Джанис Кайзър
Съдбовно пътуване (6)

Шеста глава

Алекс стоеше на входа на малката къща и гледаше пиленцата, които кълвяха из двора. Жълто куче лежеше лениво под дървото. Движеха се само очите му и върхът на опашката. Габриела и господин Супипоут седяха на масата в средата на стаята и водеха приятелски разговор. Навсякъде около тях имаше пръснати мостри.

Преговорите вървяха добре. Габриела бе договорила цените на пет–шест вида стоки, а господин Супипоут, набит четирийсетгодишен мъж с рано побеляла коса, се опитваше всячески да й угоди. Единственият проблем се оказа цената на месинговите изделия. Габриела веднага разбра, че Супипоут разчита на посредник, за да получи желаните количества.

Алекс все още се тревожеше заради хората на Чу-Чи. Мотопедът бе паркиран наблизо, готов веднага да потегли. Не беше сигурен, но мислеше, че онези двамата ще се върнат в Чанг Май — ако целта им е била не само да получат информация, но и да го сплашат.

Но вече нямаше съмнение, че разследването му засяга Чу-Чи. Очевидно загадъчният човек от Сан Франциско бе ключова фигура в тази история. Рано сутринта Алекс бе отишъл до хотел „Банджи“, за да опита да научи нещо. След като подкупи нощния пазач, разбра, че китайката живее в хотела сама, а азиатецът, който говори английски, я посещава редовно, но не всяка нощ. Пазачът нямаше представа кой е той. Момичето се бе регистрирало под името Синтия Уонг от Ню Йорк, а стаята й била предплатена от фирмата „Лунно слънце“ от Банкок. В хотела се говорело, че тя е американска проститутка от висока класа.

Алекс знаеше, че някъде в стаята й може да намери информация за истинското й име под формата на шофьорска книжка или паспорт. Той предложи хиляда бата на пазача, ако му съобщи името на жената и адреса й в Сан Франциско.

Но тъй като Чу-Чи бе по петите му, трябваше да се притаи за една–две седмици, докато премине опасността. Проблемът му в момента бе Габриела. Разправиите им вече бяха почти шеговити. В острите реплики, които си разменяха, се чувстваше взаимна симпатия. Трудностите ги бяха сближили.

— Почакайте няколко минути да проверя по телефона дали мога да осигуря исканите от вас количества — дочу той гласа на Супипоут. — Може би вие с господина бихте пили по нещо студено. Ще изпратя моята прислужница да ви сервира в градината, ако желаете да си починете, докато направя справката.

Габриела погледна Алекс.

— Както кажете, шефе — вдигна той рамене и тайно й намигна.

— Добре — обърна се Габи към Супипоут. — Ще отидем с Алекс в градината.

Изправи се, лъчезарна и пълна с енергия. Без съмнение, беше в стихията си. Обичаше търговията, обичаше да измъква батовете или доларите направо от джоба на партньора си. Алекс не беше бизнесмен, но разбираше тази психика. Нищо не повдига настроението на един търговец повече от добре направената сделка.

— Надявам се, че не си се отегчил до смърт — каза тя и докосна ръката му, докато слизаха по стълбите.

— Не мислех, че ще продължи толкова дълго. Но този човек е истинска златна мина. Има прекрасна стока.

— Извини ме за откровеността, но обичам да наблюдавам как действаш.

— Какво научи по телефона? — смени тя рязко темата.

Алекс бе помолил Супипоут да ползва телефона му, за да се обади до летището, а после и до хотела, за да разбере от Джими какво става в Чанг Май.

— Първият самолет е утре вечер — отговори той.

— Управителят на твоя хотел се съгласи да опаковат багажа ти и да го изпратят на летището. Това ще ни спести риска да се връщаме в града.

— Но биха могли да взривят самолета ми.

— Е, разбира се, винаги има такава опасност. Габриела извъртя очи.

— Аз се шегувах, Алекс!

Той сви рамене и двамата се настаниха на плетените столове около масата в двора.

— Моят човек в „Монтри“ ми каза, че хотелът е пълен с хора на Чу-Чи, които ме чакат. Мисля, че съм влязъл в списъка на десетте най-търсени хора, а това не е особено желателно за един журналист.

— Все си повтарям, че това е шега, но май не е, нали?

— Не, скъпа моя, не е шега.

Пиленцата се ровеха в лехата с орхидеи. Във въздуха се носеше аромат на цветя и подправки. Габи се вгледа в лицето на Алекс, насинената му буза, разрешената коса, проницателните сини очи.

— Работата ти винаги ли е толкова вълнуваща?

— Не. Обичам приключенията, но трябва да призная, че днешното е малко прекалено дори за мен.

— Знаеш ли, Алекс, ти вече два пъти ме спасяваш. Виждала съм те да се биеш, виждала съм те на мотопед, но всъщност почти нищо не зная за теб.

— И сега искаш автобиографията ми, така ли?

— Ако ми се налага да ти се доверя, нормално е да искам да знам с кого си имам работа.

— Права си.

— И така, къде си се научил да караш мотоциклет? В някоя банда в Лос Анжелос?

— Не. Започнах подвизите си в планините и равнините на Монтана Бях много буен. Веднъж един фермер ми напълни задника със сачми, задето му отмъкнах добичето от обора.

 

 

— Имаш предвид, мотоциклета му?

— Да — усмихна се той. — Бях ужасно дете.

— Значи си от Монтана?

— Да.

— Имаш ли семейство?

— Не, нямам братя и сестри, родителите ми не са живи. Майка ми почина само преди няколко години. За последен път я видях, когато се отбих у дома на път за Аляска. Тя беше на двора с кокошките. Хвърляше им жито от престилката си. Картината на фона на залязващото слънце се е запечатала дълбоко в паметта ми.

— Бяхте ли близки?

— Да, но не колкото на нея й се искаше. Не й беше приятно, че единственото й дете скита по света. Никога не успя да разбере колко вълнуващо е за мен и аз постоянно се боях, че съм я разочаровал.

— Сигурно въпреки това се е гордеела с теб.

— Тя искаше всичко, което желае една жена — внучета, неделни гости, семейство. Вместо това получаваше писма и твърде рядко някое посещение. Но предполагам, беше благодарна и на това.

Габи почувства неочаквана топлота към него. Може би защото го видя като обикновен земен човек, а не просто авантюрист. Чудно колко малко й трябваше — няколко искрени думи за майка му, един носталгичен спомен и вече бе готова да го прегърне.

Прислужницата, възрастна жена, дойде и постави подноса на масичката между тях. Габи отпи от студения сок.

— Какви са плановете ти, Алекс? Ще се върнеш ли в Щатите или ще останеш още известно време в Азия?

— Репортажът още не е завършен. Никога не оставям работата по средата.

— Но ти не можеш да останеш тук!

— Още не съм решил. Не съм изчерпал всички възможности за разследване. — Той й разказа какво е научил за китайката от Сан Франциско и за фирмата „Лунно слънце“.

Господин Супипоут излезе от къщата и приближи към тях.

— Мога да осигуря по петдесет от трите вида — рече радостно той.

— На каква цена? — попита Габи.

— Деветдесет бата.

Спазаряването отне доста време, но накрая двамата се договориха за количеството и цената.

— Ще ви дам по една мостра от всеки вид. Ако бъдете така добра да дойдете с мен, ще прегледаме вашата поръчка и ще попълним документите.

— С удоволствие. — Тя стана и се обърна към Алекс. — Ще ме извиниш ли?

— Разбира се. Габриела — Алекс също се изправи, — ако ще се забавиш, може би е добре да напазарувам. Ще ни трябват някои неща.

— Добре. Мисля, че ще свършим за десет–петнайсет минути. — Супипоут кимна. Тръгнаха към къщата. Алекс се загледа в стройната й фигура и дългите крака. Тя го привличаше от самото начало, когато я видя да се бие с крадците. Тогава бе приел ролята на спасител и още я играеше. Но сега залогът се промени и Габриела значеше за него много повече. Не помнеше друга жена да го е привличала и вълнувала толкова силно. Добре знаеше какво иска — искаше нея.

След като подписаха договора, Габи се сбогува и излезе в предния двор да чака Алекс. Носеше пакета с мострите. Не знаеше как ще съберат целия багаж на мотопеда, но бе сигурна, че Алекс ще измисли нещо.

Седна на каменната пейка до лехата с орхидеи. Вдиша дълбоко благоуханния въздух. Бе доволна, че е изпълнила задачата, заради която дойде в Тайланд. Въпреки надвисналата опасност, усещаше облекчение като дете, което току-що са пуснали в лятна ваканция. Искаше да се радва на свободата си, да тича по вятъра и да пее с птиците.

Но най-объркани бяха чувствата й към Майкъл. В началото се страхуваше да не наруши дадената дума. Сега усещаше нужда да изпита любовта си.

Чу бръмченето на мотопеда и излезе на улицата в момента, в който Алекс спря. Той вдигна очилата си и слезе. Към мотора бе привързан евтин пластмасов куфар.

— Щом ще бягаме, нужна ни е някаква торба — каза той.

— До нивото на Бони и Клайд ли паднахме?

— Да, Бони и Клайд по азиатски. — Той отвори куфара. — Четки за зъби, паста за зъби, самобръсначка, дезодорант. Остана място и за твоите мостри. Не бях сигурен какво друго ти трябва. Мисля, че всичко най-важно носиш в чантата си. Но можем да спрем някъде, ако се сетиш за нещо, без което не можеш да живееш.

— Очевидно връзките ти с жени никога не са били особено продължителни.

— Изложих се, а? — усмихна се той смутено.

— Много.

— Е, хайде да събираме нещата. — Той сложи мострите в куфара. После пъхна вътре и пакетчето, което носеше в закусвалнята за спагети.

— Какво е това? — попита тя.

— Твоят подарък. Ще го видиш, като стигнем там.

— Между другото, къде е това „там“? Изглежда, имаш някакъв план. Какво ще правим до излитането на самолета ми?

— Е, не можем да се върнем в Чанг Май.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Освен ако искаш да прекараш нощта в болницата.

— На полето ли ще спим?

— Не. Имам едно местенце наум.

Тя погледна дяволито проблясващите му очи.

— Обзалагам се, че искаш да ме изненадаш.

— Габриела, ти си невероятно проницателна.

— Не, Алекс, просто ти си твърде прозрачен.

— Госпожице Линд, понякога наистина сте непоносима.

— Не повече от вас, господин Таунзенд — засмя се тя.

Алекс затвори куфара и отново го закрепи на мотопеда. Седна и потупа мястото зад себе си:

— Хайде, нямаме време за губене.

Габи вдигна полата си и се настани. Той сложи длан на бедрото й:

— Господи, какви крака имаш! Но май вече съм ти го казвал.

Тя решително отмести ръката му.

— Да. Но като стана въпрос за това, нека се разберем. Може да нямам нищо против една малка авантюра, но не съм момиче за развлечения. Искам да бъдем само приятели.

Той протегна ръка и я погали по бузата.

— Така да бъде. — Нагласи очилата и запали мотора.

Габи обви ръце около кръста му и скри глава зад гърба му.

— Ако не гледаш, нищо няма да видиш — засмя се той.

— Предпочитам да не видя какво ще ме удари — промърмори тя.

Все пак надзърна зад рамото му. Колкото и да се плашеше от скоростта, откри нещо привлекателно в нея. И може би дори възбуждащо. Затвори очи и тайно вдъхна аромата на тялото му.

Когато стигнаха магистралата, вече бе събрала достатъчно смелост да гледа наоколо. Смешно, помисли тя, на двайсет и седем години за пръв път да открие такова пубертетско удоволствие. На времето не можеше да си представи да препуска диво с момче на мотор. Е, може би сега й бе дошло времето да е безотговорна.

Магистралата ги отнасяше високо в планината, далеч от Чанг Май. Алекс пазеше в тайна къде отиват, но Габи не се интересуваше. Тя просто се забавляваше.

Алекс караше бързо, но не безразсъдно. От време на време срещаха някой голям камион или автобус, но дори на завоите имаше достатъчно място да се разминат. Наистина, понякога й ставаше страшно. Освен това движението беше от лявата страна и това още повече я объркваше.

Минаха десет или петнайсет минути, а те все още се изкачваха. Габи започна да се чуди къде отиват все пак.

— Да не ме водиш в Бирма? — надвика тя рева на мотора.

— Почти.

— Между другото, кога ще ядем? От сутринта не съм слагала нищо в устата си.

— Веднага, щом стигнем. Съгласна ли си?

— А къде отиваме?

— Открих това място преди няколко години, когато пишех за тайландските военни. Там взех интервю от главнокомандващия на въоръжените сили. Ще ти хареса.

— Сигурен ли си, че ще има свободни стаи?

— Обадих се по телефона, докато пазарувах.

През следващите петнайсет минути Габи се наслаждаваше на красивата природа, на живописните селца, на селяните в национални носии край пътя. Накрая се спуснаха в долина и Алекс намали скоростта. Минаха през висока порта и продължиха по насипана с чакъл алея между дърветата.

— Това хотел ли е? — попита тя.

— Манастир. Но вътре има хотел и планински курорт за богати и известни посетители.

— Ние богати и известни ли сме?

— Спокойни и неизвестни не е по-лошо, не мислиш ли?

Скоро настигнаха група монаси, боси, с жълти раса и обръснати глави. Никой от тях не се обърна при звука на мотора, но някои се усмихнаха блажено, когато ги отминаха.

— Това наистина е манастир — забеляза тя.

— Да не си помисли, че те лъжа?

— Ще го прибавя към необикновените си преживявания.

— Повярвай ми, още нищо не си видяла. Междувременно стигнаха до къща от тиково дърво.

Той спря, скочи от мотора и помогна на Габи да слезе. Гледката бе толкова величествена, че тя веднага забрави за схванатите си от дългото пътуване мускули.

Алекс свали очилата и ги прибра в джоба на ризата си. Смутена от критичния му поглед, Габи прекара пръсти през разрошената си коса и приглади полата си. Обърна се към чудесната стара постройка.

— Това ли е манастирът?

— Не, той е в планината.

Габи погледна към обвитите в облаци върхове.

— Прекрасно място!

— Това е само началото — обеща той гордо и свали куфара от мотора.

На вратата на къщата се появи мъж с рогови очила.

— Добре дошли, господин Таунзенд — поклони се той с усмивка.

— Добър ден. Мъжът ги покани вътре.

— Моля, оставете багажа си тук. Доколкото разбирам, това е всичко, което носите.

— Колко стаи имаме? — прошепна Габи.

— Една, но много, много голяма. Достатъчно голяма, като за приятели.

Алекс отиде до регистратурата и се подписа. Мъжът му благодари и затвори книгата. Плесна с ръце и почти веднага от страничната врата излезе жена в рокля на ярки цветя.

— Моля, елате — каза тя тихо.

— Приятно прекарване, господин Таунзенд — каза мъжът.

— Благодаря — отговори Алекс. — Ще се постараем.

Последваха жената. Тя излезе от къщата, взе куфара и ги поведе между дърветата по пясъчна пътека. От процеждащата се между листата светлина гората приличаше на гигантска ботаническа градина. Чуваха се само стъпките им по пясъка и пеенето на птиците над главите им.

Изминаха около сто метра. Шумът от падаща вода ставаше все по-силен. Изведнъж пред тях се появи къщичка, умалено копие на постройката, от която идваха. Жената ги въведе в просторна стая с огромно легло и изглед към градината, осветена от златистите лъчи на залязващото слънце. Градината заобикаляше пещера, от която бликаше водопад и образуваше обградено с папрат езеро. Няколко тераси се спускаха от къщата до брега. Навсякъде цъфтяха орхидеи, храсти и всякаква буйна растителност. Приличаше на Японската чайна градина в парка Голдън Гейт, но вместо невероятните тълпи имаше само птички и пеперуди.

— Господи! — възкликна Габи. — Никога не съм виждала такава красота!

— И аз реагирах по същия начин първия път, когато дойдох.

— Тук ли говори с генерала?

— Да. Трябваше малко да го понатисна, а той искаше да изхарчи в приятна компания някакви извънредни пари — каза Алекс, приближи до нея и я прегърна през кръста. — Накрая написах репортаж за това място, но сърце не ми даде да го публикувам. Не можех да понеса мисълта, че ще нахлуят туристи и всичко ще развалят. Макар че тук не пускат всеки.

— Сигурно ще ти струва цяло състояние. — Габи се обърна към него и той отмести ръката си.

— Ще пропусна някой и друг обед следващата седмица и ще си оправя бюджета. Освен това отдавна искам да доведа тук някой, който да оцени по достойнство красотата на това място.

Докато говореше, Алекс я гледаше в очите. Габи чувстваше силата на взаимното им привличане. Смутена от откровеното желание в погледа му, тя отмести очи.

— Кога можем да обядваме? — обърна се Алекс към камериерката.

— Аз донеса, може би десет минути. Добре?

— Прекрасно. Ще имаме време да се освежим и да решим къде ще ядем.

Жената се оттегли. Алекс хвана Габи за раменете:

— Радвам се, че сме тук двамата. С теб това прекрасно място става още по-прекрасно.

— За какво са приятелите, ако не да избягат заедно и да се скрият от лошите момчета?

Той се усмихна и леко я целуна по устните.

— Приятелите не правят такива неща! — отдръпна се тя.

— Нали няма да ми кажеш, че не разрешаваш нищо повече?

— Нали няма да ми кажеш, че си ме излъгал?

— Аз съм простосмъртен мъж с простосмъртни слабости. Какво повече бих могъл да кажа?

— Аз също съм простосмъртна жена, но май не чак колкото теб.

Той се усмихна и отново я хвана за раменете:

— А това се нарича приятелска целувка.

Този път устните му се притиснаха към нейните по-дълго и настойчиво. Когато се отделиха, тя отвори очи и въздъхна:

— Това е прекалено простосмъртно, Алекс. Не бива да го правиш.

— Права си, скъпа моя, но не мога да гарантирам, че няма да се повтори — отговори сериозно той.

Алекс стоеше на брега на езерото. Въздухът бе изпълнен с ухание на цветя и пръски от водопада. Никъде другаде не бе усещал толкова силно величествеността на природата. С най-прекрасната жена на най-прекрасното място. Е, това, разбира се, бе казано малко наизуст. Познаваше Габриела само от няколко разговора, няколко вълнуващи преживявания и най-кратката възможна целувка. Въпреки това желаеше тази жена повече от всяка друга. Изпитваше нещо много повече от желание, но му бе трудно да определи чувствата си към нея.

Още по-трудно беше да отгатне нейните чувства. Засега, изглежда, тя действаше съвсем импулсивно. Но само засега. Играта на приятелство не можеше да продължи вечно.

След няколко минути Габи се присъедини към него. Бяха решили да обядват на най-долната тераса, където имаше маса и два стола.

— Има само едно легло — каза тя обвинително.

— Това не е единственото място, където може да се спи — отговори той с най-невинното изражение, на което бе способен. Забеляза, че беше вдигнала косата си и измила лицето. Нежната й кожа изглеждаше особено свежа. Искаше му се да я докосне, но се въздържа.

Габриела направи няколко крачки покрай езерото и се загледа във водата.

— Но… тук има риби! — посочи тя един шаран.

— Предишния път, когато бях тук, във водата имаше много по-страшни животни. — Тя вдигна въпросително вежди и Алекс продължи: — Докато седяхме с генерала на терасата и разговаряхме, неговата любовница плуваше в езерото… съвсем гола.

— Сигурно е било интересно.

— Не мога да си спомня на някое друго интервю да ми е било толкова трудно да се съсредоточа.

— Представям си.

— Може би по-късно ще поплуваме?

Габриела бавно се завъртя на пети, седна на масата и кръстоса крака:

— Как, голи ли?

— Само предложих — сви рамене той.

— Моля, господин. — Камериерката донесе поднос с храна.

Алекс седна до Габриела. Жената бързо подреди масата — изстуден сок от мандарина и купа екзотични плодове.

— Това е дориан — обясни той. — Прилича на ананас, но внимавай да не го помиришеш. После няма да можеш да го ядеш. — Видя, че тя се поколеба и се разсмя: — Не исках да ти разваля апетита.

Жената остави чиния с печени миди, цветно зеле със сос от чесън и стриди и накрая пананг — червено къри с кокосово мляко.

— Не се безпокойте, господин. Аз по-късно чистя — каза тя и си отиде.

Нахраниха се под звуците на водопада. От време на време очите им се срещаха, но никой не проговори. Оказа се, че са доста по-гладни, отколкото мислеха.

— Струва ми се, че е време да видиш подаръка си — обади се той, когато свършиха. Отиде в къщата и донесе пакетчето, увито в обикновена хартия и вързано с канап.

Габриела скъса хартията. Беше роклята, която бе пробвала.

— Колко мило! Не трябваше…

— Толкова ти отиваше, че не можах да се въздържа. Освен това трябваше някак да се помирим.

— Благодаря. — Габриела се наведе през масата и го целуна по бузата. — Много си внимателен.

— По-късно може да ти потрябва. Вероятно няма да искаш да спиш с дрехите си.

Тя се престори, че не е чула забележката. Дълго мълчаха.

— Обясни ми, Алекс — обади се тя най-после. — Как един каубой от Монтана е станал журналист, който обикаля света?

— Как изобщо някой става нещо? Случайно.

— Тайна ли е?

— Не е тайна. Баща ми искаше да стана фермер като него, затова аз естествено трябваше да измисля нещо друго. Училището ми вървеше, въпреки че не го приемах много сериозно. Но бях достатъчно умен, за да разбера, че висшето образование е билет за по-различен живот. Струваше ми се, че Ню Йорк е весело място, затова прегледах специалностите в Колумбийския университет и попаднах на Факултета по журналистика. Това е всичко.

— Както го разказваш, изглежда много лесно.

— Е, имаше и трудни моменти. Преди да завърша, баща ми се отрече от мен. С майка ми се разведоха, когато бях съвсем малък, но живеех с него. С нея се запознах едва когато напуснах ранчото. Разбрах как баща ми е използвал парите си, за да я тормози, и се възмутих. Застанах на нейна страна, но не оправдах и нейните надежди.

— Ти изглежда наистина се чувстваш виновен за това.

— Струва ми се, че да. И не ми помага много да си казвам, че всеки има право да изживее живота си както иска.

— Но е така! Винаги съм мислила, че най-важното е другият да знае, че го обичаш.

— Надявам се поне да съм успял да й покажа обичта си — усмихна се той тъжно.

Последва дълго мълчание.

— Знаеш ли — каза Алекс. — Ти май си първият човек, с когото споделям за семейството си. С майка ми сме разговаряли един–два пъти, но не е имало никой друг.

— Значи ми оказваш голямо доверие. — Тонът й показваше, че наистина мисли така.

Той усети необикновената близост, създала се помежду им. Харесваше му и искаше повече.

— Разкажи ми за братята и сестрите си — помоли той.

— Имам само един брат и една сестра, но всички сме различни. Тони е най-голям. Той прилича на майка ни. Има тъмна коса, мургава кожа и е с десет сантиметра по-нисък от мен. Всеки, който го види, пита къде е бил баща ми девет месеца преди Тони да се роди. По-малката ми сестра Киара е висока, синеока, със светлокестенява коса. Не е типична шведка, но е трудно в нея да се открие нещо италианско.

— А ти си съчетание между двамата?

— Да — кимна тя. — Родителите ми казват, че съм най-доброто им доказателство, че са спали заедно.

— Семейството ти още в Сан Франциско ли живее?

— Майка ми и баща ми се преместиха в Аризона. Тони е строител и живее в Сан Диего. Киара е в Лос Анжелос. Тя е фотомодел.

— Значи цялото семейство сте красиви.

— Най-красива е майка ми.

Приятно му бе да слуша за семейството й. Но тя не спомена един човек, който навярно беше по-важен за нея от всички други — годеника й. Алекс се зачуди дали да попита за Майкъл, но реши засега да не го споменава. Тя сигурно се опитваше да избегне темата.

Облегна се назад и се загледа в жената срещу себе си. Преди два дни тя беше само една неотразима красавица. Сега вече я познаваше. Нещо повече — беше я хванал и не искаше да я пусне.

Докато се взираше в очите й, през ума му мина смешна, луда мисъл: как ли би се чувствал с шурей на име Тони, балдъза, наречена Киара и тъща, която му пълни чинията със спагети. Още по-странно обаче беше друго. Сърцето му се свиваше така само, когато мислеше за майка си.

Габриела се усмихна:

— За какво мислиш? Имаш много странно изражение.

— Чудех се какво биха казали Тони и Киара, ако можеха сега да те видят.

— По-интересно е какво би казал Майкъл.

Беше неизбежно. Но той нямаше намерение да си разваля настроението. Стана и протегна ръка:

— Ела, хубавице. Да се разходим около езерото и да видим водопада отблизо.