Стефан Цвайг
Мария Стюарт (5)

Кралица, вдовица и все пак кралица
Юли 1560 до август 1561

Нищо друго не е насочило житейския път на Мария Стюарт тъй силно към трагичното, както това, че съдбата измамно лесно слага в ръцете й всяка земна власт. Нейният възход върви по една стремително бърза крива — на шест дни шотландска кралица, на шест години годеница на един от най-могъщите европейски принцове, на седемнадесет години кралица на Франция, — тя държи в ръцете си най-голямата мярка за външна власт, преди още вътрешният й живот действително да е започнал. Всичко иде при нея привидно неизчерпаемо от някакъв невидим рог на изобилието и нищо не е спечелено по собствена воля, не е извоювано със собствена сила, не е неин труд и заслуга, всичко е наследство, благоволение и дар. Като насън, където всичко прелита бързокрило и пъстро носи одеянието на венчавката и коронясването, но преди още да може да схване с будни чувства своята подранила пролет, тя е вече прецъфтяла, увехнала, преминала и Мария Стюарт се пробужда разочарована, ограбена, объркана. На възраст, когато други едва започват да желаят, да се надяват и да искат, тя е прекосила вече всички възможности на тържествуването, без да е имала време и сгода да го схване и душевно. Но в тази прибързаност на съдбата й е заключена и тайната на нейното неспокойство и съкровена неудовлетвореност: тази, която толкова рано е била първа в една страна, дори в цял един свят, никога вече не ще може да се задоволи с дребна житейска мярка. Само слаби същества се отричат и забравят, силните не се примиряват, а предизвикват на борба дори всесилната съдба.

Наистина като сън отлита това кратко кралско време във Франция, като бърз, неспокоен, кошмарен, тревожен сън. Реймската катедрала, където архиепископът слага короната върху главата на бледото болно момче и където хубавата млада кралица, украсена с всички скъпоценности на съкровището, блести сред аристокрацията като тънка, стройна, още ненапълно разцъфтяла лилия — тази катедрала й дарява един-единствен, пъстър, лъчезарен миг, летописът не дава сведения за никакви други празненства и веселия. Съдбата не оставя време на Мария Стюарт да създаде оня трубадурски двор на изкуствата и на поезията, за който е мечтала, не е оставила време и на живописците да запазят в разкошни рисунки образа на монарха и на неговата хубава съпруга, не е дала време на летописците да опишат нейния характер, не е оставила време на народа да опознае или дори да обикне своите владетели; тези два детски образа прелитат в дългата редица на френските крале като две бегли сенки, подгонени от зъл вятър.

Защото Франсоа II е болен и от самото начало белязан за ранна смърт като дърво в гора. Плахо, с тежки, уморени, сякаш стреснати в съня очи върху кръгло подпухнало лице ни гледа от портрета бледо малко момче, а внезапно ускореният и затова неестествен растеж намалява още повече неговата съпротивителна сила. Лекарите бдят непрекъснато над него и го съветват настойчиво да се пази. Ала в това момче напира безразсъдно детско честолюбие да не остава по-назад от своята стройна, издръжлива съпруга, която страстно обича лова и спорта. Той се заставя насила да участвува в задъхана езда и телесни напрежения, за да се лъже сам, че обладава здраве и мъжество; ала природата не се оставя да бъде измамена. Кръвта му остава неизлечимо слаба и отровена, злочесто наследство от неговия дядо Франсоа I, постоянно го налита треска, при по-лошо време трябва да седи у дома нетърпелив, плах и уморен, окаяна сянка, обкръжена от грижите на многобройни лекари. Такъв нещастен крал събужда в двора си повече състрадание, отколкото страхопочитание, сред народа обаче скоро започват да се носят слухове, че е болен от проказа и се къпе в кръвта на току-що заклани деца, за да оздравее; селяните сподирят с мрачни погледи хилавото момче, когато то, бледо, минава бавно на коня си, предвидливи придворни пък започват вече да се тълпят около кралицата-майка Катерина Медичи и около престолонаследника Шарл. Юздата на властта не може дълго време да бъде държана здраво от такива морни, слаби ръце; от време на време момчето рисува с вдървен, неловък почерк своето „Франсоа“ под документи и декрети, но в действителност вместо него управляват роднините на Мария Стюарт от рода Гиз; той се бори само за едно: да запази колкото е възможно по-дълго мъничкото си живот и сила.

Такова съжителство в стая на болен, такива постоянни грижи и пазене трудно биха могли да бъдат наречени щастлив брак, ако въобще е бил действителен брак. Ала от друга страна, нищо не ни дава повод да мислим, че тези две полудеца не са се погаждали, защото дори един толкова злобно бъбрив двор, където всяка любовна история е отбелязана от Брантом в неговите „Vies des dames galantes“, не намира нито дума на укор или на подозрение срещу поведението на Мария Стюарт. Дълго време преди държавните съображения да ги свържат пред олтара, Франсоа и Мария Стюарт са били другари, общността в детските игри отдавна вече ги е свързала и затова еротиката едва ли е играла съществена роля между тези две полудеца: ще минат години, преди у Мария Стюарт да се пробуди способността за страстно отдаване, а Франсоа, изтощеното от треска момче, е последният, който би разбудил тази способност в това сдържано, затворено дълбоко в себе си същество. Съобразно със състрадателния си, услужливо-добродушен нрав Мария Стюарт сигурно е гледала най-грижливо своя съпруг, защото, ако не с чувството, то поне с разума си ще е разбирала, че цялата нейна власт и великолепие са свързани с дишането и пулсирането на това клето, хилаво момче и че тя брани своето собствено щастие, като закриля неговия живот. Ала за истинско чувство на щастие в това кратко кралско време въобще не е имало място; в страната се подготвя хугенотски бунт и след прословутата Амбоазка размирица, която застрашава лично кралската двойка, Мария Стюарт трябва да плати тъжна дан на владетелския дълг. Тя трябва да присъствува на посичането на бунтовниците, трябва да гледа — и този миг ще се вдълбае дълбоко в нейната душа, той ще светне може би като вълшебно огледало в друг, неин собствен час — как жив човек с вързани ръце бива притиснат върху дръвника, как след тежък удар на палача брадвата с глух, скърцащ и ехтящ звук се врязва във врата и окървавената глава се търкулва по пясъка: картина, достатъчно страхотна, за да заличи бляскавата картина на коронясването в Реймс. А след това лошите новини пристигат една след друга: майка й Мари дьо Гиз, която управлява Шотландия вместо нея, е умряла през юни 1560 година, като оставя наследствената страна в религиозни раздори и бунтове, войни по границите, английски войски, навлезли дълбоко във вътрешността, и Мария Стюарт трябва вече да носи жалейни дрехи вместо празнични, за каквито е копняла тъй детински. Любимата музика трябва да секне, танците да спрат. Ала костеливата ръка почуква отново на нейното сърце и нейния дом. Франсоа II слабее все повече и повече, отровената кръв в неговите жили тупти неспокойно зад слепите очи и шуми в ушите. Той не може вече да ходи, не може да язди и трябва да бъде пренасян с носилка от едно място на друго. Най-сетне възпалението пробива с гной в ухото му, лекарите не могат вече да му помогнат и на 6 декември 1560 година свършват страданията на това злочесто момче.

И сцената между двете жени Катерина Медичи и Мария Стюарт се повтаря отново — трагичен символ — край смъртен одър. Едва Франсоа II е изпуснал последното си дихание, Мария Стюарт пропуска пред себе си Катерина Медичи, понеже не е вече френска кралица — по-младата кралска вдовица трябва да отстъпи първото място на по-старата. Тя не е вече първа жена на кралството, а отново само втора; сънят свършва само за една-едничка година и Мария Стюарт не е вече кралица на Франция, а само тази, която е била от първия миг и ще остане до последния: кралица на Шотландия.

Съгласно церемонията на френския двор строгият траур на овдовялата кралица трае четиридесет дни. През време на това неумолимо изпитание тя не бива да напуска нито за миг своите покои; през първите две седмици никой друг освен новия крал и най-близките негови роднини нямат право да я посещават в изкуствения засводен гроб, в затъмнената и осветявана само със свещи зала. През тези дни овдовялата кралица не се облича като жените от народа в мрачно черно, вечно валидния цвят на траура, защото на нея подобава бял траур, „deuil blanc“. Бяла е забрадката над бледото лице, от бял брокат е роклята, бели са обувките и чорапите, тъмен е само крепът върху тая странна лампа — така ни я показва Жане в своята прочута картина и така ни я описва Ронсар в своето стихотворение:

Un crespe long, subtil et delie

Ply contre ply, retors et replie

Habit de deuil, vous sert de couverture,

Depuis le chef jusques a la ceinture,

Qui s’enfle ainsi qu’un voile quand le vent

Soufle la barque et la cingle en avant.

De tel habit vous etiez accoutree

Partant, helas! de la belle contree

Dont aviez eu le sceptre dans la main,

Lorsque, pensive et baignant votre sein

Du beau cristal de vos larmes coulees

Triste marchiez par les longues allees

Du grand jardin de ce royal chateau

Qui prend son nom de la beaute des eaux.^[1]

И действително, едва ли в някоя друга картина миловидността и кротостта на това младо лице са се разгърнали по-пълно от тук, където сериозна замисленост осиява неспокойните инак очи и еднообразният неподправен бял цвят кара чистата бледост на кожата да играе по-светло: благородството, царствеността на нейната човечност се чувствуват несравнимо по-ясно в траура, отколкото в по-раншните картини, които я представят в блясък и разкош, отрупана със скъпоценности и украсена с всички отличия на властта.

Тази благородна меланхолия говори и в строфите, които тя самата през тия дни посвещава като надгробен плач на умрелия си съпруг, стихове, които не са недостойни за нейния наставник и учител Ронсар. Дори ако не бе писан от кралска ръка, този тих надгробен плач би говорил на сърцето с простия тон на своята искреност. Защото в него напуснатата жена не се кълне в страстна любов към покойника — Мария Стюарт не е лъгала никога в поезията, винаги само в политиката, — оставя да говорят само нейната самота и изоставеност:

Sans cesse mon coeur sent

Le regret d’un absent.

Si parfois vers les cieux

Viens a dresser ma veue

Le doux traict de ses yeux

Je vois dans une nue;

Soudain je vois dans l’eau

Comme dans une tombeau

Si je suis en repos

Sommeillant sur ma couche,

Je le sens qu’il me touche:

En labeur, en recoy

Toujour est pres de moy.^[2]

Няма съмнение, че тази жалба на Мария Стюарт по Франсоа II е нещо повече от поетична измислица, че тя е честно и искрено съжаление. Защото с Франсоа II е загубила не само един добродушен, отстъпчив другар, един нежен приятел, а и своето европейско положение, своята власт, своята сигурност. Детето-вдовица скоро ще почувствува разликата, колко много е значело да бъде първа — кралица на един двор, и колко малко — изведнъж да стане втора, пенсионерка по милостта на наследника. Това само по себе си вече тежко положение бива усложнено от неприязнеността, която й засвидетелствува нейната свекърва Катерина Медичи, току-що станала отново първа дама в двора; изглежда, че Мария Стюарт някога е оскърбила смъртно тази високомерна и коварна потомка на Медичите с безразсъдни думи, като презрително е сравнила низшия произход на тази „дъщеря на търговец“ със своята собствена кралска кръв, унаследявана от поколение на поколение. Такива необмислености — неопитното, невъздържано момиче ще се провини в подобни и спрямо Елизабет — между жени са по-съдбоносни от открити оскърбления. И едва добила политическа власт, Катерина Медичи, която цели две десетилетия е трябвало да обуздава своето честолюбие най-напред заради Диан дьо Поатие, а после заради Мария Стюарт, накарва гордо и предизвикателно двете свалени жени да почувствуват нейната омраза.

Ала Мария Стюарт — ясно проличава сега решителната черта в нейния характер: нейната необуздана, непреклонна, мъжествено твърда гордост — не ще остане там, където е само втора, нейното силно и буйно сърце никога не ще се задоволи с дребно положение, с половин ранг. Тя ще предпочете да избере нищото, ще предпочете смъртта. Отначало мисли да се оттегли завинаги в някой манастир, да се отрече от всякакъв ранг, щом вече не може да достигне най-високия в тази страна. Ала изкушението на живота е още твърде силно, отричането навеки би било за една осемнадесетгодишна жена противно на вътрешната природа. А освен това тя все още може да замени загубената корона с друга, също така скъпа. Посланикът на испанския крал се е обадил като сватовник за дон Карлос, бъдещия господар на два свята, австрийският двор е изпратил вече тайни посредници, кралете на Швеция и Дания й предлагат престола и ръката си. И накрая все още е нейна собственост наследствената корона на Шотландия и все още витае пред нея претенцията към другата, съседната английска корона. Неизмерими възможности чакат все още това момиче — кралска вдовица, тази току-що разцъфнала в пълна хубост жена. Само че те не са вече както по-рано подарени и поднесени от съдбата — отсега нататък всичко трябва да бъде извоювано, изтръгнато с умение и търпение в борба с упорити противници. Ала с толкова смелост в сърцето, с толкова хубост в лицето, с толкова младост в пламенното и дивно тяло тя може да влезе безстрашно и в най-опасната игра. И Мария Стюарт влиза с решителна душа в борба за своето наследство.

Наистина трудно е да се сбогува с Франция. Тя е живяла дванадесет години в кралския двор, в тази красива, богата, щастлива страна, която й се струва повече родина, отколкото Шотландия, останала като неясен спомен от детството. Тук, във Франция, живеят роднините на майка й, които я закрилят: тук са поетите, които я възхваляват в стиховете си и я разбират толкова добре; тук е живяла, обградена от рицарска галантност, която отговаря великолепно на нейния вкус. Тя отлага от месец на месец своето заминаване въпреки настойчивите послания от Шотландия. Посещава роднините си в Жоанвий и Нанси, присъствува на коронацията на своя десетгодишен зет Шарл IX в Реймската катедрала. Непрекъснато намира нови предлози, за да отлага пътуването, сякаш предчувствува неговата безвъзвратност. Сякаш очаква някакъв знак на съдбата, който ще предотврати завръщането й в Шотландия.

Колкото и да е неопитно едно осемнадесетгодишно момиче в държавните работи, не може да се отрече, че Мария Стюарт е била убедена, че я очакват сериозни изпитания още щом стъпи на родна земя. След смъртта на майка й, която като регентка управлявала наследството, нейните най-яростни врагове, протестантските лордове, са получили надмощие и дори не се опитват да прикрият факта, че не желаят католичката, привърженичката на отречените литургии да се завърне в страната. Те нагло заявяват (и английският посланик бърза да предаде новината в Лондон), че „връщането на кралицата трябва да се отложи с няколко месеца и че ако не били длъжни да се подчиняват, те няма много да се трогнат, ако изобщо никога не я видят“. В действителност те отдавна действуват тайно и предлагат английската кралица да се омъжи за протестанта Джеймз Хамилтън, граф Ерън, който е следващият наследник на шотландския трон, давайки по този начин на Елизабет короната, която несъмнено се полага на Мария Стюарт. Тя не можела да има по-голямо доверие и на своя заварен брат Джеймз Стюарт, граф Мъри, който като пратеник на шотландския парламент идва при Мария Стюарт във Франция. Неговите отношения с Елизабет са твърде близки и някои дори подозират, че е платен агент на английската кралица. Единственият начин, по който Мария Стюарт може да сложи край на тези тъмни и подтискащи интриги, е да се завърне и с пословичния кураж на династията Стюарт да защищава кралското си право върху Шотландия. Най-после решава да не загуби втората корона, преди да е изтекла само година, откакто е изгубила първата, и изпълнена с мрачни предчувствия и тежко сърце се подчинява на призивите, които не произхождат от верни сърца и на които тя почти не вярва.

Ала преди още да стъпи в собствената си държава, Мария Стюарт трябва да почувствува, че Шотландия граничи с Англия и че не тя, а друга е кралица на Англия. Елизабет няма никакво основание и още по-малко желание да улесни живота на тази съперница и претендентка за престола, а нейният държавен министър Сесил подкрепя с цинична откровеност всяко враждебно действие: „Колкото по-дълго време останат несигурни работите на шотландската кралица, толкова по-добре за делото на нейно величество.“ Защото раздорът, предизвикан от оня книжен и рисуван иск към престола, още не е разрешен. Наистина в Единбург шотландските пратеници са сключили договор с английските, в който от името на Мария Стюарт се задължават да признаят Елизабет „for all times coming“, т.е. завинаги за законна кралица на Англия. Ала когато след това договорът бива донесен в Париж и трябва да се сложи подпис под това несъмнено валидно споразумение, Мария Стюарт и нейният съпруг Франсоа II изклинчват; перото й не иска да даде това признание, тя, която е карала някога да носят отпреде й върху герба иска за английската корона като знаме, няма да свие това знаме. За всеки случай е готова по политически съображения да оттегли правото си, ала никога не би могла да бъде увещана да се откаже открито и честно от наследството на предците си.

Елизабет не може да търпи подобна двойнственост, такова „да“ и „не“. Пратениците на шотландската кралица са подписали Единбургския договор от нейно име, следователно, заявява тя, Мария Стюарт е длъжна да признае тоя подпис. Признание sub rosa, тайно съгласие не може да задоволи Елизабет, защото за нея като протестантка, чието половин кралство все още изповядва жарко католичеството, една католическа претендентка означава не само опасност за престола, а опасност за живота. Елизабет не е действителна кралица дотогава, докато втората кралица не се откаже ясно от своята претенция.

Никой не може да отрече, че в този спор правото е несъмнено на страната на Елизабет; ала тя самата прибързано се поставя в безправие, като се мъчи да разреши един тъй голям политически конфликт по дребнав и долен начин. Жените в политиката притежават опасното качество да нараняват съперниците си само с иглени убождания и да отравят разногласията с лична злоба; и сега тази иначе прозорлива владетелка извършва вечната грешка на жените в политиката. За завръщането си в Шотландия Мария Стюарт е поискала формално „safe conduct“ — ние бихме казали днес транзитна виза, — което от нейна страна може да бъде тълкувано дори като акт на куртоазия, на официална вежливост, защото правият морски път към отечеството и без това е отворен за нея: като иска да мине през Англия, с това тя мълчаливо дава на противника си възможност за приятелско обяснение. Елизабет обаче използува тутакси случая да бодне своята съперница. Отвръща на вежливостта с груба невежливост и заявява, че отказва на Мария Стюарт „safe conduct“ дотогава, докато тя не подпише Единбургския договор. За да жегне кралицата, тя оскърбява жената. Наместо силния жест на заплашване с борба, тя избира злобния и безсилен жест на личната обида.

Сега булото на вътрешния конфликт между тези две жени е скъсано, със сурови и пламенни очи се сблъскват гордост с гордост. Мария Стюарт повиква незабавно при себе си английския посланик и се нахвърля възбудено върху него. „Нищо не ме боли толкова, колкото това, че можах да се забравя дотам, да поискам от вашата господарка кралица това благоволение, което съвсем нямах нужда да искам. Аз се нуждая от нейното разрешение за моето пътуване толкова малко, колкото тя от моето за своите пътувания и мога да се завърна в кралството си без нейния паспорт и нейното позволение. Защото, макар че покойният крал постави в ход всички пречки, за да ме плени, когато аз идвах в тази страна, вие знаете, господин посланик, че аз пристигнах тук здрава и читава и пак ще намеря добри средства и пътища да стигна по същия начин у дома, стига да повикам приятелите си… Вие ми казахте открито, че приятелството между кралицата и мене би било желателно и от полза за нас двете. Сега аз имам известно основание да приема, че кралицата не е на това мнение, защото инак тя не би отблъснала така нелюбезно моята молба. Изглежда, че тя държи повече на приятелството на непокорните сред моите поданици, отколкото на моето, това на господарката, която е равна на нея по сан, макар и по-слаба по ум и опит, но все пак нейна най-близка роднина и съседка… Аз не искам от нея нищо освен приятелство, не безпокоя държавата й, нито преговарям с поданиците й, макар да зная, че между тях в кралството има мнозина, които на драго сърце биха изслушали моите предложения.“

Това е една силна заплаха, може би повече силна, отколкото разумна. Защото преди още да стъпи на шотландска земя, Мария Стюарт издава вече своето тайно намерение — в случай на нужда да пренесе борбата с Елизабет и в Англия. Посланикът се извинява вежливо. Всички мъчнотии се дължали на обстоятелството, че на времето Мария Стюарт е вмъкнала английския герб в своя. За това подмятане Мария Стюарт веднага има готов отговор: „Господин посланик, аз бях тогава под влиянието на крал Анри, моя свекър, и на краля, моя господар и съпруг, и всичко, каквото е станало, е станало по тяхна заповед и по тяхно нареждане. От тяхната смърт насам, вие знаете това, аз никога не съм носила нито герба, нито званието на английска кралица. Мисля, че този начин на действие би трябвало да успокои кралицата. Впрочем за моята братовчедка кралицата не би било толкова голямо безчестие, ако аз като кралица също бих носила герба на Англия, защото знам, че и други, които стоят по сан по-долу от мене и не са тъй близки сродници, носят този герб. Вие съвсем не можете да отречете, че моята баба беше една от двете сестри на краля, и при това по-старата.“

Под любезната форма отново блещука опасно напомняне: като подчертава, че произхожда от по-старата линия, Мария Стюарт наново потвърждава своето право. И когато след това посланикът успокоително я моли за изглаждане на неприятната случка, тя да удържи дадената дума и да подпише Единбургския договор, Мария Стюарт както винаги, когато бъде засегната тази парлива точка, се спасява с протакания: не могла по никакъв начин да стори това, преди да се е посъветвала с шотландския парламент; но и посланикът от своя страна не иска да даде уверения от името на Елизабет. Винаги, когато преговорите стигат до този критичен обрат, когато едната или другата кралица би трябвало просто и ясно да отстъпи нещо от своите права, започва неискреността. Всяка държи трепетно своя коз в ръцете си; така играта ще продължи до безкрайност и до трагичност. В края на краищата Мария Стюарт грубо прекъсва преговорите за осигуряване на своето безпрепятствено завръщане; това прозвучава остро, като при разрязване на платно: „Ако моите приготовления не бяха стигнали толкова далеч, то може би нелюбезността на кралицата, вашата господарка, би могла да възпрепятствува моето пътуване. Сега обаче аз съм решена да дръзна това, което съм намислила, каквото и да се случи. Надявам се вятърът ще бъде толкова благоприятен, че няма да бъда принудена да докосна английския бряг. Но ако това се случи, аз ще падна в ръцете на кралицата, вашата господарка. В такъв случай тя може да стори с мене каквото иска и ако е толкова коравосърдечна да поиска смъртта ми, нека действува, както намери за добре, и нека ме пожертвува. Може би това разрешение би било по-добро за мене, отколкото да живея. Нека в тази работа се изпълни божията воля.“

В тия думи пак звучи онзи опасен, самоуверен и решителен тон на Мария Стюарт. По природа по-скоро мека, нехайна, лекомислена и привързана повече към насладите на живота, отколкото към борбите, тази жена става тутакси твърда като желязо, упорита и дръзка, когато се касае за честта й, когато бъде докоснато правото, което тя изисква като кралица. Предпочита да загине, отколкото да се преклони, предпочита да извърши някоя владетелска глупост, отколкото да прояви слабост. Посланикът, поразен, съобщава за неуспеха си в Лондон и Елизабет, държавнически мъдра и гъвкава, сега бързо отстъпва. Паспортът й бива изготвен и изпратен в Кале. Ала той пристига с два дни закъснение. Защото междувременно Мария Стюарт е дръзнала да започне това пътуване, макар че английски пиратски кораби кръстосват Канала; тя предпочита да избере свободно и смело опасния път, отколкото сигурния с цената на едно унижение. Елизабет пропуска единствения случай да отстрани чрез великодушие застрашителния конфликт, задължавайки като гостенка тази, от която се страхува като съперница. Ала разум и политика рядко вървят по един и същи път: може би световната история добива своя драматичен облик само благодарение на пропуснати възможности.

Още веднъж, както отблясъците на залязващото слънце измамно разгарят и позлатяват една местност, преживява Мария Стюарт в този прощален час целия блясък и целия разкош на френския церемониал в своя чест. Защото онази, която е стъпила на френска земя като кралска годеница, не бива да напусне несъпроводена мястото на своето загубено владичество; трябва да се покаже на всички, че кралицата на Шотландия се завръща в отечеството си не като бедна, изоставена вдовица, като слаба безпомощна жена, а че зад нейната съдба стои въоръжена честта на Франция. От Сен-Жермен до Кале я следва величествена кавалкада. На украсени с богата амуниция коне, облечени разточително с пищния разкош на Френския ренесанс, със звънтящи оръжия, в позлатени и гиздави ризници редом с кралската вдовица язди елитът на френската аристокрация, най-отпред в изящна кола нейните трима вуйчовци: дук дьо Гиз, лотарингският и гизкият кардинал. Самата тя е обкръжена от четирите верни Мери, от благородни жени и служителки, от пажове, поети и свирачи; тежки товари скъпа покъщнина следват пъстрото шествие и в заключен ковчег — скъпоценностите на короната. Мария Стюарт напуска родината на своето сърце като кралица, както е дошла — в достолепие и почести, в блясък и величие. Липсва само радостта, която някога озаряваше тъй прекрасно безгрижно очите на детето. Раздялата всякога е отблясък на залязващо слънце, само наполовина още светлина и наполовина тъмнина.

По-голямата част от кралското шествие остава в Кале. Благородниците потеглят на конете си назад. Утре в Лувър те ще служат на друга кралица, защото за царедворците има значение само санът, не и човекът, който го носи. Всички те ще забравят Мария Стюарт в мига, в който вятърът ще надуе корабните платна, ще я напуснат със сърцето си всички тия, които сега с лъчезарен поглед коленичат пред нея и й дават обет за вечна вярност в далечината: този прощален съпровод означава за рицарите обикновена патетична церемония като коронясване или погребение и нищо повече. Истинска скръб, действителна тъга изпитват при заминаването на Мария Стюарт само поетите, защото са надарени с по-тънък усет за предчувствия и спомени. Те знаят, че с тази млада жена, която искаше да създаде двор на веселието и на красотата, от Франция си отива и влечението към изкуствата; сега за нея и за всички ще настъпят тъмни години — политическо време, свади и раздори, хугенотските борби, Вартоломеева нощ, бунтовници, верски фанатици. С този младежки образ изчезва рицарството, романтиката, ведрината и безгрижната красота, тържеството на изкуствата. Съзвездието на „Плеядата“^[3] ще угасне скоро върху смраченото небе на войната. С Мария Стюарт си отива, така жалят те, дивната духовна радост:

Ce jour le meme voile emporta loin de France

Les Muses, qui songoient y faire demeurance.^[4]

Ронсар, чието сърце се подмладява във възхитата от всяка младост и всяка прелест, слави в елегията си „Au depart“ хубостта на Мария Стюарт, сякаш е искал да запази поне в стих това, което навеки е загубено за неговия пламенен взор; и в искреността на своята скръб той вае една наистина покъртителна красноречива жалба:

Comment pourroient chanter les bouches des poetes,

Quand, par vostre depart les Muses sont muettes?

Tout ce qui est de beau ne se garde longtemps,

Les roses et les lys ne regnent qu’un printemps,

Ainsi votre beaute seulement apparue

Quinze ans en notre France, est soudain disparue,

Comme on voit d’un eclair s’evanouir le trait,

Et d’elle n’a laisse sinon le regret,

Sinon le deplaisir me remet sans cesse

Au coeur souvenir d’une telle princesse.^[5]

Докато дворът, благородниците и рицарите скоро забравят отсъствуващата, от всички само поетите продължават да служат на своята кралица; защото за поетите злочестината е само ново благородство и тази, която са славили като владетелка заради хубостта й, ще обичат сега двойно в скръбта й. Верни до края, те ще възпяват и придружават нейния живот и нейната смърт. Винаги, когато един възвишен човек изживява докрай своя живот като поезия, като драма, като балада, ще се намерят поети, които да го възсъздават отново.

В пристанището на Кале чака великолепен, бяло боядисан галеон; на този адмиралски кораб, който е издигнал френски кралски флаг редом с шотландския, я изпращат тримата благородни вуйчовци, най-отбраните дворцови рицари и четирите Мери, верните приятелки; два други кораба съставят ескорта. Ала корабът още не е отплувал от вътрешното пристанище, платната още не са разперени, когато първият поглед на Мария Стюарт към неизвестността на морето вижда вече лоша поличба: една влизаща вече в пристанището барка се разбива, хората в нея за малко не се удавят. Първата картина, която вижда Мария Стюарт, когато напуска Франция, за да поеме своето регентство, се превръща в мрачен символ: лошо управляван кораб, който бива погълнат от дълбините.

Скрит страх поради тази поличба ли, чувство за загубената родина ли, предчувствието ли, че никога вече няма да се върне тук — все едно, Мария Стюарт не може да отвърне замрежен от сълзи взор от тая земя, където е била млада, несъзнаваща и затова честита. Брантом описва трогателно глухата мъка на раздялата й: „Веднага след като корабът излезе от пристанището и се бе появил добър попътен вятър, започнаха да вдигат платната. Облегнала двете си ръце върху перилата до кормилото на задната част на кораба, тя избухна в силен плач, поглеждайки постоянно с хубавите си очи назад към пристанището и мястото, от което бяха отплували, и повтаряйки непрестанно тъжните думи: «Сбогом, Франция», докато започна да се свечерява. Предложиха й да си легне и да слезе долу в салона, ала тя решително отказа всичко. Тогава й сложиха легло на палубата. Тя заповяда изрично на помощник-кормчията да я разбуди веднага, щом се съмне, в случай че още се вижда, макар и съвсем далече на хоризонта, Франция, и да не се бои да я повика силно. И наистина щастието беше благосклонно към нейното желание. Тъй като вятърът беше утихнал и трябваше да действуват с веслата, тази нощ не напреднаха много. Призори френският бряг действително все още се виждаше. Щом кормчията изпълни нейното поръчение, тя стана от леглото и се загледа неотстъпно към земята, докато още бе видима, повтаряйки непрекъснато думите: «Сбогом, Франция! Сбогом, Франция! Мисля, че никога вече няма да те видя.»“