Джанис Кайзър
Съдбовно пътуване (8)

Осма глава

Алекс се събуди от грохота на колите по Ломбард Стрийт. Минаваше пладне. Бе спал почти дванайсет часа. Седна на ръба на леглото. Чувстваше се махмурлия, макар главоболието му да се дължеше на кошмарния четиринайсетчасов полет.

Отиде в банята, избръсна се, взе душ и се върна да се облече. Отново избра номера на Габриела и отново никой не отговори.

Пристигна късно снощи. Позвъни от летището, не я намери и реши, че е излязла. Сега бе вече неделя следобед, а нея още я нямаше. Или може би отново бе излязла?

Надяваше се, че е излязла, макар с отчаяние да мислеше, че е с Майкъл. Ами, че тя можеше дори да се е омъжила за него! А най-лошото бе, че той дори не знаеше какво място заема в нейния живот. Когато се разделиха, не изясниха нещата — може би, защото той не знаеше как. А и тя изглежда не очакваше повече — не обърна никакво внимание на намеците му, че ще я намери в Сан Франциско, прие ги като празно бръщолевене.

Оттогава бяха изминали три седмици, които му се сториха като три месеца. След като напуснаха хотела, той я придружи до Банкок с обяснението, че носи отговорност за нея, макар и двамата да знаеха, че това е само претекст да останат още малко заедно. В последния момент тя смени билета си и прекараха по-голямата част от следващите два дни в леглото. Любеха се необуздано, понякога отчаяно, но винаги страстно.

— Никога няма да разбера защо правя всичко това — беше му казала тогава тя.

— Може би се опитваш да ме избиеш от ума си.

— Сигурно си прав. Ако не е така, значи съм просто мазохист.

— Не се обвинявай, когато се върнеш — посъветва я той. — Никога не съжалявай за това, което вече е минало.

— Ти затова ли така добре се справяш с живота?

— Да.

Бяха наели стая в евтин хотел в Патпонг, но бяха доволни. Въпросът бе да са колкото може по-незабележими. Излязоха да ядат само два пъти в ресторантчето до хотела. През останалото време, Габи го чакаше, заключена в стаята, а той носеше готова храна от магазина или от някой уличен продавач. Не беше сигурен какво ще предприеме Чу-Чи и не искаше да разбере за сметка на сигурността на Габриела.

И ето, сега бе почти до нея, а побесняваше от невъзможността да я открие. Опита се дори да намери номера на Майкъл Бордън, но го нямаше в указателя.

Нищо повече не можеше да направи, а беше и гладен, затова реши да отскочи до близката закусвалня. В продължение на месеци бе ял тайландска храна и американската кухня му се стори необичайна, макар и позната — като стар приятел, когото не е виждал от години. Миризмата на кафе и бекон, едрите сервитьорки с отегчени движения и изкуствени усмивки — всичко изглеждаше нереално.

Всъщност не му оставаше време за спомени. Преследваше горещата следа, уловена в Банкок. Бе се върнал за малко в Чанг Май, за да си събере багажа. Голяма част от времето си посвети на проучвания за „Лунно слънце“. Убеди се, че компанията е свързана не само с Чу-Чи, но и с износа на наркотици за Щатите.

От пристанищните власти опита да научи колкото може повече за дейността на фирмата. Повечето хора, с които говореше, нямаха желание да му помагат. Намери се обаче едно изключение — човек, който се съгласи срещу шепа двайсетдоларови банкноти да му покаже разрешителните за износ и митническите декларации на компанията. Според документите пратките бяха големи, но нередовни. Местоназначението им неизменно бе Хонконг. Според декларациите последната пратка бе отпреди три дни и съдържаше изделия на планинските племена от Северен Тайланд, по-точно дърворезба и ръчно бродирани облекла.

Но колкото и да се опитваше да бъде дискретен, в деня след разговора с чиновника намери хотелската си стая преобърната. Чу-Чи наистина имаше дълги ръце. Алекс веднага се пренесе в друг хотел и се приготви да напусне страната. Явно нямаше какво повече да прави в Тайланд. При последното си отиване в Чанг Май получи ценна информация. Нощният пазач в хотел „Банджи“ бе платил на една прислужница да препише името и адреса от шофьорската книжка на китайката, преди тя и приятелят й да заминат. Момичето се казваше Тифани Сунг и живееше на Джоунс Стрийт в Сан Франциско.

Докато беше в Чанг Май, научи нещо любопитно. Джими му съобщи, че Чу-Чи и свитата му са изчезнали и никой не знае къде са. Интуицията му подсказваше, че предстои нещо голямо. Подозираше, че отсъствието на Чу-Чи, новата доставка на „Лунно слънце“ за Хонконг и посещението на американеца от китайски произход са свързани.

Щом се нахрани, Алекс тръгна обратно към мотела.

Както винаги, мислите му се мятаха между Чу-Чи и Габриела Линд. Дишаше въздуха на Сан Франциско, нейния град. Тя му бе казала, че апартаментът й е в Коу Холоу. Тъй като опитите да се свърже с нея по телефона се бяха оказали безуспешни, той реши да се отбие до дома й с надеждата все пак да я намери.

За негова изненада Филбърт Стрийт се оказа само на няколко преки от мотела. Бе спал само на един хвърлей от апартамента на Габриела.

Сградата бе триетажна. Във входа имаше дванайсет пощенски кутии. На последната пишеше „Г. Линд“. Дълго се вглежда в името й, завладян от неочаквани чувства. Отиде до домофона и натисна звънеца. Никакъв отговор. Позвъни отново.

Бе готов да се откаже, когато във входа влезе възрастна жена.

— Извинете, госпожо — обърна се той към нея. — От известно време безуспешно се опитвам да намеря госпожица Линд. Не знаете ли нещо за нея?

— Линд? — повтори жената. — Имате предвид красивото червенокосо момиче, което живееше на третия етаж?

— Да, Габриела Линд.

— А, тя вече не живее тук. Не е идвала от месеци. Аз съм точно под нея и щях да чуя, ако беше дошла. Мисля, че се е пренесла при приятеля си.

— Благодаря.

Алекс бавно тръгна по улицата. Чувстваше се като глупак. Прекрасната Габриела изглежда доста бързо се бе възстановила от увлечението си и, без да губи време, се бе върнала към стария си начин на живот.

Може би така дори беше по-добре. Не можеше да й предложи нищо. Не желаеше отново да се намеси в живота, който си бе избрала, освен това не му харесваше ролята на разрушител.

Каза си, че сега най-важен е репортажът. Във всеки случай реши да се заеме с него и да посети Тифани Сунг.

 

 

Габи седна на леглото и се вгледа в стелещата се навън мъгла. Сутринта, докато Майкъл играеше тенис с един от бизнес партньорите си, тя отиде до магазина да провери сметките. Бе неделя и нямаше нужда да работи, но не обичаше да се мотае в апартамента на Майкъл, когато него го нямаше.

Всъщност искаше да си отиде у дома, но Майкъл я убеждаваше да пренесе целия си багаж в неговия апартамент. Тя реши, че единствения начин да провери дали й харесва да бъдат заедно е да поживее с него. Но не беше лесно. Нищо не беше лесно, откакто се върна от Тайланд.

В момента Майкъл бе в банята. Бе я взел от магазина на връщане от тенис корта с обещанието да я заведе на обяд, след като се изкъпе. Качи се с него и трябваше да изслуша разказа му за мача. Отдъхна си едва когато той се пъхна под душа.

Шуртенето на водата й напомни за планинския водопад в Тайланд. Всяка сутрин я събуждаше шума на душа, когато Майкъл влезеше в банята, и всяка сутрин тялото й тръпнеше от еротични сънища за Алекс. Би било ужасно, ако никога не може да чуе течаща вода, без да си спомни за онова далечно място и за удоволствието, изживяно с един забележителен мъж.

Всъщност Алекс почти успя да разколебае чувствата й към Майкъл. Тя се върна в Щатите с твърдото намерение да провери доколко е здрава връзката им. Откри, че Майкъл си е същият. Тя обаче се бе променила.

Алекс Таунзенд й помогна да открие у себе си качества, за които не бе и подозирала, че притежава. Или може би не искаше да признае, че притежава. Първата им нощ заедно бе невероятна. Самият декор бе достатъчен, за да принуди, която и да е жена да си загуби ума. По-късно най-после разбра какво значи да дадеш свобода на фантазията. Любиха се четири пъти, последния път в езерото точно на зазоряване, когато мастиленочерното небе над тях бавно започваше да прелива в лазурно.

Тя едва събра сили да изпълзи на брега и да се просне неподвижно. Не можеше да помръдне. Бе изцяло покорена. Сякаш едва сега бе отнета девствеността й. Алекс успя да направи всичко това само за една нощ. Когато се събуди на следващата сутрин, тя вече беше друг човек.

Бе невъзможно да се преструва, че нищо не се е случило. С Алекс беше съвсем различна. Не знаеше обаче дали тази различна жена, която волно се е носила на мотор из планините, ще пожелае да се върне в клетката си.

Вярно, оттогава не бе минало много време, но резултатите не изглеждаха обнадеждаващи. А и не можеше вечно да се преструва. Един ден, и то съвсем скоро, трябваше да реши какво да прави с Майкъл — което означаваше да реши коя е тя всъщност.

Горкият Майкъл! Той като че ли не забелязваше промяната в нея и по този начин я караше да се чувства още по-виновна. Но тя нямаше да позволи угризенията да повлияят на решението й.

Първите дни, след като се върна, бе много объркана. Питаше се дали трябва да му разкаже всичко? Накрая стигна до извода, че няма да има никаква полза, само ще се отклони от основния въпрос — какви са истинските й чувства. Проблемът бе, че тя не знаеше отговора. Поне засега.

Казваше си, че вероятно няма да види Алекс отново, но дори да го види, няма да е същото. За такова общуване, както и за барута, съставните части бяха много съществени, иначе не би се получило. Далеч от екзотичния Изток без съмнение нямаше да се държат по същия начин един към друг.

В отношенията й с Алекс всичко се свеждаше до секс и фантазия. Дори докато бе с него, Габи знаеше, че връзката им е без бъдеще.

Макар и трудно, успя да го накара да разкаже за работата си и с изненада научи, че е носител на наградата „Пулицър“. След като се върна, разбра от свой приятел, който работеше в „Кроникъл“, че името Алекс Таунзенд е много известно в журналистическите среди и му се носи славата на човек, който не се бои от предизвикателства.

— Ще се умориш ли някога да скиташ по света? — бе попитала тя през онази първа нощ, по време на една кратка почивка в прегръдките му.

— Кой знае? Едно нещо е сигурно — не мога да видя скала и да не отида до ръба, за да погледна какво има долу.

Този отговор й разкри твърде много страни от характера на мъжа до нея, макар да се бе досещала за тях и преди. Страстта на Алекс към приключенията личеше дори от начина, по който се любеше.

Майкъл не бе и наполовина толкова добър любовник, въпреки че според изискванията на повечето жени съвсем не беше лош. Дори да не се вземат под внимание финансовите му успехи, той можеше още много да предложи. Като начало, той беше всичко, което Алекс не беше — уравновесен, предан, солиден. И най-важното, напълно нормален. Майкъл говореше на нейния език. Майкъл олицетворяваше всичко, което тя се опитваше да бъде от деня, в който за пръв път взе куфарчето си и реши да се занимава с бизнес.

Алекс, от друга страна, събуждаше волния й дух. Майкъл я караше да мисли, Алекс я караше да чувства. Майкъл подхождаше на всекидневието й. Алекс бе дива ваканция. Защо тогава й беше толкова трудно да направи очевидния извод и да изхвърли Алекс от главата си?

Трябва да му се признае, че той не се опита да превърне връзката им в нещо повече. Уважаваше я достатъчно, за да не лицемерничи. Нямаше дълги разговори, нямаше обещания и извинения. „Беше чудесно — каза й той, когато я целуваше за сбогом на летището в Банкок. — Никога няма да забравя последните три дни“. Ако бе казал нещо повече, щеше някак да обезцени всичко.

Габи стана и отиде до прозореца. Апартаментът на Майкъл бе в края на улица „Валехо“ и имаше прекрасен изглед към града. Беше невероятно скъп и той много се гордееше с него.

Но Майкъл не се задържа дълго в мислите й. Тя си спомни мизерната стаичка в хотела в Банкок, в която през една незабравима нощ с Алекс се любиха до зори.

Майкъл излезе от банята. Беше по къси панталони, с едната ръка изсушаваше с кърпа тъмната си коса, а в другата държеше очилата си. Бе висок около метър и седемдесет и пет, добре сложен, макар че тенисът не беше достатъчен да се поддържа във форма. Напоследък се бе поотпуснал.

— Между другото, какво става с твоя апартамент? — попита той. — Нали тези дни някой щеше да го оглежда.

— Утре сутринта.

— Аха.

Забележката му й напомни за разногласията им. Майкъл настояваше да дадат апартамента й под наем и приемаше нежеланието й като колебание. Затова тя се съгласи, макар да не бе убедена. Винаги, когато показваше жилището си на някой кандидат, се надяваше той да не го хареса.

Защо тогава го правеше? Защо се двоумеше? Може би защото не вярваше на това, което се случи в Тайланд. Плашеше се от себе си — от жената, която й показа Алекс Таунзенд.

— Скъпа, забравих да ти кажа, че гостите от Хонконг искат да видят предприятията, преди да си заминат — чу тя гласа на Майкъл. — Утре вечер с Джон ще ги заведем до Сиатъл. Ще се върнем във вторник.

Габи кимна. Майкъл пътуваше доста и тя бе доволна, защото искаше да остане насаме с мислите си. Бе живяла сама толкова дълго, че не можеше лесно да свикне непрекъснато да има някой около себе си.

— Мисля във вторник да ги заведа на вечеря — добави той. — Искам да дойдеш с мен.

— Аз?

— Да. Бен Уонг е наистина много представителен, културен, завършил в Оксфорд. Ще ти бъде приятно да се запознаеш с него. А и той ще те хареса.

Габи изпитваше удоволствие да говори с Майкъл за бизнес. Миналата седмица й бе разказал за компанията „Пан Азия Пасифик“ от Хонконг, която искаше да инвестира в Щатите.

— Това е съвсем нова компания — бе й казал Майкъл. — Имат купища пари. Искат да ги вложат във високотехнологични производства, особено в Силиконовата долина. Говорил съм с тях за съвместни разработки и сега те са пристигнали най-вече да се запознаем.

Габи се радваше на възможността да участва в такива преговори. Разговорите с крупен капиталист от Хонконг нямаше да са като пазаренето с господин Супипоут в планинското градче в Тайланд, но въпреки това щяха да й бъдат интересни.

— С удоволствие ще дойда на вечерята — отвърна тя. — Благодаря за поканата.

Майкъл се усмихна и отиде да се преоблече. В този миг телефонът иззвъня и Габи вдигна слушалката.

— Добър ден. Ако обичате, мога ли да говоря с Майкъл Бордън? — Гласът бе учтив, изискан, с лек акцент.

— Кой го търси?

— Обажда се Бен Уонг, от „Пан Азия Пасифик“.

— Добър ден, господин Уонг. Майкъл в момента се преоблича, но съм сигурна, че би искал да говори с вас. Почакайте, ще го повикам.

— Не е нужно. С госпожа Бордън ли разговарям?

— Не, аз съм годеницата на Майкъл.

— Да, разбирам. Бихте ли му предали едно съобщение?

— Разбира се.

— Моля, кажете на господин Бордън, че утре вечер имам много важен ангажимент и няма да мога да пътувам задно с него до Сиатъл. Но много бих желал да прегледам проектите. Планирам да излетя късно утре вечер или с първия самолет на следващата сутрин. Уверете го, че ще пристигна, за да посетим заедно предприятията.

— Разбира се, господин Уонг. Ще предам на Майкъл.

— Много ви благодаря и ви пожелавам приятен ден.

Габи затвори телефона, заинтригувана от начина, по който говореше чужденецът. Звучеше по-английски от всеки англичанин.

Майкъл се върна и тя му предаде съобщението.

— Много лошо — огорчи се той. — Надявах се, че по време на пътуването ще имам възможност да поговоря лично с Уонг. Много загадъчен човек — симпатичен, но малко странен. Както и да е. Обзалагам се, че вече умираш от глад — каза той и погледна часовника си — фалшивия „Ролекс“, който му беше донесла от Тайланд. Бе му признала за шегата, но той го носеше с гордост и я уверяваше, че му е по-скъп отколкото ако беше от чисто злато.

На Габи изведнъж й се дояде тайландска храна, но реши да не казва на Майкъл и го остави той да реши къде ще вечерят.

 

 

Таксито остави Алекс на няколко пресечки от Джоунс Стрийт. Той се огледа. Едно двайсетгодишно момиче не би могло да си позволи такъв скъп квартал. Най-вероятно живееше тук като държанка.

Портиерът го изгледа изненадано, когато попита за Тифани Сунг, и се обади по домофона, за да й каже, че има посетител на име Алекс Таунзенд.

— Тя не ви познава — съобщи той.

— Искам да поговоря с нея — каза Алекс и взе слушалката. — Госпожице Сунг, мисля, че е добре да се срещнем. Аз съм журналист и пиша репортаж за хората, които вие и вашият приятел сте посетили в Чанг Май. Струва ми се, че ще ви спестя много неприятности, ако ми отделите няколко минути.

— Не разбирам за какво говорите — отвърна тя.

— В такъв случай нека се кача и ви обясня подробно.

— Добре, но нямам много време. Точно излизах. Алекс се качи с асансьора до деветия етаж. Тифани го чакаше пред вратата си. Беше с мини пола и широк бял пуловер. Гарвановочерната й коса бе подстригана, на ушите й проблясваха големи златни обеци.

— Отрязали сте си косата, след като сте се върнали от Чанг Май — подхвърли той небрежно.

— Вие сте били в Тайланд? — погледна го тя озадачено.

— Да.

Тифани стоеше на прага, дъвчеше дъвка и го гледаше изпитателно.

— И каква е тази история с вашия репортаж?

— Не може ли да я обсъдим вътре?

— Не ви познавам. Имате ли някакъв документ?

— Ще ви свърши ли работа шофьорската ми книжка? Аз не съм специален кореспондент на Белия дом и нямам журналистическа карта — отговори той иронично.

— Поне нещо, на което да е написано името ви. Алекс извади портфейла си и показа шофьорската книжка. Беше издадена по времето, когато живееше в Ню Йорк.

— Срокът й е изтекъл — усмихна се тя накриво.

— Е, и какво? Ще ме глобите ли?

Тя отстъпи и му направи път да влезе. Коридорът бе затрупан с кашони.

— Значи наистина излизате — забеляза той.

— Изнасям се.

— Личи си. А къде отивате?

— Слушайте, господине, по принцип не разговарям с непознати, така че казвайте каквото ще казвате и ме оставете на мира. Всеки момент ще дойдат за багажа ми.

— Приятелят ви е изхвърлил, а?

— На вас какво ви влиза в работата? — намръщи се тя.

— Слушай, малката — рязко смени тона Алекс, — твоят приятел е загазил. Едно пиленце ми каза, че ти не знаеш какво е правил в Тайланд. Затова реших да проверя дали не искаш да ми помогнеш, а аз за благодарност да не те забърквам.

— Какви проблеми има Томи?

— Не се преструвай, че не разбираш. Знаеш какво правят с онези красиви макове там в Златния триъгълник. Да не мислиш, че ги пращат на цветарите в Калифорния?

Тя се замисли за момент.

— Слушай, аз нямам нищо общо с бизнеса на Томи. Ние бяхме просто приятели и отидохме заедно на малка екскурзия. Аз купувах подаръци за леля си. Разбра ли?

Алекс се огледа.

— Хубаво местенце. Защо те изхвърля Томи? Да не си е намерил друго гадже?

— Ако искаш да знаеш, с Томи скъсахме. Заради жена му. И нямам нищо общо с неговия бизнес в Тайланд.

— Добре, Тифани. Ще ти повярвам, но трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш.

— Казах ти, нищо не знам.

— Кажи ми с какво се занимава Томи тук.

— Той е бизнесмен. Каза ми, че отива в Тайланд да купува някаква важна стока за тукашните си клиенти.

— Наистина важна стока. По-точно бял прах.

— Казах ти, аз…

— Да, да, ти не знаеш нищо.

— Това е истината! — намръщи се тя.

— Къде мога да намеря Томи?

— Най-вероятно в офиса му.

— А той къде е?

— В „Китайския квартал“ на улица „Грант“. Ако не е отишъл да провери складовете си в южната част на Сан Франциско.

— Как се казва фирмата му?

— „Хиляди цветя“. — Тя го погледна учудено: — Хей, щом са ти известни толкова много неща за Томи, как може да не знаеш името на фирмата му?

— Аз познавам Томи като търговец на наркотици, а за законния му бизнес знам много по-малко, отколкото бих искал. Освен това той се представя с различни имена. За полицията е Томи Уинг. На теб какво име ти каза?

— Единственото име, което знам, е Томи Джи. И никога не съм чувала някой да го нарича по-различно. Сигурен ли си, че не търсиш друг човек?

— Скоро ще разбера — усмихна се Алекс.

— Не ме ли будалкаш нещо? — погледна го тя подозрително.

— Ни най-малко. Но ще ти дам един съвет. Ако искаш да не се забъркваш в тази история, не споменавай на Томи, че сме говорили. Колкото по-малко знае, толкова по-добре за теб.

— Вече нямам нищо общо с Томи. Ние скъсахме. Ако е внасял наркотици, да го окошарят. Хич не ми пука.

— Аз пък няма да му споменавам какво си казала — засмя се Алекс и тръгна към вратата. — Благодаря, Тифани. Желая ти късмет.

Той излезе от апартамента, слезе с асансьора и отново се озова на ветровитата улица. Следващата му задача беше да открие каквото може за Томи Джи от „Хиляди цветя“.