Стефан Цвайг
Мария Стюарт (24)

Елизабет срещу Елизабет
Август 1586 до февруари 1587

Най-сетне целта е постигната. Мария Стюарт е влязла в клопката, тя е дала „consent“, провинила се е. Сега Елизабет в същност не би трябвало да се грижи за нищо повече, вместо нея решава и действува правосъдието. Четвъртвековната борба е свършена, Елизабет е победила, тя би имала право да ликува като народа, който празнува шумно и възторжено по лондонските улици избавлението на своята владетелка от смъртна опасност и тържеството на протестантското дело. Но във всяко осъществяване винаги има загадъчна горчилка. Тъкмо сега, когато Елизабет би могла да нанесе удара, нейната ръка трепери. Хиляди пъти по-леко е да бъде подмамена непредпазливата жена в примката, отколкото да убиеш беззащитно омотаната. Ако бе искала да отстрани насилствено неудобната пленница от пътя си, Елизабет е имала отдавна стотина неочебийни възможности. Още преди петнадесет години парламентът бе настоял Мария Стюарт да бъде заплашена за сетен път със секирата, а на смъртния си одър и Джон Нокс бе заклел Елизабет: „Ако не отсечете корена, то на клоните отново ще покарат пъпки, и то много по-скоро, отколкото можем да си представим.“ Но тя винаги бе отговаряла, че „не могла да убие птицата, побягнала от ястреба и потърсила закрила при нея“. Сега обаче няма друг избор освен милост или смърт, постоянно отлаганото и все пак неотложно решение се изправя настойчиво пред нея. Елизабет изтръпва, тя знае какви страшни и необозрими последици ще има присъдата. Ние, днешните хора, едва ли бихме могли сега да почувствуваме значителното, революционното в това решение, което по онова време е разтърсило цялата меродавна йерархия на света. Защото да превиеш главата на една помазана кралица под секирата, не значи нищо друго, освен да покажеш на послушните до тогава европейски народи, че и монархът представлява подсъдима, осъдима и уязвима особа — затова в решението на Елизабет става въпрос не за смъртен човек, а за една идея. Стотици години занапред ще служи като предупреждение за всички крале на земята фактът, че една кралска глава е паднала вече на ешафода; Стюартовият внук Чарлз I не би бил обезглавен без позоваване на тоя пример; Луи XVI и Мария Антоанета също не биха споделили участта на Чарлз I. Благодарение на далновидността си, благодарение на своето силно човешко чувство за отговорност Елизабет предугажда донякъде безвъзвратността на своето решение, тя се колебае, двоуми се, бави се, отлага и отсрочва. Отново и още по-жарко от по-рано започва в нея стълкновението между разума и чувството, борбата на Елизабет срещу Елизабет. А винаги е покъртително зрелище да гледаш един човек в борба със собствената си съвест.

Угнетена от това разногласие на своето желание и нежелание, Елизабет се мъчи за последен път да отклони неизбежното. Тя винаги е отблъсвала от себе си това решение, винаги е отдръпвала ръката си. Ето защо опитва още веднъж в последния час да облекчи положението си и да прехвърли отговорността върху Мария Стюарт. Тя й пише едно (незапазено) писмо, в което я помолва да направи в частно писмо ясно признание за своето участие в заговора, да се обърне като кралица към кралица и с това да се подчини по-добре на нейната лична присъда, отколкото на тая от публичен съд.

Това предложение на Елизабет действително е представлявало единственото възможно разрешение, което все още би могло да спести на Мария Стюарт унижението на публичното разследване, осъждането и посичането. За Елизабет пък би означавало неизмерима сигурност, благодарение на собственоръчно написано компрометиращо признание, да държи в един вид морално подчинение неудобната претендентка. Тогава навярно Мария Стюарт би могла да продължи спокойно живота си някъде на тъмно, беззащитна поради самопризнанието си, а Елизабет да остане спокойно на светло и на висотата на своето владичество. Ролите биха били разпределени завинаги, Елизабет и Мария не биха стояли вече една до друга и една срещу друга в историята, а виновната би стояла на колене пред прощаващата, помилваната — пред спасителката на нейния живот.

Мария Стюарт обаче не иска вече да бъде спасена. Най-голяма нейна сила е била гордостта и тя ще предпочете да подвие коляно пред ешафода, отколкото пред една покровителка, ще предпочете безсмислено да отрича, отколкото открито да признае, ще предпочете да загине, отколкото да се покори. Ето защо Мария Стюарт отминава с гордо мълчание това предложение, което в едно и също време трябва да я спаси и унижи. Тя знае, че като владетелка е изгубила играта, само една сила й е останала още на земята: да онеправдае своята подтисница Елизабет. И понеже като жива не е вече в състояние да напакости на своята неприятелка, посяга решително към това последно оръжие: да накара Елизабет да се провини като безпощадна пред света и да я посрами чрез славната си смърт.

Мария Стюарт отблъсва протегнатата ръка. Елизабет, подтиквана от Сесил и Уолсингъм, е принудена да предприеме действия, които са й крайно неприятни. За да придаде на предстоящия процес законно оправдание, кралицата свиква кралските правни съветници, а те са навикнали да намират солидни законни основания за всичко, което носителят на короната пожелае да направи. Те усърдно започват да търсят прецеденти, показващи, че и в миналото крале и кралици са били изправяни пред обикновен съд, че обвинението срещу Мария Стюарт не е открито скъсване с традицията, че не е нещо ново. Примерите, които успяват да намерят, не са много внушителни: Каетан, неизвестен тетрарх по времето на Цезар; Лициний, зет на Константин, също така неизвестен и най-накрая Конрадин Хохенщауфен и Йоана Неаполска — това били единствените сюзерени, които изгубили живота си по силата на съдебно решение. В своята сервилност кралските юридически съветници стигнали дотам, че заявяват, че е излишно да се назначава съд от благородници, какъвто предлага Елизабет. Те поддържат, че тъй като престъплението е извършено от Мария Стюарт в Сефърдшър, то напълно достатъчно е тя да бъде изправена пред обикновеното жури на това графство. Това демократично предложение ни най-малко не се харесва на Елизабет. Тя иска да спази формата, иска една внучка от династията Тюдор и дъщеря на Стюарт да бъде ликвидирана по подходящия кралски маниер с достойнството и почестите, с блясъка и великолепието, с уважението и почитта, дължими на една владетелка, а не да се премахне чрез присъдата на няколко селски стопани и бакали. Елизабет гневно заявява на прекалено усърдните юристи: „Това ще бъде много необичайна процедура по отношение на една принцеса. Аз смятам, че ще бъде правилно подобни абсурди (като разглеждане на делото от дванадесет граждани) да бъдат избегнати и този толкова важен въпрос да бъде поверен на достатъчен брой от най-благородните лордове и съдии в тази държава, защото ние, владетелите, се намираме винаги на световната сцена пред очите на целия свят.“ Кралски съд, кралска екзекуция и кралско погребение за Мария Стюарт желае тя и поради това Елизабет избира съд от благородници измежду най-видните и почтени в държавата.

Мария Стюарт обаче няма никакво желание да позволи да бъде разпитана или осъдена дори от най-благородните поданици на нейната кралска посестрима. Тя избухва пред пратениците, които приема в стаята си, без да направи и крачка към тях: „Как! Вашата господарка не знае ли, че аз съм кралица по рождение? Нима тя мисли, че аз ще пренебрегна своя ранг и държава, кръвта, от която произлизам, и сина, който ще ме наследи, кралете и чуждестранните принцове, чиито права ще бъдат накърнени чрез мен, като се подчиня на такова искане? Не! Никога! Колкото и да изглеждам сломена, моето сърце е гордо и няма да приеме никакво унижение.“

Но според един вечен закон характерът е съдбата на човека и нито щастието, нито нещастието могат да го променят изцяло. Качествата и недостатъците на Мария Стюарт си остават непроменени през целия й живот. Винаги в моменти на сериозна опасност тя може да реагира със забележително достойнство, но в края тя винаги се уморява да поддържа първоначалната си твърдост при един продължителен натиск. Също както по време на Йоркския процес тя изоставя своята силна позиция на неприкосновения си суверенитет и по този начин захвърля единственото оръжие, от което Елизабет се страхува. След дълга и тежка борба изразява готовност да се изправи пред съдиите на Елизабет.

На 14 август главната зала на Фотърингейския замък представлява тържествена картина. До стената в дъното на залата е разгърнат разкошен балдахин над разкошно кресло, което ще остане празно през всички тия трагични часове; чрез безмълвното присъствие на това кресло трябва да бъде загатнато символично, че кралицата на Англия, Елизабет, председателствува невидимо тоя съд и окончателната присъда ще бъде издадена по нейна воля и от нейно име. Надясно и наляво от подиума са наредени различните членове на съда по старшинство, в средата на залата е поставена маса за главните обвинители, следователите, правниците и протоколистите.

В тая зала бива въведена Мария Стюарт, хванала под ръка своя домоуправител, облечена както винаги през тия години, в строги черни дрехи. Когато влиза, тя хвърля поглед върху събраните и казва презрително: „Колко много правници има тук, но нито един-единствен за мене.“ После отива бавно към едно кресло, определено за нея на няколко крачки от балдахина, на няколко стъпки под празния стол. Онова „overlodshir“, онова непрекъснато оспорвано превъзходство на Англия над Шотландия сега е изтъкнато символично посредством това малко тактично разпореждане креслото на Елизабет да стои по-високо от нейното. Но дори на един разкрач от смъртта Мария Стюарт няма да признае това превъзходство. „Аз съм кралица — казва тя достатъчно високо, за да бъде чута и разбрана, — бях венчана за френски крал и моето място би трябвало да бъде там горе.“

Започва разглеждането на делото. Също както в Йорк и Уестминстър процесът бива инсцениран при несъблюдаване и най-елементарните правни понятия. И този път главните свидетели, по-рано прислужниците на Ботуел, този път Бебингтън и неговите другари — са обезглавени с подозрителна бързина още преди процеса: на съдебната маса лежат само техните писмени показания, изтръгнати пред страха от смъртта. И друго правно нарушение: дори уличителните документи, въз основа на които трябва да бъде осъдена Мария Стюарт, нейните писма до Бебингтън и онези на Бебингтън до нея, непонятно защо, не биват четени от оригиналите, а от преписи. Мария Стюарт има пълно право да се нахвърли върху Уолсингъм: „Как мога да бъда сигурна, че моят шифър не е фалшифициран, така че да доведе до осъждането ми на смърт?“ Защитата би могла да се намеси тук юридически здраво и ако бяха разрешили на Мария Стюарт адвокат, за него би било лесно да обърне внимание върху такива явни беззакония. Мария Стюарт обаче стои сама пред съдиите, непосветена в английските закони, непознаваща уличителния материал, и по един фатален начин тя извършва същата грешка, както едно време в Йорк и Уестминстър. Не се ограничава върху това да оспорва отделни, действително съмнителни факти, а отрича всичко изцяло, en blok, оспорва и неоспоримото. Отначало въобще отрича да е познавала някога Бебингтън, но на втория ден, под тежестта на доказателствата, се вижда заставена да признае онова, което преди е отричала. С това влошава моралната си позиция и е вече твърде късно, когато в последната минута потърсва отново спасение в старото становище, когато изисква „като кралица, правото да се вярва на моите кралски думи“. Няма полза, че се провиква: „Аз дойдох в тая страна, като се осланях на приятелството и обещанията на английската кралица и това, милорди — при тия думи тя сваля един пръстен от ръката си и го показва на съдиите, — е знак на привързаност и закрила, която аз получих от вашата кралица.“ Защото тези съдии съвсем не желаят да бранят правото, вечното и неоспоримо право, а само своята собствена кралица, те желаят да въдворят ред в страната. Присъдата отдавна е тайно решена и когато на 28 октомври съдиите се събират в Звездната зала на Уестминстър, само един-единствен, лорд Зууч, има смелостта да заяви, че не е напълно убеден Мария Стюарт да се е стремила да лиши от живот английската кралица. Наистина по тоя начин той отнема най-хубавата украса на присъдата, единодушието, ала другите послушно признават Мария Стюарт за виновна. И тогава един писар сяда и изписва с гиздави букви върху пергамент присъдата, че „споменатата Мария Стюарт, която изявява претенция върху короната на кралство Англия, е одобрила и измислила различни планове с цел да накърни, да унищожи или да убие кралската особа на нашата владетелка, кралицата на Англия“. А изкупление за такава постъпка е — парламентът го е решил предварително — смъртта.

Да въздаде право и да произнесе присъда, ето дългът на събрания благороднически съд. Той е намерил вина и е определил смърт. Но на Елизабет, на кралицата, освен земното право е определено и друго, възвишеното и свято, човешкото и великодушно право — да въздаде милост за призната вина. Само от нейната воля зависи да превърне отново произнесената смърт в живот, отново омразното окончателно решение е прехвърлено върху нея. Как да се спаси от това? Елизабет повторно застава срещу Елизабет. И както в античната трагедия хоровете се изправят в строфа и антистрофа отдясно и отляво на терзания от своята съвест човек, така сега отвън и отвътре се надигат гласове, едните настояващи за суровост, другите за снизхождение. Над всички тях обаче, невидим, стои съдникът на нашите земни дела, историята, която мълчи пред живите и ще измери нейните дела пред потомството едва когато тя завърши своето битие.

Гласовете отдясно повтарят постоянно неумолимо и ясно: смърт, смърт, смърт. Държавният канцлер, коронният съвет, най-близките приятели, лордовете и гражданите, народът, всички те виждат една-единствена възможност да настане мир за страната и спокойствие за кралицата: да падне главата на Мария Стюарт. Парламентът подава тържествена петиция: „Ние молим най-покорно с оглед на по-нататъшното съществуване на изповядваната от нас религия и с оглед на сигурността на кралската особа и благоденствието на държавата, Ваше Величество да издаде незабавно заповед да се обяви публично присъдата на шотландската кралица и настояваме, тъй като не виждаме друго средство за обезпечаване на сигурността на Ваше Величество, за справедливото и незабавно обезглавяване на споменатата кралица.“

Тази настойчивост е добре дошла за Елизабет. Та тя не жадува нищо друго тъй силно, както да докаже на света, че не тя преследва Мария Стюарт, а английският народ настоява за изпълнение на присъдата. И колкото по-висок, колкото по-надалеч чут, колкото по-ясен става този шум, толкова по-добре. Защото с това й е дадена възможност да изпълни една голяма ария на доброта и човечност на „Световната сцена“ и като добре школувана актриса тя използува докрай дадения повод. С вълнение слуша тя красноречивите напомняния на парламента, благодари смирено на бога, че неговата воля я е спасила от тая опасност за живота; но после повишава глас и казва сякаш през пространството, на целия свят и на историята, за да се оправдае от всякаква вина за участта на Мария Стюарт: „Макар че моят живот бе опасно застрашен, аз изповядвам тук, че нищо друго не ми е причинило такава скръб, както обстоятелството, че един човек от моя пол, от същия ранг и произход, тъй близко сроден по кръв с мене, се е натоварил с такава голяма вина. Аз бях тъй далеч от всяка злонамереност, та тутакси след разкриване на насочените срещу мене престъпни деяния й писах тайно, че ако в поверително писмо ми направи признание, всичко ще бъде уредено безшумно. Аз не й писах това, за да я подмамя в някаква клопка, защото по онова време знаех вече всичко, каквото тя въобще можеше да ми признае. Ала сега, когато работата е стигнала вече толкова далеч, ако тя се разкае — открито и заяви, че никога вече не ще издигне от свое име претенции срещу мене, аз на драго сърце бих й простила, стига от това да зависеше само моят живот, а не и сигурността, и благоденствието на държавата. Защото аз бих желала да живея още само за вас и за моя народ.“ Тя признава открито как силно е повлияно нейното колебание от страха пред съда на историята. „Защото ние, кралете, стоим като на сцена пред очите и любопитството на целия свят. Обръща се внимание и на най-малкото мръсно петно върху нашето одеяние, бързо бива забелязана всяка слабост в нашите дела и затова ние трябва да бъдем особено предпазливи, щото нашият начин на действие да бъде всякога справедлив и почтен.“ По този начин тя моли и парламента да я извини, задето не може да реши веднага, тъй като „свикнала съм и в работи от далеч по-долен род да премислям дълго време това, което в края на краищата трябва да бъде решено“.

Искрени ли са тия думи или не? И едното, и другото, защото в Елизабет живеят две воли: тя би желала да бъде избавена от своята противница и все пак да се покаже пред света великодушна и прощаваща. След дванайсет дни тя отново отправя запитване до лорд-канцлера дали няма никаква възможност да се спаси животът на Мария Стюарт и в същото време да осигури собствения си живот. Ала повторно подновява коронният съвет, подновява и парламентът своето настояване — нямало никакъв друг изход. И Елизабет отново взема думата. Силен и почти убедителен тон на правдоподобност — никога тя не е говорила по-хубаво — звучи този път в нейните думи. Говорят нейните най-съкровени чувства, когато казва: „Аз съм днес в по-голям раздор със себе си, отколкото когато и да било по-рано в своя живот дали да говоря, или да мълча. Ако говоря и жаля, ще лицемеря, ако мълча — то пак всички ваши старания биха били напразни. Може би вам ще се стори странно, че обжалвам вашето решение, но аз признавам, че съкровеното ми желание беше да може да се намери някакъв друг изход за запазване на вашата сигурност и на моето благоденствие, а не предложеният… Но тъй като сега е установено, че моята сигурност не може да остане обезпечена по друг начин освен чрез нейната смърт, аз изпитвам дълбоко в душата си чувство на скръб, че тъкмо аз, която съм помилвала толкова бунтовници и съм отминала с мълчание толкова предателства, трябва да покажа жестокост спрямо една височайша принцеса…“ Тя дава вече да се почувствува, че е склонна, в случай че те продължават да настояват все тъй упорито, да се остави да бъде предумана. Обаче умна и двулична както винаги, тя не се обвързва с едно ясно „да“ или „не“, а завършва посланието си с думите: „Моля ви, задоволете се за момента с тоя отговор без отговор. Аз не се противопоставям на вашето гледище, разбирам вашите основания, но ви моля, приемете моята благодарност, извинете моите вътрешни съмнения и не ми се сърдете, че ви отговарям без отговор.“

Гласовете отдясно са се изказали. Те са обявили високо и ясно: смърт, смърт, смърт. Ала гласовете отляво, гласовете на сърцето стават все по-настойчиви. Френският крал изпраща през морето нарочна мисия и предупреждава да не се накърнява общият интерес на всички крале. Той напомня на Елизабет, че с неприкосновеността на Мария Стюарт тя ще защити и своята собствена неприкосновеност, внушава й, че върховният принцип на доброто и честито управление е да не се пролива кръв. Той й припомня, че правото на гостоприемство е свято у всички народи и Елизабет ще прегреши спрямо бога, ако докосне главата на една помазана кралица. И тъй като Елизабет, съобразно коварния си нрав, дава само половинчати уверения и се впуска в непроницаеми фрази, тонът на чуждестранните посланици става все по-остър. Онова, което отначало е било молба, става сега повелително предупреждение, открита заплаха. Ала Елизабет, ловка в отношенията си с хората и от четвърт век посветена във всички трикове, има тънък слух. И в тия патетични речи тя се мъчи да чуе само едно: дали посланиците носят в гънките на тогите си и поръчението да прекъснат дипломатическите отношения и да обявят война. И долавя скоро, че зад високите, гръмки думи не дрънка желязо, че нито Анри III, нито Филип II са решили сериозно да изтеглят меча в мига, в който секирата на палача ще се вреже във врата на Мария Стюарт.

Ето защо накрая тя отговаря само с равнодушно свиване на рамене на дипломатическите театрални гръмотевици от Франция и Испания. По-ловко, естествено, трябва да бъде избито едно друго възражение, това на Шотландия. Защото не друг на земята, а само Джеймз VI би имал свещения дълг да осуети посичането на една шотландска кралица в чужда страна, защото пролятата кръв ще бъде негова собствена кръв, жената, на която ще бъде отнет животът, е същата, която му е дарила живот: майка му. Във всеки случай детската синовна обич не заема голямо място у Джеймз VI. Откакто получава пари и е съюзник на Елизабет, неговата майка, която му отказва кралската титла, която с тържествена клетва се е отрекла от него и се е стремяла да прехвърли правото му на престолонаследник върху чужди крале, тази негова майка в същност само му пречи. Щом чува за разкриването на Бебингтъновия заговор, той побързва да изпрати своите поздравления на Елизабет, а на френския посланик, който го задържа в любимото му занимание, лова, с искането да употреби своето влияние в полза на майка си, той отговаря твърде троснатото: „Нека сега сърба попарата, що сама си е надробила“ („qu’il fallait qu’elle but la boisson qu’elle avait brasse“). Той заявява изрично, че му е безразлично „на какъв гнет е била подложена и че щели да избесят всички нейни подли служители“. Най-доброто обаче за нея би било „да не се занимава вече с нищо друго, освен да се моли на бога“. Не, цялата тази работа не го засягала с нищо и отначало този твърде малко сантиментален син въобще отказва да изпрати мисия в Лондон. Едва когато смъртната присъда на Мария Стюарт е прочетена в цяла Шотландия и се надига национално ожесточение, загдето една чужда кралица иска да посегне на живота на помазаната кралица на Шотландия, той все пак трябва да забележи каква печална роля би играл, ако продължава да мълчи и не направи нищо поне pro forma. Наистина той не отива тъй далече както изисква шотландският парламент, който в случай на посичане настоява за незабавно отказване от съюза и дори за война. Но въпреки това сяда на писалището, написва енергични, възбудени и заплашителни писма до Уолсингъм и изпраща мисия в Лондон.

Елизабет, разбира се, е турила в сметката тоя протест, ала и тук тя дава ухо само на ниските тонове. Пратениците на Джеймз VI се разделят на две групи. Едната, официалната, изисква гласно и ясно смъртната присъда да не бъде в никакъв случай изпълнена. Тя заплашва с разкъсване на съюза между двете страни, дрънка с меча и шотландските благородници, които предават тия решителни думи, говорят с патоса на искрено убеждение. Обаче те съвсем не подозират, че докато трещят и заплашват в приемния салон, през задната врата в частните покои на Елизабет се е промъкнал друг агент, личен представител на Джеймз VI, и преговаря там шепнешком за друго искане, което за шотландския крал е далеч по-важно от живота на майка му, именно: за признаването му като наследник на английския престол. Този таен посредник на Джеймз VI има поръчение — така съобщава добре осведоменият френски посланик — да я уведоми, че ако Джеймз я заплашва тъй шумно и буйно, то става само заради честта му и заради доброто му име пред света — „for his honour and reputation“ — и я моли да не взема тая буйност откъм лошата страна — „in ill part“, — да не гледа на нея като на нелюбезност. По тоя начин тя получава валидно потвърждение на това, което навярно е знаела, а именно че Джеймз VI е готов да преглътне мълчаливо — „to digest it“ — посичането на своята майка, стига да му бъде подхвърлено като стръв едно половинчато или пълно уверение за престолонаследие. И скоро зад кулисите започва търгашество от най-долен вид. Неприятелката и синът на Мария Стюарт се сближават още повече, свързани за пръв път от едно и също тъмно намерение, защото и двамата в дъното на душата си искат едно и също, а и двамата не искат да го разкриват пред света. Мария Стюарт пречи и на двамата, но и двамата трябва да се преструват, че техен най-свещен, най-важен и най-съкровен дълг е да я закрилят и бранят. В действителност обаче Елизабет не се бори за живота на своята сестра по съдба, нито Джеймз VI — за живота на своята майка, а и двамата се борят само за един красив жест на „световната сцена“. De facto Джеймз VI отдавна е дал да се разбере, че и в краен случай не би създал някакви затруднения на Елизабет, а с това в същност й е дал вече открит лист за посичане на неговата майка. Преди още чужденката, неприятелката да я прати на смърт, собственият син я е пожертвувал.

Елизабет знае сега, че никой: ни Франция, ни Испания, ни Шотландия не ще възпре наистина ръката й, ако реши да сложи край. И само един човек би могъл може би все още да спаси Мария Стюарт: самата Мария Стюарт. Тя е трябвало само да помоли за милост и Елизабет навярно би се задоволила с това вътрешно тържество. В дъното на душата си тя дори чака скрито само тоя зов, който ще я избави от угризенията на съвестта. През тия седмици се прави всичко, за да се сломи гордостта на Мария Стюарт. Незабавно след прочитането на смъртната присъда Елизабет й изпраща документа за осъждането и Еймиъс Поулет, този сух, трезв и в своята безогледна почтеност двойно по-противен чиновник, използува веднага повода, за да оскърби осъдената, която сега не е за него нищо друго освен „une femme morte sans nulle dignite“ — „мъртва жена без всякакво достойнство“. За пръв път в нейно присъствие той остава с шапка на глава — дребно глупаво нахалство на робска душа, която чуждата злочестина прави надменна вместо смирена — и заповядва на прислужниците й да махнат незабавно престолния балдахин с шотландски герб. Прислужниците обаче отказват да се подчинят на тъмничаря и когато след това Поулет накарва собствените си подчинени да откъснат балдахина, Мария Стюарт окачва едно разпятие на мястото, дето досега е бил закрепен шотландският герб, за да изтъкне, че зад нея стои не Шотландия, а една по-висша сила: при всяко дребнаво и мъчително оскърбление от страна на нейните врагове ръката й добива сила за нов жест. „Заплашват ме, ако не поискам милост — пише тя на своите приятели, — но аз казвам: ако тя ме е осъдила вече на смърт, то нека в несправедливостта си извърви тоя път.“ Нека Елизабет я убие, толкова по-зле за Елизабет! По-добре смърт, която ще унизи нейната противница пред историята, отколкото лицемерна милост, която ще увенчае неприятелката й със сияние на великодушие! Наместо да протестира срещу връчената смъртна присъда или да помоли за милост, тя благодари смирено като християнка на бога за това решение: на Елизабет обаче отговаря високомерно като кралица:

Madame, от все сърце благодаря на бога, че нему е угодно, посредством взетите от вас мерки, да тури край на изнурителното богомолно странствуване на моя живот. Аз не моля то да бъде продължено, защото имах предостатъчно време да изпитам житейските горчивини. Прося само, тъй като не мога да очаквам никаква благосклонност от министрите, които заемат първите длъжности в Англия, от вас (и от никого друг) следните облекчения:

Първо, моля, тялото ми, след като моите врагове утолят жаждата си с невинната ми кръв, да бъде отнесено от прислугата ми на някоя осветена земя, за да бъде погребано там, най-добре във Франция, където почиват костите на кралицата, на моята обожавана майка, за да може това клето тяло, което не знаеше що е покой, докато беше свързано с душата си, да намери тоя покой сега, след като се е отделило от душата. Второ, понеже ме тревожи тиранията на ония, под властта на които бяхте ме поставили, моля Ваше Величество да не бъда обезглавена на някое затулено място, а пред очите на моята прислуга и на други лица, които впоследствие ще могат да засвидетелствуват моето верско постоянство към истинската църква и които ще бъдат в състояние да бранят края на моя живот и сетното ми дихание срещу всички неверни слухове, пръскани от моите врагове. Трето, моля, моите служители, които са ми служили сред толкова много низости с такава силна преданост, да имат право да отидат там, където искат, и да могат да използуват малкото имущество, което моята бедност им е оставила в завещанието си.

Заклевам ви, Madame, в паметта на Хенри VII, нашия общ прадядо, и в кралската титла, която аз ще нося до смъртта си, да не оставите неизпълнени тия мои справедливи желания и да ме уверите в това с една дума от вашата ръка. Тогава аз ще умра така, както съм живяла.

Ваша благосклонна посестрима и пленница, кралица Мария

Виждаме как сега по един чуден начин и съвсем неочаквано са сменени ролите през последните дни на тая десетилетна борба: след като е получила смъртната присъда, Мария Стюарт се чувствува сигурна и самоуверена. Когато поема смъртоносния документ, нейното сърце трепери по-малко от ръката на Елизабет, когато е трябвало да го подпише. Мария Стюарт изпитва по-малко страх, че ще умре, отколкото Елизабет, че ще я убие.

Може би в дъното на душата си тя не вярва, че Елизабет ще има дързостта да заповяда на палача да вдигне ръка над нея, помазаната кралица, може би тя само измамно показва тая външна сигурност; но както и да е, дори един подозрителен наблюдател като Еймиъс Поулет не е в състояние да забележи у нея и най-лекия признак на безпокойство. Тя не пита нищо, не се оплаква от нищо, не моли никого от палачите за някакво облекчение. Не опитва вече да се споразумява тайно със своите външни приятели, свършено е с всяка нейна съпротива, всяко отричане и отбраняване, съзнателно връща волята си на съдбата, на бога: нека той реши.

Тя прекарва часовете си в сериозни приготовления. Написва завещанието си, разпределя предварително земното си имущество между прислужниците, пише писма до принцовете и кралете по света, но не вече за да ги насърчава да изпращат войски и да се готвят за война, а за да ги увери, че е готова да умре с душа, вярна на католическата вяра и за католическата вяра. Велико спокойствие се е вселило най-сетне в това неспокойно сърце; страхът и надеждата, „най-лошите човешки врагове“, както ги нарича Гьоте, не могат вече да имат власт над нейната укрепнала душа. Също като своята сестра по участ Мария Антоанета тя разбира истинската си задача едва пред лицето на смъртта. Чувството за историческа отговорност надвишава удивително нейната досегашна немара, тя не се готви вече за милост, а за внушителна демонстративна смърт, за тържество чрез последния миг. Знае, че само една героично-драматична смърт може да изкупи пред света трагичната заблуда на нейния живот и че в това съществуване й е отредена само една победа още: достойна гибел.

А каква чудна противоположност на това дълбоко, достолепно спокойствие у осъдената във Фотърингей е несигурността, бясната нервност, буйната и яростна безпомощност на Елизабет в Лондон. Мария Стюарт се е решила, а Елизабет тепърва се бори за своето решение. Никога тя не е страдала тъй силно от своята противница както сега, когато я държи напълно в ръцете си. През тия месеци Елизабет загубва съня си и стои по цял ден неподвижна, потънала в мрачно мълчание; непрекъснато я усещаме заета с тази единствена и непоносима мисъл, дали да подпише смъртната присъда, дали да заповяда нейното изпълнение. Търкаля тая мисъл, както Сизиф търкаля своята канара, но тя отново и отново се връща към нея, смазва гърдите й и притиска душата й. Министрите напусто я увещават, все още нейната съвест говори по-силно. Елизабет отхвърля всяко предложение и изисква все нови. Сесил я намира „променлива като времето“, веднъж тя решава смърт, после милост, отново и отново пита и настоява пред своите приятели дали няма „някакъв друг начин“, докато в дъното на душата си все пак знае, че няма никакъв друг. Но само това да се свърши, да можеше да бъде извършено без нейно знание, без нейната изрична заповед, извършено за нея, наместо от нея! Все по-силно я раздрусва и разтърсва страхът от отговорност, тя постоянно претегля едно до друго печалбата и загубата от една такава очебийна постъпка и за отчаяние на своите министри ден след ден отлага за неопределен срок решението с двусмислени, трогнати, нервни и неясни изрази. „With weariness to talk, her Majesty left off alla till a time I know not when“ — оплаква се Сесил, който като хладнокръвен и умен, пресметлив човек не проумява неволята на тая потресена душа. Защото, макар че е поставила един суров тъмничар, друг много по-суров, най-жестокият на земята, държи сега денем и нощем в плен самата Елизабет: нейната съвест.

Три месеца, четири месеца, пет месеца, почти половин година продължава тази вътрешна борба на Елизабет срещу Елизабет — дали да послуша гласа на разума или гласа на човечността. И при подобна непоносима свръхобтегнатост на нервите в същност е съвсем естествено, ако решението последва един ден внезапно като експлозия.

В сряда, на 1 февруари 1587 година, държавният писар Дейвисън — Уолсингъм има щастието или благоразумието да бъде болен през тия дни — неочаквано бива повикан от адмирал Хауърд в Гринуичката градина да се яви незабавно пред кралицата и да й занесе смъртната присъда на Мария Стюарт за подпис. Дейвисън донася документа, приготвен собственоръчно от Сесил, и го подава на кралицата едновременно с редица други книжа. Но странно: Елизабет, голямата актриса, от един път съвсем не изглежда да бърза с подписа. Тя се прави на равнодушна, бъбри с Дейвисън за съвсем странични неща и гледа през прозореца, възхитена от ведрината на зимното утро. Едва след това запитва съвсем случайно Дейвисън — истина ли е или е забравила, че изрично му е заповядала да се яви със смъртната присъда? — какво в същност е донесъл? Дейвисън отговаря: документи за подпис, между тях и онзи, за който лорд Хауърд му е заповядал да й донесе. Елизабет взема листовете, но няма желание да ги чете. Подписва ги бързо един след друг, между тях, разбира се, е смъртната присъда на Мария Стюарт; навярно отначало тя е имала намерение да се преструва, че поради небрежност, съвсем неподозирано, между другите книжа е подписала и смъртоносния документ. Ала у тая променчива жена вятърът винаги неочаквано се обръща. Още в следващия миг издава колко добре е съзнавала тя своята постъпка, защото заявява изрично на Дейвисън, че се е двоумила тъй дълго само за да разберат всички колко неохотно дава съгласието си. Но сега нека той занесе подписаната смъртна присъда на канцлера, който да я подпечата с големия държавен печат, без някой друг да знае това, и после да предаде тая „warrant“, заповедта — на определените за изпълнението й лица. Това поръчение е ясно, то не дава никаква възможност на Дейвисън да се съмнява в решителното желание на Елизабет. А до каква степен е свикнала тя отдавна с тая мисъл, ни доказва още по-убедително обстоятелството, че уговаря сега напълно хладнокръвно и ясно с Дейвисън всички подробности. Посичането трябва да се извърши в голямата зала на замъка, откритият или вътрешният двор не й изглеждали твърде подходящи за тая работа. Освен това тя му напомня настойчиво да държи в тайна пред всички подписването на смъртната присъда. Да намери разрешение след дълги мъки, това винаги облекчава сърцето й. И на нея се струва, че добитата най-сетне сигурност поправя настроението й; Елизабет просто се развеселява, защото казва шеговито на Дейвисън, че Уолсингъм сигурно ще умре от скръб, като узнае това.

Дейвисън вярва сега — и ние можем да разберем това, — че въпросът е приключен. Той се покланя и тръгва към вратата. Ала в действителност Елизабет никога и в нищо не е напълно решена и никога никоя работа у нея не е наистина приключена. На вратата тя още веднъж повиква Дейвисън назад, веселото настроение, истинската или престорена решителност у тая малодушна жена отново е изчезнала напълно. Неспокойно се разхожда Елизабет напред-назад. Дали все пак няма някакъв друг изход? В края на краищата нали всички членове на съюза — „Membres of the Association“ — се заклеха, че всяко лице, участвувало в атентат срещу нея, трябва да бъде убито? И тъй като Еймиъс Поулет и неговият другар във Фотърингей са членове на тая „Association“ — не е ли техен проклет дълг да свършат тая работа и да избавят нея, кралицата, от неприятността на публичното посичане? За всеки случай, замолва тя Дейвисън, нека Уолсингъм пише на двамата в тоя смисъл.

На добрия Дейвисън постепенно става неудобно. Той разбира много добре, че кралицата е свършила тая работа и въпреки това не иска да има нищо общо с нея; навярно той съжалява вече, че няма свидетел за тоя важен разговор. Но какво му остава да направи? Даденото поръчение е ясно. Ето защо той отива най-напред в държавната канцелария и дава да сложат печат върху смъртната присъда, после се отправя за Уолсингъм, който написва тутакси желаното писмо до Еймиъс Поулет, така както е искала Елизабет. Кралицата, пише той, била забелязала с прискърбие известна липса на усърдие у него, а именно, че по отношение на опасността, която означава Мария Стюарт за нейно величество, не е намерил „по собствен начин и без всякакво по-нататъшно поръчение“ някакво средство да я премахне. Той може с чиста съвест да се нагърби с това премахване, тъй като също е положил клетвата на техния „Association“, и по този начин ще свали товара от плещите на кралицата, чието нежелание да пролива кръв е всеизвестно.

Това писмо още не е стигнало до Еймиъс Поулет, от Фотърингей по никакъв начин не може да се е получил отговор и ето че вятърът в Гринуич отново променя посоката си. На следващата сутрин, четвъртък, на вратата на Дейвисън похлопва един куриер със записка от кралицата; ако още не е предал на канцлера смъртната присъда за подпечатване, да не бърза с това, докато тя не поговори още веднъж с него. Дейвисън отива веднага при кралицата и й заявява, че е изпълнил незабавно нейната заповед, смъртната присъда била вече подпечатана. Елизабет изглежда недоволна от това. Тя мълчи, но не укорява Дейвисън. А освен всичко тази двуличница не дава нито с една дума обратно поръчение — подпечатаният документ да й бъде върнат отново. Само пак се оплаква, че това бреме винаги било върху нейните плещи. Тя ходи неспокойно напред-назад из стаята. Дейвисън чака някакво поръчение, някакво ясно и прямо изявление. Ала внезапно Елизабет напуска стаята, без да му е заповядала нещо.

Сцената, която разиграва Елизабет пред очите на тоя единствен зрител, отново е в шекспировски формат, отново ни идва наум за Ричард III как се оплаква на Бъкингъм, че неговият враг е още жив и все пак не дава ясна заповед да го убият. Пред нещастния Дейвисън е блеснал като мълния същият оскърбен поглед на Ричард III, когато неговият васал го разбира и въпреки това не иска да го разбере. Клетият писар чувствува, че е попаднал върху хлъзгава почва и прави отчаяни усилия да се хване за други: само да не поема самичък такава небивала световноисторическа отговорност! Навестява най-напред Хетън, приятеля на кралицата, и му описва своето ужасно положение: Елизабет му поръчала да приведе в изпълнение смъртната присъда, ала от цялото нейно държание той още отсега забелязвал, че после тя ще отрича тая двусмислено формулирана заповед. Хетън познава много добре Елизабет, за да не прозре нейната двойна игра, но и той няма никакво желание да каже на Дейвисън едно ясно „да“ или „не“. Затова, също като при игра на топка, единият прехвърля отговорността върху другия. Елизабет я е прехвърлила върху Дейвисън, Дейвисън се мъчи да я стовари върху Хетън. Хетън пък от своя страна уведомява незабавно държавния канцлер Сесил. Той също не иска да се заеме с тая работа, но свиква за следващия ден един вид таен държавен съвет. Поканени са само най-близките приятели и довереници на Елизабет — Лестър, Хетън и седмина други аристократи, които благодарение на свойските си отношения познават прекрасно непостоянството на Елизабет. Тук за пръв път се говори ясно; Елизабет, установяват те единодушно, за да запази моралния си престиж, се мъчи да избегне подозрението, че посичането на Мария Стюарт е станало по нейно искане. За да си осигури алиби, тя иска пред очите на хората да бъде „изненадана“ от свършения факт. Ето защо дълг на нейните предани приятели е да вземат участие в тая комедия и привидно мимо волята на кралицата да извършат това, което тя в действителност иска. Разбира се, отговорността за тази привидна, ала търсена намеса е голяма, и поради това тежестта на нейния искрен или престорен гняв не бива да падне върху един отделен човек. Ето защо Сесил предлага всички заедно да дадат нареждане за посичането, но и заедно да поемат отговорността за него. Лорд Кент и лорд Шрузбъри биват избрани да бдят за изпълнението на смъртната присъда, а секретарят Бил бива изпратен със съответни инструкции във Фотърингей. Мнимата вина тегне сега общо върху десетте участници в държавния съвет, които с това — искано негласно от Елизабет — превишаване на своята компетентност свалят най-сетне „бремето“ от плещите на кралицата.

Едно от най-съществените качества на Елизабет е нейното любопитство. Тя винаги иска да знае и узнава незабавно всичко, каквото става около нейния дворец и в цялата държава. Но колко странно: този път тя не се осведомява нито от Дейвисън, нито от Сесил, нито от някого другиго какво в същност е станало междувременно с подписаната от нея смъртна присъда на Мария Стюарт. Тя, изглежда, като че през тия три дни е забравила напълно единственото, което иначе от месеци я занимава всекичасно. Сякаш е пила вода от Лета — тъй безследно изчезнала от мисълта й изглежда тази твърде важна работа. И когато на следващата сутрин, неделя, й донасят отговора на нейното предложение от Еймиъс Поулет, тя пак не обелва зъб за участта на подписаната смъртна присъда.

Отговорът на Еймиъс Поулет не е в състояние да зарадва кралицата. Той е разбрал от пръв поглед каква неблагодарна роля му дават да играе. И схваща веднага каква лоша награда би го очаквала, ако действително премахне Мария Стюарт: тогава кралицата ще го нахока публично като убиец и ще го предаде на съда. Не, Еймиъс Поулет не се надява на никаква благодарност от династията Тюдор, той няма никакво желание да се съгласи да бъде избран за козел отпущения. Но за да не изглежда непослушен пред своята кралица, умният пуритан се скрива зад една по-висша инстанция, зад своя бог. Той мята тутакси върху своя отказ плаща на моралността. „С горчивина изпълва, сърцето ми обстоятелството — отговаря той патетично, — че съм толкова злочест да доживея деня, в който по желание на моята благодушна владетелка съм поканен да извърша едно дело, запретено от бога и закона. Аз оставям на разположение на Ваше Величество цялото си имущество, службата и живота си и съм готов, ако тя желае това, да ги предам още утре, тъй като ги дължа едничко на нейното благоволение. Но опазил ме бог да претърпя едно тъй жалко крушение на съвестта си и да оставя на моите потомци едно тъй голямо позорно петно, че съм пролял кръв без съгласието на закона и без открита заповед. Надявам се, че Ваше Величество с привичната си доброта ще приеме благосклонно моя покорен отговор.“

Обаче Елизабет съвсем не мисли да приеме с доброта това писмо на своя Поулет, когото тя неотдавна е хвалила въодушевено заради неговите „неопетнени действия, мъдри разпоредби и вярна съобразителност“ — „spotless actions, wise orders and safe regards“, — гневно ходи тя напред-назад в стаята и ругае „тънкочувствителните и свръхточни другари“ — „dainty and precise fellows“, — които обещават всичко, но не изпълняват нищо. Поулет бил, беснее тя, клетвопрестъпник, той е подписал онзи „Act of Association“ и се е задължил да служи на своята кралица дори при опасност за живота си. Биха се намерили достатъчно други, които на драго сърце биха извършили тая работа, някой си Уингфийлд например. С истински или престорен гняв се нахвърля тя върху злочестия Дейвисън — Уолсингъм, благоразумният, е постъпил по-добре, като е съобщил, че е болен, — който, за окайване наивен, й предлага все пак да върви по открития път на правото. Хора, по-умни от него, кипва тя, били на друго мнение. Било вече крайно време тази работа да бъде най-сетне приключена и позор е за всички тях, че още не е свършена.

Дейвисън мълчи. Той би могъл да се похвали, че скоро тя ще бъде свършена прекрасно. Ала чувствува, че не би могъл да създаде на кралицата по-голяма неприятност от тая, ако по честен път й съобщи нещо, което тя навярно отдавна е узнала по безчестен път; именно, че куриерът с подпечатаната смъртна присъда е вече на път за Фотърингей, придружен от един едър, тромав, як човек, комуто е възложено да превърне словото в кръв и заповедта в изпълнение — лондонския палач.