Джанис Кайзър
Съдбовно пътуване (5)

Пета глава

— Госпожице Линд, аз съм Чарнвит Пипатановонг — рече мъжът с учтив поклон. — Доколкото разбирам, искате да осъществите някои търговски сделки и имате нужда от преводач.

Стояха във фоайето на хотела. Чрез една търговска кантора бе наела преводач и бизнес — консултант, който да я придружи до Санкамфенг.

Тя протегна ръка:

— Радвам се да се запозная с вас, господин…

— Всичките ми клиенти ме наричат Пил — усмихна се той. — По-лесно е.

— Наистина — кимна Габи с благодарност. — Вие, тайландците, имате много сложни имена.

— Колкото по-сложни са нещата тук, толкова по-добре за моя бизнес — отговори той с усмивка.

Пипатановонг бе около четирийсет и пет годишен, дребен и слаб. Имаше гарвановочерна лъскава коса и скулесто лице. Носеше очила и бе елегантно облечен, макар и само по панталон и риза с къси ръкави.

— Колата ми е отпред — посочи той към вратата. Габи бе с тъмнозелена рокля и сандали с висок ток, с вдигната коса и висящи обеци, които си бе купила от Мексико, където с Майкъл прекараха няколко дни точно преди Коледа. Беше с десетина сантиметра по-висока от Пий, но реши, че ако той общува често с европейци и американци, сигурно е свикнал.

 

 

Пил галантно й отвори вратата на колата. Настани се и той.

— Доколкото разбирам, искате да купите на едро занаятчийски стоки.

— Да. Казаха ми, че за тази цел трябва да отида в Санкамфенг.

— Зависи какво искате да купите. Има, разбира се, и други места. — Той плавно потегли.

Мина й през ума, че той може да реши да я закара и някъде другаде. Нямаше нищо против, стига да намереше там стоки с високо качество и на добри цени.

— Говорите много добре английски, Пил. Къде сте учили езика?

— Завършил съм електроника в Щатите. Тук, както сигурно се досещате, няма особена нужда от такива специалисти, но аз исках да се върна.

Поведоха приятелски разговор. Габи му разказа за своя магазин. Той я попита дали се интересува от тайландски антики и тя отговори утвърдително, но му обясни, че не ги познава добре. Пил предложи, като се върнат в Чанг Май, да я разведе из някои от добрите магазини.

Излязоха извън града и разговорът замря. След неколкоминутно мълчание Пил попита дали има някаква причина да я преследват.

— Не — отговори тя. — Защо?

— Един автомобил се движи след нас от предградията на Чанг Май, а може би дори от самия град — каза той и погледна в огледалото.

Габи се обърна. На петдесет–шейсет метра зад тях имаше черен мерцедес. Тя не можа да види добре пътниците, но си спомни за нападателите на Алекс.

— Не мога да си представя кой е, освен ако има нещо общо с един мой познат.

— Американски журналист. Казва се Алекс Таунзенд.

— Мисля, че не го познавам. Какви проблеми е имал?

— Проучва един човек, който, доколкото разбрах, е тайнствена личност. — Опита да си спомни как се казваше. — Името му беше двойно, нещо като Чи — Чи.

— Да не е Чу-Чи? — погледна я намръщено Пий.

— Да, като че ли така се казваше.

— Госпожице Линд — поклати глава Пип, — не зная нищо за вашите работи, но ако в тях е намесен Чу-Чи, аз нямам желание да се забърквам.

Габи усети в гласа му безпокойство. Погледна отново към колата зад тях, сякаш можеше да й разкрие какво става.

— Аз лично не съм замесена в нищо — увери го тя. — И нямам представа защо биха ме преследвали. — Пип не изглеждаше убеден. — Между другото, кой е Чу-Чи? Моят приятел не ми обясни.

— Той е търговският представител в Тайланд на генерал Рам Су, наркобаронът, който ръководи по-голямата част от Златния триъгълник, както го наричате на запад.

Габи не се изненада. Нали Алекс пишеше за наркотици. Насиненото му око доказваше, че не се занимава с обикновена банда. Но не проумяваше защо Чу-Чи ще се интересува от нея.

— Честно казано, не разбирам защо ме преследват… Освен ако търсят Алекс и мислят, че ще се срещна с него.

— А ще се срещнете ли?

— Не. Вчера го видях за първи път и почти не го познавам.

Но Габи знаеше, че Алекс не е обикновен познат.

Той вече бе успял да разколебае увереността й за Майкъл. Снощи тя до късно не можа да заспи. Алекс Таунзенд разгоря страстта, която липсваше в живота й, потисната от съображения за разумен избор и смислен живот. В същото време си казваше, че един задушевен разговор и една–две целувки не са от значение. Пип продължаваше да гледа в огледалото:

— Може ли да е грешка? Или някакво недоразумение?

— Честно казано, не разбирам какво става.

— Този ваш приятел — продължи Пип — журналист ли е?

— Може би точната дума е журналист на свободна практика.

— А не може ли да ви е заблудил? Възможно ли е и той да участва в търговията с наркотици?

— Той ми каза, че пише репортаж за наркотиците. Нямам причини да се съмнявам.

— А обясни ли ви какво общо има с Чу-Чи?

— Не. Не се впусна в подробности.

— С други думи, не е искал да знаете.

— Е, може и така да се каже.

— Не искам да ви се бъркам, госпожице Линд, но този мерцедес зад нас не ми харесва.

— И на мен — въздъхна Габи и погледна назад. Колата беше малко по-близо. Доколкото можеше да види, мъжете бяха азиатци.

— Мислите ли, че трябва да отидем в полицията?

— Мисля, че би било неразумно. На такива хора не се противоречи и властите го знаят.

— Все пак не трябва ли да направим нещо?

— Ако в колата е Чу-Чи или негови хора и ако наистина ви преследват, най-доброто за вас е да напуснете Тайланд.

— Но аз имам работа тук!

— Чу-Чи е опасен човек. Ако той се интересува от вас, това е достатъчна причина за безпокойство.

Габи бе съвсем объркана. Не искаше да мисли, че всичко това е заради Алекс, но не можеше да намери друго обяснение. Не й се вярваше да я е заблудил. Въпреки това започваше да се ядосва. С нищо не бе заслужила тези неприятности.

— Мисля, че трябва да спрем — каза тя на Пип. — Просто ще ги попитам какво искат. Може би нямат нищо общо с Чу-Чи. Но дори да са негови хора, ще се разбера с тях.

Пип обмисли предложението:

— Не на пътя. След няколко минути ще бъдем в Санкамфенг. По-добре да сме между хора. Ако продължат да ни преследват, там ще можете да разговаряте с тях.

Габи реши, че Пип има право. Отново се огледа. Мерцедесът вече не беше толкова близо, а когато влязоха в Санкамфенг, не се виждаше никъде.

Оставиха колата на прашен паркинг в средата на града и няколко минути останаха загледани в пътя откъм Чанг Май, но мерцедесът не се появи.

— Какво може да се е случило с тях? — попита Габи.

— Нямам представа. Много странно.

— Е, нямам намерение да си развалям деня. Имаме работа. Къде ще отидем най-напред?

— Мисля, че трябва да се срещнете с търговец на едро. Най-добрият е господин Супипоут. Докато уговарям срещата, вие можете да пообиколите магазините.

— Добре.

— Можем да се срещнем след половин час.

— Тук, до колата ли?

— Не. От другата страна на площада има закусвалня за макаронени изделия. Там ще е по-удобно. Елате, ще ви покажа.

Пип я заведе в малко ресторантче на странична уличка. Габи надзърна вътре. Беше подредено и чисто. Единствените посетители бяха две момичета.

Бе сигурна, че лесно може да намери мястото, затова се раздели с Пип и се върна на площада, където бяха разположени повечето магазини. Един–два пъти се обърна назад. Забеляза някакъв мъж, но не можеше да каже със сигурност, че я следи.

Първият магазин, в който влезе, бе малък бутик и вместо витрина имаше огромно огледало. Стоките бяха по-качествени, отколкото в Чанг Май.

Продавачката я поздрави на английски с приятелска усмивка. Габи забеляза красиви бирмански рокли с ръчна бродерия. Нямаше намерение да купува дрехи за магазина си, но можеше да вземе за себе си. Избра една в зелено и златисто.

— Искате опитате? — попита жената.

— Имате ли пробна?

— Да, там. — Тя я заведе в ъгъла, където със завеса бе отделена малка кабинка, усмихна се с поклон и затвори завесата зад Габи.

— Вие харесвате хубава тайландска музика може би? — чу се отвън. — Аз свиря.

След малко се разнесе звукът на касетофон с традиционните ударни инструменти. Габи се съблече. На фона на музиката чу гласове. Вероятно бяха дошли и други клиенти. Все още разглеждаше роклята по бикини и сутиен, когато завесата се отвори. Обърна се изненадано. Очакваше да види продавачката. Но беше Алекс Таунзенд.

Тя притисна роклята до гърдите си. Алекс бързо затвори завесата зад себе си.

— Алекс! Какво правиш тук? — Той се усмихна невинно и в същото време в очите му проблеснаха закачливи искрици. — Алекс, аз съм съблечена! Той допря пръст до устните си и прошепна:

— Шшт! Казах на продавачката, че съм твой съпруг.

— Обаче не си! — възмути се Габи.

Алекс леко повдигна вежди. Бузата му още бе подута, но изглеждаше много по-добре.

— Следят те — съобщи той. — И се боя, че си в опасност.

— Ако говориш за мерцедеса, знам. Но той се върна в Чанг Май.

— Не се е върнал. Две от най-добрите момчета на Чу-Чи са по петите ти. Едва успях да дойда, без да ме забележат.

— Но те всъщност не следят ли теб?

— Има такава вероятност.

— Значи ако си тръгнеш, аз няма да имам никакви проблеми с тях. Единствената причина да се интересуват от мен си ти.

— Не е толкова просто.

— При теб изглежда всичко е объркано. И вече не съм сигурна, че си такъв, за какъвто се представяш.

— За какво говориш?

— Наистина ли си журналист? — погледна го Габи в очите.

— Да, разбира се! — Той сякаш не вярваше, че би могла да поставя думите му под съмнение.

— Защо тогава не ми каза нищо за Чу-Чи, когато те попитах какво се е случило?

— Не исках да те забърквам. Освен това сигурно подсъзнателно съм предчувствал, че ще стане нещо такова.

— Но какво става?

Той плъзна поглед по тялото й. Върху устните му играеше изкусителна усмивка. Русата му коса бе леко разрошена от вятъра, а бледосинята риза прекрасно подхождаше на цвета на очите му.

— Мисля, че сега не е нито времето, нито мястото да говорим за това — каза той.

— Ти изглежда никога няма да намериш време.

— Ако не се опитваше непрекъснато да се отървеш от мен, щеше да е много по-лесно — върна й той.

Габи се чувстваше неудобно — не само защото бе тясно, а и заради Алекс. Тя се размърда неспокойно. Ароматът на одеколона и топлината на тялото му я обгръщаха отвсякъде.

— Защо не излезеш, за да се облека?

Той закачливо я щипна по брадичката, без да обърне внимание на думите й.

— Между другото, харесваш ми с вдигната коса. Така по-добре се виждат ушите ти.

Габи се облегна на стената.

— Алекс, престани да налиташ върху мен! Много ще ти бъда благодарна, ако излезеш.

— Трябва да поговоря с теб насаме. Къде можем да намерим по-подходящо място?

— Нямаш никакво чувство за приличие! — Тя ядосано тръсна глава.

— Е, щом тъй и тъй съм тук, защо да не се възползваме? — сви рамене той. — Какво ще кажеш за едно модно ревю?

Бе виждала безочие, но това беше вече прекалено.

— Алекс, излез веднага оттук!

— Къде да отида? В момента, в който се вмъкнах тук, видях, че едно от твоите приятелчета идва по улицата и оглежда магазините.

— Това е твой проблем.

— Не, това е наш проблем. Тя зяпна от изумление.

— Дори не знам какво правиш тук. И ти ли ме следиш?

— Не. Тази сутрин случайно бях в Санкамфенг и като те видях да пристигаш, си казах „Боже, какво съвпадение“. Но после видях и твоите приятели и разбрах, че светът е по-малък, отколкото си мислех.

— Престани да ги наричаш мои приятели! — ядоса се тя. — Смятам да се държа колкото може по-далеч от тях… И от теб също, ако искаш да знаеш!

Алекс погледна тъжно:

— Надявах се, че ще се радваш да ме видиш…

— Е, не се радвам. Сега ще излезеш ли? — изсъска тя.

— Може би ти трябва да излезеш. Онзи човек очаква оттук да излезеш ти, а не аз.

— Аз не съм облечена.

— Искаш ли да се обърна? Габи се огледа:

— Да!

Алекс се завъртя, което в това тясно пространство съвсем не беше лесно. Нямаше място дори да се наведеш. Тя протегна ръка над рамото му да си вземе дрехите.

— Няма ли да пробваш тази красива тайландска рокля?

— Не.

— Защо?

— Вече нямам настроение.

— Хайде, Габриела! Хващам се на бас, че много ще ти отива.

Тя с ръмжене нахлузи роклята, като, без да иска удари Алекс.

— Никога не съм била в такова глупаво положение!

— Това е само, защото едва сега се запозна с мен. Мога ли да се обърна вече?

Беше толкова тясно, че тя всъщност не виждаше каква е разликата.

— Ако трябва.

Алекс се завъртя. Опитваше се да стои колкото може по-далеч от нея.

— Чудесно! — огледа я той.

Тя го изблъска и излезе. Собственичката стоеше до прозореца и като, че ли въздъхна с облекчение, като я видя. Габи тръгна към огледалата и пътьом погледна навън. Някакъв подозрителен мъж се подпираше на отсрещната стена, но тя не можеше да каже дали е от нейните преследвачи.

Обърна се към огледалото. Алекс бе излязъл от кабината и усмихнат я наблюдаваше, скрит в сянката.

Тя се завъртя. Улови погледа на Алекс, който очевидно истински се забавляваше.

— Колко струва? — попита тя.

— Три хиляди бата, госпожица.

Габи започна да пресмята.

— Сто и двайсет долара — обади се Алекс.

— Да, знам. — Хвърли последен поглед към огледалото. — Трябва да помисля.

Тръгна обратно към пробната и огледа улицата. Мъжът бе още там.

— Може би аз ви давам специална цена — каза продавачката. — Може би две хиляди петстотин. Какво вие мислите?

— Звучи примамливо, но наистина не знам. — Алекс се отмести да й направи път. — Мисля, че ще се оправя и без твоята помощ… скъпи.

— Габриела — примоли се той, без да отмества очи от улицата, — не можеш да ме хвърлиш на вълците!

— Мога! — усмихна се тя лъчезарно.

— Но ние винаги толкова добре сме се разбирали!

Тя посочи роклята:

— Купи си една и се маскирай. Никой няма да те познае.

— Габриела, скъпа моя, аз те обичам, нима можеш да си толкова коравосърдечна. — Той излезе от пробната и се скри между блузите.

Габи дръпна завесата. Музиката все още свиреше и заглушаваше гласовете им.

— Искам да ми кажеш защо ме следят. Искам да зная кой е онзи човек на улицата. В противен случай, отивам направо в полицията да обясня всичко.

— Там никой няма да ти помогне. Всъщност, като се има предвид влиянието на Чу-Чи, много е вероятно полицията да те предаде.

— Защо? — изсъска тя през завесата и свали роклята. — Аз не съм направила нищо.

— Снощи, когато излязох от твоя хотел, ме проследиха. Опитах да се измъкна, но ме подгониха. Забележи, изобщо не се криеха, направо се втурнаха след мен по улиците. Явно много искаха да ме хванат. Успях да им избягам и прекарах нощта при една… позната.

— Последното звучи съвсем правдоподобно.

— Както и да е… Рано тази сутрин отидох в хотела си. Стаята ми беше преобърната наопаки. Нощният пазач ми каза, че са били двама крадци. Разпитвали го за мен и за теб.

— Защо за мен? — учуди се Габи и приглади косата си.

— Може би защото си се събрала с лоши приятели — засмя се той.

— Много ти благодаря! — Тя подаде глава иззад завесата и го изгледа унищожително: — Алекс, това ли е истината или пак ми разправяш приказки?

— Нали ги видя? Да не мислиш, че аз съм ги наел?

— Не зная какво да мисля.

— Е, няма значение. Много скоро ще се ометем оттук.

— Ти може и да се ометеш, но аз не съм пропътувала петнайсет хиляди километра, за да си играя на криеница. Тук имам работа… — тя погледна часовника си — която започва след няколко минути.

— Това не е игра — посочи той насинената си буза. — Зная го от опит.

— Не се опитвай да ми прехвърляш проблемите си. Не вярвам да ме пребият само защото те познавам.

— Ще трябва да приемеш думите ми за достатъчно доказателство.

— Нямам такова намерение! — Габи излезе от кабината и подаде роклята на продавачката. — Много е красива, но мисля, че няма да я взема днес. Благодаря ви. — Тя тръгна към вратата.

— Габриела! — извика Алекс от дъното на магазина. — Не отивай там!

— Довиждане, Алекс! — отсече тя и излезе.

В яда си искаше само да се махне. Но когато видя, че мъжът на улицата застана нащрек при появяването й, обзе я колебание. Тя го изгледа внимателно, за да го запомни добре. Носеше бяла риза и тъмни панталони. Имаше дълго лице. Бе по-едър от повечето азиатци. Черната му коса бе късо подстригана и стърчеше като на таралеж.

Габи решително се насочи към площада — Алекс преувеличаваше. Този младеж нямаше да й стори нищо лошо.

Тя нервно се отправи към закусвалнята за спагети. Чарнвит Пипатановонг още го нямаше. Единственият посетител беше дребен посивял мъж, който се бе облегнал на стената и четеше вестник. Габи влезе и седна на маса в дъното. Вентилаторът на тавана я облъхна с миризма на спагети и екзотични подправки. Появи се мъж на средна възраст с черно сако и голяма бяла престилка и я заговори на тайландски.

— Чакам един човек — каза тя. — Ще поръчам по-късно. — Мъжът не я разбираше. — Чай — произнесе тя бавно. — Чай.

Той изглежда проумя. Габи се загледа през витрината. Не се виждаше нито Пип, нито човекът, който я следеше. След малко мъжът, който седеше до стената, сгъна вестника и стана.

Сега бе сама. Чудеше се дали сбърка, че изостави Алекс. Каквито и недостатъци да имаше, той поне се държеше приятелски. Пък и вече я бе спасил веднъж.

Погледна часовника си. Бяха минали почти четирийсет минути, откакто се разделиха с Пип. Къде беше той? Започна да се чуди дали не са го отвлекли хората от мерцедеса.

В този момент пред магазина се появи мъжът с бялата риза. Сърцето й се преобърна. Зад него идваше по-висок мъж, който гледаше заплашително и очевидно беше телохранител. Двамата влязоха и бавно тръгнаха към нея. Стомахът й се сви.

Отначало просто застанаха пред масата и я загледаха втренчено. Мъжът с бялата риза имаше мътни безизразни очи. Габи усети, че й е трудно да диша. Съжали, че не обърна внимание на предупреждението на Алекс. Вдигна поглед, като се стараеше да не издаде страха си.

— Какво искате? — попита.

В този момент сервитьорът излезе от кухнята. Единият от мъжете му кресна нещо на тайландски и той моментално избяга. Отново се обърнаха към Габи. Човекът с бялата риза присви очи:

— Къде Алекс Таунзенд?

— Нямам представа.

— Снощи той бил във ваша стая, госпожица. Вие ми казвате къде той сега.

Габи събра цялата си смелост.

— Слушайте, господине. Алекс Таунзенд е просто един случаен познат. Вчера го видях за първи път и вие нямате право да ме разпитвате за човек, когото почти не познавам. Затова ви предлагам да не се държите като банда главорези и да ме оставите на мира. — Бе истински ядосана и се надяваше, че с гнева ще прикрие страха си.

Мъжът с бялата риза издърпа един стол и седна срещу нея.

— Вие слушайте, госпожица. Вие казвайте сега къде Алекс Таунзенд или вие никога вече не виждате Америка. Аз искам цялата история — какво вие правите тук, какво правите с Таунзенд… или живот може да стане много неприятен.

— Вече ми направихте живота неприятен — отвърна тя. — А сега ме оставете на мира, иначе ще се оплача в полицията.

Той я изгледа. Не беше впечатлен.

— С какво се занимавате в Сан Франциско?

— Не е ваша работа.

Мъжът започваше да се ядосва. Габи също. Нямаше и следа от Пил. Вече бе сигурна, че той няма да дойде.

— Всичко в тази страна моя работа. Вие идвате тук. Вие отговаряте въпроси.

— Добре, кой сте вие, ако смея да запитам?

— Отговаряте въпроси! — изкрещя той.

Габи кипна. Въпреки ужаса, който я обзе, реши, че достатъчно е търпяла. Изправи се и опита да мине покрай горилата, но той я хвана за ръката.

— Пуснете ме! — изпищя тя.

Мъжът с бялата риза стана от стола и хвана другата й ръка Габи се изви към него и заби коляно в слабините му. Той се преви.

В този момент вратата откъм кухнята се отвори и се появи Алекс. Мъжът, който я държеше, се обърна. Алекс за миг се озова до него, събори го на пода и с трясък скочи отгоре му.

Другият мъж се олюля. Габи грабна от съседната маса един чайник и го стовари върху главата му. Той се просна по гръб в безсъзнание. В това време Алекс и горилата си разменяха удари. Алекс бе по-висок, но не и по-тежък. Удари азиатеца в корема и със силен удар в зъбите го запрати към отсрещната стена, където той се свлече безчувствен.

До вратата на кухнята готвачът крещеше истерично. Габи се бе вцепенила. Алекс я хвана за ръката и я повлече към кухнята. Изтичаха през задната стая. Той грабна един пакет, който лежеше до вратата, и я поведе по тясна алея. Почти я влачеше след себе си без никакви обяснения. Габи се спъваше с високите си токчета. Стигнаха до края на алеята, втурнаха се по улицата, пресякоха от другата страна, завиха зад ъгъла и се озоваха пред десетина паркирани мотопеди.

И двамата дишаха тежко. Габи го погледна със смесица от отчаяние и облекчение.

— Трябваше да ме послушаш — каза той.

— Прав си.

Алекс посочи пакета в ръката си:

— Това е едно малко подаръче за теб, но сега няма време да го отваряме. — Той пое дълбоко въздух. — Трябва да се измъкнем оттук. — Приближи до голям мотопед и сложи пакета в багажника му.

— Какво е това?

— Наех го сутринта в Чанг Май. — Той сложи защитни очила и яхна мотопеда.

— Нали не очакваш да се кача на това нещо?

— Защо не? Да не искаш да висиш тук цял ден, за да видиш какви други неприятности ще ти се случат?

— За съжаление съм си забравила коженото яке в Сан Франциско.

— Не ти трябва кожено яке. При висока скорост влажният въздух е много приятен. Хайде, имай ми доверие.

— Алекс, не мога да се кача на това! Виж как съм облечена.

Алекс скръсти ръце.

— Нашите приятели в закусвалнята няма вечно да спят. Това може би е най-добрият ни шанс да се изпарим, както се изразяват те.

Габи погледна мотопеда.

— Жените качват ли се с поли на такива неща?

— Ако не искат да ходят пеш. Хайде — протегна ръка Алекс. — Лесно е. Трябва само да се държиш. Качи се зад мен и си сложи краката тук. Точно като на конче от въртележка.

Тя приближи до мотопеда, но за да се качи, трябваше да вдигне високо полата си.

— Бъди джентълмен и гледай напред — помоли тя.

Алекс се разсмя. Тя го плесна по ръката и се настани зад него. Краката й бяха плътно прилепнали към бедрата му, тялото й се притискаше към широкия му топъл гръб. Ароматът му я опияняваше. Алекс се обърна да види дали е поставила краката си, където трябва и я потупа по коляното:

— Казвал ли ти е някой, че имаш страхотни бедра?

— Млъкни! — тросна се тя. — И без твоите забележки се чувствам достатъчно неудобно. Тръгвай, преди да съм размислила.

Той й се усмихна през рамо и намести очилата си:

— Готова ли си?

— Да. — Отговорът й беше по-неуверен, отколкото й се искаше.

Алекс развъртя стартерът и моторът изрева.

— Надявам се, че постъпвам правилно — промърмори тя.

Алекс я потупа по голото бедро.

— Само се дръж здраво и се успокой.

Габи обви ръце около кръста му и когато той даде газ, конвулсивно го стисна.

— Дръж се — подхвърли той през рамо, — но не ми чупи ребрата.

— Извинявай.

Той протегна ръка и я погали по бузата:

— Стой до мен, малката, и аз ще ти покажа целия свят.

Включи на скорост и потеглиха. След няколко минути бяха на магистралата, но не се движеха към Чанг Май, а в обратна посока. Габи шепнеше наум молитви.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Не знам. Имаш ли някакви предложения?

— Алекс, не можем просто да се разхождаме. Трябва да изготвим план.

Бяха в покрайнините на града и Алекс спря под голямо дърво встрани от пътя.

— Мисля, че за начало може да отидем да хапнем някъде — предложи той.

— Ами моето пазаруване? Нали затова съм дошла тук. Днес е денят за сключване на сделки. Преди Пип да избяга или да го отвлекат, трябваше да ми уреди среща с някой си Супипоут.

— Габриела, трябва да изчезнем не само от Санкамфенг, но и от Тайланд. Ще те кача на първия самолет за Щатите. Ако още не си забелязала, тези момчета не се шегуват.

— Може би имат причини да са ядосани на теб — отговори тя. — Но що се отнася до мен, станала е някаква грешка. Много лесно ще изясня всичко, ако намеря някой, с когото да поговоря разумно.

— Не си струва риска. Човешкият живот понякога е много евтин.

— Няма да напусна Тайланд, преди да купя стока за магазина.

Алекс въздъхна примирено:

— И къде е този Супипоут?

— Не зная. Пип отиде да уреди срещата. Но градът е малък. Сигурно не е трудно да го намерим.

— Там има кафене — посочи той. — Ще попитам дали не знаят къде можем да го открием.

Габи го прегърна по-силно:

— Сигурна бях, че си разумен човек. Благодаря.

— Днес вече се сбих — изръмжа той. — Защо сега да не понапазаруваме?