Джанис Кайзър
Съдбовно пътуване (3)

Трета глава

Алекс лежеше в стаята си в хотел „Монтри“, заслушан в глъчката на улицата. С приближаването на вечерта започнаха да се чуват и оркестрите от клубовете по Тапае Стрил. Когато пристигна в Чанг Май, този непрестанен шум не го оставяше да спи, но след толкова седмици свикна с него, както бе свикнал с грохота на улицата под прозореца си в Чикаго, с тътена на метрото под лондонския си апартамент, с такситата, които си пробиват път в нюйоркския му квартал.

Водеше странен начин на живот. Скиташе от единия до другия край на света в търсене на история, която може да му донесе още една награда „Пулицър“, преследваше хора, които също живееха на ръба на пропастта. Но не можеше да си представи да живее другояче.

Алекс харесваше и Чанг Май. Хотел „Монтри“ бе удобен за неговите цели. Имаше и по-тихи стаи, но неговата бе с по-приемлива цена, а той нямаше пари в излишък и се ограничаваше само до наистина необходимите разходи.

Чудеше се дали оставането му в града ще е толкова опасно, колкото му каза Чу-Чи. Едно беше сигурно — няма какво да го заплашва, докато не попадне на вярна следа. Колкото и да е странно, сведенията, които така разтревожиха Чу-Чи, намери почти случайно.

Обикаляше около щаба на Чу-Чи и видя как оттам потегля лимузина с азиатец, който и по външен вид, и по маниери приличаше на американец. По-късно мярна същата лимузина, която докарваше красива китайка в хотел „Манджи“. Момичето определено бе компаньонка и говореше американски английски като роден език. Заслуша се в разговора й с чиновника на рецепцията. Когато тя спомена Сан Франциско, Алекс заключи, че придружава азиатеца, който е имал среща с Чу-Чи, и че и двамата са от Сан Франциско. Хвана се за тази догадка, за да накара Чу-Чи да му даде интервю, и най-неочаквано удари в целта. А сега какво?

Бе сглобил няколко парчета от мозайката, но не му бяха достатъчни. Освен това, изглежда Чу-Чи по всякакъв начин ще му пречи да намери липсващите брънки.

На вратата се почука. Алекс стана от леглото. Обикновено не си правеше труда да заключва, но след като си побъбриха с Чу-Чи, стана по-предпазлив.

— Кой е?

— Аз съм, шеф. Джими.

Таунзенд се усмихна и отключи. Джими беше нощният пазач на хотела и срещу няколко долара на ден бе поел и ролята на камериер. Всяка вечер се отбиваше да провери дали Алекс има нужда от нещо.

— Как така заключено? Очакваш проблеми? — попита Джими и заключи след себе си.

— Да кажем, че с възрастта помъдрявам. — Алекс седна на леглото.

— Няма проблеми, шеф. Аз се грижа добре. — Той се усмихна дяволито. — Искаш момиче, шеф? Много време, откакто аз водил момиче. Или може би ти го намираш някъде друго място?

— Не, Джими. Няма друго място.

— Тогава с теб какво има?

Това беше интересен въпрос. Почти цял следобед Алекс опитваше да се съсредоточи върху статията за Чу-Чи и генерал Рам Су, но мислите му непрекъснато се връщаха към Габриела. Беше почти сигурен, че веднага ще я забрави, но се излъга. Започна да се пита дали решението му да не я вижда повече беше правилно.

— Първо, имам работа — отговори той накрая. — И второ, много съм изморен.

— Всеки има нужда малко секс, шеф. Иначе ти утре малко повече уморен и никаква работа. Аз мисля едно момиче те оправя съвсем хубаво.

Джими беше прав. — Вярно е, днес срещнах едно момиче — призна Алекс. — Американка, много красива.

— Може би правиш секс с нея.

— Не ми се вярва — засмя се Таунзенд. — Освен това наистина имам работа. Между другото, костюмът ми е мръсен. Забравих да ти кажа да го занесеш на химическо чистене.

— Няма проблеми, шеф. Кога виждаш прекрасната дама?

— Вече е късно — Алекс погледна часовника си. — Тя ще тръгне за пазара след един час. Пък и вече реших да не ходя. Тя си заминава след няколко дни.

Пазачът се усмихна разбиращо, отиде до гардероба и извади белия габардинен костюм на Таунзенд.

— Не толкова зле. Аз приготвям всичко за излизане, може би трийсет минути.

— Ти като че ли не чу какво ти казах — поклати глава Алекс.

Камериерът не обърна внимание на коментара и тръгна към вратата.

— По-добре вземаш душ, шеф. Много глупаво чист костюм на мръсно тяло. — И излезе.

Таунзенд извъртя очи към тавана.

— Габриела — каза той на глас, — ако не ти харесва, сърди се на Джими.

Габриела свърши с грима и прическата и седна. Цял следобед бе мислила за Алекс Таунзенд. Знаеше, че ще я чака отпред, сигурна бе. И въпреки всичко, което бе казала, нямаше представа как да постъпи.

Първо реши да го отреже. Но се разколеба, тъй като й се струваше, че отказа да излезе с него не, защото е нередно, а защото се страхува. Истината беше, че Алекс Таунзенд бе прекалено сексапилен, а тя не искаше привличането, което вече чувстваше към него, да разстрои добре подредения й живот.

Майкъл не беше съвършен и тя го знаеше. Но бе по-добър от всички, които познаваше. Не бе необходим кой знае колко ум, за да разбере, че връзката й с Алекс би могла да бъде само временна. Мъж за момента. Тя нямаше нужда от това. Значи нямаше от какво да се страхува… Нали?

Взела решението, Габи се насочи към фоайето. Обади се на рецепцията, че излиза за няколко часа — ако някой я потърси. Не беше сигурна дали Майкъл ще се обади. Не беше сигурна дори дали иска да говори с него. От една страна, това щеше да я успокои, от друга — само щеше да засили съмненията.

Не беше лесно да си признае, че чувствата й се променят, и то не заради Алекс. Може би той бе просто катализатор. Не се ли заблуждаваше за Майкъл? Дали искаше да се ожени за него, защото го обича? Определено й харесваше. Майкъл беше удобен. Двамата се разбираха добре. Защо тогава се чувстваше така?

Тя се отърси от мъчителните въпроси и прекоси фоайето. Сърцето й заби по-силно. Излезе навън и се огледа. Нямаше и следа от Алекс. Беше смаяна. Добре че Алекс го нямаше да види лицето й.

— Такси? — приближи портиерът.

— Да, моля.

Точно в този момент до тротоара спря рикша Алекс Таунзенд й се усмихна отвътре. Беше облечен в млечнобял костюм и тъмносиня вратовръзка. Бе зашеметяващ.

— Хиляди извинения, че закъснях — каза той. — Бих обвинил старите крака на шофьора на моята рикша, но истината е, че до последния момент не бях решил дали да дойда.

Габи се изненада от искреността му, но реши да не го показва.

— А защо изобщо дойде? — попита тя възможно най-равнодушно.

— Нощният пазач в моя хотел ме накара. Даде ми да разбера, че това, което искам, е да те видя отново.

Таксито, което портиерът бе повикал, спря зад рикшата на Алекс.

— Таксито ви, госпожице.

— Няма да й трябва. Тя ще дойде с мен. — Габи понечи да възрази, но Алекс я изпревари: — Хайде, Габриела, ела с мен. Какво губиш? Обещавам да бъда самото благоприличие.

Габи не можа да сдържи усмивката си.

— Наистина, няма да ми трябва такси — каза тя на портиера и се качи в рикшата.

— Благодаря, че не ме накара да се моля — пошегува се той. — Понякога е много унизително.

— Алекс, ти си луд! — разсмя се тя.

— Изглеждаш чудесно — огледа я той.

Габи се бе облякла скромно — с бежова памучна рокля до коленете и удобни кожени обувки без ток. В ръка носеше бяла вълнена жилетка, защото бе чувала, че вечерите в Чанг Май са доста хладни. Гъстата й червена коса бе вдигната с шнола.

— Благодаря за комплимента, но за мен посещението на пазара е работа, затова съм се облякла по съответния начин.

— Момиче, което само работи и никога не се забавлява, става скучно.

Тя не му обърна внимание.

— Наистина горя от нетърпение да разгледам пазара. Следобед посетих Центъра за изследване на племената от хълмовете и се запознах с техните занаяти. Сега ще имам по-добра представа какво предлагат търговците.

Забеляза, че той не откъсва поглед от нея. Сигурно изобщо не я слушаше.

— Защо ме гледаш така? — попита тя.

— Дали сега е моментът да ти кажа, че след пазара имам намерение да те поканя на вечеря, или да го запазя за по-късно?

— Алекс, няма да вечерям с теб. Ти предложи да ме придружиш до пазара и реших да се възползвам от великодушието ти.

— Добре, ще ти го кажа по-късно. Все едно, че не съм споменал нищо.

— Не е каприз. Очаквам Майкъл да се обади, затова ще вечерям в стаята.

— Е, да, това е разумно.

Габи бе малко разочарована, че той се отказа толкова лесно. И изпълнена с подозрения.

— Мога ли да ти задам един много глупав въпрос? Какво смяташе да правиш тази вечер?

Бяха стигнали до оживена пресечка и Алекс се наведе към нея, за да надвика клаксоните:

— Не знам. Аз съм човек, който се оставя на течението.

— Не ти вярвам.

— Какво искаш да кажа? — вдигна рамене той. — Че имах намерение да те прелъстя?

— А така ли е?

Той се облегна назад и кръстоса крака. Беше елегантен и невероятно сексапилен.

Преди време Габриела харесваше диви, буйни мъже, но мислеше, че вкусът й вече се е променил. Очевидно се бе излъгала. Но това бе просто моментен порив и трябваше да се овладее.

Все още го чакаше да отговори, но той толкова дълго мълча, че тя съжали за въпроса си.

— Няма значение — каза Габи. — Беше глупаво да питам и всъщност не ме интересува какво ще кажеш.

— Тогава аз ще ти задам един въпрос, Габриела. Защо дойде с мен?

— Защото действах импулсивно.

— А аз дойдох да те взема, защото и аз действах импулсивно.

— Значи и двамата сме лекомислени — заключи тя. — И сигурно много скоро ще започнем да си лазим по нервите. — Тя вдигна ръка, за да спре възраженията му. — Не го приемай като критика. Просто така усещам нещата.

— А как усещаш нещата с Майкъл?

— Той е нещо съвсем различно — погледна го тя изненадано.

— Не съм казал, че е същото. Само се чудех дали с него е безкрайно блаженство и спокойствие.

— Ние сме много щастливи — наблегна тя.

— Значи няма за какво да се безпокоиш, ако дойдеш с мен на вечеря.

Дразнеше ли я? Не можеше да се изплъзне от него. Явно сгреши, като се качи в рикшата.

Алекс бе достатъчно благоразумен да си замълчи и да я остави да се успокои. Бяха навлезли в друга част на града, където булевардът бе осветен от неонови лампи, от магазините гърмеше музика, уличните продавачи се надвикваха. Тяхната рикша упорито продължаваше напред.

Алекс бе опрял ръка на облегалката, с кръстосани крака, разкопчано сако и развяна от вятъра коса. Стори й се разсеян. За какво ли мислеше? Дали бе подготвил всичко предварително? Какво смяташе, че печели, като е толкова откровен? А може би искреността му е непринудена.

Е, няма значение. След час щеше да говори по телефона с Майкъл. Майкъл… Самата мисъл за него я успокои. Габи опита да се съсредоточи върху ярките светлини на града и човешкия водовъртеж. Наведе се напред и подложи пламналото си лице на вятъра. Движеха се равномерно, но не толкова бързо, колкото й се искаше.

Таунзенд се дразнеше, че Габи го предизвиква на всяка крачка. Най-вече се ядосваше на себе си, че се поддава. Но не можеше истински да се ядоса, защото го развеселяваше абсурдността на ситуацията.

Докато пътуваха, страстта му към нея се превърна в истински глад. И макар да бе сигурен, че безразличието на Габриела е добре пресметнато, то още повече засилваше копнежа му. Достатъчно беше да погледне лицето й, кожата, косата…

Но трябваше да остави нещата да се развиват сами. Нито гордостта, нито самоуважението му позволяваха да се втурне надолу с главата. Дойде, защото искаше. Ще изчака края на вечерта и после ще й каже довиждане.

Стигнаха до нощния пазар, разположен между стените на стария град и реката. Рикшата спря. Габриела скочи и нетърпеливо се огледа, докато Алекс уточняваше с шофьора къде да ги чака.

— Обичам пазарите! — усмихна се тя. — Ти беше прав. Сега виждам, че нощта е най-доброто време. — Напрежението помежду им внезапно бе изчезнало. Тя се отнасяше към него като към партньор в приключение.

Преди да навлязат в лабиринта от сергии, минаха покрай щандове с аудио касети. Гърмеше рок. Размениха си измъчени погледи и се усмихнаха.

— Изглежда мразим една и съща музика — каза той и я хвана за ръката. — Аз харесвам джаз, а ти?

— О, да, особено на пиано.

— Поне за музика няма да се бием — засмя се той. Габриела се усмихна. Изведнъж се почувства в свои води. Навлязоха в пазара и стигнаха до продавачите от племената от хълмовете. Много от тях бяха в народните си носии — жени с тюрбани и избродирани елеци, клечащи тъмнокожи мъже, захапали дълги тънки цигари.

— В тази област има много интересна култура — отбеляза Габриела. — Традициите на местното население са доста силни.

— Говориш като етнограф.

— Учила съм изкуство и етнография.

— Аз съм живял дълго тук, но съм разглеждал тези хора само като участници в нарковойните. За мен Златният триъгълник са генерал Рам Су, военните, Управлението за борба с наркотиците, самите наркомани и хипита и може би за компенсация, няколко мисионери. Всъщност, не съм запознат с туристическите справочници.

— Културата на тези племена е съществувала много преди наркотиците и туристическите справочници. Племената монг, ака и лао са дошли първи в Чанг Май, за да търгуват.

Докато се разхождаха, тя му показваше кошници, украшения и плетива, които й харесваха. На една сергия бяха изложени ярки ръчно избродирани юргани, гоблени и покривки за маса.

Винаги, когато срещнеше продавач, който поне малко разбира английски, започваше да задава въпроси.

Записваше си цените, понякога купуваше по някоя дреболия, но най-вече проучваше качеството на стоките.

На някои щандове имаше продавачи от долините — етнически тайландци и бирманци. Стоките им бяха предимно от ковано сребро, коприна, дърворезба, шарени чадъри. Габи се впусна в разгорещен спор с един тайландец, който искаше да й продаде сребърен чайник.

Алекс гледаше как тя и дребният продавач спорят, пазарят се, надлъгват се и накрая Габриела купи чайника за няколко бата повече, отколкото първоначално беше казала.

— Много си неотстъпчива — каза й, когато тя най-после се откъсна от сергията със стоката в ръка.

— Като започна, не мога да спра — призна тя.

— Напомни ми никога да не те водя на търг.

Тя не отговори, но погледът й красноречиво казваше, че такава опасност не съществува.

Продължиха да разглеждат. Габриела водеше. Заинтересува се от плетивата, но особено внимание обърна на изрисуваните чадърчета и бирманските стенни гоблени. Струваше й се, че тези стоки най-много ще подхождат на нейния магазин.

Захладя и тя си наметна жилетката. Алекс предложи да пият по чаша чай в някое кафене на открито и тя се съгласи да отдъхне.

Докато си пробиваха път през тълпата, той леко докосна гърба й и едва сега разбра как е копнял за този допир. Изпитваше нещо много повече от сексуално привличане.

— Кажи ми — започна той, когато се настаниха на една разкривена масичка с каничка чай между тях, — как дъщерята на един търговец на кораби е станала продавачка на грънци? — Коленете им се допираха, но тя изглежда не забелязваше.

— Баща ми няма нищо общо. Ако е наследствено, сигурно идва от майка ми. Тя е пламенна италианка. Едни от първите ми спомени са как мама се пазари с бакалина. Винаги искаше да знае за какво си дава парите. Вероятно е трябвало да стане търговка, вместо съпруга и майка.

— Доколкото разбирам от името ти, твоят баща не е италианец.

— Не, той е швед — засмя се Габи. — Аз съм дете от смесен брак.

— Ако тази жар идва от майка ти, какво си наследила от баща си?

— Може би авантюристичния дух — отговори тя замислено. — Той пътуваше много, а когато се връщаше, сякаш донасяше със себе си целия свят. Винаги пристигаше с екзотични подаръци и купища пощенски картички. С часове седях в стаята си, препрочитах писмата му и мечтаех за местата, където е бил.

— Като се заемаш с внос, един вид съчетаваш интересите на родителите си.

— Те така казват. Това е семейна шега. Но на мен ми се струва съвсем естествено. Притежавам татковата страст към пътешествия и маминия усет за търговия. Намирам екзотични неща и ги продавам.

Той й наля чай и се загледа в красивото й лице. Трудно му беше да отмести поглед, а колкото повече гледаше, толкова повече му харесваше.

Габриела изглежда се смути и отмести очи към тълпата наоколо. Погледът му се плъзна по млечнобялата кожа на шията й, тъмната й коса, нежните ръце. Тя притежаваше особена грация и благородство. Но го привличаше повече жената, която се криеше зад тази външност — жената, която не се боеше да се бори с нападателите си или да се спазари с опитен продавач.

— Сигурно не си започнала като собственичка на магазин. С какво си се занимавала преди това?

— След като завърших, започнах работа в голяма фирма. Отначало като продавачка, но благодарение на образованието ми по изкуство и етнография и на всички курсове по бизнес, които бях завършила, ме забелязаха и ме прехвърлиха в отдела за покупки. Накрая осъзнах, че искам да създам своя търговска фирма. Взех назаем пари от родителите си, работих ден и нощ, докато им ги върнах, и… ето ме тук сега.

— Класическата американска история за успеха.

— Не мисля, че съм го постигнала. Но се опитвам да разширя търговската си дейност и ако успея, вече ще съм доволна.

— Мисля, че си прекалено скромна. Виждам как се справяш на един чужд пазар като търговец от световен мащаб. Бих казал, че успехът е изписан на лицето ти.

— Осъществих това пътуване благодарение на доста крупната сума, която Майкъл вложи в моя бизнес.

— Аха… Започвам да разбирам.

— Какво разбираш? — веднага се наежи тя.

— О, няма значение. — Той разбра, че темата е опасна.

— Не, кажи ми.

— Вашите уравновесени и добре пресметнати отношения с Майкъл. Вие не сте просто сгодени, а сте и съдружници.

— Това не е най-важното в отношенията ни — каза тя студено. — Всъщност се получи почти случайно. Аз не бях съгласна, докато той не ме убеди, че няма да ми се бърка.

— За теб е важно сама да движиш нещата — кимна той.

— Е, все пак това е моят бизнес.

— И на масата за преговори ли се запознахте?

— Не, на делова вечеря на търговската камара. Той беше изнесъл доклад за финансовите възможности на малките фирми. Заприказвахме се и той ме покани на вечеря. Срещахме се три–четири месеца, преди връзката ни да стане сериозна.

— На мястото на Майкъл и аз бих вложил пари в твоята фирма — усмихна се той.

— Ако искаш да кажеш, че е имал някакви задни мисли, грешиш. Просто капиталовложението беше изгодно.

— Струва ми се, че Майкъл не е добра тема за разговор.

— Ти я подхвана.

— Права си. Все пак да говорим за друго. Габриела допи чая си.

— Ако не възразяваш, бих искала да поразгледам още малко. След това ще се върна в хотела. Очаквам…

— Майкъл да се обади — завърши той.

— Да.

Алекс плати сметката и станаха. Той се влачеше след нея, гледаше я и се възхищаваше от глезените и краката й, от високите й гърди, очертани от памучната рокля. Тя имаше прекрасно тяло — стегнато и в същото време сластно. Дори в сравнение с тайландките, едни от най-красивите жени в света, Габриела бе изумителна.

Физическото привличане бе разбираемо. Но не беше очаквал, че толкова ще я хареса.

Габриела бе погълната от заниманието си, но той беше сигурен, че част от съзнанието й е насочено към него. От време на време го поглеждаше, а и действията й бяха прекалено демонстративни.

Много искаше да я заведе на вечеря, но знаеше, че трудно ще я накара да отстъпи. Но и това беше част от нейния чар. Габриела Линд бе едно предизвикателство.

Под една сергия Габриела забеляза малко детенце и приклекна до него. Момиченцето си играеше с парцалена кукла. Бе облечено с ярки дрешки, а малкото му личице бе обрамчено с абаносовочерна коса. Габриела го погали по бузата и му заговори ласкаво. Естествено, нито детето, нито развеселената му майка разбираха нещо. Габи вдигна поглед:

— Не е ли най-красивото дяволче, което си виждал? — Алекс се усмихна. В позата й имаше уязвимост, която го трогна. — Трябва да купя нещо от тази жена — изправи се Габриела и отвори чантата си.

— Имаш меко сърце.

— Не се ли размеква и твоето сърце при вида на това прекрасно дете?

— Може би имаш нужда от собствени деца?

Тя се обърна да огледа дрънкулките, които продаваше жената. Избра една и подаде банкнотата.

— Бих искала известно време да бъда самостоятелна, преди да създам семейство. Не съм такава, за каквато ме мислиш.

— И за каква те мисля аз?

Тя се усмихна предизвикателно:

— Жена, която не може да устои на големите ти сини очи.

— Бих искал да беше така!

— Значи съм права?

— Не, напротив. Ако съжалявам за нещо, то е, че си твърдо решила да ми устоиш.

— Аз те предупредих — засмя се Габриела.

— Вярно е.

— Но ти не можеш да се предадеш?

— Някои неща са по-силни от мен. Какво повече мога да ти кажа? — Искаше му се да вярва, че е постигнал някакъв успех. Реши да рискува още малко. — Знаеш ли, Габриела, забелязах, че ушите ти са много секси.

— Ушите ли? Секси?

— Да, много.

— Ако знаех, щях да ги покрия. Не бих искала да загубиш самообладание.

— Ти ми се подиграваш — обиди се той. — Много си коравосърдечна.

Тя се разсмя. Но вероятно разбираше каква вътрешна борба изживява Алекс, защото отговори:

— Няма нужда да се влачиш с мен. С удоволствие ще си взема такси до хотела.

Той я хвана за ръка и продължиха нататък.

— Изглежда не разбра какво ти казах. Всеки мъж си има слабости, а аз ти оказах високата чест да ти призная моята слабост.

Габи опита да си спомни какво й е казал и откри в думите му по-скоро истина, отколкото притворство. Почувства се поласкана. Дори изкушена. Но нямаше смисъл да се впуска в тази връзка, колкото и да е кратка.

Този мъж имаше своите достойнства. Бе нежен като коприна. Караше те да му вярваш, дори да искаш да му доставиш удоволствие. Бе сигурна, че е имало безброй жени, които не са му отказвали, и вероятно много от тях са пострадали. Въпреки това не би казала, че той иска да причини някому зло. Приличаше на любовник, който предпочита да доставя удоволствие, вместо да получава: на когото всяка жена с готовност би се отдала.

— Мълчанието ти започва да става зловещо — обади се Алекс.

— Мислех върху това, което каза.

— Би ли споделила мислите си?

— Ти играеш толкова добре, че сам си вярваш. — Габи спря да види някакво изделие от месинг.

— Може да не ми повярваш, но ми се е случвало да ми отказват и съм го преживявал. Мога да го приема дори елегантно.

— Караш ме да се чувствам като людоед.

— Ти наистина си людоед, Габриела. Прелестен, но все пак людоед.

Тя взе някаква статуетка, копие на животинско божество от индуски храм.

— И така, и двамата успяхме да защитим достойнството си. Какво ни остава?

— Освен вечерята? Не знам. Ще трябва да се задоволим с нея.

— Питам се защо ли не те пратя по дяволите? — въздъхна тя.

— Това вече е истинско откровение.

— Не съм казала, че ще вечерям с теб. Само се чудех защо не мога да ти откажа.

— Може би защото всъщност искаш да вечеряме заедно — отговори той спокойно.

— Да, заключението е очевидно.

— Габриела, какво ще кажеш да престанем да обсъждаме въпроса и просто да отидем да се нахраним? Започвам да огладнявам.

— Добре. — Тя остави статуетката. — Но после наистина трябва да се върна в хотела.

Алекс очевидно бе доволен. Тя се досещаше, че според него дългият път започва с малки стъпки. Но всъщност Габи се изкушаваше повече от стъпките, отколкото от пътя. Тя отдавна знаеше накъде е тръгнала и определено не беше избрала противоположната на Алекс Таунзенд посока.

Когато вдигна поглед към него, усмивката му бе изчезнала заедно с победоносното изражение. Взираше се някъде зад гърба й. Габи се обърна, но не видя нищо странно в тълпата.

— Какво има, Алекс?

— Слушай — започна той много сериозно, — помниш ли, казах ти, че работя върху една история за наркотрафика между Тайланд и Сан Франциско?

— Да.

— Е, преди няколко дни случайно срещнах една жена. Струва ми се, че я видях, придружена от мъж, който ръководи американския край на канала. Засега това е само предположение, но мисля, че съм прав.

— Какво ще правиш?

— Искам да разбера кой е нейният приятел. Това няма да е лесно, но трябва да опитам. — Той сложи ръка на рамото й. — Това означава, че ще трябва да те изпратя сама в ресторанта и да дойда по-късно.

— Няма нужда. Мога просто да се върна в хотела, както мислех.

Алекс поклати глава.

— Не и след всички мъки да те убедя да дойдеш с мен.

— Не ставай глупав. Ако имаш работа… Той я хвана за раменете.

— Габриела, моля те, ела с мен. И без това вече съм запазил маса в „Панорама“.

— Не ти липсва самоувереност.

— Аз съм като скаутите — винаги готов. Можеш ли да намериш рикшата? Шофьорът знае къде да те заведе. — Алекс погледна часовника си. — Аз ще съм там след около час. Ако малко се забавя, не се тревожи. Във всички случаи ще дойда, обещавам.

— Наистина не е необходимо.

Той обхвана лицето й и я погледна в очите.

— Не си права, Габриела. Необходимо е. — След това неочаквано я целуна леко по устните. — Ще се видим в „Панорама“ след около час.

Смаяна, Габриела видя как той изчезва в тълпата. Не знаеше какво да мисли. Не беше толкова сърдита от целувката, колкото би трябвало. По-скоро бе разочарована, че я остави. А това бе най-тревожното.