Джанис Кайзър
Съдбовно пътуване (2)

Втора глава

Когато полицаите си отидоха, Алекс Таунзенд посочи своята рикша от другата страна на улицата:

— Каретата ви чака, мадам.

— Наистина не е необходимо да ме изпращаш. Мога да взема такси до хотела.

— Настоявам — възрази той и добави с лукава усмивка: — Това е най-малкото, което можеш да направиш за мен.

— Прав си — усмихна се тя.

Качиха се на рикшата. Малкият Джо скочи и седна между тях. Те се спогледаха.

— Габриела, това да не е твоето малко братче? Тя се засмя. Донякъде бе доволна от присъствието на момчето. Алекс Таунзенд беше привлекателен, притече й се на помощ, но нямаше смисъл да създава у него погрешно впечатление. В края на краищата, бе сгодена за Майкъл.

Отидоха в хотел „Банджи“ на улица Хуай Кю.

Фоайето беше пълно с големи цветя в саксии, а подът бе покрит с плочки и персийски килими. Джо не се отделяше от тях.

— Тук ли живееш? — огледа се Габриела.

— Не, жилището ми е много по-скромно, но ми харесва барът тук.

— Отдавна ли си в Чанг Май?

— Мога да се смятам почти за местен жител. — Алекс Таунзенд не приличаше на турист. Имаше вид на човек, добре запознат с всичко наоколо.

— С какво се занимаваш, ако не е тайна?

— Журналист съм.

— И за кого работиш?

— За себе си. Аз съм независим и отивам там, където ме заведе историята.

Влязоха в бара и си избраха маса. Габи се извини и отиде да се измие.

Едва като остана за няколко минути сама, започна да осъзнава какво се бе случило. Можеше да бъде убита. Случайно или дори умишлено. Вероятно трябваше да си даде чантата в момента, в който онзи хлапак я поиска. Какво бяха парите в сравнение с живота й? Но не можеше да не се бори за тях. Бе работила твърде упорито за всичко, което имаше, за да го даде просто, защото някакъв крадец го иска. Разбира се, Майкъл би й напомнил, че това са негови пари и че тя е пълна глупачка, ако рискува живота си за тях. Ако знаеше, че е поела такъв риск, щеше да се вбеси. Но какво да се прави, Майкъл бе прекалено чувствителен. Това беше една от причините да го харесва.

Ако Майкъл беше с нея, какво щеше да направи? Със сигурност нямаше да се изправи невъоръжен срещу трима крадци. Значи и Алекс Таунзенд бе същият глупак като нея. Странно, защо той не се поколеба да й помогне? Реши да го попита.

Когато се върна в бара, Алекс седеше сам.

— Къде е Малкият Джо?

— Дадох му малко пари да си купи сладолед — отговори той с усмивка.

— Доколкото го познавам, парите сигурно не са били малко.

— Петстотин бата.

— Петстотин?! — Тя бързо пресметна. — Но това са двайсет долара!

— Почти.

— Измамил те е. — Габи отвори чантата си. — Ще ти върна парите.

— Не — хвана той ръката й. — Знаех, че сигурно сте се разбрали за по-малко, но си струваше, за да се отървем от него.

Тя се вгледа в сините му очи, по-светли дори от небето. Лицето му бе със златист загар, леко ъгловато, с прав нос и трапчинка на брадата. Беше красив, но в него имаше още нещо — онова особено излъчване на мъжете, които живеят опасно.

Алекс посочи бирите на масата:

— Поръчах и за теб. Надявам се, нямаш нищо против. — Той вдигна чашата си. — Наздраве.

— За галантния ти жест. Благодаря още веднъж.

— Да не говорим повече за това. Удоволствието беше изцяло мое.

Тя отпи от бирата.

— Постъпи доста глупаво. Рискува живота си за някого, когото дори не познаваш. Можеха сериозно да те ранят.

— Е, ако той имаше пистолет, може би щях да бъда по-благоразумен. От куршумите се бяга малко по-трудно.

— Сериозно, защо го направи? Виждаш ме за първи път. И не казвай, че е заради краката ми — добави тя, спомнила си забележката му.

— По-скоро заради цвета на косата ти — пошегува се той. — Доста отдавна не съм виждал толкова привлекателна жена. Така повече ли ти харесва?

Габи поклати глава:

— Значи рискуваш живота си с надежда за едно „благодаря“ и разговор на чаша бира?

Алекс сви рамене:

— Ако искаш да знаеш истината, опитвам се да измисля как да превърна тази бира във вечеря за двама. Имаш ли някакви предложения?

— Алекс, много съм ти благодарна за това, което направи, но… случайно съм сгодена за един прекрасен човек. — Той не каза нищо, не се опита да спори, и на нея, кой знае защо, й се стори, че трябва да го накара да я разбере: — Виждаш, че няма смисъл да вечеряме заедно. Аз съм му вярна.

— Обратното на вечерята не е верността, а гладът — отбеляза той любезно.

Тя не отговори. Прекрасните й бадемови очи не се откъсваха от него, а изражението й беше сериозно. След малко обаче се изчерви, сведе поглед и започна да играе с чашата си.

Бе толкова красива, че той не можа да се въздържи, протегна ръка и я погали по бузата:

— И къде е този щастливец?

— У дома си… В Сан Франциско.

— Е, това е достатъчно далече. Искам да се възползвам от шанса. Какво ще кажеш за осем часа?

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защо имам чувството, че се опитваш да ми откажеш?

— Защото е така.

Той отпи голяма глътка от бирата си.

— Бих искал да се запозная с него. Сигурно е много симпатичен.

— Да.

— И ти очевидно го обичаш?

— Да.

— Той беден ли е?

— Не — изненадано премигна Габриела. — Напротив, богат е.

— Значи или е скъперник и не иска да се охарчва за един пръстен, или ти го сваляш, когато заминаваш някъде.

Тя се престори, че не е чула забележката му.

— Както и да е, не мисля, че идеята за вечеря е добра. Всъщност, сигурна съм, че не е.

Алекс се загледа в чашата си.

— Извинявай, ако се държах нахално.

— Нека просто си допием бирата. След това ще се върна в хотела.

— И защо не носиш пръстен?

— Защото той още не ми го е дал. Годежът ни е неофициален.

— Разбирам — усмихна се той.

— Не си прави погрешни изводи. Ние с Майкъл сме сгодени.

— Нима съм казал противното? — вдигна той невинно ръце.

Как стигнаха до тази тема? И защо я интересуваше мнението на този непознат? Той беше просто авантюрист, с когото се бе срещнала по стечение на обстоятелствата. Защо изобщо говореше с него? Е, да, дължеше му благодарност, но не беше необходимо да понася иронията му.

Изражението му стана сериозно.

— Наистина бих искал да ми разкажеш за годеника си. Очевидно е изключителен човек… И много щастлив мъж.

Габи не знаеше дали й се подиграва, или е искрен. Всъщност, не знаеше какво да прави с Алекс Таунзенд. Беше едновременно сърдита, развеселена и объркана.

— Бих предпочела да не говоря за него.

— Добре, говори за себе си. Дори не знам каква жена съм спасил.

— Не ме разбирай погрешно, но наистина трябва да се връщам в хотела — погледна го намръщено тя.

— Добре. — Той направи знак на сервитьора. Габи отвори чантичката си и извади една банкнота.

Алекс й я върна, но тя отново я остави на масата.

— Вече ти струвам двайсет долара. Аз ще платя бирата.

— Добре — отстъпи той. — Плати.

Станаха и излязоха от бара. Тя го погледна с крайчеца на окото си. Беше объркана и се чувстваше малко виновна. Защо се скараха? Та те дори не се познаваха. Може би тя прекалено лесно се засягаше или не разбираше чувството му за хумор? Той сигурно не говореше толкова сериозно, колкото тя го приемаше.

— Извинявай, че се държах така. Не го приемай като проява на неблагодарност.

— Свикнал съм — отвърна той весело. — Знам, че имам тежък характер. Не си първата жена, която губи търпение.

— Значи ти се е случвало и преди? — усмихна се тя.

— Непрекъснато. Срещам красива жена и накрая тя винаги избягва. Сигурно има съвсем просто обяснение, но аз все не мога да го намеря.

— Може би имаш силно развито чувство за самосъхранение.

— Възможно е. Вероятно изпитвам смъртен страх от жените като цяло.

Нещо в него издаваше, че най-малко страхът може да е причината. Всъщност, доколкото познаваше мъжете, Алекс Таунзенд беше истински женкар.

Пред хотела спря лимузина. Алекс и Габи се дръпнаха встрани.

— Е — каза той, — би могла да се прибереш с такси, а също така и да използваш моята рикша. — Махна с ръка към човека на отсрещната страна на улицата и след малко рикшата спря до бордюра. — Ако ми разрешиш да те изпратя, ще имам възможност да се реванширам.

— Няма за какво да се реваншираш.

— Тогава просто изпълни една моя прищявка — усмихна се той дяволито.

Габи избра пътя на най-малкото съпротивление и се качи.

— Живея в хотел „Мае Пинг“ на улица Сидорнчай — каза тя.

Алекс даде указания на тайландски и се облегна назад, видимо доволен от малката си победа. Той бе труден човек — чаровен и забавен по свой начин, но въпреки това труден. Защо тогава харесваше компанията му?

След няколко минути мълчание той се обърна към нея.

— Е, Габриела, с какво се занимаваш? Въпросът даваше възможност да се смени темата и тя му разказа за магазина си в Сан Франциско, като подчерта съветите на Майкъл за разширяване на бизнеса. Кой знае защо, искаше й се Алекс да повярва, че Майкъл наистина съществува.

— Доверчив човек — беше коментарът му. — На негово място не бих те изпускал от поглед.

— Проблемът е в твоя характер, а не в моето поведение.

— Виновен съм, признавам — вдигна ръце той.

— Очевидно не си женен?

— Очевидно.

— А някога бил ли си женен?

— Не. А ти?

— Да, когато бях на деветнайсет години. Беше една от онези глупави постъпки, с които децата искат да докажат себе си. Осъзнахме грешката си почти веднага. Майка ми беше много разстроена. Това е единственият път, когато си спомням да е обвинявала за нещо баща ми. Той търгуваше с кораби и често отсъстваше месеци наред. Мама каза, че съм имала нужда от баща, който да ми помага със съвети, и че ако е бил до мен, не бих допуснала подобна грешка.

— Беше ли права?

— Не. Мисля, че има постъпки, които хората просто трябва да извършат. Имах нужда да се налудувам и го направих. Мисля, че урокът ми помогна да помъдрея.

— Значи с Майкъл не правите същата грешка?

Габи се учуди как един напълно непознат човек може така добре да долови най-съкровените й мисли. Дали беше толкова прозрачна или Алекс Таунзенд бе прекалено наблюдателен?

— Майкъл е нещо съвсем различно. Той е много стабилен. Винаги мога да разчитам на него. Прекрасно се допълваме.

— Искаш да кажеш, че укротява буйния ти нрав?

— Може да не повярваш, но понякога съм много уравновесена. Налага се, когато си в търговския бизнес.

— С други думи, няма да огорчиш майка си, като се омъжиш за авантюрист. Намерила си мъж, който всяка вечер ще седи до камината с лула и пантофи.

— Защо си мисля, че ми се подиграваш? — въздъхна тя.

— Ако съм създал подобно впечатление, извинявай. Честно казано, просто се опитвам да те разбера.

Защо? С каква цел? Едно нещо беше сигурно — чувстваше се много неудобно, когато говореше с този мъж за Майкъл.

— Имаш ли нещо против да сменим темата? — попита тя възможно най-любезно.

— За какво искаш да говорим?

— Разкажи ми за работата си. Наистина ли си журналист или си търговец на наркотици, маскиран като репортер?

— Ти си по-проницателна, отколкото изглеждаш.

Аз наистина съм журналист, но пиша репортаж за наркотиците и наркобароните. Няма да издавам тайните си, но мога да ти кажа, че съм по следите на канал, който се простира от Златния триъгълник чак до родния ти град, Сан Франциско.

— Шегуваш се.

— Не е задължително да ми повярваш, но аз съвсем не се занимавам само със сладки приказки в хотелските барове. Моите колеги смятат, че съм журналист следовател, на когото могат да имат доверие.

— Впечатлена съм.

— Целта ми не беше да те впечатля.

Габи започна да усеща, че в този човек има нещо повече от прелъстителен чар. Той се облегна назад в ъгъла на рикшата и я погледна изпитателно.

— Предполагам, разследването на наркобизнеса не е много популярно занимание по тия места — каза тя. Знаеше, че по-голямата част от хероина в света се произвежда в планинските области около границите на Бирма, Лаос и Тайланд. Наркобароните имаха свои собствени армии, с които контролираха страната. Но това беше всичко, което й бе известно. — Не си ли навличаш неприятности?

— Много по-безопасно е да се пише за занаятите на планинските племена — призна Алекс.

— С други думи, тук не те обичат много.

— Познаваш ли някой, който обича пресата?

— Разбирам.

Спряха пред хотела на Габи.

— Какви са плановете ти до края на деня? — попита той.

— Ще отида на пазара да разгледам произведенията на занаятчиите.

— Мога ли да ти предложа нещо? Иди вечерта. Нощният пазар е по-приятен и по-колоритен.

— Така ли? Може би ще се вслушам в съвета ти.

— Аз прогоних водача ти — рече той. — Сега си съвсем сама.

— Ще се оправя.

— Защо да не заема мястото на момчето? Това би било справедливо. Бездруго имам работа в тази част на града. Най-доброто време за пазар е около шест и половина. Ако тогава съм наблизо, ще отидем заедно.

— Благодаря, не е необходимо — поклати глава Габи.

— Сигурна ли си? — Тя кимна. — Както желаеш. Но ако съм в този квартал, ще се отбия. Кой знае, може да промениш мнението си. — Той слезе от рикшата и й подаде ръка.

— Довиждане — каза Габи. — И благодаря за всичко.

— Казвам „довиждане“, а не „сбогом“. — Той задържа ръката й. Наведе се и я целуна по бузата. — Никога не казвай „никога“, Габриела. Да се криеш в ъгъла не е най-добрата тактика.

Искаше да му каже, че верността към Майкъл не е криене в ъгъла, да му обясни, че независимо от всичко няма намерение да се вижда повече с него. Но се отказа. Издърпа ръката си.

— Няма да отида с теб на пазара. Съжалявам. — Обърна се и влезе в хотела.

Алекс пое обратно през града. Облегна се удобно на седалката на рикшата, но се чувстваше неспокоен. Защо, по дяволите, се захвана с Габриела Линд? Опитваше да си докаже, че може да я има или какво?

Да я прелъсти само по себе си би било достатъчно приятно — ако, разбира се, стигнеше дотам. Отдавна не бе попадал на истинска жена, стилна, умна и красива. Но влечението към Габриела бе малко прекалено дори за него. Сякаш я желаеше повече, отколкото трябва. А това не беше хубаво.

Дали причината не бе в предизвикателството? От опит знаеше, че сгодените жени са по-непристъпни дори от щастливо омъжените. Омъжените знаеха какво имат и приемаха флирта като приключение, докато сгодените се страхуваха да не объркат чувствата си. Защото започнеха ли да се съмняват, годежът се разпадаше като къщичка от карти.

Е, какво искаше? Да разбие щастието й? Разбира се, ако подмами Габриела да отиде с него на пазара, после на вечеря, след това на разходка на лунна светлина и накрая в леглото, какво щеше да означава това за отношенията й с Майкъл?

Колкото и да бе приятно да мечтае, истината беше, че няма смисъл да я преследва. Секс можеше да намери навсякъде, а това бе най-многото, на което можеше да се надява с Габриела. По-добре да направи нещо полезно, например, да прекара нощта в стаята си и да напише някои неща. Ако тя излезе от хотела в шест и половина и не го види, ще реши, че не е бил в този квартал. А ако е разочарована, още по-добре.

Като реши да я остави на мира, Алекс се успокои. Погледна часовника си и се намръщи. Залисан по Габриела, бе забравил за срещата, която уреждаше от няколко седмици. Щеше да успее, но нямаше време за губене. Ако срещнеше още някоя дългокрака червенокоса в беда, трябваше да я остави на друг. Задаваше се нова награда Пулицър.

Върна се в хотел „Банджи“ петнайсет минути преди уговорената среща с Чу-Чи. Алекс обичаше да пристига по-рано. Така можеше да събере мислите си и да свикне с мястото. Изкушаваше се да отиде до бара, но се отказа. Умът му трябваше да е бистър. Чу-Чи бе не само жесток, но и умен, и нямаше смисъл да се среща с него със замаяна глава.

Бяха се разбрали да се срещнат в чайната. По това време сигурно щяха да бъдат сами. Очакваше, че Чу-Чи ще пристигне поне с двама телохранители, а той щеше да е съвсем сам. Но това е да си журналист. Единственото ти оръжие е перото, а той от опит знаеше колко мощно е то.

Алекс се повъртя във фоайето и надникна в чайната. Две възрастни дами с рокли на цветя, вероятно англичанки, споделяха клюки на чаша кафе. Иначе залата бе празна. Жените нямаше да са проблем, стига да имаше едно свободно ъгълче, където да седнат с Чу-Чи.

Отиде да се измие. Уличният бой бе прекалено несериозен дори да го разроши, но почувства нужда да си придаде по-представителен вид. След годините, прекарани в тропиците, бе свикнал с климата и донякъде успяваше, като азиатците, да изглежда свеж, въпреки жегата.

Погледна се в огледалото и помисли за Габриела. Спомни си вдигнатата й пола и дългите крака, размахани към нападателите й. Едва по-късно забеляза какво чудо е самата тя, и веднага усети колко го привлича. Започна да я ухажва съвсем инстинктивно…

Алекс, каза си той, събери си ума!

Върна се във фоайето и се размина с две изискано облечени тайландки. Едната бе особено красива. Лъскавата й черна коса бе вдигната и разкриваше прекрасна шия. Но тя не можа да го разсее за дълго. Спомни си махагоновата коса на Габриела и нежната й бледа кожа. Господи, тази жена щеше да го подлуди!

Влезе в чайната. Възрастните дами тъкмо ставаха, без да спират да бъбрят. Към него се приближи съдържателката. Алекс поиска тиха маса, за предпочитане в ъгъла, и тя го заведе в края на залата. Стъклената масичка бе разположена под голяма палма в саксия. Той седна с лице към входа. Над главата му в хор забръмчаха няколко вентилатора.

Поръча си бутилка минерална вода и нервно смачка ленената салфетка. Дали Чу-Чи щеше да дойде? След всички мъки да уреди срещата щеше да е много неприятно, ако не се появи. Той беше вторият човек след генерал Рам Су в търговията с наркотици. Досега само една сексуално всеотдайна журналистка бе успяла да вземе интервю от генерала и Алекс знаеше, че и Чу-Чи е голям успех — ако се появи.

Спомни си поредицата щастливи обстоятелства, които го доведоха дотук. Пристигна в Тайланд с намерение да пише за търговията с наркотици. Бързо установи, че е изградена местна преработвателна индустрия и китайският бял прах вече можеше да се изпраща директно от Тайланд до търговците в Европа и Америка. Лабораториите на Маршалските острови и в Хонконг вече не бяха необходимо звено и наркобароните като Рам Су можеха да създадат собствени разпределителни системи в Щатите, заобикаляйки традиционните хероинови мрежи.

Алекс бе събрал достатъчно информация, за да получи груба представа, но искаше подробности. Искаше да знае как и защо. Защо — отговорът почти неизменно бе свързан с парите. Достатъчно се бе ровил в наркобизнеса, за да разбира това. Но можеше да излезе голяма сензация и Алекс искаше точно той да я направи. Само трябваше да измъкне сведения от хора като Чу-Чи. Проблемът беше, че те нямаха желание да му помагат — освен, ако успееше достатъчно да ги раздруса, така че да ги изкара от самодоволството им.

Сервитьорката донесе минералната вода и Алекс я пресуши на един дъх. Въпреки климатичната инсталация бе започнал да се изпотява.

Знаеше, че в такива ситуации знанието е сила и започна да си припомня всичко, което му беше известно за Чу-Чи. Етнически китаец, Чу-Чи беше следвал в Кеймбридж, движеше всички дела на генерал Рам Су в Тайланд и повечето му връзки с външния свят. Това беше азиатският вариант на съветник на мафията.

Алекс погледна отново часовника. Спомни си, че отдавна не е виждал никой от персонала на ресторанта. Внезапно се появи човек в ушито явно не за него бяло сако и застана до изхода. След секунда трима мъже влязоха откъм фоайето. Единият остана до входа, а другите двама се приближиха до масата.

— Добър ден, господа — поздрави спокойно Алекс.

— Вие сте Таунзенд?

— Самият той.

— Господин Чу-Чи пристигне скоро. Станете, моля.

Алекс бавно се изправи. Беше толкова тихо, че се чуваха вентилаторите над главата му. Мъжът на главния вход върна клиент. Съдържателката не се виждаше никъде.

Мъжът му направи знак да излезе иззад масата. Алекс сметна за разумно да се подчини.

— Господин Чу-Чи много предпазлив човек — обясни набитият говорител на групата. — Моля разберете.

Алекс се отдръпна, за да може вторият пазач да провери с някакъв прибор масата, столовете и дори листата на палмата. Когато обискът свърши, човекът посочи на Алекс стола му.

— Мога ли да попитам от какво се страхувате? Мъжът не обърна внимание на въпроса му.

— Един момент, моля.

Двамата проверяващи излязоха. След няколко минути се върнаха заедно с мъж с очила, с копринен костюм и вратовръзка. Беше набит и приличаше на директор на концерн или председател на управителен съвет. Насочи се право към масата. Алекс отново се изправи.

— Аз съм Чу-Чи — рече небрежно мъжът и протегна ръка. Алекс я пое. Един от мъжете издърпа стола и Чу-Чи седна. — Казаха ми, че искате да ме разпитвате за моя бизнес — започна той без предисловие. — Рядко се съгласявам на такива срещи, господин Таунзенд. Моля, кажете какво искате да знаете.

Алекс огледа пазачите, които стояха от двете страни на шефа си. Очите им бяха приковани в него. Отново насочи вниманието си към Чу-Чи.

— Благодарен съм, че се отзовахте — започна той. Събеседникът му кимна. — Приемам това за голяма чест.

— Въпросите ви, моля. Имам малко време. Алекс разбра, че това няма да е светски разговор.

— Вие сте малко известен извън страната — каза той. — Искам да запозная света с вас и с това, което правите.

— Надявам се, че не това е вашата цел — отговори азиатецът. — Нямам желание за публична изява.

— А какво ще кажете да попълните едни въпросници?

— За какво говорите?

— Аз не пиша непълни или неточни репортажи. Но ако този трябва да го завърша сега, ще обясня на читателите си, че генерал Рам Су е решил да се включи във всички етапи на наркобизнеса, от отглеждането на макове до продажбата по улиците на трийсетграмови пликчета. Че той изоставя традиционната си роля на доставчик на суровина и рафинира висококачествен бял прах направо тук, в Златния триъгълник. И не само това, той изпраща рафинирания продукт в Щатите и Европа, без посредници. Последният му ход е да развие мрежа от едри и дребни търговци, които на свой ред да продават на уличните търговци и нелегалните клубове. С една дума, генералът се опитва да установи монопол на всички нива.

— Имате доста развихрено въображение, господин Таунзенд.

— Доколкото разбирам, цялата операция се контролира от вас. Бих искал да чуя вашия коментар.

— Ако искате потвърждение, вероятно трябва да говорите със служителите във вашето Управление за борба с наркотиците.

— Как ще контролирате такава голяма мрежа? Чрез хората си в Хонконг и Тайван или чрез китайската мафия в Щатите? — Той видя снизходителната усмивка на Чу-Чи, но продължи: — Говори се, че наркотрафикантите в Щатите не са във възторг от плана на генерала. Смятат, че той навлиза в тяхна територия. Има ли намерение генералът да воюва за пазари на американска земя? Кой ще движи операцията в Америка?

Чу-Чи си позволи лека изненада.

— Дори да знаех отговорите на вашите въпроси, нима очаквате, че ще ви ги кажа?

— Репортажът все едно ще бъде написан. Въпросът е дали искате да е точен, или не. Някои дискретни сведения биха ми помогнали да избегна досадни грешки.

— Значи искате от мен да бъда „неназован източник“?

— Източниците рядко дават информация, без да имат полза от това. Така е устроен светът. Аз ви давам възможност да промените репортажа.

— Извинявайте, господин Таунзенд, но вие ме смятате и за негодник, и за глупак. Съчетанието не е здравословно. Или това интервю ще свърши веднага, или вие ще отговаряте на моите въпроси.

Алекс се облегна на стола и се усмихна на двамата пазачи:

— Ако искате да си разменим ролите, моля заповядайте.

— Когато поискахте интервюто, вие съобщихте, че един господин от Сан Франциско е пристигнал в Чанг Май, за да преговаря с мен за вноса на някои контрабандни стоки в САЩ.

— По-точно хероин.

— Да, хероин. Мога ли да ви попитам за източника на тази информация?

— Не мога да ви попреча да питате, но моите източници са поверителни. Вие също ще бъдете поверителен източник, ако решите да ми помогнете.

— Вие сте поразително наивен — поклати глава азиатецът.

— Може би не ме разбирате. Аз не съм полицай. Всъщност полицията не ме интересува. Но вярвам в правото на обществото да бъде информирано.

— А, вие сте идеалист. Може би това обяснява всичко.

Алекс не му направи удоволствието да попита какво обяснява. Известно време се изучаваха мълчаливо.

— Мисля, че мога да спестя доста време и на двама ни — обади се след малко Чу-Чи. — Обикновено не се занимавам с неприятни дребни работи, оставям ги на сътрудниците си. Но понеже сега съм с вас, искам да ви предупредя. С това ваше разследване навлизате в опасни води. Най-искрено ви съветвам да се оттеглите в някое тихо пристанище, най-добре в Америка.

— Например Сан Франциско?

Вие сте упорит човек, господин Таунзенд. — Погледът на Чу-Чи стана заплашителен. — И много дързък. Мнозина, които са ме ядосвали, са изчезвали и без предупреждение.

— Добре, приемам, че аз съм предупреден.

— Казаха ми, че сте носител на наградата „Пулицър“ — въздъхна отегчено китаецът. — Заради нея се съгласих на това интервю. Но тя няма да ви предпази, в случай, че не обърнете внимание на предупреждението ми. Последствията ще са болезнени и вероятно окончателни. И ще приключа с всички сведения, които криете от мен — например вашите поверителни източници. Изборът е ваш, господин Таунзенд. Нямам какво повече да добавя.

С тези думи Чу-Чи и свитата му бързо излязоха от чайната. След няколко секунди персоналът се появи отново. Съдържателката и сервитьорката на Алекс стояха до вратата и гледаха към него. Той въздъхна, извади от джоба си една банкнота и я остави до бутилката от минерална вода. След това стана и се запъти към бара, за да изпие нещо по-силно.