уреден, че мога да напусна този град за броени минути и без никаква трудност да се заселя другаде. Отдавна живея като беглец, защото се опасявам от срещи като тази. Аз нямам нужда от теб, Марта, а още по-малко дъщеря ми.

— Тя е моя племенничка.

— Тя е племенничка на много хора и — тук проявявам завидна последователност — нито един от братята ми също не я е виждал. Отглеждам Лия така, че един ден, ако се стигне до това, да бъде прецакана само от един свой роднина. И това съм аз. Моето семейство е пълно с неудачници, както и твоето, затова съм взел мерки да пресека тази опустошителна тенденция, преди да засегне дъщеря ми.

— Щом стане дума за Лия, родителите ми се разплакват. Плачат, защото не са я виждали от толкова време.

— Добре — усмихнах се самодоволно. — Мисълта за твоите циврещи родители кара сърцето ми да подскача от радост като горска сърничка. Могат да хленчат колкото си щат.

— Твърдят, че отсъствието на Лия за тях е по-лошо и от онова, което са преживели през войната.

— Моля те — казах аз и закрих лицето си в шепи, уморен от усилието да любезнича с единствената сестра на покойната ми съпруга. — Във вашето семейство независимо за какво говори човек — за косенето на трева, зашиването на копче или карането на кола, в крайна сметка винаги се стига до Аушвиц или Берген-Белзен. Още преди да си казал, че отиваш примерно да си купиш сандвич или млечен шейк или пък че бързаш да хванеш някой филм по телевизията, и ето, те започват да ти разправят за каруца, която се тътри някъде из Източна Европа.

— Джак, приеми моите извинения, ако наистина смяташ, че родителите ми прекаляват с темата за Холокоста — сърдито ме сряза Марта. — Но те са преживели ужасни страдания. И до ден-днешен продължават да страдат.

— Но не и толкова, колкото страдаше сестра ти — отвърнах. — Колкото страдаше моята жена.

— Как смееш да ги сравняваш!

— Смея, защото Шайла е мъртва, а твоите родители са още живи, въпреки Холокоста. Доколкото следя резултата, тя печели голямото надбягване.

— Баща ми смяташе, че Шайла никога нямаше да се самоубие, ако се беше омъжила за евреин.

— Така ли? И ти продължаваш да се чудиш защо не пускам дъщеря си при тях?

— Джак, защо Шайла се самоуби? — попита Марта.

— Не зная. Знам само, че в един момент започна да страда от халюцинации, но не искаше да говори за това. Смяташе, че са нещо временно и ще изчезнат. И те изчезнаха, когато скочи от моста.

— Разказвала ли ти е за халюцинациите, които имаше като дете?

— Не. Нито за онези, които е имала като жена. Тя пазеше лудостта си в тайна.

— Джак, аз знам какви са били тези халюцинации.

— Погледнах я право в очите.

— Е, и? Какво очакваш да ти кажа?

— Джак, мама иска да те види — продължи Марта. — Затова съм тук. Мисли, че знае защо Шайла го е направила. Иска да ти каже, но на четири очи.

— Рут — изрекох бавно, сякаш опитвах вкуса на името в устата си. — Рут. Смятах я за една от най-красивите жени в света.

— Вече е остаряла.

— Като ученик бях влюбен в майка ти.

— Да, но всепризнатата красавица на града беше твоята майка.

— Нали е грехота да желаеш собствената си майка. А към твоята аз нямах похотливи желания.

— Мама смята, че са сбъркали, като се опитаха да те лишат от бащинските права над Лия. Направили са го от скръб, ярост и страх. Мама е наясно, както и татко, но той никога няма да си го признае.

— Ела утре да вечеряш у нас — рязко я прекъснах. — Ела и ще видиш твоята племенничка.

Марта взе лицето ми в ръце и ме целуна.

— Освободи Перикле. Повече нямаш нужда от това копеле.

Марта се изчерви, а аз се обърнах към вътрешния двор и отпъдих с ръка частния детектив, който се криеше зад букет цветя.

— Трябва да подготвя Лия за срещата й с част от нейното родословно дърво.

— И още нещо, Джак.

— Казвай бързо, преди да съм се разколебал.

— Мама ми поръча да ти кажа, че тя е убила Шайла и е толкова виновна, колкото ако сама бе натиснала спусъка.

— Защо твърди така? — попитах изненадан.

— Иска тя да ти каже. Лице в лице. Тук или в Америка.

— Остави ме да помисля — казах. — Утре заминавам за Венеция. Можеш да се преместиш в апартамента и да се опознаете с Лия. Моля те, не й казвай за Шайла. Не още. Аз ще реша кога е дошъл моментът да узнае, че майка й се е самоубила.

Като се прибрах, Мария беше задрямала, а Лия спеше в моето легло. При вида на спокойното й лице така се разнежих, че се запитах наум дали всички бащи изпадат в такова умиление пред своите дъщери. Знаех всяка линия и извивка на профила й; за мен той беше таен образец за съвършена красота. Въобще не можех да си представя как ще кажа на това прекрасно дете, че майка й се е самоубила, защото смяташе, че животът не е нищо друго, освен непоносима агония.

Тайната за смъртта на майка й се спотайваше несподелена помежду ни, а това, че бях избрал Рим за място на нашето изгнаничество, съвсем не бе случайно. Красивите мостове над Тибър бяха много ниски и никъде в града не можеше да се убиеш, хвърляйки се в реката.