Джанис Кайзър
Съдбовно пътуване (4)

Четвърта глава

Габи седеше в ресторант „Панорама“ на покрива на хотел „Таймс“ и гледаше към назъбената тухлена арка от другата страна на площада. Зад нея смътно се виждаше силуетът на разрушен храм, а още по-нататък се издигаше планината Дой Сутеп.

В чашата й бе останала само глътка бира. Вече четирийсет и пет минути я пиеше и чакаше Алекс. Отново погледна часовника си. Започваше да се чуди дали той изобщо ще дойде.

Вдигна очи и отново забеляза мъжа, който от около двайсет минути я наблюдаваше. Той седеше сам през две маси. Пред него имаше чаша и полупразна бутилка вино. Приличаше на германец или скандинавец, около четирийсет и пет годишен, с прошарена коса, костюм и вратовръзка. По-скоро бизнесмен, отколкото турист, реши тя. Бързо отмести поглед, за да не бъде разбрана погрешно. С крайчеца на окото си го видя как се изправя и тръгва към нея. Изруга наум.

— Извинете ме — каза той на английски със силен акцент, — но имам бутилка вино и помислих, че ако сте сама, може би ще ви е приятно да я изпием заедно.

— Благодаря — отговори тя. — Но чакам един приятел. Той каза, че може да се забави.

— Разбирам. Не исках да ви безпокоя, просто мислех…

— Не се извинявайте. Истината е, че тъкмо се канех да си тръгвам.

— И не мога да ви убедя да останете с мен?

— Боя се, че не — поклати глава Габи. Мъжът се усмихна примирено:

— В такъв случай простете, че ви обезпокоих.

Тя го проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Беше симпатичен, солиден, истински германец, доколкото можеше да съди по акцента. Но нямаше желание да завързва случайни запознанства, въпреки че приключението й с Алекс Таунзенд опровергаваше това. Вярно е, че непрекъснато получаваше предложения — винаги, когато се появеше на обществено място, мъжете правеха опити да се запознаят с нея. Стараеше се да го приема като комплимент, макар че понякога се дразнеше.

Габи въздъхна и допи бирата си. Омръзна й да чака. Постъпи глупаво, че изобщо дойде. След като Алекс тръгна, тя остана още половин час на пазара и три пъти промени решението си.

Дръзката му целувка беше достатъчна причина да се откаже. Не че една целувка е престъпление, но…

Даде знак на келнера.

— Съжалявам, но вероятно човекът, когото чакам, няма да дойде. Сметката, моля.

Габи плати и излезе. Рикшата на Алекс чакаше отпред. Шофьорът си почиваше на мястото за пътници. Изненада се, като я видя, скочи и избърса седалката с една стара кърпа, преди тя да успее да му каже, че ще вземе такси до хотела си. След няколко опита обаче разбра, че съобщението е прекалено сложно за него. Реши, че ще е по-лесно да го остави да я закара.

— Хотел „Мае Пинг“ — каза тя. — Разбирате ли? Мъжът кимна. Габи се качи и рикшата потегли. Улиците бяха много по-весели от нея. Колкото и да си повтаряше, че е за добро, чувстваше се разочарована и дори малко обидена. Ала нямаше смисъл да се отдава на мрачни мисли. Каквото и да е задържало Алекс, сигурно е било важно. Той настояваше за тази вечеря и не би я изоставил, ако нямаше сериозна причина.

Габи предполагаше, че рикшата е наета за цялата вечер, но все пак плати петдесет бата. Попита на рецепцията дали има някакви съобщения за нея и отново усети разочарование — нямаше нищо. Значи Майкъл не се беше обаждал.

Реши да не вечеря в ресторанта и поръча да й донесат супа и салата в стаята. Седна на фотьойла до отворения прозорец. Беше нервна и неспокойна. Все пак вечерта не беше напълно загубена. Успя да почувства пазара и да се запознае със стоките на занаятчиите. Още не бе определила какви са възможностите за търговия на едро, но вече бе сигурна, че ще направи добри покупки.

Габи забарабани по облегалките на фотьойла и впи поглед в телефона. Помисли за Майкъл. Може би трябваше да му се обади. Сигурно по това време ще го намери в офиса му. Можеше ли да си позволи да го откъсне от работата му? Той нямаше да се сърди, дори ако в момента имаше важна среща. Но тя не искаше да му отнема време само, защото се чувства отегчена, самотна или разстроена.

Може би всъщност искаше да изповяда греховете си. Но какво можеше да каже? „Как да ти кажа, Майкъл, тази вечер имах среща с един мъж… журналист. Той дойде с мен до пазара, а после щяхме да вечеряме заедно. Само че той трябваше да свърши една работа и така и не дойде. Затова аз изпих чаша бира и се върнах сама. Е… Имаше и една целувчица, но тя нищо не значи. Той просто си я открадна. Знаеш как стават тези неща…“

Габи стана, осъзнала колко глупаво би прозвучал подобно обяснение. Спомни си как я гледаше Алекс, миг преди да я целуне. Бе хванал брадичката й с жест на притежание. А след това я целуна — толкова нежно и леко, че изглеждаше почти в реда на нещата. Не беше редно, разбира се, но той умееше да кара нещата да изглеждат не такива, каквито са в действителност. Ако не потискаше желанията си, би казала, че се изкушава да се отдаде на флирта.

Габи се сепна. Не можеше да повярва, че е помислила такова нещо. Вероятно просто Майкъл й липсваше. Не, не вероятно. Той наистина й липсваше!

На вратата се почука. Тя подскочи, но се досети, че това без съмнение е сервитьорът.

— Кой е?

— Вечерята ви. — Но гласът беше без акцент.

Габи отвори. Пред нея наистина стоеше мъж с поднос, но не беше сервитьорът. Алекс Таунзенд, със същия костюм, но поизмачкан и мръсен, с разрошена коса и насинена буза.

— Алекс, какво се е случило?

— Срещнах сервитьора и го подкупих, за да ми позволи да донеса вечерята. Мислех, че по друг начин няма да ме пуснеш.

— Питам за лицето ти, за дрехите. Изглеждаш, сякаш си се бил.

— Наистина се бих, но боят беше неравен, а аз за съжаление бях малцинство.

— Влез. — Тя отстъпи, за да му направи път. Алекс остави таблата на масата, повдигна капака и подуши.

— Ммм. — Погледна Габи. — Стигнах в ресторанта десет–петнайсет минути, след като си тръгнала. Извинявай. Надявах се, че няма да закъснея.

Габи затвори вратата и приближи, за да разгледа раната му.

— Защо се би? Пак ли се опитваше да спасиш някоя нещастна жена от крадци?

— Не. Момчетата на Чу-Чи не бяха доволни, че следя онази жена от Сан Франциско… Мисля, че бяха негови хора.

— Кой е Чу-Чи?

— Това е дълга история. Ще ти я разкажа по-късно. Седни да хапнеш, преди супата ти да е изстинала.

— А ти? Нали не си ял?

— Не. Докато се пазех от ударите и те търсех, не ми остана време. Дори бързата закуска не е достатъчно бърза.

— Ще ти поръчам нещо. — Тя отиде до телефона. — Какво искаш?

— Не зная какво си поръчала за себе си, но мирише много вкусно.

— Най-обикновена супа. Не искаш ли поне един сандвич?

— Не, супата ще ми стигне. И може би порция ориз с жасмин.

Алекс остави сакото си на облегалката на стола, а Габи набра номера. Помолиха я да почака.

— Защо не сложиш мокра кърпа на бузата си? — предложи тя. — Банята е там.

— Благодаря. Бих се поизмил, ако нямаш нищо против.

— Не обръщай внимание на безпорядъка — извика тя подире му, като си спомни, че е изпрала бельото си и го е проснала да съхне из цялата баня.

Внезапно осъзна, че за кратко време са станали много близки. Напълно непознат мъж, а тя го изпраща в банята при бельото си, докато му поръчва вечеря.

Свързаха я и Габи направи поръчката, като добави и ордьоври. След това затисна с ръка слушалката.

— Какво искаш да пиеш?

Алекс спря водата.

— Можем да си разделим бутилка вино. Отначало тя мислеше да откаже, но след това реши, че няма да й навреди. Добави виното към поръчката, затвори и приближи до банята. Алекс бе свалил ризата си и се миеше. Имаше великолепно тяло — стегнато, мускулесто и силно загоряло. Той улови погледа й в огледалото.

— Ударен ли си другаде? — попита тя невинно.

— Не, освен ако имам някоя рана на гърба си.

— Гърбът ти изглежда чудесно.

Леката му усмивка накара Габи да се изчерви. Не искаше обаче да се предаде на смущението. Вероятно най-доброто поведение с този мъж бе агресивността.

— Нека погледна окото ти — каза тя и влезе в банята.

Алекс се извърна към нея. Габи взе от ръцете му влажната кърпа и я притисна към удареното място.

— Боли ли? — Той бе толкова близо, че усещаше топлината на тялото му, но се преструваше, че не й въздейства. Достатъчно беше, че той се наслаждава на вниманието й, без да я кара да се чувства като глупачка.

— Не повече, отколкото всеки друг път, когато са ме ритали в главата.

— Ритали са те?!

— Правилата за добро поведение твърдо се спазват в тази страна.

— Може би си сбъркал професията си. Изглежда, е доста опасно да си журналист. — Тя отново притисна кърпата към бузата му.

— Ти си толкова добра медицинска сестра, че си струва да те боли.

Той като че ли се канеше отново да я целуне. Габи разбра, че е време да се оттегли. Тя хвана ръката му и постави кърпата в нея:

— Ето. Измъкнах те от гроба, сега вече ще се оправиш и сам. — Усмихна се и понечи да излезе, но Алекс я хвана за ръката.

— Благодаря. Чувствам се много по-добре. — Устните му леко се разтвориха.

Погледът й пробяга по тялото му. Спомни си целувката му и се смути. Опита да се дръпне, но той я държеше здраво.

Габи се чувстваше като дете, което двама скарани родители теглят на различни страни. Искаше й се да избяга, но изпитваше силно желание и да остане.

Алекс се възползва от нерешителността й.

Привлече я към себе си — толкова близо, че гърдите й опряха в голото му тяло. Тя залитна и устните й се озоваха на сантиметри от неговите. Завладя я непреодолимо желание да го целуне, но нещо сякаш я спираше. Когато устните им най-после се докоснаха, телефонът иззвъня.

Алекс вдигна очи към тавана и изръмжа:

— Защо не се е намерил някой да застреля Александър Бел!

Габи се отскубна и тръгна към телефона. Сърцето й биеше до пръсване, мислите й бяха напълно объркани. Вдигна слушалката, преди да се запита кой звъни.

— Ало?

— Здравей, скъпа!

Чу думите, но й трябваше доста време, за да ги осъзнае.

— Майкъл! Не те очаквах…

— Кого очакваше? — засмя се той.

Тя седна на леглото и опита да се овладее. Водата в банята течеше. Ама че неловка ситуация!

— Никой… Искам да кажа, сервитьора. Ще вечерям в стаята. — Тя погледна към банята, където водата внезапно спря.

— Тези тайландци сигурно са много изобретателни — каза Майкъл, — но ако са се научили да изпращат ядене по телефона, вземи адреса на фирмата. Това е патент, който бих купил.

— Исках да кажа, той всеки момент ще почука на вратата. — Усещаше, че говори глупости, но се страхуваше, че Алекс може да влезе в стаята и да каже нещо на висок глас.

— Е, няма да те задържам. Току-що излизам от съвещание и реших да ти звънна. Сигурно там вече е време за лягане. Като не мога да те сложа в леглото, реших поне да се обадя да ти пожелая лека нощ.

— Много мило.

— Наистина ми липсваш.

— И ти ми липсваш. — Габи вдигна очи и видя Алекс, застанал на вратата на банята. Прекрасното му тяло я привличаше неудържимо. С усилие отмести поглед.

Погали слушалката и се опита да извика в съзнанието си образа на Майкъл с очилата му в тъмни рамки. Но, кой знае защо, безукорната му външност не бе и наполовина толкова привлекателна, колкото Алекс — полугол, божествен и само на няколко метра от нея.

— Бих искала да си тук, скъпи. Щеше да е много хубаво, ако беше дошъл с мен.

— И аз вече съжалявам, че не дойдох — отговори Майкъл. — Но моментът не беше подходящ. Знам, че разбираш.

— Въпреки това щеше да е хубаво. Не обичам да пътувам сама. — Подозираше, че Алекс Таунзенд се хили злорадо, но нямаше да му направи удоволствието да го погледне. — Е, как вървят нещата там? Успя ли да минеш покрай магазина?

— Отбих се снощи. Всичко е наред. Доти каза, че последните няколко дни продажбите са много добри.

— Е, слава Богу.

— Ще се отбивам редовно, нали ти обещах. Не се безпокой.

— Ти си истински ангел — въздъхна Габи.

— Това е най-малкото, което мога да направя, като знам колко се трудиш да умножиш парите ми. — Той се поколеба и добави по-тихо: — Но като се върнеш, ще поема инициативата в свои ръце.

— Нямам търпение.

На вратата се почука. Алекс мълчаливо й направи знак, че ще отвори. През следващите няколко минути тя се опитваше да поддържа разговора, докато той шепнешком се оправи с келнера, даде му бакшиш и безшумно затвори вратата зад него. Габи въздъхна с облекчение.

Намеси се секретарката на Майкъл, за да каже, че му се обаждат от Ню Йорк.

— Извинявай, но трябва да приключваме — каза той. — Ще се опитам да се свържа с теб утре сутринта, преди да дойда на работа.

Габи не знаеше дали иска да прекрати разговора. Не й се искаше да се разделя с него, но повече я беше страх да не я разкрие. Във всеки случай това обаждане й даде възможност да постави Алекс Таунзенд на мястото му.

— Майкъл, обичам те — каза тя.

— И аз те обичам, мила моя.

— Благодаря, че ми позвъни.

Той й изпрати целувка и затвори. Когато Габи най-после се обърна, Алекс седеше на масата. Бе подредил всичко, бе облякъл ризата си и наливаше виното.

— Вечерята е сервирана — съобщи той тържествено.

Тя седна на масата. Чувстваше се истински лицемер.

— Благодаря за дискретността. Ако искаше, можеше да ми създадеш големи проблеми.

— Не обичам да развалям семейства — сви рамене той.

— Може би, но аз още не съм сигурна що за човек си.

Той вдигна чашата си.

— В момента съм човекът, който има честта да вечеря с най-красивата жена в цял Тайланд.

Габи поднесе чашата към устните си и отпи малка глътка.

— Май всичко е наред у дома — отбеляза Алекс.

— Нямах желание да подслушвам, но нищо не можех да направя.

— Нямам какво да крия. Ти вече знаеше за Майкъл.

— А какво щеше да каже той, ако му беше съобщила, че ще вечеряш с мен?

— Ако знаеше цялата история, нямаше да има нищо против. Майкъл е много зрял. Ако се чудиш защо не му казах, не виждах смисъл да обяснявам. Всичко е съвсем невинно, а за него само това е важно.

— Този Майкъл е изключителен. — Алекс взе лъжицата и се усмихна подигравателно: — Добър апетит!

Хранеха се мълчаливо. Щом вдигнеше поглед, Габи срещаше сините му очи. Той се държеше самоуверено, сякаш искаше да покаже, че и Майкъл, и всичко, което тя каза за него, нямат никакво значение.

— Ти изобщо не се интересуваш от Майкъл, нали? — попита тя след малко.

— Аз всъщност не го познавам.

— Нямах това предвид.

— А какво имаше предвид?

— Не те интересува, че го обичам и че вероятно ще се омъжа за него.

— Вероятно ще се омъжиш — Алекс наблегна на първата дума.

— Ще се омъжа. — Той я погледна скептично и продължи да се храни.

Не вярваш ли.

— Не искам да бъда лош пророк, но ти много често го повтаряш… Дори прекалено често.

— А как би се държал ти? Ето, ние сме в моята стая, а аз дори не те познавам. Може да си някакъв перверзен тип…

— Приличам ли на перверзен? — засмя се Алекс.

— Преди Майкъл да се обади, ти щеше да ме целунеш.

— Това показва по-скоро добър вкус, отколкото перверзия. Но не вярвам да си толкова превзета.

— Не се подигравай — предупреди го Габи.

— Обидена ли си?

— Че се подиграваш ли?

— Не. Че исках да те целуна.

Тя се поколеба. Алекс чакаше, без да отмества очи от нея. Габи посегна към лъжицата си, после я остави.

— Не е толкова важно дали съм обидена. Това е въпрос на принцип.

— Не съм се задълбочавал във философски разсъждения. Имам лошия навик да правя това, което искам.

— Има значение и какво искам аз. — Тя отпи голяма глътка от виното си. — Затова тази вечер се постарай да не ти хрумват други идеи.

— Сигурно трябва да изпадна в дълбоко самосъжаление, но не се получава. Запознанството ни е прекалено интересно, за да спре дотук.

— Алекс, не ме ли чу?

— Може би любовта е не само сляпа, но и глуха.

— Не си смешен.

— Всъщност, аз не се шегувах. Толкова се заяждаме, че не може да е случайно.

— Аз съм сгодена за друг.

— Значи ни остава само приятелството.

— Но отдалеч. След няколко дни се връщам в Сан Франциско.

— Това е истинско предизвикателство за мен — поклати глава той с подигравателно съкрушена усмивка.

Беше непоправим. Но не можеше да не го харесва. Габи погледна ожулената му скула, трапчинката на бузата и отново усети физическото привличане. Стори й се, че е прав. Наистина прекрасно си подхождаха. Но Алекс бе най-яркият пример за девиза „Днес те обичам, утре не ме търси“. Защо иначе щеше да я преследва, след като отношенията им очевидно нямаха бъдеще?

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— След като вечеряме, ако те помоля да си отидеш, ще си тръгнеш ли, без да ми създаваш проблеми?

— Естествено. Казах ти, че не съм перверзен тип. — Той доля вино в чашите.

— Говоря сериозно.

— Аз също.

— Добре, сега вече съм спокойна. — Тя взе чашата си и я преполови на един дъх.

Алекс изпитателно се взираше в нея. Тя не искаше да го попита за какво мисли. Виното започваше да я хваща и Алекс изглеждаше все по-привлекателен. Явно падаше в капана, който й бе заложил, въпреки опитите да го избегне. Вероятно бе намерил слабото й място.

Погледна го и си спомни как изглеждаше гол до кръста. Представи си как би се чувствала в прегръдките му, какво би било, ако наистина я целуне.

— За какво мислиш? — попита той тихо.

Тя тръсна глава:

— Че трябва вече да си тръгваш.

— Наистина ли това искаш?

— Да — излъга тя. Трябваше да го принуди да си отиде. Това бе единствената й надежда.

— Не искаш ли да излезеш с мен? Много е приятно да се разхождаш вечер из града, а да обикаляш сама няма да е безопасно.

Габи само поклати глава и се усмихна тъжно. Той кимна с разбиране, стана и облече сакото си.

— Е, беше ми много приятно. Ти си невероятна жена.

Габи също се изправи. Алекс заобиколи масата, хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Винаги съм имал късмет с жените. — Той я погледна печално в очите. — Ти ми уби самочувствието.

— Май наистина страдаш. — Той кимна. — Трябва обаче да ти кажа, че причината не е в късмета. Не е лесно да ти устои човек.

Той повдигна вежди. Обхвана лицето й и се доближи до нея. Тя усещаше топлината му. Знаеше какво ще последва, но не можеше да го спре. Алекс я целуна — отначало нежно, след това по-силно. Тя си позволи за миг да отвърне на целувката му, но се овладя. Нямаше смисъл. Устните им се разделиха. Но Габи все още не можеше да се насили да се отдръпне. Телата им едва се докосваха, а дъхът му леко раздвижваше косата й.

— Дълго ще се чувствам виновна за това — прошепна тя.

— Беше съвсем невинно.

— Не, не беше.

— Да не се е случило нещо, което да не съм забелязал? — засмя се Алекс.

Габи вдигна очи към него:

— Аз исках да те целуна.

— Това не е престъпление.

— Но аз обичам Майкъл!

Алекс я погледна в очите и леко я погали по бузата. Отново я заля вълна от желание. Водеше жестока вътрешна борба. Без усилия той разгаряше пламъка, който Габи така упорито се опитваше да потуши. Целуна я по челото.

— Защо се появи едва сега? — попита тя и сама се изненада от откровеността си. — Можеше да е много хубаво.

— Сега не може ли? Габи поклати глава.

— Може да съм слаба, но не съм блудница.

— В такъв случай, по-добре да си вървя. Няма смисъл и двамата да се чувстваме виновни. — Целуна я още веднъж бързо по устните и тръгна към вратата.

За момент Габи съжали, че го пропъди. Гледаше го, без да помръдне. Алекс спря с ръка на дръжката:

— Какви са плановете ти за утре?

— Сутринта ще отида в Санкамфенг и ще се опитам да сключа някои сделки. Мисля, че вече добре знам какво искам да купя.

— Искаш ли компания?

Тя се усмихна. Изкушаваше се. Господи, как се изкушаваше!

— Мисля, че няма да е разумно.

— Може би. Не мога да обещая, че няма да те целуна.

— Поне си честен.

— Да, но не съм неустоим.

— О, достатъчно си неустоим. Просто се опитвам да мисля за бъдещето.

— Не се чувствай виновна, красавице, каквото и да направиш. Чувството за вина е ужасна загуба на енергия. — Той отвори вратата и излезе.

Габи искаше да му извика да спре, но се въздържа. Въпреки всичко успя да постъпи както трябва.

Само след три минути започнаха да я гризат съмнения. Какво щеше да стане, ако му беше разрешила да остане? Щяха ли да се любят? И щеше ли това да е краят на света? Не бе необходимо Майкъл да научи.

Седна на леглото. Знаеше, че не е права. Не би могла да скрие от Майкъл и затова не можеше да позволи на Алекс да остане. Вероятно бе старомодна и глупава, но какво да се прави.

Очите й се напълниха със сълзи и тя се присмя на своята сантименталност. Поне всичко свърши. Защо да се тревожи? Никога повече нямаше да види Алекс Таунзенд.