Отначало тя мислеше, че Травис също представлява някаква заплаха; не колкото Арт Стрек, но все пак й се струваше опасен — обаче скоро преодоля страховата си психоза. Сега й беше смешно като си спомняше напрежението при срещите с него. Той беше любезен и мил, точно този тип мъж, който, според леля й Вайълет, не съществуваше никъде по света.

След като страхът й мина, Нора остана с убеждението, че единствената причина за ежедневното внимание на Травис бе неговото съжаление към нея. Даже само заради вроденото си чувство за състрадание той не можеше да обърне гръб на никой човек, изпаднал в нужда или отчаян и в беда. Почти никой, ако срещнеше Нора, не би решил, че тя е в беда — може би малко странна, срамежлива и твърде чувствителна, но не и отчаяна, не и в беда. И все пак тя беше отчаяна — преди да го срещне — от своята неспособност да се справи със света отвъд четирите стени на стаята си, изпитваше отчайващ страх от бъдещето и самотата. А Травис — не по-малко чувствителен, отколкото любезен — разбра нейната беда и се отзова. И постепенно — докато топлото време на май преливаше в юнска горещина под парещото слънце — тя започна да допуска, че е възможно той да й помага не от съжаление, а защото наистина я харесва.

Но така и не можа да разбере какво намира такъв привлекателен мъж в жена като нея. Струваше й се, че изобщо няма какво да му предложи.

Добре, да кажем, че проблемът е мнението й за самата себе си. Може би в действителност не бе тъй безнадеждно грозновата и скучна както си мислеше. Но така или иначе, Травис очевидно заслужаваше — и винаги можеше да притежава — по-добра женска компания от нейната.

Реши да не разпитва за интереса му към своята особа. Просто трябваше да се отпусне и да се наслаждава.

Тъй като Травис беше продал кантората за недвижими имоти след като жена му почина и всъщност се бе оттеглил от бизнеса, а Нора също не ходеше на работа, те, стига да искаха, можеха да прекарват целия ден заедно — и го правеха. Посещаваха галерии, потайни книжарнички, правеха дълги разходки и продължителни излети с кола из живописната долина Санта Инес или по брега на величествения Тих Океан.

Два пъти тръгваха рано сутринта за да прекарат цял ден в Лос Анджелиз и Нора остана зашеметена от огромния град и видяното там: направиха обиколка на филмовите студия, разгледаха зоопарка, посетиха утринно представление на нашумял мюзикъл.

А един ден Травис успя да я убеди, че косата й се нуждае от подстригване и фризура. Заведе я в един фризьорски салон, който покойната му жена посещаваше често. Нора беше толкова нервна, че започна да заеква, докато говореше с фризьорката, наперена блондинка на име Мелъни. Вайълет винаги подстригваше Нора в къщи, а след смъртта й тя се подстригваше сама. Услужливото суетене на фризьорки около нея беше ново изживяване, замайващо като първото посещение на ресторант. Мелъни направи нещо, което сама нарече „оправяне на перушината“ — отряза много от косата на Нора, но не личеше, че тя е намаляла. Не й позволиха да се гледа в огледалото, не я оставиха дори да зърне прическата си, докато не бе изсушена и сресана. Чак след това завъртяха стола и я поставиха срещу новото й лице. Когато видя отражението в огледалото, тя се вкамени.

— Изглеждаш страхотно — каза й Травис.

— Пълно преобразяване — допълни Мелъни.

— Страхотна си — повтори Травис.

— Имали сте толкова красиво лице, с изящна структура — каза Мелъни, — но дългата права коса го разваляше, правеше го твърде издължено и със заострени черти. А тази прическа подчертава най-красивото в него.

Даже Айнщайн одобри промяната й. Когато излязоха от салона, кучето ги чакаше на колонката за паркиране, на която го бяха забързали. Когато видя Нора, направи обичайния скок на куче към стопанина си, постави предни лапи върху нея, подуши я по лицето и косата и през цялото време скимтеше радостно и размахваше опашка.

А тя едва понесе новия си вид. Когато я обърнаха към огледалото, видя там една сантиментална стара мома, която се опитва да мине за красиво и жизнено младо момиче. Тая прическа просто не й подхождаше. Тя само подчертаваше колко безлична и грозновата е всъщност. Никога нямаше да бъде секси, чаровна, нещо по-така и всичко друго, което прическата се опитваше да загатне. Все едно да привържеш към опашката на пуйка ветрило от пъстроцветни пера и да я представяш за паун.

Но тъй като не искаше да засегне Травис, се престори, че харесва новия си вид. Обаче още същата вечер изми косата си, търка я докато изсъхне и премахне всички следи от тъй наречената фризура. Стара се много, но къдренето й попречи да я направи като преди — права и прилепнала.

На следващия ден, когато я вземаше за обяд, Травис остана явно изненадан, че тя се е върнала към предишния си вид. Но не каза нищо, не зададе никакви въпроси. А тя толкова се притесняваше да не засегне чувствата му, че първите няколко часа не посмя да го погледне в очите за повече от секунда-две.

Въпреки нейната все по-честа и упорита съпротива, Травис настояваше непременно да й купи нова рокля, нещо лятно и в по-ярки цветове, но достатъчно официално за вечеря в „Звездите на града“, изискан ресторант в Уест Гутиерес, където, според него, човек можеше да види някои от живеещите наоколо филмови звезди, а тук те бяха почти колкото в Бевърли Хилз — Бел Еър. Посетиха един скъп магазин, където Нора пробва много рокли и изчакваше мнението на Травис за всяка, изчервена и унижена. Продавачката изглежда наистина харесваше как изглежда тя във всяка и непрекъснато повтаряше, че фигурата й е съвършена, но Нора не можеше да се отърси от чувството, че й се надсмива.

Роклята, която Травис хареса най-много, беше от колекцията на Дайан Фрийс. Нора също не можеше да отрече красотата й: преобладаваха червеното и златистожълтото, но върху фон от невероятни цветове, за които човек не би помислил, че могат да са в подобна хармония (явно това отличаваше моделите на Фрийс от всички други). Тази рокля придаваше изключителна женственост. Върху красива жена можеше да е шокираща. Но за нея не ставаше. Тъмни цветове, безформени кройки, проста материя, никакви украшения — това беше нейният стил. Опита се да му каже кое й подхожда, обясни му, че за нищо на света няма да облече подобна рокля, но той само повтаряше:

— Страхотна си с нея. Страхотна си.

Накрая му позволи да я купи. Мили Боже, наистина му позволи. Знаеше, че не бива, че прави голяма грешка и никога няма да облече това. Докато опаковаха роклята, Нора се мъчеше да разбере защо се подчини и разбра, че въпреки чувството на унижение й бе някак приятно един мъж да купува дрехи за нея, един мъж да се интересува от външния й вид. Никога не бе мечтала това да се случи и сега беше поразена.

Не можеше да спре изчервяването на лицето си. Чуваше как сърцето й бие. Виеше й се свят, но това не беше неприятно.

А след това, като излизаха от магазина, научи, че той е платил за роклята петстотин долара. Петстотин долара! Отначало имаше намерение просто да я окачи в гардероба и да й се наслаждава дълго, само да я гледа и мечтае — и точно тъй щеше да стори, ако цената бе петдесет долара — но за петстотин нямаше как да не я облече, въпреки чувството на неудобство, въпреки че би изглеждала фалшиво — като просякиня, която се преструва на принцеса.

Следващата вечер, два часа преди идването на Травис, който щеше да я води в „Звездите на града“, тя много пъти облича и съблича роклята. Прерови съдържанието на гардероба си неведнъж и като побесняла търсеше някаква по-подходяща, по-разумна дреха, но не намери нищо, защото никога не бе имала дрехи за изискан ресторант.

Докато гледаше начумерено отражението си в огледалото на банята, промърмори:

— Приличам на Дъстин Хофман в „Тутси“.

После изведнъж се засмя, защото реши, че е твърде строга към себе си. Но не можеше да бъде по-снизходителна — чувстваше се точно като маскирана за карнавал. А в случая чувствата бяха по-важни от фактите, и усмивката й стана кисела.

Два пъти започва да плаче от отчаяние и мислеше да му се обади, за да отложат срещата. Но повече от всичко искаше да го види, колкото и ужасно да бе унижението тази вечер. Капна в очите си няколко капки „Мюрин“, за да намали червенината им, после отново пробва роклята — и пак я съблече.

Той изглеждаше чудесно в черния си костюм, когато пристигна в седем без пет.

А Нора беше облякла безформена синя дреха и тъмносини обувки.

Травис каза:

— Ще те почакам.

Тя му отговори изненадана:

— А? Защо?

— Знаеш добре — искаше да каже „върни се и я облечи“.

Думите излязоха от устата й на нервни пресекулки, а в обяснението нещо куцаше:

— Травис, съжалявам, ужасно е, страшно съжалявам, но залях цялата рокля с кафе.

— Чакам те тука — отвърна той и тръгна към входа на хола.

Тя настояваше:

— Цяла кана кафе.

— По-добре побързай. Масата е запазена за седем и половина.

Като се опитваше да се подготви за насмешливия шепот или даже за открития смях на всички, които я видят и си повтаряше, че все пак единствено мнението на Травис има значение, тя облече роклята на Дайан Фрийс.

Искаше й се да не е разваляла прическата, направена от Мелъни преди два дни. Може би сега щеше да помогне.

Не, вероятно би изглеждала само по-смешна.

Когато слезе по стълбите, Травис се усмихна и каза:

— Чудесна си.

Тя така и не разбра дали блюдата в „Звездите на града“ са толкова вкусни, колкото ги смятаха. Не опита нищо. По-късно даже не можеше да си спомни точно как е изглеждал интериорът, но помнеше добре лицата на другите посетители — и между тях лицето на Джийн Хекмън — те се запечатаха в паметта й, защото беше сигурна, че те цялата вечер я наблюдаваха с учудване и презрение.

Травис очевидно добре усещаше неудобството й, защото по средата на вечерята остави чашата с вино, наведе се към нея и каза тихо:

— Ти наистина изглеждаш чудесно, Нора, независимо какво си мислиш. И ако имаше достатъчно опит и разбираше от тези неща, щеше да разбереш, че привличаш повечето мъже в салона.

Но тя знаеше истината и не се страхуваше от нея. Даже и да я гледаха мъжете, то не бе заради хубостта й. По същия начин щяха да гледат и някоя пуйка с шарено ветрило на опашката, представяща се за паун.

— По тебе няма и следа от грим — продължи той, — а изглеждаш по-добре от всички други жени тук.

Без грим. Това беше другата причина да я наблюдават. Когато една жена обличаше петстотиндоларова рокля, за да отиде в скъп ресторант, тя трябваше да изглежда колкото се може по-добре, а това се постигаше с червила, моливи за очи, грим, руж и един Бог знае какво още. А Нора никога не бе помисляла за грим.

Шоколадовият крем, който със сигурност беше много вкусен, непрекъснато засядаше в гърлото й, все едно че се опитваше да поглъща хартия.

През двете седмици, изминали от срещата им, тя и Травис прекараха дълги часове в разговори и вече с изненадваща лекота успяваха да споделят и най-интимните си чувства и мисли един с друг. Тя научи защо той е останал сам въпреки привлекателния си външен вид и добро материално състояние, а той знаеше причината за нейното ниско самочувствие. Когато вече не можеше да поглъща повече от крема си и помоли Травис веднага да я отведе в къщи, той й каза тихо:

— Ако има справедливост, тази вечер Вайълет Девън се поти от яд в пъкъла.

Нора му отвърна ужасена:

— О, не. Тя не беше чак толкова лоша.

По пътя към дома й той беше тих и умислен.

Докато се прощаваха пред вратата, настоя тя да уреди среща с Гарисън Дилуърт, бившия адвокат на леля й, който сега помагаше и на Нора в уреждането на дребните юридически проблеми.

— Съдя по това, което си ми разказвала — убеждаваше я Травис. — Дилуърт е познавал леля ти по-добре от всеки друг и залагам кон за кокошка, че той може да ти разкрие за нея доста неприятни истини и да разкъса проклетата верига, с която тя те държи даже и от гроба.

Нора отговори:

— Но в живота на леля Вайълет нямаше никакви тъмни или страшни тайни. Тя не криеше нищо. Всъщност беше съвсем обикновена жена. Дори малко тъжна.

— Доплака ми се от съжаление — каза Травис.

Продължи да настоява, докато тя не се съгласи да уговори среща с Гарисън Дилуърт.

По-късно, в спалнята си, когато се опита да съблече роклята на Дайан Фрийс, Нора разбра, че не иска да я сваля. Цяла вечер едва се сдържаше да не се скрие от всички погледи, чувстваше се като в карнавален костюм. А сега си спомняше за вечерта с приятно чувство и силно желаеше да я удължи колкото може. Заспа с петстотиндоларовата рокля като някоя сантиментална гимназистка.

* * *

Всичко в кабинета на Гарисън Дилуърт внушаваше спокойствие, уважение и сигурност. Стени, облицовани с красиво резбован дъб. От бронзови корнизи висяха тежки тъмносини завеси. Рафтовете бяха пълни с дебели юридически книги в кожени подвързии. Имаше масивно дъбово бюро.

Самият адвокат представляваше любопитна смесица между олицетворение на достойнство и неподкупност от една страна, и Дядо Коледа — от друга. Беше висок, доста едър и представителен, с гъста сребристобяла коса и въпреки че минаваше седемдесетте, работеше по цяла седмица. Гарисън явно обичаше костюмите с жилетка и вратовръзка под нея. Беше прекарал много години в Калифорния, но говорът му — дълбокият, спокоен глас и изисканите изрази — издаваха, че очевидно произхожда от кръговете на висшата класа в източните щати, в които бе роден, възпитан и образован. Но в очите му гореше едно истински живо и весело пламъче и не пестеше дружелюбната си усмивка — съвсем като Дядо Коледа.

Той не опита да се дистанцира от тях, като застане зад бюрото, а покани Нора и Травис да седнат в удобните кресла около малка масичка за кафе, върху която стоеше голяма гарафа за вода.

— Не зная точно какво сте дошли да научите. Около леля ви не се крият никакви тайни. Няма никакви скрити откровения, които да променят живота ви…

— Това и сама го знаех — каза Нора. — Съжалявам, че ви обезпокоихме…

— Почакай малко — намеси се Травис. — Нека оставим господин Дилуърт да свърши.

Адвокатът продължи:

— Вайълет Девън беше моя клиентка, а да пази повереното му от клиентите дори след смъртта им, е дълг на адвоката. Поне аз така мисля, въпреки че някои колеги не се чувстват задължени толкова продължително време. Но разбира се, тъй като говоря с най-близката жива родственица и наследница на Вайълет, предполагам, че ще реша да не крия почти нищо — ако изобщо съществуват тайни за разкриване. Освен това не мисля, че мога да имам някакви препятствия от морално естество против възможността да изразя честно мнението си за вашата леля. Да имат собствено мнение за хората е разрешено даже на адвокатите, свещенослужителите и лекарите — той въздъхна дълбоко и смръщи вежди. — Никога не съм я харесвал. Смятах я за ограничена, съвсем затворена в себе си жена и даже леко… е, да кажем, умствено нестабилна. А начинът, по който ви възпита, Нора, беше престъпен. Разбира се, не по смисъла на закона, без да попада под ударите му, но въпреки всичко — престъпен. И жесток.

Откакто се помнеше, Нора живееше с усещането, че всичките жизненоважни органи и съдове в тялото й са завързани в един як възел, който ограничаваше потока на кръвта, напрягаше я и тя трябваше да живее с притъпени сетива, с усилие да се бори за всяко свое движение, като машина с последни капки гориво. Но думите на Гарисън Дилуърт разсякоха като с меч този възел и тя усети за първи път как в нея нахлува с пълна сила истинският живот.

Тя добре знаеше какво й бе сторила Вайълет Девън, но това не й стигаше, за да преодолее жестоката строгост на своето възпитание. Трябваше да чуе първо как някой друг осъжда леля й. Травис вече бе обвинил Вайълет и когато го чу, тя почувства малко облекчение. Но неговото мнение не можеше да я освободи, защото Травис не познаваше самата Вайълет и поради това думите му нямаха достатъчно въздействие. При Гарисън не бе така — той познаваше добре Вайълет и казаното от него успя да откъсне Нора от задръжките на нейното минало.

Трепереше силно, по лицето й се стичаха сълзи, но тя явно не съзнаваше нито едното, нито другото, докато Травис се пресегна от креслото и постави ръка върху рамото й, за да я успокои. Тогава започна да рови в чантичката си за кърпичка.

— Съжалявам.

— Скъпа госпожице — каза Гарисън, — не се извинявайте за това, че строшихте желязната черупка, която ви сковаваше цял живот. За първи път ви виждам да проявявате силни чувства, за първи път състоянието ви не е изключителна срамежливост, а нещо друго — и се радвам, че съм свидетел на това. Адвокатът остави Нора да избърше очите си и се обърна към Травис:

— Какво още разчитахте да чуете от мене?

— Има някои неща, които Нора не знае, истини, които трябва да научи и не вярвам да нарушите строгия кодекс за правата на клиента, ако й позволите да ги разбере.

— Какви точно?

Травис отговори:

— Вайълет Девън никога през живота си не е работила и все пак е живяла доста прилично, не е изпадала в нужда и дори е оставила средства, предостатъчни за нуждите на Нора през целия й живот — поне докато си стои в тази къща и живее като отшелница. Откъде е получила тя парите си?

— Откъде ли? — Гарисън изглеждаше учуден. — Нора, разбира се, знае това.

— Не, не го знае — каза Травис.

Нора вдигна глава и видя изумения поглед на Гарисън Дилуърт. Той премигна и обясни:

— Съпругът на Вайълет беше сравнително заможен. Но почина твърде млад и тя наследи всичко.

Нора го гледаше като паднала от небето, с полуотворена уста и едва успя да промълви:

— Съпруг?

— Джордж Олмстед — отвърна адвокатът.

— Никога не съм чувала това име.

Гарисън отново премигна бързо, като че ли вятърът бе хвърлил пясък в лицето му.

— Тя не ви е споменавала за съпруга си?

— Никога.

— И даже никой съсед не ви е…

— Ние не поддържахме никаква връзка със съседите си — отговори Нора. — Вайълет не ги одобряваше.

— Да, всъщност — каза Гарисън, — като си помисля, сигурно сте имали нови съседи и от двете страни по времето, когато Вайълет ви е взела при себе си.

Нора почисти носа си и прибра кърпичката. Още трепереше. Чувството на внезапно освобождаване от оковите на миналото предизвика твърде силни чувства, но те малко по малко започнаха да отстъпват на любопитството.

— Сега по-добре ли си? — попита я Травис.

Тя кимна, после го погледна изпитателно и каза:

— Ти знаеше това, нали? За съпруга й, имам предвид. И затова ме доведе тука.

— Подозирах — отговори Травис. — Ако беше наследила всичко от родителите си, щеше да го спомене. А тя никога не е казвала откъде има парите си — е, и затова ми си стори, че остава само една възможност — съпруг, и то най-вероятно съпруг, с когото е имала неприятности. А и сама знаеш колко зле е била настроена към всички хора, особено към мъжете.

Адвокатът беше толкова слисан и възбуден, че не можа да остане на едно място. Изправи се и закрачи покрай един огромен старинен земен глобус, осветен отвътре и сякаш направен от прозрачен пергамент.

— Изумен съм. Значи вие наистина никога не сте разбирали защо тя бе такава човекомразка, защо подозираше всички, че таят най-лоши намерения?

— Не съм — каза Нора. — Всъщност не ми е трябвало да зная. Мислех, че това просто е в характера й.

Продължавайки да крачи, Гарисън продължи:

— Да. Истина е. Убеден съм, тя беше почти на границата на параноята още в младостта си. А когато откри, че Джордж й е изневерявал с други жени, фитилът на омразата изведнъж пламна. След това стана много по-зла.

Травис попита:

— А защо Вайълет е използвала моминското си име, Девън, щом е била омъжена за човек на име Олмстед?

— Вече не искаше да носи това име. Отвращаваше се от него. Изхвърли нещата на мъжа си, почти го прогони с тояга! И точно щеше да се развежда, когато той почина — каза Гарисън. — Беше научила за връзката му с други жени, както казах. Беше полудяла. Засрамена и бясна. Трябва да ви кажа… не мога да обвинявам само бедния Джордж, защото не мисля, че е намирал много обич и топлина в дома си. Още месец след сватбата той знаеше, че този брак е грешка.

Гарисън спря до глобуса, постави ръка на върха на света и се замисли за отдавна миналите неща. В ежедневието той изглеждаше много по-млад от възрастта си. Но сега, взирайки се назад в годините, бръчките по лицето му видимо се удълбочиха, а сините му очи сякаш избледняха. След миг разтърси леко глава и продължи:

— Така е, но все пак тогава времената бяха други, на жена с изневерил съпруг се гледаше със съжаление и насмешка. Но даже и тогава реакцията на Вайълет ми се стори прекалена. Тя изгори всички негови дрехи, смени бравите на къщата… дори уби едно куче — шпаньол, което той много обичаше. Отрови го. И му го изпрати в кутия по пощата.

— Мили Боже — тихо изрече Травис.

Гарисън каза:

— Вайълет взе обратно моминското си име, защото вече не искаше неговото. Отвращавала я мисълта, казваше, че трябва да носи неговото име през целия си живот, нищо че той бил мъртъв. Тази жена не умееше да прощава.

— Да — съгласи се Нора.

При спомена за нея лицето на Гарисън се сбърчи от неприятно чувство, но той заговори отново:

— Когато Джордж загина, тя изобщо не прикриваше задоволството си.

— Загина? — Нора почти очакваше да чуе, че Вайълет е убила Джордж Олмстед, но някак е успяла да избегне наказанието.

— Беше при автомобилна катастрофа преди четиридесет години — поясни Гарисън. — Загубил контрол над колата по крайбрежната магистрала на път от Лос Анджелиз към дома си, излетял от пътя, точно където на времето нямаше мантинела. Брегът там е много стръмен и висок около шейсет-осемдесет фута, и колата на Джордж — голям, черен Пакард — се претърколила няколко пъти надолу към скалите. А Вайълет наследи всичко, защото, въпреки че тя бе завела делото за развод срещу него, Джордж още не беше променил завещанието си.

Тогава Травис каза:

— Значи Джордж Олмстед не само изневерява на Вайълет, но като умира, я оставя и без прицел за злобата й. Затова тя насочва тази злоба към целия свят.

— И най-вече към мене — допълни Нора.

* * *

Същия следобед Нора разказа на Травис за своите занимания с рисуване. Досега не му беше споменавала за интереса си в изобразителното изкуство, а и той не бе влизал в спалнята й, където бяха стативът, шкафът с боите и четките и рисувателната дъска. Сама не знаеше защо запази в тайна от него тази страна от живота си. Беше загатнала, че просто се интересува от изкуство и затова се разхождаха из галерии и музеи, но не каза нито дума за собствените си работи, може би защото се опасяваше, че той няма да се впечатли особено от платната й.

Ами ако усети, че в нея няма истински талант?

Книгите не бяха единственото убежище на Нора през дългите, мрачни и самотни години. Крепеше я и рисуването. Тя вярваше, че рисува добре, даже много добре, но беше твърде срамежлива и лесно ранима, за да изкаже гласно убеждението си пред друг човек. А ако бърка? Или ако няма талант, а само запълва с това времето си? Изкуството беше единственото средство за поддържане на някаква вяра в собствената й личност. Почти нямаше с какво друго, освен таланта, да крепи съвсем скромното си самочувствие, затова трябваше непременно да се пази от възможно разочарование. А мнението на Травис за нея бе най-важното, и ако той не одобреше рисунките, тя трудно би преживяла това.

Но когато излязоха от кабинета на Гарисън Дилуърт, Нора усети, че е дошло времето да поеме този риск. Истината за Вайълет Девън като вълшебен ключ открехна тежките врати на нейния духовен затвор. Щеше да мине много време преди Нора да излезе от килията и поеме пътя по дългия коридор към външния свят, но, веднъж тръгнала по него, тя не можеше вече да спре. И неизбежно трябваше да приеме всичките преживявания в този нов живот, даже и ужасната възможност да изпита тежко разочарование от отхвърлянето на таланта си. Не можеше да спечели нищо, без да рискува.

Вече в къщи, тя обмисляше дали да не заведе Травис на горния етаж и да му покаже няколкото най-нови картини. Но мисълта, че ще пусне в стаята си мъж, пък бил той със съвсем невинни намерения, й се стори твърде дръзка. Откровенията на Гарисън Дилуърт й дадоха усещане за свобода, така е, и възгледите й за света също бързо се променяха, но тя още не беше дотам свободна. Затова просто покани Травис и Айнщайн да седнат на едно от големите канапета в претъпкания с мебели хол, където реши да им представи някои от своите платна. Включи всички лампи, дръпна завесите, за да пусне дневната светлина през прозорците и каза:

— Ще се върна веднага.

Но в стаята си започна да се двоуми и доста време не можа да реши кои две картини да му занесе първо. Накрая се спря на четири, въпреки че щеше да изглежда малко странно с всичките под мишница по стълбите. Обаче почти ги беше занесла, когато спря и треперейки от колебание, реши да ги върне и да избере други. А след като изкачи четири стъпала нагоре, разбра, че така пък целият й ден ще мине в умуване. Напомни си отново, че няма да спечели нищо без да рискува, пое дълбоко дъх и слезе бързо по стълбите с четирите картини, които бе избрала отначало.

Травис ги хареса. И не само това. Каза, че са поразителни.

— За Бога, Нора, това не е любителско рисуване. Това е нещо истинско. Изкуство.

Тя постави картините върху четири стола, а Травис не се задоволи да ги разгледа само от канапето. Стана, отиде до тях и започна да се спира ту пред едно, ту пред друго платно.

— Ти си страхотна фотореалистка — каза й той. — Аз, разбира се, не съм изкуствовед, но, Бога ми, правиш го не по-зле от Уийт. А има и нещо друго… нещо загадъчно, в тия двете…

От комплиментите му тя се изчерви до ушите и едва успя да преглътне и каже с глас:

— Малко сюрреализъм.

Беше донесла два пейзажа и два натюрморта. Двете картини в двата жанра бяха наистина чисти фотореалистични произведения. Но другите две освен фотореализма имаха и силно сюрреалистично внушение. В единия натюрморт, например, върху масата се виждаха няколко стъклени водни чаши, кана, лъжички и резенчета лимон, представени с главозамайващо точни детайли; на пръв поглед всичко изглеждаше съвсем истинско; но при по-внимателно вглеждане можеше да се забележи, че едната чаша сякаш се стопява и прелива в повърхността на масата, а едно лимоново резенче е обхванато от стъклото на чашата, като че ли излято около него.

— Съвършени са, наистина са съвършени — каза Травис. — Имаш ли други?

Дали имала други!

Тя отиде още два пъти до спалнята и донесе шест нови картини.

Травис се възхищаваше все повече на всяко следващо платно. Радостта и възторгът му бяха съвсем истински. Отначало тя помисли, че може би й се надсмива, но скоро се убеди — това бе действителното му отношение.

Крачейки от платно към платно, той каза:

— Имаш отлично чувство за цвят.

Айнщайн придружаваше Травис по стаята и след всяко изречение на господаря си бафкаше тихо и лудо махаше опашка, като че ли желаеше да изрази съгласие с неговите оценки.

— Тези тук са изпълнени с настроение — забеляза Травис.

— Баф.

— Владееш съвършено средствата за изразяване. Изобщо нямам чувството, че гледам хиляди следи от четка. Напротив, сякаш картината се е появила току-що върху платното чрез някаква магия.

— Баф.

— Трудно ми е да повярвам, че не си минала през някакво специално обучение.

— Баф.

— А тези, Нора, са достатъчно добри за продаване. Всяка галерия ще ги вземе моментално.

— Баф.

— Можеш не само да си изкарваш хляба с това… мисля, че можеш да си създадеш страхотно име.

Тъй като досега не смееше да признае пред себе си колко сериозно приема работата си, Нора често рисуваше своите картини една върху друга и използваше едно и също платно много пъти. Заради това много от произведенията й бяха изгубени завинаги. Но на тавана държеше повече от осемдесет — най-добрите. Затова отстъпи пред настояванията на Травис и двамата свалиха в хола много от опакованите платна, скъсаха кафявата хартия и ги подпряха по всички мебели. Нора не си спомняше друг път тази мрачна стая да е изглеждала тъй светла и приветлива.

— Всяка галерия ще приеме с радост да им направи изложба — каза Травис. — Всъщност защо не натоварим утре няколко от тях в пикапа и да ги покажем в няколко галерии — да видим какво ще кажат.

— О, не, не.

— Обещавам ти, Нора, няма да останеш разочарована.

Внезапно я обхвана нова тревога. Усещаше приятна тръпка от възможността за кариера в изкуството, но в същото време се страхуваше от предстоящата решителна крачка. Като че ходеше по ръба на пропаст.

Затова отговори:

— Още не. Нека ги натоварим в пикапа след седмица… или месец… и тогава да ги занесем в някоя галерия. Но още не, Травис. Просто… не се чувствам готова за това.

Той каза с усмивка:

— Пак ли си претоварена от нови усещания?

Айнщайн я доближи и се отри в крака й, като я погледна с такова мило изражение, че тя също се усмихна.

Започна да чеше кучето зад ушите и се обърна към Травис:

— Толкова много неща станаха за съвсем кратко време. Не мога да поема всичко. Продължавам с усилие да преодолявам световъртежа. Чувствам, че съм на въртележка, която се върти все по-лудо и никой не може да я спре.

Тя казваше истината, но не цялата, защото имаше и друга причина да не избързва с излагането на своите произведения пред публика. Искаше това да става постепенно, за да й остане време да се наслаждава на приятното вълнение от всяка следваща стъпка. Ако избързаше, метаморфозата й от стара мома в пълноценна участница в истинския живот щеше да отмине шеметно покрай нея и да я остави със замъглен поглед и виене на свят. А тя искаше да изживее всички щастливи моменти на тази промяна.

Чувстваше се като инвалид, затворен от рождението си между четирите стени на самотна тъмна стая, пълна с уреди за поддържане на живота, който току-що е излекуван по вълшебен начин. Нора Девън правеше първите внимателни стъпки в един нов свят.

Не само Травис имаше заслуга за завръщането на Нора от дългото изгнаничество. За нейната промяна не по-малка роля изигра и Айнщайн. Със своята тайнствена, но изключителна интелигентност ретривърът очевидно бе разбрал, че на Нора може да се вярва. След историята със списанието „Съвременна съпруга“ и бебетата в Солванг, кучето я поглеждаше все по-често и в очите му личеше съвсем не кучешки разум.

Виждайки доверието на Айнщайн, Травис се реши и разказа на Нора как е открил ретривъра в гората и как нещо странно, съвсем непознато, го преследвало. Описа всичките изумителни действия на кучето след този ден. Разказа й също за нередките пристъпи на тревога, в които изпада Айнщайн в средата на нощта — как понякога седи с часове пред прозореца и наблюдава мрака, като че ли се страхува, че непознатото същество от горите ще го открие.

Една вечер останаха до късно в кухнята на Нора, изпиха цели кани кафе, изядоха доста домашен ананасов кекс и търсеха обяснение за тайнствения интелект на кучето. Когато не скимтеше за парченце кекс, Айнщайн ги слушаше с жив интерес, сякаш разбираше какво споделят за неговата особа, а от време на време започваше да вие тихо и подтичваше нервно напред-назад — може би от чувство на безсилие, че кучешкият гласов апарат не му позволява да говори по човешки. Но приказките им стигаха все до задънена улица, защото нито едно тяхно предположение не си струваше труда да бъде обсъждано.

— Аз вярвам, че той сам може да ни каже откъде е и защо тъй дяволски се различава от другите кучета — предположи Нора.

Айнщайн започна да сече бързо въздуха с опашка.

— О, сигурен съм — каза Травис. — Той и без това има почти човешко самосъзнание. Знае, че е различен, а подозирам, че също знае защо е такъв и, мисля, няма да има нищо против да ни разкаже всичко, стига само да открие как може да го стори.

Ретривърът излая веднъж, изтича до края на кухнята, после обратно, погледна ги, завъртя се лудешки, показвайки съвсем човешко безсилие и накрая се отпусна на пода с глава върху лапите, като ту пухтеше, ту тихо виеше.

Разказът за нощта, когато кучето се развълнува силно от книгите в библиотеката на Травис, заинтригува много Нора.

— Той схваща книгите като средство за общуване — каза тя. — И може би усеща, че чрез тях може да прехвърли мост между себе си и нас, да преодолее някак взаимното неразбиране.

— Но как? — попита Травис, докато вдигаше с вилицата си малко от ананасовия кекс.

Нора сви рамене:

— Не знам. Но може би не е успял, защото твоите книги не са подходящи. Каза, че са романи, нали?

— Да. Проза.

Нора продължи:

— А може би ще са нужни книги с картинки, с образи, на които да реагира. Мисля, че ако съберем на едно място всякакви книги с илюстрации и шарени списания, разхвърляме ги по пода и започнем да работим с Айнщайн, сигурно ще открием някакъв начин да разговаряме с него.

Ретривърът скочи на крака и се затича право към Нора. По израза на лицето му и напрегнатия поглед в неговите очи тя разбра, че е направила добро предложение. Още утре щеше да събере множество книги и списания и да изпробва плана си на практика.

— Ще е нужно голямо търпение — предупреди я Травис.

— Търпението ми е безкрайно като океана.

— Сигурно си мислиш така, но понякога общуването с Айнщайн може да промени всичките ти понятия за себе си и света.

Като се обърна към Травис, кучето изсумтя силно с ноздри.

Първите опити за пряко общуване с него в сряда и четвъртък не даваха особени надежди за успех, но не след дълго Травис и Нора станаха свидетели на чудото. В петък вечерта, на 4 юни, те откриха начина и вече никога животът им нямаше да бъде същият.

2

— … информация за чути писъци в недостроени къщи, Бордо Ридж…

В петък вечерта, 4 юни, по-малко от час преди свечеряване, слънцето хвърляше медено-златен блясък над окръг Ориндж. Вече втори ден продължаваха жестоките, трийсет и пет градусови горещини. Улиците и сградите излъчваха топлината, погълната през дългия летен ден. Клоните на дърветата висяха уморено. Не полъхваше никакъв ветрец. Шумът на автомобилното движение се чуваше приглушено от големите магистрали и улиците, като че ли ревът на моторите и свиренето на клаксоните не можеше да пробие жежкия въздух.

— … повтарям, Бордо Ридж, още в строеж, източната част на…

В територията на окръга, съседна на град Йорба Линда, където хълмовете се издигаха плавно на североизток, а градските постройки тепърва започваха да се появяват, почти нямаше улично движение. Само от време на време се чуваше изсвирване на клаксон или писък на спирачки, но и те звучаха странно приглушено, плачевно и тъжно в тежката влага на въздуха.

Заместник-шерифите Тийл Портър и Кен Даймз бяха в патрулната кола — Тийл караше, Кен държеше карабината — а вентилацията на колата беше повредена, климатикът не работеше, дори вентилаторът не вкарваше въздух през отворите. Въпреки свалените прозорци купето беше като фурна.

— Вониш на умрял шопар — каза Тийл Портър на спътника си.

— Тъй ли? — отговори Кен Даймз. — Ти пък не само вониш като умрял шопар, но и приличаш на умрял шопар.

— Така значи. Е, на тебе всичките ти гаджета приличат на умрели шопари.

Горещината не попречи на Кен да се ухили:

— Тъй ли мислиш? Аз пък чух от мацките ти, че правиш любов като умрял шопар.

Умореният хумор не можеше да скрие тяхното отегчение и досада. А обаждането преди малко не обещаваше нищо вълнуващо: вероятно ставаше дума за деца, които си играят; децата обичаха да играят по строежите. И двамата заместници бяха на трийсет и две, добре сложени бивши играчи на американски футбол от гимназията. Не бяха родни братя, но от шестгодишната съвместна работа бяха станали като побратими.

Тийл сви от главния по един черен път с разпилени тук-там отпадъци, водещ към новостроящия се квартал Бордо Ридж. В него имаше около четиридесет незавършени къщи, някои само с готови стени, а други — вече покрити с мазилка.

— Като погледнеш — каза Кен, — това е една от глупостите, по които хората адски си падат, ама аз така и не мога да разбера защо. Искам да кажа — що за тъпо име е „Бордо“, щом става дума за отдалечен застроен район в южна Калифорния? Да не искат да повярваме, че тука някой ден ще растат лозя? И на всичкото отгоре — „Ридж“^[1], а пък то е в равнината между хълмовете. Сигурно искат да кажат, че ще е спокойно място. Да, все още е. Обаче като издигнат още три хиляди къщи наоколо в следващите пет години?

Тийл се намеси:

— Прав си, но мене най ме учудва, че ги наричат хубави миниквартали. Майната му, какво значи миниквартал? Никой човек, ако е с всичкия си, няма да ги помисли за хубави квартали — може би освен руснаците, дето прекарват целия си живот по дванайсет в апартамент. Това са си извънградски къщи.

Навсякъде по улиците на Бордо Ридж бяха разпилени бетонни бордюри и водопроводни тръби, но тротоари още нямаше. Тийл караше бавно, за да не вдига много прах, но без особен успех. Двамата с Кен се оглеждаха наляво и надясно към скелетите на незавършените къщи, за да видят хлапетата, които щяха да получат наказание за лудориите си.

На запад, в самия край на град Йорба Линда и почти до границата на Бордо Ридж, имаше вече заселени завършени къщи. Техните обитатели се бяха обадили на полицията в Йорба Линда, че чуват писъци някъде от незавършените строежи. Но тази територия още не бе присъединена към града, затова с оплакването трябваше да се заемат служителите на шерифа.

На края на улицата заместниците видяха бял пикап, принадлежащ на компанията-собственик на Бордо — „Братя Тюлмън“. Беше паркиран до три почти завършени къщи, които явно щяха да служат за търговски мостри.

— Като че ли някой от шефовете им още е тука — каза Кен.

— Или може би нощният пазач е дошъл по-рано за дежурство — отговори Тийл.

Паркираха зад камиончето, слязоха от задушната и гореща патрулна кола, застанаха неподвижно и се ослушаха. Пълна тишина.

Кен се провикна:

— Хей! Има ли някой тука?

Ехото повтори няколко пъти вика му из пустия квартал.

Кен попита:

— Искаш ли да обиколим малко?

— Майната му, не ща — отвърна Тил. — Но щом си рекъл, да тръгваме.

Кен още не вярваше, че нещо лошо се е случило в Бордо Ридж. Може да са оставили пикапа тук в края на работния ден. Нали и без това оставяха различни инструменти и материали през нощта: върху дългата каросерия на голям камион се виждаха две рула кабели, имаше и един багер. Най-вероятно някакви хлапета бяха причинили обаждането.

Грабнаха две прожекторчета от колата, защото в недостроените сгради все още нямаше крушки или някакво вътрешно осветление, въпреки че до квартала беше прокарано електричество.

Повече по навик, отколкото от убеждение, че ще им трябва оръжие, Кен и Тийл закопчаха коланите с пистолети около кръстовете си и влязоха в най-близката структура с очертания на бъдеща къща. Не знаеха какво точно търсят, просто обикаляха поредното неприятно място, а в това се състоеше повечето работа на полицая.

За първи път от сутринта повя лек, непостоянен бриз и в откритите стаи на сградата като призраци се появиха малки вихрушки от прашни стърготини. На запад слънцето бързо залязваше и скелетата хвърляха по пода сенки като затворнически решетки. Последната дневна светлина, преминаваща от златно в кално-червено, придаваше на въздуха мек блясък като пред отворената врата на пещ. По бетонния под се търкаляха много гвоздеи, които блестяха на огнената светлина и звънтяха под нозете им.

— Ако трябваше да плащам сто и осемдесет хиляди сухо — каза Тийл, докато насочваше лъча на прожекторчето към тъмните ъгли, — щях да очаквам стаи малко по-големи от тези.

Вдишвайки дълбоко аромата на стърготини, Кен отговори:

— По дяволите, за такава сума ще искам стаи като самолетни хангари.

От задната страна на къщата те излязоха на малък, тесен двор и изключиха прожекторите. Голата, изсъхнала земя не беше подравнена. Навсякъде бяха разпилени строителни отпадъци: начупени летви, отломки от стар бетон, усукани купчини тел, гвоздеи, парчета пластмасови тръби с неподходяща дължина, керемиди от кедрово дърво, изхвърлени от майсторите, пластмасови чашки за газирани напитки, опаковки от големите хамбургери на „Макдоналдс“, празни кутийки от Кока-Кола и други боклуци с неопределим произход.

Тъй като още нямаше огради, те виждаха всичките дванайсет задни двора на тази улица. По песъчливата земя се простираха морави сенки, но ясно се виждаше, че там няма никого.

— Няма следи от насилие — каза Тийл.

— Нито заплашени девици — добави Кен.

— Е, нека поне да се разходим, да поогледаме между сградите — предложи Тийл. — Нали трябва да отчитаме пред хората за какво отиват данъците им.

Намериха трупа след две къщи, в трийсетфутовата пролука между постройките.

— По дяволите — каза Тийл.

Мъртвият мъж лежеше по гръб в сянката и само горната част от тялото му се виждаше в калночервената светлина, затова отначало Кен и Тийл не разбраха на какво ужасно убийство са се натъкнали. Но когато коленичи над трупа, Кен бе потресен от изтърбушените вътрешности на мъжа.

— Исусе Христе, очите му — промълви Тийл.

Кен вдигна поглед от разкъсаното тяло и видя празнините на мястото, където трябваше да бъдат очите на жертвата.

Тийл се насочи бавно към замърсения заден двор и пътьом извади револвера си.

Кен също се извърна от разкъсания труп, тръгна назад и измъкна своето оръжие от кобура. Потеше се вече цял ден, но сега усети как по тялото му отново избива хладна влага, този път от горчивата, хлъзгава пот на страха.

„Някой от новите опиати“ — помисли Кен. Само някой задник, дрогиран яко с парахлорфенил, можеше да извърши подобна жестокост.

В Бордо Ридж беше съвсем тихо.

Не помръдваше нищо освен сенките, които с всяка изминала секунда ставаха по-издължени.

— Това е само дело на някоя отрепка, натъпкана с ангелски прах — изказа Кен опасенията си на глас.

— И аз си помислих същото — отвърна Тийл. — Искаш ли да поогледаме още малко?

— За Бога, не само двамата. Трябва да се обадим по радиото за подкрепление.

Тръгнаха по обратния път, като внимателно се оглеждаха на всички страни. Не успяха да изминат много, когато чуха шумовете. Нещо се счупи. Издрънча метал. Строши се някакво стъкло.

За Кен беше съвсем ясна посоката, от която идваха звуците. Гюрултията се чуваше от вътрешността на най-близката от почти завършените къщи — търговски мостри.

Ако не откриеха някой възможен извършител и нищо не им подсказваше къде да го търсят, връщането им в колата и обаждането за подкрепление щяха да бъдат оправдани. Но сега, след като чуха шума в къщата-мостра, обучението и придобитият инстинкт изискваха от тях да действат по-смело. Затова бързо тръгнаха към задната част на сградата.

Върху скелето беше закрепен шперплат, който пазеше стените от евентуален дъжд. Между дъските, покрити с насмолена хартия, имаше мрежесто сито и голяма част от постройката вече беше измазана. Всъщност мазилката изглеждаше влажна, като че ли започната същия ден. Повечето прозорци имаха стъкла; само от няколко рамки още не бе свален замърсеният найлон.

Чу се още един трясък, по-силен от първия, а след това отново звън на строшено стъкло някъде отвътре.

Кен Даймз се опита да отвори стъклената врата на релси, водеща от задния двор към всекидневната. Не беше заключена.

А отвън Тийл се опитваше да разгледа стаята през стъклото. Въпреки че в къщата все още влизаше малко светлина от непокритите врати и прозорци, вътрешното пространство беше в сянка. Все пак успяха да видят, че във всекидневната няма никой и Тийл се промъкна през полуотворената врата, здраво стиснал в едната ръка прожектора, а в другата своя „Смит и Уесън“.

— Ти заобиколи и иди отпред — прошепна Тийл на партньора си, за да не успее мръсникът да се измъкне оттам.

Приведен ниско, за да не се вижда през прозорците, Кен зави бързо зад ъгъла, покрай страничната стена на къщата, после излезе отпред и през цялото време очакваше някой да скочи от покрива или да връхлети върху него през някой от неостъклените прозорци.

* * *

Грапави плоскости покриваха вътрешните стени, таваните също бяха облицовани. От всекидневната се влизаше в малка преходна столова, от нея — в кухнята, и в това обширно пространство нямаше никакви прегради. В кухнята бяха поставени дъбови шкафове, но по пода още нямаше плочки.

Въздухът миришеше на хоросан и вар, примесени с острата миризма на безир.

Тийл застана в малката столова и се ослуша за други шумове от чупене на нещо или просто движение.

Нищо.

Ако тази къща приличаше по разпределение на повечето извънградски къщи в Калифорния, то тогава вляво, зад кухнята, трябваше да е голямата столова, зад нея — хола, входното антре и кабинета. А тръгнеше ли по коридора от малката столова, вероятно щеше да намери сервизно помещение за перални, баня, вграден гардероб и пак да излезе в антрето. Нямаше значение кой от двата пътя ще избере и той тръгна по коридора за да огледа първо сервизното помещение.

Стаята беше тъмна, без прозорци. Вратата зееше полуотворена и в лъча на прожектора Тийл успя да види само няколко жълти шкафа и празните места за пералня и сушилня. Но той реши да провери и пространството зад вратата, където мислеше, че трябва да е мивката и плочата за гладене. Блъсна силно вратата за да я отвори докрай и скочи бързо вътре, като завъртя лъча в тази посока. Там наистина имаше мивка от неръждаема стомана и вградена маса, но не и убиец.

От години не бе изпитвал подобно напрежение. Не можеше да пропъди от съзнанието си натрапчивия образ на мъртвия мъж и онези празни очни кухини.

„Не само напрегнат“, помисли. „Признай си, посираш се от страх.“

* * *

Вече пред къщата, Кен прескочи един тесен ров и се насочи към двойната входна врата, която беше затворена. Огледа се наоколо — никой не се опитваше да избяга. С настъпването на мрака Бордо Ридж приличаше все повече на останки от бомбардировка, отколкото на строящ се квартал. Сенките и прахът създаваха илюзията за срутени стени.

* * *

Тийл Портър реши да излезе от сервизната стая, обърна се и понечи да тръгне към коридора, когато изведнъж вдясно от него, между жълтите шкафове, се отвори с трясък вратата на едно широко два и високо шест фута шкафче за метли и онова нещо връхлетя отгоре му като играчка на пружина в магическа кутия и, Господи, за стотна от секундата той помисли, че насреща му е дете със страшна гумена маска. Не можа да го види ясно в слабата светлина на прожектора, защото лъчът не беше насочен към нападателя — но достатъчно за да разбере, че онова е истинско, защото не беше възможно тези очи, като ореоли на лампа в мъгла, да са от пластмаса или стъкло. Стреля с револвера си, обаче той бе насочен в обратна посока, към коридора, и безполезният куршум се заби в отсрещната стена, затова Тийл опита да се извърне, но онова се стовари върху него, съскайки като змия. Успя да стреля още веднъж, този път в пода — изстрелът прокънтя оглушително в затвореното пространство — после разбра, че то го влече обратно, към мивката, а пистолетът бе изтръгнат от ръката му. Изтърва и прожектора, който се изтърколи към един далечен ъгъл. Опита се да забие юмрук между очите на онова нещо, но ръката му едва беше направила половината движение, когато почувства страшна болка в корема, като че ли няколко големи остриета се забиха в него едновременно, и тогава с ужас разбра какво го очаква. Той крещеше, крещеше, а уродливото лице на чудовището от магическата кутия се наведе над него в полумрака, жълтите му очи светеха, Тийл отново закрещя, почувства удар и нови остриета потънаха в меката плът на гърлото му…

* * *

Кен Даймз беше на четири стъпки от предната врата, когато чу вика на Тийл. Вик на изненада, страх и болка.

— Мамка му.

Вратата беше двойна, от полиран дъб. Дясното крило бе закрепено за прага и страничната стена на касата чрез ключалки с дълги болтове, а лявото — подвижно, и стоеше отключено. За миг Кен забрави всякаква предпазливост и се втурна вътре, после спря в мрачното антре.

Крясъците вече бяха спрели.

Включи прожектора си. Вдясно — празна всекидневна. Вляво — празен кабинет. Стълби към втория етаж. Не се вижда никой.

Тишина. Абсолютна тишина. Като в космоса.

За момент Кен се поколеба дали да не извика Тийл — опасяваше се, че така убиецът ще разбере къде се намира. След това реши да използува прожектора си — без който така или иначе не можеше да продължи — и с негова помощ да открие Тийл; нямаше значение дали ще го извика или не.

— Тийл!

Гласът му отекна в празните стаи.

— Тийл, къде си?

Никакъв отговор.

Тийл сигурно е мъртъв. Господи. Щеше да отговори, ако беше жив.

Или може би лежи ранен, в безсъзнание, и умира. В такъв случай най-добре да се върне в патрулната кола и да извика по радиото линейка.

Не. Не, ако партньорът му наистина бе в тежко състояние, Кен трябваше да го открие бързо и да му окаже първа помощ. Докато пристигне линейката, Тийл можеше да умре. С губене на време рискуваше твърде много.

Освен това трябваше да се справи с убиеца.

Нощта бързо поглъщаше остатъка от дневна светлина и сега през прозорците едва проникваше бледа калночервена светлина. Кен трябваше да разчита изцяло на прожектора, но той не му помагаше много, защото при всяко движение на лъча сенките ту се извисяваха, ту политаха надолу като въображаеми нападатели. Тези илюзии можеха да отвлекат вниманието му от истинската опасност.

Като остави външната врата широко отворена, той тръгна бавно по тесния коридор към задната част на къщата. Придържаше се до стената. Почти при всяка стъпка подметката на едната му обувка скърцаше. Държеше зареденото оръжие пред себе си, насочено напред, а не към пода или тавана, защото точно в този момент изобщо не му пукаше, че изстрелът може да е смъртоносен.

Вдясно една врата беше отворена. Някакъв килер. Празен.

Неприятната миризма на собствената му пот вече беше по-силна от мириса на вар и безир в къщата.

Стигна до дамската тоалетна стая вляво. Бързото движение на лъча не разкри нищо необичайно, но го изненада уплахата в собственото му лице, отразено в огледалото.

Задната част на къщата — всекидневна, малка столова и кухня — бяха точно пред него, а от лявата му страна имаше друга отворена врата. В лъча на прожектора, който изведнъж започна да трепери бясно в ръката му, Кен видя тялото на Тийл на пода в сервизното помещение, а около него имаше толкова кръв, че той със сигурност не бе вече жив.

Вълната страх, заляла изведнъж съзнанието му, повлече след себе си тъмните водовъртежи на мъката, яростта, омразата и свирепото желание за мъст.

Зад Кен нещо тупна.

Той изкрещя и се обърна с лице към заплахата.

Но коридорът вдясно и малката столова вляво бяха пусти.

Изглежда звукът беше дошъл от предната част на къщата. Още преди да заглъхне слабото му ехо, Кен разбра, какво е чул: затварянето на външната врата.

Още един звук наруши тишината — по-тих, но по-застрашителен: щракването на ключалката с глухи болтове.

Нима убиецът успя да се измъкне от къщата и да заключи входната врата, и то с ключ? Но откъде можеше да вземе ключа? От своята първа жертва, пазача? И защо изчака досега?

По-вероятно бе заключил вратата не отвън, а отвътре, и то не само за да забави Кен, а да му подскаже, че иде неговият ред.

Кен мислеше да загаси прожектора, чийто лъч би насочил убиеца право към него, но сиво-моравата светлина на здрача бе вече съвсем слаба и изобщо не осветяваше вътрешността на къщата. Без прожектора щеше да е като сляп.

Как, по дяволите, успяваше убиецът да вижда в бързо сгъстяващия се мрак? Възможно ли е парахлорфенилът да подобрява и нощното зрение на наркомана, тъй както увеличава десетократно физическата сила — само едно странично въздействие на ангелския прах?

Къщата беше тиха.

Стоеше с гръб, плътно прилепен до стената на коридора.

До него достигаше мирисът от кръвта на Тийл. Слаба, почти метална миризма.

Цък — цък — цък.

Кен замръзна на място и се вслуша напрегнато, но не чу нищо след трите потраквания. Прозвучаха му като бързи стъпки по бетонния под на някой, обут в тежки обувки с твърди подметки от гьон — или с шипове.

Звуците започнаха и спряха тъй внезапно, че той не можа да разбере от коя посока идват. Но изведнъж ги чу отново — цък — цък — цък — цък — този път четири стъпки, минаващи през антрето в посока към коридора, където беше той.

Веднага се отблъсна от стената, завъртя се, за да посрещне лице в лице противника и приклекна, като насочи прожектора и револвера към мястото, откъдето чу стъпките. Но в коридора нямаше никой.

Кен отвори уста и започна да поема въздух през нея, защото се опасяваше, че шумът от бързото дишане през ноздрите ще му попречи да долови движенията на врага. Тръгна бавно по коридора, влезе в антрето. Нищо. Входната врата наистина беше затворена, но кабинетът, холът, стълбите и горната площадка бяха пусти.

Цък — цък — цък — цък.

Сега шумовете идеха от съвсем друга посока — от малката столова в задната част на къщата. Убиецът тихо беше напуснал антрето, и през хола и голямата столова бе стигнал до кухнята и малката столова, като чрез тази обиколка искаше да заеме позиция зад гърба на Кен. Сега мръсникът влизаше в коридора, от който Кен току-що излезе. И въпреки че прекосяваше другите стаи бързо и безшумно, сега отново започна да издава същите звуци и по всичко личеше, че го прави нарочно, не защото обувките му потракваха при всяка стъпка, както подметките на Кен скърцаха, а защото искаше чрез повторението на този шум да се присмее над уплахата на Кен, да му каже: „Хей, вече съм зад тебе, ето ме, идвам, не ме интересува готов ли си или не, идвам“.

Цък — цък — цък.

Кен Даймз не беше страхливец. Бе кадърно ченге и никога не бягаше от опасности. Само за седем години служба имаше три почетни грамоти за храброст. Но това потайно и дивашки жестоко копеле, което притичваше из къщата в непрогледната тъмнина — тихо, когато му скимне или издаващо тези звуци, за да му се подиграе — го обърка и уплаши. Кен беше смелчага като повечето ченгета, но не и глупак — а само глупак би влязъл храбро в схватка, без да разбира какво точно става.

Вместо да се върне в хола и да застане срещу убиеца, той тръгна към входната врата и се пресегна към дръжката на лостовата брава с намерението да се измъкне колкото може по-бързо от това дяволско място. Тогава откри, че вратата не само е заключена с глухите болтове. Около дръжките на неподвижното и подвижното крило беше усукана доста тел, взета от отпадъците, която ги крепеше здраво едно за друго. Трябваше да се справи с телта преди да излезе, а това би му отнело половин минута.

Цък — цък — цък.

Той стреля веднъж към коридора, без да има определена мишена и избяга в обратната посока, пресичайки празния хол. Чуваше стъпките на убиеца зад себе си. Потракваше. Приближаваше се бързо в тъмнината изотзад. Но когато Кен успя да стигне до столовата и вече доближаваше вратата на кухнята, с намерение да притича оттам, през всекидневната и навън през задната врата, от която влезе Тийл, той чу потракването някъде пред себе си. Беше сигурен, че убиецът го преследваше в хола, но явно след това оня бе тръгнал обратно и сега го изненадваше от другата посока; играеше си с него като котка с мишка. От звуците на тоя гад беше ясно, че всеки момент ще влезе в малката столова и тогава между него и Кен оставаше само пространството на кухнята, затова той реши да заеме поза за стрелба където си беше и да пръсне черепа на тоя психопат веднага щом се появи в лъча на прожектора…

Изведнъж убиецът нададе страшен рев.

Потраквайки по коридора, все още невидим, но вървящ към Кен, нападателят отново изпищя с пронизителен нечовешки глас, в който беше събрана цялата мощ на първичната ярост и омраза, най-необикновения звук, който Кен бе чувал някога, такъв звук не можеше да издаде никой човек, даже и най-откаченият лунатик. От главата на полицая моментално се изпари всяко намерение за съпротива, той замаха с лъча светлина към кухнята, за да обърка противника, извърна се обратно и хукна, но не към хола или някоя друга част на къщата, където жестоката игра на тая чудовищна котка можеше да продължи, а направо към мъждеещата светлина на един прозорец в столовата, през който се процеждаха последните лъчи преди нощния мрак. Наведе глава, присви ръце пред гърдите си и малко преди да се забие в стъклото изви тяло встрани. Прозорецът се строши с трясък, той падна в задния двор и се превъртя няколко пъти върху строителните отпадъци. Отломки от големи тухли и остри късчета бетон се забиха болезнено в бедрата и между ребрата му.

Врагът му сякаш изчезна в настъпващата нощ.

С ясното съзнание, че не е постигнал безопасност, Кен не губеше време да проклина злата си съдба. Притича бързо покрай страничната стена на къщата и излезе на улицата. Трябваше да се добере до патрулната кола, където имаше радиотелефон и автоматична пушка срещу улични безредици.

3

В сряда и четвъртък, втори и трети юни, Травис, Нора и Айнщайн упорито търсеха начин да усъвършенстват общуването между човек и куче и в тоя процес представителите и на двата вида почти започнаха да гризат мебелите от безсилие. Но Нора доказа, че с търпението и вярата си далеч превъзхожда другите двама. Когато около залез-слънце в петък, четвърти юни, най-после постигнаха успех, Травис и самият Айнщайн бяха много по-учудени от нея.

Купиха четиридесет списания — от „Тайм“ и „Лайф“ през „Макколз“ до „Червената книга“ — и още петдесет книги с репродукции и фотографии, след това ги занесоха в хола на наетата от Травис къща, защото там имаше място да наредят всичко по пода. Сложиха на земята и няколко възглавници за собствено удобство, тъй че да следят действията на кучето от височината на неговия поглед.

Айнщайн наблюдаваше тези приготовления с интерес.

Нора седна на пода с гръб към пластмасовото канапе, улови с две ръце главата на ретривъра и като доближи лицето си до неговото тъй, че носовете им почти се допряха, му каза:

— Добре, Айнщайн, сега ме чуй добре. Искаме да знаем за тебе всичко: откъде си дошъл, защо си по-умен от обикновено куче, от какво те беше страх в гората, когато Травис те намери, защо понякога гледаш по цяла нощ през прозореца, сякаш нещо те плаши. И много други неща. Но ти не можеш да говориш, нали? Не. Доколкото знаем, не можеш и да четеш. А и да можеше да четеш, няма как да пишеш. Затова мисля, че ще успеем да разговаряме с картинки.

От мястото си до Нора Травис видя, че очите на кучето не се отклониха от нея нито за миг, докато тя му говореше. Айнщайн изглеждаше сериозен и замислен. Опашката му висеше неподвижна. Изглежда не само разбираше какво му казва, но с тревога и напрежение очакваше опитът да започне.

„Всъщност какво толкова може да разбира едно куче — чудеше се Травис — и дали разумът в постъпките му не е само плод на моето въображение — защото ми се иска да приемам желаното за действително?“

Хората имат естествена склонност да виждат у домашните си любимци човешки черти, да приписват на животните несъществуващи възприятия и даже разумни намерения. А при Айнщайн, у когото наистина имаше признаци за изключителна интелигентност, изкушението да приемеш всяка чисто кучешка реакция за смислено послание, бе още по-силно.

— Ще разгледаме всичките тия картинки и ще потърсим в тях това, което те интересува, това, което ще ни помогне да разберем откъде идеш и как си постигнал способностите, които притежаваш. Всеки път, когато сметнеш, че някоя от тях ще ни подскаже решението на загадката, намери начин да ни го съобщиш. Можеш да лаеш, да си поставиш лапата отгоре или просто да завъртиш опашка.

— Това са глупости — обади се Травис.

— Разбра ли ме, Айнщайн? — попита Нора.

Ретривърът бафна тихо.

— От тази работа нищо няма да излезе — каза Травис.

— Ще излезе — настоя Нора. — Той не може да говори, нито да пише, но може да ни показва. Ако ни посочи десетина картинки, отначало ще е трудно да схванем тяхното значение за Айнщайн или отношението им към неговия произход, но постепенно трябва да разберем кое е общото между самите образи и връзката им с кучето, а така ще отгатнем и какво се опитва да ни каже.

Нора продължаваше да държи здраво главата на Айнщайн в ръцете си, но той извърна очи към Травис и бафна отново.

— Готови ли сме? — обърна се тя към кучето.

То веднага обърна поглед към нея и завъртя опашка.

— Добре — каза тя, като пусна главата му. — Да започваме.

В сряда, четвъртък и петък, без да спират с часове, те преровиха огромно количество страници и показаха на Айнщайн изображения на какво ли не — хора, дървета, цветя, кучета, други животни, машини, градски улици, алеи за разходка, коли, кораби, самолети, храни, реклами на безброй стоки — и все се надяваха нещо определено да привлече повече интереса му. Работата беше там, че много, твърде много неща, събуждаха у него голям интерес. Той излая, бутна с лапа, бафна, подуши или размаха опашка поне при сто от хилядите картинки, а изборът му падна върху толкова различни образи, че Травис не успя да види между тях нищо общо, никаква връзка и скритото в нея значение.

Айнщайн реагира бурно на автомобилна реклама, в която колата, оприличена на огромен тигър, беше затворена в желязна клетка. Не стана ясно дали колата или тигърът привлякоха вниманието му. Развълнуваха го и няколко компютърни реклами, изображения на кучешки храни „Алпо“ и „Пюрина дог чоу“, портативен стерео касетофон, образи на книги, пеперуди, един папагал, окаян мъж в затворническа килия, четирима младежи, играещи с плажна топка на пъстри ивици, Мики Маус, цигулка, спортист върху лента за тичане и много други неща. Силно го подразни снимка на същия като него златен ретривър, беше страшно очарован, като видя един кокершпаньол, но за тяхно учудване не прояви почти никакъв интерес към другите породи кучета.

Обаче най-много ги обърка неговото поведение, когато в някакво списание видя илюстрациите към статия за новия филм на „Туентийт Сенчъри Фокс“. Сюжетът на филма включваше проявите на свръхестественото — призраци, полтъргайст, чудовища от Ада — а снимката, която го развълнува толкова силно, представяше някакво демонично привидение с огромни челюсти, извити змийски зъби и зли светещи очи. Във филма имаше поне още няколко създания, даже по-зловещи от това, но Айнщайн се впечатли точно от този демон.

Ретривърът залая към снимката. После притича, скри се зад канапето и започна да наднича иззад ъгъла, като че ли се страхуваше да не би онова същество да изскочи от страницата по петите му. Залая отново, започна да вие и се наложи да го подмамят, за да се върне отново при списанието. Като видя демона за втори път, Айнщайн заръмжа заплашително. Не спря да бие лудо с лапа по списанието и да обръща страниците му, докато не го поомачка и затвори съвсем.

— Какво толкова особено видя в тази снимка? — попита Нора кучето.

Айнщайн само я погледна и едва потръпна.

Нора търпеливо отвори списанието на същата страница.

Айнщайн пак го затвори.

Нора отново го отвори.

Айнщайн затвори списанието за трети път, захапа го със зъби и го изнесе от стаята.

Травис и Нора последваха ретривъра в кухнята и там видяха как той отива право към кошчето за смет. То беше с подвижен капак, който се отваря чрез натискане с крак. Айнщайн постави лапа на педала, погледна дали капакът се отваря, после пусна списанието вътре и отпусна лостчето.

— Защо ли прави всичко това? — учуди се Нора.

— Струва ми се, че няма никакво желание да гледа тоя филм.

— Имаме си собствен кинокритик, пухкав и четирикрак.

Това се случи в четвъртък вечерта. В петък привечер на Травис — а и на кучето — им оставаше съвсем малко да полудеят от умора и безсилие.

Понякога Айнщайн проявяваше невероятна интелигентност, а понякога се държеше като съвсем обикновено куче — и тези внезапни смени на кучешки гений и помиярска тъпота можеха да влудят всеки, който се опитваше да разбере причината за неочакваните прояви на неговия ум. Травис започваше да мисли, че най-добрият начин да се справи със загадката на ретривъра, бе просто да го приема какъвто е; да не се изненадва от проблясъците на ум у него, но и да не ги очаква непрекъснато. Най-вероятно тайната на Айнщайн никога нямаше да бъде разгадана.

Обаче Нора не губеше търпение. Непрекъснато им напомняше, че Рим не е изграден за един ден и всяко голямо начинание изисква решителност, упорство, постоянство и време.

И когато тя се впускаше в своите поучения за твърдост и търпение, Травис уморено въздишаше, а Айнщайн се прозяваше.

Нора остана невъзмутима. След като прегледаха картинките във всички списания и книги, тя отдели тези, на които Айнщайн реагира, разпредели ги равномерно по пода и поиска от него да направи връзка между различните изображения.

— Всичките са образи на неща, играли важна роля в миналото му — каза тя.

— Не мисля, че можем да сме убедени — отговори Травис.

— Нали точно това го помолихме да направи — продължи Нора. — Помолихме го да ни посочи картинки, които могат да ни подскажат откъде е дошъл.

— А той дали разбира правилата на твоята игра?

— Да — отвърна тя убедено.

И кучето бафна.

Нора вдигна лапата на Айнщайн и я постави върху снимката на цигулка.

— Е, добре, рошльо. Значи си спомняш отнякъде цигулката и тя по някакъв начин е била важна за тебе.

— Може би е имал концерт в Карнеги Хол^[2] — измърмори Травис.

— Млъкни! — каза Нора и се обърна към кучето:

— Така. А сега покажи, свързана ли е цигулката с нещо от другите картинки? Има ли там някой образ, който ще ни помогне да разберем какво значи за тебе тя?

За миг Айнщайн я погледна втренчено, сякаш размишляваше върху въпроса й. След това прекоси стаята, като стъпваше внимателно в пролуките между редиците снимки, душеше, а погледът му бързо прескачаше вляво и вдясно, докато намери рекламата на портативния стерео касетофон „Сони“. Постави лапа отгоре и обърна очи към Нора.

— Връзката е очевидна — обади се Травис. — Цигулката свири, а касетофонът възпроизвежда музиката. За кучешкото асоциативно мислене това е забележително постижение, но дали наистина означава нещо повече, и то свързано с неговото минало?

— О, сигурна съм, че означава — отвърна Нора.

После попита кучето:

— Познавал ли си някого в миналото, който свири на цигулка?

Кучето се взираше в нея.

Тя продължи:

— Или предишният ти господар е имал касетофон като този?

Кучето не отместваше поглед от нея.

Нора зададе следващия въпрос:

— Може би цигуларят от твоето минало е записвал собствените си изпълнения на касетки?

Кучето премигна и започна да вие тихо.

— Е, добре — не спираше тя. — Има ли тука друга картинка, която можеш да свържеш с цигулката и касетофона?

Айнщайн огледа рекламата на „Сони“, като че ли мислеше, а после влезе между други две редици снимки, като този път спря до едно списание, върху чиито страници се виждаше лекар от Синия Кръст с бяла престилка, изправен до леглото на току-що родила майка с малкото си бебе в ръце. Върху лицата на доктора и майката грееха широки усмивки, а детето излъчваше спокойствие и невинност като младенеца в ръцете на Богородица.

Нора допълзя на четири крака близо до кучето и му каза:

— Тази картинка напомня ли ти за семейството, при което си живял?

Ретривърът отново я гледаше объркан.

— Хората, при които си живял преди, са били майка, баща и малко бебе?

Кучето стоеше втренчено.

Както седеше на пода, облегнат върху седалката на канапето, Травис каза:

— Боже мой, изглежда сме изправени пред един истински случай на прераждане. Може би нашият Айнщайн си спомня, че е бил лекар, майка и бебе в някой предишен живот.

Нора не удостои това предположение с отговор.

— И то бебе, което свири на цигулка — отбеляза Травис.

Застанала върху коленете и ръцете си като куче, Нора стоеше на две-три стъпки, буквално лице в лице, срещу ретривъра.

— Е, виждам, че така не стигаме до никъде. Трябва да те накараме да правиш и нещо друго, а не само да свързваш картинките една с друга. Ще опитаме да ти задаваме въпроси за тях, а ти някак да им отговаряш.

— Дай му лист и молив — обади се Травис.

— Говоря сериозно — Нора започваше да губи търпение към забележките на Травис, но не и към кучето.

— Знам, че е сериозно — каза Травис, — но ми изглежда и смешно.

За миг тя отпусна глава като куче през летните горещини, а после изведнъж погледна Айнщайн и попита:

— Всъщност колко си умен, рошльо? Искаш ли да ни докажеш, че си гений? Искаш ли нашето възхищение и уважение да бъдат вечни? Трябва да направиш само едно нещо: научи се да отговаряш на моите въпроси просто с „да“ или „не“.

Кучето бе вперило поглед в нея с очакване.

— Ако отговорът на въпроса ми е „да“, махай с опашка — каза Нора. — Но само ако отговорът е „да“. Докато трае изпитът ти, ще се наложи да избягваш въртенето й просто по навик или защото си развълнуван. Ще я размахваш само ако искаш да кажеш „да“. А искаш ли да отговориш с „не“, излай веднъж. Само веднъж.

Травис отново се намеси:

— Две излайвания значат: „Предпочитам да си гоня котките по двора“, а три — „Донесете ми веднага бира «Бадуайзър»“.

— Не го обърквай — каза Нора рязко.

— Защо не? А той как ме обърква?

Кучето даже и не погледна Травис. Големите му кафяви очи внимателно и с търпение следяха Нора, докато отново обясни какво значи махване на опашка и лаене.

— А сега — продължи тя неотклонно, — да опитаме. Айнщайн, разбираш ли знаците за „да“ и „не“?

Ретривърът завъртя опашка пет-шест пъти и спря.

— Случайно съвпадение — не преставаше Травис. — Не значи нищо.

Нора се поколеба малко, докато придаваше на следващия си въпрос подходяща форма:

— Знаеш ли моето име?

Опашката се размаха кратко.

— Името ми… Елън ли е?

Кучето излая. Не.

— Името ми… Мери ли е?

Едно излайване. Не.

— Името ми… Нона ли е?

Кучето завъртя очи, сякаш искаше да я укори, че се опитва да го измами. Но не помръдна опашка. Излая веднъж.

— Името ми… Нора ли е?

Айнщайн размаха бясно опашката си.

Като се смееше от радост, Нора допълзя до кучето, приседна и го прегърна.

— Проклет да съм — каза Травис и също на четири крака тръгна към тях.

Нора посочи снимката, върху която ретривърът все още държеше едната си лапа.

— Защо реагира на тази картинка — защото ти напомня за семейството, при което си живял ли?

Едно излайване. Не.

— Заради жената ли?

Не.

— Заради мъжа с бяла лекарска престилка?

Силно въртене на опашка: Да, да, да.

— Значи е живял при някой доктор — реши Нора. — Може би ветеринар.

— Или пък учен — каза Травис, следвайки посоката на мисли, която някаква интуиция му подсказваше.

При споменаването на учен, Айнщайн каза „да“ със завъртане на опашка.

— Изследовател — продължи Травис.

Да.

— В лаборатория — допълни той.

Да, да, да.

— Ти лабораторно куче ли си? — попита Нора.

Да.

— Опитно животно — каза Травис.

Да.

— И затова си толкова умен.

Да.

— Защото с тебе са направили нещо.

Да.

Сърцето на Травис биеше лудо. За Бога, те наистина разговаряха, и то с точни понятия и без догадки, не като онази вечер, когато двамата с Айнщайн общуваха чрез бисквитите, подредени от кучето във формата на въпросителен знак. В сегашния разговор ставаше дума за съвсем конкретни неща. Тримата тук си говореха точно както човеци — е, почти говореха — и като че ли изведнъж всичко наоколо се промени завинаги. Нищо не можеше да остане същото в един свят, където хора и животни вече имаха равностоен (макар и различен) разум, а животът им придобиваше еднаква ценност и в него те трябваше да притежават равни права, да споделят близки мечти и надежди. Е добре, да речем, че пресилва нещата. Не всички животни се бяха сдобили изведнъж със съзнание и разум, подобни на човешките; да, ставаше дума само за едно куче, опитно животно, може би единственото на земята. Но, Господи. Господи. Травис гледаше с трепет към ретривъра и по тялото му полази студена тръпка — но не от страх, а от изумление.

Нора се обърна към кучето и в гласа й се чувстваше същият трепет, който преди малко направи Травис безмълвен.

— Те не те оставиха просто да си тръгнеш, нали?

Едно излайване. Не.

— Избягал ли си?

Да.

— Оня вторник ли, когато те открих в гората? — попита Травис. — Току-що ли беше избягал?

Айнщайн нито излая, нито помръдна опашка.

— Или бяха минали няколко дни?

Кучето започна да вие.

— Той сигурно има някакво чувство за време — каза Нора, — защото почти всички животни следват естествения ритъм на деня и нощта, нали е така? Усещат времето по инстинкт, нещо като биологичен часовник. Но той вероятно няма никакво понятие за календарните дни. Всъщност не разбира, че ние делим времето на дни, седмици и месеци, затова не може да отговори на въпроса ти.

— Ето нещо, на което трябва да го научим — реши Травис.

Айнщайн лудо завъртя опашка.

Нора каза замислено:

— Избягал…

Травис разбираше какво си мисли тя. Обърна се към Айнщайн:

— Ще те търсят, нали?

Кучето зави и размаха опашка — което Травис схвана като „да“, но казано с особена тревога.

4

Един час след залез-слънце Лемюъл Джонсън и Клиф Соумз пристигнаха в Бордо Ридж, ескортирани от две коли на НУС без отличителни знаци, возещи осем агенти на федералното управление. Прашната улица в центъра на недостроения квартал беше пълна с автомобили — най-много бяха черно-белите на полицейските оперативни работници, а до тях — колите и микробуса на следствената служба.

Лем бе слисан и от бързата реакция на репортерите. Журналисти от пресата и телевизионни екипи с миникамери стояха зад полицейския кордон на неголямо разстояние от очевидното място на убийството. Като прикри тихомълком подробностите за смъртта на Уес Далбърг в каньона Свети Джим, свързаните с това убийства на учени от Банодайн и чрез провеждането на агресивна кампания за дезинформация, НУС успя да запази в тайна от пресата връзката между тези събития. Лем се надяваше, че полицаите от кордона са измежду най-доверените хора на Уолт Гейнз и ще останат непреклонни пред упорството на репортерите докато бъде измислена някоя убедителна версия.

Полицаите вдигнаха бариерите, за да пропуснат колите на НУС през кордона и ги поставиха пак.

Лем паркира на края на улицата, зад къщата, където бе извършено престъплението. Остави Клиф Соумз да информира накратко другите агенти за задачите им и тръгна към недовършената къща, която, изглежда, беше център на вниманието.

Радиостанциите на патрулните коли засипваха горещия нощен въздух с позивни, неразбираеми думи, пиукане, съскане и щракане от статичното електричество, сякаш целият свят бе поставен в нажежена космическа пържилня.

Върху триножници бяха поставени преносими прожектори, които заливаха предната част на къщата с ярка светлина за улеснение на разследването. Лем се почувства като на гигантска снимачна площадка. Хиляди нощни пеперуди пърхаха и пикираха в лъчите на прожекторите. Уголемените им сенки се стрелкаха по прашната земя.

В компанията на своята собствена издължена сянка, Лем прекоси засипания с отпадъци двор пред къщата. Откри, че вътре има допълнително осветление. Белите стени отразяваха ослепителната светлина. Двамината млади служители на следствения отдел изглеждаха бледи и запотени в ярките лъчи. Не се различаваха от тях и бързо действащите специалисти на Научния отдел при следствието.

От друга част на къщата, някъде отзад, проблесна фотографска светкавица — веднъж, два пъти. Коридорът изглеждаше претъпкан с хора, затова Лем стигна дотам през хола, столовата и кухнята.

Изправеният силует на Уолт Гейнз се виждаше едва зад светлината на последния прожектор. Но даже и в сянката личеше, че изпитва силна мъка и яд. Очевидно съобщението за убийството на помощник-шерифа го бе заварило у дома, защото носеше изцапани маратонки, омачкани жълто-кафяви панталони и риза на кафяви и червени карета с къси ръкави. Въпреки своя внушителен ръст, бичия си врат, мускулестите ръце и огромни длани, в тези дрехи и с приведените си рамене, сега Уолт приличаше на малко момче, загубило родителите си.

От малката столова Лем не можеше да види тялото зад приведените лаборанти в сервизното помещение. Каза на шерифа:

— Съжалявам, Уолт. Ужасно съжалявам.

— Името му беше Тийл Портър. Приятели сме с баща му Ред Портър от двайсет и пет години. Ред се пенсионира едва миналата година. Сега как да му кажа? Господи. Няма как, щом сме толкова близки, трябва да го сторя аз. Тоя път не мога да прехвърля топката на друг.

Лем знаеше добре, че Уолт никога не прехвърляше „топката на друг“, когато убиеха някой от неговите мъже по време на служба. Той винаги лично посещаваше семейството, съобщаваше лошата новина и оставаше с тях докато преодолеят първоначалния шок.

— Почти загубих двама — продължаваше Уолт. — Другият не е на себе си от ужас.

— Тийл как…?

— Разкъсан като Далбърг. Обезглавен.

„Чуждият“ — реши Лем. Вече нямаше никакво съмнение в това.

Вътре също имаше нощни пеперуди, които се блъскаха върху стъклото на прожектора пред Лем и Уолт.

Гласът на Уолт прозвуча гневно, когато каза:

— Не успяхме да намерим… главата му. Как да кажа на баща му, че главата на Тийл я няма?

На това Лем не можа да отговори.

Когато Уолт го погледна, в очите му имаше решителност:

— Вече не можеш да ме изтласкаш съвсем встрани от цялата работа. Не и след като един от мъжете ми е мъртъв.

— Уолт, тайнствеността около моето управление не е случайна. По дяволите, даже броят на лицата в списъците за заплати е секретна информация. А твоята служба е длъжна да осведомява всякакви репортери. За да знаят как да действат в случая, трябва да кажем на вашите хора какво точно търсят. А това значи да разкрием тайни на националната отбрана пред голяма група полицейски служители…

— Всички твои подчинени знаят за какво става дума. — Прекъсна го Уолт.

— Да, но моите хора са подписали клетвени декларации за запазване на тайна, минали са през обстойни проверки за благонадеждност и са обучени да държат устите си затворени.

— Моите подчинени също могат да пазят тайна.

— Сигурен съм, че могат — внимателно лавираше Лем. — Сигурен съм, че не разговарят извън службата за обичайните случаи. Но това не е обикновен случай. Не, това трябва да си остане в нашите ръце.

Уолт каза:

— Подчинените ми могат да подпишат декларации за запазване на тайна.

— Да, но ще се наложи да проверяваме внимателно миналото и надеждността на всеки служител в твоя район, и то не само на помощник-шерифите и оперативните работници, а дори и на чиновниците в архива. Това ще се проточи седмици и месеци.

Уолт погледна през кухнята към отворената врата на столовата и видя Клиф Соумз и още един агент на НУС да разговарят с двама помощник-шерифи в съседната стая.

— Поемате разследването още от минутата, когато сте пристигнали, нали? И то преди да говорите с мене за това?

— Да. Трябва да се убедим, че твоите хора разбират колко е важно да не споменават нищо за видяното тук тази вечер, даже и пред собствените си съпруги. Длъжни сме да обясним на всеки от тях точния текст на федералния закон, за да сме сигурни, че са наясно с глобите и сроковете затвор.

— Пак ли ме заплашваш с пандиза? — попита Уолт, но този път в гласа му нямаше шеговити нотки, както при разговора им преди дни в гаража на клиниката „Сейнт Джоузеф“ след като видяха Трейси Кийшън.

Лем беше потиснат не само от смъртта на заместник-шерифа, но и от клина, който този случай вбиваше в отношенията му с Уолт.

— Не искам никой да влиза в затвора. Точно затова трябва да бъда убеден, че разбират последствията…

Уолт се намръщи и каза:

— Ела с мене.

Лем го последва до една патрулна кола пред къщата.

Седнаха на предните седалки. Затвориха всички врати, а Уолт застана зад волана.

— Затвори прозорците, за да не ни вижда и чува никой.

Лем възрази, че ще се задушат в тая горещина без проветряване. Но даже в тъмното виждаше гнева в очите на Уолт, който всеки момент щеше да избухне, и разбра, че в момента е като човек, залят с бензин и държащ в ръка горяща свещ. Вдигна прозореца си.

— Така е по-добре — каза Уолт. — Сами сме. Нека не разговаряме като районен директор на НУС и шериф, а като стари другари. Приятели. Сега ми разкажи всичко за тази история.

— По дяволите, Уолт, не мога.

— Ако сега ми кажеш всичко, ще стоя настрана от случая. Няма да се меся.

— Така или иначе ще стоиш настрана. Длъжен си.

— Проклет да съм, ако постъпя така — отвърна Уолт ядосано. — Още сега мога да сляза и да отида при онези чакали ей там — предната част на колата бе насочена към преносимите бариери по края на Бордо Ридж и Уолт посочи през прашното стъкло тълпите репортери, чакащи зад тях. — Мога да им кажа, че в лабораториите Банодайн са работили по отбранителна програма, но тя се изплъзнала от контрол, да им кажа, че някой или нещо странно е избягало оттам въпреки мерките за сигурност и сега убива хора на свобода.

— Направиш ли това — каза Лем, — не само хвръкваш в пандиза. Ще загубиш своята работа и ще съсипеш цялата си кариера.

— Не мисля така. В съда ще твърдя, че е трябвало да избирам дали да наруша националната сигурност или да предам интересите на хората, които са ме избрали на поста ми в окръга. Ще твърдя, че в този момент на криза е било наложително да поставя сигурността на местните хора над съображенията на военните бюрократи във Вашингтон. Убеден съм, че почти всеки съд ще ме оправдае. И не само няма да вляза в затвора, но на следващите избори ще спечеля с още повече гласове от преди.

— Мамка му — изруга Лем, защото знаеше, че Уолт е прав.

— Ако сега ми кажеш за какво става дума и ме убедиш, че твоите хора могат да се справят с положението по-добре от моите, няма да се меся във вашата работа. Но ако не ми кажеш, ще отида и ще разкажа всичко на пресата.

— С това нарушавам своята клетва. Поставям врата си в примката.

— Никой няма да разбере, че си ми казал.

— Така значи? За бога, добре де, Уолт, защо ме поставяш в толкова неудобно положение, само за да задоволиш любопитството си?

Уолт изглеждаше обиден:

— Не става дума за нещо толкова незначително, взели те мътните. Това не е просто любопитство.

— А какво тогава?

— Един от моите хора е мъртъв!

Лем се отпусна върху облегалката на седалката, затвори очи и въздъхна. Уолт трябваше да знае защо от него искат да се откаже от отмъщение за убийството на един от верните му мъже. Неговото чувство за дълг и достойнство не би му позволило да се оттегли, ако не знае поне това. Искането му имаше доста сериозни основания.

— Да отивам ли при репортерите ей там? — тихо попита Уолт.

Лем отвори очи и избърса с ръка мокрото си лице. Въздухът в колата беше неприятно топъл и влажен. Искаше да свали прозореца. Но от време на време покрай колата минаваха хора, излизащи или влизащи в къщата, а той не можеше да рискува някой да дочуе даже и дума от това, което смяташе да каже на Уолт.

— Прав беше, че се насочи към Банодайн. От няколко години те провеждат изследвания за отбраната.

— Биологическа война ли? — попита Уолт. — Използване на преструктурирана ДНК за създаване на нови гадни вируси?

— Сигурно и това — отговори Лем. — Но бактериологическата война няма нищо общо с този случай, а аз смятам да ти кажа само за изследванията, свързани с нашите проблеми тука.

През прозорците едва се виждаше. Уолт запали двигателя. Стъклата продължиха да се запотяват, защото колата нямаше климатична инсталация, но даже лекият полъх от вентилационните отвори, макар влажен и топъл, беше добре дошъл.

Лем продължи:

— Всъщност те имат няколко изследователски програми под общото наименование „Проект Франсис“. По името на Свети Франциск Асизки.

Уолт каза, като премигваше от учудване:

— Кръстили са военен проект на името на светец?

— Подходящо е — увери го Лем. — Свети Франциск е можел да разговаря с птици и други твари. А в Банодайн доктор Дейвис Уедърби ръководеше програма, чиято цел е осъществяването на общуване между човека и животните.

— Изучаване езика на делфините — нещо такова ли?

— Не. Идеята беше да се приложат последните достижения на генното инженерство за създаване на животни с интелигентност от много по-висок порядък, способни на почти човешко мислене, животни, с които е възможно да общуваме.

Уолт очевидно не можеше да повярва и гледаше приятеля си с отворена уста.

Лем каза:

— Няколко екипа от учени провеждаха съвсем различни опити, включени в проекта Франсис, и всичките — субсидирани поне от пет години. Първо — кучетата на Дейвис Уедърби…

Доктор Уедърби бе работил със семенната течност и яйцеклетките на златни ретривъри. Избрал точно този вид кучета, защото от стотина години насам селекцията им ставала все по-съвършена. Основното в тази чистота било, че в най-добрите индивиди на породата почти всички наследствени заболявания и увреждания са изчистени от генетичния код на животните, а това осигурявало на Уедърби здрави и пълноценни обекти за неговите експерименти. Освен това, ако в новородените кученца имало някакви отклонения, Уедърби можел по-лесно да различи естествените изменения от тези, които той самият би причинил като нежелан страничен ефект от неумелото боравене с генетичното наследство на животните, а така щял да се учи от собствените си грешки.

В течение на няколко години Дейвис Уедърби преследвал единствената цел да усъвършенства интелигентността на породата, без да предизвика изменения във външния вид. Той оплодявал стотици генетично изменени яйцеклетки на ретривър ин витро, после прехвърлял жизнените зародиши в утробите на женски кучета, които изпълнявали ролята на майки. Те износвали кученцата от епруветка докрай, раждали ги, а Уедърби изследвал младите животни за признаци на повишена интелигентност.

— Имаше адски много провали — каза Лем. — Печално смешни телесни мутации, които трябваше да се унищожат. Мъртвородени. Кученца, изглеждащи нормално, но с интелигентност, по-ниска от обикновената. В края на краищата Уедърби се занимаваше с генетично междувидово кръстосване и затова, сам разбираш, се получиха и някои доста ужасни резултати.

Погледът на Уолт беше застинал в предното стъкло, вече съвсем непрозрачно от влагата. Обърна се към Лем намръщен:

— Междувидово кръстосване? Какво искаш да кажеш?

— Ами, виждаш ли, той отделяше генетичните носители на интелигентността във видове, които са на по-високо стъпало от ретривъра…

— Например човекоподобни маймуни? Те са по-умни от кучетата, нали?

— Да. Маймуни… и човешки същества.

— Боже, Господи — възкликна Уолт.

Лем насочи струята от възтопъл въздух към лицето си, като премести решетката на един вентилационен отвор.

— Уедърби влагаше тоя чужд генетичен материал в генетичния код на ретривъри, като едновременно с това изхвърляше собствените им гени, ограничаващи тяхната интелигентност в рамките на кучешката.

Подобно нещо се стори невъзможно на Уолт и той се възпротиви:

— Но това не е възможно! Този генетичен материал, както го наричаш, той в никакъв случай не може да се прехвърля от един вид на друг.

— В природата това става непрекъснато — отговори Лем. — Генетичен материал често се пренася от един вид в друг, а носителят обикновено е някой вирус. Да кажем, че вирусът живее, например, в някоя малка индийска маймунка резус. Докато е в нея, той приема генетичния материал от клетките й. Така придобитите маймунски гени стават част от самия вирус. А по-късно, ако вирусът зарази човек, той е способен да освободи гените на маймуната в организма на човека. Спомни си, да речем, за вируса на СПИН. Прието е схващането, че болестта СПИН е съществувала в латентен вид у някои маймуни и у хора десетки години, въпреки че в нито един от двата вида не се е развила; искам да кажа, били сме само преносители, без това, което носим, да ни разболява. Но изведнъж в организма на маймуните се случва нещо, някаква отрицателна генетична промяна, и някои от тях стават не само носители, но и жертви на СПИН. Те започват да умират от тази болест. И тогава, при преминаването на вируса у хора, той е пренесъл със себе си особения генетичен материал, който определя податливостта към заболяването и не след дълго човек също започва да се разболява. Ето как става това в природата. А в лабораторията всичко протича много по-бързо.

Страничните прозорци също започваха да се замъгляват, когато Уолт каза:

— Значи Уедърби наистина е успял да създаде куче с човешки ум?

— Това беше дълъг, бавен процес, той напредваше постепенно. Но преди малко повече от година кученцето-чудо се роди.

— И неговото мислене прилича на човешкото?

— Не само прилича, но може би е същото.

— И въпреки всичко изглежда като обикновено куче?

— Такива бяха изискванията на Пентагона. Мисля, че това много затрудни работата на Уедърби. Явно съществува някаква, макар и слаба, зависимост между мозъчния обем и интелигентността, затова Уедърби щеше да постигне този успех доста по-рано, ако можеше да създаде порода с по-голям мозък. Но ако мозъкът е по-голям, трябва и черепът да е много по-обемист и с друга форма, а така кучето ще изглежда дяволски необикновено.

Междувременно всички прозорци станаха непрозрачни. Нито Уолт, нито Лем се опитаха да избършат замъглените стъкла. Без да виждат нищо извън колата, затворени в горещото, влажно и потискащо купе, те бяха съвсем откъснати от външния свят, в друго време и пространство, а тази обстановка бе странно благоприятна за техния разговор относно чудните и страшни актове на богоподобно сътворение, извършвани от генетичното инженерство.

Уолт попита:

— Пентагонът е искал куче, което прилича на куче, но мисли като човек. Защо?

— Помисли само за шпионските му възможности — отвърна Лем. — По време на война кучетата могат лесно да проникнат дълбоко във вражеската територия, да съберат данни за техниката и живата сила. И тогава интелигентните животни, с които е възможно някак да общуваме, се връщат при нас и ни разказват какво са видели или пък дочули от разговорите на врага.

— Да ни разкажат? Да не би да твърдиш, че можем да накараме кучетата да проговорят като че ли магарето Франсис или мистър Ед от приказките са оживели? Майната му, Лем, бъди по-сериозен!

Лем разбираше трудността, с която приятелят му приема тези невероятни възможности. Съвременната наука напредваше толкова бързо и всяка година се правеха тъй много революционни открития, че скоро за непосветените щеше да има съвсем малка разлика между приложенията им и магията. Твърде малко обикновени хора си представяха колко ще се промени светът през следващите двайсетина години, може би повече, отколкото от осемнадесети век досега. Науката напредваше с невероятна скорост и ако човек се опиташе да хвърли поглед дори към близкото бъдеще — както направи Уолт — чувстваше едновременно възторг и трепет, въодушевление и уплаха.

Лем каза:

— Всъщност генетичната промяна, която ще даде на кучето възможност да говори, изглежда не е невъзможна. Не зная, може би дори няма да е трудно. Но за да има животното нужния гласов апарат, съответния език и устни… това значи изцяло да се промени външният му вид, което не върши работа на Пентагона. Затова тези кучета не биваше да говорят. Общуването с тях щеше да се осъществява чрез специално разработен символен език.

— Ама ти не се смееш — забеляза Уолт. — Това трябва да е някаква идиотска шега, но защо не се смееш?

— Помисли за това — продължи Лем търпеливо. — Представи си, че… в мирно време президентът на Съединените Щати подарява на съветския Първи едногодишен златен ретривър — дар от американския народ. Представи си как кучето се разхожда из дома и канцеларията на Първия, посветено в най-тайните разговори на партийните лидери в СССР. А от време на време, да речем през няколко седмици или месеца, то може да се изплъзне навън през нощта, да посети някой агент на Щатите в Москва, който ще го разпита…

— Ще го разпитва? Това е лудост! — каза Уолт и се засмя. Но смехът му прозвуча остро, пресилено и много нервно, което подсказа на Лем, че неверието на шерифа бързо се изпарява, въпреки че здравият му разум намираше опора в него.

— Опитвам се да ти кажа, че всичко това е възможно, че такова куче действително беше заченато чрез изкуствено оплождане на генетично променена яйцеклетка от генетично променени сперматозоиди, а после бе износено и родено от друга женска. И след една година живот между стените на лабораторията в Банодайн, някъде в ранното утро на понеделник, 17 май, това куче избяга чрез цяла поредица невероятно умни действия, като дори изигра хитро алармената охранителна система.

— И сега е на свобода?

— Да.

— Значи то е убило…

— Не — отговори Лем. — То е безобидно, любвеобилно, чудесно животно. Аз присъствах, когато Уедърби работеше с ретривъра в лабораторията. И аз общувах с него, макар и малко. Ако сме честни пред Бога, Уолт, не е възможно човек да стане свидетел на умните действия на това същество, творение на Уедърби, и да не изпита огромна надежда за бъдещето на тоя окаян човешки род.

Уолт го гледаше втренчено, без да разбира.

Лем търсеше думи, които могат да предадат какво е означавало кучето за него. А когато откри начин да изрази чувствата си, гърдите му се свиха от вълнение:

— Виж… искам да кажа, щом хората могат да създават подобни удивителни неща, да подарят на света такова чудо, значи нашият живот има някаква действителна стойност, независимо от твърденията на разни песимисти и привърженици на схващания за близкия край на света. Ако сме способни да направим това, то у нас съществува силата Божия и може би някой ден ще постигнем и Божията мъдрост. Ние сме не само творци на оръжия, но и творци на живот. Щом успяваме да превърнем представители на други видове в равни нам, в нов разумен род, с който ще споделяме света си… то човешките религии и философии вече никога няма да останат същите. Чрез промяната на един ретривър променяме самите себе си. Като даряваме кучето с по-висше съзнание, ние неизбежно извисяваме нашия собствен светоглед.

— Господи, Лем, говориш като проповедник.

— Така ли? Това е защото съм имал повече време за размисъл от тебе. След време ще разбереш какво значат думите ми. И ще започнеш да го усещаш — това невероятно чувство, че човеците са на път да станат божества — и че го заслужават.

Уолт Гейнз изучаваше с поглед формите, които кондензираната пара рисуваше върху стъклата. Каза на Лем:

— Това, което говориш, може и да е истина. Може би наистина сме пред прага на нов свят. Но все още трябва да живеем в стария и да се оправяме в него. И така — щом не е било кучето — то кой уби моя помощник?

— Вечерта, когато от Банодайн се измъкна кучето, оттам избяга и нещо друго — отговори Лем. Над възвишените му мисли изведнъж падна сянка, защото трябваше да признае за тъмната страна на проекта „Франсис“. — Наричаха го „Другия“.

5

Нора вдигна с ръка списанието, на чиято страница един автомобил беше оприличен на тигър в желязна клетка. Обърна се към Айнщайн:

— Е добре. Да видим какво още ще ни обясниш. Виж тази снимка. Какво привлече вниманието ти в нея — колата ли?

Айнщайн излая веднъж: Не.

— Да не би да беше тигърът? — попита Травис.

Едно лаене.

— Клетката ли? — каза Нора.

Айнщайн завъртя опашка: Да.

— Избра тази картинка, защото са те държали в клетка, така ли? — попита Нора.

Да.

Пълзейки, Травис се зарови из списанията по пода, докато намери снимката на отчаян затворник в килия. Отиде с нея при ретривъра и му каза, като я държеше пред него:

— А тази избра, защото килията прилича на твоята клетка, нали?

Да.

— И защото затворникът на снимката ти напомня твоето собствено настроение в клетката?

Да.

— Цигулката — сети се Нора. — Някой в лабораторията свиреше ли ти на цигулка?

Да.

— Чудя се, защо ли са го правили? — каза Травис.

На това кучето не можеше да отговори с просто да или не.

— А ти харесваше ли цигулката? — попита Нора.

Да.

— Значи поначало обичаш да слушаш музика?

— Да.

— А джаз обичаш ли?

Кучето нито залая, нито помръдна опашка. Травис се намеси:

— Той не знае какво е джаз. Сигурно никога не са му пускали такава музика.

— Харесваш ли рок-енд-рол? — продължаваше Нора.

— Едно излайване и едновременно с него — завъртане на опашка.

— А това какво може да значи? — учуди се Нора.

— Вероятно значи „и да, и не“ — отговори Травис. — Обича част от рок-енд-рол музиката, но не всичко.

Айнщайн размаха опашка за да потвърди извода на Травис.

— А класическа? — попита пак Нора.

Да.

Травис се усмихна:

— Значи, имаме си куче-сноб, така ли?

Да, да, да.

Нора се засмя с глас от радост, не остана по-назад и Травис, а Айнщайн ги душеше и ближеше въодушевен.

Травис се огледа за друга картинка, видя спортиста върху лента за тичане и я вдигна пред кучето.

— Мисля, че не са те пускали извън лабораторията. Но все пак са искали да бъдеш във форма. Така ли те тренираха? На лента за тичане?

Да.

Усещането, че си първооткривател, беше неописуемо. Травис не би изпитал по-силно вълнение, трепет и страхопочитание, дори да бе общувал с извънземен разум.

6

„Също като Алиса — падам в дупката на Белия Заек^[3]“ — каза си Уолт Гейнз, докато слушаше с тревога думите на Лем Джонсън.

Този нов свят — космически полети, домашни компютри, спътникови телефонни разговори, заводски роботи, а сега и биологично инженерство — още го нямаше, когато той се роди и израсна. За Бога, той беше дете по време на Втората световна война, а тогава нямаше даже реактивни самолети. Във времето, от което идеше, всичко бе някак по-просто — по пътищата се движеха огромни Крайслери с вертикални криле в задната част, тежки и плавни като ветроходи; телефоните имаха обикновени шайби с номера, а не бутони; часовниците — стрелки вместо цифрови екрани. В детството му още нямаше телевизия, а и никой не можеше да предрече, че докато е жив, опасността от ядрен апокалипсис ще се окаже реална. Чувстваше се като човек, престъпил невидима преграда, отделяща неговия свят от едно съвсем различно битие, в което времето тече по-бързо. Това царство на съвършените технологии можеше да радва и да плаши, а понякога предизвикваше и двете чувства едновременно.

Като сега.

Представата за куче, умно като човек, му приличаше на детска мечта, която го караше да се усмихва.

Но от онези лаборатории беше избягало и нещо друго — Чуждият — а при мисълта за него косите му настръхваха.

— Кучето нямаше име — продължи разказа си Лем Джонсън. — Това е съвсем в реда на нещата. Повечето учени, работещи с опитни животни, никога не ги кръщават. Ако му дадеш име, неизбежно започваш да виждаш в него някаква личност и характер, а това променя отношението към животното — вече не е възможно да си обективен в своите наблюдения колкото е нужно. Затова, докато не се убедиха в успеха, към който Уедърби се стремеше упорито от толкова време, кучето имаше само номер. Дори и след това, когато разбраха, че няма да е нужно да унищожават ретривъра като пореден провал, той си остана без име. Всички го наричаха просто „Кучето“, което бе достатъчно, за да го различават от останалите животни на Уедърби, наричани само с номерата им. Както и да е, в същото време доктор Ярбек работеше по друга, съвсем различна програма на проекта „Франсис“ — и накрая тя също постигна известен успех.

Задачата на Ярбек била да създаде животно със силно увеличена интелигентност — но предназначено да придружава хората на война, както полицейските кучета придружават ченгетата в опасни предградия. Ярбек трябвало да изобрети звяр, който да бъде не само умен, но и смъртно опасен, ужасът на бойното поле — свиреп, ловък, хитър и достатъчно интелигентен да действа успешно и в джунглите, и в града.

Но, разбира се, то не бивало да е интелигентно колкото човека или кучето на Уедърби. Щяло да е чиста лудост да се създаде машина за убиване, умна като хората, които я използват и направляват. Всеки е чел „Франкенщайн“ или гледал някой от старите филми с Борис Карлоф, затова никой не подценявал опасностите, криещи се в изследванията на Ярбек.

След като решила да работи с маймуни и примати, защото притежават почти човешки ръце и са високо интелигентни по природа, Ярбек накрая се спряла на песоглавците като основен вид за своето зловещо творчество. Песоглавците били измежду най-умните примати, подходящ суров материал. Самата природа ги била направила добри и смъртно опасни бойци, с ужасяващи нокти и остри зъби, винаги готови да се бият жестоко за своята територия и войнствено настроени към тези, които смятат за свои врагове.

— Първото нещо, което Ярбек трябваше да промени в тялото на песоглавеца, бе да увеличи размера му, тъй че да може да застраши голям човек — обясни Лем. — Тя реши, че е нужно да е висок пет фута и да тежи поне сто — сто и десет фунта.

— Не е толкова много — каза Уолт.

— Достатъчно е.

— Аз например мога да премажа мъж с такъв ръст.

— Мъж — да. Но не и това нещо. То цялото е мускул, изобщо няма тлъстини и е много по-бързо от човека. Само си помисли как един добре насъскан петдесетфунтов булдог може да направи възрастен мъж на кайма и ще разбереш каква заплаха представлява Ярбековият войн със своето двойно по-голямо тегло.

Уолт виждаше на посребреното от пара предно стъкло като на филмов екран образите на жестоко убитите мъже: Уес Далбърг, Тийл Портър… Затвори очи, но все му се привиждаха мъртъвци.

— Да, добре, разбирам какво искаш да ми кажеш. Сто и десет фунта са напълно достатъчни щом става дума за нещо, създадено с цел да се бие и убива.

— Затова Ярбек създаде порода песоглавци, които израстваха по-големи. След това се залови да променя другояче сперматозоидите и яйцеклетките на своите гигантски примати, като понякога използуваше собствения им генетичен материал, а понякога вмъкваше гени от други видове.

Уолт каза:

— Скалъпила е нещо от най-различни видове, също като при умното куче.

— Не мога да го нарека скалъпване… но, да, нещо подобно. Ярбек искаше нейният войн да притежава огромна зъбата уста, която да прилича донякъде на челюстите на немска овчарка, даже на чакал, за да има място за повече зъби, а самите зъби да са по-големи, остри и леко извити, следователно трябваше да се уголеми главата на маймуната и изцяло да се промени лицевата структура, така че да се побере всичко. И без това се налагаше да има по-обемист череп заради увеличения размер на мозъка. За доктор Ярбек не съществуваха ограниченията, които не позволиха на Дейвис Уедърби да променя външния вид на кучето. Всъщност Ярбек стигна до извода, че колкото по-отвратително и кошмарно е творението й, толкова по-добър войн ще бъде то, защото няма само да дебне и убива, а ще тероризира враговете ни.

Въпреки влагата и горещия въздух, Уолт Гейнз усещаше във вътрешностите си някакъв студ, като че ли бе погълнал големи буци лед.

— Господи, нима Ярбек или който и да е там не разбираха, че това е престъпление срещу човешкия морал? Никой от тях ли не беше чел „Островът на доктор Моро“? Проклет да си, Лем, твой нравствен дълг е да разкажеш всичко на хората, да те чуят. Също и мой дълг.

— Нищо подобно — отрече Лем. — Разбирането, че знанието може да бъде добро и зло… е, това е чисто религиозно гледище. Да, действията могат да са морални и неморални, но на знанието не можеш да поставиш такъв етикет. За учения, за всеки по-образован човек, цялото познание е морално неутрално.

— Но, по дяволите, в случая на Ярбек практическото му приложение не е морално неутрално.

Често прекарваха почивните си дни на верандата у Лем или у Уолт, пиеха бира „Корона“ и бистреха надълго големите световни проблеми — обичаха да говорят за това. Седейки в задния двор, ставаха философи. Мъдреци на чаша бира, които се опиват от дълбокомислието на собствените си теории. А понякога ставаше така, че в своята полицейска работа се сблъскваха с моралните дилеми от неделния разговор; обаче Уолт не си спомняше друг път спорът им да е бил тъй пряко свързан с определен случай и толкова важен като сега.

— Практическото приложение е един от начините да се увеличи самото познание — каза Лем. — Ученият е длъжен да види как може да се използува и докъде може да доведе всяко откритие. А нравствената отговорност лежи на плещите на тези, които извеждат новите технологии извън лабораториите и ги използват за неморални цели.

— И ти вярваш на тези глупости?

За момент Лем се замисли.

— Да, струва ми се, че вярвам. Мисля си — ако трябваше учените да отговарят за всичките лоши последици от своята работа — те първо изобщо нямаше да се захващат с нея и не би имало никакъв прогрес. Щяхме да си стоим в пещерите.

Уолт извади една чиста кърпичка и започна да бърше лицето си — така спечели малко време за мислене. Причината не бе толкова в горещината и влагата. От представата за това, как Ярбековият войн броди из хълмовете на окръг Ориндж, по челото му избиваше хладна пот.

Искаше да съобщи всичко на обществеността, да предупреди нищо неподозиращите хора, че из техния свят броди на свобода нещо непознато и опасно. Но това значеше да даде коз в ръцете на новите лудити^[4], които щяха да използуват образа на Ярбековия боец за създаване на масова истерия с цел прекратяване на всякакви изследвания върху измененията в структурата на ДНК. А по този начин вече бяха създадени нови сортове царевица и пшеница, издържащи на суша и бедни почви, което можеше да облекчи застрашените от глад страни; още преди години така бе изобретен изкуствен вирус, отделящ евтин инсулин. Ако отвореше уста пред обществото за чудовището на Ярбек, щеше да спаси един-два живота в близкото бъдеще, но би станал съучастник в лишаването на човечеството от ползата в чудесата на съвременната микробиология, а това можеше да струва загубата на десетки хиляди човешки живота в по-далечно бъдеще.

— Гадост — промърмори Уолт. — В тая работа трудно можеш да разбереш коя е добрата страна, нали?

Лем отвърна:

— Това прави живота ни интересен.

Уолт се усмихна кисело:

— По дяволите, точно сега ми стана толкова интересен, че изобщо не знам как да се оправя. Добре. Виждам — ще постъпим умно, ако покрием нещата. Освен това да се разприказваме, значи да подтикнем хиляди глупаци, любители на силните усещания, към търсене на онова нещо, а те или ще станат негови жертви, или ще се изпозастрелят помежду си.

— Точно така.

— Но моите хора ще помогнат всичко да остане скрито, ако самите те участват в търсенето.

Тогава Лем му каза за стоте мъже от военноморските сили, които продължаваха да се ровят из подножията на планината, облечени като цивилни, но със съвършени електронни уреди за следене, а някои от тях — с големи ловни кучета.

— Вече имам на разположение повече хора, отколкото ти можеш да осигуриш и те правят всичко възможно. А ти ще направиш ли това, което трябва? Ще стоиш ли вън от играта?

Уолт се намръщи:

— Засега. Но искам да ме информираш непрекъснато.

Лем кимна:

— Добре.

— И трябва да те питам още нещо. Искам да зная защо го наричат Чуждия?

— Ще ти кажа. Кучето бе първото постижение, първото получено в лабораторията животно, което прояви необичайна интелигентност. Това бе второто. Само те двете бяха успешни: кучето и онзи, другия. Отначало го наричаха така, сякаш това бе негово име, написано с главни букви — Оня Другия, но след време някой употреби Оня Чуждия, а това изглежда му подхождаше повече. То не бе усъвършенствано Божие творение като кучето, то беше съвсем далеч от Божественото сътворение, беше му съвсем чуждо.

— Защо не го наричаха просто „песоглавеца“?

— Ами… защото се бе превърнало в нещо съвсем различно от тази маймуна. Не приличаше на нищо, което си виждал някога — освен в кошмар.

Уолт не харесваше изражението върху мрачното лице на своя приятел, в очите му. Реши да не настоява за по-точно описание на Чуждия; може би наистина не бе нужно да знае повече от това.

Затова попита:

— А убийствата на Хъдстън, Уедърби и Ярбек? Кой стои зад тях?

— Не знаем кой е човекът, дръпнал спусъка, но е сигурно, че е нает от Съветите. Те убиха още един учен от екипа в Банодайн, докато беше на почивка в Акапулко.

Уолт отново почувства, че се мъчи да преодолее оная невидима преграда, която сега го отделяше от един още по-непознат свят.

— Съветите? Съветите ли каза? А те как са влезли в играта?

— Мислехме, че те не знаят нищо за проекта „Франсис“ — отвърна Лем. — Но са научили някак. Очевидно са имали свой човек в Банодайн, който им е докладвал за всеки успех. А когато избяга кучето, а подир него и Чуждия, онзи е информирал руснаците и те явно са решили да се възползват от хаоса и да ни навредят още повече. Избиха всички ръководители на проекта — Ярбек, Уедърби и Хейнз, плюс Хъдстън, който вече не работеше в Банодайн, но преди също беше главно действащо лице. Мислим, че са направили това по две причини: първо — да обезглавят проекта „Франсис“ и по този начин да го спрат; второ — да ни затруднят в преследването на Чуждия.

— Това как ще ви затрудни?

Лем се отпусна тежко върху облегалката, сякаш раменете му натежаха от това, че мислеше и говореше за кризата.

— Като ликвидираха Хъдстън, Хейнз, особено Уедърби и Ярбек, Съветите ни лишиха от хората, познаващи най-добре мисленето на Чуждия и кучето, единствените, които могат да разберат къде биха се скрили тези животни и как можем да ги заловим отново.

— Съвсем ли сте сигурни, че е работа на Съветите?

Лем въздъхна:

— Не съвсем. Но моята основна задача не е тази — аз трябва да намеря кучето и Другия, а отделно от нас работи специална група, която се опитва да открие в убийствата, подпалването и кражбата на информация дирите на съветските агенти. За съжаление руснаците изглежда са използували за ударите наемници извън техните собствени служби, затова не знаем къде да търсим убиеца. Тази част на разследването среща много спънки.

— А пожарът в Банодайн ден или два по-късно?

— Определено е палеж. Също съветска акция. Унищожени са всички документи на книга и електронни данни за проекта „Франсис“. Разбира се, отделно, на друго място, се пазеха резервни компютърни дискове… но информацията върху тях също беше изтрита някак.

— Пак ли Съветите?

— Така смятаме. Ръководителите на проекта „Франсис“ и цялата им документация са унищожени, а това ни поставя в пълна неизвестност като се опитваме да разберем как разсъждават кучето и Чуждият, къде може да са отишли и какво трябва да направим, за да ги подмамим и уловим.

Уолт поклати глава:

— Никога нямаше да помисля, че е възможно да съм на страната на руснаците, но да поставиш край на този проект ми се струва много добра идея.

— Не си мисли, че са невинни като ангели. Доколкото знам, и те разработват подобен проект в лаборатории някъде в Украйна. Не се съмнявам също, че и нашите служби работят усърдно за унищожаването на техните документи и хора, както те сториха с нашите. Както и да е, за Съветите няма по-добър подарък от възможността Чуждия да се развилнее в някое мирно предградие, като изкорми две — три домакини или откъсне със зъби главите на няколко малки дечица, защото ако това се повтори няколко пъти… е, тогава всички последствия ще се стоварят на наш гръб.

Да откъсва със зъби главите на малки дечица? Господи.

Уолт потрепери и попита:

— Вероятно ли е да се случи такова нещо?

— Не много. Чуждият е ужасно агресивен — в края на краищата затова е измислен — и особено много мрази своите създатели, нещо, което Ярбек не очакваше и се надяваше да промени в следващите поколения. На Чуждия му доставя огромно удоволствие да ни разкъсва. Но освен това има достатъчно ум да разбере, че всяко ново убийство подсказва къде се намира. Тъй че няма да излива омразата си твърде често. Повечето време ще се придържа към ненаселени райони и ще се придвижва главно през нощта. Само понякога, вероятно от любопитство, е възможно да се отбие до извънградските къщи по източния край на окръга…

— Както направи в имението на Кийшън.

— Да. Но съм готов да се обзаложа, че не е отишъл там да убива когото и да е. Чисто и просто от любопитство.

Той не иска да го заловим преди постигането на основната си цел.

— Която е?

— Да открие и убие кучето — каза Лем.

Уолт беше изненадан.

— Защо му трябва да убива кучето?

— Всъщност не знаем — отговори Лем. — Но още в Банодайн той изпитваше свирепа омраза към него, даже по-силна от омразата към хората. Докато Ярбек работеше с него, създавайки символен език за предаване на сложни понятия, Чуждия няколко пъти изрази желание да убие и разкъса кучето, но изобщо не пожела да обясни защо. Той беше завладян от тази мания.

— И ти мислиш, че сега преследва ретривъра?

— Да. Защото имаме доказателства, че кучето първо е избягало от лабораториите и бягството му е влудило Чуждия. Държаха звяра в голяма клетка в помещенията на Ярбек и всичко, което му принадлежеше — дюшек за спане, много приспособления за обучение, играчки — беше разкъсано и разхвърляно из клетката. А след това, когато очевидно проумя, че кучето ще му се изплъзне завинаги, ако той самият не успее да избяга оттам, Чуждият реши да използува умствените си възможности и, Бог ми е свидетел, намери начин да се измъкне.

— Но кучето е тръгнало доста по-рано и сигурно е успяло да се отдалечи…

— Между него и Чуждия съществува някаква връзка, която никой не можеше да разбере. Умствен контакт. Инстинктивно усещане на чуждото присъствие. Не знаем със сигурност обсега, в който действа, но считаме, че е възможно тази връзка да е достатъчно силна, така че взаимното им преследване е възможно и на доста голямо разстояние. Това явно е някаква наченка на митичното шесто чувство, получена като допълнителен резултат от изкуствено увеличената интелигентност при изследванията и на двамата — Ярбек и Уедърби. Но не сме сигурни. Само гадаем. Има дяволски много неща, които не разбираме.

Двамата мъже стояха мълчаливи известно време.

Влагата и теснотата в купето вече не им бяха съвсем неприятни. При всичките дебнещи опасности на съвременния свят, замъгленото от пара затворено пространство на колата изглеждаше като уютно и сигурно убежище.

Въпреки че не искаше да задава повече въпроси, защото се страхуваше от възможните отговори, Уолт все пак каза:

— Сградите на Банодайн са охранявани от съвършени системи за сигурност. Тяхното предназначение да не допускат вътре хора без специално разрешение, а сигурно е още по-трудно да се измъкнеш оттам. Но все пак и кучето, и Чуждият са успели да избягат.

— Да.

— И очевидно никой не е предполагал, че това е възможно. Което значи, че и двамата са по-умни, отколкото са мислели всички.

— Да.

Уолт продължи:

— Що се отнася до кучето… е, даже и да е по-умно, отколкото са го смятали, какво от това? Нали било дружелюбно.

Лем, който досега гледаше през съвсем непрозрачното предно стъкло, най-сетне срещна погледа на Уолт.

— Така е. Но ако Чуждият се окаже по-умен… ако умствените му възможностите са почти като човешките, залавянето му ще се затрудни още повече.

— Почти… или съвсем като човешките.

— Не. Това не е възможно.

— Или дори по-големи — предположи отново Уолт.

— Не. Не може да е така.

— Не може?

— Не.

— Определено не може?

Лем въздъхна, започна да трие уморено очи и не каза нищо. Не искаше да лъже повече най-добрия си приятел.

7

Нора и Травис разпитаха Айнщайн за всички снимки една по една и така научиха за него малко повече. С едно излайване или лудо махане на опашка той отговори на доста въпроси и успя да потвърди, че е избрал рекламите на компютри, тъй като му напомнят компютрите в лабораторията, където е бил затворен. А снимката на четирима младежи, играещи с плажна топка на пъстри ивици, бе харесал, защото единият от учените очевидно бе използвал подобни топки с различни размери в тест за интелигентност, който много се бе понравил на Айнщайн. Не успяха да разберат причината за интереса му към папагала, пеперудите, Мики Маус и много други неща, но само защото не улучиха подходящите въпроси с отговор „да“ или „не“, които да им дадат нужното обяснение.

Даже ако не успееха да разберат значението на някоя снимка след стотици въпроси, непрекъснатото откриване на нови неща ги държеше в радостно напрежение, защото постигнатият успех бе напълно достатъчен да им дава нови сили. Настроението им се помрачи единствено, когато се опитаха да разпитат Айнщайн за изображението на демона от новия филм на ужасите. Той се развълнува силно. Сви опашка между задните си крака, озъби се и заръмжа силно и гърлено. Няколко пъти опита да се скрие от снимката, като се шмугваше зад канапето или в съседната стая и оставаше там една-две минути, преди да се появи отново и с огромно нежелание да чуе останалите въпроси; при това почти непрекъснато трепереше, докато го питаха за чудовището от филмовото списание.

Най-накрая, след като бе опитвал десет минути да определи причината за ужаса на кучето, Травис посочи с пръст въображаемото чудовище с огромна челюст, остри зъби, злокобно светещи очи, и каза:

— Ти може би не разбираш, Айнщайн. Това от картинката не е истинско, живо същество. То е някакво измислено привидение от филм. Разбираш ли какво значи измислено, въображаемо?

Айнщайн завъртя опашка:

Да.

— Добре тогава, това е само едно въображаемо чудовище.

Едно излайване:

Не.

— Измислено, фалшиво, неистинско, просто човек в ужасен гумен костюм — добави Нора.

Не.

— Да — каза Травис.

Не.

Айнщайн отново опита да се скрие зад канапето, но Травис го сграбчи за нашийника и го задържа.

— Да не би да твърдиш, че си виждал подобно нещо?

Кучето вдигна очи, за да не гледа картинката, обърна се към Травис, започна силно да трепери и скимти.

Тъжната нотка на дълбок страх в тихия звук, издаван от Айнщайн и смътната тревога в очите му развълнуваха Травис толкова, че той се изненада. Държеше нашийника с една ръка, а другата бе поставил на гърба на кучето и с нея усещаше как тялото му се тресе — и изведнъж самият Травис започна да трепери. Силната уплаха на Айнщайн преминаваше у него и през главата му мина налудничава мисъл: „Бога ми, той наистина е виждал нещо подобно“.

Усещайки промяната в поведението на Травис, Нора каза:

— Какво има?

Вместо да й отговори, той повтори въпроса, на който Айнщайн още не беше отговорил:

— Твърдиш ли, че си виждал такова нещо?

Да.

— Нещо, което прилича досущ на този демон?

Излайване и завъртане на опашка: И да, и не.

— Нещо, което прилича поне малко на него?

— Да.

Травис пусна нашийника и погали кучето по гърба, като се опитваше да го успокои, но Айнщайн продължаваше да трепери.

— Затова ли стоиш до прозореца като на стража през някои нощи?

Да.

Объркана и уплашена от състоянието на кучето, Нора също започна да го гали.

— Аз мислех, че се тревожиш дали няма да те открият хората от лабораторията.

Айнщайн излая веднъж.

— Не се ли страхуваш, че хората от лабораторията ще те намерят?

И да, и не.

Травис каза:

— Повече те е страх да не… те открие това, другото.

Да, да, да.

— Това ли е съществото, което срещнахме оня ден в гората, което ни преследваше, по което стрелях? — попита Травис.

Да, да, да.

Травис погледна Нора. Беше намръщена.

— Но това е само чудовище от филм. В действителност не съществува нищо, което даже малко да прилича на него.

Айнщайн притича през стаята, душейки натрупаните снимки и се спря пред рекламата на Синия Кръст, представяща лекар, майка и малко бебе в болнична стая. Донесе списанието пред тях и го пусна на пода. Долепи нос до лекаря на картинката, погледна Нора, после Травис, пак долепи нос до лекаря и накрая вдигна поглед в очакване.

— Преди малко — започна Нора — ни каза, че докторът представлява учените от твоята лаборатория.

Да.

Тогава Травис каза:

— Значи искаш да ми кажеш, че ученият, който е работил с тебе, знае какво беше онова нещо в гората.

Да.

Айнщайн отново се зарови в снимките, като този път се завърна с рекламата на кола, поставена в клетка. Сложи нос върху решетката; после, доста колебливо, го долепи до изображението на демона.

— Да не би да твърдиш, че онова нещо от гората живее в клетка? — попита Нора.

Да.

— По-вероятно е, мисля — обади се Травис, — да ни казва, че то е било в клетка някога, че той го е виждал в клетка.

Да.

— В същата лаборатория, където самият ти си живял в клетка?

Да, да, да.

— Още едно опитно животно? — каза Нора.

Да.

Травис изучаваше с поглед снимката на чудовището, огромното му чело и жълтите очи, светещи дълбоко под него, издълженият като муцуна нос и устата с много лъщящи зъби. Най-накрая проговори:

— Това да не е било… несполучлив експеримент?

И да, и не — отговори Айнщайн.

Съвсем полудяло от страх при този разговор, кучето изтича през стаята до външния прозорец, подскочи, постави предните си лапи върху рамката и впери поглед в настъпващата над Санта Барбара вечер.

Нора и Травис, седяха на пода сред множество отворени списания и книги, доволни от успеха си, започващи да усещат изтощението, което досегашните им вълнения бяха скрили — и объркани се усмихваха един на друг.

Нора каза тихо:

— Мислиш ли, че Айнщайн е способен да лъже, да си измисля налудничави истории като малките деца?

— Не знам. Могат ли кучетата да лъжат, или това е чисто човешка способност? — той се засмя на собствения си безсмислен въпрос, но продължи: — Могат ли кучетата да лъжат? Могат ли мишките да се избират за президенти? Кравите пеят ли?

Нора беше много симпатична, когато също се засмя:

— Патоците танцуват ли степ?

В пристъпа на глупав смях — с който се отърсваха от тежестта на интелектуалното и емоционално общуване с куче, умно като Айнщайн, от самата мисъл за това, което са сторили — Травис каза:

— Веднъж видях един паток да потраква с подметки.

— Хайде бе!

— Истина. Във Вегас.

Нора каза през смях:

— В кой хотел беше концертът?

— В „Сийзърс Палъс“. Можеше също и да пее.

— Патокът ли?

— Да. Няма ли да ме питаш за името?

— Как му беше името?

— Сами Дейвис Младши — Патокът — каза Травис и пак избухнаха в смях. — По него време той беше толкова известен, че даже не си правеха труда да изпишат на плакатите цялото му име. Хората и така разбираха чий е концертът.

— А какво пишеха — само „Сами“ ли?

— Не. Само „Младши“.

Айнщайн се върна от прозореца и ги загледа с вирната глава, като се опитваше да разбере защо така са полудели.

Обърканото изражение на ретривъра се стори на Травис и Нора най-смешното нещо, което са виждали в живота си. Облегнаха се един на друг, прегърнаха се и продължиха да се смеят като откачени.

С подигравателно сумтене ретривърът се върна до прозореца.

Когато постепенно започнаха да идват на себе си и смехът им поотслабна, Травис изведнъж разбра, че е прегърнал Нора, че нейната глава е върху рамото му, а телата им се допират тъй, както не смееха да си позволят преди. Косата й ухаеше на свежест и чистота. Той чувстваше как от нея се излъчва топлина. Изведнъж усети, че я желае силно, знаеше, че ще я целуне, когато вдигне глава от неговото рамо. Само след миг тя го погледна и той направи това, което беше сигурен, че ще направи — целуна я — и тя също го целуна. За момент тя сякаш не разбираше какво става, какво означава това; направи го като че ли беше някаква случайност, приятна и съвсем невинна, не страстна целувка, а от приятелство и голяма обич. Но тогава целувката стана друга и устата й изведнъж се отпусна. Тя започна да диша бързо, ръката й стисна неговото рамо и се опита да го привлече по-близо. Застена тихо от желание, но самият й глас сякаш я събуди от някакъв сън. Внезапно застина, осъзнала, че се намира в обятията на мъж, а красивите й очи се разшириха от учудване — и страх — от това, което почти се случи. Травис веднага се отдръпна, защото инстинктивно усети, че моментът не е подходящ, че не всичко е точно както трябва. Когато започнеха да правят любов, трябваше да го направят съвършено, без колебания и без да мислят за друго, защото после цял живот щяха да си спомнят този първи път, а споменът не можеше да е друг, освен светъл и радостен — спомен, който ще съживяват хиляди пъти, до дните на старостта. Въпреки че не му беше сега времето да изрича с думи бъдещите си намерения и да се кълне в тях, Травис не се съмняваше, че той и Нора Девън ще прекарат живота си заедно, изведнъж му стана ясно, че последните дни е знаел всичко това, макар и подсъзнателно.

След няколко секунди неловко мълчание те се отделиха един от друг — всеки се опитваше да реши дали трябва да говори за внезапната промяна в отношенията им — и Нора най-накрая каза:

— Той още е до прозореца.

Айнщайн бе залепил ноздри върху стъклото, впил поглед в тъмното.

— Възможно ли е да казва истината? — учуди се на глас Нора. — Наистина ли от тая лаборатория е избягало и нещо друго, нещо толкова страховито?

— Щом са успели да създадат куче, умно като него, защо да не създадат и нещо още по-невероятно. А и онзи ден в гората наистина имаше нещо.

— Но, сигурна съм, няма опасност то да го открие. След като си го довел толкова далеч на север.

— Няма опасност — съгласи се Травис. — Не мисля, че Айнщайн разбира колко е далеч от мястото, където го намерих. Каквото и да е имало в гората там, то вече не може да го проследи. Но мога да се обзаложа, че ония от лабораторията са вдигнали цяла армия, за да го търси. От тях се страхувам. И Айнщайн също — затова на обществени места обикновено се преструва на глупаво куче и разкрива ума си само насаме пред мене, а сега — и пред тебе. Не иска да се връща там.

Нора каза:

— Ако го открият…

— Няма.

— Но ако все пак го открият, тогава?

— Никога няма да им го дам — отговори Травис. — Никога.

8

До единайсет часа вечерта хората на следствието бяха прибрали обезглавения труп на помощник-шерифа Портър и обезобразеното тяло на строителя от Бордо Ридж. Съчинената на място версия за убийствата бе предоставена на репортерите покрай полицейския кордон и изглежда те я приеха добре; зададоха въпросите си, направиха около двеста снимки, записаха няколкостотин фута видеолента, която след редактирането щеше да заеме около сто секунди програмно време в утрешните телевизионни новини. (В епохата на масови убийства и тероризъм за две жертви не можеха да се отделят повече от две минути време в ефир: десет секунди въведение, стотина — за самия филм, десет — за добре гримираните отговорни персони, които да будят уважение и да изглеждат сериозни и натъжени, а след това — репортаж за участничките в конкурс за красота по бикини, конгрес за притежателите на порода кучета, или някой очевидец на извънземен космически кораб с особена форма.) Репортерите вече ги нямаше, отишли си бяха и лаборантите, униформените полицаи, както и всички агенти на Лемюъл Джонсън освен Клиф Соумз.

Полумесецът блещукаше едва зад тънките облаци. Прожекторите ги нямаше и единствената светлина идеше от фаровете на шерифската кола. Уолт Гейнз бе завъртял лимузината така, че дългите светлини да сочат към колата на НУС, паркирана в края на прашната улица, за да улесни Лем и Клиф докато стигнат до нея. В дълбокия мрак извън лъчите на фаровете къщите в скели се извисяваха като вкаменелости на праисторически влечуги.

Вървейки към колата, Лем се чувстваше донякъде облекчен въпреки трагичните обстоятелства. Уолт доброволно се съгласи да не се меси при поемането на разследването от федералните власти. Въпреки че Лем наруши сума правила и престъпи клетвата за пазене на тайна, като разказа на Уолт подробностите около проекта „Франсис“, той беше сигурен, че шерифът ще си държи езика зад зъбите. Случаят оставаше добре прикрит, булото още стоеше на мястото си, макар и леко повдигнато.

Клиф Соумз стигна пръв до колата, отвори вратата, седна на предната седалка до шофьора и докато Лем отваряше своята врата, чу възклицанието на помощника си:

— О, Господи, Исусе — Лем се наведе към отворената врата, за да види какво става с Клиф, видя го как бързо се измъква от колата и разбра причината. Една откъсната глава.

Без съмнение главата на Тийл Портър.

Беше на предната седалка, сложена с лице към Лем, така че да я види след като отвори вратата. Устата беше зейнала, сякаш крещеше без звук. Очите ги нямаше.

Лем се извърна встрани и извади револвера си изпод сакото.

Уолт също бе изскочил от колата и вече тичаше към Лем със своя револвер в ръка.

— Какво има?

Лем посочи.

Като стигна до лимузината на НУС, Уолт погледна през отворената врата и виждайки главата, издаде тих, скръбен вопъл.

Клиф заобиколи колата, стиснал здраво оръжието си с дуло, насочено право нагоре.

— Проклетото нещо е било тука, когато пристигнахме и докато бяхме в къщата.

— Може още да е тук — каза Лем, като се оглеждаше тревожно в мрака, който ги заобикаляше отвсякъде, отвъд лъчите от фаровете на патрулната кола.

Уолт също изучаваше с поглед обвитите в пелените на мрака строежи.

— Ще извикаме моите хора и ще ги пуснем да търсят.

— Няма никакъв смисъл — каза Лем. — Оня ще отлети веднага щом види, че те се връщат… ако вече не го е сторил.

Стояха на границата на Бордо Ридж, а зад тях имаше много мили пусто поле, възвишения и планини, от които Чуждият бе дошъл и където можеше отново да се завърне. Тези хълмове, била̀ и каньони сега бяха само смътни очертания в бледата светлина на полумесеца — човек можеше да ги усети някак, но не и да ги види ясно.

Някъде от края на неосветената улица се чу силно трополене, сякаш се събори купчина греди или керемиди.

— Той е тука — каза Уолт.

— Може би — отвърна Лем. — Но не бива да тръгваме подир него в тъмното както сме само трима. Той иска точно това.

Ослушаха се.

Не чуха нищо повече.

— Когато пристигнахме първи, ние претърсихме целия район — още преди вие да дойдете — обади се Уолт.

Клиф каза:

— Сигурно е вървял на стъпка пред вашите, играел си е с тях на криеница. След това е видял, че идваме ние и е разпознал Лем.

— Познал ме е, макар и само два пъти да съм ходил в Банодайн — съгласи се Лем. — Всъщност… мисля, че Чуждият е чакал тука точно мене. Той вероятно разбира моята роля във всичко това и знае, че аз ръководя неговото и на кучето издирване. Затова е пожелал да ми остави главата на помощника.

— За да ти се подиграе?

— Да ми се подиграе.

Мълчаха и гледаха тревожно към чернотата в недостроените къщи и около тях.

В горещия юнски въздух нямаше никакво движение.

Няколко дълги минути единственият звук беше тихото мъркане от двигателя на шерифската кола.

— Наблюдава ни — обади се Уолт.

Още едно трополене на съборени строителни материали. Този път по-близо.

Тримата мъже замръзнаха по местата си, обърнати в различни посоки, готови да се отбраняват.

Сега тишината трая около минута.

Лем искаше да каже нещо, когато Чуждият нададе вой. В тоя звук имаше нещо неземно, от него кръвта изстиваше. Сега обаче разбраха посоката му: откъм откритото нощно поле, отвъд границите на Бордо Ридж.

— Тръгва си — каза Лем. — Решил е, че не може да ни подмами в преследване само тримата и се отдалечава докато още не сме повикали подкрепления.

Чу се още един див крясък, този път от по-далече. Зловещият звук сякаш раздираше с нокти душата на Лем.

— Още утре сутринта — гласът му беше решителен, — ще дислоцираме подразделенията на морските пехотинци в хълмовете на изток от тук. Ще го спипаме проклетото същество. Бога ми, ще го спипаме.

Уолт се обърна към автомобила на Лем, като явно обмисляше неприятната задача как да се справят с обезобразената глава на Тийл Портър, и каза:

— Но защо очите? Защо винаги им изтръгва очите?

Лем отговори:

— Отчасти защото това създание е просто дяволски агресивно, кръвожадно. В гените му е. И мисля, защото наистина му доставя удоволствие да ни тероризира. Но има и друго…

— Какво?

— Не ми се иска да си спомням това, но, за съжаление, го помня съвсем ясно…

При едно от посещенията си в Банодайн Лем бе станал свидетел на един доста обезпокоителен разговор (или нещо подобно на разговор) между доктор Ярбек и Чуждия. Ярбек и асистентите й обучаваха Чуждия на символен език, подобен на използвания от изследователите, правещи опити да общуват с високоразвити примати, например горили, още през средата на седемдесетте години. Индивидът, с който постигнаха най-голям успех — женска горила на име Коко, станала център на безкраен журналистически интерес за цяло десетилетие — бе известна с това, че е усвоила около четиристотин думи от символния език. А когато Лем видя Чуждия за последен път, той можеше да се похвали с речник, доста по-голям от този на Коко, макар и да не го владееше съвършено. В лабораторията на Ярбек Лем бе наблюдавал как сътвореното от човека чудовище прави сложни и дълги поредици от знаци с ръце към разговарящия с него учен, а един асистент шепнеше в ухото на Лем превода, докато стояха пред огромната клетка. Чуждият изрази свирепа враждебност към всички и всичко, често прекъсваше разговора с Ярбек и безкрайно гневно се впускаше в бяг между решетките, блъскаше се в тях и бясно крещеше. Сцената уплаши и погнуси Лем, но също го изпълни с огромна тъга и съжаление към участта на Чуждия: тоя звяр щеше вечно да живее в клетка, вечно да остане една омразна приумица, самотен както никое друго същество на земята — дори и кучето на Уедърби. Това преживяване го впечатли толкова силно, че той още помнеше смисъла на почти всеки знак от езика, на който разговаряха Чуждия и Ярбек, и сега в главата му изникна една вледеняваща част от техния разговор.

Докато се мъчеха да го питат нещо, Чуждият бе показал с ръце:

Изтръгна твоите очи.

Искаш да изтръгнеш моите очи ли? — каза с пръсти Ярбек.

Изтръгна очите на всички.

Защо?

Не ме виждат.

Защо не искаш да те виждат?

Грозен.

Мислиш, че си грозен?

Много грозен.

Как ти хрумна, че си грозен?

Хората казват.

Кои хора?

Всички, които ме виждат за първи път.

А този мъж, който днес е тук? — Ярбек посочи Лем.

Да. Всички ме мислят за грозен. Мразят ме.

Никой не те мрази.

Всички.

Никога не са ти казвали, че си грозен. Откъде знаеш, че мислят така?

Знам.

Как го разбираш?

Знам, знам, знам — той хукна из клетката, дърпаше решетките, издаваше писъци, а после се обърна с лице към Ярбек. — Изтръгна моите собствени очи.

За да не можеш да виждаш себе си ли?

За да не мога да виждам как хората ме гледат — каза съществото и тогава Лем бе изпитал дълбоко съжаление, но без то да намали страха му ни най-малко.

А сега, в горещата юнска нощ, той разказа на Уолт Гейнз за този разговор в Ярбековата лаборатория и шерифът потръпна.

— Господи — промълви Клиф Соумз, — освен всичко останало той мрази и себе си, значи мрази още повече своя създател.

— След като ми разказа всичко това — каза Уолт, — аз съм изненадан, че никой от вас не се е досетил защо той толкова силно мрази кучето. Това проклето, отвратително, бедно създание и кучето са двете чеда на проекта „Франсис“. Кучето е любимото, обично дете, и Чуждият винаги го е знаел. Кучето е детето, с което родителите обичат да се хвалят, а Чуждият е детето, което предпочитат да държат под ключ в някоя скрита стая, и затова той изпитва злоба към него, изгаря от тази злоба през всяка секунда на всеки Божи ден.

— Разбира се — каза Лем, — прав си. Разбира се.

— Сега трябва да ни е съвсем ясно защо е строшил двете огледала от баните на горния етаж в къщата, където бе убит Тийл Портър — продължи Уолт. — Това създание не е могло да понесе собствения си образ.

Някъде в нощта, вече много по-далеч, се чу крясъкът на нещо, сътворено не по Божията воля.

Бележки

[1] Ридж — хребет, било. — Б.пр. ↑

[2] Голяма концертна зала в Ню Йорк. — Б.пр. ↑

[3] Оттам започват приключенията на Алиса в Страната на чудесата от известната приказка на Луис Карол. — Б.пр. ↑

[4] Последователи на работническо движение във Великобритания от XVIII в., които разбивали фабричните машини, виждайки в тях причината за лошия си живот. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Пазители (6)

Метаданни

Данни

Пазители

Информация

История

Сваляне / Връзки

Шеста глава

1

2

3

4

5

6

7

8

Дийн Кунц
Пазители (6)