Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Maria Stuart, 1935 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Димитър Стоевски, 1940 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стефан Цвайг. Мария Стюарт
Немска, трето издание
Редактор: Вася Данова
Редактор на издателството: Нина Цанева
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Грозданка Мангова
Художник: Румен Ракшиев
Издателство на Отечествения фронт, София, 1983 г.
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Мария Стюарт (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Мария Стюарт | |
| Maria Stuart | |
 | |
| Автор | Стефан Цвайг |
|---|---|
| Първо издание | 1935 г. Австрия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Тодор Драгиев, 1940 г. |
| Преводач | Димитър Стоевски |
„Мария Стюарт“ (на немски: Maria Stuart) е роман от австрийския писател Стефан Цвайг (1881 – 1942), публикуван през 1935 г. [1]
В известния си летопис „Светът от вчера“ Стефан Цвайг разказва как през есента на 1933 година, бягайки от нацистките изстъпления в Залцбург, се натъкнал в Лондон на един ръкописен доклад за екзекуцията на Мария Стюарт. В този стар документ особено го поразил един пасаж, който година по-късно той ще включи в биографичната си книга за шотландската кралица. Откъсът гласи:
„В мига, когато палачите вдигат окървавения труп, за да го пренесат в съседната стая, където трябва да бъде балсамиран, под дрехите се размърдва нещо. Незабелязано от никого малкото любимо кученце на кралицата се е промъкнало подире ѝ и сякаш в страх за участта ѝ се е притиснало до тялото ѝ. Сега то изскача, залято и мокро от изтеклата кръв. То лае и хапе, джафка и скимти и не иска да напусне трупа. Палачите се мъчат да го отстранят насила. Но то не се оставя да бъде хванато, нито подмамено, а се хвърля яростно срещу непознатите големи черни зверове, които са го наранили тъй палещо с кръвта на неговата любима господарка. По-жарко от всички и по-добре от нейния син и от хиляди други, които са и се клели във вярност, се е борило това малко животно за своята господарка.“
Докато писателят чете в Британския музей тези редове, в Германия се води зловещият Лайпцигски процес за подпалването на Райхстага, който трябва да оправдае похода на националсоциализма срещу света. Размишлявайки за съдбата на Мария Стюарт, завършила живота си в изгнание, тръпнейки и за участта на прелъстения и измамен от Хитлер немски народ, Стефан Цвайг се запитва: „Какво е станало? Коя е психологическата причина за това безпомощно отдаване на насилието, престъплението и порока, довело накрая до нравствено и физическо самоубийство?“ Образът на нещастната жена го завладява със своята трагичност и величие. Нейната история му напомня мрачна и кървава шотландска балада, която пророчески озарява настъпващата сега в Европа епоха на политическо и военно безумие. И без сам да знае как, Цвайг започва книга за Мария Стюарт, превърнала се в най-дълбоката му и най-разтърсваща биографична хроника сред романите за Фуше, Мария Антоанета и Еразъм Ротердамски.
- Историята
Но каква е историческата канава, върху която Стефан Цвайг извезва като старинен гоблен своя роман?
Израснала и възпитана във Франция, Мария Стюарт се оженва за престолонаследника Франсоа II; така за година и половина тя едновременно е шотландска и френска кралица. След смъртта на младия си съпруг обаче тя трябва да се завърне в родината си и там властолюбивата жена застава в центъра на католическата реакция срещу Реформацията. Като правнучка на Хенри VII Мария Стюарт предявява претенции и за английския престол и организира таен заговор срещу Елизабет I. Конфликтът ѝ с „кралицата-сестра“ се изостря още повече, когато двайсет и три годишната Мария се омъжва за лорд Дарнли, също претендент за короната. Стремежите на Мария Стюарт да направи страната католическа я сблъскват с по-голямата част от протестантските лордове. През март 1566 година лорд Дарнли, измъчван от омраза и ревност, нарежда да убият секретаря на съпругата си, флорентинеца Ричио, но на следващата година сам бива убит от коменданта на въоръжените сили лорд Ботуел. Само два месеца по-късно Мария Стюарт сключва брак с Ботуел, който под нейно влияние е оправдан от съда. Обаче лордовете-калвинисти се опълчват срещу нея, тя е пленена, принудена е до се отрече от престола и да търси убежище в Англия. Там Мария избягва с надеждата, че от кралска солидарност Елизабет ще ѝ помогне срещу въстаналите благородници. Но това се оказва съдбоносна заблуда.
В Англия срещу шотландската кралица е възбуден процес за съучастничество в убийството на съпруга ѝ лорд Дарнли. Така Мария Стюарт близо двайсет години е държана в плен, а накрая, обвинена в заговор срещу Елизабет, е обезглавена в замъка „Фодърингхей“. С нейното убийство е нанесено трайно поражение на католицизма в Европа.
Историците рисуват Мария Стюарт като жена с прелъстителна красота, изпълнена със страст, смелост и гордост, но лишена от разсъдливост и политическа проницателност. Нейната съдба крие особено тайнствено очарование и е подбуждала въображението на учени и поети столетия наред. Тя е била изобразявана и като убийца, и като мъченица, като безумна интригантка, и като светица. По правило протестантските автори трупат цялата вина върху Мария, а католическите – върху Елизабет.
- Страстта
Стефан Цвайг обаче пристъпва към тази лична и в същото време национална трагедия с безкористния интерес на художника. За разлика от повечето биографи той схваща характера на шотландската кралица като противоречив единствено в неговото външно развитие; психологически обаче, от самото начало до гибелния ѝ край, той е праволинеен и ясен. Мария Стюарт според Стефан Цвайг – нека не забравяме съвременната политическа аналогия – спада към онзи твърде рядък и възбуждащ тип жени, чиято действителна възможност за себеизживяване е ограничена и чийто емоционален живот достига бърз и мощен разцвет в тясното и нажежено пространство на една-единствена страст. Затова в романа първите двадесет и три години от живота на кралицата и последните десетилетия на нейното затворничество заемат по-малко място от двете кратки години на нейната трагична любов към лорд Ботуел. А той е изобразен като човек на шпагата и юмрука, който иска всичко и малко дава. В безумната си страст към него Мария потъпква своето гордо защитавано човешко и кралско достойнство; тя става сляпо оръдие на чуждата воля, заслепена от бруталността на този мускулест мъж, който е желал жената не повече от час, а след това се е стремил единствено към короната ѝ.
Австрийският писател показва Мария Стюарт като самка, увлечена от първична и непреодолима природна сила, извършваща всичко поради своите опиянени сетива – без и дори противно на волята си. Със затворени очи и с глухи уши върви тя като лунатичка, теглена от магнетична сила, по своя път към злокоба и престъпление. И тя ще се сепне чак тогава, когато угасне вътрешният пламък на нейната кръв, но вече изгоряла и разрушена. Стефан Цвайг майсторски рисува съдбоносния прелом в душата на властната жена, зараждането на тази гибелна похот, в която се крие нещо страхотно, понеже кралицата знае от първия миг, че нейният любовен избор е престъпен и напълно безизходен.
- Европа и похитителите
Подобно на мнозина немски писатели като Лион Фойхтвангер, Бруно Франк и Хайнрих Ман, Стефан Цвайг се стреми посредством съдбата на една историческа фигура да осмисли и изобрази конфликтите на своето собствено време. Защото за Цвайг историята е поредица от събития и стълкновения около някоя изтъкната извън рамките на националното личност. В това се корени и непоклатимият му космополитизъм – сам той се нарича европеец, като влага в тази дума най-дълбоко съдържание. В годините, когато създава романа си „Мария Стюарт“ понятието „Европа“ все още е имало стойността на културен и политически мост между европейските държави. Самият Стефан Цвайг е виждал континента обединен от могъща обща енергия, за него Европа е била „страната на осъзнатите“, проникната от възгледа за „нова духовност, нова етика и нова естетика“. Затова и светогледът на писателя претърпява такава дълбока криза след нашествието на националсоциализма в Германия.
Само седем години след публикуването на „Мария Стюарт“ Стефан Цвайг се самоубива в Бразилия сред разгара на Втората световна война. В своята предсмъртна изповед той възкликва: „Смятам, че е най-добре да напусна своевременно и достойно живота, в който върховно благо за мен бяха личната свобода и доставящият ми огромна радост умствен труд. Поздравявам всички свои приятели. Възможно е те да видят утринната зора след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях...“
Историческата хроника „Мария Стюарт“ е първата книга на Цвайг, написана в изгнание. В по-дълбок смисъл тя представлява призив и предупреждение срещу всички похитители на човешкото сърце и човешката свобода, в които той вижда рушителите на света и на всеобщото щастие.
Бележки
- ↑ Цвайг, Стефан „Мария Стюарт“. Превод от немски Димитър Стоевски, изд. „Тодор Драгиев“, София, 1940 г.
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Въведение
Ясното, откритото, се обяснява от само себе си, а загадката стимулира творческото въображение. Ето защо исторически личности и събития, които са забулени в тайнственост, изискват разяснения и художествено претворяване. Като истински класически пример за непресъхваща загадъчна привлекателност на даден исторически проблем може да послужи трагичният живот на Мария Стюарт. Едва ли има друга жена в историята, която да е била тема на толкова много драми, романи, биографии и полемики. Повече от три столетия тя привлича поетите и занимава умовете на учените. Дори и днес нейната история налага постоянно да бъде преразглеждана. Защото неясното търси отговор, а тъмното — светлина.
Но и тайната на живота на Мария Стюарт е породила колкото многобройни, толкова и противоречиви обяснения: вероятно няма друга жена, която да е представяна в такива отричащи се крайности: мъченица и убийца, долна интригантка и истинска светица. Забележителното е, че тези противоречия се дължат не на липса на достатъчно материали, а напротив — на преизобилието им. Запазени са хиляди и хиляди документи: протоколи, актове, писма и съобщения; от триста години насам непрекъснато изследователите подновяват с нова жар процеса, който трябва да докаже нейната вина или невинност. Но колкото по-основно изучаваме документите, толкова по-болезнено осъзнаваме колко съмнителна е стойността на всяко историческо свидетелство. Защото макар един документ да е автентичен, старинен и приемлив от архивистична гледна точка, тази достоверност не гарантира с нищо неговата сигурност и човешка истинност. Случаят Мария Стюарт може най-ясно да докаже колко различно двама или повече наблюдатели могат да описват едно и също събитие, което са възприемали по едно и също време. Срещу всяко документално доказано „да“ стои едно документално доказано „не“, срещу всяка обвинение — оправдание, фалшивото е истинско, измисленото е така преплетено с действителното, че всяко становище относно нейната вина или невинност в убийството на съпруга й може да се позове на десетки показания на очевидци. За обрисуването на всяка черта от нейния характер боите са предварително размесени. Ако към тези противоречиви доказателства се прибавят пристрастието на политиците и на шотландския патриотизъм, картината става още по-изопачена. Човешката природа трудно може да противостои на изкушението, когато възникне спор между двама души, между две идеи, между два светогледа, да вземе страна, като даде право на единия и отхвърли другия, като обяви първия за невинен, а втория — за виновен. Когато обаче, както в дадения случай, този, който излага нещата, сам принадлежи към една от двете спорещи помежду си партии, религии или светогледи, тогава неговото пристрастие може предварително да се приеме за установено. Общо взето, протестантските автори хвърлят без остатък цялата вина върху Мария Стюарт, а католическите — върху Елизабета. В английските източници Мария Стюарт е почти винаги убийца, а в шотландските — тя е неопетнена жертва на долно клеветничество. Най-спорните доказателства, писмата от ковчежето, категорично са обявени за истински от едната група, и твърдо се отхвърлят като фалшификати от другата, като дори и в най-дребните факти окраската се дава от промъкналата се навсякъде пристрастност. Може би един чужденец, който не е нито англичанин, нито шотландец, по-лесно ще си създаде по-чисто и лишено от предубеждения мнение по тези въпроси, отколкото онези хора, чиято кръв започва да кипи, когато ги обсъждат. Може би на него ще му се отдаде да пристъпи към тази трагедия с емоционалното и същевременно безпристрастно чувство на художника.
Наистина, дори за чужденеца е прекалено смело да реши, че е в състояние да научи истината, цялата истина за живота на Мария Стюарт. Той може да се надява да постигне само един максимум на вероятност и това, което с най-чиста съвест и добра воля приеме за обективно, пак ще носи отпечатъка на субективизъм. Макар че източниците не са съвсем ясни, от тях той ще трябва да извлече своята истина. Когато сведения от един и същи период взаимно си противоречат, ще трябва при всяка подробност в този процес да избира между доказателството за вина или това за невинност. И колкото предпазливо да прави своя избор, понякога най-честното, което може да стори, е да постави въпросителен знак след своето мнение и да признае, че от гледна точка на истината една или друга постъпка на Мария Стюарт е останала неизяснена и по всяка вероятност никога няма да получи точен отговор.
В настоящия труд авторът е спазвал строго принципа да не дава вяра на никакви признания, които са изтръгнати чрез мъчения, страх или принуда: подобни свидетелства никога не могат да бъдат приети за верни или за валидни от един автор, който наистина търси истината. Също така сведенията, произхождащи от шпиони или от посланици (последните не са се отличавали тогава много от първите), са използувани с най-голяма осторожност и всяко писмено съобщение е приемано с презумирано съмнение. И ако все пак авторът застъпва становището, че сонетите и голямата част от ковчежните писма трябва да бъдат приети за автентични, това той прави след най-строга проверка и излагане на основанията за личната си убеденост. Винаги, когато в архивните документи се кръстосват противоречиви твърдения, са издирвани точните политически мотиви и произходът им и когато неизбежно е трябвало да се вземе решение кое от тях е вярно, крайното съображение се е основавало на това, доколко конкретното обстоятелство е влизало психологически в хармония с общия характер на личността.
Защото сам по себе си характерът на Мария Стюарт съвсем не е загадъчен: само външно изглежда непоследователен, но вътрешно от самото начало до края е съвсем праволинеен и ясен. Мария Стюарт е една от онези редки и интересни жени, които са способни да изживеят всичко в много кратък период от време, с краткотраен, но бурен изблик на чувства, жена, чийто емоционален живот не е разпределен равномерно по протежение на цялото й съществуване, а се реализира в тясната, но нажежена среда на една-единствена страст. До двадесет и третата година нейните чувства са в покой, в същото безцветно състояние остават те от двадесет и петата година до самата й смърт, без нито веднъж да проявят силата си. За сметка на това обаче в малкия интервал от две години страстта избухва в нея като ураган, с първично великолепие, и от съвсем обикновеното съществуване внезапно израства истинска антична трагедия, огромна и страшна като тази на Орест. Само през тези две години Мария Стюарт е един наистина трагически образ, само чрез това напрежение тя се издига над себе си, като разрушава живота си чрез това превишаване на всички граници и същевременно достига вечното. И единствено благодарение на тази страст, която я унищожава като човек, нейното име продължава да живее и днес в изкуството в историята.
Това необичайно сгъстяване на нейния вътрешен живот в един-единствен и толкова експлозивен момент определя предварително формата и ритъма на нейната биография; разказвачът трябва само да предаде ясно тази рязко извита нагоре и после също така стръмно спускаща се линия на живота в нейната замайваща неповторимост. Ето защо не трябва да се чувствува като противоречие обстоятелството, че в тази книга за първите двадесет и три години от живота на Мария Стюарт и заедно с това за почти двадесетте години нейно пленничество общо е отделено не повече място от това, посветено на двете години, през които продължава нейната трагична страст. Защото в рамките на един изминал живот между външните и вътрешните изживявания равенството по време е само привидно; всъщност единствено пълнотата на изживяванията може да служи за мярка на една съдба, тя по друг начин измерва вътрешно течението на времето, не чрез хладния календар. Кипяща от усещания, блажено отпусната, оплодена със съдбата, тя успява в съвсем кратък срок да изпита безброй пъти истинската пълнота и след това, лишена от всякаква страст, да живее в празнота безкрайни години като плъзгаща се сянка, като безчувствено нищо. Затова в историята на един живот имат значение само напрегнатите, решителни моменти, и тя може да бъде правилно разказана в и чрез тях. Само тогава, когато човекът вложи всички свои сили в играта на живота, той е наистина жив за себе си и за другите, само тогава, когато душата му кипи и блести, той получава и своя външен образ.