Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Watchers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
forri (2011 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Пазители

Американска, първо издание

Редактор: П. Станимиров

Коректор: Росица Варадинова

Художник: Петър Станимиров

ИК „Плеяда 7“ София, 1993 г.

История

  1. — Добавяне

Девета глава

1

В неделя Травис отбеляза, че Айнщайн все още има апетит по-слаб от обичайния, но в понеделник, 29 ноември, ретривърът изглеждаше наред. В понеделник и вторник Айнщайн изяде всичко до троха и започна да чете нови книги. Кихна само един път и не кашля нито веднъж. Пиеше повече вода от преди, но не прекалени количества. Е, прекарваше повече време край камината, притичваше из къщата по-бавничко… но нали вече зимата бързо се спускаше над тях, а поведението на животните се променя през различните сезони.

От една книжарница в Кармъл Нора купи „Домашен ветеринарен наръчник за собственика на куче“. Прекара в четене няколко часа на кухненската маса, търсейки какво точно могат да означават симптомите на Айнщайн. Откри, че слабата подвижност, частичната загуба на апетит, кихането, кашлянето и необичайната жажда се появяват при стотици заболявания — или пък не означават нищо особено.

— Почти единственото, което не е възможно при тези признаци, е настинката — каза тя. — Кучешките настинки не приличат на нашите.

Когато купи книгата, симптомите на Айнщайн вече бяха толкова отслабнали, че тя го сметна за съвсем здрав.

В килерчето до кухнята Айнщайн използва буквите на „Скрабъл“, за да им каже: ЗДРАВ КАТО БИК.

Травис спря до кучето, погали го и каза:

— Разбира се, ти трябва да си знаеш най-добре.

ЗАЩО СЕ КАЗВА ЗДРАВ КАТО БИК?

Докато връщаше буквите в пластмасовите тръбички, Травис опита да обясни:

— Ами, защото значи, че не се разболяваш.

БИКОВЕТЕ НЕ СЕ ЛИ РАЗБОЛЯВАТ?

Травис се замисли за метафората — „здрав като бик“ — и разбра, че не е съвсем сигурен защо тя значи точно това. Помоли за помощ Нора, която дойде до вратата на килера, но и тя не можа да обясни ясно фразата.

Ретривърът извади с лапа още букви и ги размести с носа си, докато се получи въпросът:

ЗАЩО СЕ КАЗВА СТАБИЛЕН КАТО ДОЛАР?

Нора се наведе до него и започна да му обяснява:

— Това е по-лесно. Щатският долар е бил някога най-непоклатимата и стабилна валута в света. Предполагам, че още е. В продължение на десетки години доларът не е преминал през никакви катастрофални инфлации като някои други валути и няма основание да губим вярата си в него, затова хората казват: „Стабилен съм като долар“. Разбира се, доларът вече не е това, което е бил някога и фразата вече не е толкова подходяща, но все още я използваме.

ЗАЩО ОЩЕ Я ИЗПОЛЗВАТЕ?

— Защото… сме я използвали винаги — вдигна рамене Нора.

А ЗДРАВ КАТО КОН? КОНЕТЕ СЪЩО НИКОГА БОЛНИ?

Като събираше пуловете и ги връщаше по тръбичките, Травис каза:

— Не, всъщност конете са доста деликатни животни въпреки размера си. И съвсем лесно се разболяват.

Айнщайн премести своя изпълнен с очакване поглед от Травис към Нора.

Тя се опита да обясни:

— Вероятно казваме, че сме здрави като коне, защото конете изглеждат силни и като че ли никога не могат да се разболеят, въпреки че непрекъснато се разболяват.

— Трябва да се примириш с това — каза Травис на кучето. — Ние, хората, все говорим неща, които нямат никакъв смисъл.

Натискайки с крак педала за вадене на букви, ретривърът им написа: ВИЕ СТЕ СТРАННИ СЪЩЕСТВА.

Травис погледна Нора и двамата се засмяха.

Под ВИЕ СТЕ СТРАННИ СЪЩЕСТВА ретривърът продължи: НО ВСЕ ПАК МИ ХАРЕСВАТЕ.

Изглеждаше, че любопитството на Айнщайн и неговото чувство за хумор най-вече подсказват, че дори и да е бил леко болен, вече се е оправил.

Това беше във вторник.

В сряда, първи декември, Нора рисуваше в своето ателие на втория етаж, а Травис посвети деня на проверки в системата за охрана и редовното техническо поддържане на оръжията.

Във всяка стая, някъде из мебелите, зад завеса или в шкафче, имаше внимателно прикрито, но винаги леснодостъпно огнестрелно оръжие. Притежаваха два големи автоматични пистолета „Мозбърг“, четири Магнума боен модел 19 „Смит и Уесън“, заредени с пълнители „357“, два пистолета калибър 38, с които пътуваха в пикапа и Тойотата, карабина „Узи“ и два пистолета „Узи“. Имаха право да се сдобият с този арсенал законно, от местен оръжеен магазин, само след покупка на къща и установено местожителство в окръга, но Травис не пожела да чака толкова дълго. Искаше да има оръжие още първата вечер, която прекараха в новата къща; затова той и Нора се свързаха с Ван Дайн в Сан Франсиско, чрез него откриха нелегален продавач на оръжие и така получиха всичко, от което имаха нужда. Освен това, не бе възможно да купят допълнителни комплекти с приспособления за оръжията „Узи“ от законно упълномощен търговец. Но намериха три такива комплекта на нелегалния пазар в Сан Франсиско и сега карабината и двата пистолета „Узи“ бяха напълно автоматични.

Травис обикаляше от стая в стая, проверяваше дали оръжията са правилно скрити, дали пълнителите им са заредени до края, почистваше ги от прах и, ако бе нужно, ги смазваше. Знаеше добре, че не е възможно да има пропуск, но от ежеседмичните проверки се чувстваше по-сигурен. Не бе носил униформа от много години, но старата военна подготовка и навици още живееха в него и при нужда се връщаше към тях много по-лесно, отколкото очакваше.

Двамата с Айнщайн в компанията на един „Мозбърг“ обикаляха къщата и отвън, спирайки пред всеки от малките инфрачервени сензори, скрити на възможно най-незабележими места — под прикритието на камъни или храсти, в тревата под стеблата на няколко дървета, по ъглите на къщата и до стария гниещ боров пън в края на черния път. Той купи компонентите на тази охранителна система на свободния пазар, от един търговец на електроника в Сан Франсиско. За технологията й не можеше да се каже, че е последна дума в тази област, тя беше доста остаряла, но той избра точно тази система, защото я познаваше добре още от „Делта Форс“ и за неговите цели тя беше достатъчно добра. Кабелите на сензорите минаваха под земята и стигаха до алармената кутия в едно от кухненските шкафчета. Когато системата беше включена нощем, нищо по-едро от миеща мечка не можеше да доближи къщата на повече от трийсет фута или да влезе в обора до гората, без да пресече лъчите на системата. Но нямаше да се включат никакви звънци или да завият сирени, защото това можеше да предупреди Чуждия, че е по-добре временно да се оттегли. А те не искаха да го прогонят — искаха да го убият. Затова, откриеше ли системата нечие присъствие, във всички стаи се включваха радиоапарати-будилници, нагласени тъй, че да свирят съвсем тихо — колкото да предупредят Травис и Нора без да изплашат нашественика.

И днес, както обикновено, всички сензори бяха на място, не беше нужно да се прави нищо друго, освен леко забърсване на тънкия слой прах върху лещите.

— Крепостният ров е в добро състояние, господарю — каза Травис.

Айнщайн бафна одобрително.

В ръждивочервения гараж-обор Травис и Айнщайн провериха съоръжението, което, надяваха се, трябваше да изненада неприятно Чуждия.

В северозападния ъгъл на мрачното помещение, вляво от голямата врата на колела, върху един рафт на стената беше прикрепен резервоар от пресована стомана. В диагонално противоположния югоизточен ъгъл в задната част на постройката, зад пикапа и колата, върху друг рафт бе поставен същият резервоар. Приличаха на големите газови бутилки за пропан, на които хората готвят в летните си къщи, но не съдържаха пропан. Бяха пълни с азотен окис, неправилно наричан понякога „смешен газ“.

Въодушевяваше и караше човек да се засмее, но при второто смехът не можеше да излезе от устните, защото засегнатият падаше на земята в несвяст. Зъболекари и хирурзи често използваха азотен окис като обезболяващо средство. Травис го купи от санитарен магазин в Сан Франсиско.

След като включи лампите в обора, Травис погледна манометрите на двата резервоара. Пълно налягане.

Освен голямата врата на колела в предната част, гаражът имаше и една по-малка, с размери за човек, отзад. Вътре можеше да се влезе само от тези две врати. Травис бе обковал с дъски двете прозорчета на покрива. Нощем, когато алармената система беше включена, оставяха отворена малката задна врата с надеждата, че Чуждият би използвал обора като прикритие за оглеждане на къщата и така би влязъл в капана. Щом отвореше и се промъкнеше вътре, веднага щеше да се задейства механизъм, затварящ със сила и заключващ вратата зад него. А голямата порта отпред, предварително заключена, нямаше да позволи бягство в тази посока.

Едновременно с пружината на капана големите резервоари с азотен окис трябваше да освободят цялото си съдържание за по-малко от минута, защото Травис ги бе снабдил с клапани за аварийно изпускане, свързани с алармената система. Беше запушил и всичките цепнатини в стените, изолирайки най-старателно помещението, за да е сигурен, че газът ще остане вътре докато една от вратите бъде отключена отвън и разтворена, за да се разсее азотният окис.

Не бе възможно Чуждият да се скрие и в пикапа или Тойотата, защото щяха също да са заключени. Газът трябваше да проникне във всяко ъгълче. Съществото щеше да припадне за по-малко от минута. Отначало Травис обмисляше използването на някой отровен газ, който вероятно можеше да намери на черния пазар, но реши да не стига чак дотам, защото тогава и най-малката грешка би застрашила твърде много него, Нора и Айнщайн.

След освобождаването на газа, докато Чуждият бе в безсъзнание, Травис можеше просто да отвори една от вратите, да влезе вътре с карабината „Узи“ и да убие звяра там, където лежи проснат. А в най-лошия случай, даже ако времето за проветряване на помещението позволеше на Чуждия да дойде на себе си, той щеше да е доста замаян и с достатъчно бавни реакции, за да го прати веднага по дяволите.

След като се убедиха, че всичко в обора е както трябва, Травис и Айнщайн се върнаха в двора зад къщата. Декемврийският ден беше хладен, но нямаше вятър. Гората около техния имот беше свръхестествено тиха и застинала. Дърветата стърчаха неподвижни под сниженото небе, покрито с оловносиви облаци.

Травис попита:

— Чуждият все още ли се приближава?

Айнщайн каза „Да“ с бързо махване на опашката.

— Близо ли е?

Айнщайн подуши кристалночистия зимен въздух. После притича през двора до гората от северната страна, подуши отново, вдигна глава и се вгледа напрегнато към дърветата. След това повтори целия ритуал в южния край на имота.

Травис имаше чувството, че Айнщайн в действителност не използва очите, ушите и носа си в търсенето на Чуждия. Той успяваше да долови присъствието му по начин, съвсем различен от душенето и слухтенето, с които би проследил пума или катерица. Травис долавяше необяснимото шесто чувство, което кучето използва — нещо с психично или поне полупсихично естество. А това, че ретривърът външно използува обичайните си сетива, бе може би само спусъкът, който активира тези психични способности — или просто навик.

Накрая Айнщайн се върна при него и нададе необикновен вой.

— Близо ли е? — повтори Травис.

Айнщайн пак подуши въздуха и погледна към заобикалящата ги смрачена гора, сякаш не можеше да реши какъв е отговорът.

— Айнщайн? Нещо не е наред ли?

Ретривърът излая веднъж неуверено: Не.

— Чуждият приближава ли се?

Колебание, последвано от отговор: Не.

— Сигурен ли си?

Да.

— Наистина сигурен?

Да.

Вече пред къщата, докато Травис отваряше вратата, Айнщайн се извърна встрани, притича през задната веранда, застана над дървените стъпала и за последен път огледа двора и мирната, сенчеста, беззвучна гора. След това, леко потрепервайки, последва Травис в къщата.

Докато проверяваха отбранителните съоръжения следобед, Айнщайн беше по-гальовен от обикновено, търкаше се продължително в краката на Травис, опираше муцуна в него, опитваше какви ли не начини да бъде гален, потупван, чесан. И вечерта, докато гледаха телевизия и после играха „Скрабъл“ за трима на пода във всекидневната, кучето продължи да настоява за внимание. Непрекъснато поставяше глава в скута на Нора, след това — и на Травис. Изглеждаше сякаш не би му омръзнало да бъде гален или да го чешат нежно зад ушите чак до следващото лято.

От деня на първата им среща в подножията на Санта Ана, Айнщайн изживя много пристъпи на чисто кучешко поведение, когато беше трудно да се повярва, че по свой собствен начин той е интелигентен колкото човек. И тази вечер беше в подобно настроение. Въпреки своята остроумна игра на „Скрабъл“, въпреки резултата, който отстъпваше само на Нориния и дяволското удоволствие да съчинява думи с лек намек за нейната все още незабележима бременност — тази вечер той беше куче повече от всичко друго.

Нора и Травис решиха да приключат вечерта с кратко, леко четиво — криминални разкази, — но Айнщайн не искаше от тях да си правят труда и поставят книга в неговата машина за обръщане на страници. Вместо това легна на пода пред креслото на Нора и моментално заспа.

— Още ми изглежда малко отнесен — каза тя на Травис.

— Но все пак изяде цялата си вечеря. А и денят ни не беше лесен.

Докато спеше, дишаше нормално и Травис не се тревожеше за това. Всъщност започваше повече от преди да вярва в доброто семейно бъдеще. Инспекцията на електронните укрепления поднови неговата увереност в подготовката им и се надяваше, че ще се справят с Чуждия, когато той пристигне. А благодарение на смелостта и всеотдайността, с която Гарисън Дилуърт прие тяхната кауза, опитите на правителството да се добере до тях бяха осуетени, може би завинаги. Нора отново започна да рисува с голямо старание, а Травис бе решил пак да използува своята правоспособност за дилър на недвижими имоти под името Самюъл Хиат, да започне работа след като веднъж завинаги се справят с Чуждия. И дори ако Айнщайн все още беше малко отпуснат… е, все пак вече бе малко по-енергичен, отколкото напоследък, и сигурно до ден, най-много два, отново щеше да заприлича на себе си.

Тази нощ Травис спа без да сънува.

Сутринта стана по-рано от Нора. Когато взе душ и се облече, тя също беше станала. По пътя към банята го целуна, захапа устната му и с полузаспал глас измърмори няколко любовни клетви. Очите й бяха сънливи, косата — разрошена, дъхът й — леко кисел, но той би я хвърлил веднага обратно в леглото, ако не бе казала:

— Опитай ме следобед, Ромео. Точно сега единствената страст в моето сърце са двете яйца, пушеното, препечената филийка и кафето.

Той слезе по стълбите до всекидневната и оттам започна да отваря щорите за да влезе утринната светлина. Небето отново беше ниско и сиво като вчера и той нямаше да се изненада, ако до привечер започнеше да вали.

В кухнята забеляза, че вратата на килера е отворена, а лампата вътре свети. Погледна вътре за Айнщайн, но единствената следа от кучето бяха думите, изписани в някой час на нощта.

БИКЪТ Е ЗЛЕ. НИКАКЪВ ДОКТОР. МОЛЯ ВИ. НЕ ИСКАМ ПАК В ЛАБОРАТОРИЯ. СТРАХ. СТРАХ.

Мамка му. Господи.

Травис излезе от килерчето и се провикна:

— Айнщайн!

Никакъв лай. Никакво потупване на лапи.

Щорите още покриваха кухненските прозорци, а светлината от лампата не можеше да освети по-голямата част на стаята. Травис бързо включи осветлението.

Айнщайн не беше там.

Изтича до кабинета. И там го нямаше.

Сърцето на Травис биеше почти болезнено, когато хукна по стълбите, вземайки по две наведнъж, погледна в третата спалня, наречена за бъдеща детска стая, после в стаята, която Нора използваше за ателие, но Айнщайн го нямаше никъде, не беше и в голямата спалня, не и под леглото, където, в отчаянието си, Травис също погледна, и за момент той не можеше да разбере къде, по дяволите, се е скрило кучето, стоеше прав и чуваше как Нора пее под душа — тя изобщо не знаеше какво става — после тръгна към банята да й каже, че става нещо лошо, ужасно лошо, и точно тогава се сети за банята на долния етаж, излезе тичешком от спалнята, после по коридора, надолу по стълбите със скорост, от която почти загуби равновесие, почти падна, нахлу в банята на първия етаж, между кухнята и кабинета, и видя това, от което най-много се страхуваше.

В банята вонеше. Кучето, винаги много съобразително за тези неща, беше повърнало в тоалетната чиния, но не бе имало силата — или може би ясното съзнание — да пусне водата. Айнщайн лежеше настрани върху пода. Травис коленичи до него. Айнщайн още не беше умрял, не беше мъртъв, защото дишаше; поемаше и изпускаше въздуха със стържещ звук. Когато Травис му заговори, той се опита да вдигне глава, но не му стигна сила да я помръдне.

Неговите очи. Господи Исусе, очите му.

Съвсем нежно Травис повдигна главата на ретривъра и видя, че чудно изразителните му кафяви очи са придобили млечнобял оттенък. От тях се стичаше жълтеникав секрет, съсирен по златистата козина. И в ноздрите на Айнщайн гъргореше подобна жълтеникава течност.

Като постави ръка върху шията на ретривъра, Травис усети усилен и неравномерен сърдечен ритъм.

— Не — каза той. — О, не, не. Тая няма да я бъде, момче. Няма да позволя да стане такова нещо.

Отпусна леко главата на ретривъра върху пода, изправи се, тръгна към вратата — и в този момент Айнщайн едва чуто изхленчи, сякаш искаше да каже, че не иска да остава сам.

— Веднага се връщам, веднага — обеща Травис. Само се дръж, момче. Връщам се веднага.

Изтича към стълбите и ги изкачи с няколко крачки. Сърцето му биеше с такава страхотна сила, като че ли всеки момент щеше да изскочи навън. Дишаше силно и бързо.

Нора беше в голямата спалня, точно излязла от душа, гола и още съвсем мокра.

Травис изрече уплашено на един дъх:

— Обличай се бързо, непременно веднага трябва да отидем при ветеринар, за Бога бързай.

Тя остана изумена.

— Какво се е случило?

— Айнщайн! По-бързо! Мисля, че умира.

Той сграбчи едно одеяло от леглото, остави Нора да се облича и се втурна обратно към банята. Накъсаното дишане на ретривъра сякаш се беше влошило само за минута, докато Травис го нямаше. Сгъна одеялото на две, после — на четири и внимателно постави кучето отгоре.

Докато го вдигаше, Айнщайн издаде звук като от болка.

Травис каза:

— Спокойно, спокойно. Ще се оправиш.

Нора се появи на вратата, закопчавайки мократа си блуза — не бе смогнала да се избърше добре преди обличането. Косата й също беше влажна и несресана.

Гласът й се задави от тревога, когато каза:

— О, рошава муцуно, не, не.

Искаше да се наведе и докосне ретривъра, но нямаха време за губене. Травис каза:

— Докарай пикапа до входа.

Докато Нора тичаше към обора, Травис зави старателно одеялото около кучето така, че навън се подаваха само главата, опашката и задните лапи на ретривъра. Опитвайки неуспешно да не предизвика още едно скимтене от болка, Травис вдигна кучето на ръце и го понесе вън от банята, мина през кухнята и излезе от къщата, като успя да затвори вратата след себе си, но я остави отключена — точно сега изобщо не можеше да мисли за сигурността.

Въздухът беше студен. Времето не бе меко като вчера. Клоните на вечнозелената растителност потрепваха и се люлееха и в това махане на наежените им иглички имаше нещо зловещо. Оголелите широколистни дървета се издигаха като черни, костеливи ръце към навъсеното небе.

От обора се чу как Нора пали пикапа. Моторът изръмжа.

Травис слезе бавно по стъпалата на верандата и застана до алеята, като пристъпваше, сякаш носи с две ръце голям сандък с чуплив порцелан от древен Китай. От поривистия вятър косата му се изправи съвсем, висящите ъгли на одеялото се развяха, а козината по главата на Айнщайн се разроши — като че ли вятърът беше съзнателно злонамерен и искаше да откъсне кучето от неговата прегръдка.

Нора зави с пикапа и спря точно пред Травис. Тя щеше да кара.

Истина е това, че понякога, в моменти на особени премеждия, при тежки емоционални преживявания, жените по-често от мъжете успяват да преглътнат хапа и да действат разумно. Седнал на мястото за пътника, люлеещ увитото в одеяла куче с ръце, Травис не бе в състояние да шофира. Тресеше се силно и изведнъж разбра, че от секундата, в която намери Айнщайн на пода в банята, е плакал. Беше преминал през тежка военна служба и никога не бе изпитвал панически и парализиращ страх при опасните операции на „Делта Форс“, но сега не издържа — та това беше Айнщайн, неговото собствено дете. Ако сега трябваше да шофира, сигурно щеше да се блъсне в първото дърво или да влезе в канавката. В очите на Нора също имаше сълзи, но тя не им се покори. Стисна здраво зъби и подкара колата като че ли бе тренирала изпълнение на каскадьорски трикове за киното. В края на черния път завиха надясно и тръгнаха на север по лъкатушещата магистрала край Тихоокеанския бряг към Кармъл, където сигурно трябваше да има поне един ветеринарен лекар.

Докато пътуваха, Травис говореше на Айнщайн, опитваше се да го успокои и насърчи.

— Всичко ще бъде наред, съвсем наред, нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат, ще се оправиш, ще станеш съвсем като нов.

Айнщайн заскимтя и за момент със сетни сили опита да излезе от ръцете на Травис, но той знаеше защо се тревожи кучето. Страхуваше се, че ветеринарят ще забележи татуировката на ухото му, ще знае какво означава тя и ще го прати обратно в Банодайн.

— Не се тревожи за това, рошава муцуно. Никой не може да те отдели от нас. За Бога, не могат. Първо трябва да минат през мене, но не ще могат да го направят, невъзможно е.

— Невъзможно е — съгласи се Нора със сериозен глас. Но в одеялото, сгушен пред гърдите на Травис, Айнщайн продължаваше да трепери силно.

Пред очите на Травис изплуваха пуловете-букви върху пода на килерчето: БИКЪТ Е ЗЛЕ… СТРАХ… СТРАХ.

— Не се страхувай — помоли той кучето. — Не се страхувай. Няма основание за страх.

Въпреки искрените и окуражаващи думи, Айнщайн трепереше и се страхуваше — Травис също изпитваше страх.

2

Спряха в един сервиз от веригата „Арко“ точно преди Кармъл, Нора откри адреса на ветеринарния лекар в телефонния указател и се обади по телефона за да е сигурна, че той ще бъде в къщи. Кабинетът на доктор Джеймз Кийн се намираше на „Долорес Авеню“ в южния край на града. Пристигнаха там няколко минути преди девет часа.

Нора очакваше да види обичайната стерилна ветеринарна клиника и остана изненадана, кабинетът на доктор Кийн е в неговия дом, старомодна двуетажна къща в английски селски стил, изградена от камъни, покрита с мазилка, която не скриваше откритите греди, и покрив с извити стрехи.

Докато крачеха бързо по настланата с трошен чакъл алея с Айнщайн на ръце, доктор Кийн услужливо отвори вратата още преди да стигнат, сякаш досега бе чакал точно тях. Една стрелка сочеше, че входът на хирургията е зад къщата, но ветеринарят ги въведе през главната врата. Той беше висок мъж с тъжно лице, бледожълта кожа и навяващи скръб очи, но имаше топла усмивка и елегантни маниери.

Затваряйки вратата, доктор Кийн им каза:

— Донесете го насам, моля.

Поведе ги с бърза крачка по коридор с дъбов паркет, покрит от дълъг и тесен персийски килим. Отляво, зад малко преддверие, беше приятно мебелираната всекидневна, която изглежда наистина бе обитавана всеки ден, с поставки за крака пред креслата, лампи за четене, етажерки, пълни с книги, плетени кувертюри, сгънати прилежно и поставени върху облегалките на няколко стола за студените вечери. Точно до входа стоеше куче — черен лабрадор. То ги изгледа сериозно, сякаш разбираше колко тежко е състоянието на Айнщайн, и не тръгна подир тях.

В задната част на просторната къща ветеринарят ги преведе през една врата вляво от коридора към чистия хирургичен кабинет, където всичко беше бяло. По стените бяха наредени шкафчета от емайлирана в бяло и неръждаема стомана със стъклени вратички, зад които стояха множество малки бутилки, пълни с течности, серуми, таблетки, капсули и всевъзможни прахообразни съставки, нужни за приготвянето на по-редки лекарства.

Травис нежно постави Айнщайн върху масата за прегледи и сне одеялото от него.

Нора усети, че и двамата с Травис изглеждат тъй разстроени, сякаш водят умиращо дете при лекар. Очите на Травис бяха зачервени и въпреки че в момента той не плачеше със сълзи, продължаваше непрекъснато да бърше носа си. А още когато паркира пикапа пред къщата и дръпна ръчната спирачка, Нора загуби контрол върху собствените си сълзи и вече не можеше да потиска плача си. Сега тя стоеше от другата страна на масата срещу доктор Кийн, прегърнала Травис с една ръка, и плачеше тихо.

Ветеринарят очевидно беше свикнал със силните емоционални изживявания на своите посетители, защото нито веднъж не погледна учудено към Нора или Травис и по никакъв начин не показа, че намира тяхната мъка и тревога за прекалени.

Доктор Кийн преслуша сърцето и дробовете на ретривъра със слушалка, опипа корема му и огледа течащите очи с офталмоскоп. При извършването на тези и още няколко процедури, Айнщайн остана неподвижен, парализиран. Единствените признаци, че кучето още се държи за живота, бяха тихото скимтене и накъсаното дишане.

„Не е толкова сериозно, колкото изглежда“ — каза си Нора, докато бършеше очи с хартиена кърпичка.

Доктор Кийн вдигна очи от кучето.

— Как му е името?

— Айнщайн — отговори Травис.

— Откога го имате?

— Само от няколко месеца.

— Правени ли са нужните ваксинации?

— Не — каза Травис. — По дяволите, не.

— Защо не ги направихте?

— Много е… сложно — отговори Травис. — Но имаше сериозни причини да не ги направим.

— Никоя причина не може да е достатъчно основание — в гласа на Кийн прозвуча неодобрение. — Няма документ, не са правени ваксинации. Съвсем безотговорно е да оставите кучето си без нужното разрешително и инжекции.

— Знам — нещастно промълви Травис. — Знам.

— Какво му е на Айнщайн? — попита Нора.

Тя си мислеше, надяваше се, молеше се: „Не е толкова сериозно, колкото изглежда.“

Галейки леко ретривъра, Кийн обясни:

— Болен е от куча чума.

Преместиха Айнщайн в един ъгъл на кабинета, където го оставиха да лежи върху дебел, пълен с дунапрен дюшек с размери за куче, който имаше и покривало от изкуствена материя с цип. За да го предпазят от движения — ако по някое време намереше сили за това — го привързаха с къса каишка за специална халка в стената.

Доктор Кийн му би една инжекция.

— Антибиотик — обясни той. — За чумата няма ефикасни антибиотици, но се предписват, за да предотвратят вторични бактериологични инфекции.

Той забоде и една игла в крачната вена на кучето и свърза тръбичката й с висящ съд, за да го предпази от обезводняване.

Когато ветеринарят се опита да постави намордник на Айнщайн, и Нора, и Травис възразиха силно.

— Не го правя, защото се страхувам, че ще хапе — обясни доктор Кийн. — За неговата собствена безопасност е, за да не дъвче иглата. Ако има сили за това, ще постъпи както постъпват всички кучета с раните си — ще започне да ближе и захапва източника на раздразнение.

— Не и това куче — каза Травис. — Това куче е различно — той се промъкна покрай Кийн и свали уреда, който притискаше челюстите на Айнщайн една към друга.

Ветеринарят се опита да възрази, но после помисли и се съгласи.

— Добре. Но засега. Така или иначе, все още е твърде слаб.

— Нора все още се опитваше да не приема ужасната истина.

— Но как е възможно да бъде толкова сериозно? Показваше само леки симптоми и дори те преминаха само за два дни.

— Половината кучета, заболели от чума, изобщо не показват никакви симптоми — обясни ветеринарят, докато връщаше шишенцето с антибиотици в едно от остъклените шкафчета и хвърли употребената спринцовка в кошче за отпадъци. — А други прекарват заболяването леко — симптомите им ту се появяват, ту изчезват през ден-два. Обаче някои, като Айнщайн, се разболяват тежко. Може да е бавно прогресираща болест, но може изведнъж леките признаци да се превърнат в… това. Но за нас има и добра страна.

Травис клечеше до Айнщайн, откъдето кучето можеше да го вижда без да вдига глава или завърта очи и така може би чувстваше грижата в погледа, любовта му. Когато чу, че Кийн споменава нещо за добра страна, Травис погледна назад с очакване.

— Добра страна? Какво имате предвид?

— Състоянието на кучето преди да се зарази от чума много често определя протичането на болестта. Заболяването е най-тежко при лошо гледани и слабо хранени животни. А аз виждам, че за Айнщайн сте се грижили добре.

Травис каза:

— Опитвахме се да го храним добре и да му осигурим много движение.

— Къпехме го и оправяхме външния му вид даже твърде често — добави Нора.

Доктор Кийн се усмихна и кимна одобрително.

— Значи има за какво да се хванем. Има истинска надежда.

Нора погледна Травис, но очите им се срещнаха само за миг преди той да сведе отново поглед към Айнщайн. Задаването на най-трудния въпрос остана нейна задача.

— Докторе, той ще се оправи, нали? Той няма — няма да умре, нали?

Очевидно Джеймз Кийн разбираше добре, че природно навъсеното му лице и тъжни очи, поне когато е спокоен, едва ли можеха да внушат някому особено доверие. Затова си беше изработил сърдечна усмивка, мека, но убедителна интонация и напомнящи на стар мъдрец маниери, които си бе наложил сам, но въпреки това изглеждаха съвсем естествени и помагаха за преодоляването на оная вечна тъга, вложена от Бог по неизвестна причина точно в неговите черти.

Той приближи Нора и постави двете си ръце върху нейните рамене.

— Мое момиче, вие обичате това куче като ваше дете, нали?

Тя прехапа устни и кимна.

— Тогава вярвайте. Вярвайте в Бог, който, казват, бдял и над малките птички, но имайте малко вяра и в мене. Вие може да не мислите така, но аз съм доста добър в своята работа и заслужавам вашето доверие.

— Аз вярвам, че сте добър — каза му тя.

Все още наведен край кучето, Травис попита настойчиво:

— Но какъв е шансът? Шансът да оживее? Кажете ни без заобикалки?

Като пусна Нора и се обърна към Травис, Кийн каза:

— Е, течението от очите и носа му не е съвсем гъсто. Може да стане много по-зле. Няма гнойни пришки по корема. Казвате, че е повръщал, но не сте видели диария?

— Не. Само повръщане — потвърди Травис.

— Температурата му е висока, но не и опасна. Имал ли е силно слюнкоотделяне?

— Не — отговори Нора.

— А пристъпи, в които да тресе глава и да дъвче въздуха, все едно, че има лош вкус в устата?

— Не — казаха Травис и Нора едновременно.

— Забелязали ли сте да тича в кръг или да пада на земята без причина? Виждали ли сте го да ляга странично и да рита силно, като че ли тича? Или безцелно лутане из стаята, блъскане в стените, подскачане и гърчове — нещо подобно?

— Не, не — отвърна Травис.

А Нора добави:

— Боже мой, можеше ли да му е толкова зле?

— Ако навлезе във втория стадий на чумата, да — каза Кийн. — Тогава се засяга и мозъкът. Нещо като епилептични припадъци. Енцефалит.

Ставайки на крака, Травис почти залитна. Затътри се бавно към Кийн, после спря, олюляваше се. Лицето му беше бледо. В очите му имаше ужасен страх.

— Засяга се и мозъкът? Ако се възстанови, ще има ли… мозъчно увреждане?

Сълзи и тежка хрема задавяха Нора. Помисли за възможността да е засегнат мозъкът на Айнщайн — интелигентен като човек, достатъчно умен за да си спомня, че някога е бил различен, да чувства, че нещо е завинаги изгубено и да знае, че вече ще живее в сивота и скука, че животът му вече не е като предишния, а някак е станал нищожен и непълноценен. Усети как от страх стомахът й се сви, зави й се свят и трябваше да се опре на масата за прегледи.

Кийн каза:

— Повечето кучета не оживяват от втория стадий на чумата. Но ако при него се получи така, разбира се, ще има и някакво мозъчно увреждане. Но не и такова, че да се наложи приспиване завинаги. Например може да си остане с доживотна хорея, която се изразява в несъзнателни резки движения и гърчове, нещо като паралич, и то най-често ограничено само в главата. Но и така може да бъде сравнително щастлив, да води безболезнено съществуване и да си остане семеен любимец.

Травис почти изкрещя на ветеринаря:

— По дяволите, дали ще си остане любимец или не. Изобщо не ме е грижа за телесните последствия на мозъчното увреждане. Какво ще стане с неговото съзнание?

— Е, ще разпознава господарите си — обясни докторът. — Ще разбира кои сте и ще продължи да ви обича. Това не е проблем. Може да спи доста. Може и да има периоди на апатия. Но почти сигурно е, че ще трябва да си стои само в къщи. Няма да забрави всичко, на което е научен…

Травис трепереше.

— Изобщо не ми пука дали ще опикае цялата къща, ако все още може да мисли!

— Да мисли? — възкликна доктор Кий, явно объркан. — А-а… какво точно искате да кажете? Все пак той е куче.

Досега ветеринарят приемаше мъката и тревогата в тяхното поведение като нормална реакция за притежателите на много болно домашно животно. Но сега вече започна да ги гледа по особен начин.

Отчасти защото трябваше да промени темата и разсее подозренията на лекаря, а и защото просто трябваше да знае отговора, Нора попита:

— Добре, но Айнщайн във втория стадий ли е?

Кийн каза:

— От това, което видях досега, той все още е в първия. А и след като вече започнахме лечението, ако не станем свидетели на някои от по-сериозните симптоми през следващите двайсет и четири часа, мисля, че ще имаме шанс да го задържим в първия стадий и да започнем връщането към нормално състояние.

— И в първия стадий няма мозъчни увреждания? — попита Травис с такава настойчивост, че Кийн отново сбърчи чело.

— Не. Не в първия стадий.

— И ако остане в първия стадий — каза Нора, — няма да умре?

Джеймз Кийн отговори с най-тихия глас и най-успокоителната си интонация:

— Вижте, има много голяма вероятност да преживее само първия стадий на чумата — и то без последици. Искам да разберете, че неговите шансове да се възстанови съвсем не са малки. Но в същото време не искам да ви внушавам нереални надежди. Това може да е жестоко. Даже ако заболяването не прескочи във втория стадий… Айнщайн може и да умре. Процентите вероятност са на страната на живота, но и смъртта е възможна.

Нора отново плачеше. Мислеше, че е овладяла новата си личност. Мислеше, че е готова да бъде силна. А сега плачеше. Приближи Айнщайн, седна на пода до него и постави ръка зад главата му — просто за да разбере, че и тя е тук.

Кийн започваше да проявява леко раздразнение — и пълно объркване — от тяхната бурна емоционална реакция на лошата новина. Когато заговори, в гласа му за първи път имаше твърдост:

— Чуйте, всичко, което можем да направим, е да му осигурим възможно най-добрите грижи и да се надяваме на най-добрия изход. Той, разбира се, ще трябва да остане тука, защото лечението на чумата е сложно и трябва да се провежда под наблюдението на ветеринарен лекар. Ще трябва да го държа на системи, да му давам антибиотици… редовно ще трябва да получава антиконвулсанти и успокоителни, ако се появят пристъпи.

Айнщайн потрепери под ръката на Нора, като че ли беше чул всичко и разбираше тежкото си състояние.

— Добре, да, разбира се — каза Травис, — очевидно той ще трябва да остане тук, във вашия кабинет. И ние ще останем с него.

— Няма нужда от… — започна Кийн.

— Да, правилно, няма нужда — изрече бързо Травис, — но ние искаме да останем, нищо не ни пречи, можем да спим тук на пода тази вечер.

— О, опасявам се, че не е възможно — каза Кийн.

— Да, е, о, да, напълно е възможно — започна да бърбори Травис в стремежа си да убеди ветеринаря. — Не се тревожете за нас, докторе. Ще се оправим лесно. Айнщайн има нужда от нас, затова ще останем тук, най-важното е да останем, и, разбира се, ще ви платим допълнително за неудобството.

— Но аз не държа хотел!

— Ние трябва да останем — каза Нора твърдо.

Кийн продължи да се противи:

— Вижте сега, аз съм разумен човек, но…

Травис го стресна, когато здраво стисна дясната ръка на ветеринаря със своите две ръце.

— Чуйте ме, доктор Кийн, моля ви, нека опитам да обясня. Знам, че това е необичайно изискване. Знам, че сигурно ви приличаме на двама луди, но имаме причини да говорим така, и то доста сериозни. Той не е обикновено куче, доктор Кийн. Той спаси моя живот…

— Също спаси и моя — намеси се Нора. — И то при друг инцидент.

— И ни събра заедно — каза Травис. — Без Айнщайн ние никога нямаше да се срещнем, да се оженим и отдавна да сме мъртви.

— Изумен, Кийн гледаше ту единия, ту другия.

— Искате да кажете, че е спасил живота ви, в буквалния смисъл? И то при отделни инциденти?

— В буквалния смисъл — потвърди Нора.

— И после ви е събрал заедно?

— Да — каза Травис. — Промени живота ни толкова, че вече нито можем да си го представим, нито да го обясним.

Стиснат здраво от Травис, ветеринарят погледна Нора, после снижи поглед към хриптящия ретривър, поклати глава и каза:

— Аз съм като попивателна за кучешки геройски истории. И със сигурност искам да чуя и тази.

— Ще ви я разкажем цялата — обеща Нора. „Но, помисли си тя, това ще бъде една внимателно редактирана версия.“

— Когато бях петгодишен — каза Кийн, — един черен лабрадор ме спаси от удавяне.

Нора си спомни красивото черно куче във всекидневната и се замисли дали всъщност то не е потомък на лабрадора, спасил Кийн — или просто е знак за огромния му дълг към кучетата.

— Е, добре — каза Кийн, — можете да останете.

— Благодаря ви — гласът на Травис пресекваше от вълнение. — Благодаря ви.

Кийн се измъкна от ръцете на Травис и каза:

— Но трябва да минат поне четиридесет и осем часа, преди изобщо да сме сигурни, че Айнщайн ще оживее. Ще бъде тежко чакане.

— Нищо не са четиридесет и осем часа — отвърна Травис. — Две нощи спане на пода. Ще се справим.

Кийн им каза:

— Нещо ми подсказва, че точно за вас и при тези обстоятелства четиридесет и осем часа ще бъдат цяла вечност.

После погледна часовника си и продължи:

— А сега, моят помощник трябва да пристигне до десетина минути и веднага след това ще отворим кабинета за сутрешните прегледи. Не е възможно да се мотаете тука в краката ми, докато приемам други пациенти. Вие пък не бихте стояли в чакалнята за пациенти с куп други разтревожени собственици и болни животинчета; това може само да ви разстрои. Но е възможно да останете във всекидневната докато затворим кабинета късно следобед и тогава ще се върнете тука да стоите при Айнщайн.

— Ще можем ли да му хвърляме по един поглед през деня? — попита Травис.

Кийн отговори с усмивка:

— Да. Но само по един поглед.

Травис спря да трепери след като Нора постави ръка върху неговото рамо. Напрежението му спадна малко, той се отпусна, сякаш беше чул, че ще им позволят да останат непрекъснато до кучето, и почувства огромно облекчение.

Сутринта премина мъчително бавно. В стаята на доктор Кийн имаше телевизор, книги и списания, но нито Нора, нито Травис се интересуваха сега от телевизия и четене.

През около половин час ту единият, ту другият се измъкваше в коридора и надзърташе в кабинета какво става с Айнщайн. Не изглеждаше да е по-зле, но не се виждаше и никакво подобрение.

По едно време влезе Кийн и им каза:

— Между другото, не се смущавайте да използвате банята. А в хладилника има разхладителни питиета. Ако искате, направете си кафе — и се усмихна на черния великан до себе си. — А този приятел се казва Пука. Ако му дадете възможност, може да ви умори от любов.

Пука наистина беше едно от най-дружелюбните кучета, които Нора бе виждала. Без някой да го е молил за това, той се търкаляше по пода, преструваше се на умрял, изправяше се на задни лапи, а после започваше да ги души и да върти опашка, защото очакваше като награда малко галене и чесане.

Цяла сутрин Травис не обърна внимание на неговите молби за любов, като че ли галенето на Пука представляваше някакво предателство спрямо Айнщайн и можеше да предизвика неговата смърт от тежката болест.

Но затова пък номерата на кучето успокояваха Нора и тя му отдели тъй желаното внимание. Каза си, че доброто отношение към Пука ще умилостиви боговете и те ще погледнат по-благосклонно към Айнщайн. От отчаянието й се роди суеверие, силно като това, което преследваше съпруга й, макар и различно от неговото.

Травис крачеше напред-назад. Седна на ръба на един стол с наведена глава и зарови лице в ръцете си. Доста време прекара и до един от прозорците, гледайки навън без да вижда улицата отпред, а някакво собствено мрачно видение. Обвиняваше себе си за станалото и дори противоположната истина (която Нора му припомни) не намали изобщо неговото несъзнателно чувство за вина.

С лице към прозореца, обгърнал себе си с две ръце, сякаш му е студено, Травис попита тихо:

— Мислиш ли, че Кийн е видял татуировката?

— Не знам. Може би не е.

— Вярваш ли, че наистина са разпратили описание на Айнщайн до всички ветеринарни лекари? Ще разбере ли Кийн какво означава татуировката?

— Може би не — отвърна тя. — Може би самите ние се вманиачаваме от страх.

Но след обаждането на Гарисън, от което разбраха докъде е стигнало правителството за да предотврати неговото предупреждение, те бяха сигурни, че за кучето е организирано усилено и непрестанно издирване и то още продължава. Значи нямаше смисъл да мислят, че това е „вманиачаване от страх“.

* * *

От дванайсет до два доктор Кийн затвори кабинета за обяд. Покани Нора и Травис да хапнат с него в голямата кухня. Той беше ерген, който знае как да се грижи за себе си, и хладилната му камера беше натъпкана със замразени ястия, приготвени и пакетирани от самия него. Размрази специално за тях дебели резени домашна лазаня за един човек и с тяхна помощ направи три салати. Храната беше вкусна, но нито Нора, нито Травис успяха да изядат много.

Колкото повече научаваше Нора за Джеймз Кийн, толкова повече го харесваше. Въпреки мрачния си вид той имаше весела душа и чувството за хумор му стигаше дори за насмешка над себе си. А любовта към животните беше тайната светлинка, която го огряваше отвътре. Най-много обичаше кучетата и заговореше ли за тях, възторгът преобразяваше непривлекателните му черти и той се превръщаше в приятен и доста красив мъж.

Докторът им разказа за черния лабрадор Кинг, който го спасил от удавяне през детството и ги подкани да обяснят как Айнщайн е спасил техния живот. Травис съчини една колоритна история за своя излет, когато почти налетял на ранена и освирепяла мечка. Описа как Айнщайн го предупредил да се пази и как после, когато полудялата мечка се втурнала подире им, се мъчел да уплаши и непрекъснато да държи звяра на разстояние. Нора успя да разкаже нещо по-близко до истината: нападение на сексуален маниак, чийто опит бил осуетен от Айнщайн, който не го пуснал да избяга, докато не пристигнала полицията.

Кийн беше впечатлен.

— Ама той наистина бил герой!

Нора усещаше, че историите за Айнщайн дотолкова са спечелили доктора на тяхна страна, че дори ако видеше татуировката и знаеше какво значи тя, той би си наложил да не мисли за нея и би ги пуснал по живо, по здраво веднага щом Айнщайн се оправи. Ако Айнщайн се оправи.

Но докато прибираха чиниите, Кийн каза:

— Сам, все се чудя защо твоята жена те нарича Травис.

Бяха подготвени за подобен въпрос. След като се сдобиха с новите документи, решиха, че ще е по-лесно и безопасно ако Нора продължи да го нарича Травис, а не да се мъчи със „Сам“ през цялото време и изведнъж, в най-неподходящия момент, да сбърка. Можеха просто да обясняват, че Травис е прякор, който тя е измислила след някаква интимна шега; а с намигвания един на друг и глуповати усмивки щяха да загатват, че в него има нещо, свързано с половите им отношения, нещо твърде неудобно за по-подробни обяснения. Така реагираха и при въпроса на Кийн, но изобщо не бяха в настроение за намигвания и глупави усмивки и Нора не бе убедена, че са го изиграли добре. Всъщност даже помисли, че тяхното нервно и неадекватно поведение можеше да изостри подозренията на Кийн, ако той имаше някакви подозрения.

* * *

Точно преди да започне следобедния прием, по телефона се обади помощникът на Кийн, който още по обед имаше главоболие, и му съобщи, че освен главата вече го боли и стомахът. Ветеринарят трябваше да се оправя сам с пациентите си, затова Травис веднага предложи своите и на Нора услуги.

— Разбира се, ние нямаме опита на ветеринарни лекари. Но можем да помогнем за всяка по-обикновена работа, която трябва да се свърши.

— Точно така — добави Нора. — И освен това, между нас казано, и мозъкът ни работи доста добре. Можем да направим почти всичко, стига да ни покажете как.

Цял следобед усмиряваха непокорни котки, кучета, папагали и всевъзможни други животинки, докато Джим Кийн ги лекуваше. Трябваше да се правят превръзки, да се носят лекарства от шкафчетата, да се мият и стерилизират инструменти, да се събират такси и да се пишат рецепти. Някои животни, страдащи от повръщане и диария, оставяха нечистотии, които трябваше да се измият, а Травис и Нора се заеха с тая неприятна задача, както и с другите, старателно и без да недоволстват.

Имаха поне две причини да го направят и първата беше, че помагайки на Кийн, имаха възможност да бъдат в кабинета при Айнщайн през целия следобед. Между многото задачи успяваха да откраднат някой и друг миг и да погалят ретривъра, да му кажат няколко насърчителни думи и да успокоят себе си, че състоянието му не се влошава. А лошата страна на тяхното непрекъснато присъствие бе да виждат, колкото и неприятно да е това, че той също не изглежда по-добре.

Другата причина бе да спечелят колкото може повече благоразположението на ветеринаря, да му дадат основание за благодарност, тъй че той да не промени своето решение за оставането им през нощта.

Кийн каза, че днес има много повече пациенти от обикновено, затова не успяха да затворят кабинета даже и след шест. Умората — и взаимните им усилия — създадоха помежду им чувство на другарство. Докато приготвяха вечерята и хапваха заедно, Джим Кийн ги забавляваше с непресъхващ избор вълнуващи истории за животни, преживени от него през дългата му практика, и те се чувстваха тъй приятно, като че ли бяха у свой приятел, когото познават от месеци, а не само от един ден.

Кийн им приготви спалнята за гости, намери и няколко одеяла, с които успяха да направят грубо легло на пода в кабинета. Травис и Нора щяха да спят на истинското легло на смени, като всеки от тях прекарва половината нощ на пода при Айнщайн.

Травис пое първата смяна от десет вечерта до три сутринта. Оставиха да свети само една лампа в другия край на кабинета и Травис ту сядаше, ту се протягаше върху натрупаните одеяла в тъмния ъгъл, където лежеше Айнщайн.

Имаше моменти, в които Айнщайн спеше и звуците на неговото дишане изглеждаха по-нормални, не толкова плашещи. Но от време на време лежеше буден и дишаше ужасно тежко, хленчейки от болка и — Травис някак усещаше това — от страх. Когато Айнщайн беше буден, Травис му говореше, припомняше изживени заедно неща, безбройните щастливи мигове и хубави моменти от последните шест месеца, а ретривърът изглеждаше поне малко успокоен от неговия глас.

Съвсем обездвижено, кучето не можеше да се въздържа. Два пъти се изпишка върху покритото с найлон дюшече. Без каквото и да е отвращение, с нежността и състраданието на баща, който се грижи за сериозно болното си дете, Травис почисти всичко. Невероятно, но той даже остана доволен от това усилие, защото всеки път, когато Айнщайн пишкаше, той получаваше доказателство, че кучето още живее и донякъде органите му работят нормално като всякога.

През нощта на няколко пъти имаше силен вятър и дъжд.

Капките потракваха печално върху покрива, като погребални барабани.

Два пъти през смяната на Травис се появи и Джим Кийн по пижама и халат. Първия път прегледа внимателно Айнщайн и смени бутилката на системите. По-късно, след втория преглед, му би инжекция. И в двата случая той убеждаваше Травис, че точно сега не е възможно да има признаци на подобрение, които да им вдъхват надежда; че точно сега е напълно достатъчна липсата на белези за влошаване в състоянието на кучето.

Доста пъти тази нощ Травис се разхожда до другия край на кабинета за да прочете отново думите върху лист, поставен в скромна рамка, която висеше над мивката:

Възхвала на Кучето

Единственият изцяло безкористен приятел, който човек може да има в този користен свят, единственият, който няма да го изостави никога, единственият, който не е способен на неблагодарност и предателство, е неговото куче. Кучето стои до човека и в богатство, и в бедност, когато е здрав и когато е болен. То ще спи и върху студената земя, където вият ледените ветрове и снегът шиба по лицето, само за да е близо до своя господар. То целува даже ръката, която не може да му предложи храна, ближе раните и язвите, получени от срещата с жестокостта на света. То пази съня на своя господар-просяк, като че ли е принц. Когато всички други приятели те предадат, остава с тебе. Когато земните богатства не са вече твои и уважението на силните е загубено, неговата любов остава неизменна като вечния път на слънцето през небесата.

Сенатор Джордж Вест, 1870

Всеки път, четейки възхвалата, Травис се изпълваше отново и отново с възхищение от самото съществуване на Айнщайн. Нима има по-често срещана детска мечта от куче, което може да възприема, да мисли и да е умно съвсем като човек? Кой Божи дар може да зарадва повече от домашен любимец, който е доказал, че може да общува като човек с човека, да споделя възторга и мъката и да разбира напълно тяхната важност и значение? Кое чудо може да донесе повече радост и по-голямо преклонение пред тайните на природата, по-силен трепет пред неочакваните чудеса на живота? Чудно, самата мисъл за индивидуалността на кучето, събрана в едно-единствено същество с ума на човек, даваше надежда, че ще се появи биологически вид с дарбите на човешкия род, но по-достоен и благороден. А нима има по-често срещана мечта от мечтата на възрастните хора, че някой ден ще се намерят други разумни създания, с които да споделяме огромната, студена вселена и в това споделяне да намерим поне малко облекчение от неописуемата самота и чувство за тихо отчаяние, присъщи на нашата раса?

А мъката от коя загуба може да се сравнява с мъката от загубата на Айнщайн, първото обнадеждаващо доказателство, че човечеството носи у себе си не само зародиша на величието, но и на божествеността?

Тези мисли, от които Травис не можеше да избяга, го потресоха и от него се изтръгна силно ридание. Проклинайки себе си, че се превръща в кошче за емоционални отпадъци, той излезе в коридора на долния етаж, където Айнщайн нямаше да усети — и нямаше да се уплаши — от неговите сълзи.

* * *

Нора го смени в три сутринта. Трябваше да настоява Травис да отиде в спалнята, защото той никак не искаше да напуска кабинета на Кийн.

Изтощен, но повтарящ, че не е възможно да заспи, Травис се сви в леглото и заспа.

Сънува, че го преследва жълтооко същество със зловещи нокти и скъсена отпред крокодилска челюст. Опитваше се да предпази Айнщайн и Нора, избутваше ги пред себе си и им повтаряше да бягат, да бягат, да бягат. Но неизвестно как чудовището заобиколи Травис и разкъса Айнщайн на части, а после докопа и Нора — това беше проклятието на Корнъл, от което не можеше да избяга само с една промяна на името от Травис Корнъл на Самюъл Хиат — и накрая спря да тича, падна на колене и наведе глава, защото след като загуби Нора и кучето, искаше сам да умре и чу приближаването на онова — цък — цък — цък — уплаши се, но все пак приветстваше очакваната смърт…

Нора го събуди малко преди пет сутринта.

— Айнщайн — каза тя тревожно. — Има конвулсии.

* * *

Когато Нора въведе Травис в белостенния кабинет, завариха Джим Кийн да прави нещо, наведен над Айнщайн. Не можеха да направят нищо друго освен да не му пречат и да го оставят да работи.

Травис и Нора се прегърнаха.

След няколко минути ветеринарят се изправи. Изглеждаше разтревожен и не направи обичайния си опит да се усмихне или да ги окуражи.

— Дадох му допълнителни антиконвулсанти. Мисля… че сега ще се оправи.

— Навлязъл ли е във втория стадий? — попита Травис.

— Може би не — отвърна Кийн.

— Възможно ли е да има конвулсии и още да е в първия?

— Възможно е — каза Кийн.

— Но не много вероятно.

— Не много — съгласи се Кийн. — Но не е… невъзможно.

„Чума във втория стадий“ — помисли Нора с мъка.

Притисна Травис до себе си по-силно от всякога.

„Втори стадий. Отражение в мозъка. Енцефалит. Хорея. Мозъчно увреждане. Мозъчно увреждане.“

Травис не искаше да се връща в леглото. Остана в кабинета с Нора и Айнщайн до сутринта.

Запалиха още една лампа за да стане малко по-светло, но без да дразни Айнщайн, наблюдаваха го и се опитваха да забележат у него признаци, че чумата навлиза във втория стадий: подскачането, гърчовете и дъвкането на въздух, за които спомена Джим Кийн.

Това, че подобни симптоми не се забелязваха, не даваше никаква надежда на Травис. Дори и Айнщайн да оставаше в първия стадий на заболяването, изглеждаше, че умира.

* * *

На следващия ден, петък, трети декември, помощникът на Джим Кийн все още се чувстваше твърде зле за да дойде на работа, затова Нора и Травис помагаха отново.

До обед температурата на Айнщайн не беше спаднала. От очите и носа му продължаваше да се стича бистра, макар и жълтеникава течност. Като че ли не дишаше с предишното усилие, но в своето отчаяние Нора се чудеше дали дробовете на кучето не работят по-тихо, защото то вече не прави предишните усилия и всъщност е започнало да се предава.

Тя не можа да сложи в уста нищо от обяда. Изпра и изглади своите и на Травис дрехи, докато седяха облечени в два от халатите на Джим Кийн, твърде големи и за двамата.

Този следобед в кабинета отново бе много оживено. Нора и Травис непрекъснато бяха в движение, но тя се радваше, че има много работа.

Беше пет без двайсет, час, който Нора нямаше да забрави през целия си живот. Точно помогнаха на Джим да се справи с един своенравен ирландски сетер, когато чуха как Айнщайн на два пъти издаде тих вой от своето легло в ъгъла. Нора и Травис веднага се обърнаха, и двамата въздъхнаха, и двамата очакваха най-лошото, защото това беше първият звук на Айнщайн, освен слабите хленчове откакто пристигнаха при лекаря. Но ретривърът беше повдигнал глава — за първи път след заболяването имаше сили да направи това — мигаше към тях и се оглеждаше наоколо с любопитство, като че ли искаше да попита: „Къде, за Бога, се намирам?“

Джим коленичи до кучето, и докато Травис и Нора стояха зад него приведени в очакване, внимателно прегледа Айнщайн.

— Погледнете очите му. Имат лек млечнобял оттенък, но изобщо не са каквито бяха преди и вече не текат толкова силно.

Той почисти с мокра кърпа изсъхналата течност под очите на Айнщайн и обърса носа му; ноздрите вече не шумяха от нови секреции. После измери с ректален термометър температурата на кучето и след като го погледна, каза:

— Пада. Цели два градуса.

— Благодаря на Господа — рече Травис.

А Нора разбра, че очите й отново се пълнят със сълзи.

Джим продължи:

— Още не е прескочил трапа съвсем. Сърдечният му ритъм е по-редовен, не толкова учестен, но още не е добър. Нора, вземете една от онези чинии ей там и я напълнете с малко вода.

Нора се върна от мивката след секунда и остави чинийката на пода, до краката на ветеринаря.

Джим я побутна към Айнщайн.

— Какво ще кажеш, приятел?

Айнщайн отново повдигна глава над дюшечето и се загледа във водата. Изплезеният му език изглеждаше сух и беше обложен с лепкаво вещество. Зави тихо и облиза бърните си.

— Може би — обади се Травис, — ако му помогнем…

— Не — каза Джим Кийн. — Нека сам реши. Той знае най-добре кога да пие. Не трябва да му даваме вода насила — от нея може само да повърне пак. Той ще разбере по инстинкт кога е най-добре да го направи.

С леки стонове и хриптене Айнщайн се помръдна върху дунапренения дюшек, завъртя се малко и почти легна по корем. После доближи нос до чинията, подуши водата, докосна я внимателно с език, хареса вкуса й, отпи глътка, две, и излочи една трета от чинията преди отново да се отпусне на леглото с въздишка.

Галейки ретривъра, Джим Кийн каза:

— Ще бъда много изненадан, ако той не се възстанови след време, и то напълно.

* * *

След време.

Тези думи тревожеха Травис.

Колко време щеше да е нужно на Айнщайн за окончателно възстановяване? Когато Чуждият пристигнеше най-накрая, щяха да се справят много по-добре, ако Айнщайн бе здрав и всичките му сетива работеха както трябва. Въпреки инфрачервените алармени системи, Айнщайн беше тяхната първа и най-сигурна система за ранно предупреждение.

След като и последният пациент си тръгна в пет и трийсет, Джим Кийн се измъкна и изчезна тайнствено за половин час, а когато се върна, носеше бутилка шампанско.

— Аз не съм кой знае какъв пияч, но някои случаи заслужават една-две глътки.

Нора се бе заклела да не пие никакъв алкохол, докато е бременна, но тези обстоятелства можеха да нарушат и най-тържествените клетви.

Взеха чаши и пиха в кабинета за здравето на Айнщайн, който ги гледа няколко минути, но, изтощен, скоро заспа.

— Това вече е естествен сън — отбеляза Джим. — Не е предизвикан от успокоителни.

Травис попита:

— Колко време ще му е нужно за да се възстанови?

— Чумата ще премине след няколко дни — може би седмица. Но все пак искам да го задържа тук поне още два дни. Ако желаете, вие вече можете да се върнете в къщи, но ще се радвам и ако останете. Помогнахте ми доста.

— Ще останем — отсече Нора.

— Но след като преодолее чумата — каза Травис, — ще бъде много слаб, нали?

— Отначало доста слаб — потвърди Джим. — Но постепенно ще си върне почти, а може би всичката, предишна сила. Вече съм убеден, че изобщо не е навлизал във втория стадий на болестта, въпреки конвулсиите. И вероятно до първи следващата година вече ще си е старият ви любимец и няма да останат никакви трайни недъзи, никакви парализи, нищо подобно.

Първи януари, догодина.

Травис се надяваше, че до този ден не остава много време.

* * *

Травис и Нора отново разделиха нощта на две смени. Травис пое първата, а тя го смени в кабинета в три часа сутринта.

Кармъл беше забулен в мъгла. Бавно пълзяща и непрогледна, тя замъгли всички прозорци.

Айнщайн спеше, когато Нора пристигна и попита:

— Той буди ли се много пъти?

— Да — отвърна Травис. — От време на време.

— А ти… говори ли му?

— Да.

— Е?

По изнуреното лице на Травис имаше много бръчки, а изражението му бе сериозно.

— Задавах му въпроси, на които може да се отговори с „да“ или „не“.

— И?

— Не отговаря. Само премигва към мене, прозява се или отново заспива.

— Все още е много уморен — каза тя, като отчаяно се надяваше, че това е обяснението за нежеланието на ретривъра да общува. — Няма сили дори за въпроси и отговори.

Блед и очевидно потиснат, Травис каза:

— Може би. Не знам… но си мисля… че изглежда… объркан.

— Още не е преодолял болестта — гласът на Нора беше неуверен. — Той се бори с проклетата чума, но тя още го владее, още е в лапите й.

— Объркан — повтори Травис.

— Ще му мине.

— Да — промълви Травис. — Да, ще му мине.

Но нещо в гласа му издаваше неговата убеденост, че Айнщайн вече няма да бъде същият.

Нора предполагаше какво си мисли Травис: че това отново е същото проклятие на Корнъл, на което той се преструваше, че не вярва, но страхът от него живееше някъде дълбоко в душата му. То осъди на страдания и ранна смърт всички, които той обичаше. То откъсна от него всички, които му бяха близки.

Всичко това бяха глупости, разбира се, и Нора не им повярва нито за миг. Но тя знаеше колко трудно е да се отърсиш от отломките на миналото и да погледнеш с ясни очи само към бъдещето, затова разбираше неговата неспособност за оптимизъм точно сега. Тя знаеше също, че не може да направи нищо за неговото измъкване от този кладенец на собственото страдание — нищо, освен да го целуне, после да го прегърне кратко и да го изпрати в леглото за кратък сън.

Когато Травис си тръгна, Нора седна на пода до Айнщайн и каза:

— Има някои неща, които трябва да ти кажа, рошава муцуно. Виждам, че спиш и не можеш да ме чуеш, но може би дори ако беше буден, не би разбрал какво говоря. Може би никога вече няма да ме разбираш и затова искам да ти кажа всичко сега, докато поне има още надежда умът ти да не е засегнат.

Тя спря, пое дълбоко дъх и огледа тихия кабинет, в който рамките от неръждаема стомана и стъклата на емайлираните шкафчета проблясваха на слабата светлина. Много самотно място в три и половина сутринта.

Айнщайн вдиша и издиша с тих съскащ звук и слабо хриптене. Не помръдна. Дори опашката му не шавна.

— Аз те мислех за мой страж, Айнщайн. Тайно те наричах така едно време, когато ме спаси от Артър Стрек. Моят страж. Ти не само ме измъкна от лапите на този ужасен човек — ти ме спаси от самотата и страшното отчаяние. А Травис ти отърва от мрака вътре в него, събра ни заедно, и по хиляди други начини заприлича на съвършен ангел-пазител. С доброто си и чисто сърце ти никога не пожела и не ни помоли за нищо в замяна на това, което направи за нас. От време на време няколко кучешки бисквитки, понякога малко шоколад. Но ти би го направил, дори ако те хранеха само с обикновена кучешка храна. Само защото ни обичаш, а споделената любов е достатъчна награда. И просто като те гледах такъв, какъвто си, рошава муцуно, ти ме научи на нещо много важно, нещо, което не мога лесно да изразя с думи…

Известно време тя мълча, неспособна да говори, седейки в тъмнината до своя приятел, дете, учител и страж.

— Но, дявол да го вземе — промълви тя накрая, — аз трябва да намеря думи, защото може би това е последният път, когато мога поне да се преструвам, че ме разбираш. Така е… от тебе научих, че и аз съм твой пазител, също и на Травис, а той е мой и твой пазител. Ние споделяме взаимна отговорност да бдим един за друг, ние сме стражи на себе си, всички ние сме пазители, ангели-пазители срещу мрака. От тебе научих, че винаги някой има нужда от нас, даже и да мислим, че сме безполезни, неинтересни и скучни. Но щом заобичаме и позволим на другите да ни обичат… да, хората, които обичат, са най-голямата скъпоценност на този свят, те струват повече от всичките съкровища на земята. Ти ме научи на това, рошава муцуно, и заради тебе аз вече никога няма да бъда същата.

През цялата дълга нощ Айнщайн лежа неподвижен, потънал в дълбок сън.

* * *

В събота Джим Кийн работи само сутринта. По обед заключи входа на клиниката откъм страничния двор на своята голяма, удобна къща.

Сутринта Айнщайн показа обнадеждаващи признаци на възстановяване. Пи повече вода и прекара известно време по корем, вместо да лежи само настрани. Вдигна глава и започна да наблюдава с интерес какво става в кабинета на ветеринарния лекар. Дори изсърба едно сурово яйце със сос, което Джим постави пред него, преполовявайки съдържанието на чинията, и не повърна изяденото. Свалиха от него всички системи за интравенозно хранене.

Но продължаваше да спи много. А реакциите му към Травис и Нора бяха на обикновено куче.

След обяда, както седяха с Джим край кухненската маса, ветеринарят въздъхна и каза:

— Е, мисля, че не е възможно да отлагаме повече този разговор — и от един вътрешен джоб на старото си, доста износено сако от рипсено кадифе извади сгънат лист хартия, който постави на масата пред Травис.

В първия момент Нора помисли, че това е сметката за извършената работа. Но след като Травис разгъна листа, тя видя съобщението за издирване, пратено от хората, търсещи Айнщайн.

Раменете на Травис увиснаха.

Чувствайки как сърцето й потъва бавно надолу, Нора се приближи до Травис за да прочетат заедно бюлетина. Носеше дата от миналата седмица. Освен външно описание на Айнщайн и трицифрената татуировка на ухото му, в призива пишеше, че е най-вероятно кучето да се открие при мъж на име Травис Корнъл и жена му Нора, които изглежда живеят под други имена. Долната част на листа имаше описания и снимки на Нора и Травис.

— Кога разбрахте? — Попита Травис.

Джим Кийн отговори:

— Само час след като го видях за пръв път в четвъртък сутринта. От шест месеца получавам всяка седмица допълнени варианти на това съобщение — и на три пъти ми напомнят по телефона от Федералния институт за ракови изследвания, че трябва да проверявам всеки златен ретривър за лабораторна татуировка и веднага да докладвам, ако го видя.

— И докладвахте ли за него? — попита Нора.

— Все още не. Не виждах смисъл да спорим за това преди да сме сигурни, че ще прескочи трапа.

Травис каза:

— А сега ще докладвате ли?

Подобното на хрътка лице на Джим Кийн придоби още по-навъсено изражение, когато отговори:

— Според Раковия институт това куче е било в ядрото на изключително важни изследвания, които могат да доведат до намирането на лекарство за рака. Там пише, че милиони долари от изследователския бюджет ще отидат на вятъра, ако кучето не бъде намерено и върнато в лабораторията за завършване на опитите.

— Всичко това са лъжи — рече Травис.

— Искам едно нещо да ви стане абсолютно ясно — каза Джим и се наведе напред върху своя стол, сгъвайки двете си огромни ръце до чашката с кафе. — Аз обичам животните до мозъка на костите си. А кучетата обичам повече от всичко друго. Но, опасявам се, не храня особени симпатии към хора, които си мислят, че трябва да се спрат всички опити с животни, хора, които смятат, че заради медицинския напредък, с който се спасява човешкия живот, не си струва да нараняваме някое морско свинче, котка или куче. Хора, нахлуващи в лаборатории и крадящи оттам животни, проваляйки години упорити изследвания… иска ми се да плюя върху тях. Добре е, правилно е да обичате живота, да го обичате силно във всички възможни, и в най-скромните, форми. Но тези хора не обичат живота — те благоговеят пред него и го обожествяват, а това е езичество, непросветеност и може би дори диващина.

— Нещата не стоят така — каза Нора. — Айнщайн никога не е бил използуван в антиракови изследвания. Това е измислено само за да се скрие истината. Не Раковият институт търси Айнщайн. Търси го Националното управление за сигурност — тя погледна към Травис. — Е, какво ще правим сега? Върху лицето на Травис се изписа мрачна усмивка, когато каза:

— Е, разбира се, не мога да убия Джим за да го спра… Ветеринарят изглеждаше изненадан.

— … затова си мисля, че трябва да му обясним и да го убедим.

— Истината ли? — попита Нора.

Травис се втренчи в Джим Кийн, гледа го дълго и накрая каза:

— Да. Истината. Единствено от нея може да се убеди, че трябва да захвърли тая проклета листовка в кошчето.

Нора въздъхна дълбоко и обясни:

— Джим, Айнщайн е умен колкото сме аз, ти или Травис.

— Понякога си мисля, че даже е по-умен от нас — добави Травис.

Ветеринарят ги гледаше с неразбиращ поглед.

— Нека направим още една каничка кафе — каза Нора. — Следобедът ще бъде дълъг, безкрайно дълъг.

* * *

Часове по-късно, в пет и десет събота следобед, Нора, Травис и Джим Кийн се струпаха пред дюшека, на който лежеше Айнщайн.

Кучето току-що беше пило още вода. То също ги погледна с интерес.

Травис се опитваше да разбере дали в тези големи кафяви очи още гори изумителната дълбочина, странната напрегнатост и разбирането, неприсъщо на куче, които беше виждал толкова пъти преди. По дяволите. Не беше убеден — и тази несигурност го плашеше.

Джим прегледа Айнщайн и на глас отбеляза, че очите му вече са по-ясни, почти нормални, и температурата продължава да спада.

— И сърдечните тонове са малко по-добри.

Изтощен от десетминутния преглед, Айнщайн се обърна настрана и издаде дълга, уморена въздишка. Само след миг задряма отново.

Ветеринарят каза:

— Май че не прилича много на куче-гений.

— Още е болен — обясни Нора. — Трябва му само още малко време за възстановяване и той ще успее да ви докаже, че всичко, което казахме, е истина.

— Кога, мислите, ще се изправи на крака? — попита Травис.

Джим помисли преди да отговори:

— Може би утре. Отначало доста ще се олюлява, но ще се изправи може би още утре. Просто ще почакаме и ще видим.

— Когато проходи — каза Травис, — върне си чувството за равновесие и прояви желание да се движи, това трябва да означава, че и умът му също започва да се прояснява. Затова, след като се изправи и тръгне, е подходящият момент да му дадем тест, който ще покаже неговите умствени способности.

— Звучи разумно — отбеляза Джим.

— И ако ги покаже — намеси се Нора, — нали няма да го предадете?

— Да го предам на хората, които са създали Чуждия, за който ми разказахте? Да го предам на лъжците, съчинили тази полицейска измишльотина за издирване? Нора, за какъв човек ме вземате?

Нора отговори:

— За добър човек.

* * *

Двайсет и четири часа по-късно Айнщайн залиташе из кабинета на Джим Кийн като дребен четирикрак старец.

Застанала на колене, Нора пълзеше по пода до него, обясняваше му колко умен и храбър герой е той и неусетно го насърчаваше да продължава своите усилия. Всяка негова стъпка я изпълваше с възторг, като че ли учеше своето собствено дете да ходи. Но по-голям възторг предизвикваха неколкократните му погледи към нея: тия погледи сякаш изразяваха огорчение от собствената му недъгавост, но в тях имаше и някакво чувство за хумор, като че ли искаше да й каже: „Ей, Нора, аз да не съм ти тука някакво зрелище? Не съм ли станал направо за смях?“

В събота вечерта той хапна малко твърда храна, а в неделя цял ден гриза някакви лесно смилаеми витаминозни храни, донесени от ветеринаря. Пиеше достатъчно течности, а най-окуражителният признак за подобрение беше настояването му да излезе навън за естествените си нужди. Още не можеше да стои на крака дълго и от време на време се поклащаше и тупваше по хълбоци; но все пак не се блъскаше в стените и не обикаляше в кръг.

Вчера Нора отиде да пазарува и се върна с три игри „Скрабъл“. Травис вече беше наредил двайсет и шестте купчинки с отделните букви в единия край на кабинета, където имаше доста незаето пространство на пода.

— Готови сме — каза Джим Кийн. Той бе седнал на пода до Травис, кръстосал крака по турски.

Пука лежеше до своя господар и гледаше с тъмните си любопитни очи.

Нора поведе Айнщайн през стаята, докато стигнаха до пуловете на играта. Взе главата му в ръце, погледна го право в очите и каза:

— Добре, рошава муцуно. Нека да докажем на доктор Джим, че ти не си просто някакво клето лабораторно животно, използувано за ракови тестове. Нека му покажем какъв си наистина — за да разбере той за какво всъщност те търсят онези гадни хора.

Тя се опитваше да повярва, че в тъмните очите на ретривъра вижда предишното разбиране.

Травис не можа да скрие страха и напрежението си, когато каза:

— Кой ще зададе първия въпрос?

— Аз — отвърна Нора без да се колебае. Обърна се към Айнщайн:

— Как е бикът?

Бяха казали на Джим Кийн за съобщението, намерено от Травис сутринта, когато Айнщайн се беше разболял тежко — БИКЪТ ЗЛЕ — и ветеринарят разбра добре Нориния въпрос.

Айнщайн премигна към нея, погледна буквите, после пак премигна към нея, подуши пуловете, и точно когато стомахът я сви от страх, изведнъж започна да избира букви и да ги побутва с нос.

БИКЪТ ПРОСТО НЕ В НАСТРОЕНИЕ.

Травис изтръпна, като че ли загнездилият се в него ужасен страх беше силен електрически заряд, който изведнъж излетя, освободен от тялото му. Той промълви:

— Слава Богу, благодаря ти, Боже — и се засмя от радост.

— По дяволите, не може да бъде — каза Джим Кийн.

Пука вдигна високо глава и наостри уши — разбираше, че става нещо важно, но не беше сигурен какво точно.

Сърцето на Нора биеше силно от облекчение, възбуда и любов, когато върна буквите по техните купчинки и зададе втория въпрос:

— Айнщайн, кой е твоят господар? Кажи ни неговото име.

Ретривърът погледна нея, после Травис и добре обмисли отговора си.

НЯМА ГОСПОДАР. ПРИЯТЕЛИ.

Травис се смееше.

— За Бога, ще се задоволя и с това. Никой не може да бъде негов господар, но всеки трябва да е адски горд, ако заслужи приятелството му.

Чудно — доказателството, че разумът на Айнщайн е незасегнат, накара Травис да се смее от радост, първият смях, на който бе способен от доста дни, а Нора плачеше от облекчение.

Джим Кийн ги гледаше с широко отворени очи и глупава усмивка.

— Чувствам се като дете, което тайничко се е промъкнало в голямата стая на Бъдни вечер и е видяло с очите си как истинският дядо Коледа оставя подаръците под елхата.

— Мой ред е — каза Травис, припълзя напред, постави ръка върху главата на Айнщайн и го погали леко. — Джим току-що спомена Коледа, а тя не е далеч. Двайсет дни от днес. Тъй че, кажи ми, Айнщайн, какво искаш най-много да ти донесе дядо Коледа?

Айнщайн на два пъти понечва да подреди пуловете-букви, но и двата пъти премисли решението си и ги разбърка. Залюля се, тупна по хълбок, огледа се глуповато, видя, че всички го чакат, изправи се пак и този път изписа заявката си с три думи.

ВИДЕОФИЛМИ МИКИ МАУС.

* * *

Не си легнаха до два сутринта, защото Джим Кийн беше опиянен, но не от бира, вино или уиски, а от неистов възторг, предизвикан от ума на Айнщайн.

— Съвсем като човек, да, но все пак си е куче, куче си е, невероятно прилича, но и невероятно се различава от човешкото мислене — според това, което видях.

Но Джим не настояваше за повече от десетина въпроса, разкриващи чудните му способности, и той пръв настоя да не изморяват повече своя пациент. Обаче остана като наелектризиран, толкова възбуден, че едва стоеше на мястото си. Травис нямаше да се изненада много, ако ветеринарят изведнъж просто избухнеше.

Докато седяха в кухнята, Джим непрекъснато ги молеше да разказват отново случките с Айнщайн: какво направил със списанието „Съвременна съпруга“ в Солванг; как решил сам да добави студена вода в първата гореща вана, която Травис му приготвил; и още много. Всъщност Джим започна сам да повтаря историите, като че ли Травис и Нора никога не са ги чували, но те само се радваха на неговото въодушевление.

Със силен замах той сграбчи бюлетина „издирва се“ от масата, запали клечка кибрит и го изгори в мивката. После пусна водата отгоре.

— По дяволите тези тесногръди души, които могат да държат подобно същество заключено зад решетка, където да го човъркат, бодат и изучават. Може и да са били достатъчно гениални да го създадат, но те самите не могат да схванат значението на това, което са направили. Те не разбират неговото величие, защото ако го разбираха, нямаше да го държат като затворник.

Накрая, след като Джим Кийн се съгласи неохотно, че всички се нуждаят от сън, Травис пренесе Айнщайн (който отдавна спеше) в стаята за гости. Приготвиха му легло от одеяла на пода, точно до тяхното.

Под завивките в тъмното, слушайки тихото и успокоително похъркване на Айнщайн, Травис и Нора се прегърнаха.

Тя каза:

— Сега вече всичко ще се оправи.

— Приближава ни още една близка неприятност — отвърна той. Имаше чувството, че оздравяването на Айнщайн е отслабило проклятието за ранна смърт, което го преследваше цял живот. Но още не смееше да се надява, че то вече изобщо не съществува. Чуждият беше някъде там, отвъд тези стени… и приближаваше.