Дийн Кунц
Пазители (4)

2

На Айнщайн много му хареса парка.

Когато Травис освободи каишката, ретривърът изтърча до най-близката цветна леха — големи жълти невени, заобиколени от ивица яркочервени полиантуси — и бавно направи кръг около нея, явно очарован. После доближи една ярка леха с късноцъфтящи лютичета, след това — друга, с импатиени и при всяко откритие опашката му махаше все по-бързо. Казват, че зрението на кучетата е само черно-бяло, но Травис не би се хванал на бас срещу предположението, че Айнщайн вижда всички цветове. Айнщайн подушваше всичко — цветя, храсти, дървета, камъни, захвърлени консервни кутии, купчинки боклук, основата на чешмата-фонтан и всяка стъпка земя под себе си — и несъмнено си създаваше обонятелна „представа“ за хората и кучетата, минали оттам преди него — образи тъй ясни за него, както фотографиите — за Травис.

През цялата сутрин и ранния следобед ретривърът не направи нищо забележително. Всъщност поведението му беше точно като на обикновено куче и тази роля беше толкова убедителна, че Травис мислеше дали почти човешката му интелигентност не го спохожда само в кратки проблясъци — нещо като безболезнени епилептични припадъци. Но след всичко, което стана вчера, необикновената, макар и рядко проявявана природа на Айнщайн, не можеше да се отрече.

Както се разхождаха покрай езерото, Айнщайн изведнъж застина, повдигна малко увисналите си уши и се вгледа в пейката на около шейсет фута от тях, където седеше една млада двойка. Мъжът беше по спортни гащета, а жената носеше доста широка сива рокля; той я държеше за ръката и изглеждаха потънали в дълбокомислен разговор.

Травис се извърна и тръгна към откритата зелена площ на парка, за да ги остави на спокойствие.

Но Айнщайн излая веднъж и се втурна право към двойката.

— Айнщайн! Тук! Върни се веднага!

Кучето не му обърна внимание и като доближи двойката на пейката, започна да лае бясно.

Когато Травис стигна до там, човекът с гащетата беше станал прав. Беше протегнал ръце да се защити и отстъпваше стъпка по стъпка от ретривъра със свити юмруци.

— АЙНЩАЙН!

Ретривърът спря да лае, изплъзна се от Травис преди той да успее да закачи каишката за нашийника, отиде при жената на пейката и сложи глава в скута й. Ръмжащият звяр се превърна в любвеобилно домашно куче тъй внезапно, че всички замряха от изненада.

Тогава Травис каза:

— Съжалявам. Той никога…

— За Бога — каза оня със спортните гащета, — не може да оставяте зло куче да тича свободно из парка!

— Той не е зъл — каза Травис. — Той…

— Глупости — каза спортягата, пръскайки слюнка. — Проклетото животно опита да ме ухапе. Вие какво, май обичате подсъдимата скамейка?

— Не знам какво му…

— Махнете го от тука — настоя спортягата.

Кимайки смутено, Травис се обърна към Айнщайн и видя, че жената е примамила кучето върху пейката. Айнщайн седеше втренчен в нея, с лапи в скута й, а тя не само го галеше, но го прегръщаше. Всъщност начинът, по който тя го държеше при себе си, издаваше някакво отчаяние.

— Махнете го оттук! — бегачът беше побеснял.

Той беше по-висок, по-широк в раменете и гърдите от Травис и направи няколко крачки към него, наведе се върху му, като искаше да го изплаши с мощното си телосложение. Беше свикнал да си проправя пътя, като си даваше вид и действаше застрашително и агресивно. Травис презираше такива мъже.

Айнщайн обърна поглед към бегача, оголи зъби и заръмжа ниско и гърлено.

— Случай, приятелче — ядосано каза спортягата, — глух ли си или що? Казах, кучето трябва да е на каишка и виждам каишката в ръката ти — какво, по дяволите, чакаш?

Травис започна да усеща, че нещо не е в ред. Пресиленият гняв на бегача беше фалшив, като че ли го бяха хванали в някакво срамно действие и сега се опитваше да скрие вината си, като моментално премина в настъпление. А и жената се държеше странно. Не промълви нито дума. Беше бледа. Тънките й ръце трепереха. И съдейки по това как галеше кучето и го държеше при себе си, не я беше уплашил Айнщайн. Освен това Травис се чудеше как е възможно една двойка да се разхожда из парка в толкова различни дрехи — единият в спортни гащета, а другият — в бозава домашна рокля. Той забеляза, че жената поглежда скришом със страх към бегача и изведнъж разбра, че тия двамата не са заедно — поне не по волята на жената — и че мъжът наистина е намислил нещо, заради което се чувствува виновен.

— Госпожице — попита Травис, — добре ли сте?

— Не й е добре, разбира се — каза бегачът. — Твоето проклето псе връхлетя върху нас, залая ни и искаше да ни докопа…

— Точно сега, изглежда, не й прави нищо — отвърна Травис и погледна продължително другия мъж в очите.

По бузата му беше полепнало нещо като каша от овесено брашно. Травис забеляза преди това, че от една чанта на пейката до жената е изпаднал сладкиш от овесено брашно, а трохите на друг бяха на земята между краката й. Какво, по дяволите, е ставало тук?

Оня погледна свирепо към Травис и понечи да каже нещо. Но тогава погледна жената и Айнщайн и явно разбра, че преднамерената му ярост вече не е уместна. Каза намусено:

— Е, добре… но трябва да си приберете и завържете кучето.

— О, не мисля, че сега ще закачи някого — каза Травис, като закачаше каишката. — Това беше просто случайно.

Все още бесен, но малко разколебан, бегачът погледна свилата се жена и каза:

— Нора?

Тя не му отговори. Просто продължи да гали Айнщайн.

— Ще се видим по-късно — каза й бегачът. Като не получи отговор, обърна се към Травис, присви очи и продължи — Ако тоя пес тръгне по петите ми да ме хапе…

— Няма — прекъсна го Травис. — Може да продължите да тичате. Няма да ви закача. Докато тичаше бавно към най-близкия изход на парка, мъжът се обърна и ги погледна няколко пъти. После се изгуби.

Айнщайн лежеше по корем на пейката и главата му беше в скута на жената.

Травис каза:

— Май ви е харесал.

Галейки с една ръка Айнщайн, без да вдига глава, тя отговори:

— Той е хубаво куче.

— Имам го само от вчера.

Тя не каза нищо.

Травис седна на другия край на пейката, а кучето остана помежду им.

— Името ми е Травис.

Без да отговаря, тя почеса Айнщайн зад ушите. Кучето издаде доволен звук.

— Травис Корнъл — допълни той.

Чак сега тя вдигна глава и го погледна.

— Нора Девън.

— Приятно ми е.

Тя се усмихна, но изглеждаше нервна.

Въпреки че нейната права дълга коса беше свободно пусната, без някаква прическа, а по лицето й нямаше и следа от грим, тя беше доста привлекателна. Косата й беше тъмна и лъскава, имаше безупречна кожа, а сивите очи със зелен оттенък блестяха от яркото майско слънце.

Като че ли усетила неговото одобрение и уплашена от това, тя отново сведе очи.

Той я попита:

— Госпожице Девън… нещо не е наред ли?

Тя не продума.

— Този мъж… той досаждаше ли ви?

— Не, няма нищо — отговори тя.

С тази приведена глава и свити рамене, притисната към пейката от безкрайната си свенливост, тя изглеждаше толкова лесно ранима, че Травис не можеше просто да стане, да си тръгне и да я остави с проблемите й. Затова каза:

— Ако този мъж ви е досаждал, мисля, че трябва да повикаме някое ченге…

— Не — отговори тя меко, но веднага. След това се измъкна изпод главата на Айнщайн и се изправи.

Кучето скочи от пейката и застана до нея, като я гледаше с любов.

Ставайки, Травис й каза:

— Не искам да се натрапвам, разбира се…

Тя закрачи бързо, но не в посоката, която беше поел бегачът. Айнщайн тръгна по петите й, но когато Травис го повика, спря и се върна обратно с нежелание.

Объркан, Травис я гледа, докато се скри от погледа му — загадъчна и измъчена жена с бозава рокля, безформена като одеждата на монахиня от някоя религиозна секта; облекло, което скриваше женската фигура от погледите на мъжете, за да не ги въведе в изкушение.

Двамата с Айнщайн продължиха разходката си в парка. После отидоха на плажа, където ретривърът беше изумен от гледката на безкрайното бушуващо море и от младежите, танцуващи брейк сред облаци пясък и прах. Той много пъти спираше на брега, взираше се в океана минута-две, после игриво и весело скачаше във вълните на прибоя. По-късно, вече у дома, Травис опита да привлече вниманието на Айнщайн върху книгите, които така го вълнуваха снощи, като се надяваше този път да се добере до това, което кучето очакваше да намери там. Айнщайн подуши донесените от Травис томове без никакъв интерес — и се прозя.

През целия следобед в паметта на Травис натрапчиво и ясно се появяваше образът на Нора Девън. Тя наистина нямаше нужда от съблазнителни дрехи за да завладее ума на един мъж. Стигаше само лицето и тия сиви очи със зелен блясък.

3

Само няколко часа дълбок сън, и Винсент Наско беше в първия сутрешен самолет на път за Акапулко, Мексико. Регистрира се в голям хотел на брега на залива — блестящ небостъргач, целия от стъкло, бетон и открити тераси — но без уют. След като обу бели проветряващи се обувки и бели памучни панталони и облече светлосиня риза, тръгна да търси доктор Лотън Хейнз.

Хейнз беше на почивка в Акапулко. Трябваше да е на трийсет и девет години. Висок пет фута и единайсет инча, тегло сто и шейсет фута^[1], с гъста тъмнокафява коса — съвсем като Ал Пачино, с изключение на червеното родилно петно колкото половиндоларова монета на челото си. Идваше в Акапулко поне два пъти в година, винаги отсядаше в елегантния хотел „Лас Брисас“ на носа в източния край на залива и обичаше често да се заседява в ресторанта до хотел „Калета“ — обичаше го заради леките момичета, които се подвизаваха там и заради гледката към Плая де Калета.

В дванайсет и двайсет по обяд Винс седеше в плетен стол от палмови нишки с удобни жълти и червени възглавнички на маса до прозореца в същия ресторант. Забеляза Хейнз още като влезе. Докторът също седеше до прозореца през три маси от Винс, полускрит от една палма в саксия. Хапваше скариди и пийваше мексиканско вино с една изумителна блондинка. Беше облечена с широки бели панталони, лека горна дреха на ярки райета и половината мъже в ресторанта я бяха зяпнали.

Ако питаха Винс, Хейнз приличаше повече на Дъстин Хофман, отколкото на Ал Пачино. Имаше острите черти на лицето на Дъстин Хофман, даже и носът му приличаше на неговия. Иначе отговаряше точно на описанието. Носеше розови памучни панталони, светложълта риза и бели сандали, които според Винс му придаваха прекалено курортен вид.

Винс привърши обяда си от супа „албондига“ рибни „енчиладас“ в зелен сос и мексиканско безалкохолно питие и плати сметката, точно когато Хейнз и блондинката си тръгваха.

Блондинката караше червено „Порше“. Винс ги следваше в един стар „Форд“ под наем, навъртял стотици хиляди мили, чийто двигател тракаше и гърмеше като цял оркестър от карибски ударни инструменти, а подът му вонеше на мухъл.

В „Лас Брисас“ блондинката остави Хейнз на паркинга, но не го пусна поне още пет минути, докато двамата си стискаха задниците и се целуваха страстно посред бял ден.

Винс беше слисан. Той очакваше Хейнз да има по-развито чувство за благоприличие. В края на краищата, този мъж имаше докторат. Ако образованите хора не крепят традициите на добро поведение, тогава кой? В университетите вече не учат ли маниери и етикет? Нищо чудно, че светът ставаше все по-груб и недодялан от година на година.

Блондинката си тръгна с „Порше“-то, а Хейнз излезе от паркинга с бял спортен „Мерцедес“ 560 SL. Той със сигурност не беше взет под наем и Винс се чудеше как докторът се е сдобил с него. Хейнз остави колата на съхранение при пиколото на друг хотел. Същото стори и Винс. Той последва доктора през фоайето, което ги изведе на плажа, а там се отдадоха на привидно безцелна разходка по брега. Но не след дълго Хейнз се намести до страхотно красиво мексиканско момиче с бикини на ресни. Имаше съвършено тяло, тъмна кожа и беше петнайсет години по-млада от доктора. Тя се печеше на слънцето в кресло, а очите й бяха затворени. Хейнз я изненада с една целувка по шията. Момичето очевидно го познаваше, защото се хвърли на врата му със смях.

Винс походи малко по плажа, върна се и седна зад Хейнз и мексиканката, като между тях останаха само двама души. Не се опасяваше, че Хейнз ще го забележи. Изглежда докторът нямаше зрение за друго, освен красиви женски тела. Освен това, въпреки ръста си, Винс умееше да се слива с околния фон. Над открития залив някакъв турист се носеше с парашут високо във въздуха зад моторницата, която го теглеше. Горещото слънце изливаше светлината си като безкраен дъжд от стари златни монети върху пясъка и морето.

След двайсет минути Хейнз целуна момичето по устните, после по извивката над гърдите и тръгна обратно по пътя, от който беше дошъл. Момичето се провикна:

— Довечера в шест!

Хейнз й отговори:

— Ще бъда там.

След това Хейнз и Винс направиха приятна разходка с коли. Отначало Винс мислеше, че пътуването на доктора има някаква цел, но след няколко мили изглеждаше, че просто летят за удоволствие по крайбрежния път и се наслаждават на пейзажа. Отминаха плажа Револкадеро и продължиха по-нататък Хейнз в белия си „Мерцедес“, а Винс, поддържащ нужната дистанция — в стария „Форд“.

Най-накрая стигнаха до един паркинг с красива панорама, където Хейнз спря и паркира зад друга кола с четирима ярко облечени туристи, слизащи точно в този момент. Винс също паркира и отиде пеш до железния парапет на ръба на стръмната скала, откъдето гледката към каменистия бряг и ревящите сто фута надолу вълни беше наистина величествена.

Туристите с папагалено пъстри ризи и раирани панталони изчерпаха възклицанията си за гледката, изщракаха последните си снимки, изхвърлиха колкото отпадъци имаха и отпътуваха, като оставиха Винс и Хейнз сами върху стръмната скала. Единственият автомобил по пътя беше доближаващ черен камион на фирмата Транс Ам. Винс търпеливо го чакаше да отмине. След това искаше да изненада Хейнз.

Вместо да ги отмине, машината на Транс Ам отби встрани, паркира до „Мерцедес“-а на Хейнз и от него слезе едно великолепно момиче на около двадесет и пет. Затича се към Хейнз. Имаше много екзотичен вид — приличаше на мексиканка, но с малко китайска кръв. Носеше широка бяла фланелка, бели шорти и имаше най-красивите крака, които Винс беше виждал. Двамата с Хейнз тръгнаха по парапета, докато се отдалечиха от Винс на около четиридесет фута и там тъй се вкопчиха един в друг, че Винс се изчерви.

Следващите няколко минути той бавно напредваше към тях по парапета, като от време на време храбро се навеждаше надолу и извиваше врат, за да гледа глуповато гърмящия прибой, хвърлящ пръски на двайсет фута във въздуха — и възкликваше „У-у-х-а-а!“, когато някоя особено голяма вълна удряше каменните грамади — и така се опитваше да придаде на приближаването си съвсем невинен вид.

Въпреки че бяха с гръб към него, бризът довяваше откъслечни думи от техния разговор. Жената изглежда се тревожеше, че мъжът й може да открие присъствието на Хейнз в града, а Хейнз я убеждаваше да се реши за утре вечерта. Тоя човек нямаше срам.

По магистралата отново нямаше никакво движение и Винс реши, че няма да му се отдаде друга възможност да се справи с Хейнз. Направи незабелязано последните крачки до момичето, сграбчи я за тила и колана на шортите, вдигна я във въздуха и я изхвърли зад парапета. Пищейки, тя полетя към скалите отдолу.

Всичко стана толкова бързо, че Хейнз дори нямаше време да реагира. Още в секундата, когато жената полетя, Винс се обърна към изумения доктор и заби юмрук в лицето му, после пак, пръсна устните му, счупи му носа и го повали на земята в безсъзнание.

Точно когато Хейнз се свлече, жената се удари в скалите на брега и Винс прие нейния дар въпреки голямото разстояние. С-с-с-с-нап.

Искаше му се спокойно да се наведе надолу и дълго да гледа смазаното тяло върху скалите, но за нещастие нямаше достатъчно време. По магистралата скоро щяха да се появят коли.

Отнесе Хейнз във Форда и го постави на предната седалка отпуснат върху вратата, сякаш просто спеше мирно и тихо. Наклони главата му леко назад, така че кръвта от носа да се стича по гърлото.

От крайбрежната магистрала, която, въпреки че беше главен път, имаше много завои и навсякъде беше в ремонт, Винс последователно отби в няколко все по-тесни и разбити черни пътища, минаващи от макадам в прашни просеки с дълбоки коловози, по-навътре и по-навътре в тропическата гора, докато достигна отдалечено и самотно място, където пътят свършваше пред огромна стена от зелени дървета и избуяла растителност. Докато пътуваха, Хейнз два пъти започна да идва в съзнание, но Винс укроти доктора, като удряше главата му в таблото.

Сега той повлече мълчащия мъж от Форда, през една пролука в храстите, навътре във високата гора, докато намери сенчеста полянка, постлана с пухкав мъх. Граченето и чуруликането на птиците изведнъж секна и непознати животни със странни гласове се разбягаха из шубрака. Големи насекоми и един бръмбар колкото ръката на Винс запълзяха встрани от пътя му, а гущерите се втурнаха нагоре по стеблата на дърветата.

Винс се върна до Форда, където беше оставил някои уреди за разпит. Пакет спринцовки и две стъклени шишенца натриев пентотал. Кожена палка с оловни сачми за тежест. Ръчно електрическо устройство за лазерна хирургия — Тазер, напомнящо дистанционно управление за телевизор. И един тирбушон с дървена дръжка.

Лотън Хейнз беше още в безсъзнание, когато Винс се върна на полянката.

Хейнз трябваше да умре още преди двайсет и четири часа. Хората, наели Винс за изпълнение на три задачи вчера, възнамеряваха да използуват друг наемник на свободна практика, който живееше в Акапулко и работеше на територията на Мексико. Но онзи беше умрял вчера сутринта, когато един дългоочакван колет от „Фортнъм и Мейсън“ в Лондон изненадващо се оказа запълнен с два фунта пластичен експлозив вместо желета и мармалади асорти. Винс се оказа спешно необходим за изпълнение на задачата и групата в Лос Анджелиз го нае, въпреки че ставаше опасно претоварен. А за него това бе добре дошло, защото беше сигурен, че този доктор също е свързан с лабораториите в Банодайн и може да го осведоми по-подробно за проекта „Франсис“.

Сега, обикаляйки тропическата гора около полянката, където лежеше Хейнз, Винс намери едно паднало дърво и успя да отчупи от него извито парче плътна кора, която щеше да му послужи като черпак. После намери едно затлачено от зелени водорасли поточе и напълни почти една кварта^[2] застояла вода в дървения съд. Течността изглеждаше гадно.

Един дявол знаеше какви тропически бактерии се въдят в нея. Но, разбира се, никакви зарази нямаха значение за Хейнз точно сега.

Винс хвърли първия черпак в лицето на Хейнз. След минута се върна с ново количество и принуди доктора да го изпие. След като много пъти плю, задавя се, мъчи се да затвори уста и повърна малко, съзнанието на Хейнз най-накрая се проясни достатъчно да схваща какво му говорят и да отговаря разбираемо.

Държейки в ръце кожената палка, Тазера и тирбушона, Винс обясни как ще използува всяко от тях, ако Хейнз се инати. Докторът — който обясни, че е специалист по мозъчна физиология и функционална анатомия — доказа, че е повече интелигентен, отколкото патриотично настроен и нетърпеливо разкри всички подробности на свръхсекретната отбранителна програма, за която работеше в Банодайн.

Когато Хейнз се закле, че е казал всичко, Винс приготви натриевия пентотал. Като всмукваше наркотика в спринцовката, попита за да продължи разговора:

— Докторе, каква е тая работа между тебе и жените?

Хейнз, проснат по гръб върху едрия мъх с ръце встрани, точно както Винс му беше наредил, не можа бързо да осъзнае смяната на темата. Мигаше объркан.

— Следя те от обяд и знам, че ги имаш три сигурни в Акапулко…

— Четири — каза Хейнз и въпреки ужаса, в лицето му видимо се появи гордост. — Мерцедесът, който карам, е собственост на Жизел — най-сладката малка…

— Значи използуваш колата на една жена, за да я мамиш с други три?

Хейнз кимна и се опита да се усмихне, но трепна от болката, която усмивката предизвика в разбития му нос.

— С дамите винаги… съм я карал така.

— За Бога! — Винс беше отвратен. — Не разбираш ли, че вече не живеем в шейсетте или седемдесетте години? Свободната любов отдавна е мъртва. Тя сега си има цена. Страшна цена. Не си ли чувал за херпес, СПИН, всичките тия гадости? — и като инжектира пентотала, продължи: — Ти трябва да си носител на всичките венерически заболявания, известни на човечеството.

Хейнз отпърво мигаше глупаво и изглеждаше объркан, а сетне пентотала го унесе. Под действието на наркотика той потвърди всичко, казано вече на Винс относно Банодайн и проекта „Франсис“.

Когато унесът на Хейнз премина, Винс се повесели малко, като насочваше Тазера към него докато батериите съвсем свършиха. Ученият се гърчеше и подритваше като полусмачкан воден бръмбар и риеше мъха с глезени, глава и ръце.

Когато не можеше да използува Тазера повече, Винс го би до нов припадък с кожената палка, сетне го уби, като заби тирбушона между две ребра и го криви, докато умъртви туптящото сърце.

С-с-с-с-нап.

През цялото време тропическата гора беше тиха като гробница, но Винс усещаше как го гледат хиляди очи, очите на диви същества. Той вярваше, че потайните наблюдатели одобряват стореното с Хейнз, защото начинът, по който ученият живееше, беше оскърбление за естествения ред на нещата, естествения закон, на който се подчиняват всички същества от джунглата.

Каза „благодаря“ и на Хейнз, но не целуна мъртвия мъж. Не го целуна по устата. Нито по челото. В жизнената енергия на Хейнз имаше сила и затова той я прие, но тялото и духът му бяха нечисти.

4

От парка Нора тръгна право към къщи. Тя не можеше вече да върне стремежа към приключения и свобода от сутринта и ранния следобед.

Затваряйки вратата след себе си, тя заключи бравата, после пусна глухите болтове и накрая сложи месинговата верига. Мина през стаите на първия етаж, като дръпна плътно завесите на всички прозорци да не би Артър Стрек да наднича вътре, ако е решил да броди наоколо. Но тъй като вътре стана непоносимо тъмно, тя запали всички лампи в стаите. Пусна кепенците в кухнята и провери ключалката на задната врата.

Мисълта за Стрек не само я измъчваше; в нея се загнезди усещането за нещо нечисто. Повече от всичко искаше да стои дълго под горещия душ.

Изведнъж усети слабост и треперене в нозете си и главата й внезапно се замая. Трябваше да хване здраво кухненската маса, за да запази равновесие. Тя знаеше, че ако тръгне нагоре по стълбите точно сега, ще падне, затова седна, постави ръце върху масата, опря глава в тях и зачака да се почувствува по-добре.

След като замайването попремина малко, тя си спомни за бутилката коняк в шкафа до хладилника и реши, че една глътка ще й помогне да стане на крака. Беше купила тоя коняк — Реми Мартин — след като Вайълет почина, защото леля Вайълет не одобряваше никакви силни напитки, с изключение на частично ферментиралото ябълково вино. След погребението Нора си наля една чашка коняк — като акт на непокорство. Не й хареса и изхвърли голяма част от съдържанието в мивката. Но изглеждаше, че сега глътка коняк ще спре треперенето.

Но първо отиде до чешмата и изми ръце с най-горещата вода, която можа да изтърпи, като няколко пъти използува сапун, а после — течност за миене на съдове „Айвъри“ и така изстърга от кожата си всички следи от докосване на Стрек. Когато свърши, ръцете й бяха червени и изглеждаха ожулени.

После сложи бутилката коняк и една чашка на масата. Беше чела по книгите, как някой от героите седи и пие петото питие с тежка мъка на сърце и се мъчи да удави второто в първото. Понякога те успяваха, защо да не успее и тя. Ако проклетият коняк подобреше душевното й състояние поне мъничко, тя беше готова да изпие цялата бутилка.

Но очевидно нямаше дарбата да пие. Прекара следващите два часа над единствената чашка Реми Мартин.

Ако се опиташе да отклони мислите си от Стрек, безпощадно започваха да я мачкат спомените за леля Вайълет, а когато си наложеше да не мисли за Вайълет, веднага изплуваше Стрек; ако успееше да изхвърли и двамата от съзнанието си, се появяваше Травис Корнъл, човекът от парка — но мисълта за него също не я успокои. Изглеждаше приятен човек — любезен, учтив, загрижен и даже успя да отстрани Стрек. Но вероятно и той беше лош като Стрек. Ако му дадеше повече аванс, Корнъл сигурно щеше да стори с нея същото, което се опита Стрек. Вярно, леля Вайълет беше тиранин — извратена и зла — но нейното убеждение, че е опасно да се общува с други хора, изглеждаше все по-правилно.

А, и кучето. Това беше друго. Тя изобщо не се страхуваше от него — дори когато то се втурна към пейката със свиреп лай. Тя разбра някак, че ретривърът — Айнщайн, както го нарече господарят му — не лаеше нея, а гневът му беше насочен към Стрек. Като стоеше до Айнщайн, тя се чувстваше в безопасност и защитена, даже и ако Стрек беше надвесен върху й.

Може би трябва да си вземе свое куче. Вайълет се отвращаваше от самата мисъл за домашни животни. Но Вайълет беше мъртва, мъртва завинаги, и никой не можеше да попречи на Нора да си вземе собствено куче.

Освен…

Да, в нея имаше някакво особено усещане, никое друго куче не може да й даде дълбокото чувство на сигурност, получено от присъствието на Айнщайн. Тя и ретривърът моментално установиха емоционална връзка.

Разбира се, беше възможно да приписва на кучето качества, които то няма, само защото я спаси от Стрек. Естествено беше да вижда в него спасител, неин доблестен защитник. Но въпреки че упорито се мъчеше да не злоупотребява с мисълта, че Айнщайн не е като другите кучета, все пак усещаше, че е особен и беше убедена — никое друго куче освен Айнщайн не може да й осигури същата защита и другарство.

Едничката чашка Реми Мартин, пита цели два часа и мисълта за Айнщайн всъщност оправиха малко настроението й. И което е по-важно, конякът и спомените за кучето й дадоха смелост да отиде до кухненския телефон, решена да се обади на Травис Корнъл, като му предложи да купи кучето. В края на краищата той й бе казал, че го има само от един ден, значи, не беше възможно да е дълбоко привързан към него. За една добра цена може би щеше да го продаде. Тя обърна няколко страници в указателя, намери номера на Корнъл и го набра.

Той отговори при второто позвъняване.

— Ало?

Като чу гласа му, разбра, че всеки опит да купи кучето от него означава да му даде лост, с който той може да разбие вратите на нейния живот и да се натрапи там. Беше забравила, че и той може да е опасен колкото Стрек.

— Ало? — повтори гласът.

Нора се двоумеше.

— Ало? Има ли някой насреща?

Тя постави слушалката без да промълви дума.

Преди да говори с Корнъл за кучето, беше нужно да измисли някакъв подход, който да обезсърчи евентуалния му опит да нахлуе в живота й, ако, всъщност и той беше като Стрек.

Когато телефонът звънна пет минути преди пет, Травис изпразваше консерва „Алпо“ в купичката на Айнщайн. Ретривърът го гледаше с интерес и ближеше бърните си, но показа сдържаност, като изчака и последните трохи да попаднат в купичката.

Травис отиде до телефона, а Айнщайн — при храната си. Когато никой не отговори на първото му повикване, Травис отново каза „Ало“ и кучето вдигна глава от храната. След като Травис накрая попита кой се обажда, Айнщайн прояви по-голям интерес, притича през кухнята и впери поглед към слушалката в ръката му.

Травис я постави върху апарата и се обърна, но Айнщайн остана там, втренчен в стенния телефон.

— Вероятно са набрали погрешно.

Айнщайн погледна към него, после пак към телефона.

— Или са деца, които се мислят за много умни.

Айнщайн започна да вие нещастно.

— Какво те гризе?

Айнщайн просто стоеше на мястото си, с поглед прикован към телефона.

Травис каза с въздишка:

— Виж какво, аз не мога да издържа на повече чудеса за един ден. Ако ти се играе на гатанки, прави го без мене.

Искаше да види първите вечерни новини преди да си приготви вечеря, затова взе едно диетично Пепси от хладилника и влезе в хола, като остави кучето да общува насаме с телефона. Включи телевизора, седна в голямото кресло, отвори капачката на Пепсито — и тогава чу, че Айнщайн създава неприятности в кухнята.

— Ей, какво правиш там?

Дрънкане. Трополене. Звук от челюсти, стържещи твърда повърхност. Топуркане. После още едно.

— Каквото и да трошиш, дяволе — предупреди Травис, — ще ти се наложи да го плащаш. А как мислиш да спечелиш мангизите? Може би ще отидеш в Аляска да работиш за някоя шейна като впрегатно куче?

Кухнята утихна. Но само за секунда. След това нещо издрънча два пъти, тракна, изшумоля и отново се чу стържене на челюсти.

Травис не мислеше, че ще прояви такъв интерес. Спря звука на телевизора с дистанционното управление.

Нещо се удари с трясък в пода на кухнята.

Травис имаше намерение да види какво става, но точно преди да стане от креслото, се появи Айнщайн. Неуморимото куче носеше в зъбите си телефонния указател. Сигурно беше скачал много пъти върху кухненската полица, където лежеше книгата и я бе придърпвал малко по малко с лапа докато падне на пода. Прекоси хола и остави указателя пред креслото.

— Какво искаш от мене? — попита Травис.

Кучето побутна книгата с нос, после погледна Травис с очакване.

— Искаш да се обадя на някого ли?

— Уф.

— На кого?

Айнщайн пак натика нос в книгата.

Травис каза:

— Добре де, на кого да звънна? На Ласи, на Рин Тин Тин или на Стария Викач?

Кучето го гледаше с тъмните си, почти човешки очи, които бяха по-изразителни от всякога, но не можеха да предадат точното желание на животното.

— Слушай какво ще ти кажа — обърна се към него Травис. — Ти може би четеш моите мисли, но аз не мога да чета твоите.

Хленчейки от безсилие, ретривърът изтича вън от стаята и изчезна зад ъгъла на късия коридор, който водеше към банята и двете спални.

Отначало Травис мислеше да го последва, но после реши да почака и да види какво ще стане.

След по-малко от минута Айнщайн се върна, понесъл в уста една фотография осем на десет инча с позлатена рамка. Изпусна я на пода до телефонния указател. Беше снимка на Пола, която той държеше на нощната масичка до леглото си. Направиха я в деня на сватбата, десет месеца преди тя да почине. На снимката изглеждаше много красива — и измамно здрава.

— Не става, момчето ми. Не мога да се обаждам на мъртвите.

Айнщайн изсумтя, сякаш осъждаше дебелоглавието на Травис. Сетне отиде до една кошница за списания в ъгъла, преобърна я, разпилявайки на пода цялото й съдържание и се върна с един брой на „Тайм“, който постави до снимката в позлатена рамка. С предните си лапи подращи по списанието, докато го отвори, а после почна да обръща страниците, като междувременно скъса няколко.

Травис седна на ръба на креслото, наведе се напред и загледа с интерес.

Айнщайн няколко пъти спира, за да разгледа отворената страница на списанието, след това продължи да го разгръща с лапа. Най-накрая стигна някаква реклама на автомобил, до който стоеше много красива брюнетка. Погледна нагоре към Травис, после надолу към рекламата, пак към Травис и излая слабо.

— Не те разбирам.

Айнщайн отново започна да разгръща страниците с лапа, докато стигна до реклама, в която усмихната блондинка държеше в ръка цигара. Изпръхтя към Травис.

— Коли и цигари? Да не би да искаш да ти купя кола и пакетче „Вирджиния Слимз“?

След като отново посети прекатурената кошница със списания, Айнщайн се върна с брой на списанието за недвижими имоти, което упорито се появяваше в пощенската кутия, въпреки че Травис беше вън от бизнеса вече втора година. Кучето прерови и него с лапи, докато намери една реклама с красива брюнетка, очевидно представителка на агенция за недвижими имоти, защото носеше униформеното яке на фирмата „Сенчъри 21“.

Травис погледна снимката на Пола, блондинката с цигара, след това наперената представителка на „Сенчъри 21“, спомни си и за другата реклама с брюнетката и автомобила и тогава каза:

— Жена? Искаш да се обадя… на някоя жена?

Айнщайн излая.

— Коя?

Айнщайн леко захапа китката на Травис и се опита да го дръпне от креслото.

— Добре, добре, да тръгваме. Следвам те.

Айнщайн беше упорит и последователен. Не пусна ръката му, докато не го накара да премине през хола, столовата, до стенния телефон в кухнята. Там вече пусна Травис.

— На коя? — попита отново Травис, но изведнъж се сети. Имаше само една жена, която познаваха двамата — и той, и кучето.

— Не става ли дума за дамата от днешната разходка в парка?

Айнщайн завъртя опашка.

— И мислиш, че тя ни звъня току-що?

Опашката се завъртя по-бързо.

— Как можа да разбереш кой се обажда? Та тя не каза нито дума. И какво искаш в края на краищата? Да основеш бюро за запознанства?

Кучето бафна два пъти.

— Е, да, наистина беше красива, но не беше моя тип, приятелче. Не ти ли се стори малко странна, а?

Айнщайн излая веднъж към него, изтича до кухненската врата, скочи два пъти върху нея, обърна се към Травис, излая пак, обиколи в тръс масата, като все лаеше, после пак се втурна към вратата, скочи отгоре й и постепенно стана ясно, че е силно разтревожен от нещо.

От нещо, свързано с жената.

Тя имаше някакви неприятности в парка този следобед. Травис си припомни гадния тип със спортни гащета. Беше предложил да помогне на жената, но тя отказа. Но сега беше премислила всичко и му звънна преди минути, обаче нямаше смелост да разкаже за бедата си?

— Наистина ли мислиш, че тя се обади?

Опашката пак се завъртя.

— Може… но даже и да е била тя, не е разумно да се намесвам.

Ретривърът скочи върху му, захапа единия крачол на дънките и бясно задърпа дебелия плат така, че Травис почти загуби равновесие.

— Добре, стига вече! Ще го направя. Дай ми проклетия указател.

Айнщайн го пусна и излезе тичешком от стаята, като се хлъзгаше по гладкия линолеум. Върна се с указателя в уста. Травис вече държеше книгата, когато разбра, че без да се замисля, е пожелал с думи кучето да направи нещо и то го направи на часа. Беше вече свикнал и приемаше без съмнение необикновения ум и възможности на това същество.

След едно нервно потръпване той също разбра, че кучето не би му донесло указателя в хола, освен ако не беше съвсем наясно с предназначението на тази книга.

— За Бога, рошава муцуно, добро име ти измислихме, а?

5

Въпреки че Нора не обичаше да вечеря по-рано от седем, тази вечер беше гладна. Утринната разходка и чашката коняк й дадоха апетит, който дори мислите за Стрек не можаха да развалят. Но не и се готвеше, затова сложи в една чиния пресни плодове, малко сирене и един затоплен във фурната кроасон.

Нора имаше навика да вечеря в стаята си, легнала с някое списание или книга в ръка, защото там се чувстваше най-щастлива. Точно приготвяше чинията за отнасяне в спалнята, когато телефонът звънна.

Стрек.

Не може да не е той. Кой друг? На нея почти никой не й звънеше.

Слушаше звъненето, замръзнала на място. Когато то престана, тя почувства слабост, подпря се на кухненските шкафове и зачака да започне отново.

6

След като Нора Девън не отговори на обаждането му, Травис Корнъл беше готов да се върне към новините по телевизията, но Айнщайн беше още възбуден. Ретривърът скочи върху полицата, докопа указателя, събори го на пода, захапа го и изтича през кухненската врата.

Любопитен какво ли ще предприеме кучето сега, Травис го последва и видя, че то чака пред външната врата с указателя между зъбите си.

— Сега пък какво?

Айнщайн постави лапа върху вратата.

— Искаш да излезеш ли?

Кучето се опита да вие, но книгата в устата му го заглушаваше.

— Какво смяташ да правиш навън с телефонен указател? Да го заровиш при кокалите си? Какво ти става?

Въпреки че не получи отговор на нито един въпрос, Травис отвори вратата и пусна ретривърът вън, където късното следобедно слънце заливаше всичко със златните си лъчи. Айнщайн се втурна право към пикапа, паркиран на входната алея. Застана до вратата на пътника и погледна назад с нещо като нетърпение.

Травис отиде до автомобила, погледна ретривъра и въздъхна:

— Подозирам, че искаш да ме заведеш някъде и подозирам, че нямаш предвид сградата на телефонната компания.

Като пусна указателя, Айнщайн скочи към камионетката, постави предните си лапи на вратата и погледна Травис през рамо. Излая.

— Искаш да намеря адреса на госпожица Девън в телефонния указател и после да отидем там. Нали така?

Едно джафкане.

— Съжалявам — каза Травис. — Знам, че ти хареса, но не съм тръгнал да си търся жена. Освен това тя не е моя тип. Вече ти казах това. Аз също не съм нейният тип. Всъщност имам усещането, че никой не може да бъде нейният тип.

Кучето излая.

— Не.

То пусна предните си лапи на земята, втурна се към Травис и отново го хвана за единия крачол на дънките.

— Няма да стане — настоя Травис, като се наведе и хвана Айнщайн за нашийника. — Няма смисъл да разкъсваш целия ми гардероб, тъй като няма да тръгна.

Айнщайн го пусна, освободи се от ръката му и хукна към дългата леха с ярки цветя, където започна бясно да рови земята, изхвърляйки смачкани цветя на алеята зад себе си.

— За Бога, сега какво те прихвана?

Кучето продължи да копае усърдно, като си проправяше път през лехата в различни посоки, с ясното намерение да я съсипе окончателно.

— Хей, спри веднага! — Травис тръгна бързо към ретривъра.

Айнщайн избяга в другия край на двора и започна да рие дупка в тревата.

Травис тръгна подир него.

Айнщайн пак избяга и се насочи към друг ъгъл на лехата, където продължи усърдно да изравя тревата, после се опита да минира по кучешки басейнчето за водопой на птиците и накрая се върна към малкото незасегнати цветя.

Неспособен да хване ретривъра, Травис спря, пое си дъх и изкрещя:

— Стига!

Айнщайн престана да ровичка цветята и вдигна глава, а от устата му висяха смачкани остатъци от коралово червени венчелистчета.

— Отиваме — каза Травис.

Айнщайн пусна цветовете и пристъпи от опустошената леха към пътечката — но много внимателно.

— Не те мамя — обеща Травис. — Щом наистина това има толкова голямо значение за тебе, ще отидем при тая жена. Но един Бог знае как ще обясня поведението си.

7

Носейки в една ръка подноса с вечерята, а в другата — бутилка „Евиън“, Нора премина по коридора на долния етаж, успокоена от светещите във всяка стая лампи. Когато стигна площадката на втория етаж, натисна с лакът ключа за осветлението на горния коридор. Трябваше да включи доста на брой електрически крушки в следващата поръчка за пазаруване, защото възнамеряваше да оставя всички лампи включени денонощно в обозримото бъдеще. Парите за това изобщо не й се свидеха. Все още под ободряващото въздействие на коняка, тя запя тихо на път към стаята си:

— Лунна река, широка повече от миля…^[3]

Престъпи прага на стаята си. Вътре, на леглото, лежеше Стрек.

Той се ухили и каза:

— Здрасти, маце.

За миг тя помисли, че вижда привидение, но когато той проговори, разбра, че е истински, изпищя и подносът падна от ръката й, пръскайки плодове и сирене по пода.

— Боже, каква ужасна бъркотия направи — каза той, като се изправи и пусна крака от леглото. Още беше обут в спортните си гащета, дебелите чорапи и обувките за тичане, нищо друго. — Е, няма нужда да го чистиш сега. Първо имаме друга работа. От доста време те чакам да се качиш горе. Чакам те и си мисля за тебе… подготвям се за тебе… — той се изправи. — А сега е време да те науча на това, което никога не си учила.

Нора не можеше да помръдне. Дишането й беше спряло.

Сигурно е дошъл в къщата направо от парка, още преди нея. Отворил е някоя врата, но без да оставя следи от чупене и е чакал тука, в леглото, през цялото време докато тя си е пиела коняка в кухнята. Това изчакване в собствената й стая беше по-гадно от всичко сторено досега — да чака тук и да го гъделичка мисълта как тя идва, да примира от удоволствие, че тя трополи нещо долу в кухнята, без да подозира за неговото присъствие.

Като свършеше с нея, дали щеше да я убие?

Тя се обърна и побягна по горния коридор.

Когато постави ръка върху перилата на стълбите и започна да тича надолу, чу стъпките на Стрек зад себе си.

Втурна се надолу, като вземаше по две-три стъпала наведнъж, ужасена от мисълта, че може да изкълчи някой глезен и да падне и наистина недалеч от горната площадка коляното и се преви и тя се спъна, но успя да продължи и прескочи последните стъпала пред долния коридор.

Стрек я сграбчи изотзад, улавяйки плънката в раменете на роклята и я завъртя с лице срещу себе си.

8

Още когато Травис качваше бордюра пред къщата на рода Девън, Айнщайн се изправи на седалката, постави двете си лапи върху дръжката на вратата, натисна с цялата си тежест и я отвори. Ето ти нов трик. Той беше навън и хвърчеше към входната алея, а Травис не беше успял даже да изключи двигателя и да дръпне ръчната спирачка.

Секунди по-късно Травис стигна до стъпалата на верандата, точно навреме за да види как ретривърът се изправя на задни лапи и с едната предна удря бутона на звънеца. Звънецът се чуваше и отвън.

Качвайки се по стъпалата, Травис каза:

— Сега пък какъв дявол ти е влязъл в главата?

Кучето пак натисна звънеца.

— Почакай я малко, де…

Когато Айнщайн натисна звънеца трети път, чу как някакъв мъж вика от яд и болка. После чу женски вик за помощ.

Като лаеше тъй свирепо, както вчера в гората, Айнщайн задраска с нокти по вратата, като че ли наистина вярваше, че ще си пробие път през нея.

Травис се доближи и погледна през едно прозрачно ъгълче на прозореца от цветно стъкло. Тъй като коридорът беше ярко осветен, той успя да види двама души, които се биеха само на няколко фута от него.

Айнщайн лаеше и ръмжеше, беше съвсем подивял.

Травис натисна дръжката и видя, че е заключено. Тогава изби с лакът два сегмента от цветното стъкло, пъхна ръка, потърси ключалката, напипа и веригата и успя да влезе, точно когато оня със спортните гащи избута жената настрани и се обърна към него.

Но Айнщайн не остави никаква възможност на Травис да действа. Ретривърът се стрелна през коридора, право към бегача.

Оня постъпи както би постъпил всеки при вида на ядосано куче с тия размери: той побягна. Жената опита да го спре, но само го спъна леко, без да го събори. В края на коридора той се шмугна в някаква отворена врата и изчезна от погледа им.

Айнщайн се втурна покрай Нора Девън и с все сили успя да достигне все още отворената врата, като прецени точно разстоянието и влезе през пролуката, точно когато вратата се затваряше. Изчезна по петите на бегача. В стаята зад тая врата — Травис реши, че е кухнята — се чуваше лудо лаене, ръмжене и викове. Нещо се срути с трясък, после — още по-силен трясък; спортягата нещо ругаеше, а Айнщайн нададе такъв зъл вой, че Травис потръпна — и врявата стана съвсем оглушителна.

Тогава отиде при Нора Девън. Тя се подпираше върху долната част от перилата на стълбите. Попита я:

— Добре ли сте?

— Той почти… почти…

— Но май не можа съвсем — отгатна Травис.

— Не.

Той докосна кръвта върху брадичката й.

— Ранена сте.

— Кръвта е негова — каза тя, като я видя върху пръстите на Травис. — Аз го ухапах, мръсника — тя погледна към неподвижната вече врата. — Не му позволявайте да нарани кучето.

— Не е много вероятно — отвърна Травис.

Когато Травис бутна вратата на кухнята, шумът там беше намалял. На пода лежаха два стола с високи облегалки. Върху плочките бяха разпилени отломките от порцеланов съд за сладкиши на сини цветчета, а самите сладкиши от овесено брашно се търкаляха навсякъде по стаята — някои още цели, други — натрошени или смачкани. Бегачът седеше в единия ъгъл, голите му крака — свити, а ръцете — кръстосани върху гърдите отбранително. Едната му обувка я нямаше и Травис реши, че това е дело на кучето. Дясната му ръка кървеше, което пък беше работа на Нора Девън. Кървеше и левият му прасец, но тази рана очевидно бе от кучешко ухапване. Айнщайн го пазеше от безопасно за ритник разстояние, но винаги готов да го захапе, ако оня имаше неблагоразумието да се опита да напусне ъгъла.

— Добра работа — каза Травис на кучето. — Наистина добре свършена.

Айнщайн зави тихо, което значеше, че приема похвалата. Но когато бегачът реши да мръдне от ъгъла, тихото виене се превърна мигновено в ръмжене. Айнщайн го захапа и той веднага се намести пак в ъгъла.

— Твоята е свършена — каза Травис на бегача.

— Той ме ухапа! Те и двамата ме ухапаха — гузен гняв. Учудване. Неверие. — УХАПАХА ме.

Както много други самонадеяни побойници, които цял живот си мислят, че никой не може да им се опре, и този мъж беше потресен от откритието, че и него могат да го набият и наранят. Той от опит знаеше, че хората винаги се отдръпват примирени, стига само да ги притисне достатъчно и в погледа му да гори лудост и подлост. Мислеше, че не е възможно да е губещ. Обаче сега лицето му беше бледо и, изглежда, беше в шоково състояние. Травис взе телефона и се обади в полицията.