Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Watchers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
forri (2011 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Пазители

Американска, първо издание

Редактор: П. Станимиров

Коректор: Росица Варадинова

Художник: Петър Станимиров

ИК „Плеяда 7“ София, 1993 г.

История

  1. — Добавяне

Втора глава

1

Нора Девън се страхуваше от телевизионния техник. Въпреки че изглеждаше на около трийсет (нейната възраст), той беше упорит и настъпателен като всезнаещ тийнейджър. Когато му отвори вратата, смело я изгледа отгоре до долу, представяйки се: „Арт Стрек, Уодлоу Ти-Ви“ — и отново я погледна в очите с намигване. Беше висок, слаб, явно държеше на външния си вид и носеше бели униформени широки панталони и риза. Беше гладко избръснат. Тъмнорусата му коса беше късо подстригана и добре сресана. Изглеждаше като син на прилично семейство, а не изнасилвач или психо, но Нора веднага изпита страх, може би защото неговата самоувереност и дързост не подхождаха на външния му вид.

— Нали вие имате нужда от обслужване? — попита той, докато пристъпваше на прага.

Въпреки че въпросът му звучеше невинно, ударението, което постави на думата „обслужване“, се стори на Нора противно и със сексуален намек. Тя не мислеше, че реагира пресилено, но в края на краищата беше повикала човек от Уодлоу Ти-Ви и не можеше да отпрати Стрек без обяснение. А обяснението щеше да стигне до спор, и тъй като тя не беше конфликтна личност, го пусна да влезе.

Докато го водеше по дългия хладен коридор към арковидния вход на хола, тя имаше неприятното чувство, че неговата издокараност и широката му усмивка са само подробности от внимателно поставена маска. В него имаше зорка животинска предпазливост, прикрито напрежение, и с всяка стъпка към вътрешността на къщата тя ставаше все по-тревожна.

Като я следваше съвсем отблизо и почти дишаше във врата й, Арт Стрек каза:

— Хубава къща имате, госпожо Девън. Много хубава. Наистина ми харесва.

— Благодаря — изрече тя вдървено, без да спомене за истинското си семейно положение.

— Един мъж може да се чувствува добре тук. Да-а, много добре.

Къщата беше построена в онзи стил, който понякога наричат Стария испански от Санта Барбара: два етажа, кремави гипсови орнаменти и покрив от червени керемиди, веранди, балкони и всичко това със заоблени ъгли вместо стандартните квадратни. Избуяла червена бугенвилия покриваше северното лице на къщата с ярки увиснали цветове. Жилището беше много красиво.

А Нора го мразеше.

Тя живееше тук от двегодишна, значи всичко двадесет и осем, и през всичките тези години, без една, върху й тегнеше желязната воля на леля Вайълет. Детството, а всъщност и животът й, не бяха никак леки. Вайълет Девън беше починала преди година. Но в действителност сянката й още гнетеше Нора, защото споменът за омразната старица още я стискаше мъчително за гърлото.

Като остави чантата с инструменти до апарата „Магнавокс“ във всекидневната, Стрек се изправи и се огледа. Беше явно изненадан от обстановката.

Тапетът на цветя беше погребално тъмен. Убитите цветове на персийския килим сякаш бяха правени по поръчка. Няколкото бледожълти петна не придаваха никакъв колорит на останалите цветове — сиво, кестеняво, тъмно синьо. Тежките английски мебели от средата на деветнадесети век, украсени с дълбока резба, стояха върху извити крака с формата на хищни животински лапи: масивни кресла, масички, шкафове, подходящи за доктор Калигари, бюфети, тежки по половин тон всеки. Малките масички бяха покрити с тежък брокат. Някои от лампите бяха върху оловни поставки с бледосиви абажури, други имаха кафяви керамични основи, но никоя от тях не светеше силно. Завесите изглеждаха оловно тежки; пожълтелите им от времето скрипци висяха между страничните стени и малкото слънчева светлина, която успяваше да се прокрадне между тях, имаше цвят на горчица. Обзавеждането никак не отиваше на испанската архитектура; Вайълет преднамерено беше наложила досадния си лош вкус в изящната къща.

— Вие ли сте се обзавели така? — попита Арт Стрек.

— Не. Леля ми — каза Нора. Тя стоеше до мраморната камина, толкова далеч от него, колкото позволяваха стените на стаята.

— Това беше нейното жилище. Аз го… наследих.

— Ако бях на ваше място — каза той — щях да изхвърля всичко оттук. Тази стая може да стане светла и весела. Простете, че ви го казвам, но това не е вашият стил. Тук е добре за някоя леля — стара мома… Тя беше стара мома, нали така? Е, така си помислих. Става за някоя сбръчкана леля — стара мома, но определено не става за красива дама като вас.

Нора искаше да го укори за нахалството, искаше да му каже да си затваря устата и да си гледа телевизора, но не знаеше как да се защитава. Леля Вайълет предпочиташе тя да е мила и покорна.

Стрек й се усмихваше. Дясното ъгълче на устата му се изви страшно неприятно в почти подигравателна гримаса.

Тя се насили и каза:

— И така ми харесва.

— Ама наистина?

— Да.

Той повдигна рамене.

— Какво му е на приемника?

— Картината непрекъснато подскача. Има и снежинки.

Тъй дръпна телевизора към себе си, включи го и се вгледа в трептящия и свит образ. Включи в контакта малка преносима лампа и я окачи на гърба на приемника.

Дядовият стенен часовник в коридора отбеляза четвърт час с единичен звън, който проехтя глухо в къщата.

— Гледате ли много телевизия? — попита той, докато отвиваше задния капак.

— Не много — отговори Нора.

— Аз пък харесвам вечерните сапунени филми. Далас, Династията — от тоя род.

— Изобщо не ги гледам.

— О-хо? Хайде де, сериозно, хващам се на бас, че ги гледате. — Той се усмихна никакво. — Всички ги гледат, даже и да не си признават. Нищо не е тъй интересно като историите за удари в гърба, заговори, кражби, лъжи и… прелюбодейство. Знаете ли какво мисля? Хората седят, гледат ги, цъкат с езици и казват: „Ау, колко ужасно“, а всъщност им олеква. Такава е човешката природа.

— Аз… Аз трябва да свърша нещо в кухнята — каза тя нервно — Повикайте ме, когато го оправите.

После излезе от стаята, мина по коридора и влезе в кухнята през люлеещата се врата.

Трепереше. Ненавиждаше се заради проявената слабост, готовността да се предаде на страха, но не можеше да се промени.

Тя беше една мишка.

Леля Вайълет често казваше: „Момиче, хората на тази земя са два вида — котки и мишки. Котките ходят, където пожелаят, правят каквото им скимне, вземат, каквото искат. По природа котките са агресивни и егоистични. Обратно, мишките не са нито на йота агресивни. По природа те са раними, деликатни и плахи и се чувствуват най-добре с наведени глави, когато приемат съдбата си такава, каквато е тя. Ти си такава мишка, скъпа. Не че е лошо да си мишка. Можеш да си много щастлива. Животът на мишката не е вълнуващ като живота на котката, но ако си кротуваш в дупката и стоиш сама, ще надживееш котката и превратностите на съдбата ще те отминат.“

Точно сега една котка се спотайваше във всекидневната, ремонтирайки телевизора, а Нора стоеше в кухнята, обхваната от миши страх. Всъщност тя не беше почвала да готви нещо, както каза на Стрек. За кратко остана права край мивката, стискайки двете си студени ръце — ръцете й сякаш винаги бяха студени — и се чудеше какво да прави, докато той свърши работата си и си тръгне. Реши да опече кекс. Жълт кекс с шоколадова плънка. Това занимание щеше да отклони мислите й от спомена за многозначителното подмилкване на Стрек.

Тя приготви всички купи, прибори, електрически миксер, плюс готовото тесто и другите съставки и след това се залови за работа. Скоро опънатите й нерви бяха успокоени от познатата домашна дейност.

Точно като наля сместа в двете тавички, Стрек се появи в кухнята и каза:

— Май обичате да готвите?

От изненада тя почти изтърва празната метална купа и омазнената бъркалка. Все пак смогна да ги удържи — и с леко треперене, издаващо напрежението й — ги постави в мивката.

— Да. Обичам да готвя.

— Не е ли чудесно? Харесвам жени, които обичат женската работа. Шиете ли, плетете ли, бродирате ли или нещо подобно?

— Правя брюкселска дантела.

— Още по-добре.

— Телевизорът готов ли е?

— Почти.

Кексът беше готов за слагане в печката, но Нора се въздържа да поеме тавичките, докато Стрек я наблюдаваше, защото се страхуваше, че ръцете й ще треперят твърде много. Тогава той щеше да усети нейната уплаха и вероятно щеше да стане още по-дързък. Затова остави пълните тавички и отвори кутията с глазура.

Стрек влезе по-навътре в кухнята, като се движеше небрежно, леко отпуснат и се оглеждаше с дружелюбна усмивка, но отиваше право към нея.

— Дали ще може да изпия чаша вода?

Нора почти въздъхна от облекчение, като й се искаше да вярва, че само глътката студена вода го е довела тук.

— Да, разбира се — каза тя. Взе чаша от рафта и пусна студената вода.

Когато се обърна да му я даде, той беше дошъл с тиха котешка стъпка точно зад гърба й. Тя неволно подскочи. Чашата се разля и водата плисна по пода.

— Вие… — започна тя.

— Да? — каза той, като поемаше чашата от ръката й.

— … ме стреснахте.

— Аз? — усмихна се той, като я гледаше с леденосините си очи. — О, разбира се, не исках. Съжалявам. Безобиден съм, госпожо Девън. Наистина. Исках само чаша вода. Вие нали не си помислихте, че искам нещо друго, не, нали?

Беше дяволски дързък. Тя не можеше да повярва, че може да е толкова дързък, толкова нахакан, студен и агресивен. Искаше да го зашлеви, но се страхуваше от последствията. Един шамар щеше да потвърди обидните му двузначни намеци или другите обиди — и по всяка вероятност — да го окуражи, вместо да го спре.

Той я наблюдаваше с неизменна напрегнатост, като бъдеща жертва. Усмивката му беше на хищник.

Тя усети, че най-добрият начин да се справи със Стрек, е да се преструва на невинна и твърдоглава като паметник, да не обръща внимание на противните му полови намеци, като че ли не ги е разбирала. Накратко, трябваше да се справи с него тъй, както мишката се справя със заплаха, от която не може да избяга. Преструвай се, че не виждаш котката, преструвай се, че я няма и може би тя ще се обърка и учуди от липсата на реакция и ще потърси друга, по-подходяща жертва.

За да се скрие от предизвикателния му поглед, Нора откъсна две книжни салфетки от кутийката до мивката и започна да бърше пода, където беше разляла водата. Но в момента, в който се наведе пред Стрек, разбра, че е сгрешила, защото той не се отдръпна, а стоеше приведен над нея, докато тя клечеше долу. Ситуацията имаше силно еротичен смисъл. Когато разбра, че тази поза в нозете му издава нейната зависимост, тя скочи отново на крака и видя как усмивката му се разширява.

Развълнувана и объркана, Нора хвърли мокрите салфетки в кошчето под мивката.

Арт Стрек каза:

— Готвене, дантели… да, мисля, че е добре, много добре. Какво друго обичате да правите?

— Опасявам се, че това е всичко — каза тя. — Нямам никакво необикновено хоби. Не съм интересна личност. Пета цигулка. Даже съм много скучна.

Като се проклинаше, че не може да изпъди кучия му син вън от къщи, тя се промъкна край него уж да провери колко е нагряла печката, но в действителност се опитваше да се измъкне от обсега на ръцете му.

Той вървеше точно зад нея.

— Като спрях отпред, видях много цветя. Вие ли се грижите за цветята?

Докато гледаше копчетата на печката, тя каза:

— Да… Обичам градинската работа.

— Одобрявам това — каза той, сякаш тя беше длъжна да изисква неговото одобрение. — Цветя… добре е жените да се интересуват от цветя. Готвене, дантели, градинска работа — ама вие имате много женски таланти и интереси. И се обзалагам, че всичко правите добре, госпожо Девън. Искам да кажа — всичко, което една жена трябва да прави. Обзалагам се, че сте страхотна във всяко отношение.

Ако ме докосне, ще пищя — помисли се тя.

Но стените на старата къща бяха доста дебели, а и съседските къщи не бяха наблизо. Никой нямаше да я чуе или да дойде да я спасява.

Ще го ритам — реши тогава. Ще се отбранявам.

В действителност не беше убедена, че ще се бие, не беше сигурна, че ще има смелост да се защити. Даже и да опиташе, той я превъзхождаше по размери и сила.

— Да-а, обзалагам се, че сте страхотна във всяка отношение — повтори той, като натърти думите още по-предизвикателно.

Като се извърна от печката, тя насила се засмя.

— Мъжът ми ще се изненада, ако чуе това. Наистина, кексовете ми не са лоши, но коричката им все не става, а печеното винаги е много сухо. Дантелата ми е прилична, но ми трябва цяла вечност да завърша започнатото.

Тя предпазливо се промъкна покрай него и се върна до бюфета. Сама се учуди, че бърбори непрекъснато, докато отваря кутийката с глазура. Разприказва се от безсилното отчаяние.

— Хванала съм цаката на цветята, но не ме бива много в къщната работа, и ако мъжът ми не помагаше — да, без неговата помощ, всичко щеше да е с краката нагоре.

Това, което каза, й прозвуча ужасно глупаво. Усети в гласа си истерична нотка, която той също не можеше да пропусне.

Но споменаването на съпруг очевидно го накара да премисли настъплението си. Докато Нора сипваше сместа в купата и внимателно отмерваше масло, Стрек изпи водата, колко му беше дала. Той отиде до мивката и постави чашата в широкия съд с мръсни купи и прибори. Този път не се приближи, към нея.

— Е, да видим телевизора — каза той. Нора се усмихна с премерена разсеяност и кимна. Върна се към своята работа, като си тананикаше тихичко и се преструваше, че не се е случило нищо.

Той прекоси кухнята и отвори люлеещата се врата, след това спря и каза:

— Леля ви наистина е обичала тъмните места, нали така? И кухнята може да стане страхотна, ако я освежите.

Преди да смогне да му отговори, той излезе и вратата се залюля след него. Въпреки, че никой не беше поискал мнението му за разцветката на кухнята, Стрек явно си беше прибрал рогата и Нора беше доволна от себе си. Беше го опазила само със скалъпената лъжа за несъществуващия си съпруг, произнесена с учудващо равнодушие. Вярно е, че една котка не би постъпила точно тъй с нападател, но това не беше и кроткото, уплашено поведение на мишка.

Тя се огледа във високата кухня и реши, че наистина е много тъмна. Стените бяха кално-сини. Грапавите глобуси на лампите бяха твърде непрозрачни и излъчваха студено и сиво сияние. Помисли си как ще се отрази едно пребоядисване и смяна на лампите.

Дори и мисълта за промени в къщата на Вайълет Девън беше главозамайващо смела и въодушевяваща. След смъртта на Вайълет Нора беше преустроила само собствената си спалня, но нищо друго. Като мислеше сега дали може да продължи промените, тя се почувствува като безумно смел бунтар. Може би. Можеше и да успее. Ако успееше да отстрани Стрек, вероятно щеше да събере куража да се опълчи срещу мъртвата си леля.

Тази нейна самоувереност и приповдигнатото й настроение продължиха само двадесет минути — достатъчно, за да остави тавичките в печката, да забърка глазурата и да измие няколко купи и прибори. Тогава се върна Стрек и съобщи, че телевизорът е готов и после й даде сметката.

Въпреки че изглеждаше кротък когато напусна кухнята, при второто си появяване беше станал отново нахален като преди. Огледа я от главата да петите сякаш я събличаше с поглед и когато срещна очите й, в неговите се четеше предизвикателство.

Стори й се, че сметката е твърде голяма, но не направи въпрос, защото искаше той да се омете по-скоро. Докато тя седеше и пишеше чека на кухненската маса, той използува вече познатия номер — стоеше съвсем близо до гърба й, като че ли се опитваше да я сплаши с телесното си мускулно превъзходство. Когато тя се изправи и му подаде чека, той го пое по такъв начин, че докосна ръката й многозначително.

Докато вървяха по дългия коридор, Нора беше почти сигурна, че той внезапно ще остави инструментите на пода и ще я нападне изотзад. Но когато достигнаха външната врата и той излезе на верандата, сърцето й започна да бие с по-нормална скорост. Той се застоя точно пред вратата.

— Какво работи мъжът ви?

Въпросът я смути. Той трябваше да го зададе преди, когато в кухнята тя спомена за съпруг — но сега любопитството му изглеждаше неуместно.

Трябваше да му каже, че не му влиза в работата, но все още я беше страх. Усещаше, че може само да се ядоса, че много лесно може да дръпне спусъка на спотаената му жестокост. Затова му отговори с друга лъжа, като се надяваше да го откаже от задевките му:

— Той е… полицай.

Стрек повдигна вежди.

— Наистина ли? Тук, в Санта Барбара?

— Да, тук.

— Солидна къща за един полицай.

— Моля? — каза тя.

— Не знаех, че на полицаите им плащат толкова добре.

— О, но нали ви казах — наследих къщата от леля си.

— А, да, спомням си. Казахте ми. Така е.

Като се опитваше да подкрепи лъжата, тя каза:

— Живеехме в апартамент и като умря леля ми, се преместихме тук. Прав сте — иначе нямаше да можем да си я позволим.

— Добре — каза той. — Радвам се за вас. Наистина. Дама, красива като вас заслужава и красива къща.

След това докосна въображаемата си шапка, намигна и пое по алеята към улицата, където до бордюра беше паркиран белият му микробус.

Тя затвори вратата и го проследи през едно прозрачно ъгълче на тъмното замрежено овално прозорче на вратата. Той погледна назад, видя я и помаха. Тя се отдръпна от прозорчето към мрачния коридор и го загледа от място, където не можеше да бъде видяна.

Очевидно не й беше повярвал. Знаеше, че съпругът е само лъжа. Не трябваше, за Бога, да му казва, че мъжът й е ченге, — това беше твърде прозрачен опит да го задържи на разстояние. Трябваше да каже, че е омъжена за някой водопроводчик, или лекар — каквото и да е, но не ченге. Но, така или иначе, Арт Стрек си тръгваше. Въпреки че знаеше за лъжата й, си тръгваше.

Не се почувствува сигурна, докато микробусът не изчезна от погледа й.

Всъщност и след това я беше страх.

2

След като уби доктор Дейвис Уедърби, Винс Наско беше откарал сивата си камионетка Форд в един сервиз на магистралата Пасифик Коуст. Той постави нужните монети в кабинковия телефон и набра един номер в Лос Анджелиз, който беше скътал в паметта си много отдавна. Отговори мъжки глас, като повтори номера, който Винс беше набрал. Това беше единият от трите гласа, които обикновено му отговаряха — спокоен, с нисък тембър. Често се обаждаше и друг, висок и остър, мъжки глас, които стържеше в ушите на Винс.

Понякога се обаждаше жена; гласът и беше секси, доста гърлен и все пак момичешки. Винс никога не я беше виждал, но често се опитваше да си я представи.

Когато спокойният мъжки глас изрецитира номера, Винс каза:

— Готово е. Радвам се, че се обръщате към мене и съм винаги на разположение, ако имате други задачи.

Той беше убеден, че човекът от другия край на жицата също ще разпознае гласа му.

— Радвам се да чуя, че всичко е минало добре. Отношението ни към вашата работа е силно положително. А сега запомнете това — каза гласът и бавно прочете седемцифрен телефонен номер.

Изненадан, Винс го повтори.

Гласът каза:

— Това е един от обществените телефони във Фашъл Айлънд. Намира се на откритата алея близо до универсалния магазин „Робинсън“. Можете ли да бъдете там след петнадесет минути?

— Да — каза Винс. — След десет.

— Ще позвъня след петнадесет за подробностите.

Винс остави слушалката и се запъти към колата, като си подсвиркваше. Това, че го изпращаха до друг обществен телефон, за да получи „подробностите“, означаваше само едно: вече имаха нова поръчка за него — две за един ден!

3

По-късно, след като кексът беше вече готов, Нора се оттегли в спалнята си в югозападния ъгъл на втория етаж.

Когато Вайълет Девън беше още жива, това беше тайното убежище на Нора — въпреки че нямаше резе на вратата. Тогава стаята беше натъпкана с тежки мебели, както впрочем и всички други, и приличаше повече на склад, отколкото на къща за живеене. Всеки предмет допълваше мрачната атмосфера. И все пак, когато свършеше досадната къщна работа или пък леля й я освободеше след някоя от безкрайните си лекции, Нора бягаше право в своята спалня и потъваше в мечтания свят на книгите.

Вайълет винаги проверяваше с какво се занимава племенницата й без предупреждение, промъквайки се безшумно по коридора, и отваряше внезапно винаги отключената врата, като се надяваше да улови Нора в момент на забранено занимание. Тези инспекции без предизвестие бяха най-чести, докато Нора беше дете и девойка, но, макар и по-редки, продължиха до последните дни на Вайълет Девън, когато Нора вече беше зряла жена на двадесет и девет. Вайълет обичаше да носи тъмни рокли и косата й винаги беше стегната в малък кок, а по бледото й лице с остри черти нямаше и следа от грим. Трудно можеше да се каже, че прилича на жена — по-скоро имаше вид на каещ се монах в груба плащеница, който наднича в тъмните килии на студен средновековен манастир, за да шпионира братята си.

Ако хванеше Нора да дреме или да мечтае, я смъмряше жестоко и я наказваше с тежка работа. Нейната леля не понасяше безделието.

Книгите бяха позволени — ако самата Вайълет ги беше одобрила — първо, защото даваха знания. Освен това, както обичаше да казва Вайълет: „Домакини, обикновени жени като мене и тебе никога няма да водят бляскав живот, нито ще посещават далечни страни. Затова книгите са особено ценни за нас. Ние можем да изпитаме всичко, като се вживяваме в книгите. Това не е лошо. Да живееш чрез книгите е даже по-добре, отколкото да имаш приятели и да познаваш… мъже.“

С помощта на един податлив домашен лекар Вайълет не допусна Нора да тръгне на училище под предлог, че здравето й е разклатено. Образоваше се у дома и книгите бяха единственото й училище.

Освен че на трийсет години беше прочела хиляди книги, Нора беше и самоука художничка — рисуваше с маслени, акрилни, водни бои и молив. Леля Вайълет одобряваше заниманията със скици и рисунки. Изобразителното изкуство беше самотно занимание, което отвличаше мислите на Нора от света зад стените на къщата и я предпазваше от срещи с хората. А те неминуемо щяха да я изоставят, наранят или разочароват.

В единия ъгъл на Норината стая имаше дъска за рисуване, статив и шкафче за рисувателните принадлежности. Беше направила място за мъничкото си ателие като посбута мебелите, без да маха нищо, и ефектът беше клаустрофобичен.

Много пъти през дългите години, най-често нощем, но и посред бял ден, Нора беше завладявана от чувството, че подът на спалнята ще се продъни под тежестта на всичките мебели и тя ще се стовари в стаята отдолу, притисната до стената от собственото си масивно четиристенно легло. Когато този страх станеше непоносим, тя се спасяваше в градинката на задния двор, където сядаше на открито с ръце около себе си и трепереше. Беше вече на двадесет и пет, когато проумя, че причината за тези тревожни състояния не беше само излишъкът от мебели, а деспотичното присъствие на леля й.

Една събота сутрин преди четири месеца, осем месеца след като Вайълет Девън беше починала, Нора внезапно беше обладана от неистово желание за промяна и като бясна започна да прережда спалнята-ателие. Тя извади и издърпа всички по-дребни мебели и ги разпредели равномерно из другите пет претъпкани помещения на втория етаж. Наложи се да разглоби някои от по-тежките и да ги измъкне на части, но най-накрая успя да извади всичко, освен голямото легло, една нощна масичка, едно-единствено кресло, столчето и дъската за рисуване, шкафчето с бои и статива. Това бяха нещата, които й трябваха. Тогава свали тапетите.

Тези два дни замаяха главата й, чувствуваше, че става революция и животът й ще се промени завинаги. Но когато приключи със спалнята, непокорният й дух я напусна и останалата част на къщата остана непокътната.

Сега поне в тази стая беше светло, даже радостно. Стените бяха боядисани с най-светлата жълта боя. Нямаше ги тежките завеси, а на тяхно място бяха поставили щори „Леворол“, чийто цвят беше в тон с боята. Беше махнала мрачния килим и излъскала разкошния дъбов паркет.

Сега стаята беше нейно убежище повече от всякога. Всеки път, когато прекрачеше прага и видеше плода на своите усилия, настроението й се оправяше и донякъде забравяше неприятностите.

След страха, който изживя при срещата със Стрек, светлата стая я успокои както винаги. Тя седна до дъската за рисуване и започна предварителна скица с молив за една картина с маслени бои, замислена от известно време. Отначало ръцете й трепереха и трябваше да спре няколко пъти за да ги овладее и да продължи, но скоро страхът й премина.

Дори успяваше да мисли спокойно за Стрек, докато работеше, и се опита да си представи докъде би стигнал той, ако не бе успяла да го пропъди от къщи. Напоследък Нора се замисляше дали черногледството на Вайълет Девън относно външния свят и хората там е основателно; въпреки че това беше основното в нравоученията на леля й, Нора хранеше тайното подозрение, че то може да се окаже погрешно, дори извратено. Но след срещата Арт Стрек се стори блестящо доказателство за твърденията на Вайълет, доказателство, че излишното взаимодействие с външния свят е опасно.

Обаче след малко, когато скицата беше полуготова, Нора започна да мисли дали не изопачава всичко, което Стрек беше казал и сторил. Поне беше сигурно, че той не би имал полови желания към нея. Не и към нея.

В края на краищата, тя не беше привлекателна жена. Обикновена. С външен вид на домакиня. Може би даже грозна. Нора знаеше, че това е истина, защото въпреки недостатъците си, старата Вайълет притежаваше и някои добродетели, една от които беше точната употреба на думите. Нора беше непривлекателна, скучна жена, която не може да очаква от никого да я държи в ръце, да я целува или обича. Това беше неоспорима истина, която леля Вайълет я накара да приеме от най-ранна възраст.

Въпреки че характерът му беше отвратителен, Стрек беше привлекателен мъж и можеше да притежава много красиви жени. Смешно беше да се помисли, че ще се интересува от повлекана като нея.

Нора още носеше дрехите, които леля й беше купила — тъмноцветни, безформени рокли и блузи, подобни на тези, които самата Вайълет носеше. По-ярки и женствени дрехи само биха подчертали мършавото й тяло, лишено от грация и безизразното, непривлекателно лице.

Но защо Стрек каза, че е красива?

Е, и това можеше да се обясни. Сигурно й се подиграваше. Или, по-вероятно, беше просто любезен, учтив.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече Нора вярваше, че е сбъркала в преценката си за горкия човек. Само на тридесет, а вече беше изнервена стара мома, наплашена и самотна.

Тази мисъл я потисна за малко. Но тя удвои усилията си върху скицата, завърши я и започна нова, от друг ъгъл. Докато следобедът изтичаше, тя се затваряше в своето изкуство.

Звънът на стария дядов часовник ехтеше от долния етаж на всеки кръгъл половин и четвърт час.

Залязващото на запад слънце позлатяваше все повече стаята и въпреки отиващия си ден тя ставаше все по-светла. Въздухът сякаш затрептя. От южния прозорец се виждаше как една кралска палма леко се полюляваше от майския бриз.

В четири часа вече беше спокойна и рисувайки си тананикаше.

Когато телефонът иззвъня, я стресна.

Остави молива и посегна към слушалката.

— Ало?

— Смешно е — каза мъжки глас.

— Моля?

— Изобщо не са чували за него.

— Съжалявам — каза тя, — но мисля, че сте сбъркали номера.

— Но нали говоря с вас, госпожо Девън?

Сега, тя разпозна гласа. Това беше той. Стрек.

Известно време тя не можа да каже нищо.

Той каза:

— Изобщо не са чували за него. Обадих се в полицията на Санта Барбара и потърсих офицера Девън, но те ми казаха, че няма служител на име Девън в участъка. Това не е ли твърде странно, госпожо Девън?

— Какво искате от мене? — попита тя с треперещ глас.

— Мисля, че е грешка на компютъра — каза Стрек, като се смееше тихо. — Да-а, разбира се, просто някаква компютърна грешка е зачеркнала мъжа ви от техните списъци. Съветвам ви да му кажете веднага, щом се прибере в къщи, госпожо Девън. Ако не оправя тая работа… е, да не ви плаша, но няма да му дадат заплатата в края на седмицата.

Той затвори телефона и звукът от централата я подсети, че тя трябваше да затвори първа, трябваше да тръшне слушалката в момента, в който той каза, че е звънял в полицията. Не трябваше да насърчава опитите му, дори и само като го изслушва по телефона.

Тя обиколи къщата и провери всички прозорци и врати. Бяха добре заключени.

4

Травис Корнъл беше поръчал вече пет хамбургера за златния ретривър, докато седяха в Макдоналдс на Ийст Чапмън Авеню в Ориндж. Както беше върху седалката, кучето изяде всичкото месо и две от хлебчетата и сега искаше да изрази благодарността си като го оближе по лицето.

— Имаш дъх на крокодил с разстройство — възрази той, като го побутна настрани.

Връщането в Санта Барбара им отне три часа и половина, защото пътищата бяха много по-натоварени от сутринта. Докато пътуваха, Травис поглеждаше спътника си и му говореше, като очакваше от него да покаже отново изумителния си разум. Надеждите му останаха напразни. Ретривърът се държеше като всяко друго куче, което пътува в кола. Само от време на време наистина се изправяше и гледаше през предното или страничното стъкло с необикновено напрежение и внимание. Но през останалото време спеше свит на седалката и сумтеше в съня си — или въздишаше и се прозяваше с отегчен вид.

Когато миризмата на мръсната кучешка козина стана непоносима, Травис свали всички стъкла за да влезе свеж въздух и ретривърът веднага протегна главата си навън. Докато вятърът развяваше ушите и козината му, той беше направил смешната и трогателна безхитростна гримаса на всяко куче, пътуващо по този начин с висока скорост.

В Санта Барбара Травис спря в един супермаркет, откъдето купи няколко кучешки консерви Алпо, една кутия кучешки бисквити Милк-Боун, тежки пластмасови съдове за кучешка храна и вода, емайлирана метална ваничка, кучешки шампоан против въшки и кърлежи, специална четка за оплетената козина на спътника си, нашийник и каишка.

Докато Травис подреждаше тези неща в каросерията на пикапа, кучето го наблюдаваше през задното стъкло с плътно долепен нос.

Сядайки зад волана той му каза:

— Много си мръсен и вониш. Нали няма да ми създадеш много проблеми, ако те изкъпя?

Кучето се прозя.

Когато вече влезе в алеята на четиристайното си бунгало под наем, в северния край на Санта Барбара и спря двигателя, започваше да се замисля дали действията на кучето тази сутрин всъщност бяха чак толкова удивителни.

— Ако не ми покажеш същото отново — каза той на кучето, като пъхаше ключа във външната врата, — ще трябва да си призная, че там, в гората, просто ми е хлопала дъската, и че съм толкова смахнат, та да си въобразя всичко това.

Застанало до него на площадката, кучето го погледна въпросително.

— Искаш ли да носиш отговорността за това, че се съмнявам дали съм с всичкия си? М-м-м-м?

Една оранжево-черна пеперуда се стрелна покрай лицето на ретривъра и го стресна. Кучето излая веднъж и се втурна да преследва пърхащата плячка надолу по пътечката. Като се стрелкаше насам-натам из градинката, подскачаше високо и ловеше въздуха с уста, а ярката му жертва все се изплъзваше, то почти се блъсна в пъстрото стебло на една канарска финикова палма, след това едва избягна тежкия удар в стената на едно басейнче за водопой на птици и накрая тромаво спря в една леха с високи новогвинейски цветя, над които пеперудата набра безопасна височина. Ретривърът се претърколи веднъж, изправи се на крака и изтърча от лехата.

Когато разбра, че е надхитрено, кучето се върна при Травис. Погледна го глуповато.

— Ами, чудно куче — каза той. — Тежък случай.

Отвори вратата и ретривърът се впусна пред него. Искаше незабавно да изследва тези нови стаи.

— По-добре да те открадне някой — извика Травис подире му.

После внесе емайлираната ваничка и другите покупки в кухнята. Остави храните и новите съдове там, а всичко друго изнесе навън през задната врата. Постави чантата на бетонната площадка в задния двор и нагласи ваничката до нея, близо до дългия маркуч, прикрепен към външната чешма.

Върна се обратно, извади една кофа изпод кухненската мивка, напълни я с най-горещата вода, която течеше от крана, изнесе я навън и я изля във ваната. Травис беше пренесъл четири кофи с гореща вода, когато се появи ретривърът и започна да разглежда задния двор. Ваната беше вече полупълна, а кучето започна да очертава територията си, като уринираше през един-два фута по варосаната стена от бетонни блокчета, ограждаща имота.

— Когато привършиш унищожаването на тревата — каза Травис, — настройвай се за баня, мошенико.

Ретривърът повдигна глава, извърна се към него и като че ли слушаше думите му. Но никак не приличаше на умните кучета от филмите. Изглеждаше глупаво. Когато го изслуша, притича няколко стъпки край стената и започна да пишка пак.

Като гледаше как кучето се облекчава, Травис също почувствува нужда. Влезе в банята, а след това се преоблече в по-стари дънки и фланелка за предстоящото мокрене.

Когато Травис се показа отново, ретривърът стоеше до димящата вана, хванал маркуча със зъби. Някак беше успял да отвърти крана. От маркуча във ваната се изливаше вода.

Беше много трудно, ако не и невъзможно, едно куче да се справи успешно с пускането на водопроводен кран. Травис помисли, че това е равнозначно на изобретателността и сръчността, нужни за отварянето на секретната капачка на кутийка аспирин с една ръка зад гърба.

Смаян, каза:

— Водата ли ти се стори твърде гореща?

Ретривърът пусна маркуча да тече по бетона и почти възпитано влезе във водата. Седна вътре и го погледна, сякаш искаше да му каже: „Давай да започваме, многознайко“.

Той доближи ваната и приклекна до нея.

— Покажи ми сега как ще спреш водата.

Кучето го погледна тъпо.

— Покажи ми — повтори Травис.

Кучето изсумтя и се донамести в топлата вода.

— Ако си могъл да я пуснеш, ще можеш и да я спреш. Как го направи? Със зъби? Трябва да е било със зъби. За Бога, не можеш да го направиш с лапи. Интересно, колко умело действуваш с уста. Можеше да си счупиш някой зъб върху желязната дръжка.

Кучето се наведе леко навън от ваната, толкова, че да захапе чантата с шампоана.

— Няма ли да спреш кранчето? — попита Травис.

Кучето само неразбираемо мигаше срещу него.

Въздъхна и спря водата.

— Добре. Окей. Прави се на много хитър — и извади четката и шампоана от чантата, като ги подаде на ретривъра. — Ето. Сигурно аз изобщо не ти трябвам. Можеш сам да се изтъркаш, сигурен съм.

Кучето издаде едно дълго, провлечено „у-у-у-ф“ някъде дълбоко в гърлото си и Травис почувствува, че то му казва да не се прави на много хитър.

Не преувеличавай, каза си той. Опасно е да се задълбочаваш толкова, ще откачиш, Травис. Това тук е едно дяволски умно куче, но то не разбира какво всъщност му казваш, нито пък може да ти отговори.

Ретривърът се къпеше с удоволствие, без да се противи. След като му каза да излезе от ваната и изми шампоана от него, Травис четка цял час мократа му козина. Той извади много тресчици стръкове от плевели, които водата не беше измила, вчеса го. Кучето стоеше спокойно и до шест часа се преобрази.

То беше много красиво животно в новата си премяна. Основният цвят на козината му беше умерено златист с по-светли петна по задната част на крачетата, по корема и хълбоците, и вътрешната страна на опашката. Козината му отдолу беше гъста и мека за да го топли и да не пропуска вода. Отгоре тя беше също мека, но не толкова гъста и по-дългите кичури бяха къдрави. Опашката беше леко извита нагоре и му придаваше весел и жизнерадостен вид, подчертан от непрестанното й въртене.

Сухата кръв по ухото беше от малка раничка, която вече зарастваше. Кръвта по лапите не беше от някакво сериозно нараняване, а от много тичане по каменист терен. Травис само ги дезинфекцира с малко разтвор на борова киселина. Надяваше се, че кучето ще усети само леко дразнене или даже нищо, тъй като не накуцваше изобщо — и малките ранички щяха да зараснат след няколко дена.

Ретривърът вече изглеждаше чудесно, но сега Травис беше измокрен, потен и вонеше на кучешки шампоан. Бързаше да вземе душ и да се преоблече. Беше също изгладнял от усилия и напрежение.

Оставаше само да сложи нашийник на кучето. Но когато се опита да го закопчае върху врата му, ретривърът заръмжа тихо и отстъпи извън обсега на Травис.

— Е-е, сега пък. Това не е нещо страшно, момчето ми.

Кучето гледаше червената кожена примка в ръката му и продължаваше да ръмжи.

— Май си имал неприятности с нашийник, а?

Кучето спря да ръмжи, но не пристъпи към него.

— Да не са те мъчили? — попита Травис. — Така е било, изглежда. Може би са те задушили с някой, презатегнали са го и са те задушили, или са те вързали с къса верижка. Така ли беше?

Ретривърът излая веднъж, притича през дворчето и застана в най-отдалечения ъгъл, гледайки нашийника отдалеч.

— Имаш ли ми вяра? — попита Травис, като стоеше на колене, в поза, предразполагаща кучето.

То премести поглед от примката към Травис и го погледна в очите.

— Аз никога няма да те измъчвам — заяви той тържествено, без да изпитва никакво неудобство, че говори така прямо и откровено с едно куче. — Трябва да знаеш, никога. Ти ги усещаш тези неща с инстинктите си, нали? Разчитай на тези инстинкти, момчето ми, и ми вярвай.

Кучето тръгна от ъгъла на дворчето към Травис и спря точно там, където той не можеше да го стигне. Погледна веднъж нашийника, след това се втренчи в Травис тайнствено и напрегнато. Както и преди, той почувствува, че по някакъв мистериозен начин обмен с животното — странно и неописуемо, но истински.

Каза му: „Виж сега, ще има моменти, когато ще трябва да те водя на някои места само с каишка. А тя се закрепва за нашийника, нали? Ето, само затова те искам с нашийник — за да те водя навсякъде със себе си. Затова, и за да те пази от бълхи. Но ако наистина не я искаш, няма да те насилвам.“

Те се гледаха доста време, докато ретривърът обмисляше положението. Травис все стоеше, протегнал напред нашийника, сякаш връчваше подарък, а не примка; а кучето не помръдваше поглед от очите на новия си господар. Накрая ретривърът се разтърси, изсумтя и бавно пристъпи напред.

— Добро момче — окуражи го Травис.

Когато стигна до него, кучето се отпусна по корем, след това се завъртя на гръб и вирна нагоре четирите си крака, показвайки колко е уязвимо. Погледът му беше изпълнен с любов, доверие, но малко страх.

Травис помисли, че полудява — усещаше буца в гърлото си, а ъглите на очите му бяха пълни с горещи сълзи. Преглътна силно, примигна за да вижда ясно и си каза, че е сантиментален глупак. А всъщност знаеше защо премисленото покорство на кучето го трогна толкова дълбоко. За пръв път от три години Травис усети, че е нужен някому; усети силна връзка с друго живо същество. За пръв път от три години усети, че животът има смисъл.

Нахлузи нашийника на мястото му, закопча го и нежно почеса и потърка коремчето на ретривъра.

— Ще трябва да ти измислим име — каза той.

Кучето се завъртя отново върху краката си, погледна го и ушите му щръкнаха в очакване на новото име.

Боже мили, рече си Травис — та аз му приписвам човешки качества. Той е едно глупаво куче, особено може би, но все пак само глупаво куче. Може и да ми се струва, че иска да чуе как ще го наричам, но е абсолютно сигурно, че не разбира английски.

— Не мога да измисля нито едно подходящо име — каза Травис най-накрая. — Нали не бързахме. Трябва да измислим най-точното име. Ти не си обикновено куче, космата муцуно. Трябва ми време да помисля, важно е да не сбъркаме.

Травис изля водата от ваната, изми я и я остави да съхне. После заедно с кучето влязоха в общата си къща.

5

Доктор Елизабет Ярбек и съпругът й Джонатан, адвокат, живееха в Нюпорт Бийч в просторна едноетажна къща в провинциален стил, с измазани в кремаво стени и пътечка в двора, покрита с камъни от каньона Буке. Отиващото на запад слънце излъчваше медно-рубинена светлина, която святкаше и проблясваше в орнаментното стъкло на тесните витражни прозорчета по външната врата, като им придаваше вид на огромни брилянти.

Елизабет отвори вратата след позвъняването на Винс Наско. Беше около петдесетте, спретната и привлекателна, с буйна сребърноруса коса и сини очи. Винс каза, че името му е Джон Паркър, че работи за ФБР и е нужно да говори с нея и мъжа й относно един случай, който разследват сега.

— Случай? — каза тя. — Какъв случай?

— Има връзка с финансирания от правителството изследователски проект, в който сте участвували преди време — каза Винс думите, с които му беше наредено да започне.

Тя прегледа внимателно снимката в картата му и останалите документи на Бюрото.

Не го беше грижа за това. Фалшивите документи бяха изработени от същите хора, които го наеха за тази работа. С подправените хартийки се сдоби преди десет месеца за да направи един удар в Сан Франсиско и те му послужиха успешно за още три случая.

Той знаеше, че картата му ще бъде одобрена, но не беше сигурен дали самият той ще издържи проверката. Носеше тъмносин костюм, бяла риза, синя вратовръзка и излъскани до блясък черни обувки — точната униформа на агент. Ръстът и безизразното лице също му служеха добре за ролята, която играеше. Но убиването на доктор Дейвис Уедърби и двете убийства, които очакваше само след минути, така го бяха въодушевили, че трудно удържаше възторга си. В него напираше маниашки смях и му ставаше все по-трудно да го задържи. Докато караше мръснозеления Форд седан, откраднат специално за настоящата задача преди четиридесет минути, беше започнал да тръпне силно, но не от нерви, а от неудържимост, почти сексуално удоволствие. Наложи се да спре встрани от пътя и да диша дълбоко десет минути, докато се поуспокои малко.

Доктор Елизабет Ярбек вдигна поглед от фалшивата карта, погледна го в очите и се усмихна леко.

Той също рискува и се усмихна, въпреки че имаше опасност да избухне в смях, който щеше да го провали. Имаше невинна усмивка, чийто контраст с ръста му я правеше очарователна.

След секунда доктор Ярбек също се усмихна широко. Удовлетворена от документите, тя му ги върна и го покани вътре.

— Ще трябва да говоря и с мъжа ви — напомни й Винс, след като тя затвори външната врата.

— Той е в хола, господин Паркър. Насам, ако обичате.

Холът беше голям и просторен. Кремави стени и килим. Бледозелени канапета. Прозорци с обковани стъкла, частично покрити от зелени завеси, откриващи гледка към педантично подредения и обработен двор и къщите на по-ниските хълмове.

Джонатан Ярбек подреждаше по-дребните клечки между големите цепеници, които беше сложил в тухлената камина и се приготвяше да запали огъня. Той се изправи, като изтупваше ръцете си от праха, когато жена му представи Винс: „Джон Паркър от ФБР.“

— ФБР? — каза Ярбек, присвивайки веждите си въпросително.

— Господин Ярбек — каза Винс, — ако в къщи има и друг член на семейството, ще искам да говоря сега и с него, за да не трябва да повтарям.

Ярбек каза, като поклащаше глава:

— Само Лиз и аз сме тука. Децата са в колежа. За какво точно става въпрос?

Винс извади пистолета със заглушител от вътрешния джоб на сакото си и застреля Джонатан Ярбек в гърдите. Адвокатът политна назад към полицата на камината, опря се в нея и се свлече надолу, след това се стовари върху месинговите инструменти за камината.

С-с-с-с-нап.

За момент Елизабет Ярбек замръзна от изумление и ужас. Винс бързо пристъпи към нея. Сграбчи лявата й ръка и я изви силно зад гърба й. Когато тя извика от болка, той опря пистолета до слепоочието й и каза:

— Мълчи, или ще разпилея шибания ти мозък по пода.

Преведе я насила през стаята до тялото на нейния съпруг. Лицето на Джонатан Ярбек беше върху малка месингова лопатка за въглища и ръжен с месингова дръжка. Той беше мъртъв. Но в такива случаи Винс обичаше сигурността. Стреля два пъти отблизо в тила на Ярбек.

Отначало Лиз нададе странен, писклив, котешки звук — а после захлипа.

Винс не вярваше, че съседите ще успеят да видят каквото и да е поради разстоянието и тъмното оцветяване на стъклата, но желаеше да се справи с жената на по-удобно място. Принуди я да излезе и я насочи към вътрешната част на къщата, като едновременно надничаше във всяка врата, докато намери голямата спалня. Вътре я удари силно и тя се просна на пода.

— Стой мирна — каза й.

След това включи лампите до леглото. Започна да затваря завесите на големите врати с подвижни прозорци, които водеха към вътрешния двор.

В момента, когато й обърна гръб, жената скочи на крака и се втурна към вратата.

Той я хвана, притисна я с гръб към стената, заби един юмрук в стомаха й, за да изкара въздуха и я хвърли отново на пода. След това я сграбчи за косата и обърна очите й към своите.

— Слушай, госпожичке, аз няма да те застрелям. Дойдох тук за мъжа ти. Но ако се опиташ да офейкаш, преди да съм те пуснал аз, ще трябва да очистя и тебе. Ясен ли съм?

Разбира се, той излъга. Бяха му платили за да убие нея, а мъжа й премахна, просто защото беше там и пречеше. Но беше истина, че Винс няма да я застреля. Искаше нейното съдействие докато успее да я завърже и обработи с любимото си темпо. Двата изстрела го задоволиха донякъде, но сега искаше да извлече колкото може повече, да я убива бавно. Понякога смъртта може да се поглъща като изтънчен деликатес, скъпо вино или да й се наслаждаваш като на величествен залез.

Едва дишайки и ридаейки, тя каза:

— Кой си ти?

— Не е твоя работа.

— Какво искаш?

— Млъкни и не пречи, и ще се измъкнеш жива.

Тя бързо започна да повтаря нечленоразделни молитви, прекъсвани от кратки отчаяни хлипове.

Винс привърши затварянето на завесите.

После откъса телефонния кабел и го захвърли насред стаята.

Като хвана жената за рамото, я изправи отново на крака и я завлече в банята. Порови из чекмеджетата, докато накрая намери аптечката; лейкопластът щеше да му свърши работа.

Върна я пак в спалнята и я накара да легне на леглото по гръб. С лейкопласта върза глезените й един към друг, а китките й обездвижи отпред. В някакво чекмедже намери чифт фини пликове, от които направи тампон и затъкна с него устата й. Накрая я дозапуши с последното парче лейкопласт.

Тя се извиваше с всичка сила и очите й бяха потънали в пот и сълзи.

Винс излезе от спалнята и отиде до хола, където коленичи до трупа на Джонатан Ярбек, с който имаше работа за довършване. Обърна го по гръб. Единият от куршумите, влезли откъм тила на Ярбек, беше пробил гърлото му, точно под брадичката. Отворената му уста беше пълна с кръв. Едното му око се беше завъртяло навътре в кухината и сега се виждаше само бялата очна ябълка.

Винс погледна другото око.

— Благодаря — каза той искрено и с почит. — Благодаря ви, господин Ярбек.

Затвори и двата клепача. След това ги целуна.

— Благодаря.

Целуна и челото на мъртвеца.

— Благодаря за всичко, което ми дадохте.

След това мина през гаража, където порови из шкафовете и откри някои инструменти. Избра си чук с удобна гумирана дръжка и хромирана стоманена глава.

Когато се върна в тихата спалня и постави чука на леглото до вързаната жена, очите й се разшириха почти смешно.

Тя започна да се извива и гърчи, опитваше се да изкопчи ръцете си от примката на лепкавата лента, но напразно.

Винс съблече дрехите си.

Като видя, че очите й го гледат със страшния ужас, с който преди малко гледаха чука, той каза:

— Моля не се тревожете, доктор Ярбек. Няма да ви докосна с пръст — и постави сакото и ризата си на облегалката на един стол. — Няма де е нужно да преживеете това унижение — събу обувките, чорапите и панталоните си. — Нямам полово влечение към вас. Не съм такъв човек. Просто си събличам дрехите, за да не ги напръскам целите с кръв.

Вече гол, той вдигна чука, насочи го към левия й крак и разби коляното й. Около петдесет-шестдесет удара след началото дойде Моментът.

С-с-с-с-нап.

Една внезапна енергия нахлу в него. Усети свръхчовешка сила, а сетивата му като че ли докоснаха всичко — всеки цвят и материя наоколо. Усети, че сега е по-силен от всякога, че е Бог в тяло на човек.

Изтърва чука и падна на голите си колене край леглото. Постави чело на кървавата постелка и започна да вдишва дълбоко, тръпнейки от наслада, силна до непоносимост.

След две минути, вече овладян, свикнал с по-голямата си сила, той се изправи, обърна лице към мъртвата жена и дари с целувки размазаното й лице, като не забрави и дланите на двете й ръце.

— Благодаря.

Беше тъй развълнуван от жертвата й в негово име, че щеше да заплаче с глас. Но радостта от собствения му успех беше по-силна от жалостта, и сълзи не потекоха.

Взе бърз душ в банята. Докато водата отнасяше сапунената пяна, той си мислеше колко е щастлив — беше направил убийството своя професия; плащаха му за това, което би правил и без възнаграждение.

Когато се облече, изтри с кърпа няколкото вещи, които беше докоснал след влизането в къщата. Той винаги помнеше всеки свой ход и не се тревожеше, че може да пропусне нещо в заличаването на Отпечатъците или да забрави някоя случайна улика. Блестящата му памет беше още една страна на неговия Дар.

Когато излезе от къщата, разбра, че е вече нощ.