Стефан Цвайг
Мария Стюарт (16)

Безизходен път
Април до юни 1567

Сега, когато трагедията Ботуел наближава своята връхна точка, ние неволно, сякаш по вътрешна принуда, отново трябва да си спомним за Шекспир. Очевидна е дори външната прилика на положението с онова в трагедията „Хамлет“. И тук, и там има един крал, който коварно бива премахнат от любовника на неговата жена: и тук, и там е еднаква непристойната бързина, с която вдовицата тръгва към олтара с убиеца на своя мъж; и тук, и там е налице дейната сила на едно убийство, потулването и отричането на което изисква повече усилия, отколкото са били нужни по-рано за извършването му. Дори само тази прилика изненадва. Но още по-силна, още по-поразителна става впоследствие удивителната аналогия на някои сцени от Шекспировата шотландска трагедия с историческата. Шекспировият Макбет е създаден съзнателно или несъзнателно от атмосферата на драмата Мария Стюарт; това, което става поетично в замъка Дънсинан, е станало действително преди това в замъка Холируд. И тук, и там след извършеното убийство — същата самотност, същото угнетително душевно помрачение, същите страхотни празненства, на които никой не смее да се весели и от които всички един подир друг се измъкват, защото черните гарвани на бедата хвърчат вече с грак около къщата. Понякога просто не можем да различим: Мария Стюарт ли е тази, която броди нощем из покоите, безсънна, объркана, терзана до смърт от съвестта си, или лейди Макбет, която се мъчи да изтрие невидимата кръв от ръцете си? Ботуел или Макбет е този, когото извършеното престъпление прави все по-решителен, все по-суров, който все по-дръзко, все по-нагло предизвиква враждебността на цялата страна и все пак знае, че смелостта е безплодна и призраците винаги са по-силни от живия човек. И тук, и там страстта на една жена е двигателна сила, а мъжът е нейно оръдие; и страшно еднаква е преди всичко атмосферата, тежкият гнет над смутените, измъчени души, мъж и жена, приковани един към друг от престъплението, единият завличащ другия в същата страхотна пропаст. Никога досега в световната история, нито в световната литература, психологията на едно престъпление и загадъчно действуващата власт на убития над убиеца не са били разгърнати тъй величаво, както в тия две шотландски трагедии, едната от които е измислена, а другата — преживяна.

Наистина само случайна ли е тази прилика, тая забележителна аналогия? Или би трябвало по-скоро да приемем, че в произведението на Шекспир се е сгъстила и възвисила, тъй да се рече, житейската трагедия на Мария Стюарт? Детските впечатления имат незаличима власт над душата на поета и геният превръща по един загадъчен начин ранни пориви в по-късна надживяваща времето действителност; сигурно обаче Шекспир е бил запознат с всички събития в замъка Холируд. Цялото негово детство в провинцията трябва да е било изпълнено с разкази и легенди за тая романтична кралица, която поради една безумна страст загубила кралство и корона и за наказание била местена от един английски замък в друг. Той навярно е бил в Лондон — млад човек, вече наполовина мъж и наполовина поет, — по онова време, когато камбаните са ехтели над града, ликуващи, че най-сетне е паднала главата на голямата Елизабетина съперница и Хенри Дарнли е дръпнал в гроба до себе си своята невярна жена. Когато по-късно открил историята на мрачния шотландски крал в хрониката на Холиншед, дали споменът за трагичната гибел на Мария Стюарт не се е свързал несъзнателно, тайнствено в поетична химия, елемент с елемент, сиреч сюжет със сюжет? Никой не може да твърди с положителност това, но и никой не може да отрече, че Шекспировата трагедия е била внушена от житейската трагедия на Мария Стюарт. И само онзи, който е чел и почувствувал Макбет, ще може да разбере напълно Мария Стюарт през ония дни в Холируд, пъклените мъки на една силна душа, която не е била дорасла за най-голямото си деяние.

Най-поразяващото в тези трагедии, измислената и преживяната, е преди всичко сходството в промените, които настъпват в Мария Стюарт и лейди Макбет след извършване на престъплението. Преди убийството лейди Макбет е била обичаща, топла, енергична жена със силна воля и амбиция. Нейното върховно желание е да помогне на мъжа, когото обича, да постигне величие и тя би могла да напише много от редовете, съдържащи се в сонета на Мария Стюарт: „Pour luy je veux rechercher la grandeure…“

Нейната амбиция е движещата сила за извършване на деянието. Тя е хитра, проницателна и решителна, докато престъплението е все още само замислено, предложено и запланувано, докато горещата червена кръв още не е заляла ръцете и душата й. С примамващи думи, подобни на тези, които Мария е използувала, за да привлече Дарнли в Кърк о’Фийлд, тя подмамва Дънкан в спалнята, където го очаква камата. Но веднага след престъплението, загубила сила и кураж, става друга жена. Съвестта гори в живото тяло. Бълнуваща, със замръзнал поглед скита из залите на двореца — зрелище за приятелите и ужас за самата себе си. Умът й е обсебен от едно желание — копнежа да забрави, болезнения стремеж да не мисли повече за това, желание за смърт. Същото става и с Мария Стюарт след убийството на Дарнли. Тя се преобразява изцяло, не само вътрешно, но и външно дотолкова, че Дръри, един от шпионите на Елизабет, докладва на своята господарка, че „никога освен след тежко заболяване, една жена не е променяла толкова поразително и за толкова кратко време външния си вид както кралицата“. В нея няма вече нищо, което да напомня за веселата, разговорлива, самоуверена жена, каквато е била само пред няколко седмици. Тя е мълчалива, отбягва всякаква компания, крие се. Може би подобно на Макбет продължава да се надява, че светът ще запази мълчание, ако тя самата мълчи и че черната вълна милостиво ще се оттегли от нея. Но когато питащите гласове стават настойчиви, когато нощем от улиците на Единбург до прозорците й достигат имената на убийците, когато Ленъкс, бащата на убития й съпруг, Елизабет, нейната противничка, и Сетън, нейният приятел, се присъединяват към останалия свят, настоявайки на престъпницата да бъде поискана сметка, тя загубва разума си. Знае, че трябва да направи нещо, за да прикрие престъплението, да се оневини, но й липсва воля да се отбранява и не може да намери думи, които биха прозвучали убедително, макар и да са неверни. Сякаш изпаднала в транс, тя слуша гласовете на Лондон, Париж, Мадрид и Рим, които говорят, увещават я, предупреждават я, но нито един от тях не може да я изведе от вцепенението. Тя ги чува както един живопогребан чува стъпките на онези, които минават покрай гроба му — беззащитно, безсилно и отчаяно.

Знае, че е длъжна да играе ролята на покрусена вдовица, да пролива сълзи, които биха накарали хората да повярват, че е невинна. Но гърлото и очите й са пресъхнали: не може да говори и да се преструва. Това продължава седмици наред, докато накрая не може повече да издържи. Както притиснато до стената животно се отбранява със смелостта на непреодолимия страх, както Макбет, търсейки сигурност, прибавя нови убийства към престъплението, което вече зове за отмъщение, така и Мария Стюарт най-накрая излиза от своята вече непоносима инертност. Тя не се интересува повече какво мисли светът за нея и дали действията й са мъдри или безразсъдни: само да престане този застой, да прави нещо и още, и още, все по-бързо и по-бързо, за да изпреваря предупреждаващите и заплашващи гласове; само напред, нататък, да не бездействува и да не мисли за станалото, защото иначе трябва да признае, че никаква мъдрост не може вече да я спаси. Една от загадките на човешкия разум е тази, че за известно време бързината може да преодолее страха. Също както кочияшът, който усеща и чува, че мостът пропада под колелата, шиба конете да галопират, защото само втурването напред може да го спаси от опасността, така и Мария Стюарт в отчаянието си пришпорва черния жребец на своята съдба, надявайки се да изпревари собствените си мисли, да избегне собствените си укори. Нито да мисли, нито да знае, да не чува и да не вижда, само напред и напред в безумието! По-добре ужасен край, отколкото безкраен ужас. Вечният закон: падащият камък се носи толкова по-бързо, колкото повече се приближава към дъното на пропастта; така някои хора действуват все по-прибързано и безразсъдно, когато вече не виждат никакъв изход.

Това, което предприема Мария Стюарт през тая седмица след убийството, не може да бъде обяснено с бистър ум, а само с объркване и безмерен страх. Защото дори в най-голямото си безумство тя би трябвало да си каже, че завинаги е унищожила и разпиляла своята чест, че цяла Шотландия, цяла Европа ще почувствува и означи като безпримерна провокация на правото и нравите тая женитба няколко седмици след убийството, и то тъкмо с убиеца на нейния съпруг. След една година, след две години спотайване светът може би ще забрави връзката между тия неща: тогава с умна, дипломатична подготовка биха могли да се намерят всевъзможни основания тя да избере за свой съпруг тъкмо него, Ботуел. Само едно може и ще доведе Мария Стюарт до провала: ако тя, без да спази жалейния срок, сложи с провокаторска бързина короната на убития върху главата на убиеца. Но тъкмо това, тъкмо най-безумното се стреми сега да наложи Мария Стюарт с една прекалено очебийна бързина.

За това необяснимо поведение на иначе умната и твърде разсъдлива жена има само едно-единствено обяснение: Мария Стюарт се намира в безизходица. Навярно тя не може да чака затуй, защото нещо друго не й позволява да чака, защото чакането и бавенето неудържимо ще издадат нещо, което сега за сега още никой не знае. И ние не можем да намерим никакво друго обяснение за нейното бясно препускане към женитба с Ботуел — а събитията ще потвърдят нашето предположение — освен това, че злочестата жена се е чувствувала по онова време вече бременна. Но това, което тя усеща вече в утробата си, не е posthumus не е послероден син на крал Хенри Дарнли, а плод на забранена, на престъпна страст. Една шотландска кралица обаче не бива да роди извънбрачно дете, и най-малко при обстоятелства, които пишат с огнени багри по всички стени съмнението за нейната вина или съучастие. Защото тогава необоримо би излязло наяве как сладостно е прекарвала жалейния срок със своя любовник, а и най-лошият в сметките би могъл да изчисли по месеците, че Мария Стюарт — позорно едното, позорно и другото! — е имала връзки с Ботуел или още преди убийството на Дарнли, или наскоро след това. Единствено бързото легитимиране чрез брак може да спаси честта на детето, а донякъде и нейната собствена чест. Защото ако по това време, когато се роди детето, тя е вече Ботуелова съпруга, то преждевременността би могла по-лесно да бъде извинена и освен това има налице мъж, който ще даде името си на това дете и ще брани неговите права. Ето защо всеки месец, всяка седмица, която забавя женитбата с Ботуел, е неспасяемо загубено време. И може би на нея й се струва — страшен избор, — че чудовищната постъпка да вземе за съпруг убиеца на собствения си мъж е по-малко позорна, отколкото да признае пред света простъпката си с едно дете без баща. Само ако приемем като вероятна тази страшна естествена принуда, можем да разберем неестественото в поведението на Мария Стюарт през тия седмици: всички други тълкувания са изкуствени и затъмняват душевния образ. Само ако схванем тоя страх — страх, който през всички времена са изживявали милиони жени и който тласка към най-безумни и престъпни дела дори най-чистите и най-смелите, — само ако схванем тоя страх от разкриване на нейните връзки благодарение на една нежелателна бременност, ще можем да разберем бързането на нейната разтърсена душа. Само това, единствено това показва известен смисъл в безсмислието на нейната главоломност и ни позволява в същото време да хвърлим трагичен поглед в бездната на вътрешната й злочестина.

Ужасно, потресно положение — сам дяволът не би могъл да го измисли по-жестоко. От една страна, понеже кралицата се усеща бременна, времето напира за крайна бързина, а в същото време тая бързина я изкарва виновна. Като кралица на Шотландия, като вдовица, като жена с благоприличие и чест, следена от градове и села и от целия европейски свят, Мария Стюарт не бива да въздига в свой съпруг един тъй компрометиран и подозрителен мъж, какъвто е Ботуел. А като безпомощна жена, в безизходното си положение тя не намира друг спасител освен него. Тя не бива да се омъжи за него, а все пак трябва да се омъжи за него. Обаче за да не даде на света да се досети за тая вътрешна подбуда към женитба, трябва да бъде измислена някоя друга, външна, която да обясни донякъде нейното лудо бързане. Трябва да се измисли някакъв предлог, който да предаде смисъл на това правно и нравствено безсмислие и да принуди Мария Стюарт към тая женитба.

Но как може една кралица да бъде принудена да се омъжи за човек от по-долен ранг? Кодексът на честта по онова време знае само една възможност: ако честта на жената бъде похитена с насилие, то похитителят е длъжен да възстанови честта на тази жена чрез женитба. Мария Стюарт би имала поне едно зрънце извинение за женитбата си с Ботуел само ако като жена е била преди това изнасилена от него. Защото само тогава пред народа би се създала илюзията, че тя не е отстъпила доброволно, а под принуда на неизбежността.

Подобен фантастичен план може да изникне само в последно безизходно отчаяние. Само лудост може да роди подобна лудост. Самата Мария Стюарт, иначе смела и неустрашима в решителни мигове, изтръпва, когато Ботуел й предлага тоя трагичен фарс. „Бих желала да съм мъртва, защото виждам, че всичко отива зле“ — пише измъчената жена. Но каквото и да мислят моралистите за Ботуел, той си остава все същият в своята дивна дързост, способна на всякакви отчаяни постъпки. Него съвсем не го плаши това, че трябва да играе пред цяла Европа ролята на безсрамен негодник, който е изнасилил една кралица, уличен разбойник, който пренебрегва цинично законите и нравите. Дори пъкълът да се изпречи отворен пред него, той не е човекът, който ще спре на половина път, щом се касае за корона. Няма опасност, пред която би трепнал; и ние трябва да си спомним за Моцартовия Дон Жуан, за неговия дързък и нахален жест, с който предизвиква на смъртна гощавка каменния носител на рицарския орден. Отстрани стои изтръпнал неговият Лепорело, неговият шурей Хънтли, който заради някакви дребни доходи от църковни имоти се е съгласил на развода на сестра си с Ботуел. Този по-малко решителен човек се ужасява от безумната комедия, отива бързо при кралицата и се мъчи да я отклони от това намерение. Ала на Ботуел е съвсем безразлично, че един човек повече ще се опълчи срещу него сега, след това нахално предизвикателство към целия свят; той не се плаши и от това, че планът за нападението навярно вече е издаден — шпионинът на Елизабет съобщава за него в Лондон един ден преди изпълнението му, — съвсем не го тревожи дали това отвличане ще бъде сметнато за истинско или фалшиво, стига само да го доближи до целта му да стане крал. Каквото е решил, той ще го извърши — макар да трябва да се бори със смъртта и дявола, — и при това още има силата да увлече със себе си и несъгласната жена.

Защото ние отново виждаме от ковчежните писма как отчаяно се брани вътрешният инстинкт на Мария Стюарт срещу твърдата воля на нейния господар. Някакво предчувствие й казва ясно, че и с тая повторна измама тя няма да измами света, а само себе си. Но както винаги покорната жена се подчинява на мъжа, на когото е отдала и волята си. Послушно, както е помогнала да бъде отвлечен Дарнли от Глазгоу, тя е готова макар и с наболяло сърце да се остави да бъде „отвлечена“ и комедията на това уговорено изнасилване бива изиграна сцена по сцена съгласно нахвърляния план.

На 21 април, само няколко дни след изтръгнатата силом от благородническия съд оправдателна присъда и „награждаването“ на Ботуел в парламента, на 21 април, точно два дни след като в кръчмата „Ейнзли“ Ботуел е изнудил мнозинството от лордовете да се съгласят за женитбата му, девет години откак тя, още полудете, е била венчана за френския дофин, Мария Стюард — досега малко загрижена майка — изпитва наложителна потребност да навести своя малък син в Стърлинг. Граф Мар, на когото е поверен престолонаследникът, я посреща недоверчиво, защото до него вероятно са били стигнали всевъзможни слухове. Мария Стюарт може да види сина си само ако е придружена от други жени, защото лордовете се опасяват, че би могла да сложи ръка на детето и да го предаде на Ботуел. За всички вече е очевидно, че тази жена изпълнява покорно всяка, дори най-престъпната заповед на своя душевадец. Съпроводена само от неколцина конници, сред които се намират Хънтли и Мейтлънд, несъмнено заплетени в плана, кралицата възсяда отново коня и потегля назад. Неочаквано на шест мили от града пред тях се явява голяма дружина конници, предвождани от Ботуел, която „напада“ шествието на кралицата. Разбира се, до борба не се стига, защото Мария Стюарт забранява на свитата си всеки отпор, „за да се избегне кръвопролитието“.

Достатъчно е, че Ботуел улавя юздата на коня й и тя вече се оставя покорно да бъде „пленена“ и отведена на приятно еротично затворничество в замъка Дънбар. На един прекалено усърден капитан, който иска да доведе подкрепления и да освободи „пленницата“, тя бързо махва отрицателно с ръка и освобождава по най-любезен начин нападнатите Хънтли и Мейтлънд. На никого не бива да бъде нанесено и най-малкото оскърбление, само тя трябва да остане в „плен“ на любимия насилник. Повече от една седмица дели „изнасилената“ леглото с този, който е опетнил честта й, а през същото време в Единбург с невъобразима спешност и големи подкупи пред духовните съдилища се работи за развеждането на Ботуел със законната му съпруга; пред протестантските — под окаяния предлог, че той е прелюбодействувал с една слугиня, пред католическите пък — със закъснялото откритие, че бил роднина от четвърта степен с жена си Джийн Гордън. Най-сетне и тая тъмна сделка е приключена. Сега на света може да бъде съобщено, че Ботуел нападнал дръзко от засада нищо неподозиращата кралица и я е осквернил със своята бясна похот: само женитба с мъжа, който я е обладавал против волята й, би могла да възстанови отново честта на шотландската кралица.

Това „отвличане“ е толкова несръчно, че никой не вярва сериозно кралицата да е допуснала действително да бъде „упражнено насилие“ върху нея; дори испанският посланик, най-благоразположеният от всички, съобщава в Мадрид, че цялата работа била предварително скроена. Но странно: тъкмо ония, които най-добре прозират измяната, които сега се преструват, че вярват в едно действително „насилие“, лордовете, които отново вече са сключили съглашение, „bond“ — за премахването на Ботуел, тъкмо те проявяват просто остроумната злоба да приемат тържествено сериозно тая комедия на отвличане. Станали изведнъж трогателно верни, те обявяват страшно възмутени, че „кралицата на тази страна е задържана против волята й и с това е застрашена честта на Шотландия“. Сега изведнъж те отново единодушно като верни поданици искат да избавят безпомощното агне от лапите на злия вълк Ботуел. Защото най-сетне им е подарен дълго търсеният предлог — под патриотична маска да нападнат в гръб военния диктатор. Те бързо се надигат, за да „освободят“ Мария Стюарт от Ботуел и по този начин да осуетят женитбата, която самите те само преди една седмица са насърчавали.

На Мария Стюарт обаче не може да се случи нищо по-неприятно от това неочаквано и натрапчиво усърдие на нейните лордове да я бранят срещу тоя, който я е „отвлякъл“. Защото по този начин биват пръснати от ръката й картите, които тя така хитро е размесила. Тъй като в действителност не иска да бъде „освободена“ от Ботуел, а наопаки — иска да остане навеки свързана с него, тя се вижда заставена да отрече набързо лъжата, че Ботуел я е изнасилил. Ако вчера е искала да го очерни, днес тя трябва да го измие: поради това целият ефект на фарса бива развален. Само за да не преследват и да не обвинят нейния Ботуел, тя незабавно става най-красноречив защитник на своя съблазнител. Наистина отначало към нея „се отнасяли някак странно, но отсетне тъй добре, че тя не би имала никакво основание да се оплаква“. Тъй като никой не й се притекъл на помощ, „тя била принудена да смекчи първоначалното си роптание и да размисли върху неговото предложение“. Все по-недостойно става положението на тая жена, заплетена в трънака на своята страст. Последното покривало на нейния срам се закача в тия бодли и когато се дръпва, тя се изправя гола пред гаврата на света.

Дълбок смут обзема приятелите на Мария Стюарт, когато в началото на май виждат тъй почитаната досега от тях кралица да се връща в Единбург: Ботуел държи юздата на нейния кон и за да загатне, че тя го следва доброволно, войниците му хвърлят копията си на земята. Малцината, които действително искрено желаят доброто на Мария Стюарт и на Шотландия, напусто се мъчат да предпазят заслепената. Френският посланик Дю Крок й заявява, че ако тя се омъжи за Ботуел, на приятелството с Франция ще се тури край; един от нейните приближени, лорд Херис, се хвърля в нозете й, а винаги добросъвестният Мелвил едва успява да се спаси от отмъщението на Ботуел, загдето в последния миг се опитва да осуети тоя злощастен брак. Всички изпитват голяма скръб, че тая смела, волна жена стои беззащитна пред волята на един безумен авантюрист: преизпълнени от тревога, те предвиждат, че поради безразсъдното бързане да се омъжи за убиеца на своя съпруг, Мария Стюарт ще изгуби короната и честта си. И обратното — настъпили са добри дни за нейните противници. Сега всички мрачни предсказания на Джон Нокс са се сбъднали по един страшен начин. Неговият приемник Джон Крейг отначало въобще отказва да окачи грешното възвание в църквата: без окото му да мигне, той нарича тоя брак „ненавистен и оклеветен пред света — odious and slanderous before the world“ и се съгласява да преговаря едва когато Ботуел го заплашва с бесилка. Затова пък Мария Стюарт трябва да навежда все по-ниско и по-ниско главата си под ярема. Защото сега, когато лордовете знаят с какво нетърпение е желала тя да бъде ускорена женитбата, всеки като безсрамен изнудвач изисква от нея най-голяма награда за своето съгласие и съдействие. Хънтли получава обратно всички свои имоти, иззети от короната, като награда за това, че е издействувал развода между сестра си и Ботуел; католическият епископ също бива добре платен със звания и отличия; най-висока цена обаче изисква протестантското духовенство. Като суров съдник, не като поданик се изправя пасторът пред кралицата и Ботуел и настоява за публично унижение: тя, католическата владетелка, внучка на рода Гиз, трябва да изяви готовност венчавката да бъде извършена и по реформаторския, значи еретически обряд. С тоя позорен компромис Мария Стюарт е загубила последната опора, изпуснала е последната карта, която е подкрепата на католическа Европа, загубила е благоволението на папата, симпатиите на Испания и Франция. Сега тя стои съвсем сама срещу всички. Страшно се сбъдват думите на нейните сонети:

Pour luy depuis j’ay mesprise l’honneur,

Ce qui nous peust seul pourvoir de bonheur,

Pour luy j’ay hazarde grandeur & conscience,

Pour luy tous mes parens j’ay quitte & amis.^[1]

Ала никое сърце не може да опази онзи, който е загубил власт над себе си; боговете не се смиляват от безумни жертви.

Никога в своите стотици години историята не ни е завещавала една толкова трагична сватбена сцена като тая на 15 май 1567 година: в тази мрачна картина е отразено цялото унижение на Мария Стюарт. Първият брак с френския дофин бе сключен в ясен ден — ден на блясък и почести. Десетки хиляди посрещнаха с ликуване младата кралица, от градове и села бяха пристигнали най-знатните благородници на Франция и посланиците на всички страни, за да могат да видят как дофинът и дофината ще се запътят към Нотр Дам, обкръжени от кралското семейство и отбрано рицарство. Тя мина покрай ехтящи трибуни, покрай прозорци, от които й махаха с ръце, цял народ гледаше към нея с възхита и радост. Втората венчавка беше по-тиха. Не вече в ясен ден, а в ранна здрачна утрин, в шест часа сутринта я свърза свещеникът с правнука на Хенри VII. Ала все пак присъствуваха благородници и чужди посланици, дни наред тогава в Единбург ехтяха празненствата, шумеше радостта. Обаче тази трета венчавка с Ботуел, когото тя в последния час набързо провъзгласява за херцог Оркни — се извършва тайно като престъпление. В четири часа сутринта — градът още спи, нощта още лежи по стрехите — няколко сенки се вмъкват плахо в параклиса на замъка, в който — още не са изтекли три месеца, Мария Стюарт още носи жалейни дрехи — е бил опят трупът на нейния убит съпруг. Този път църквицата е празна. Поканени са много гости, но са дошли обидно малко; никой не желае да бъде свидетел на това как шотландската кралица ще сложи халката на пръста на тая ръка, която е погубила Дарнли. Почти всички лордове от нейното кралство отсъствуват без предварително извинение: Мъри и Ленъкс са напуснали страната, дори наполовина верните Мейтлънд и Хънтли не са тук, а единственият човек, на когото досега вярващата католичка е могла да доверява най-скритите си мисли, който в същото време е неин изповедник, си е взел завинаги сбогом; духовният пазач на нейното сърце признава с тъга, че я смята за изгубена. Нито един човек, който държи на честта, не иска да гледа как убиецът на Дарнли се венчава с жената на Дарнли и как тоя престъпен съюз бива осветен от божия служител. Мария Стюарт напусто е заклевала френския посланик да има добрината да присъствува, за да придаде що-годе външна представителност. Ала тъй добрият иначе приятел отказва решително. Неговото присъствие би значело, че Франция одобрява съюза: „биха могли после да помислят — казва той, — че моят крал е имал пръст в цялата тая работа“; освен това той не иска да признае Ботуел за съпруг на кралицата. Божествена служба не бива извършена, органът не ехти, церемонията приключва набързо. Вечерта свещи не осветяват салоните за танц, няма банкет. На ликуващия народ, който вика за подаръци: „Largesse, largesse!“ — не хвърлят пари както при сватбата с Дарнли, параклисът — студен, празен и тъмен — прилича на ковчег, а свидетелите на това своеобразно празненство стоят сериозни като опечалени. После през града не минава шествие от разкошно украсени каляски, улиците не кънтят от ликуване; настръхнали от ужаса на тоя празен параклис, младоженците се оттеглят бързо в покоите си и заключват вратите.

Защото точно сега, когато е постигнала целта си, която е преследвала тъй слепешката и с отпуснати юзди, Мария Стюарт рухва душевно. Осъществено е нейното най-силно желание — да има Ботуел за себе си, да го задържи; с разжарени и трескави очи е бълнувала тя за тоя венчален час, като си е въобразявала, че неговата близост, неговата любов ще сломят всеки страх. Ала сега, когато няма вече цел, за да се втренчат трескаво в нея, очите й стават будни, тя се оглежда и от един път вижда пустотата, Нищото. Изглежда също, че между нея и него, безумно любимия, веднага след венчавката са започнали някакви разногласия — когато двама люде са се тласнали взаимно към провала, те си прехвърлят вината за това. Още след пладне на тоя трагичен сватбен ден френският посланик заварва една напълно разстроена и отчаяна жена: вечерта не е настъпила, а между двамата съпрузи внезапно се е спуснала вече някаква студена сянка. „Разкаянието е започнало вече — съобщава Дю Крок в Париж. — Когато в четвъртък нейно величество изпрати да ме повикат, хвърли ми се в очи странното държание между нея и нейния съпруг. Тя поиска да го извини, като каза: ако я виждам тъжна, то се дължало на това, че не се стремяла вече към никаква радост и желаела само едно — смъртта. Вчера, като била заключена в една стая с граф Ботуел, чули я да крещи високо да й дадат нож, за да се убие. Хората от съседната стая чули това и се опасяват, че ако бог не й помогне, в отчаянието тя ще посегне на себе си.“ Скоро след това нови донесения съобщават за тежки разногласия между съпрузите; Ботуел смята развода със своята млада и хубава съпруга за практически невалиден и прекарва нощите си с нея вместо с Мария Стюарт. „От деня на сватбата — съобщава повторно посланикът в Париж — сълзите и жалбите на Мария Стюарт нямат край.“ Сега, когато заслепената жена е спечелила всичко, което тъй пламенно е изисквала от съдбата, тя разбира, че всичко е изгубено и че само смъртта би я избавила от тия самосъздадени мъки.

Три седмици всичко на всичко трае горчивият меден месец на Мария Стюарт и Ботуел: той не е нищо друго освен страх и агония. Всичко, каквото правят двамата, за да се задържат и спасят, отива напусто. Пред обществото Ботуел се отнася към кралицата с демонстративно страхопочитание и нежност, показва лицемерна любов и смирение, ала думите и жестовете не са вече от значение след едно тъй страшно престъпление: мълком и мрачно гледа градът тая престъпна двойка. Диктаторът напразно се мъчи да спечели народа; тъй като благородниците се държат настрана, той се преструва на либерален, добродушен, благочестив; посещава реформаторските проповеди, ала протестантското духовенство се държи също тъй враждебно като католическото. Пише смирени писма до Елизабет — тя не отговаря. Пише в Париж — не му обръщат никакво внимание. Мария Стюарт свиква лордовете — те не мръдват от Стърлинг. Тя иска да й върнат детето — не го дават. Всички мълчат, всички остават страхотно неми към двамата. За да покаже външно известна самоувереност и безгрижие, Ботуел устройва набързо маскарад и сражение по вода; сам той отива на кон на турнира, кралицата седи бледа на трибуната и му се усмихва; народът, винаги любопитен, се събира на тълпи, ала не ликува. Някакво вцепенение от страх, някакво жестоко вкаменение лежи над цялата страна: при първото движение то трябва да избие в гняв и ожесточение.

Ботуел обаче не е човек, който може да се отдава на сантиментални илюзии. Като опитен моряк в тая натегната тишина той усеща наближаващата буря. Решителен както винаги, той взема своите подготвителни мерки. Знае, че се касае за живота му и че скоро оръжията ще кажат последната дума; ето защо бързо събира отвред конници и пехотинци, за да посрещне въоръжен нападението. Мария Стюарт с готовност жертвува за неговите наемници всичко, което още има да жертвува: продава скъпоценности, сключва заеми, накрая дори нарежда — позор за шотландската, оскърбление за английската кралица — да претопят неотдавна получения подарък от кръстницата Елизабет, златния купел, само за да добие от него няколко златни монети и да продължи агонията на своето владичество. Ала лордовете се събират във все по-застрашително безмълвие, сякаш тъмни облаци надвисват над кралския дворец и мълнията може да тресне всеки миг. Ботуел обаче познава много добре лукавството на своите другари и не се осланя доверчиво на това спокойствие, знае, че тия коварни мъже кроят да го нападнат на тъмно; той не иска да чака тяхното нападение в неукрепения Холируд и затова на 7 юни, три седмици след сватбения ден побягва в яката крепост Бортуик, където се чувствува по-близко до хората си. Пак там е свикала Мария Стюарт за 12 юни, като един вид последен набор, своите поданици, благородници, рицари, оръженосци, придворни и телохранители „subjects, noblemen, knights, esquires, gentlemen and yeomen“ в пълно въоръжение и запасени с храна за шест дни; навярно Ботуел крои да срази със светкавично нападение дружината на своите врагове, преди те да са се събрали.

Ала тъкмо това бягство от Холируд вдъхва смелост на лордовете. Те потеглят бързо към Единбург и превземат града без съпротива. Джеймз Балфур, помощникът в убийството, изменя незабавно на своя другар: предава непревземаемия замък на Ботуеловите врагове и сега хиляда или две хиляди конници могат да препуснат безгрижно към Бортуик, за да заловят Ботуел, преди той да е приготвил войските си за борба. Ала Ботуел не се оставя да го хванат като заек, скача бързо от прозореца и побягва в галоп; само кралицата е останала в замъка. Отначало лордовете не искат да вдигнат оръжие срещу своята владетелка, опитват се само да я предумат да скъса с опропастителя Ботуел. Злочестата жена обаче все още е предадена тялом и духом на своя насилник; през нощта тя набързо облича мъжки дрехи, мята се смело на коня, изоставя всичко зад себе си и се отправя към Дънбар, за да живее или умре с Ботуел.

Един важен факт би трябвало да покаже на кралицата, че каузата й е напълно загубена. В деня на нейното бягство за замъка Бортуик внезапно изчезва, без да се сбогува, нейният последен съветник — Мейтлънд ов Летингтън, единственият човек, който през тези седмици на заслепение е продължил да проявява известна вярност. Летингтън е следвал своята господарка доста дълго по мрачния път на нейната гибел и може би никой друг не е направил повече от него за подготовката на убийството на Дарнли. Но сега той чувствува, че вятърът е променил посоката си и духа с пълна сила срещу кралицата. Типичен дипломат, човек, който винаги нагласява платната си според вятъра и никога срещу него, той не желае да помага повече за една кауза, която знае, че е загубена. Докато ездата към Бортуик все още продължава, той незабелязано обръща коня си и се връща назад, за да се присъедини към лордовете. И последният плъх е напуснал потъващия кораб.

Но Мария Стюарт не може да се поучи. Тя не може да бъде нито сплашена, нито предупредена. При тази невероятна жена опасността служи само да засили смелостта, която придава романтичен блясък дори на най-големите й безумства. Стигайки на кон до Дънбар, облечена в мъжки дрехи, тя не намира кралски одежди, нито екипаж, нито оръжие. Но какво значение има това? Минало е времето за дворцови приеми и церемонии, сега се касае за война. От една бедна жена взема назаем обикновена народна носия — къса пола, червена блуза и кадифена шапка. Не се интересува, че видът й не е нито царствен, нито подходящ, докато още може да язди редом с мъжа, който е единственото нещо, останало й, и за когото е пожертвувала всичко. Ботуел набързо събира каквито може хора. От призованите рицари, благородници, лордове никой не идва. Шотландия вече не се подчинява на своята кралица. Двеста наемници, въоръжени с аркебузи, са ядрото на войската, която напредва към Единбург, и с тях се влече тълпа от зле въоръжени селяни и гранични заселници, общо не повече от хиляда и двеста души. Единствено силната воля на Ботуел ги тласка напред, за да изпреварят лордовете. Той знае, че понякога само безумната дързост може да спаси положението, от което разумът не намира изход.

Двете дружини (мъчно бихме могли да ги наречем армии) се срещат в околностите на Карбъри Хил, на шест мили от Единбург. Привържениците на Мария Стюарт превъзхождат числено. Ала нито един от лордовете, нито един от отлично яздещите благородници на тая страна не застават под предизвикателно развятото знаме с кралския лъв; освен от наемни доброволци, Ботуел бива следван само от своите роднини, които са лошо въоръжени и нямат голямо желание за бой. Насреща им обаче, на разстояние не по-голямо от половин миля, толкова близко, че Мария Стюарт може да различи поотделно всички свои противници, се нареждат в сияйно множество лордовете, яхнали великолепни коне, свикнали на бой и жадни за бой. Странно е тяхното знаме, което забиват сякаш напук срещу кралския флаг. Върху белия фон е нарисуван мъж, който лежи убит под едно дърво. До него е коленичило дете, което разплакано е вдигнало ръце към небето с думите: „Съди и отмъсти за мене, о господи!“ Същите лордове, които са съдействували за смъртта на Дарнли, искат сега с това изведнъж да се обяват за отмъстители на Дарнли и да кажат, че са вдигнали оръжие само срещу неговия убиец, а не въстават срещу кралицата.

Светли и пъстри се развяват на вятъра двете знамена. Ала бойците отсам и оттатък не са много въодушевени. Ни една от двете дружини не предприема нападение през малкия поток, те чакат и взаимно се наблюдават. Набързо насъбраните Ботуелови погранични стражи не са много склонни да се оставят да бъдат избити за някакво дело, за което не знаят нищо и не разбират нищо. Лордовете пък все още чувствуват известно неудобство да се понесат открито и явно на конете си с копие и меч срещу законната кралица. Да се отърват посредством редовен заговор от един крал, след това да накарат да избесят неколцина голтаци и да провъзгласят тържествено своята невинност — такава практика в тъмно никога не е тежала особено върху съвестта им. Ала да препуснеш посред бял ден с отворен наличник на шлема срещу владетелката, това все пак е в твърде неприятно противоречие с идеята за феодализма, която още господствува с несломена мощ над тоя век.

За френския посланик Дю Крок — той е дошъл на бойното поле като неутрален наблюдател — не остава скрито невойнственото настроение на двете страни; той незабавно се предлага за посредник. Развяват парламентьорски флаг и двете войски се разполагат мирно на бивак, всяка на своята страна, за да използуват хубавия летен ден. Конниците слизат от конете, пехотинците свалят тежките оръжия и сядат на закуска, през това време Дю Крок, придружен от малък отряд, прецапва на кон потока и се отправя към хълма на кралицата.

Аудиенцията е доста странна. Кралицата, която по-рано винаги е приемала посланика на Франция в скъпа роба под балдахина, седи на един камък, облечена в къса шотландска карирана пола, която не закрива дори коленете. Ала достолепието и буйната гордост в нея не са по-малки, отколкото в дворцово одеяние. Възбудена, бледа и неспала цяла нощ, тя не може да владее гнева си. Като че ли все още е господарка на положението и господарка на страната, Мария Стюарт изисква незабавно подчинение от лордовете. Те първи оправдали тържествено Ботуел, а сега го обвиняват в убийство. Те самите първи й предложили да се омъжи за него, а сега обявяват тоя брак за престъпление. Несъмнено Мария Стюарт е в правото си да се възмущава; но часът на правото е минал, щом веднъж са грабнали оръжията. Докато Мария Стюарт преговаря с Дю Крок, пристига на кон Ботуел. Посланикът го поздравява, но не му подава ръка. Сега взема думата Ботуел. Той говори ясно и недвусмислено, сянка от страх не помрачава неговия прям и дързък поглед: дори Дю Крок, противно на волята си, трябва да признае бодрата осанка на тоя мъж, решен и на най-отчаяни постъпки. „Трябва да призная — казва той в доклада си, — че видях в него един голям войник, който говореше самоуверено и умееше да води хората си смело, решително и ловко. Не можех да не му се възхищавам, защото той виждаше, че неговите противници са решени на всичко, а той самият едва ли може да се осланя на половината от своите хора. Въпреки това той остава напълно непоколебим.“ Ботуел предлага цялата работа да се реши чрез двубой с всеки лорд, равен нему по ранг. Делото му било толкова справедливо, че бог сигурно щял да бъде с него. И в това отчаяно положение той остава дори достатъчно весел, за да покани Дю Крок да наблюдава от някой хълм борбата — щял да изпита голямо удоволствие от нея. Ала кралицата не иска и да чуе за двубоя. Тя все още се надява на подчинение, защото на тая неспасяема романтичка винаги липсва усет за действителността. Скоро Дю Крок разбира, че е дошъл напразно; достолепният старец би желал на драго сърце да помогне на кралицата, очите на която са плувнали в сълзи, но докато не скъса с Ботуел, за нея не може да има спасение; а тя не иска да се отдели от него. Тогава, сбогом! Той се покланя вежливо, възсяда коня и тръгва бавно назад към лордовете.

Свършено е с думите, сега би трябвало да започне битката. Ала войниците са по-умни от своите предводители. Те виждат, че големите господа преговарят приятелски помежду си. Защо тогава те, голтаците, да се колят един други в тоя тъй хубав и горещ ден? Те очебийно се суетят и Мария Стюарт, която губи вече последната си надежда, напразно заповядва да напреднат. Ала хората не се подчиняват повече. Тая сбирщина, която безделничи вече цели шест или седем часа, започва да се разпръсва; когато лордовете забелязват това, пускат напред двеста конници да пресекат пътя за отстъпление на Ботуел и кралицата. Едва сега владетелката схваща какво ги застрашава. И като истинска любеща не мисли за себе си, а само за любимия, за Ботуел. Тя знае, че никой от нейните поданици не ще се осмели да тури ръка на нея; него обаче няма да пощадят, ако не за друго, то поне за това — да не изкаже някои неща, които не биха могли да бъдат желателни за тия закъснели отмъстители на Дарнли. Ето защо — за пръв път през всички тия години — тя смирява своята гордост. Изпраща оттатък при лордовете пратеник с парламентьорски флаг и помолва предводителя на конната дружина Кърколди ов Грейндж да дойде сам при нея.

Страхопочитанието пред свещената повеля на кралицата все още е властно и магично. Кърколди ов Грейндж заповядва веднага на конниците да спрат. Отива сам при Мария Стюарт и преди още да вземе думата, коленичи покорно пред нея. Той поставя едно последно условие: кралицата да остави Ботуел и да се завърне с тях в Единбург. В такъв случай те ще пуснат Ботуел да тръгне на кон, накъдето иска, без да го преследват.

Ботуел — дивна сцена, дивен мъж! — стои безмълвно. Той не казва нито дума на Кърколди, нито дума на кралицата, за да не повлияе върху решението и. Чувствува се, че той би бил готов да се втурне сам на коня си срещу тия двеста конници в подножието на хълма, които с ръце на юздите само чакат Кърколди да издигне меч, за да преминат неприятелската линия. Едва когато чува, че кралицата се съгласява с предложението на Кърколди, Ботуел пристъпва към нея и я прегръща за последен път, но и двамата не знаят това. После се мята на коня си и препуска в буен галоп, придружен само от неколцина прислужници. Кошмарният сън е свършил. Сега настъпва пълно, окончателно, жестоко пробуждане.

Пробуждането настъпва страшно и неумолимо. Лордовете са обещали на Мария Стюарт да я отведат с почести назад в Единбург и навярно тяхното намерение е било честно. Ала когато унизената жена, облечена в бедни и прашни дрехи, се приближава към наемническата дружина, подигравката започва да съска със змийски език. Докато железният юмрук на Ботуел закриляше кралицата, омразата на народа се бе спотайвала. Сега, когато никой вече не я брани, тя бликва нагло и безогледно. Една капитулирала кралица не е вече владетелка на тия разбунтувани войници. Дружините напират все по-близо, отначало любопитно, после предизвикателно и от всички страни се разнасят пронизителни викове: „Изгорете блудницата! Изгорете мъжеубийцата!“ Кърколди напусто удря с плоската страна на меча си — не помага нищо, ожесточените мъже се събират все отново; пред кралицата носят тържествено знамето с образа на убития съпруг и молещото за възмездие дете. От шест часа следобед до десет часа вечерта от Ленгсайд до Единбург продължава този маршрут под удари на пръчки. От всички къщи, от всички села се стича народ, за да види неповторимото зрелище — пленена кралица — и понякога напорът на любопитното множество става тъй силен, че редиците на войниците биват пробити и те продължават да маршируват далеко един зад друг: никога Мария Стюарт не е изпитвала по-дълбоко унижение, както в тоя ден.

Ала гордата жена може да бъде само унизена, не и сломена. Както рана започва да смъди едва когато бъде замърсена, така и Мария Стюарт усеща поражението си едва когато в него се примесва отровата на гаврата. Нейната гореща кръв, кръвта на Стюарт, кръвта на Гиз, кипва и вместо благоразумно да се преструва, Мария Стюарт държи лордовете отговорни за хулите на народа. Като разярена лъвица се нахвърля тя върху им и казва, че ще заповяда да ги избесят и да ги разпънат на кръст; неочаквано хваща за ръката лорд Линдзи, който язди редом с нея, и му се заканва: „Кълна се в тая ръка, че ще ти отрежа главата.“ Както винаги в опасни мигове нейната свръхвъзбудена смелост стига до безумие. Открито бълва тя своята омраза, своето презрение към лордовете, макар че те държат съдбата й в ръцете си, вместо благоразумно да мълчи или страхливо да ги ласкае.

Може би тая твърдост прави лордовете още по-твърди, отколкото отначало са възнамерявали да бъдат. Защото сега, когато забелязват, че никога не биха могли да очакват прошка от нея, те правят всичко възможно, за да накарат вироглавата да почувствува горчиво своята беззащитност. Вместо да заведат кралицата в замъка Холируд, който лежи извън градските стени, придружават я — пътят минава покрай мястото на убийството в Кърк о’Фийлд — да мине на кон по препълнената от зяпачи главна улица на града. Там, на „Хайстрийт“, бива отведена в къщата на градоначалника като на позорен стълб. Достъпът до нея е строго забранен, ни една от нейните придворни дами и прислужници не бива пусната да влезе. Започва една нощ на отчаяние. Цели дни тя не се е събличала, от сутринта не е сложила в устата си залък хляб, неизказани мъки е преживяла тази жена от изгрев до залез-слънце, загубила е кралството и любимия си. Вън под прозореца й като пред клетка се събира мръсна тълпа, за да се гаври с беззащитната, ругатните на възбуденото простолюдие плющят пронизително нагоре до нея и едва сега, когато мислят, че е достатъчно унизена, лордовете се опитват да преговарят с нея. В същност те не искат много. Само настояват Мария Стюарт да скъса окончателно с Ботуел. Ала тази упорита жена се бори с още по-голяма смелост за загубено, отколкото за надеждно дело. Тя отхвърля презрително това предложение и дори един от нейните противници по-късно се вижда принуден да признае: „Никога не съм виждал по-храбра и по-смела жена от кралицата по време на тия събития.“

След като лордовете не успяват със заплахи да принудят Мария Стюарт да се откаже от Ботуел, най-умният сред тях се опитва да постигне това с хитрост. Мейтлънд, нейният стар и иначе дори верен съветник, употребява по-изискани средства. Той се мъчи да възбуди нейната гордост, ревността й, като й съобщава — може би е лъжа, може би истина: може ли да вярваме на дипломат? — че Ботуел е изменил на любовта й и дори през седмиците на брака си с нея е продължавал нежните отношения със своята млада разведена жена, като дори й се заклел, че смята нея за законна съпруга, а кралицата само за държанка. Ала Мария Стюарт се е отучила да вярва на когото и да било от тия измамници. Това известие само увеличава нейната ярост и Единбург става свидетел на небивало зрелище: кралицата на Шотландия неочаквано се показва зад решетъчния прозорец с разкъсани дрехи, с разголени гърди и разпуснати коси, като луда, и в кипнала омраза призовава с истерични ридания потресения народ да я освободи от тоя затвор, в който я държат нейните поданици.

Лека-полека положението става неудържимо. Лордовете биха желали на драго сърце да турят край на цялата тая работа. Ала те чувствуват, че са отишли вече прекалено далеч и не могат тепърва да се върнат назад. Сега вече не е възможно да отведат отново Мария Стюарт като кралица в Холируд. В къщата на градоначалника, сред тая възбудена тълпа, също не могат да я оставят, без да поемат върху себе си страшна отговорност и без да предизвикат гнева на Елизабет и на всички чужди владетели. Единственият, който би имал смелостта и авторитета да вземе някакво решение, Мъри, не е в страната; без него лордовете не смеят да вземат никакво решение. Тогава те определят на първо време да отведат кралицата на някое сигурно място и като най-сигурен бива избран замъкът Локлийвън. Защото тоя замък лежи сред езеро, откъснат от сушата, и негова господарка е Маргарет Дъглас, майката на Мъри, за която може да се вярва, че няма да бъде много добре разположена към дъщерята на Мари Гиз, която някога й е отнела Джеймз V. Опасната дума „плен“ бива избягната старателно в прокламацията на лордовете; според възванието, уединението щяло да послужи само „да се попречи на особата на нейно величество да поддържа каквито и да било връзки със споменатия граф Ботуел и да не се споразумява с люде, които биха искали да го бранят от справедливото наказание за неговото престъпление“. Това е половинчата, временна мярка, зачената в страх и родена с лоша съвест: въстанието все още не смее да се нарече бунт, все още цялата вина бива хвърлена върху побягналия Ботуел и тайното намерение Мария Стюарт да бъде свалена завинаги от престола, бива страхливо прикривано зад изтъркани и цветисти фрази. За да измамят народа, който вече очаква осъждането и посичането на блудницата — „whore“ — вечерта на 17 юни Мария Стюарт бива отведена в Холируд, съпроводена от триста души стража. Но едва гражданите са си легнали да спят, образува се едно малко шествие, което да заведе кралицата от там в Локлийвън; и тази самотна, тази тъжна езда продължава до разсъмване. Призори Мария Стюарт вижда пред себе си малкото разискрено езеро и по средата силно укрепения, самотен, непристъпен замък, дето тя — кой знае докога? — ще остане под охрана. Превозват я с лодка оттатък, след това обкованата с железа тежка порта се затваря. Страстната и мрачна балада с Дарнли и Ботуел е свършила; сега започва последната мрачна, меланхолична, заглъхваща песен — летописът на едно вечно пленничество.