Стефан Цвайг
Мария Стюарт (8)

Голям политически брачен базар
1563–1565

Две млади жени са в тоя миг най-ухажваните на света: Елизабет Английска и Мария Шотландска. Всеки в Европа, който има право да носи корона и няма съпруга, изпраща сега своите сватовници: Хабсбург и Бурбон, Филип II Испански и неговият син дон Карлос, австрийският ерцхерцог, кралете на Швеция и Дания, старци и момчета, мъже и юноши, политическият брачен пазар отдавна не е бил тъй богато стъкмен. Защото все още женитбата с някоя принцеса представлява за един владетел най-удобна форма да разшири властта си. Не чрез война, а чрез женитба са изградени през времето на абсолютизма големите наследствени държави: обединената Франция, обгърналата целия свят Испания и владичеството на Хабсбургския род. Сега обаче съвсем неочаквано като примамка се явяват и последните скъпоценни диаманти на корони в Европа. Елизабет или Мария Стюарт, Англия или Шотландия — който спечели едната или другата страна чрез брак, той е спечелил и в световната игра и едновременно с националното състезание се решава друга, духовно-религиозна война. Защото, ако чрез женитба с едната от двете владетелки британският остров се падне на някой католически крал, то езичето на везните в борбата между католичество и протестантство ще мръдне решително в полза на Рим; всемирната църква, ecclesia universalis, ще тръгне отново победоносно по земята. Ето защо този разгорещен лов на невести означава нещо неизмерно повече от семеен въпрос — в него се символизира едно световно решение.

Световно решение, но за тези две жени, за две кралици — и жизнено решение. Защото линиите на техните съдби са неразривно преплетени. Ако едната от двете съперници се издигне чрез женитба, тронът на другата ще се разклати неудържимо, ако едното блюдо отиде нагоре, другото трябва да падне надолу. Несигурното положение на лъжеприятелство между Мария Стюарт и Елизабет може да трае само докато двете са неомъжени — едната само кралица на Англия, а другата само кралица на Шотландия; ако тежестите се разместят, то едната от тях ще стане по-силна, ще бъде победителка. Решително се възправят гордост срещу гордост, никоя от тях не иска и не ще отстъпи пред другата. Само борба на живот и смърт може да реши тази страшна преплетеност.

За великолепно режисираното представление на тая сестринска борба историята е избрала две противнички от най-голяма класа. Двете, Мария Стюарт и Елизабет, са надарени с особен и несравним характер. Редом с техните енергични фигури, другите съвременни монарси — монашески дървеният Филип II Испански, момчешки капризния Шарл IX Французки, невзрачния Фердинанд Австрийски — ни изглеждат като безлични актьори във второстепенни роли; нито един от тях не достига дори само приблизително високото умствено равнище, на което застават една срещу друга тия необикновени жени. Двете умни — но в разумността си често възпирани от женски прищевки и страсти, — двете честолюбиви до неукротимост, те от най-ранни младини са се подготвили специално за своя висок сан. Обноските на двете, в смисъл на външно достолепие, са образцови, културата на двете стои на висотата на хуманистическата епоха. Освен майчиния си език всяка говори отлично латински, френски, италиански, Елизабет освен това и гръцки; писмата на двете по пластична сила на израза превъзхождат далеко писмата на техните най-добри министри — Елизабетините са несравнено по-цветисти, по-образни от тия на нейния умен държавен секретар Сесил, а на Мария Стюарт са по-изгладени и по-естествени от гладко-дипломатическите на Мейтлънд и Мъри. Интелигентността на двете, техният художествен усет, техният кралски начин на живот могат да издържат изпит пред най-строгите съдии; и ако Елизабет е изтръгнала възхищението на Шекспир и Бен Джонсън, Мария Стюарт ще спечели това на Ронсар и Дю Беле. Ала с тая обща висота на културното равнище се изчерпва и всяка прилика между двете жени; много по-остро е изразена вътрешната противоположност, която поетите още от самото начало са почувствували и пресъздали като типично драматична.

Тази противоположност е тъй пълна, че още житейските линии я изразяват почти геометрично-нагледно: за Елизабет трудностите са в началото, а за Мария Стюарт в края. Щастието и мощта на Мария Стюарт възхождат лесно, ясно и бързо като зорница на ведро небе; родена като кралица, тя още като дете бива помазана повторно за кралица. Но също така стръмно и внезапно е после нейното падение. Нейната съдба е сбита в три или четири отделни катастрофи, значи, типично драматично изкована, поради което тя винаги бива избирана за героиня на трагедии, докато възходът на Елизабет се извършва бавно, упорито и затова в същност тя може да бъде представена вярно само от епично широк разказ. На нея нищо не е подарено и дадено с лека ръка от бога. Обявена като дете за незаконнородена, хвърлена от собствената си сестра в Тауър, заплашена със смъртна присъда, тя е трябвало тепърва да извоюва самото си съществуване и търпимост чрез хитрост и рано зряла дипломатичност. Мария Стюарт е добила своя сан по наследство, още в самото начало, Елизабет го е създала чрез собствения си живот.

Две тъй различни житейски линии трябва по необходимост да се разделят. Те могат понякога да се кръстосват и пресичат, но няма никога действително да се слеят. Защото дълбоко вътре във всеки трепет и отзвук на характера трябва да се прояви това основно различие, че едната е родена като със собствените си коси, докато другата е извоювала положението си чрез хитрост и борба; че едната е била от самото начало призната кралица, а другата кралица под съмнение. Всяка от двете жени развива от този особен облик на съдбата различна сила. Лекотата, леснината, с която Мария Стюарт получава всичко наготово — извънредно рано! — създава у нея една необикновена лекомисленост и самоувереност, които са нейно величие и нейна зла орис. Короната й е дадена от бога и никой не може да й я отнеме. Тя трябва да заповядва, другите да се подчиняват; и дори целият свят да се усъмни в нейното право, тя чувствува жарко своята власт в кръвта си. Тя се въодушевява лесно и взема решенията си бързо и разпалено, без да се колебае, както се улавя дръжката на меч; мисли, че както като смела ездачка с едно дръпване на юздата, с един удар, с един скок прескача плетища и препятствия, така ще може само с окрилената си смелост да прелети всички трудности и опасности на политиката. Ако за Елизабет владичеството означава игра на шах, игра на ума, непрекъснато силно напрежение, за Мария Стюарт то е само силна наслада, покачване на радостта от живота, състезание от рицарски вид. Тя има, както казва веднъж папата за нея, „сърце на мъж в тяло на жена“ и тъкмо тая лекомислена дръзновеност, това егоистично върховенство, което я прави тъй привлекателна за стиха, баладата и трагедията, става причина за нейната ранна гибел.

Защото Елизабет, която е напълно реалистична натура, просто гениална познавачка на действителността, спечелва победата си в същност само благодарение на умното използуване на безразсъдствата и лекомислието на своята рицарска съперница. Със своите бистри, зорки птичи очи — погледнете портрета й! — тя гледа недоверчиво света, от чиито опасности своевременно се е научила да се плаши. Още като дете е имала случай да наблюдава как бързо се търкаля нагоре и надолу кълбото на богинята на щастието, знае, че само една крачка дели кралския престол от ешафода и пак една крачка има от Тауър, предверието на смъртта, до Уестминстър. Ето защо тя вечно ще чувствува властта като нещо нетрайно и всяка сигурност като застрашена; Елизабет държи внимателно и страхливо короната и скиптъра, сякаш са от стъкло и всеки миг биха могли да се изплъзват от ръцете й — в същност тя прекарва целия си живот в тревога и нерешителност. Всички портрети убедително допълват запазените описания на нейния нрав: в нито един тя не гледа ясно, волно и гордо като истинска повелителка, нейното нервно лице винаги е плахо и неспокойно изопнато, сякаш очаква нещо, усмивка на самоувереност не грее никога радостно на устата й. Плахо и същевременно тщеславно е вдигнала тя бледото си лице над разкошно украсените и огрени от блясъка на диамантите вечерни рокли, като че ли мръзне под тоя претрупан разкош. И се чувствува: щом остане сама, щом официалното облекло падне от костеливите й рамене, щом от тесните ланити се махне червилото, от нея тутакси пада и величието, остава една бедна, сплашена, рано състарена жена, самотен и трагичен човек, който едва смогва да владее собствените си неволи, а още по-малко цял един свят. Такова плахо държание у една кралица може би не ни действува много героично и това вечно колебание, бавене и нерешителност сигурно не отговарят на височайша особа; ала държавническото величие на Елизабет е лежало върху друга плоскост, не върху романтичната. Нейната сила не се е разкривала в дръзки планове и решения, а в упорит, прилежен, непрекъснат труд за умножаване и осигуряване, за пестене и натрупване, в истински граждански и домакински добродетели: тъкмо нейните недостатъци, нейната страхливост и предпазливост са станали продуктивни в държавнически смисъл. Защото Мария Стюарт живее само за себе си, Елизабет живее за страната си; като реалистка, тя схваща добросъвестно владичеството си в смисъл на занятие, докато романтичката Мария Стюарт вижда в кралското си звание някакво незадължително назначение. Всяка е силна и всяка е слаба в друг смисъл. Ако за Мария Стюарт нейната геройска безразсъдна дързост става съдбоносна, колебанието и бавенето на Елизабет довеждат накрая до печалба. Защото в политиката бавното постоянство побеждава винаги неовладяната сила, грижливо изработеният план — импровизирания устрем, реализмът — романтиката.

Ала в тази борба между сестри противоречието отива още по-дълбоко. Не само като кралици, а и като жени Елизабет и Мария Стюарт представляват съвършено противоположни типове, като че ли на природата е доставило удоволствие да проведе веднъж контрапунктово до последната подробност една велика световноисторическа антитеза, в два велики образа.

Мария Стюарт е истинска жена, на първо и последно място жена, и тъкмо най-важните решения в нейния живот са произтичали от този дълбок източник на нейния пол. Не че е била неотстъпно страстна натура, подчинена единствено на своите нагони — напротив, онова, което най-много бие на очи и е характерно за Мария Стюарт, е нейното дълго женско въздържане. Минали са години и години, докато в нея изобщо се пробуди чувственият живот. Дълго време ние виждаме (и портретите потвърждават това) една приветлива, нежна, кротка, отпусната жена с леко томление в погледа, с почти детска усмивка на устата, едно неопределено и недееспособно същество — жена-дете. Тя е очебийно сетивна „като всяка истинска женска натура“, душата й лесно започва да трепти, може да поруменее или да побледнее при най-малкия повод, сълзите й бликват бързо и лесно. Ала тия внезапни, повърхностни вълнения на кръвта дълги години не разравят нейните глъбини; и тъкмо защото е съвършено нормална, неподправена, истинска жена, Мария Стюарт открива същинската си, действителната си сила едва в страстта — общо взето, само един път в своя живот. Тук обаче се усеща колко истински е жена, какво нагонно и инстинктивно същество е тя, как безволно е окована от своя пол. Защото тъкмо в този велик момент на нейния екстаз внезапно като отнесени от буря, изчезват горните, културните сили в тази досега хладна и сдържана жена, рухват всички прегради на благовъзпитание, на добронравие и достолепие; оставена да избира между честта и страстта, Мария Стюарт като истинска жена не иска да бъде кралица, а само жена. Кралската мантия пада изведнъж, тя усеща само голота и жар, като една от безбройните, които вземат любов и искат да дадат любов; и нищо друго не придава на образа й такова величие, както обстоятелството, че заради няколко докрай изживени жизнени мигове тя просто презрително захвърля държава, власт и сан.

Елизабет, наопаки, не е била никога способна на пълна всеотдайност от такъв вид, и то по една тайнствена причина. Защото е била, както формулира Мария Стюарт в своето прочуто ненавистно писмо, телесно „не като всички други жени“. На нея й било отказано не само майчинството, а навярно и естествената форма на пълно женско отдаване. Не тъй драговолно, както се мъчи да ни увери, остава тя до края на живота си „virgin Queen“, т.е. девствена кралица; и макар известните тогавашни сведения (като ония, оставени от Бен Джонсън) за физическите особености на Елизабет да са съмнителни, остава сигурно това, че някакъв телесен или душевен недъг я е увредил в най-съкровените области на нейната женственост. Подобна беда трябва да определи решително природата на една жена и в тази тайна са скътани като в ядка всички други тайни на нейния характер. Онова неопределено тръпнене, непостоянство, неспокойство и нетърпение в нейните нерви, което непрекъснато обгръща душата й с трепкащата светлина на истерията, неуравновесеността и неприемливостта на нейните решения, тази вечна смяна от топло към студено, от „да“ към „не“, цялото това комедиантство, рафинираност, потайност и не по-малко онази кокетност, която е нанасяла най-голяма пакост на нейното държавническо достойнство — всички тези прояви се дължат на нейната вътрешна несигурност. Да чувствува, да мисли и да действува просто и естествено — това не е било дадено на тая дълбоко наранена жена, никой не е могъл да се осланя на нея и най-малко тя е била сигурна в себе си. Но макар ощетена в най-съкровеното, макар и с разкъсвани нерви, макар и опасна в интригантската си мъдрост, Елизабет все пак никога не е била жестока, безчовечна, студена и сурова. Няма нищо по-невярно, по-повърхностно и по-банално измислено от станалото вече схематично схващане (както го е възприел Шилер в своята трагедия), че Елизабет си е играла като лукава котка с кротката и беззащитна Мария Стюарт. Който надникне по-дълбоко, ще усети в тая жена — която мръзне самотна сред властта, която винаги се изтезава истерично със своите полулюбовници, защото не може да се отдаде никога всецяло и просто — една скрита, потулена топлота, а зад всички нейни прищевки и избухвания — честното желание да бъде великодушна и добра. Насилието не е отговаряло на нейната страхлива натура и тя е предпочитала да се спасява в дребните, гъделичкащи нервите похвати на дипломацията, в неотговорната игра отдалече; при всяко обявяване на война обаче тя се е бавила и треперела, всяка смъртна присъда е тегнела като камък върху съвестта й и тя е залагала всичките си сили да запази мира в страната. Ако се е борела против Мария Стюарт, то е било единствено затуй, защото „не без основание“ се е чувствувала застрашена от нея; и въпреки това тя би предпочела да избегне откритата борба, защото по природа е била създадена само за игра и то нечестна игра, но не за борба. Двете — Мария Стюарт от немарливост, Елизабет от страхливост — биха предпочели да запазят половинчат и лицемерен мир. Ала положението на звездите в оня час не им е позволило да стоят една до друга. По-силната воля на историята, равнодушна към съкровеното желание на отделния човек, често завлича люде и сили в своята гибелна игра.

Зад вътрешното различие на личностите се издигат повелително като исполински сенки великите противоречия на времето. Не бива да наричаме случайност това, че Мария Стюарт е била крепителка на старата католическа религия, а Елизабет — покровителка на новата, реформаторската; това вземане на страна означава символично, че всяка от тези две кралици е въплътявала друг светоглед: Мария Стюарт умиращия средновековно-рицарски свят, а Елизабет — възхождащия свят на новото време. С техния раздор приключва борбата на цяла епоха.

Мария Стюарт — и това прави нейния образ тъй романтичен — се бори като последен смел рицар за миналото, за едно изпреварено дело. Когато се свързва политически с онези сили, които вече са минали своя зенит, Испания и папството, тя е обърната назад и се подчинява само на формиращата воля на историята, докато проницателната Елизабет изпраща свои посланици в най-далечни страни, в Русия и Персия, и с чувство на предвидливост насочва енергията на своя народ към океаните, сякаш е предугаждала, че стълбовете на бъдещата империя трябва да бъдат побити в нови континенти. Мария Стюарт упорствува твърдо в приемствеността, не може да се освободи от династическото схващане за кралската власт. По нейно мнение страната е свързана с владетеля, а не владетелят със страната; в същност през всичките тия години Мария Стюарт е била само кралица на Шотландия, и никога кралица за Шотландия. Стотиците писма, които е писала, се отнасят винаги само до закрепването и разширяването на нейните лични права, сред тях обаче не намираме нито едно, което да се занимава с благоденствието на народа, с насърчаване на търговията, корабоплаването или военната сила. Както неин език в поезията и разговора е останал до края на живота й френският, така нейните мисли и чувства никога не са станали шотландски, национални; не за Шотландия е живяла и умряла тя, а само за да остане кралица на Шотландия. В края на краищата Мария Стюарт не е завещала на страната си никакво творческо дело, освен легендата за своя живот.

Това стремление на Мария Стюарт да стои над всичко довежда по необходимост дотам, че тя остава сама. По лична смелост и решителност тя превъзхожда неизмерно Елизабет. Ала Елизабет не е сама в борбата си срещу нея. Чувството й на несигурност я накарва и тя съумява своевременно да засили позицията си, като се огражда със спокойни и проницателни люде; в тази война около нея стои цял генерален щаб, който я учи на тактика и практика и при важни решения я предпазва от внезапността и непостоянството на нейния темперамент. Елизабет успява да създаде около себе си такава съвършена организация, че днес след векове е почти невъзможно да отделим нейните лични постижения от колективните постижения на Елизабетинската епоха; неизмеримата слава, свързана с нейното име, включва в себе си безименните постижения на отличните й съветници. Докато Мария Стюарт е само Мария Стюарт, Елизабет в същност представлява всякога Елизабет плюс Сесил, плюс Лестър, плюс Уолсингъм, плюс енергията на целия неин народ; и трудно би било да различим кой е бил добрият дух на този Шекспиров век: Англия ли или Елизабет — тъй добре са се слели те в едно великолепно единство. Нищо друго не е дало на Елизабет такъв ранг между монарсите от онази епоха, както това, че не е искала да бъде господарка над Англия, а само ръководителка на английската народна воля, служителка на една национална мисия; разбрала е духа на времето, който отивал от автокрация към конституционност. Тя драговолно признава новите сили, които се развиват благодарение на преустройството на съсловията и разширението на световното пространство чрез откритията. Тя насърчава всичко ново: гилдиите, търговците, хората на парите и дори пиратите, защото те подготвят морското надмощие на Англия, на нейната Англия. Безброй пъти тя (което Мария Стюарт никога не прави) принася своите лични желания в жертва на общото, народното благо. Защото винаги се е спасявала най-добре от вътрешната си неволя, като се е отдавала на творчески дела; от своето нещастие като жена Елизабет е изградила щастието на своята страна. Останала без деца и без мъже, тя насочва целия си егоизъм и цялото си властолюбие към нацията; най-благородна от нейните суетности е била тая — да бъде велика пред потомството чрез величието на Англия и тя е живяла истински само за тази бъдеща велика Англия. Никоя друга корона не е могла да я помами, докато Мария Стюарт, въодушевена, е сменяла своята срещу всяка друга по-добра; и докато Мария е пламтяла великолепно в съвремието, в часа, пестеливата и далновидна Елизабет е посветила цялата си сила на бъдещето на своята нация.

Ето защо неслучайно борбата между Мария Стюарт и Елизабет се е решавала в полза на напредничавата и общително-мъдра, а не на назадничавата и рицарска кралица; с Елизабет побеждава волята на историята, която се стреми напред, която хвърля като празни черупки зад себе си отживелите форми и изпитва творчески силата си във все по-нови дела. В нейния живот се въплътява енергията на една нация, която иска да завоюва свое място във вселената, а със смъртта на Мария Стюарт умира достолепно и героично само едно рицарско минало. Ала все пак в тази борба всяка осъществява докрай своя смисъл: реалистката Елизабет побеждава в историята, романтичката Мария Стюарт — в поезията и легендата.

Величествено е това съперничество по обхват, по време и по образи: само да не беше тъй окаяно дребнав начинът, по който се решава! Защото въпреки необикновеното величие, тези две жени все пак си остават жени, те не могат да превъзмогнат слабостта на своя пол, не враждуват честно, а винаги само недостойно и из засада. Ако наместо Мария Стюарт и Елизабет един срещу друг бяха се изправили двама мъже, двама крале, тутакси щеше да се стигне до решителна разправа, до открита война, грубо щеше да се опълчи право срещу право, смелост срещу смелост. Конфликтът между Мария Стюарт и Елизабет е лишен от тая светла мъжка прямота, той е котешка борба, взаимно потайно заобикаляне и дебнене с прикрити нокти, коварна и съвсем нечестна игра. Четвърт век тия жени неотстъпно се лъжат и мамят една друга (без обаче, макар и само за една секунда, да заблуждават действително сами себе си). Никога те не се гледат открито и право в очите, никога тяхната омраза не става явна, видима и ясна; те се поздравяват, даряват и приветствуват една друга с усмивка, ласкателство и лицемерие, като в същото време всяка тайно държи ножа зад гърба си. Не, хрониката на войната между Елизабет и Мария Стюарт не се обогатява с епични битки, със славни моменти, тя не е епопея, а вероломна страница от Макиавели, психологически невъобразимо възбудителна, но морално отблъскваща, защото представя двадесетгодишна интрига, а не честна, гръмка борба.

Тази непочтена игра начева тутакси с женитбените преговори на Мария Стюарт. Явили са се кралски пратеници и Мария Стюарт би се съгласила да се омъжи за всеки, защото жената в нея още не е пробудена и не се меси в избора. Тя би взела послушно петнадесетгодишното момче дон Карлос, макар мълвата да го рисува като злобен и бесен хлапак, а също така и на драго сърце непълнолетното дете Шарл IX. Млад, стар, противен или привлекателен, това е напълно безразлично за нейното честолюбие, стига само женитбата да я издигне над омразната съперница. Лично почти незаинтересувана, тя натоварва с преговорите своя доведен брат Мъри, който ги води с крайно егоистично усърдие, защото, ако сестра му носи корона в Париж, Виена или Мадрид, той би се отървал от нея и би станал отново некоронован крал на Шотландия. Много скоро обаче Елизабет, обслужвана безукорно от своите шотландски шпиони, научава за тия задморски сватосвания и тутакси налага властно вето. Тя заплашва съвсем открито шотландския посланик, че ако Мария Стюарт приеме някое княжеско сватосване от Австрия, Франция или Испания, тя ще го сметне за враждебен акт; това обаче съвсем не й пречи в същото време да пише на скъпата си братовчедка и по най-нежен начин да я подканя да се довери единствено на нея, „каквито и планини от блаженство и земен разкош да й обещават другите“. О, тя няма да направи и най-малко възражение срещу някой протестантски принц, срещу краля на Дания или дука на Ферара — преведено: срещу безопасни, малоценни кандидати, — но най-доброто би било Мария да се омъжи „у дома“ за някой шотландски благородник. В този случай тя би могла да бъде навеки сигурна в нейната сестринска обич и помощ.

Това поведение на Елизабет е, разбира се, чиста „foul play“^[1] и всеки прозира нейното намерение: недоброволната „virgin Queen“ не иска нищо друго, освен да провали всеки добър шанс на своята съперница. Мария Стюарт обаче отблъсква топката със също такава ловкост. Разбира се, тя не е помислила нито за миг да признае на Елизабет някакво „overlordship“, т.е. право на възражение в работите около своята женитба. Ала голямата сделка още не е сключена, главният кандидат дон Карлос още се бави. Затова Мария Стюарт изпърво изказва лицемерно дълбоката си благодарност за интереса и загрижеността на Елизабет. Тя уверява, че „for all uncles of the world“ не би накърнила чрез някоя своеволна постъпка драгоценното приятелство с английската кралица, о не, о, по никакъв начин! — тя е чистосърдечно готова да последва всички нейни предложения, нека само Елизабет й съобщи кои кандидати биха могли да бъдат смятани като „allowed“, сиреч, позволени, и кои не. Тази покорност е трогателна: ала нейде по средата Мария Стюарт запитва скромно между другото по какъв начин мисли да я обезщети впоследствие Елизабет за нейното послушание. Добре, казва тя, примерно, аз ще се съглася с твоите желания, няма да се омъжа за човек от такъв висок ранг, че той да надвишава твоето положение, многообична сестро. Но тогава дай ми и ти сигурност и бъди така добра да се изясниш как стои въпросът с моето право на наследница?

Така конфликтът стига отново до предишната мъртва точка. Когато се касае за това, Елизабет да се изкаже ясно по въпроса за наследничеството, сам бог не би могъл да й изтръгне недвусмислено изявление. Тя мънка извънредно уклончиво, че „тъй като нейната благосклонност е насочена към интересите на нейната сестра“, ще се погрижи за Мария Стюарт като за собствена дъщеря; цели страници са изписани с най-сладки думи, но едната — задължителната, решителната — не е изречена. Подобно двама левантински търговци, двете искат да сключат сделката стъпка по стъпка, никой не отваря пръв ръката си. Омъжи се за този, когото аз ще ти предложа, казва Елизабет, и аз ще те провъзглася за своя наследница. Провъзгласи ме за своя наследница и аз ще се омъжа за този, когото ти ще ми предложиш, отговаря Мария Стюарт. Ала нито едната от тях не се доверява на другата, защото всяка иска да измами другата.

Цели две години се протакат тези преговори върху женитба, кандидати и право на наследничество. По един странен начин двете нечестни картоиграчки несъзнателно си помагат една на друга. Елизабет иска само да залисва Мария Стюарт, а Мария Стюарт, за нещастие, има работа с най-бавния монарх на света Филип II Бавний. Едва когато преговорите с Испания се затягат и трябва да бъде взето пред вид някое друго решение, Мария Стюарт смята за нужно да тури край на кривогледството и умишленото недоглеждане и да допре пищова до гърдите на милата си посестрима. Затова тя открито и ясно запитва кого всъщност й предлага Елизабет, като отговарящ на ранга й съпруг.

С Елизабет не може да се случи нищо по-неприятно от това да искат от нея решителен отговор, особено в този случай. Защото тя отдавна чрез подмятания е дала да се разбере кого има пред вид за Мария Стюарт. Тя е мънкала многозначително, „че иска да й даде някого, за когото никой не би повярвал, че би могла да се реши“. Ала шотландският двор се преструва, че разбира и настоява да се направи открито предложение, да се назове име. Притисната до стената, Елизабет не може вече да кръшка с подмятания. Най-сетне тя процежда през зъби името на избраника: Робърт Дъдли.

В миг сега дипломатическата комедия застрашава да се превърне във фарс. Защото това предложение на Елизабет е или чудовищно оскърбление, или чудовищен блъф. Само обстоятелството да си въобразиш, че кралицата на Шотландия и овдовяла кралица на Франция ще се омъжи за такъв „субект“, поданик на посестримата кралица, дребен благородник без капка равноценна кръв, вече означава за схващанията на тогавашното време почти опозоряване. Но то става още по-безсрамно с избора на предложеното лице: цяла Европа знае, че Робърт Дъдли от години е другар в еротичните игри на Елизабет, а според това, значи, английската кралица иска да прехвърли като износено палто на шотландската кралица тъкмо този мъж, когото тя самата смята съвсем недостоен за брак. В същност преди няколко години тази вечно нерешителна жена все пак си е играла с мисълта да се омъжи за него (тя винаги само си играе с тази мисъл). Едва когато жената на Дъдли, Ейми Робсарт, бива убита при твърде подозрителни обстоятелства, тя тутакси се отдръпва, за да избегне всякакво подозрение в съучастничество. Между многото внезапни и поразителни жестове през време на нейното управление този е може би най-подозрителният — да предложи за съпруг на Мария Стюарт човек, който два пъти се е компрометирал пред света: веднъж поради онзи тъмен случай и после поради еротичната си връзка.

Няма голяма вероятност да узнаем някога всички мисли на Елизабет, когато предлага този озадачаващ проект. Кой би се осмелил да формулира логично обърканите желания на една жена с истеричен темперамент. Дали тя иска, понеже е искрено влюбена, да даде на своя любим (тъй като не се осмелява самата тя да се омъжи за него) този най-безценен от всички дарове — наследяването на нейното кралство? Или просто иска да се отърве от един галантен ухажьор, който се е превърнал в досадник? Или мисли, че чрез своя доверен човек може да контролира амбициозната си съперница? Дали не подлага на изпитание верността на Дъдли? Или се води от някакви идеи за един постоянен любовен триъгълник…

Или просто е направила абсурдното предложение само защото е напълно убедена, че Мария Стюарт ще откаже и с това ще изпадне в неизгодно положение? Всички тези възможности са допустими, но, изглежда, още по-вероятно капризната жена сама да не е знаела какво желае. Напълно е възможно тя просто да се е забавлявала с идеята, така както винаги се е забавлявала с хора и решения. Никой не би могъл да каже какво би могло да се случи, ако Мария Стюарт сериозно би размислила дали да приеме отхвърления любовник на Елизабет. Може би в този случай Елизабет щеше да направи остър завой и да забрани на Робърт Дъдли да се ожени за шотландската кралица и така да хвърли върху своята съперница след срама от предложението и срама от отказа.

Мария Стюарт схваща като богохулство предложението на Елизабет да се омъжи за човек, в жилите на когото не тече кралска кръв. В първия още пресен гняв тя запитва подигравателно посланика дали наистина неговата господарка прави сериозно това предложение — тя, помазана кралица, да се омъжи за прост „лорд Робърт“. Ала тя бързо потулва своя яд и прави мили очи; тъй опасната противница не бива да бъде вбесена преждевременно чрез груб отказ. Има ли веднъж за съпруг испанския или френския престолонаследник, тя ще плати с лихвите за това оскърбление. В тази борба между сестри на една непочтеност се отговаря с друга, всяко коварно предложение на Елизабет бива последвано тутакси от също така лицемерна любезност на Мария Стюарт. Ето защо в Единбург не отблъсват веднага Дъдли като годеник; не, о не — кралицата се преструва, че приема сериозно тази шега и това й създава чудесно второ действие. В Лондон бива изпратен с официално поръчение сър Джеймз Мелвил, уж да започне преговорите за Дъдли, в действителност обаче, за да омотае още повече това кълбо от лъжи и преструвки.

Мелвил, най-преданият между благородниците на Мария Стюарт, има ловка дипломатическа ръка, която освен това умее добре да пише и да описва, и затова ние трябва да му бъдем особено благодарни. Защото неговото посещение дарява на света най-пластичното и най-впечатлителното описание на Елизабет в нейния частен живот, придружено в същото време от великолепно историческо комедийно действие. Елизабет знае добре, че този културен човек е живял дълго време във френския и германския двор, ето защо тя полага старание да го смае като жена, без да подозира, че той с жестоката сила на паметта ще завещае на историята всички нейни слабости и кокетности. Кралското достойнство на жените често бива изигравано от тяхната суетност; кокетната жена се стреми и този път наместо да убеди политически посланика на шотландската кралица, най-напред да го смае като мъж със своите лични достойнства. Тя започва като паун да разтваря опашката си. Подбира от огромния си гардероб — след смъртта й са преброени три хиляди рокли — най-скъпите тоалети; показва се облечена ту по английски и италиански, ту по френски маниер, разкрива великодушно едно доста красноречиво деколте, а същевременно блести със своя латински, френски и италиански език и бере с ненаситно усърдие привидно безграничното удивление на посланика. Ала тя не се задоволява с превъзходните степени на това колко хубава, колко умна, колко образована е: тя непременно иска — „огледалце на стената, кой най-хубав е в страната?“ — тъкмо от посланика на шотландската кралица да изтръгне признанието, че като жена той се възхищава повече от нея, отколкото от собствената си господарка. Иска да чуе, че е или по-хубава, или по-умна, или по-образована от Мария Стюарт. Показва му своите чудно накъдрени червено-руси коси и го пита дали косите на Мария Стюарт са по-хубави — мъчителен въпрос за посланика на една кралица! Мелвил се измъква ловко от това заплетено положение, като отговаря соломоновски, че в Англия няма нито една жена, която би могла да се сравни с Елизабет, а в Шотландия — нито една, която да превъзхожда Мария Стюарт. Ала такъв половинчат отговор не задоволява глупаво-суетната жена; тя парадира отново и отново със своите прелести, свири на клавесин и пее при акомпанимента на лютня. Мелвил, съзнаващ напълно възложената му задача да я надхитри политически, решава да признае, че Елизабет има по-бял цвят на лицето, че свири по-добре на клавесин и танцува с по-голяма грация от Мария Стюарт. Заета с това ревностно себеизтъкване, Елизабет в началото забравя истинската работа и когато най-сетне Мелвил докосва неприятната тема, тя, заплетена вече в комедиантство, изважда най-напред от чекмеджето един миниатюрен портрет на Мария Стюарт и го целува нежно. После разказва с въодушевен глас, че на драго сърце би желала да се запознае с Мария Стюарт, милата си посестрима (след като в действителност е правила всичко, за да осуетява постоянно подобна среща); и който би повярвал на тази дръзка актриса, би трябвало да бъде уверен, че за Елизабет на земята няма нищо по-важно от това да знае, че нейната съседна кралица е честита. Но Мелвил има хладен ум и бистър поглед. Той не се оставя да бъде измамен от цялото това притворство, той ще съобщи накъсо в Единбург, че Елизабет не е искрена нито в думите, нито в делата си и че е показала само голяма престореност, раздразнение и страх. Когато пък Елизабет от своя страна решава да запита какво мисли Мария Стюарт за женитбата с Дъдли, сръчният дипломат отбягва както твърдото „не“, така и ясното „да“. Той говори уклончиво, че Мария Стюарт още не се е занимавала както трябва с тази възможност. Ала колкото повече се дърпа той, толкова по-стремително напира Елизабет: „Лорд Робърт — казва тя — е най-добрият ми приятел. Аз го обичам като брат и никога не бих се омъжила за някого другиго, ако въобще бих могла да се реша да се венчая. Но тъй като не мога да надвия себе си в тази насока, бих желала поне моята посестрима да го избере, защото не зная никоя друга, която бих предпочела да дели моето наследство с него. А за да не бъде подценяван от моята посестрима, след няколко дни ще го направя граф Лестър и барон Денби.“

Действително няколко дни по-късно — трето действие на комедията — оповестената церемония бива извършена по най-блестящ начин. Пред очите на всички благородници лорд Робърт Дъдли коленичи пред своята кралица и сърдечна приятелка, за да се изправи като граф Лестър. Ала повторно жената в Елизабет надиграва в тоя патетичен миг кралицата. Защото, докато господарката слага графската корона върху главата на предания служител, разнежената любовница не може да се сдържи да не подръпне свойски косите на приятеля; патетичната церемония се превръща във фарс и Мелвил се усмихва тихо в брадата си — той ще може да изпрати забавно донесение на своята господарка в Единбург.

Но Мелвил не е дошъл в Лондон само за да се забавлява като летописец на една кралска комедия, той самият има отделна роля в това qui pro quo. Неговата дипломатическа чанта крие няколко тайни отделения, които той съвсем и не помисля да отвори пред Елизабет, и изящните приказки за граф Лестър са само привидна маневра, за да прикрие своите истински задачи в Лондон. Преди всичко той трябва да похлопа енергично у испанския посланик и да попита дали дон Карлос окончателно отказва или обещава, защото Мария Стюарт не иска да чака повече. Освен това обаче той трябва да влезе в дискретен допир с един второразреден кандидат, с Хенри Дарнли.

Хенри Дарнли стои сега за сега на втора линия, него Мария Стюарт държи в резерва за най-лошия случай — ако всички по-добри женитби се осуетят. Защото Хенри Дарнли не е нито крал, нито княз, неговият баща граф Ленъкс е изгонен от Шотландия като враг на Стюарт и имуществата му са обявени за загубени от него. Ала откъм майчина страна това осемнадесетгодишно момче има в жилите си добра и достойна кръв, кръвта на династията Тюдор; като правнук на Хенри VII той е първият принц по кръв — „prince de sang“ — в английския кралски двор и затова може да бъде сметнат като достоен за брак с всяка монархия; освен това той има предимството, че е католик. Значи, все пак този млад Дарнли може да влезе в сметките като трето, четвърто или пето желязо в огъня и Мелвил води всевъзможни незадължителни разговори с Маргарет Ленъкс, честолюбивата майка на тоя кандидат в случай на нужда.

Обаче в същността на всяка истинска, сполучлива комедия влиза и това, че всички играчи в нея наистина се мамят взаимно, ала никога тъй съвършено, че от време на време някой от тях да не погледне за миг крадешком в картите на другия. Елизабет не е толкова наивна да вярва, че Мелвил е дошъл в Лондон нарочно и единствено, за да й прави комплименти за нейните коси и свирня на клавесин: тя знае, че предложението да избере нейния сърдечен приятел не може да въодушеви особено Мария Стюарт, познава също така честолюбието и деловитостта на своята мила сродница лейди Ленъкс. Може би освен това и нейните шпиони са узнали нещо. И когато Хенри Дарнли, като пръв по ранг принц при една церемония за въздигане в рицарски сан носи пред нея кралския меч, тази хитра жена, в неочакван изблик на откровеност, се обръща към Мелвил и му казва право в лицето: „Зная много добре, че този млад хлапак ви допада повече.“ Ала Мелвил съвсем не изгубва хладнокръвието си при това грубо бръкване в неговия секретен джоб. Той би бил лош дипломат, ако не владееше изкуството да лъже нагло в един неприятен миг. Ето защо прави една презрителна гримаса с умното си лице и отговаря, поглеждайки надменно същия този Дарнли, за когото вчера е преговарял пламенно: „Една умна жена никога няма да избере такъв хлапак, толкова хубав, строен и голобрад, че прилича повече на жена, отколкото на мъж.“

Допуска ли Елизабет действително да бъде измамена от това престорено презрение? Ловката преструвка на дипломата наистина ли е приспала нейното подозрение? Или в цялата тая работа тя играе някаква още неразгадаема двойна игра? Така или иначе невероятното се случва; най-напред лорд Ленъкс, бащата на Дарнли, получава разрешение да се завърне в Шотландия, а през януари 1565 година — и самият Дарнли. Следователно Елизабет изпраща, няма никога да узнаем по каква прищявка или лукавство, в къщата на Мария Стюарт тъкмо най-опасния кандидат. Забележително е, че застъпник за това разрешение не е никой друг, а граф Лестър, който от своя страна също играе двойна игра, за да се измъкне незабелязано от брачната примка, изплетена му от неговата господарка. Четвъртото действие на фарса би могло сега да продължи оживено в Шотландия, ала неочаквано случайността изиграва всички играчи. Нишката на тия изкуствени бъркотии внезапно се скъсва и комедията на сватовщината стига до изумителен край, неподозиран от нито един участник.

Политиката, тази земна и изкуствена сила, се среща в тоя зимен ден с друга вечна и елементарна сила: кандидатът, който е дошъл да посети Мария Стюарт, ненадейно открива в кралицата една истинска жена. След дълги години на търпеливо, равнодушно чакане най-сетне тя се е пробудила. Досега е била кралска дъщеря, кралска годеница, кралица и кралска вдовица, играчка на чужда воля, послушно създание на дипломацията. Сега обаче за пръв път от нея бликва истинско чувство. За пръв път тя не слуша вече други, а само пулсирането на своята кръв и волята на своите сетива. И с това начева историята на нейния вътрешен живот.