Пат Конрой
Блус в лятна нощ (34)

33

На първи юни Луси ми се обади по телефона и ме помоли да отида при нея, но сам. Гласът й ме разтревожи и веднага ме обзе предчувствие за нещо лошо. Когато пристигнах, тя ми каза, че предишната нощ се събудила по никое време и почувствала лека, едва доловима промяна в тялото си — като тихото прещракване на комбинация от цифри в ключалката на сейф. Тя винаги бе успявала да разчита безпогрешно сигналите на собственото си тяло и винаги бе усещала бременността си, много преди докторите да потвърдят интуицията й. Снощи, докато лежала плувнала в собствената си пот, изведнъж разбрала, че левкоцитите-убийци отново са се разшавали. Че левкемията й се е върнала и този път, както сама се изрази, завинаги.

И друг път бях виждал мама да плаче, но никога — над собствената си тленност. Беше изпълнявала стриктно всички нареждания на докторите, но не бе успяла да се отърве от смъртната присъда. Не смятам, че сълзите й се стичаха от самосъжаление, въпреки че именно това бе първата ми мисъл, докато седях до нея в ролята на безмълвен свидетел. Полека започнах да разбирам. В такива моменти човек плаче, защото повече никога няма да види този красив свят и никога няма да може да изпълнява безбройните си роли в него. За всеки мракът има различен смисъл. Тялото започва да се подготвя за края, за безмълвието на покоя. Майка ми се опитваше да си представи света без Луси Питс. Отначало, разбира се, това й се стори немислимо, но постепенно сълзите разквасиха пресъхналата земя на тази немислима пътека. Идеята започна да я привлича със своята непонятност. Леейки сълзи пред мен, Луси всъщност направи първите си куражлийски крачки към една достойна смърт.

Ако бях по-добър син, щях да прегърна майка си и да се опитам да я утеша. Но бях твърде свенлив. Прострях ръка към рамото й, ала щом влязох в периметъра на нейното тяло, бързо я отдръпнах. Скръбта я правеше да изглежда опасна, цялата наелектризирана. Ала зад този непристъпен параван незнаен древен кодекс й подсказваше политика на отстъпление. Пак се пресегнах към нея, но ръката ми не стигна да прекоси разстоянието между нас. Въпреки горещината на утрото усетих как тънка корица лед покри сърцето ми. Стоях безмълвен и трескаво търсех думите на утехата. Знаех, че трябва да я притисна към себе си, но бях като парализиран. Имах навика да премислям всичко прекалено много и ненужно дълго. Така отлетя и този съкровен миг, който, знам, придава смисъл на живота. Изпуснах го завинаги. Не можех да си помисля за допир, без пред очите ми да изплуват картини на насилие и бездиханна смърт, сцени на ужас и терор. Докато другите мъже намираха утеха в прегръдките на своите жени, за мен те бяха като задушаващите обятия на пророчицата Пития.

Седяхме на терасата, заслушани в песента на прибоя. Луси ми повтори за кой ли път, че това са последните месеци на живота й. Каза, че е време да сложи нещата си в ред, да каже истините, които е премълчавала, да обясни на децата си, че никога не ги е изоставяла, въпреки че те точно така си мислят. Че ние винаги сме имали погрешна представа за нея и че винаги сме я смятали за палач в пола. Но тъй като е гледала да ни предпази от ужасите на собственото си детство, не е успяла да ни защити от нашите далеч по-обикновени страдания. Беше излъгала коя е и откъде идва, защото искала ние да започнем на чисто в този живот — същият, който се бе отнесъл така грубо с нея. Смяташе любовта за своята най-силна и истинска черта, но за съжаление никога не я показваше открито, пазеше я скътана и притисната дълбоко в душата си. Но тъй като вече умираше, искаше да знаем, че винаги е обичала синовете си толкова много, че дори се бояла от собствената си любов към тях. Луси ни бе обичала дискретно от страх и този страх бе превърнал любовта й в игра на шпионаж със свои конспиративни пароли и строго поверителни тайни. Беше прикривала чувствата си към нас зад плет от тръни и бодлива тел и бе минирала всички лехи с рози, които водеха към тях. С протегнати напред ръце ние, нейните синове, прекосявахме неспирно тези осеяни с мини полета, само и само да стигнем до сърцето й. Ако беше знаела, че любовта е нещо, за което човек се бори, за да го заслужи, сигурно щеше да ни научи да воюваме за всяка нейна проява на любов.

Чак след като ракът започна да отхапва големи залци от живота й, тя си спомни за онова малко момиче, което някога е била. Същото, за което да обичаш означавало да си дълбоко нещастен. Пред очите й любовта бе прекосила прага на горяща къща, където баща й се гърчел в пламъците, подпалени от собствената й майка. После пък любовта трябвало да се измъкне на пръсти под трупа на същата неутешима майка, която се обесила на моста. Как ли изглежда любовта с окървавени ръце? Усещах, че мама се опитва да ми обясни всичко това, мъчейки се да намери подходящи думи. Но езикът й изневери и аз не чух нищо друго, освен плисъка на вълните. Дишаше тежко. Беше дошло време да сложи ред в живота си, да поправи грешките, преди да умре. Това бе и посланието й към мен сутринта, в която ми каза, че левкемията отново се е върнала в тялото й, този път като постоянен гост.

Доктор Питс дойде при нас на терасата. Веднага разбрах, че мама вече е споделила новината с него.

— Трябва да отложим партито в чест на Луси — каза той. — Ти ще съобщиш на братята си, Джак.

— Не — прекъсна го мама. — Това е мое празненство. То ще се състои.

— Те искаха да отпразнуват твоята ремисия — учуди се доктор Питс.

— Не е нужно да знаят, че ремисията е свършила — каза тя. — Това ще си остане само между нас. Няма закон, който да те задължи да казваш всичко на братята си, нали, Джак? Нали, сине?

— Не, такъв закон няма — съгласих се аз.

— Ще си купя най-хубавата рокля от Атланта — каза Луси и целуна доктор Питс по бузата. След това направо ме срази, като добави: — И после с нея ще ме погребете.

И така, ние с братята ми започнахме да подготвяме празненството в чест на едногодишната ремисия на мама. Изпитвах странно успокоение от факта, че братята ми не знаеха, че нейните бели кръвни телца са тръгнали отново на поход. И без това всички треперехме за състоянието на кръвната й картина. Макар че знаехме всичко за смъртта и я бяхме приели както в интелектуален, така и в примитивен план, ние никога не се бяхме замисляли, че мама също ще умре, че някой ден ще ни напусне. Тъй като тя беше толкова млада, когато ни роди, винаги бяхме гледали на нея като на по-голяма сестра и душеприказчик, а не като на родител. Нейната сложна природа продължаваше да ни учудва, докато растяхме. Никой от нас не би могъл да я опише с едно-две изречения. Ако трябваше да го направим, щяха да се получат описания на пет съвършено различни жени, от различни географски ширини, дори от различни слънчеви системи. Луси се гордееше с това, че е загадъчна и непонятна, изваяна сякаш от неведомия мрак на нощта. Когато й казахме, че възнамеряваме да поканим гости в чест на нейното здравословно подобрение, тя се разплака. Братята ми решиха, че това са сълзи на благодарност, но аз знаех, че тя плаче, защото синовете й отказват да признаят простия факт, че тя умира. Майк Хес предложи да се съберем в огромната му къща, като заяви, че пиенето ще бъде от него. Цяла седмица преди насрочената дата ние с Далас, Дюпре и Тий пазарувахме. Трябваше да отпразнуваме по подходящ начин победата на Луси над непобедимото.

Когато доктор Пейтън се бе обадил от болницата с последните резултати от кръвната проба, той само потвърдил факта, че процесът на ремисия, тоест на подобряване, е приключил. Казал й, че още на следващия ден трябва да влезе в болница, за да поднови химиотерапията.

— Няма начин, докторе — отвърнала Луси. — Тази химиотерапия ми причинява повече страдания от самата левкемия. Момчетата ми са замислили празненство в моя чест и аз за нищо на света няма да го изпусна.

— Както искаш. Но докато се гощаваш с пържени скариди, онези бели левкоцити ще тържествуват.

— Изчетох какво пише за моята болест в медицинските книги на мъжа ми. Според тях моят вид рак е особено упорит и аз нямам никакъв шанс да се оправя с химиотерапия или без нея.

— Луси, винаги има шанс — казал й младият доктор.

— Тогава ще го има и след моето празненство — отвърнала тя. — Цяло лято синовете ми го подготвят.

— Защо то е толкова важно за теб?

— Защото ще бъде последното празненство в моя живот — отвърнала тя. — И аз имам намерение добре да се позабавлявам. Заповядай и ти. Моите синове умеят да гощават гостите си.

Решихме партито да бъде огромно и да няма ограничения за броя на поканените. Когато казахме това на Луси, тя прие думите ни буквално. Сърцето й се размекна дори към враговете и очите й се замъглиха, като взе да ни разправя защо престанала да говори на някои жени от града. Съжаляваше онези, които не са я оценили и много се изненадали, когато най-накрая събрала сили да изрита съдията от живота си. Направи всичко възможно, за да заличи опустошението, което той бе оставил след себе си заради безкрайните му моменти на запои и пълно затъмнение на съзнанието. Не беше честно, че чак сега, в края на пътя си, тя бе успяла най-сетне да подкара живота си в така желаните от нея прави релси. Беше ужасно щастлива, че й предстои това празненство и че толкова много хора се обадиха, за да потвърдят присъствието си.

Когато на следващия ден Луси се събуди, освежена и тръпнеща от живот, тя иронично нарече предстоящото празненство „Тайната вечеря“. Сложи си красивата нова рокля, която си бе купила от Атланта, както и една широкопола шапка, която си бе донесла от Рим. Цялата сияеше в естествената си красота, която бе донесла от високите планини на Северна Каролина. Доктор Питс се суетеше около нея, докато й сервираше закуската. Струваше ми се, че любовта им почива върху нуждата от ред и учтивост, която и двамата изпитваха. И двамата бяха преживели по един първи брак на хаос и грубиянщина и най-накрая бяха свили тихо гнездо.

Най-сетне, след четирийсет години, Уотърфорд се бе научил да приема Луси такава, каквато е. Градът познаваше състрадателната и смирена Луси, както и грубата, невъздържана Луси. Петстотин души дойдоха на нейната „Тайна вечеря“ — двеста повече от поканените. Луси никога не е признавала официалностите и всички в Уотърфорд знаеха, че вратата на дома й е винаги широко отворена. Тя обичаше да се усмихва на хората. И те всички дойдоха да кажат „сбогом“ на нейната прословута усмивка.

Майк Хес искаше да възложим цялата организация на празненството на фирма, но ние настояхме сами да приготвим трапезата. Като повечето от моите най-близки приятели, и той се беше влюбил в майка ми много преди да се влюби в някоя своя съученичка. В първото си интервю за списание „Премиера“ Майк бе казал, че още когато отишъл да празнува петия рожден ден на своя най-добър приятел и зърнал майка му Луси Маккол, разбрал, че в малките градчета на Америка живеят истински богини на красотата. Винаги съм знаел, че Майк прекарва времето си у нас не толкова заради мен, колкото заради добродушния нрав и закачливата природа на майка ми. Луси бе една от онези обаятелни личности, които си правеха труда да изслушват приятелите на своите синове, даваха им съвети и по този начин, за добро или лошо, тя доста повлия на всички нас, които имахме късмета да бъдем край нея в годините, в които растяхме.

Майк, Луси и доктор Питс стояха на верандата и посрещаха гостите, сред които имаше и петдесетина чернокожи. Отново си помислих, че трябва да съм благодарен на съдбата, задето имах късмета да бъда отгледан от родители южняци, които не само че не бяха расисти, но и успяха да ни предпазят от тази най-силна зараза на Юга. Нашите бяха от малцината, които поеха един опасен риск в момент, когато бялото население на Юга беше здраво сплотено в демонстрацията си на идеи без бъдеще, освен това — и противоамерикански.

През 1956-а, когато бях само на осем години, баща ми Джонсън Хагъд Маккол се славеше като блестящ, макар и доста сприхав юрист. По онова време, когато все още само чиракуваше за алкохолик, адвокатите се страхуваха от него в съда, защото не понасяше зле подготвените им пледоарии, с които му губеха времето. Беше известен в адвокатските среди с острия си безпощаден език. В заседанията на съда под негово председателстване цареше ред и присъдите му бяха справедливи. Въпреки че Джонсън Хагъд не беше добър баща, още по-малко съпруг, законът го облагородяваше и извикваше на живот черти на характера, които удивляваха дори самия него. Но точно онези години в Южна Каролина не бяха от най-добрите, за да проявяваш смелост в ролята си на съдия.

Той беше окръжен съдия на Четиринайсети съдебен окръг и докато заемаше този пост, често и дълго отсъстваше от Уотърфорд. Случаят, който му донесе неприятности, беше много прост, но и много спорен точно там, където трябваше да се гледа — в една дълбока южняшка провинция. Гимназиален учител на име Тони Калабрезе бил уволнен от работа, защото открито защитавал в клас идеята за интеграция в общинските училища, където да учат и бели, и цветнокожи. Мистър Калабрезе преподавал в училището на окръг Рийс, който бе известен в цяла Южна Каролина със своите назадничави жители. Баща ми го наричаше „окръга на кръвосмесителите“ и не понасяше тамошните адвокати. Тони Калабрезе си бе признал, че е защитил схващането за интеграция в училищата, но само като учителски похват, за да възбуди дискусия сред учениците си, които и без това се славели с мисловна леност и невъзприемчивост към идеи. На клетия Тони Калабрезе, който бил роден в Хадънфийлд, Ню Джърси, в семейство на имигранти от Неапол, не му помогнало и това, че е вярващ католик и предан поддръжник на Републиканската партия.

Баща ми бързо схванал, че училищният съвет не е спазил нито една от процедурите за уволнението на мистър Калабрезе. По време на показанията самият учител пламенно се защитил, въобще не се покаял и дори си позволил да дава акъл на членовете на училищния съвет. Мистър Калабрезе бил настръхнал от възмущение и смело заявил, че светът на идеите никога няма да бъде пренебрегнат в класна стая, в която учителят е той. И че никой не е в състояние да го сплаши, нито да го накара да се откаже от идеите, до чиято правота е стигнал сам, с помощта на собственото си непредубедено мислене. Докато баща ми го слушал, си казал, че в такива малки провинциални градчета е хубаво да се случват съдебни процеси като този срещу Тони Калабрезе, и наум аплодирал свободомислещия учител, макар и настроението в съдебната зала да ставало все по-недоброжелателно и враждебно. Той започнал да се отъждествява с този пламенен учител, заел се с тежката задача да разобличи неподготвените си колеги от училищния съвет.

Към края на процеса баща ми попитал Калабрезе: „Сър, как така се озовахте в окръг Рийс?“

Калабрезе го погледнал, усмихнал се и отвърнал: „По силата на лошия си късмет, господин съдия.“

Баща ми се изсмял и това била единствената усмихната физиономия на фона на намусената зала. Той приключил делото в полза на Калабрезе, възстановил го на работа с предишната заплата, след това обаче направил грешката да дръпне една реч пред училищния съвет и гражданите на окръг Рийс.

— Не можете да уволните един учител затова, че в клас е обсъждал въпрос, който е на всички първи страници по вестниците в страната. Човек може и да не е съгласен с идеята за интеграция в училищата, но всеки грамотен вижда, че тя е неизбежна. Днес може да уволните петстотин учители като Калабрезе, но това няма да спре процеса на интеграция. Калабрезе просто се е помъчил да подготви децата ви за едно по-различно бъдеще. И неговото уволнение е акт на безсилие, защото много ви се иска да си остане старото. Не можете да уволните един учител затова, че е научил децата ви на едно от техните конституционни права. Интеграцията ще дойде в Южна Каролина, със или без Калабрезе.

Същата вечер десет мъже от окръг Рийс с маски на лицата заловили Тони Калабрезе и го пребили от бой. Подпалили колата и къщата му, след това го закарали на границата с Ню Джърси и го изхвърлили на пътя, омотан в рибарска мрежа и с едно извадено око. Нападателите на Калабрезе тъй и не бяха заловени, въпреки че съгражданите им знаели кои са, но дълбоко в сърцата си вярвали, че по този начин Калабрезе си е получил заслуженото — така както южняците го разбират.

Вечерта след процеса баща ми беше домакин на официална вечеря, на която бяха поканени местни знаменитости и техните съпруги. Бяха се събрали у дома, за да решат как могат да подкрепят младия Ърнест Ф. Холингс, който възнамеряваше да се кандидатира за губернатор. Вестта за изчезването на Калабрезе стигна до Уотърфорд и шерифът бе намекнал, че няма да е зле да се поставят постове край нашата къща за около седмица или повече. Баща ми обаче не се чувстваше застрашен в родния си град и въобще не се обезпокои от новината. Майка ми се оказа далеч по-проницателна. Докато приготвяше вечерята, тя провери всички „подстъпи“ към къщата и скришом от татко се обади на шерифа, за да попита дали не са постъпили допълнителни сведения във връзка с отвличането на Калабрезе. Тя беше бременна в шестия месец с най-малкия ми брат, Джон Хардин, и смяташе, че макар и интуитивно, разбира по-добре какво е отношението на белокожите селяни към въпроса за интеграцията. Затова провери всички ключалки в къщата, после счупи няколко чаши за сладолед в умивалника и нареди парченцата покрай перилата на терасата. След това ни сложи да спим рано и заключи прозорците отвътре. Далас, Дюпре, Тий и аз си легнахме в моята стая за по-сигурно, заедно с кучето Чипи. Докато мама оглеждаше къщата, татко пиеше. Под влиянието на бърбъна той бързо се отпусна самодоволно и въобще забрави за изчезването на Калабрезе.

Поради изпитото количество „Джак Даниълс“ баща ми станал неустрашим. Луси бе подредила масата с много вкус и с удоволствие наблюдавала как изисканите й гости се отправят към трапезарията с бавна отпусната походка. Особено Беки Траск и Джулия Рандъл заели местата си с плавната грациозност, с която пеперудата-монарх каца върху божур.

Бях заспал, когато чух как Чипи скочи от леглото ми и се загледа в мрака през прозореца. Козината й настръхна и взе тихо да ръмжи. Станах и отидох до нея, надникнах през прозореца, но нощта беше безлунна и нищо не видях. Ала не успях да усмиря Чипи.

— Няма нищо, Чипи — прошепнах й аз, но настръхналата й козина говореше за обратното и думите ми не успокоиха свирепото й, макар и сподавено ръмжене.

После един камък счупи прозорец на долния етаж и падна върху масата за хранене. Последваха други камъни и тухли. Чух писъка на Беки Траск, когато един от камъните улучи рамото й. Столовете бяха бързо преобърнати, за да се използват като щитове. Запалените свещи се разпиляха по пода и баща ми се озова на земята лице в лице с кмета, когато един вик прониза мрака: „Смърт за съдията, почитател на негрите! Смърт за теб, копеле!“

Мощен залп от автоматичен огън разтърси прозорците и веднага се разнесоха женски писъци. Мъжете също взеха да си подвикват, чудеха се какво да предприемат. В този миг чух изстрел точно под прозореца на стаята си.

— Ще ни застрелят като кучета тук на пода — обади се кметът и под нас отново проехтя изстрел, след който като че нападателите изчезнаха в нощта. В далечината пронизително изпищя сирена, на която Чипи отвърна с истеричен лай.

Тогава, залегнали и затаили дъх, гостите видяха една сянка да прекрачва прага на външната врата и на фона на бледата, глухо пращяща светлина на свещите видяха как Луси се връща с още димящата си пушка, за да я постави обратно в килера до предната врата. Майка ми бе разбрала много по-добре от баща ми за какво става дума въпреки всички негови дипломи и прехвалено образование.

Беше приготвила вечерята, след това бе заредила пушката си ей така, за всеки случай, ако някой се реши да стори зло на семейството й. Отваряйки предната врата, беше стреляла ниско и ако имаше човек на неосветената улица, със сигурност би го убила.

Случката беше една от многото, след които градчето Уотърфорд щеше да промени мнението си за моята майка.

Празненството беше в разгара си, оркестърът, който свиреше на ливадата отпред, изпълняваше всякакви поръчки за любими песни — стари и по-нови. Всичките ми братя и аз изкарахме по един танц с мама, както и съдията Маккол.

Сред пъстрата шумотевица, докато обикалях гостите, зърнах Кейпърс и неговата съпруга-дете Бетси, които използваха посещението си да вдигнат малко политическия градус на тълпата. Усмивките им бяха съвършено еднакви, сякаш изработени по калъп. Движеха се като двойка лъвове по време на лов — пълна концентрация и животинска грациозност. Хвърляха се в тандем към редиците на гласоподавателите. Виждах как от време на време си разменят погледи, доволни от това, че наистина са страхотен отбор.

— Бетси — казах аз, когато се приближиха. — Как постигаш този беззащитен израз на лицето? Въпрос на мъчителни репетиции или вроден талант?

Очите на Бетси светнаха гневно, но тя беше твърде обиграна, за да се хване на въдицата.

— О, Джак. Тъкмо за теб говорех. Надявам се, че вече си си купил билет за връщане в Италия.

— Колко си мила, Бетси — отвърнах. — Жалко, че прекрасното ни приятелство ще повехне от липса на внимание.

— О, непременно ще повехне, ако ти участваш в него — рече тя.

— Много те харесвам, когато си зла. Това ме възбужда.

— Скъпа, не му давай да се кефи за твоя сметка — обади се Кейпърс. — Аз съм неговият проблем, не ти.

— Най-накрая да се уточним — казах.

— Чувам, че моята бивша съпруга ти е хвърлила око, Джак — подметна Кейпърс.

— Много се надявам да е така.

— Но то означава, че в известен смисъл ще станем роднини — продължи той.

— Точно така — отвърнах. — Дори възнамеряваме да кръстим първото си дете на теб.

— Поласкан съм — каза Кейпърс.

— Единственото нещо, което малко ни смущава, е, че Гадняр не е много благозвучно име. Ти как мислиш, Бетси?

— Джак, Джак — изпъшка Кейпърс. — Погледни си обноските!

— Прощавай. Не знам какво ми е станало днес.

— Не мога да повярвам, че някога си харесвал този човек — обърна се Бетси към съпруга си. — Опитвам се да си спомня къде съм срещала по-голямо говедо.

— В църквата, Бетси — припомних й аз. — Пред олтара в деня на твоята сватба.

Бетси побесня, но вместо да избухне, се огледа, зърна една приятелка, лепна огромна усмивка върху лицето си и тръгна към нея.

— Кейпърс, Бетси е родена за теб — казах. — Това е най-обидното нещо, което съм казвал за някого през живота си.

И двамата се умълчахме, като видяхме Майк Хес да се хили насреща ни.

— Майка ти изглежда щастлива, Джак — каза той. — Едно време се надървях само като си помислех за нея. И не само аз.

Поклатих глава, а Майк продължи.

— Казах на Ледар да не поемате ангажименти за четвъртък вечер.

— Защо? Какво има? — попитах.

— Представление — подхвърли Кейпърс и се отдалечи.

— Не мога да ти кажа — продължи Майк. — Още не е съвсем ясно, но ще бъде нещо голямо. Може би най-голямата нощ в нашия живот.

— Кажи ми нещо повече.

— Обадил се е Джордан — рече Майк. — Иска всички да се съберем заедно.

— Мислех, че е в Европа — отвърнах, стъписан от тази новина.

— Обзалагам се, че лъжеш, Джак — изсмя се Майк. — Но не се безпокой. Джордан се свърза с мен. Знаеш, че опитите ми да го спипам в Рим се провалиха.

— Къде ще се срещнем?

— Не мога да ти кажа — отвърна Майк. — Преговорите продължават. Той нещо шикалкави, но смятам, че пробивът е направен. Иска да се срещне лице в лице с Кейпърс.

— Защо тогава се е свързал с теб? — попитах.

— Защото най-накрая се съгласи да използвам историята на неговия живот във филма си — поясни Майк. — Сигурно иска да се предаде. Ако питаш мен, трябват му пари за адвокати.

— Майк — казах и сграбчих приятеля си за китката, — ако вие с Кейпърс се опитате да уредите арестуването на Джордан, да знаеш, че много скоро ще ви намерят обърнати по корем в някоя пълна с раци плитчина.

— Човече, не разбираш ли, че съм на твоя страна — каза Майк.

— Много внимавай — предупредих го. — Половината от тези хора присъстваха на погребението на Джордан през седемдесет и първа. Те продължават да смятат, че е мъртъв.

— Те всички са добри християни — рече Майк и очите му огледаха присъстващите. — Идеята за възкресение не им е чужда.

— Кой друг ще бъде там?

— Както ти казах, преговорите продължават — рече Майк. — Казах ти повече, отколкото трябваше. Просто не поемай ангажименти за четвъртък вечер.

— Не мога. Ще си купувам тор за африканските теменужки.

— Трябва да дойдеш с Ледар — каза Майк, без да обръща внимание на опита ми за шега. — Ще ти се обадя допълнително с повече подробности.

— До четвъртък — казах.

— Аз бях добро дете, нали, Джак?

— За чудо и приказ — отвърнах. — По-прекрасно дете от теб не се е раждало.

— Но не харесваш това, в което се превърнах, нали? — попита Майк.

— Никак.

— Нищо не може да спре свободното падане, Джак — каза Майк със странен глас, в който долових нотки на съжаление. — Някога гледах на себе си по-различно. Като на пълен с амбиции млад мъж. Начетен и талантлив. После пред очите ми започна да се върти филмът на собствения ми живот и се ужасих. Аз съм срам за семейството.

— Недей да се осъждаш толкова сурово, Майк. Не забравяй, че сме южняци. В това понятие има голяма доза вродена глупост и лошотия, иначе сме готини.

— Така е — съгласи се Майк. Вниманието му бе привлечено от един фолксваген със сгъваем покрив, модел 1968-а, който някога е бил жълт, но сега бе само мръсен и избелял. — Я виж какво се носи насам. Ти не караше ли тази кола в колежа?

— О, тя мина през ръцете на всичките ми братя. Сега е на Джон Хардин. Той се готви да изненада мама с голям подарък — казах.

Нещо като мебел, цялото покрито с одеала, стърчеше извън габаритите на шофираната от Джон Хардин кола. Ловко изманеврира между колите на паркинга и спря точно пред опънатата на двора маса, където седеше Луси. Тълпата от гости бе вече понамаляла, но най-близките й хора бяха още край нея. Лия седеше до Луси, която разказваше на гостите си интересни случки от своя живот, като ги доукрасяваше с тънкото си чувство за хумор. Умееше да хипнотизира публиката си, като спираше по средата на най-интересното място, повдигаше вежда и след това триумфално довършваше изречението. И този път веждата на Луси се изви нагоре и тя закова погледа си в Джон Хардин, чиято кола продължаваше да си прокарва път към нея. Той единствен можеше истински да нервира мама, но тя толкова го обичаше — нейния изтърсак, „наранената душичка на мама“, — че всичко му прощаваше. Скри раздразнението си, когато той излезе от колата, за да поздрави нея и гостите й с подозрително високопарните си излияния. Беше довършил подаръка си точно навреме за празненството. Гостите й започнаха да ръкопляскат, когато тя стана и отиде до колата. Джон Хардин бе плувнал в пот и целият лъщеше. Накара Луси да затвори очи и барабаните да свирят „туш“, докато той тържествено откри подаръка си. Издърпа цяла дузина одеала и стари чаршафи, спря за миг, преди да махне и последния, след което взе своя подарък от задната седалка на колата, вдигна го на ръце и го постави в краката на мама, без въобще да забележи, че тълпата ахна дружно и занемя от учудване.

Джон Хардин бе направил ковчег за Луси от едно дъбово дърво, което бе ударено от гръм. Постави го на земята и започна да й обяснява собствения си майсторлък, сякаш й бе направил цигулка, а не ковчег. Виждаше се, че и Луси е шокирана, но тя се съвзе най-бързо, защото знаеше, че в шизофреничния свят на Джон Хардин това е израз на любов.

— Сигурно носи и няколко галона с балсамираща течност — каза Далас и поклати глава.

— Страхотно го е изпипал — възхити се Дюпре. — Ковчегът е направо съвършен. Това момче трябва да строи яхти, а не ковчези.

— И аз се опитвам да кажа нещо остроумно — обади се Тий, — ама не мога да се меря с вас, братлета. Когато ме е правил, съдията е бил на възраст и очевидно спермата му вече не е струвала. А и яйцата на мама са били стари и съсухрени. Затова ние, изтърсаците, сме малко улави, най-вече Джон Хардин. Ще кажа само, че според мен е странно да подаряваш на майка си ковчег, особено когато е болна от рак на кръвта. Това е моето изявление за пресата. Може да се предостави и на световните осведомителни агенции.

— Но той е отвърнал на една насъщна необходимост — обади се Дюпре. — Наистина, подаръкът е малко странен, но ще спести много пари на доктор Питс.

— Клетата мама — рече Далас. — Сега ще трябва да благодари на Джон Хардин, сякаш й е купил половин колеж и го е кръстил на нейно име.

Луси се повдигна на пръсти, целуна Джон Хардин по бузата и го притисна към себе си. Опря чело в неговото и му се усмихна. Той се изчерви. След това тя отстъпи назад, погледна ковчега и рече:

— Кой е издал тайната ми? Това беше скришното ми желание за подарък и сега изгарям от нетърпение да го пробвам.

Гостите се разсмяха и напрегнатата атмосфера се разведри. Всички приветстваха бързата й реакция. Джон Хардин обаче ни изненада, като реши да дръпне една реч.

— Исках да дам на мама нещо, което малко синове са подарявали на своите майки. Повечето от вас знаят много добре колко неприятности съм причинил на мама, защото страдам от разни неща, които не мога да контролирам. Притеснявах се, че когато види подаръка ми, мама ще реши, че я чакам да умре. Това въобще не е така. Тя винаги ни е казвала, че думите са хубаво нещо, ала всеки може да говори. Казваше ни да гледаме не думите, а делата, действията, кой какво прави и как го прави. Караше ни да вярваме повече на очите, отколкото на ушите си. Сърцето ми се свива само като си помисля, че може да я няма. Не бих издържал. Не мога и да говоря за това. Но, мамо, когато ти дойде часът, искам да знаеш, че този ковчег е направен за теб с голяма любов. Само за теб съм мислил и само теб съм обичал, докато рязах дървото на парчета, докато го милвах с шкурката. Лакирах го така, че да мога да се оглеждам в него като в огледало. Моите братя организираха това тържество без моя помощ. Аз пък направих това. Страхувах се, че може да разстрои теб и твоите приятели, но си представях, че строя твоя вечен дом, къщата, в която ще живееш, когато Бог те призове.

Луси прегърна сина си още веднъж, Джон Хардин се разплака върху рамото й, а гостите започнаха да ръкопляскат. После се откъсна от нея, вдигна ковчега, сякаш беше сърф, върна го на задната седалка в колата си и потегли, без да вземе и една хапка от трапезата.

— Засенчен от един шизофреник — обади се Далас. — Ето, това е историята на моя живот.

— Не — обадих се аз. — Това е само идеалният завършек на празненството.