Дийн Кунц
Пазители (7)

2

Лятото малко по малко се изнизваше, а Травис бе все по-учуден от бързия напредък на Нора в обучението на Айнщайн по четене.

До средата на юни те преминаха от собственоръчно направената читанка към илюстровани книжки за деца от доктор Сюс, Морис Сендък, Фил Паркс, Сюзи Бодъл, Сю Дриймър, Мърсър Мейър и много други. Изглеждаше, че Айнщайн безкрайно харесва всичките истории, но любимите му бяха от Паркс и особено — по причина, която ни Нора, ни Травис можаха да разберат — книжките за чаровната Жабка и Жабока от Арнолд Лоубъл. Връщаха се от градската библиотека с много книги под мишница, а освен това купуваха цели връзки от книжарницата.

Отначало Нора ги четеше на глас, движейки внимателно показалец под всяка произнесена дума, а Айнщайн следеше с очи, приведен към книгата с цялото си внимание. После започна просто да държи книжките отворени пред него без да му чете на глас, а само обръщаше страницата, когато кучето започнеше да вие тихо или дадеше друг знак, че е свършило тази част на текста и е готово да продължи на следващата страница.

Желанието на Айнщайн да седи с часове, вперил поглед в книгите, доказваше, че той наистина ги чете, а не само разглежда шарените картинки. Въпреки това Нора реши да проверява дали е запомнил съдържанието на някои истории, като му задаваше доста въпроси от сюжета.

След като Айнщайн прочете „С Жабката и Жабока цяла година“, Нора затвори книжката и му каза:

— Много добре. А сега отговаряй с „да“ или „не“ на моите въпроси.

Бяха в кухнята, където Травис приготвяше ястие от картофи и сирене, а Нора и Айнщайн седяха на столове до кухненската маса. Травис остави за малко готвенето, за да види как кучето се справя с изпита.

Нора го попита:

— Първо — когато Жабката отишла на гости при Жабока през един зимен ден, той се излежавал в леглото и не пожелал да излезе навън. Така ли е?

Наложи се Айнщайн да се завърти върху кухненския стол за да освободи опашката си и да я завърти. Да.

Нора продължи:

— Но най-накрая тя измъкнала Жабока навън и те отишли да се пързалят с кънки.

Едно излайване. Не.

— Да се пързалят с шейни — каза тя.

Да.

— Много добре. По-късно същата година, на Коледа, Жабката направила подарък на Жабока. Какво му подарила — пуловер ли?

Не.

— Нова шейничка?

Не.

— Часовник, който да си постави на камината?

Да, да, да.

— Отлично! — похвали го Нора. — А сега ще прочетем ли още нещо? Какво ще кажеш за приказката „Чудният господин Лиско“?

Айнщайн размаха лудо опашка.

Травис на драго сърце би участвал по-активно в обучението на кучето, но виждаше колко благотворно действа на Нора напрегнатата работа с Айнщайн и затова не искаше да се намесва. Наистина, понякога се преструваше, че не вярва, поставяше под въпрос смисъла на обучението по четмо и писмо, правеше дълбокомислени забележки върху напредъка на кучето или литературния му вкус. Отрицанието в неговите закачки обаче само удвояваха решимостта на Нора да продължава уроците, да прекарва колкото може повече време с кучето и да докаже на Травис, че не е прав. Айнщайн никога не обръщаше внимание на неверието в думите му и Травис започна да подозира, че кучето проявява търпение, защото разбира играта на обратни психологически ефекти, която беше започнал.

Не беше съвсем ясно защо учителските неволи на Нора я караха да сияе. Може би защото през целия си живот не бе общувала с никого — даже с Травис или своята леля Вайълет — така активно, както с кучето, и в самия процес на тези продължителни разговори малко по малко разчупваше черупката си. Или пък й беше изключително приятно, че с усилията си успява да ограмоти кучето. Самата природа я бе дарила с щедра душа и тя обичаше да се раздава, но целият досегашен живот на отшелница не й беше дал никаква възможност да изяви тази страна на своя характер. Едва сега имаше шанс да даде нещо от себе си, отделяше енергията и времето си за кучето, и изпитваше радост от собствената си щедрост.

Травис подозираше също, че във връзката си с ретривъра тя проявява своята естествена дарба да бъде майка. Огромното й търпение бе същото като търпението на майка, отглеждаща с обич своето дете, а и често говореше на Айнщайн с такава нежност и любов, като че ли се обръща към собственото си обично чедо.

Каквато и да бе причината, Нора ставаше по-спокойна и се отпускаше, когато работеше с Айнщайн. Тя постепенно изостави своите безформени, тъмни рокли и ги замени с широки летни ризи от бяла памучна тъкан, пъстри блузи, джинси и фланелки, с които изглеждаше поне десет години по-млада. Фризира разкошната си тъмна коса в салон и този път не развали цялата прическа, когато се видя в огледалото. Започна да се смее по-често и по-живо. Когато разговаряха с Травис и срещнеше погледа му, рядко обръщаше срамежливо очи като преди. Вече не се притесняваше да го докосва, даже да сложи ръце на кръста му. Обичаше да я прегръща и приемаше целувките му без стеснение, въпреки че те си останаха целувки на неуверени влюбени ученици в началото на флирта.

На четиринайсти юли Нора научи една новина, която повиши настроението й още повече. Обадиха се от Районния адвокатски колектив в Санта Барбара, за да й кажат, че не е нужно да се явява в съда като свидетел по делото срещу Артър Стрек. Той беше преценил, че поради престъпното му минало неговият адвокат няма да успее с пледоария за невинност и войнствено отричане на обвиненията в опит за изнасилване, телесна повреда и влизане с взлом. Бе наредил на защитника си да се спазари с окръжния прокурор. По този начин адвокатът бе постигнал изоставянето на всички обвинения, освен нападението с телесна повреда, а Стрек беше получил три години затвор при условие, че трябва да излежи поне две от тях, преди да получи възможност за предварително освобождаване, и то без да прави опит за напускане на населеното място. Нора трепереше при мисълта за съдебния процес. Затова сега изведнъж се усети свободна и от радост даже се напи малко.

Същия ден Травис пристигна в къщи с нов пакет четива и Айнщайн откри между илюстрованите детски книжки и комикси няколко, посветени на Мики Маус. Това откритие го накара да тържествува тъй, както Нора — при вестта за края на процеса срещу Артър Стрек. Неговият възторг от Мики, Патока Доналд и останалия антураж на Уолт Дисни беше необясним, но съвсем очевиден. Айнщайн не спря да върти опашка и олигави целия Травис от благодарност.

Споменът за този ден щеше да остане само в розови цветове, ако Айнщайн не бе обикалял цяла нощ къщата от прозорец на прозорец, взирайки се в мрака с явен страх.

3

В четвъртък сутринта, петнайсети юли, почти шест седмици след убийствата в Бордо Ридж, два месеца след бягството на кучето и Чуждия от Банодайн, Лемюъл Джонсън седеше сам в своя кабинет на последния етаж в сградата на федералните власти в Санта Ана, административен център на окръг Ориндж. Гледаше през прозореца към наситената с отровни газове мараня, притисната под слоя неподвижен въздух и разстлана над цялата западна половина на окръга, която правеше четиридесетградусовата горещина съвсем непоносима. Отровножълтата светлина на деня подхождаше на неговото настроение.

Отговорностите му не се ограничаваха само с издирването на лабораторните бегълци, но този случай не излизаше от главата му и го тревожеше, докато върши останалата си работа. Инцидентът в Банодайн не го оставяше на мира и насън, затова напоследък успяваше да дремне едва четири-пет часа на нощ. Той не можеше да понесе мисълта, че губи.

Не, всъщност го преживяваше още по-тежко: беше обладан от чувството, че на всяка цена е длъжен да избягва провалите. Баща му, започнал живота си от калта и успял да развие успешен бизнес, бе внушил на Лем почти религиозна вяра в необходимостта да успее, да постигне, да направи всичко по силите си в тоя живот. Не трябвало да се разчита, на досегашните успехи, казваше често баща му, защото животът всеки момент можел да издърпа вълшебното килимче изпод теб, ако не се стараеш достатъчно. „А за чернокожите е още по-зле, Лем. За чернокожия успехът е като да ходиш по въже, опнато над Великия Каньон. Там горе, на високото, ти е много приятно, но сгрешиш ли, провалиш ли се, падаш в пропастта от цяла миля височина. В пропастта. Защото провалът значи, че отново си беден. А в очите на много хора, даже в нашата просветена епоха, един изпаднал, беден и нещастен чернокож човек не е изобщо човек, той е просто негър.“ Тогава за пръв и единствен път баща му бе използвал тази омразна дума. Лем израсна с убеждението, че всяко негово достижение ще бъде несигурно като крепежа на алпинист, вкопчен в отвесната скала на живота, че всеки момент опасните и променливи ветрове на високото могат да го отвеят оттам и затова не се осмеляваше да се отпусне, винаги стискаше скалата здраво и упорито се изкачваше към някой по-висок и безопасен предел.

Напоследък не спеше добре, липсваше му и апетит. Ако все пак хапнеше нещо, стомахът му неизбежно се свиваше от силни болки и киселини. Дяволски не му вървеше и в бриджа, защото не можеше да се съсредоточи в картите; всяка седмица Уолт и Одри Гейнз го биеха на малките си домашни турнири.

Той знаеше причината за своята мания да приключва всеки случай успешно, но това не му помагаше да стане друг.

Човек си остава, какъвто е, мислеше той, но може би получава възможност да промени себе си, единствено когато животът го изненада внезапно и като с бейзболна бухалка строши магическото огледало на миналото, а в отломките вече я няма неговата завладяваща сила.

Гледаше изгарящия юлски ден през прозореца на кабинета, потънал в тревожни мисли.

Още през май той предположи, че е възможно някой да е прибрал ретривъра в своя дом. Все пак беше много красиво животно и стига да проявеше само малко от своята интелигентност пред някого, той не би устоял — и ето, че кучето вече има подслон. Следователно, сметна Лем, намирането на ретривъра щеше да бъде по-трудно от проследяването на Чуждия. Считаше, че за намирането на звяра стига една седмица, а за прибирането на кучето — може би месец.

Разпрати съобщения до всички ветеринарни лекари и приюти за бездомни животни в щатите Калифорния, Невада и Аризона, с които ги молеше настойчиво да съдействат за откриването на златния ретривър. В призива се твърдеше, че животното е избягало от медицинска изследователска лаборатория, провеждаща важни опити в борбата срещу рака. Загубата на кучето, пишеше в него, означавала загуба на милиони долари инвестиции и безбройни часове научен труд, а това щяло сериозно да забави разработването на лекарство за някои злокачествени образувания. В призива имаше снимка на кучето и бе споменато, че от вътрешната страна на лявото му ухо е татуиран лабораторният номер 33–9. Писмото, придружаващо призива, изискваше от получателя не само съдействие, но и запазване на тази поверителна информация. Съобщенията се изпращаха всеки седем дни след бягството от Банодайн и доста агенти на НУС не правеха нищо друго, освен да телефонират на приютите за животни и ветеринарните лекари в трите щата, за да се убедят, че знаят за призива и продължават издирването на ретривър с татуировка.

Междувременно упоритото издирване на Чуждия можеше да се ограничи — с някаква вероятност за успех — в незаселените територии, защото той не искаше да се показва. А и никой не би решил, че това животно е достатъчно мило, за да го прибере в къщи. Освен това можеха да проследят дирята на смъртта, оставена от Чуждия.

След убийствата в Бордо Ридж, източно от Йорба Линда, съществото бе избягало в незаселения хълмист район Чино Хилз. Оттам бе тръгнало на север към източния край на окръг Лос Анджелиз, където забелязаха присъствието му на 9 юни, в близост до малкото градче Дайъмънд Бар.

Окръжната инспекция за контрол върху дивите животни в Лос Анджелиз беше получила многобройни — и истерични — обаждания от жители на Дайъмънд Бар за нападения на диви животни над домашните им любимци. Други пък звъняха в полицията, защото мислеха, че кървавите убийства са дело на луд човек. За две нощи в градчето бяха жестоко разкъсани десетки домашни животни, а състоянието на труповете не остави никакво съмнение у Лем, че авторът на престъпленията е Чуждият.

Бяха изоставили вече от седмица надеждата тази следа да ги доведе донякъде, когато на 18 юни сутринта двама туристи на палатка в подножието на връх Джонстън, в южната част на огромната гора-национален парк се обадиха и съобщиха как са видели нещо, за което упорито твърдяха, че е „от друг свят“. Заключили се в колата си, но съществото многократно се опитвало да се докопа до тях, като дори строшило страничното стъкло с камък. За щастие, двамата имали в автомобила 32-калибров пистолет, единият стрелял по нападателя и така го пропъдил. Пресата описваше туристите като двама луди, а във вечерните телевизионни новини вечно усмихнатите водещи успяха да привлекат доста внимание с тази история.

Лем вярваше на младата двойка. Той проследи по карта възможния маршрут на Чуждия от Дайъмънд Бар до подножието на връх Джонстън, следвайки най-слабо населените райони: хълмистата местност Сан Хосе, окръжния резерват Бонели, после между Сан Димас и Глендора и оттам — в дивата планина. Трябвало е да прекоси или да мине под мостовете на три магистрали, пресичащи района, но ако е ходил през късните нощни часове, когато няма почти никакво движение, е могъл да остане незабелязан. Той прехвърли стотимата от военноморската пехота в тази част на гората и там те продължиха своето издирване в цивилни дрехи, на групи по трима или четирима.

Надяваше се, че младежите са успели да улучат Чуждия поне с един изстрел. Но около мястото на палатката не откриха никаква кръв.

Започваше да се тревожи, че Чуждият ще продължи да им убягва още доста време. Обезсърчаваше го огромната площ на гората-национален парк, северно от Лос Анджелиз.

— Голяма е почти колкото целия щат Делауеър — каза Клиф Соумз след като бяха изчислили площта й в квадратни мили по стенната карта, окачена върху дъската за служебни съобщения в кабинета на Лем. Клиф беше родом от Делауеър. Новак в Запада, той все още се учудваше като дете от гигантските размери на всичко в този край на континента. Беше също съвсем млад и носеше у себе си младежкия ентусиазъм, но оптимизмът му беше почти опасен. Домашното възпитание на Клиф бе съвсем различно от това на Лем и той изобщо нямаше чувството, че ходи по опнато въже, нито че рискува целия си живот заради някоя случайна грешка или единствен провал. Лем понякога му завиждаше.

Тогава погледна надрасканите от ръката на Клиф изчисления.

— Ако си намери убежище в планините Сан Габриъл, храни се с дивеч, доволен е от самотата и само понякога рискува да излее гнева си върху фермерите, живеещи по края на резервата… може да не го намерим никога.

— Но не забравяй — напомни Клиф, — той мрази кучето повече, отколкото хората. Той иска да се добере до кучето и има нужните способности да го открие.

— Така предполагаме.

— А наистина ли ще може да понесе живота в планините? Искам да кажа, е, да, отчасти той е див, но и доста умен. Може би твърде умен, за да се задоволи с оскъдицата, която му предлага планинската пустош.

— Може би — каза Лем.

— Скоро ще го забележат отново или самият той ще стори нещо за да ни даде своите координати — предрече Клиф.

Така си говориха на 18 юни.

Но през следващите десет дни не откриха никаква следа от Чуждия, а за висшестоящите цената на операцията със сто души започна да губи основание. Накрая, на 29 юни, Лем трябваше да освободи морските пехотинци, поставени на негово разположение, и да ги върне обратно в базите им.

От ден на ден настроението на Клиф се повишаваше от липсата на новини и той започваше да вярва, че с Чуждия се е случило нещо, че е мъртъв и вече никога няма да чуят за него.

От ден на ден Лем ставаше все по-мрачен, убеден, че губи контрол върху положението и Чуждият ще се появи отново, но този път появяването му ще бъде страшно и няма да могат повече да крият неговото съществуване от обществеността. Провал.

Единственото успокоение беше, че звярът сега се намира в окръг Лос Анджелиз, извън района на Уолт Гейнз. Ако имаше още жертви, Уолт сигурно изобщо не би научил за тях и нямаше нужда отново да го убеждава да не се меси в случая.

Бе четвъртък, 15 юли, точно два месеца след бягството в Банодайн, почти месец след като туристите помислиха, че ги е тероризирало някое извънземно или по-малкият братовчед на Бигфут^[1], и Лем вече беше убеден в необходимостта скоро да реши каква нова работа да си търси. Никой не го беше обвинил за хода на нещата досега. Той носеше цялата отговорност, но не мислеше, че тя е по-тежка, отколкото при други големи разследвания. Всъщност някои от неговите началници приемаха липсата на новини по същия благоприятен начин като Клиф Соумз. Но имаше моменти на дълбок песимизъм, в които Лем виждаше себе си като униформено ченге, пазещо нощно време някой склад, разжалван от офицерско звание и с тенекиена значка на сержант.

Както седеше в креслото зад своето бюро и гледаше намръщен през прозореца към жълтата мараня на изгарящия летен ден, Лем каза на себе си:

— Майната му, научен съм как да се справям с престъпници, но хора. Защо, по дяволите, очакват от мене да надхитря някакъв оживял кошмар?

Някой почука и докато той се завърташе с креслото, вратата се отвори. Вътре нахлу Клиф Соумз, а в лицето му имаше възбуда и объркване.

— Чуждия — изрече той. — Хванахме нова диря… но двама души са мъртви.

* * *

Хеликоптерът на НУС, с който летеше Лем, бе управляван от пилот, научил от войната във Виетнам преди двадесет години всичко необходимо за приземяване и излитане от неравен терен. Сега той поддържаше непрекъсната радиовръзка с помощниците на окръжния шериф от Ел Ей, които вече бяха на местопрестъплението, и същевременно без трудност успяваше да насочи машината към мястото на убийствата, като се ориентираше по местността. В един часа и няколко минути той приземи хеликоптера върху широко, пусто било, гледащо към каньона Боулдър в гората-национален парк Анджелиз, само на стотина ярда от мястото, където бяха открити телата.

Когато Лем и Клиф слязоха от вертолета и тръгнаха с бързи крачки по гребена на билото към скупчените полицаи и жители на горския район, усетиха полъх на топъл вятър. Той носеше аромата на изсъхнали храсти и бор. Малки туфи трева, чуплива и изгоряла от слънцето, бяха единствената растителност, успяла да впие корени в тази планинска земя. По горния край от стените на каньона, които се спускаха отляво и отдясно, растяха редки, ниски храсталаци и някои пустинни растения като мескит, а в по-ниската част на склоновете и в дъната на каньоните имаше дървета и по-дребна зелена растителност.

Бяха на по-малко от четири въздушни мили северно от град Сънланд, на четиринайсет — от Холивуд и на двайсет — от пренаселения център на огромния Лос Анджелиз, и все пак им се струваше, че се намират в центъра на хиляда мили пустиня, тревожно далеч от всякаква цивилизация. Помощниците на шерифа бяха паркирали своите автомобили с четири двигателни колела на един каменист планински път три-четвърти миля по-надолу — летейки насам, Лем ги видя от въздуха — и пеша, с помощта на местни жители планински водачи, пристигнали на мястото, където били открити телата. Сега над труповете стояха приведени четирима помощник-шерифи, двама от окръжната криминологична лаборатория, трима местни жители — и изражението по лицата на всички издаваше, че също се чувстват като запратени по чудо в някоя първобитна епоха.

Когато Лем и Клиф пристигнаха, хората на шерифа току-що бяха натикали телата в найлонови чували. Обаче циповете още стояха отворени и Лем успя да забележи, че едната жертва е мъж, а другата — жена, и двамата — млади, облечени за туризъм. Техните рани бяха ужасни; очите им ги нямаше.

Невинните мъртви вече ставаха пет и тази цифра преследваше Лем като призрак на вината. В такива моменти искаше баща му да не бе възпитавал у него никакво чувство за отговорност.

Помощникът Хал Бокнър, висок и мургав, но с учудващо тънък глас, уведоми Лем за самоличността и състоянието на жертвите:

— Според личната карта, която е носил, името на мъжа е Сидни Транкън, двайсет и осем годишен, от Глендейл. По тялото има стотина следи от ужасни ухапвания, повече от сто следи от одиране с нокти, големи рани. Както и вие казахте, гърлото е разкъсано. Очите…

— Да — прекъсна го Лем, защото нямаше смисъл да слуша за пореден път тия страховити подробности.

Мъжете от криминологичната лаборатория затвориха циповете на найлоновите чували. Това беше леден звук, който застина за малко като зимен сняг, преди да се стопи в горещия юлски въздух.

Помощникът Бокнър продължи:

— Отначало помислихме, че някой психопат е заколил с нож Транкън. Понякога се случва някой откачен убиец да броди из горите вместо по улиците и да напада туристи. Затова помислихме, че… първо ги е убил с нож, а останалото са свършили дивите животни, хранещи се с мърша, след като вече е бил мъртъв. Но вече… не сме толкова сигурни.

— Не виждам никаква кръв по земята тук — каза Клиф Соумз объркан. А трябва да е имало доста.

— Не са ги убили тука — обясни помощникът Бокнър, а после продължи невъзмутимо да обяснява за жертвите:

— Жената е на двайсет и седем, име — Рут Касаварис, също от Глендейл. Също следи от силни ухапвания, големи рани. Гърлото й…

Лем отново го прекъсна:

— Кога са убити?

— Не можем да преценим с голяма точност преди лабораторните тестове, но изглежда — вчера късно следобед. Мислим, че телата са довлечени дотук, за да бъдат открити по-лесно на върха на билото. Оттук минава отъпкана туристическа пътека. Но не са ги открили други туристи. Видял ги пилотът на самолета, извършващ редовния контролен полет за горски пожари. Погледнал надолу и видял две тела, проснати върху голото било.

Високото плато над каньона Боулдър беше на повече от трийсет въздушни мили на север-северозапад от връх Джонстън, където двамата туристи се спасиха от Чуждия в своя автомобил и стреляха по него с 32-калибровия си пистолет на 18 юни, преди двайсет и осем дни. Чуждият бе избрал своя маршрут на север-северозапад само с инстинкта си, като при това със сигурност е трябвало често да се връща назад от каньоните без изход; следователно в този планински терен вероятно е пропътувал между шейсет-деветдесет мили по земя, за да измине трийсетте въздушни. И все пак, това означаваше преход от най-много три мили на ден, затова Лем се чудеше какво ли е правило съществото в часовете, когато не е пътувало, не е спяло, нито е преследвало дивеч за храна.

— Нали ще искате да видите къде са убити двамата — каза Бокнър. — Намерихме мястото. И също ще искате да видите леговището.

— Леговището?

— Бърлогата — каза един от планинските жители. — Гадната бърлога.

Полицаите, планинарите и лаборантите хвърляха на Лем и Клиф загадъчни погледи още от пристигането им, но това не учуди особено Лем. Местните власти винаги се отнасяха към него с подозрение и любопитство, защото не бяха свикнали в случаите им да се намесват мощни федерални агенции като НУС и да поемат разследването; това рядко се случваше. Но сега разбра, че те проявяват по-различно и силно любопитство от обикновеното и чак сега усети техния страх. Те бяха намерили нещо — бърлогата, за която говореха — и то им даваше основание да мислят, че този случай е даже по-необикновен, отколкото обикновено предполага внезапното появяване на НУС.

Със своите костюми, вратовръзки и лъснати обувки нито Лем, нито Клиф бяха подходящо екипирани за слизане по тесните пътеки на каньона, но никой от двамата не се възпротиви, когато планинарите ги поведоха надолу. Двама заместник-шерифи, лаборантите и един от тримата планински жители останаха горе при телата, а шестима тръгнаха към каньона. Следваха тясно каменисто дере, издълбано от пороите, после завиха по нещо като козя пътека. Когато слязоха в най-ниската част на каньона, поеха на югоизток и изминаха половин миля. Скоро Лем се изпоти и лицето му се покри със слой прах, а чорапите и широките му панталони се напълниха с бодилчета.

— Ето тук са били убити — каза помощник-шерифът Бокнър, като ги изведе на една полянка, заобиколена от клек, планински цветя и ниски храсти.

Светлата, песъчлива земя и изсъхналата на слънцето трева бяха покрити с огромни тъмни петна. Кръв.

— А точно тук, отзад — обади се единият планинар, — намерихме бърлогата.

Беше тясна пещера под стената на каньона, дълбока около десет и широка около двайсет фута, на не повече от десетина стъпки от полянката, където туристите бяха убити. Пещерният вход беше широк приблизително осем фута, но твърде нисък, затова Лем трябваше да се наведе при влизането. Вътре успя да се изправи, защото таванът бе висок. Миришеше леко, но неприятно, на мухъл. Светлина влизаше през тесния вход и през една двуфутова цепнатина в горната част, издълбана от течащата вода, но вътре беше доста мрачно и поне с двайсет градуса по-студено, отколкото навън в каньона.

С Лем и Клиф влезе само помощникът Бокнър. Лем почувства, че другите се въздържаха не поради опасения, че вътре ще станат твърде много хора, а защото пещерата ги плашеше.

Бокнър имаше прожекторче. Включи го и насочи лъча към нещата, заради които ги бе довел тука, като разпръсна някои от сенките, а другите полетяха като прилепи по каменните стени и кацнаха върху различни грапавини.

В единия ъгъл беше натрупана шест-осем инча суха трева, която служеше за легло върху пода от пясъчник. До леглото имаше хромирана метална кофа, пълна със сравнително прясна вода, донесена от най-близкия поток, очевидно поставена там, за да може спящият да утолява жаждата си, като се събуди по средата на нощта.

— Бил е тук — каза тихо Клиф.

— Да — съгласи се Лем.

Той усещаше инстинктивно, че точно Чуждият е направил това легло — във въздуха на пещерата още витаеше неговото нечовешко присъствие. Погледна кофата и се учуди откъде ли създанието се е сдобило с нея. Докато е пътувал от Банодайн дотук, Чуждият най-вероятно е решил, че може би ще си намери някоя дупка, където да се скрие за известно време, и е разбрал, че ще са му нужни някои неща, за да понася по-лесно несгодите на дивия живот. Изглежда е нахлул я в някоя конюшня, я в обор или празна къща и е откраднал кофата и други неща, които Бокнър сега показваше с прожектора си.

Карирано памучно одеяло, в случай, че времето се захлади. Приличащо на конски чул. Вниманието на Лем бе привлечено от това, че одеялото беше старателно сгънато и сложено в тясна дупка в скалата до входа на пещерата.

Прожекторче. Стоеше в същата импровизирана етажерка, до одеялото. Чуждият имаше изключително добро нощно зрение. Това беше едно от изискванията за качествата на вида, върху който работеше доктор Ярбек: в гените на един добре проектиран войн трябваше да се включи и способността да вижда в тъмното като котка. И защо ли му е притрябвал прожектор? Освен… може би понякога и нощните създания се страхуваха от тъмнината.

Тази мисъл потресе Лем и той изведнъж изпита същото съжаление към звяра, както в деня на неумелия разговор с ръце между него и Ярбек, деня, в който той каза, че иска да изтръгне собствените си очи, за да не може никога вече да вижда себе си.

Бокнър премести лъча на своето фенерче и го насочи към двайсет лъскави опаковки на дребни сладкиши. Очевидно някъде по пътя си Чуждият бе откраднал няколко семейни обяда на туристи. Но странно, опаковките не бяха смачкани, а внимателно загладени и поставени на пода по продължение на задната стена — десет от кофички с фъстъчено масло „Рийзис“ и десет — от шоколади „Кларк“. Може би Чуждият харесваше ярките цветове на хартийките. Или пък ги държеше, за да му напомнят за приятния вкус, усетен при изяждането на сладките, защото малкото удоволствие на тези почерпки комай беше единственото в тежкия път, по който го водеше съдбата му.

В ъгъла, най-отдалечен от леглото, имаше купчинка кости. Кости на дребни животни. След като бе изял откраднатите сладкиши, Чуждият е трябвало да ловува за прехраната си. Без средства за палене на огън, той е разкъсвал суровото месо. А вероятно бе оставил костите в пещерата от страх да не открият леговището му, ако ги изхвърли навън. Оставянето им в най-тъмния и отдалечен ъгъл на убежището говореше за цивилизован вкус към спретнатост и ред, но на Лем му се струваше също, че Чуждият крие костите в тъмното, защото се срамува от собствената си диващина.

Но за най-съкровените му чувства говореха няколко предмета, поставени в една ниша на скалата над леглото от сено. Не, реши Лем, не просто поставени. Те бяха внимателно подредени, като за изложба, както някой запален любител на творения от стъкло или грънчарско изкуство на маите би аранжирал своята безценна колекция. Имаше някаква кръгла дреболийка от цветно стъкло, като тези, които хората окачват на покрива на верандата, за да блещукат на слънцето; диаметърът й бе около четири инча, а върху нея се виждаше синьо цвете на бледожълт фон. До стъклената играчка беше поставен съд от блестяща мед, в който някога вероятно са подреждали цветя на същата — или на друга — веранда. А до медния съд имаше два предмета, със сигурност взети от интериора на къщите: единият беше фина, изработена с изключително майсторство в детайлите порцеланова рисунка на две червенопери птици-кардинали, кацнали на клонче, а другият — кристална топка за притискане на листи хартия. Очевидно даже и в жестокото сърце на Ярбековото чудовище имаше стремеж към красотата и желание да заживее не като безсловесна твар, а като мислещо същество в среда, поне леко докосната от цивилизацията.

На Лем му стана мъчно, като мислеше за самотното, измъчено, мразещо себе си, не човешко и все пак съзнателно същество, на което Ярбек беше дарила живот.

Последният предмет в нишата над леглото от сено беше десетинчова фигурка на Мики Маус, служеща и като детска касичка за монети.

Сърцето на Лем се сви още повече, тъй като знаеше защо касичката е привлякла Чуждия. В Банодайн правеха опити, с които трябваше да определят естеството и дълбочината на способността за мислене у кучето и Чуждия, да разберат до каква степен възприятията им приличат на човешките. Единият от опитите трябваше да покаже доколко успяват да различат действителните от измислените неща. Няколко пъти показаха поотделно на кучето и на Чуждия видеозапис със сцени от най-различни филми: стари произведения на Джон Уейн, откъси от „Междузвездни войни“ на Джордж Лукас, репортажи от новините, кадри от много и разнообразни документални филми — и старите анимационни серии за Мики Маус. Записаха на видеолента реакциите на двете същества и по-късно проведоха разговори с тях, за да разберат доколко те схващат кои части от видяното представят действителни събития и кои са само игра на въображението. Кучето и Чуждият малко по малко се научиха да разграничават фантазиите и реалните неща, но странното бе, че най-трудно ги отучиха от вярата в историите на Мики Маус, защото те желаеха да вярват в това и дълго време не искаха да приемат, че той е измислен. Бяха омаяни от приключенията на Мики и неговите рисувани приятели. След бягството си от Банодайн Чуждият бе видял някъде тази детска касичка и силно я бе пожелал, защото тя напомняше на горкото чудовище единствените му приятни мигове в лабораторията.

Нещо в нишата проблесна от лъча на полицейския прожектор. То лежеше съвсем до касичката и за малко да не го забележат. Клиф стъпи върху тревното легло и извади с пръсти блестящия предмет от рафтчето за ценности: парченце огледало с размери около три на четири инча.

Чуждия се е свивал тука, помисли Лем, и се е опитвал да получи малко радост от оскъдните си скъпоценности, да направи от тая дупка нещо, поне малко приличащо на негов дом. От време на време е вземал това остро парченце огледало и в него е гледал себе си, може би с надеждата да открие в лицето си нещо, което не е грозно, или пък е искал да свикне с него. И не е успял. Изобщо не е успял.

— Мили Боже — промълви тихо Клиф Соумз, защото очевидно през главата му бяха минали същите мисли. — Горкият нещастен самотник.

В съкровищата на Чуждия имаше още нещо: един брой на списанието „Пийпъл“. На корицата имаше снимка на Робърт Редфорд. С нокти, остър камък или някакъв друг инструмент, Чуждия бе разкъсал очите на актьора.

Списанието беше омачкано и изцапано, сякаш прелиствано стотици пъти. Помощник-шерифът Бокнър им го подаде и предложи да хвърлят един поглед вътре. Когато Лем стори това, видя, че очите по всички снимки в книжката са изчовъркани, изрязани, или хартията е грубо скъсана.

Старанието, с което беше извършено това символично осакатяване, бе вледеняващо — в цялото списание нямаше нито един пощаден образ.

Да, съдбата на Чуждия беше трогателна и предизвикваше жалост.

Но той предизвикваше и страх.

Петима мъртъвци — някои изкормени, други — обезглавени.

Не трябваше да забравят невинните жертви, нито за момент. Ни обичта към Мики Маус, ни любовта към красотата можеха да извинят тази жажда за кръв.

Но, Господи…

В съществото бе заложена достатъчно интелигентност, за да разбере важността и предимствата на цивилизования живот, да мечтае за пълноценно и значимо участие в него. Но у Чуждия бе проектиран и свиреп стремеж към жестокост, инстинкт за убиване какъвто природата не познава, защото той трябваше да бъде съвършен убиец, управляван отдалеч от невидими ръце, жива бойна машина. Колкото и дълго да бе живял мирно и спокойно в своята самотна пещера, колкото и дни, даже седмици да сдържаше жестоките си стремежи, той не можеше да се промени. Напрежението в него щеше да расте до неизбежния предел, и разкъсването на дребни животинки вече нямаше да му носи психическа утеха — тогава той трябваше да тръгне на лов за по-едър и интересен дивеч. Той можеше да проклина себе си за проявената жестокост и да мечтае за превръщането си в същество, живеещо в хармония с останалия свят, но беше безсилен да измени своята същност. Само преди няколко часа Лем разсъждаваше колко е трудно да промени завещаното от баща си, да стане различен човек, колко трудно е за всеки да се измъкне от черупката, която животът изгражда около него; трудно, но не и невъзможно — ако имаш решимост, силна воля и време. Не бе възможно обаче Чуждия да стане друг — убиването беше в самите гени на звяра, завинаги затворено там — и нямаше надежда за преобразяване или спасение.

— Какво, по дяволите, е ставало тука? — попита помощникът Бокнър, неспособен повече да крие любопитството си.

— Повярвайте ми — отвърна Лем, — добре ще е, ако не пожелавате да знаете.

— Какво е обитавало тази пещера? — попита пак Бокнър.

Лем само поклати глава. Бяха загинали още двама души, но поне съдбата се оказа по-благосклонна, че убийствата бяха станали в национален парк. Тази земя беше федерална, а това означаваше опростена процедура за прехвърляне на разследването в ръцете на НУС.

Клиф Соумз още въртеше в ръце късчето огледало и го гледаше замислено.

Оглеждайки за последен път мрачното помещение с каменни стени, Лем Джонсън обеща на себе си и на своя опасен противник: „Когато те намеря, няма да обмислям как да те оставя жив; никакви мрежи или приспивателни куршуми, както ще предпочетат разните учени и военни; вместо това ще те застрелям чисто и бързо, за да издъхнеш веднага.“

Това не само беше най-добрият и безопасен план. Така щяха да проявят своята милост и състрадание.

4

До първи август Нора беше продала всичките мебели и други вещи на леля Вайълет. Позвъни на някакъв човек, който се занимаваше с продажба на антиквариат и мебели втора употреба, той й предложи една цена за всичко и тя прие с радост. Вече в къщата нямаше нищо — освен сребърните и обикновени прибори и мебелите в спалнята, които тя сама бе избрала — затова стаите бяха оголени от стена до стена. Всичко изглеждаше изчистено, освежено, нямаше ги призраците на миналото. Бяха пропъдени старите зли духове и тя усещаше в себе си волята да промени всичко в празните помещения. Но вече не й се живееше там, затова намери агенция за недвижими имоти и обяви къщата за продажба.

Прости се и със старите си дрехи, и то с всичките, поднови изцяло гардероба си — широки панталони, поли блузи, джинси и рокли, каквито всяка жена носи. Наистина, понякога усещаше скрито подозрение към ярките цветове, но винаги устояваше на изкушението да облече нещо тъмно и отпуснато.

Тя все още нямаше смелостта да изложи за продан произведенията на своя художнически талант и така да провери дали той струва нещо. Травис от време на време й напомняше за това с намеци, които смяташе за тънки, но тя още не беше готова да сложи най-съкровените си преживявания върху наковалня, към която всеки може да замахне с чук. Може би скоро, но още не.

Случваше й се да гледа себе си в огледалото или да види своето отражение в блеснала на слънцето витрина и тогава разбираше, че наистина е красива. Може би не много, не изящна като някоя филмова звезда, но сравнително красива. Изглежда никак не можеше да свикне с тази нова оценка на външния си вид, поне не задълго, защото, минеха ли няколко дена, тя отново се учудваше от приятните черти на лицето си в огледалото.

В късния следобед на пети август тя и Травис седяха до кухненската маса, играеха „Скрабъл“^[2] и тя се чувстваше красива. Само преди минути, в банята, тя изпита поредното откровение, гледайки в огледалото, и всъщност този път хареса себе си повече от всякога. А сега, след като се върна обратно при игралната дъска, й беше леко и се чувстваше по-щастлива, отколкото можеше да си представи преди — и даже игрива. Започна да подрежда с пуловете безсмислени думи, а после, когато Травис изразяваше съмнение, че съществуват, разгорещено ги защитаваше.

— Тришап? — каза той и погледна намръщено към дъската. — Няма дума „тришап“.

— Това е триъгълната шапка, която носят дърварите — отговори тя лукаво.

— Дърварите ли?

— Да, Пол Бъниън например.

— Дърварите носят плетени шапки, които вие наричате скиорски шапки, или кръгли кожени ушанки с капаци за ушите.

— Не ти говоря за това, което слагат на главите си докато работят из горите — обясни тя търпеливо. — „Тришап“. Така се казва шапката, с която си лягат да спят.

Той се засмя и поклати глава:

— Подмяташ ли ме?

Нейното лице остана сериозно.

— Не. Истина е.

— Значи дърварите имат специални нощни шапки?

— Да. Тришапи.

Той не можеше да приеме мисълта, че е възможно Нора да се шегува с него, затова се хвана.

— Тришап? Че защо ги наричат така?

— Знам ли — отговори тя.

Айнщайн лежеше по корем на пода и четеше роман. След като с изумителна скорост премина от книжките с картинки към детска литература, например „Вятърът и върбите“, четеше по осем, дори десет часа в денонощие, без да изпуска нито ден. Книгите вече не му стигаха. Пристрасти се болезнено към прозата. Преди десет дни, когато Нора вече изгуби търпение да държи томове и обръща страници, обслужвайки неговия бяс за четене, двамата с Травис се опитаха да изобретят приспособление, което да държи книгата отворена пред Айнщайн и да му помага при обръщането на страниците. В магазина на една фирма за снабдяване на болници намериха уред за пациенти, които не могат да използват нито ръцете, нито краката си. Представляваше метален статив, върху който бяха закрепени кориците на книгата, а с три бутона се движеха електромеханични ръце, които обръщаха и задържаха страниците. С него можеше да работи дори тежко парализиран човек, като държи остър предмет със зъбите си; Айнщайн използваше своя нос. Кучето изглеждаше изключително доволно от придобивката. Сега то изкоментира някакъв момент от книгата с тихо сумтене и натисна единия бутон, за да обърне следващата страница.

Травис успя да съчини думата „злонравен“ и спечели доста точки, защото сложи буква върху квадратче, удвояващо резултата. А Нора пресече неговата, като изписа с пуловете „пунка“, с което печелеше още повече точки.

— Пунка? — попита Травис подозрително.

— Това е любим специалитет в Югославия — каза тя.

— Тъй ли?

— Да. В рецептата са включени и пуйка, и шунка — затова го наричат… — тя не можа да довърши. Избухна в смях.

Травис я гледаше като гръмнат.

— Ти ме подмяташ! Нора Девън, какво е станало с тебе? Когато те видях за първи път, си казах: „Ето, виж, тази е най-мрачната и адски сериозна млада жена, която съм виждал“.

— И страхлива като катерица.

— Е, не чак толкова.

— Да, като катерица — настояваше тя. — Точно така си мислеше.

— Добре де, толкова ми заприлича на катерица, че, помислих, сигурно си напълнила тавана на оная къща с орехи.

Нора каза намръщено:

— Ако аз и Вайълет живеехме някъде в Юга, щяхме да бъдем досущ като героини на Фокнър, нали?

— Такива необикновени характери и той не може да измисли. Опитай само да се погледнеш отстрани! Съчиняваш безсмислени думи и с тях ме премяташ, караш ме да ти вярвам — защото кой може да очаква подобни неща от наивната Нора Девън, точно от нея? Май доста си се променила през последните няколко месеца.

— Благодарение на тебе — каза тя.

— Може би не толкова на мене, колкото на Айнщайн.

— Не. Ти ме промени най-много — отвърна тя и изведнъж почувства същата стара срамежливост, която преди време почти я парализираше. Отвърна поглед от него към поставката на своите пулове-букви и повтори с тих глас:

— Най-вече ти. Никога нямаше да срещна Айнщайн, ако не бях срещнала тебе. А ти… ти се грижеше за мене… мислеше за мене… Виждаше в мене нещо, което аз самата не виждах. Заради тебе вече не съм същата.

— Не — каза Травис. — Преувеличаваш моята роля. Не беше нужно да се променяш тъй, че вече изобщо да не си същата. Тази, новата Нора винаги е била скрита някъде вътре, в старата. Като цвят, който, свит в малкото сиво семенце, изглежда дребен и смачкан. Просто трябва да го насърчиш… да му помогнеш — и цветето израства ярко и красиво.

Тя не можеше да вдигне очи да го погледне. Чувстваше върху врата си тежестта на огромен камък, който я караше да се привежда, и се изчерви. Но намери смелост да промълви:

— Дяволски трудно е да разцъфнеш… да се промениш. Даже ако това е най-силното ти желание, по-важно от всичко друго на света, пак е мъчно. Само стремежът към промяна не е достатъчен. Или само отчаянието. Това не става без… любов — гласът й беше преминал в шепот и тя вече не смогваше да говори по-силно. — Любовта е като водата и слънцето, които дават сили на семенцето да разцъфне.

Тогава Травис я помоли:

— Нора, погледни ме.

Канарата върху врата й сигурно тежеше стотици, хиляди фунтове.

— Нора?

Вече тежеше цял тон.

С големи усилия тя успя да повдигне глава. Погледна го. Неговите тъмнокафяви, почти черни очи, бяха топли, нежни и красиви. Обичаше ги. Обичаше изтънчената линия на неговия нос. Обичаше всичко в това слабо и аскетично лице.

— Трябваше аз да го кажа първи продължи той, — защото за мене е по-лесно, отколкото за тебе. Трябваше да ти го кажа още преди дни, преди седмици: за Бога, Нора, обичам те. Но не го направих, защото се страхувах. Всеки път, когато си позволя да обичам някого, аз го губя, но мисля, че сега няма да е така. Може би ти ще промениш моята съдба, тъй както аз помогнах да промениш твоята, и дано сега щастието е на наша страна.

Сърцето й биеше лудо. Едва поемаше дъх, но успя да каже:

— Обичам те.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя се вкамени. Сама не знаеше какво очаква да се случи, но не и това. Просто да чуе как той казва, че я обича и някак тя да изрази същото чувство към него — й стигаше да бъде щастлива седмици, даже месеци. Очакваше, че ще й остане време да надникне във всяко ъгълче на тяхната любов, като че ли тя бе някаква огромна и тайнствена сграда, като новооткрита пирамида, която трябваше да бъде внимателно изучена и разгледана отвън, преди да се осмели и проникне в скритите вътрешни коридори.

— Ще се омъжиш ли за мен? — повтори той въпроса си.

Всичко ставаше бързо, безумно бързо, и както седеше на кухненския стол, тя почувства, че й се завива свят, сякаш седи в шеметна панаирна въртележка, а освен това изпитваше страх и искаше да го помоли някак да я забави, да му каже, че имат достатъчно време за обмисляне на следващата си стъпка преди да я направят, но за свое най-голямо учудване чу собствените си думи:

— Да. О, да.

Той пое двете й ръце.

Тогава тя заплака, но сълзите бяха от щастие.

Макар и унесен в книгата си, Айнщайн усещаше накъде вървят нещата. Приближи масата, подуши ги и двамата и се отри в краката им, като скимтеше радостно.

Травис каза:

— Следващата седмица?

— Да се оженим? Но нали трябва време за документите и всичко останало?

— Не и в Лас Вегас. Мога да се обадя предварително и да уредя нещата в някой параклис за женитби във Вегас. Отиваме там следващата седмица и сме женени.

Със сълзи в очите и усмивка на уста тя отговори:

— Добре.

— Страхотно — ухили се и Травис.

Айнщайн размахваше лудо опашка: Да, да, да, да, да.

5

В сряда, четвърти август, работейки по договор с фамилията Тетраня от Сан Франциско, Винс Наско очисти една дребна хлебарка^[3] на име Лу Пантанела. Хлебарката бе станала свидетел по обвинение и през септември трябваше да дава показания пред съда срещу членове на групировката Тетраня.

Джони Сантини-Телчето, компютърният агент на синдиката, беше използвал техническите си способности, за да проникне във федералните компютърни файлове и бе открил местонахождението на Пантанела. Хлебарката живееше под охраната на двама офицери от федералните служби в обезопасена къща в Редондо Бийч, южно от Ел Ей. Когато изиграеше свидетелската си роля, трябваше да му дадат нова самоличност и ново местожителство — в Кънектикът, но, естествено, той нямаше да доживее това.

Тъй като по всяка вероятност Винс трябваше да премахне поне единия от двамата офицери, за да се добере до Пантанела и заличаването на следите щеше да бъде доста трудно, Тетраня му предложиха твърде висока цена — 60 000 долара. Наистина, те нямаше как да знаят, че за Винс убиването на повече от един човек е само предимство — това правеше задачата му повече, а не по-малко, привлекателна.

Разузнаваше всички подробности около живота на Пантанела в продължение на цяла седмица, като всеки ден използуваше различно превозно средство, за да избегне евентуалното подозрение на неговите бодигардове. Те не пускаха хлебарката да излиза често от къщата, но изглежда бяха уверени повече, отколкото е нужно, в сигурността на скривалището, защото три-четири пъти на седмица му позволяваха да обядва навън в ранния следобед и го придружаваха до една малка италианска гостилница на четири пресечки от охраняваното жилище.

Бяха променили, доколкото е възможно, и външния вид на Пантанела. Преди той имаше гъста черна коса и то твърде дълга — до раменете. Сега тя беше късо подстригана и боядисана в светлокестеняво. Бяха го накарали да си обръсне и мустаците. Наднорменото му тегло беше шейсет фунта, но след два месеца усърдна работа на телохранителите бе свалил четиридесет. Въпреки всичко Винс веднага го позна.

В сряда, четвърти август, те заведоха Пантанела в гостилничката, както обикновено, в един часа следобед. В един и десет там влезе да обядва и Винс.

В ресторанта имаше осем маси по средата и шест сепарета покрай страничните стени. Изглеждаше чист, но вътре имаше твърде много италиански кич за изискания вкус на Винс: покривки на червено-бели карета; имитации на стенописи от римски развалини в крещящи цветове; свещници от празни винени бутилки; и, мили Боже, хиляди пластмасови гроздове, висящи от решетка на тавана, която трябваше да придава атмосфера на градинска беседка под лозите. И тъй като калифорнийците обядват и вечерят рано, поне според преценката на жителите по Източния Бряг, в един и десет броят на клиентите започваше да намалява. Изглежда до два в заведението щяха да останат само Пантанела, двамата телохранители и Винс, затова бе най-удобно да го очисти точно тук.

Гостилничката беше твърде малка за да си позволи персонал за посрещане и една табелка подканяше гостите да се настаняват сами. Винс премина през помещението, покрай групичката на Пантанела, и седна в празното сепаре зад тях.

Винс обмисли много добре как да се облече. Носеше евтини сандали, къси червени памучни панталони, бяла фланелка с нарисувани сини вълни, жълто слънце и думите „ОЩЕ ЕДНО КАЛИФОРНИЙСКО ГАДЖЕ“. Авиаторските слънчеви очила скриваха напълно неговите очи. Носеше и открита платнена плажна чанта, на която пишеше с големи букви „МОЕТО СИ“. Ако погледът на някой минувач случайно попаднеше в чантата, щеше да види старателно сгъната хавлия, шишенца с плажно масло, транзисторче, гребен, но не и усъвършенствания автомат „Узи“ със заглушител и четиридесет-патронен пълнител на дъното. Тъмният тен допълваше ефекта от дрехите и така желаното впечатление бе постигнато: един застаряващ гларус, макар и още в добра форма, отдал се до забрава на почивката, ленив и вероятно плах дребен човечец, който и на шейсет години все така ще виси по плажовете, защото се гордее с формата си и обича да се преструва на млад.

Той хвърли един уж незаинтересован поглед към Пантанела и агентите, но усети как те по навик го прецениха бързо с очи и го отписаха като безопасен. Идеално.

Седалките в сепаретата имаха високи подплатени облегалки, затова от мястото си той не виждаше Пантанела. Но от време на време чуваше разговора между хлебарката и телохранителите, в който ставаше дума предимно за бейзбол и жени.

След седмицата разузнаване Винс знаеше, че Пантанела никога не напуска гостилницата по-рано от два и половина, а най-често три, очевидно защото винаги държеше да опита от всичко: ордьовър, салата, главно блюдо и десерт. Така че Винс имаше време да поръча за себе си салата и спагети лингуини със сос от миди.

Сервитьорката, която го обслужваше, беше около двайсетгодишна, със светлоруса коса, красива и с тъмен тен като неговия. По бедрата и гласа приличаше на момиче от плажовете и започна да го сваля още като вземаше поръчката. Винс веднага прецени, че и тази е от ония пясъчни нимфи, чийто мозък е толкова опържен от слънцето, колкото и тялото. Вероятно прекарваше всяка лятна вечер на плажа и вършеше какви ли не неописуеми неща, вдигаше крака за всеки случайно срещнат боклук, който едва ли я привличаше много — всъщност всички я привличаха, което означаваше, че въпреки здравия й вид, болестта я разяждаше отвътре. От самата мисъл за притискане с нея му се повръщаше, но трябваше да изиграе докрай избраната роля, затова даде вид, че се поддава на флирта и едва ли не е готов да припадне при мисълта за гърченето на голото й тяло, заклещено под него.

В два без пет Винс привърши обяда си, а от клиентите бяха останали само Пантанела и двете ченгета. Едната сервитьорка си беше отишла в къщи, а другите две работеха в кухнята. По-добър случай нямаше да има.

Плажната чанта стоеше на седалката до него. Бръкна вътре и извади автоматичния „Узи“.

Пантанела говореше с телохранителите за шансовете на отбора „Доджърз“ за участие в Световното първенство.

Винс стана прав, пристъпи бавно към тяхното сепаре и изпразни двайсет или трийсет патрона от пълнителя в тримата. Късият заглушител последен модел работеше чудесно, затова изстрелите прозвучаха като говора на заекващ човек, който се мъчи да произнесе дума, започваща с беззвучна съгласна. Всичко стана толкова бързо, че ченгетата дори нямаха време да измъкнат своето оръжие. Времето не им стигна даже да се изненадат.

С-с-с-с-нап.

С-с-с-с-нап.

С-с-с-с-нап.

Пантанела и пазачите му умряха точно за три секунди.

Винс потръпна от огромното удоволствие и за малко остана неподвижен и подвластен на богатството в току-що поетите жизнени енергии. Загуби дар слово. После промълви с треперещ и сух глас:

— Благодаря ви.

Когато извърна поглед от сепарето, видя своята сервитьорка в средата на залата, застинала в безмълвен ужас. Широко отворените й сини очи бяха вторачени в убитите, но постепенно се обръщаха към Винс.

Още преди да изпищи, той изпразни в нея останалите в пълнителя патрони, около десет, и тя се свлече на земята в река от кръв.

С-с-с-с-нап.

— Благодаря ти — каза той, а после повтори, защото беше млада и жизнена, следователно по-ценна за него.

Загрижен, че някой друг може да се покаже от кухнята или пък минувач да види през прозорците сервитьорката на пода, Винс отиде бързо до сепарето, сграбчи плажната чанта и скри автомата под хавлията. После си сложи тъмните слънчеви очила и се измъкна оттам.

Не се тревожеше за отпечатъците. Беше покрил възглавничките на пръстите си с лепило „Елмър“, което след изсъхването оставаше съвсем прозрачно и никой не можеше да го забележи, освен ако не обърне дланите си нагоре не го покаже нарочно. Слоят беше достатъчно дебел, за да напълни микроскопичните вдлъбнатини на кожата, а отпечатъците да останат гладки.

Винс стигна пеш до следващата пресечка, зави зад ъгъла и се качи в камионетката си, паркирана до бордюра. Доколкото можеше да прецени, никой след сервитьорката не го видя.

Подкара към океанския бряг, като се надяваше да прекара чудесно на слънцето и да поплува за ободряване. Стори му се твърде смело да отиде на Редондо Бийч, на две преки оттук, затова тръгна по крайбрежната магистрала на юг към Болза Чика, северно от неговото жилище в Хантингтън Бийч.

Докато караше, се замисли за кучето. Той още плащаше на Джони Телчето да следи информацията от приюти за животни, полицейски управления и всяка служба, която може да е ангажирана с издирването на ретривъра. Знаеше за призива на Националното управление за сигурност към ветеринарите и инспекциите за контрол върху животните в три щата, знаеше и за досегашния неуспех на НУС.

Може пък кола да е блъснала кучето, да го е убило съществото, което Хъдстън нарече „Чуждия“, или глутница койоти в планините. Но Винс не искаше да вярва, че то е мъртво, защото това означаваше край на мечтите за страхотен финансов удар от възможния откуп, който биха платили властите, или от сделката с някой богат тип от шоубизнеса, решил да направи с животното любопитен спектакъл, или пък да открие начин за използване на неговия скрит ум за безопасно извличане на печалби от нищо неподозиращи хора.

Той предпочиташе да вярва, че някой е срещнал кучето и го е прибрал като домашно животно. Стига само да открие тези, при които е намерило подслон, ще го купи веднага — или просто ще им пръсне черепите и ще отмъкне помияра.

Но къде, по дяволите, трябваше да търси? Как да ги открие? Ако това беше толкова лесно, онези от НУС отдавна да са ги докопали.

Ако кучето не бе още мъртво, може би най-сигурният начин да се добере до него беше да открие първо Чуждия и тогава звярът щеше да го води сам — според Хъдстън той правеше точно това. Но и тази задача не изглеждаше лесна.

Джони Телчето още му предлагаше информация за особено жестоки убийства на хора и животни в цяла южна Калифорния. Винс знаеше за касапницата в зоокъта на Ървин Парк, убийствата на Уес Далбърг и мъжете в Бордо Ридж. Джони му предостави всички тревожни репортажи за разкъсаните домашни животни в района на Дайъмънд Бар, а Винс сам видя по телевизията историята на младата двойка, които твърдяха, че са срещнали извънземен в дивата местност под връх Джонстън. Преди две седмици бяха намерени и обезобразените трупове на двама туристи в Анджелизката гора-национален парк и след като Джони успя да пробие защитата и да проникне във вътрешните компютри на НУС, потвърди, че агенцията е поела разследването и в този случай. Така Винс се убеди, че това също е дело на Чуждия.

И оттогава — нищо.

Тази дребна спънка не можеше да спре Винс. Той беше търпелив човек. Умението да изчаква бе част от неговата работа. Щеше да чака, да дебне, да държи Джони Телчето в напрежение и рано или късно щеше да постигне целта си. Беше съвсем сигурен. Кучето бе станало част от неговата велика съдба — като безсмъртието.

На плажа в Болза Чика той постоя известно време във водата, остави прибоя да се разбива в бедрата му и се загледа навътре, към огромните тъмни маси бушуваща вода. Чувстваше в себе си силата на океана. В гърдите му гореше енергията от живота на стотици хора. Нямаше да се изненада, ако внезапно от пръстите му светнеха електрически искри, както от ръцете на митичните богове излизаха гръмотевици.

Накрая се гмурна напред във вълните и заплува навътре, срещу прииждащия прибой. Отдалечи се много от брега, преди да завие и заплува успоредно — първо на юг, после на север — и така, докато съвсем се изтощи и остави течението да го отвлече към някой плаж.

Отпусна се върху пясъка, нажежен от горещото следобедно слънце и задряма. В съня си видя бременна жена с голям, объл корем, която той душеше, докато умре.

Често сънуваше как убива деца, но най-приятен беше сънят за още неродени в женската утроба, защото мечтаеше да го направи в действителност. Детеубийството беше, разбира се, твърде опасно; той не можеше да си позволи това удоволствие, въпреки че детската жизнена енергия щеше да бъде най-богатата, най-чистата и достойна за поемане. Но засега бе твърде опасно. Не биваше да се отдава на желанието да го стори, преди да се убеди, че е постигнал безсмъртие, следователно всякакви опасения от полиция или каквото и да е вече нямат основание.

Той често сънуваше подобни сънища, но този, от който се събуди на плажа Болза Чика, го порази с необикновеното си символично значение. Чувстваше, че този… е по-различен. Пророчески. Прозяваше се и жумеше срещу следобедното слънце, преструваше се, че не забелязва момичетата по бикини, които го заглеждаха, и си казваше, че тоя сън предрича едно скорошно удоволствие. Не беше далеч денят, в който той наистина ще стисне с ръце гърлото на бременна жена, както в съня, и ще познае най-висшата наслада, ще получи върховния дар — не само нейната жизнена енергия, но и чистата, непокварена сила на нероденото, скрито вътре от нечистия свят.

Чувствайки в себе си мощта на бог, той се върна при автомобила, отиде в къщи, взе душ и излезе да вечеря в близкия ресторант „Стюърт Андърсън“, където се почерпи с филе миньон.

6

Айнщайн се шмугна през краката на Травис, излезе от кухнята, пресече малката столова и изчезна в хола. Травис го последва с каишката в ръце. Кучето се криеше зад канапето.

Травис му каза:

— Слушай, няма да боли.

— Айнщайн го гледаше напрегнато.

— Трябва да се погрижим за това преди да тръгнем за Вегас. Ветеринарят само ще те боцне два пъти, за да те ваксинира срещу куча чума и бяс. За твое добро е и наистина не боли. Наистина. След това ще ти извадим документ, което трябваше да сторим още преди седмици.

Едно излайване. Не.

— Да, ще го направим.

Не.

Травис приклекна, като държеше каишката за закопчалката, която трябваше да закрепи за нашийника, и пристъпи към Айнщайн.

Ретривърът се изплъзна. Изтича до креслото, скочи отгоре и от тази наблюдателница загледа съсредоточено Травис.

Травис каза, докато излизаше бавно иззад канапето:

— Чуй ме, рошава муцуно. Аз съм твоят господар…

Едно излайване.

Травис продължи намръщен:

— О, да, аз съм твоят господар. Може да си дяволски умно куче, но все пак си само куче, а пък аз съм човек, и ти казвам, че веднага тръгваме за ветеринарната лечебница.

Едно излайване.

Подпряна върху сводестия вход на столовата със скръстени ръце, Нора каза с усмивка:

— Мисля, че се мъчи да ти покаже какво представляват децата, в случай, че решим да си имаме.

Травис се хвърли към кучето.

Айнщайн скочи от креслото и точно когато прекрачи прага на стаята, Травис, който не можа да спре, се строполи върху креслото.

Нора се обади през смях:

— Ама, че забавно.

— Накъде избяга? — настоя Травис.

Тя посочи с ръка към коридорчето на двете спални и банята.

Той откри ретривъра в голямата спалня, застанал върху леглото с лице към вратата.

— Няма да спечелиш състезанието — тросна се Травис. — За твое добро е, дявол го взел, и тези инжекции ще ти ги бият, независимо дали ти харесва или не.

Айнщайн вдигна единия си заден крак и започна да пишка върху леглото.

Травис беше изумен:

— Какво правиш, по дяволите?

Айнщайн престана да пълни локвичката, попиваща в дебелото покривало на леглото, стъпи встрани и погледна предизвикателно Травис.

Той беше чувал как котки и кучета използват този трик, за да изразят силно недоволство. Още когато имаше агенция за недвижими имоти, една от неговите представителки беше затворила своето мини ко̀ли в колибката му за две седмици по време на отпуската си. Когато се върна и освободи кучето, то й го върна, като уринира по любимото й кресло и нейното легло.

Но Айнщайн не беше обикновено куче. При неговия забележителен ум подмокрянето на леглото трябваше да значи нещо повече от отмъстителния бяс на обикновено четириного.

Травис тръгна към кучето, този път ядосан не на шега.

— Това вече е непростимо.

Айнщайн скочи от леглото. Като разбра, че той ще се опита да се измъкне от стаята покрай краката му, Травис отстъпи назад и тръшна вратата. Айнщайн видя, че изходът му е затворен и бързо смени посоката — втурна се към най-далечния ъгъл на спалнята и застана пред тоалетната масичка.

— Край на криеницата — каза твърдо Травис и размаха каишката като меч.

Айнщайн се оттегли в единия ъгъл.

Бавно и с приведена походка Травис го доближаваше, като бе разперил и двете си ръце — да не би кучето да се изплъзне покрай него — и накрая успя да закачи каишката за нашийника.

— Ха!

Свит в ъгъла след поражението, Айнщайн овеси глава и започна да трепери.

Самочувствието на победител бързо напусна Травис. Той загледа слисан приведената и трепереща глава на кучето и видимите конвулсии по хълбоците му. Айнщайн виеше от страх — тихо, едва чуто и трогателно.

Той го погали за да го успокои и да му вдъхне смелост.

— Разбираш ли — това наистина е за твое добро. Не искаш да си имаш работа с чумата и бяса, нали? И, кълна се като на приятел, изобщо няма да те заболи. Изобщо.

Кучето очевидно не искаше да го погледне и никак не се окуражи от неговите успокоения.

Когато го докосна с ръка, усети как цялото се тресе от конвулсии. Погледна го продължително, помисли и тогава го попита:

— В оная лаборатория… много ли те боцкаха с игли? Болеше ли те от тях? Затова ли се страхуваш от ваксинациите?

Айнщайн само изхленчи.

Травис издърпа нещастното куче от ъгъла и така освободи опашката му, за да може да отговаря с нея на въпросите. Пусна каишката, хвана с две ръце главата на Айнщайн и я завъртя към себе си докато се погледнаха лице в лице.

— Болеше ли те от инжекциите в лабораторията?

— Да.

— Затова ли се страхуваш от ветеринарния лекар?

Треперейки непрестанно, кучето все пак успя да излае веднъж. Не.

— Болеше те от иглите, но не те е страх от тях?

Не.

— Тогава защо си такъв?

Айнщайн само го гледаше уплашено и издаваше ужасни, нещастни звуци.

Нора открехна леко вратата на спалнята и надникна вътре.

— Успя ли да му сложиш каишката на оня, Айнщайн? — но изведнъж продължи с друг тон — Уф! Какво се е случило тука?

Травис още държеше главата на кучето в ръцете си и го гледаше в очите.

— Той изказа категорично своето недоволство.

— Доста категорично — съгласи се тя, като отиде до леглото и започна да смъква подгизналата покривка, одеяло и чаршафи.

Травис продължи опитите си да разгадае причината за поведението на кучето:

— Айнщайн, щом не те е страх от иглите, ветеринарят ли те плаши?

Едно излайване.

Не.

Затруднен, Травис се замисли дълбоко за следващия си въпрос, а Нора още махаше покривалото на дюшека.

Айнщайн продължаваше да трепери.

Изведнъж в главата на Травис проблесна защо кучето не се подчинява на волята им и е толкова уплашено. Той проклинаше собствената си твърдоглава упоритост.

— Ама разбира се, по дяволите! Ти не се страхуваш от самия ветеринарна от онези, на които той може да съобщи за тебе.

Треперенето на Айнщайн отслабна малко и опашката му се завъртя кратко.

Да.

— Ако хората от онази лаборатория са тръгнали да те издирват, а това трябва да прилича на настървен лов — защото ти сигурно си най-важното опитно животно в човешката история — тогава те трябва да поддържат връзка с всички ветеринарни лекари в щата, нали? С всеки лекар… всеки приют за бездомни кучета… и всяка служба за регистриране на домашни животни.

Още един пристъп на лудо махане с опашка и кучето започна да трепери по-слабо.

Нора заобиколи леглото и приклекна до Травис.

— Но, струва ми се, тук златните ретривъри са втора или трета по разпространение порода. Ветеринарите и бюрократите в службите за регистриране сигурно непрекъснато си имат работа с тях. Ако нашето генийче скрие блестящия си ум зад рошавата грива и се престори на глупчо…

— Виж, това го прави много добре.

— … тогава няма как да разберат, че беглецът е той.

Да — настояваше Айнщайн — искаше да каже — могат.

Травис се обърна към него:

— Какво имаш предвид? Да не би да мислиш, че могат да те разпознаят?

Да.

— Но как? — учуди се Нора.

Травис добави:

— Някакъв знак ли има върху тебе?

Да.

— Под всичката тая козина? — попита Нора.

Едно излайване.

Не.

— Къде тогава? — каза Травис.

Айнщайн се измъкна от ръцете му и завъртя глава толкова бързо, че ушите му зашляпаха.

— Да не би да е върху възглавничките на краката му? — предположи Нора.

— Не — отвърна Травис още преди Айнщайн да излае. — Когато го намерих, стъпалата му кървяха от многото тежко тичане, затова трябваше да промия раните с борова киселина. Щях да забележа, ако върху лапите му има знак.

Айнщайн отново завъртя лудо глава, пляскайки с уши.

Травис каза:

— А може би върху вътрешната част на устните. Там татуират състезателните коне за да ги разпознават и предпазят от използуване за други цели. Дай да ти обърна устната и погледна вътре, моето момче.

Айнщайн излая веднъж — Не — и отново разтърси бясно глава.

Накрая Травис разбра. Погледна в дясното ухо и не намери нищо. Но в лявото видя. Дръпна кучето до прозореца и на дневната светлина откри татуировка от две цифри, тире и още една цифра с морав цвят, изпъкващ върху кафяво-розовата кожа: 33–9.

Нора гледаше иззад рамото на Травис.

— Вероятно са правили опити с много кучета от различни породи и затова се е налагало да ги различават някак.

— Господи. Ако бяхме отишли при ветеринар, а на него му бе наредено да търси ретривър с татуировка…

— Но непременно трябва да го ваксинираме.

— Може би вече са го сторили — в гласа на Травис имаше надежда.

— Не бива да разчитаме на това. Все пак той е бил опитно животно в контролирана среда, където не е имало нужда от ваксини. Освен това е възможно те да са пречели на техните експерименти.

— Не можем да рискуваме и да го заведем на лекар.

— Даже и да го открият — каза Нора, — просто няма да им го дадем.

— Но могат да ни принудят — отвърна Травис с тревога.

— Проклети да са, ако могат.

— Проклети ще са, ако не могат. Най-вероятно тези изследвания се финансират от правителството, а те, виж, могат да ни смачкат. Не трябва да рискуваме. Айнщайн се страхува от връщане в лабораторията повече от всичко.

Да, да, да.

— Но — каза Нора, — ако хване чума, бяс или…

— Ще го ваксинираме по-късно — отговори Травис. — По-късно. Когато нещата се уталожат малко. Когато не е толкова напрегнат.

Ретривърът заскимтя радостно и в тромавата си благодарност облиза Травис по врата и лицето.

Нора каза намръщено:

— Айнщайн сигурно е едно от най-големите чудеса на нашия век. Наистина ли мислиш, че някога ще се успокои, или пък ще престанат да го търсят?

— Може да го търсят с години — призна Травис, докато галеше кучето. — Но постепенно настървението и надеждите им ще намалеят. А и ветеринарите няма да се сещат, за проверка в ухото на всеки ретривър, заведен при тях. Дотогава, струва ми се, ще трябва да минем без ваксинации.

Това е най-доброто, което можем да сторим. Единственото.

Нора разроши козината на Айнщайн с ръка.

— Надявам се, че си прав.

— Прав съм.

— Надявам се.

— Прав съм.

* * *

Травис преживя тежко риска, на който бе изложил свободата на Айнщайн и през следващите дни отново потъна в размисли за опасното проклятие на своя живот. Може би всичко започваше отначало. Любовта му към Нора и това дяволски невероятно куче промени изцяло неговия свят и съществуването му вече имаше смисъл. Но ето, че отново се намесваше съдбата, винаги непреклонно враждебна към Травис, и искаше да му отнеме двете най-скъпи същества — Нора и кучето.

Той знаеше, че съдбата е само един мит. Не вярваше, че някъде на небето има група злонамерени богове-заговорници, които го гледат тайно през ключалката на небесните двери и обмислят на какви изпитания да го подложат, но въпреки това не можеше да пропъди тази представа от тревожните си мисли. Достатъчно беше само да спомене бъдещето с малко оптимизъм, и вече трябваше да чука на дърво, за да предотврати ударите на съдбата. На обяд, без да ще, преобърна солницата, веднага щипна с пръсти малко от разпиляното и понечи да го хвърли назад против уроки, но се почувства глупаво и почисти пръстите си. Обаче сърцето му веднага заби силно и го обзе необясним суеверен страх, който не го напусна, докато не сграбчи с длан повече сол и я хвърли зад гърба си.

Въпреки че Нора явно виждаше налудничавото поведение на Травис, тя прояви своето чувство за такт и не спомена нищо за неговото нервно напрежение. На настроението му противопоставяше всяка минута своята тиха обич, говореше въодушевено за пътуването до Вегас, усмивката не слизаше от нейното лице и нито веднъж не чукна на дърво.

Тя не знаеше нищо за неговите кошмари, защото той не ги спомена пред нея. Всъщност вече две последователни нощи се повтаряше старият лош сън.

В съня си той бродеше из гористите каньони в подножието на планините Санта Ана в окръг Ориндж, същите гори, в които за пръв път срещна Айнщайн. Отново бе отишъл там, заедно с Айнщайн и Нора, но ги загуби по пътя. Уплашен, той се спускаше бързо по стръмни склонове, с мъка се изкачваше по възвишенията и целият издраскан от бодливите храсти, викаше като полудял Нора и кучето. Понякога чуваше нейния отговор или лаенето на Айнщайн, усещаше, че са в беда, тръгваше в посоката на гласовете им, но всяко следващо обаждане идеше от по-далечно място и друга посока и въпреки напрегнатото слухтене и лудешкия бяг из гората, той ги губеше, губеше…

… докато не се събудеше задъхан, с разтуптяно сърце и застинал вик в гърлото.

Петък, шести август, беше благословен ден, защото на Травис не му остана време да мисли за враждебната съдба. Още рано сутринта телефонира на един параклис в Лас Вегас, извършващ брачни церемонии, и като използва номера на кредитната си карта „Америкън Експрес“, уреди сватбата за сряда, единайсети август, в единайсет сутринта. Завладян от романтична треска, той каза на църковния служител, че иска двеста и четиридесет червени рози, двеста и четиридесет бели карамфили, добър органист (а не глупава музика на запис), който да се справя с традиционните мелодии, свещи, достатъчни на брой да засияе олтарът без дразнеща електрическа светлина, бутилка „Дом Периньон“ за края на тържеството и първокласен фотограф, който ще документира бракосъчетанието. Когато уговори всички подробности, се обади на хотел „Съркъс Съркъс“ в Лас Вегас, който предлагаше добри условия за семейна почивка и място с всички удобства за къмпиране на каравани зад самия хотел; там запази място за каравана от неделя, осми август. Обади се и на друг подобен къмпинг в Барстоу за събота вечер, защото щяха да преспят там по пътя си към Вегас. После посети бижутерски магазин, разгледа добре предлаганите накити и накрая купи годежен пръстен с голям, безупречен трикаратов диамант и венчален обръч с дванайсет четвърткаратови камъка. Скри тези съкровища под седалката на камионетката и двамата с Айнщайн отидоха в къщата на Нора, взеха я и се запътиха към нейния адвокат Гарисън Дилуърт, с когото имаха уредена среща.

— Ще се жените? Това е чудесно! — каза Гарисън, стискайки здраво ръката на Травис. После целуна Нора по бузата. Изглеждаше истински зарадван. — Аз поразпитах тук-там за тебе, Травис.

Травис беше изненадан.

— Така ли?

— Направих го заради Нора.

Нора се изчерви и за малко да се обиди от думите на адвоката, но Травис остана доволен, че Гарисън е загрижен за нейното благополучие.

Измервайки Травис с поглед, среброкосият адвокат продължи:

— Разбрах, че ти е вървяло в бизнеса с недвижими имоти, преди да продадеш предприятието.

— Да, справях се добре — потвърди Травис скромно, като че ли говореше с бъдещия си тъст и искаше да му направи добро впечатление.

— Доста добре — каза Гарисън. — Чух също, че си вложил печалбите оттам по подходящ начин.

— Да, не съм фалирал — призна Травис.

— Чувам също, че се добър мъж, заслужаваш доверие, и си много любезен с хората.

Дойде ред и на Травис да се изчерви. Сви рамене.

Гарисън се обърна към Нора:

— Мило момиче, радвам се за тебе и не мога да изразя с думи колко съм щастлив.

— Благодаря — Нора дари Травис с такъв щастлив и влюбен поглед, че той за първи път през деня поиска да чукне на дърво.

Тъй като имаха намерение да прекарат в сватбено пътешествие поне седмица или десет дни след сватбата, Нора не искаше да бърза в случай, че търговецът на недвижими имоти междувременно намери купувач за къщата на Нора Девън в Санта Барбара. Тя помоли Гарисън Дилуърт да я представя като адвокат и му даде пълномощия да извърши всичко необходимо около продажбата от нейно име докато тя отсъства. За половин час успяха да уредят всички формалности, да намерят свидетели и да подпишат. Дилуърт още веднъж ги засипа с поздрави и благопожелания, след което те се запътиха да купуват автомобилно ремарке с удобства за живеене.

Имаха намерение да вземат със себе си Айнщайн не само на сватбата във Вегас, но и на пътешествието. Там, където отиваха, нямаше да е лесно ежедневно да откриват добър и чист мотел, който да приема кучета, затова изглеждаше разумно да се движат със собствен мотел на колела. Освен това нито Травис, нито Нора можеха да правят любов в една стая с ретривъра.

— Все едно, че при нас има друг човек — бе казала тя, изчервена като излъскана зряла ябълка.

Ако отсядаха в мотели, трябваше да наемат две стаи — една за себе си и една за Айнщайн — а това изглеждаше доста странно.

До четири часа намериха това, което търсеха: неголям, сребрист, заоблен „Еърстрийм“ с кухненски бокс, кът за хранене, всекидневна, една спалня и баня. Когато се оттегляха през нощта, можеха да оставят Айнщайн в предната част на ремаркето и да затварят след себе си вратата на спалнята. Пикапът на Травис имаше добър теглич за ремарке, затова можеха да закачат караваната зад бронята и да я отнесат със себе си веднага след покупката.

Айнщайн, който се беше наместил на седалката между Травис и Нора, сегиз-тогиз извръщаше глава назад, за да погледне през задното прозорче към блестящата, полуцилиндрична къщичка, като че ли се удивляваше от изобретателността на човешкия род.

По пътя купиха завеси за караваната, пластмасови чинии й чаши, храна, и ги подредиха в шкафовете на малката кухничка. Купиха и хиляди други нужни неща преди да хванат пътя. Когато се върнаха в къщата на Нора за да хапнат набързо приготвения за късната вечеря омлет, бяха капнали и едва се влачеха. За първи път в прозевките на Айнщайн нямаше лукавост и насмешка; и той беше уморен, макар и по-малко.

Тази вечер Травис спа на леглото в своята къща тъй дълбоко и непробудно както спят в земните недра дребните вкаменени гори и праисторическите динозаври. Сънищата от предните две нощи не го споходиха.

* * *

В събота сутринта потеглиха на своето пътешествие към Вегас и брачния живот. Трябваше да избират маршрут по широки пътища, по възможност с две платна заради ремаркето, затова първо потеглиха на юг по магистрала 101, сетне — на изток по 134; по нея, докато означението й стана „Междущатска 210“, северно от Лос Анджелиз и неговите предградия и южно от огромната гора-национален парк Анджелиз. След това прекосиха обширната пустиня Моджаве и Нора остана изумена от голия, но тайнствено красив пейзаж от пясъци, скали, пълзящи растения, мескит и кактуси — дребни или високи като дървета. Каза, че изведнъж е разбрала колко огромен е светът — много по-голям отколкото си е представяла, а широко отворените й очи радваха Травис.

Барстоу, Калифорния, беше обширен оазис в безкрайната пустиня и те пристигнаха в къмпинга за каравани в три часа същия следобед. До тях на паркинга бяха отседнали с караваната си Франк и Мей Джордан, семейство на средна възраст от Солт Лейк Сити, които пътешестваха със своето куче, черен лабрадор на име Джак.

За изненада на Травис и Нора, Айнщайн прекара времето си чудесно в лудешки игри с Джак. Гонеха се между колите, захапваха се закачливо, боричкаха се и се търкаляха, а после скокваха на крака и отново подхващаха гоненицата. Франк Джордан им подхвърляше червена гумена топка, те хукваха подир нея и се надпреварваха кой ще я захапе и донесе първи. Кучетата играеха и друга игра — опитваха се да откраднат топката един от друг и сетне се мъчеха да я задържат колкото може по-дълго. Травис се изтощи само като ги гледаше.

Нямаше съмнение, че Айнщайн е най-умното куче на света, на всички времена, феномен, чудо, мислещо като човек — но все пак — куче. Травис понякога забравяше тази истина, но беше много доволен всеки път, когато Айнщайн направеше нещо, за да му я припомни.

По-късно, след като си разделиха вечерята от хамбургери и кочани царевица, печени на жарава, и пресушиха по две хладни бири в ясната пустинна нощ, казаха довиждане и лека нощ на двойката от Солт Лейк Сити и им се стори, че Айнщайн също се прощава с Джак. Когато влязоха в стаичката на сребристия „Еърстрийм“, Травис потупа ретривъра по главата и му каза:

— Много добре постъпи.

Кучето навири глава и загледа въпросително Травис, сякаш искаше да му обясни какво, по дяволите, има предвид.

— Знаеш за какво говоря, рошава муцуно — отвърна той на погледа му.

— И аз знам — обади се Нора и прегърна кучето. — Когато си играехте с Джак, можеше да го подлудиш, стига да бе пожелал, но ти често го оставяше да печели, нали?

Айнщайн изсумтя и на лицето му се появи щастлива кучешка усмивка.

След още една глътка алкохол за приспиване, Нора се оттегли в спалнята, а Травис легна на сгъваемото канапе във всекидневната. Беше мислил дали няма да е по-добре, ако легнат заедно, а сигурно и през нейния ум бе минало, че може да го пусне в леглото си. В края на краищата до сватбата оставаха по-малко от четири дни. Бог му е свидетел, тя наистина го привличаше. И въпреки че у нея вероятно имаше някакъв девически страх, тя също го желаеше; не се съмняваше в това. От ден на ден докосванията и целувките им ставаха все по-чести и интимни — във въздуха помежду им прескачаха еротични искри. Но защо пък да не направят всичко точно както трябва, след като денят е толкова близо? Защо да не влязат в брачното ложе девствени, тя — девствена за всички, той — девствен за нея?

Тази нощ Травис сънува, че Нора и Айнщайн се загубват някъде в безкрайните простори на пустинята Моджаве. Незнайно защо, в съня си той остана без нозе и беше принуден да ги търси мъчително бавно, пълзешком, а това бе много лошо, защото знаеше, че където и да се лутат, са застрашени от… нещо…

* * *

В неделя, понеделник и вторник в Лас Вегас те се приготвяха за сватбата, гледаха щурите игри на Айнщайн с кучетата на другите посетители и направиха малки екскурзии до връх Чарлстън и езерото Мийд. През вечерите Нора и Травис оставяха Айнщайн с книгите му, а те посетиха няколко нашумели шоуспектакли. На Травис му беше мъчно, че ретривърът ще бъде сам, но Айнщайн намираше начин да им покаже, че не държи да стоят при него в караваната само защото скъпите хотели от предразсъдъци и глупост не пускат в своите казина и зали за представления гениални кучета с добро поведение.

В сряда сутринта Травис облече своя фрак, а Нора — непретенциозна бяла рокля до глезените с красива дантела на подгъвите и деколтето. Айнщайн седна между тях и така подкараха пикапа към църквата, като оставиха своя „Еърстрийм“ в къмпинга.

Черквата, която не принадлежеше на определено течение в християнството, а беше построена по-скоро с търговска цел, се стори на Травис най-смешното нещо, което бе виждал през живота си. В архитектурата й имаше нещо фалшиво романтично — едновременно тържествено и кичозно. Видът на църквата развесели и Нора, затова при влизането двамата едва не се разсмяха на глас. Сградата беше сбутана между високите хотели по Южния булевард на Лас Вегас, покрити с блестящи неонови светлини. Бе с размерите на малка едноетажна къща, с бледорозова мазилка и бял портал. Върху бронзова плочка над него се мъдреше гравираната парола „В ЖИВОТА ЩЕ ВЪРВИТЕ ДВАМА…“. По витражите от цветно стъкло в прозорците вместо евангелски сюжети се редяха сцени от известни любовни истории — Ромео и Жулиета, Абелар и Елоиза, Окасин и Николета, Отнесени от вихъра, Казабланка — и, невероятно — Аз обичам Луси^[4] и Ози и Хариет.

Невероятно, но шаренията никак не повлия на възторженото им настроение. Нищо не можеше да развали този ден. Трябваше да оценят дори и безумния параклис, защото през годините нямаше да избледнеят впечатленията от веселия кич по стените и те с гордост щяха да разказват за всичко, което по някакъв необясним начин ставаше тяхната църквица и техния сватбен ден.

Вътре обикновено не пускаха кучета. Но Травис предварително беше раздал щедри бакшиши на всички служители не само да приемат Айнщайн, но да направят тъй, че той да се почувства там като желан гост.

Свещеникът, преподобният Дан Дюпри — „Моля, наричайте ме просто преподобни Дан“ — беше жизнерадостен човек с румено лице, изпъкнало коремче и широка усмивка; напомняше продавач на автомобили втора употреба. До него стояха двама платени свидетели — жена му и сестра й, облечени за случая в ярки летни рокли.

Травис зае мястото си пред черквата.

Органистката удари клавишите и засвири „Сватбения марш“.

Нора бе изразила силно желание да спази традицията и срещне Травис, излизайки от страничното крило, а не просто да започнат ритуала пред преградата на олтара. Освен това искаше да я „дадат и вземат“, като другите булки. Това, разбира се, щеше да бъде особена чест за баща й, но тя нямаше баща. Не им дойде наум и възможен кандидат за тая работа, затова отначало изглеждаше, че ще трябва да премине през църквата сама или подръка с непознат. Но като пътуваха с пикапа към сватбеното тържество й хрумна, че никой на този свят не е по-подходящ от Айнщайн и той ще я придружи по символичния път между църковните пейки.

Докато свиреше органът, Нора влезе откъм задната част на страничното крило, а кучето вървеше до нея. По всичко личеше, че Айнщайн ясно съзнава огромната чест да я съпровожда, затова вложи в походката си всичката гордост и достойнство, което можеше да покаже, с високо вдигната глава и стъпки, следващи нейните в такт.

Това, че Нора я „дава“ куче, изглежда не подразни, даже не изненада, никого. В края на краищата; намираха се в Лас Вегас.

— Тя е една от най-красивите булки, които съм виждала — пошепна съпругата на преподобния Дан в ухото на Травис и той усети, че тя не прави този комплимент току-тъй, а го казва искрено.

Светкавицата на фотографа непрекъснато бляскаше, но Травис беше твърде зает да следи Нора с поглед и дразнещата светлина не му правеше никакво впечатление.

Вази с рози и карамфили изпълваха малкото помещение със свеж аромат и сто свещи премигваха леко, поставени в потири от кристал и големи бронзови свещници. Когато Нора застана до Травис, той вече не виждаше досадната пъстрота около себе си. Неговата любов като умел архитект построи наново целия параклис и го превърна в катедрала, грандиозна като всички по света.

Церемонията беше кратка и неочаквано тържествена. Травис и Нора размениха обет за вярност, а после — пръстени. Сълзите в Норините очи отразяваха блясъка на свещите, а Травис отначало се учуди защо нейните сълзи замъгляват неговия поглед, но сетне разбра, че и той почти е заплакал. Един мощен и вълнуващ акорд на органа придружи тяхната първа целувка като мъж и жена, най-сладката целувка от всички досега.

Бутилката „Дом Периньон“ гръмна в ръцете на преподобния Дан и той, по поръка на Травис, наля на всички присъстващи, даже и на органистката, в стъклени чаши. За Айнщайн намериха чинийка. Ретривърът участва в наздравицата за дълъг живот, щастие и вечна любов със своето шумно сърбане.

* * *

Цял следобед Айнщайн чете в малкия хол в предната част на караваната.

Травис и Нора прекараха следобеда в другия край на караваната, в своето легло.

След като затвори вратата на спалнята, Травис сложи втората бутилка „Дом Периньон“ в кофичка с лед и пусна на компактдиска четири от най-мелодичните албуми на пианиста Джордж Уинстън.

Нора пусна завесата на единствения прозорец и включи малка лампа с абажур от златист плат. В меката кехлибарена светлина стаичката заприлича на вълшебно осветено кътче от приказките.

Известно време лежаха на леглото, говориха, смяха се, докосваха се, разменяха целувки, от които накрая не им остана време да говорят.

Малко по малко Травис я съблече. Никога не беше виждал голото й тяло и сега му се стори, че формите му са по-красиви и съвършени, отколкото си представяше. Изящната тънка шия, деликатните рамене, пълните гърди, вдлъбнатината на коремчето, топлината на бедрата, прелъстителните заоблени хълбоци, гладката кожа на дългите й гъвкави крака — всяка линийка, ъгълче и извивка го възбуждаха, но го изпълваха и с безкрайна нежност.

След като също се съблече, той търпеливо и внимателно я запозна с изкуството на любовта. Със силно желание да й достави удоволствие, но без да забравя и за момент, че за нея всичко е съвсем ново, той показа на Нора — не избягваше и моментите на изкусително дразнене — всичките приятни усещания, които могат да събудят в нейното тяло езикът, пръстите и мъжеството му.

Беше готов да срещне колебание, раздразнителност, дори страх, защото първите трийсет години от живота не я бяха подготвили за подобна интимност. Но у нея нямаше и следа от студенина, тя с желание подхващаше всичко, което беше приятно за двамата или единия от тях. Тихите й стенания и беззвучния шепот на възбудата го изпълваха със страст. Всяка нейна въздишка от удоволствие или тръпка на екстаз напрягаха все по-силно Травис, докато той усети как достига твърдост и размер, непознати му преди, докато нуждата да се освободи стана почти болезнена.

Накрая остави топлото си семе да разцъфне в нея, зарови лице в шията й, повтаряше нейното име и казваше, че я обича, много пъти, а моментът на облекчение изглеждаше безкраен — времето за него беше почти спряло, само ромолеше тихо като непресъхващ ручей.

Когато всичко свърши, те останаха дълго прегърнати и мълчаха — нямаха нужда от думи. Послушаха музика и едва след това споделиха какво са усетили с телата и душите си. Пиха малко шампанско, после се любиха отново. И отново.

Въпреки че неизбежната смърт възправя тъмна сянка пред всеки наш ден, радостите и възторгът от живота могат да са тъй красиви и дълбоки, че сърцата ни замират в удивление.

* * *

От Вегас повлякоха своя „Еърстрийм“ на север по път номер 95, през огромните безплодни равнини на Невада. Два дни по-късно, в петък, 13 август, стигнаха до езерото Тахоу и свързаха системите на ремаркето с електричеството и водопровода в един къмпинг за каравани на границата с Калифорния.

Красивите гледки и непознатите преживявания вече не смайваха Нора тъй лесно както преди. Но пред изумителната красота на езерото Тахоу тя онемя като дете. Дългото двайсет и две и широко дванайсет мили езеро, достигащо на запад до Сиера Невада, а на изток — до Карсън Рейндж, имаше славата на най-чист водоем в света; кристалната вода блестеше като диамант в стотици нюанси на червеното и синьото от пречупената слънчева светлина.

Шест дни Нора, Травис и Айнщайн пътешестваха в горите-национални паркове Елдорадо, Тахоу и Тоябе — обширни, недокоснати от цивилизацията пространства, обрасли с бор, смърч и ела. Наеха моторница, обикаляха с нея из езерото и спираха в райски заливчета и красиви кътчета по брега. Пекоха се на слънце и плуваха, а Айнщайн цапаше из водата с възторга, присъщ на породата му.

Понякога сутрин, понякога късно следобед, а най-често вечер Нора и Травис се любеха. Тя беше изненадана от собствената си ненаситност. Не можеше да му се насити.

— Обичам ума и сърцето ти — каза му веднъж. — Но, Бог да ми е на помощ, почти толкова обичам и тялото ти! Покварена ли съм?

— Боже мой, не. Ти просто си млада, здрава жена. Всъщност, при живота, който си водила досега, ти си емоционално много по-здрава отколкото може да се очаква. Наистина, Нора, ти ме смайваш.

— Предпочитам да те омая съвсем като се метна върху тебе.

— Май наистина си покварена — каза той и се засмя.

Рано в нежносиньото утро на двайсети, петък, те напуснаха Тахоу и се насочиха през щата към полуостров Монтърей. Там континенталната твърд проникваше дълбоко в океана и природното величие дори превъзхождаше кристалната красота на Тахоу. Останаха на полуострова четири дни и тръгнаха към къщи в сряда следобед, 25 август.

По време на пътуването радостта от семейния живот погълна всичките им мисли и те не обръщаха голямо внимание на чудото до себе си — почти човешкия ум на Айнщайн. Но той отново им напомни за невероятните си способности, когато късно същия следобед доближиха Санта Барбара. На четиридесет или петдесет мили от къщи стана неспокоен. Непрекъснато се въртеше на седалката между Нора и Травис, изправяше се за минута, после слагаше глава в скута на Нора или сядаше отново. Започна да вие необичайно. А на десет мили от дома им вече трепереше.

— Какво ти е, рошава муцуно? — обърна се тя към него.

Айнщайн упорито опитваше да предаде с изразителните си кафяви очи някакво важно и сложно послание, но тя не можеше да го разбере.

Половин час преди здрач, когато достигнаха града, излязоха от магистралата и подкараха по местните пътища, от гърлото на Айнщайн започна да излиза ту сподавен вой, ту басово ръмжене.

— Какво му е? — попита Нора.

Травис смръщи вежди:

— Не знам.

Когато навлязоха в дворната алея на неговата къща и паркираха под клоните на финиковата палма, ретривърът започна да лае. Не беше излайвал ни веднъж нито в колата, нито по време на цялото пътуване. Гласът му раздираше слуха в тясното пространство на кабината, но той не можеше да спре.

Когато слязоха от пикапа, Айнщайн се стрелна между тях, застана пред къщата и продължи да лае.

Нора тръгна по алеята към предната врата, но кучето се втурна към нея с ръмжене. Захапа единия крачол на нейните дънки и се опита да я събори. Тя запази равновесие и чак когато отстъпи заднишком до басейнчето за водопой на птици, то я пусна.

— Какъв дявол му е влязъл в главата? — обърна се тя към Травис.

Той гледаше замислено къщата.

— Държеше се по същия начин първия ден, в гората… когато не ме пусна да тръгна по тъмната пътека.

Нора се опита да примами кучето при себе си и да го погали.

Но Айнщайн беше непреклонен. Травис също опита да провери реакцията му и се запъти към къщата, но кучето заръмжа и го принуди да се върне.

— Стой тук — каза Травис на Нора. Тръгна към ремаркето на алеята и влезе вътре.

Айнщайн притичваше напред-назад пред къщата, поглеждаше вратата и прозорците, ръмжеше и виеше.

Слънцето се търкаляше бавно на запад и вече почти целуваше повърхността на океана, а кварталната уличка изглеждаше тиха, спокойна, точно както всеки друг ден, но шестото чувство на Нора й подсказа, че тук нещо не е наред. Топлият полъх от Пасифика носеше тихото шумолене от клоните на палми, евкалипти и фикусови дървета — звуци, приятни всяка друга вечер, но не и тази — сега в тях имаше нещо зловещо. Тя усещаше неопределима заплаха в удължените сенки, в умиращата оранжево-морава светлина на деня. Нищо, освен поведението на кучето, не я предупреждаваше за някаква близка опасност; тревогата идеше не от ума, а от скрит инстинкт.

Когато Травис се върна от ремаркето, в ръцете му имаше голям револвер. Беше го оставил незареден в едно шкафче на спалнята и той стоя там през цялото сватбено пътешествие. Сега Травис зареди целия барабан с патрони и затвори цилиндъра с щракване.

— Това наистина ли е нужно? — гласът на Нора беше неспокоен.

— Оня ден в гората наистина имаше нещо — каза Травис, — и въпреки че аз всъщност не го видях с очите си… разбери, косите на главата ми настръхнаха. Да, мисля, че оръжието може да потрябва.

Нейният собствен страх при шумоленето на дърветата и тъмните следобедни сенки й подсказваше какво е изпитал Травис в гората и трябваше да признае, че револверът я успокояваше поне мъничко.

Айнщайн вече не тичаше, а отново стоеше на поста си пред входа и не ги пускаше да се доближат до къщата.

Травис се обърна към ретривъра:

— Има ли някой вътре?

Бързо махване с опашка. Да.

— Хора от лабораторията?

Излайване. Не.

— Другото опитно животно, за което ни каза?

Да.

— Онова, дето беше в гората?

Да.

— Добре, влизам в къщата.

Не.

— Да — настоя Травис. — Това е моят дом и ние няма да бягаме от него, какъвто и дявол да има там.

Нора си спомни снимката с филмовото чудовище от списанието и бурната реакция на Айнщайн. Не вярваше в действителност да съществува нещо, даже и слабо напомнящо онова същество. Струваше й се, че Айнщайн преувеличава или пък не са разбрали точно какво се опитва да им каже за картинката. Въпреки това изведнъж й се прииска да имат не само револвер, но и голяма пушка.

— Това е „Магнум“ 357 — каза Травис на кучето, — и само един изстрел, даже в ръката или крака, може да повали много силен и ловък човек така, че той повече да не се изправи. Ще се чувства, все едно че го е ударил оръдеен снаряд. Имам отлични познания по огнестрелно оръжие и през всичките години досега съм тренирал стрелба по мишена, за да поддържам формата си. Наистина знам какво правя и няма да ми се случи нищо лошо там, вътре. Освен това, не можем просто да повикаме ченгетата, нали? Защото каквото и да намерят в къщата, ще ги учуди доста, ще започнат да задават много въпроси и току-виж, рано или късно, те прибрали отново в онази проклета лаборатория.

Решителността на Травис никак не харесваше на Айнщайн, но кучето притича по стъпалата до прага и погледна назад, сякаш искаше да каже: Е, добре, но няма да те пусна вътре сам.

И Нора искаше да влезе с тях, обаче Травис беше непреклонен и тя остана в предния двор. Стана й неприятно, но трябваше да признае, че без оръжие и умение да го използва, тя не може да направи нищо, за да помогне и вероятно само ще попречи.

Травис долепи револвера до себе си, отиде до Айнщайн пред входа и вкара ключа в бравата.

7

Травис отключи, пъхна ключа в джоба и бутна вратата навътре, като покриваше стаята с Магнума, внимателно прекрачи прага и Айнщайн влезе с него, без да го изпреварва.

Къщата беше тиха както обикновено, но във въздуха имаше някаква необичайна воня.

Айнщайн изсумтя тихо.

Слабата светлина на залязващото слънце проникваше едва през прозорците, защото завесите почти навсякъде бяха спуснати докрай. Но и в тази светлина Травис успя да види, че тапицерията на канапето е разкъсана. По пода се търкаляха късчета дунапрен. Една дървена етажерка за книги, очевидно разбита със сила в стената, бе оставила вдлъбнатини в мазилката. От екрана на телевизора още стърчеше настолната лампа, с която е бил строшен. По цялата стая се въргаляха книги, свалени от рафтовете и после разкъсани.

Въпреки полъха на свеж въздух от вратата, смрадта ставаше все по-непоносима.

Травис натисна стенния ключ на осветлението. Светна една лампа в ъгъла. Не светеше силно, но достатъчно за да разкрие още подробности от опустошението.

Сякаш някой е преминал оттук с верижен трион, а после — с моторна косачка, помисли той.

Къщата беше все тъй тиха.

Без да затваря вратата, той направи две стъпки към стаята, а под краката му ясно изшумоляха смачканите страници на съсипаните книги. Тук-там върху хартията и по белите късчета дунапрен забеляза тъмноръждиви петна и спря веднага, защото разбра, че това е кръв.

Секунда по-късно видя и трупа. Беше едър мъж, проснат настрани върху пода до канапето, полупокрит с книжни страници, корици и обложки, целите в съсиреци.

Айнщайн заръмжа по-силно и гневно.

Тялото беше само на няколко фута от входа на столовата и когато Травис се приближи, видя, че това е неговият хазяин, Тед Хокни. До него лежеше кутийка с инструменти „Крафтсмън“. Тед имаше ключ за къщата и Травис му бе позволил да идва по всяко време, за да извършва дребни ремонти. Неотдавна му беше заръчал да оправи доста неща — капеща чешма, развалена машина за миене на чинии. Очевидно, Тед бе дошъл от своята къща в същия квартал с намерението да поправи нещо. И ето, сега вече никой не можеше да помогне на самия него.

Отначало Травис помисли, че вонята е тъй непоносима, защото човекът е бил убит поне преди седмица. Но когато го видя по-отблизо, не забеляза подуване на трупа от газовете на гниенето, нито имаше следи от разложение, следователно не стоеше тук от дълго време. Може би само ден, дори по-малко. Отвратителната смрад имаше други източници: първо, хазяинът му беше с извадени вътрешности; освен това, убиецът явно бе покрил с урина и изпражнения тялото и всичко около него.

Нямаше ги и очите на Тед Хокни.

На Травис му се повдигна — не само защото изпитваше добри чувства към Тед. Щеше да му се погади от такава безумна жестокост независимо коя е жертвата. Убийство като това лишаваше смъртта от всякакво достойнство и някак унижаваше целия човешки род.

Тихото гъргорене на Айнщайн се превърна в неприятно и силно ръмжене, прекъсвано от рязък лай.

Нещо като рязка нервна конвулсия или удар на сърцето накара Травис да се извърне от трупа. Видя, че ретривърът гледа към съседната столова. Очертанията и сенките там бяха съвсем смътни, защото върху двата прозореца имаше плътни завеси и единствено от кухнята проникваше слаба, сивкава светлина!

„Тръгвай, махай се, вън!“ — му каза някакъв вътрешен глас.

Но той не се втурна навън, защото никога през живота си не беше бягал от нищо. Е, не съвсем никога: всъщност избяга и се скри от самия живот през последните години — бе позволил на отчаянието да завладее всичките му мисли. Скри се в кладенеца на самотата, а това беше истинското малодушие. Но нали всичко това остана зад гърба му, нали Айнщайн и Нора го превърнаха в друг човек, който няма право да бяга и да се скрие. Проклет да е, ако го направи.

Айнщайн застина на място. Изви гръб, сниши и издаде напред глава, и залая тъй бясно, че от устата му захвърча слюнка.

Травис пристъпи към сводестия вход на кухнята.

Ретривърът застана точно до него и продължи да лае още по-яростно.

С револвера пред гърди, търсейки успокоение в мощното оръжие, Травис направи една стъпка напред като стъпваше внимателно върху издайническите хартии по пода. Беше само на два-три фута от входа. Огледа напрегнато мрачната столова.

Лаенето на Айнщайн ехтеше в къщата, сякаш там се бе събрала цяла глутница подивели кучета.

Травис пристъпи още веднъж и тогава видя някакво движение в сумрака на стаята.

Замръзна на място.

Не. Нищо не мърдаше. Дали не му се привиждаше от самото напрежение?

Наслоените сенки покриваха всичко зад свода като сиво-чер креп.

Не беше сигурен дали наистина видя движение или това беше само плод на въображението му.

„Отдръпни се, махай се, още сега!“ — натрапчиво го съветваше вътрешният глас.

Без да му се подчинява, Травис вдигна крак с намерение да прекрачи в столовата.

Нещото в стаята помръдна отново. Вече нямаше съмнение, че то е там, защото се втурна от най-тъмния и далечен ъгъл на помещението, метна се върху масата за хранене и се обърна право към Травис, надавайки смразяващ кръвта крясък. В сумрака просветнаха блестящи очи и той видя една фигура с почти човешки ръст, в която — въпреки слабата светлина — се долавяше нещо несъразмерно. Онова вече слизаше от масата, готово всеки момент да скочи към него.

Айнщайн се втурна напред, за да отвлече вниманието му, а Травис опита да отстъпи назад и спечели секунда, в която трябваше да стреля. Но докато натискаше спусъка, се спъна върху засипалите пода разкъсани книги и падна назад. Изстрелът прокънтя, но той знаеше, че не е улучил, а е стрелял в тавана. Само за миг, докато Айнщайн летеше към нападателя, Травис успя да види чудовището със светещи очи по-ясно, забеляза зеещата крокодилска челюст, невероятно голямата уста и грапавото лице, обрамчено от зловещи, извити бивни.

— Айнщайн, недей! — изкрещя той, защото знаеше, че при сблъсък с това адско изчадие кучето ще бъде разкъсано. Без да губи време стреля отново, два пъти, както лежеше на пода.

Неговият вик и изстрелите не само спряха Айнщайн, но накараха противника да обмисли отново нападението срещу въоръжен човек. Създанието се извърна — бързо, много по-бързо от котка — и хукна през тъмната столова към вратата на кухнята. Отново за секунда Травис видя очертанията му на бледата светлина в кухнята и помисли, че не е възможно подобно нещо да стои изправено, но то стоеше някак, а деформираната му глава изглеждаше несъразмерна, двойно по-голяма от нормалното, имаше гърбица и твърде дълги ръце, завършващи с нокти като градинско гребло.

Стреля отново, този път по-близо до целта. Куршумът разкъса част от касата на вратата.

С див писък звярът изчезна в кухнята.

Какво беше това, за Бога? Откъде идеше? Наистина ли бе избягало от същата лаборатория, създала Айнщайн? Но как са успели да създадат такова чудовище? И най-вече защо? Защо?

Травис имаше добро образование; освен това последните години посвещаваше много от времето си на книгите, затова в съзнанието му проблеснаха възможни обяснения. Най-правдоподобното беше — структурни изменения на ДНК.

Айнщайн стоеше по средата на столовата и лаеше, с лице към вратата, в която изчезна онова нещо.

В хола Травис се изправи на крака, извика кучето обратно при себе си и то бързо и с желание се върна.

Накара го да мълчи и се ослуша напрегнато. Чу как Нора лудешки крещи името му от предния двор, но в кухнята не чу нищо.

Извика за успокоение на Нора:

— Добре съм! Нищо ми няма! Стой отвън!

Айнщайн трепереше.

Травис чуваше ясно двутактното биене на собственото си сърце и почти долавяше със слух как капчиците пот се стичат по лицето и гръбнака му, но не можеше да чуе нищо от посоката, където се скри онзи оживял кошмар. Не вярваше да е излязъл от вратата към задния двор. Мислеше, че съществото не иска да го виждат много хора и затова излиза само нощем, движи се предимно в тъмното, когато може успешно да се промъкне дори в немалък град като Санта Барбара без да го забележат. Денят беше все още достатъчно светъл и то сигурно не гореше от желание да го видят отвън. Освен това Травис усещаше близкото му присъствие, тъй както чувстваше чужди погледи зад гърба си, както предусещаше близката буря в горещ и влажен ден с прихлупено небе. Е, добре, то чакаше там, в кухнята, притихнало преди нападението.

Травис внимателно се върна до входа и пристъпи в полутъмната столова.

Айнщайн вървеше точно до него и нито виеше, нито ръмжеше, нито лаеше. Кучето изглежда разбираше, че Травис има нужда от пълна тишина, за да чуе и най-слабия звук, издаден от звяра.

Направи още две стъпки.

През кухненската врата пред себе си виждаше един ъгъл на масата, мивката, част от редицата кухненски шкафчета, половината машина за миене на чинии. Залязващото слънце беше зад стените на къщата и в стаята цареше сив сумрак, затова фигурата на чудовището не можеше да хвърли ясна сянка. Може би дебнеше отляво или отдясно на вратата или се бе качило върху стенен бюфет, откъдето можеше да го изненада с внезапен скок, влезеше ли в кухнята.

Травис се опита да измами създанието — надяваше се то да реагира веднага на първия признак за движение до вратата, затова прибра револвера зад колана си, грабна бързо един от столовете зад себе си, доближи на шест стъпки от кухнята и го захвърли силно през отворената врата. Още докато той летеше през кухнята, сграбчи револвера от кръста си и зае поза за стрелба. Столът се тресна в масата с пластмасово покритие, изтопурка по пода и се удари в машината за миене на чинии.

Жълтоокият противник не се хвана. Нищо не помръдваше. Когато тропотът престана, кухнята отново се изпълни с напрегната тишина.

Айнщайн издаваше непознат звук — тихо прекъслечно хъркане — и след момент Травис разбра, че той е предизвикан от неудържимото треперене на кучето.

Вече нямаше и капчица съмнение: неканеният гост в кухнята беше същото създание, което ги преследваше през гората преди повече от три месеца. През изминалите седмици то вероятно си е пробивало път на север предимно из пустите земи източно от населената част на щата, неуморно е преследвало кучето с някакво сетиво и по причина, която Травис не можеше да разбере.

В отговор на хвърления стол една голяма метална кутия с бял емайл издрънча върху пода точно до входа на кухнята, Травис отскочи назад от изненада и даде един мощен изстрел преди да разбере, това е само примамка. При удара в пода капакът на кутията изхвърча встрани и върху плочките се разсипа брашно.

Отново тишина.

Нашественикът беше отговорил на предизвикателството на Травис със свое, а това показваше, че е опасно интелигентен. Щом идва от същата изследователска лаборатория, проблесна в ума на Травис, и е резултат на подобни опити, той сигурно е умен колкото ретривъра. Това обясняваше и страха на Айнщайн от него. Травис още не можеше да свикне с мисълта, че кучето има почти човешки разум, камо ли да припише на онзи звяр нещо повече от животински ум; но събитията от последните месеци го научиха бързо да приема — и да се съобразява — с почти всичко.

Тишина.

В пистолета оставаше само един патрон.

Дълбока тишина.

Беше толкова изненадан от падането на кутията за брашно, че не успя да забележи от коя страна на вратата долетя, а и положението й на пода не му говореше нищо за скривалището на съществото, което я хвърли. Все още не знаеше дали нашественикът е отляво или отдясно на входа.

А и вече не беше сигурен дали изобщо е нужно да разбира къде се крие. Даже и с Магнума в ръка, не мислеше, че е разумно да влиза в кухнята. Възможно бе проклетото създание да е умно като човек. За Бога, все едно да влезеш гол в битка с мислещ моторен трион.

Светлината в източната кухня съвсем отслабна, стана почти тъмно. Смрачаваше се и в хола, където стояха Травис и Айнщайн. Неясни сенки изпълваха помещението, въпреки прозореца, отворената външна врата и лампата в ъгъла.

Някъде от кухнята се чу силното съскане на нападателя, звук, подобен на изтичащ газ, и веднага след това цък-цък-цък, което сигурно бяха стъпките на ноктестите му крака или ръце по твърда повърхност.

Треперенето на Айнщайн зарази и Травис. Чувстваше се като муха, ходеща по края на паяжина, която всеки момент ще стъпи в клопката.

Спомни си смачканото, окървавено и безоко лице на Тед Хокни.

Цък-цък.

Още от обучението си за антитерористични акции, той знаеше как да дебне хора из засада; и го правеше много добре. Но сега проблемът беше друг: съществото със светещи очи може би имаше човешки умствени възможности, но не беше сигурно, че мисли точно като човек, затова Травис не знаеше какво ще предприеме то в следващия момент или как ще реагира на неговите действия. Следователно никога нямаше да го надхитри, а вечното и смъртоносно предимство на звяра бе в изненадите, които криеше неговото непознато и чуждо за човека мислене.

Цък.

Травис внимателно пристъпи заднишком от отворената кухненска врата, после направи още една стъпка, като правеше върховни усилия да не издава никакъв звук, защото разбереше ли онова, че той отстъпва и му се изплъзва, един Бог знае какво бе способно да направи. Айнщайн също влезе в хола тихо, очевидно изпитваше същото желание да се отдалечи колкото може повече от чудовището.

Когато достигна трупа на Тед Хокни, Травис хвърли поглед през столовата, за да открие най-чистия път до външната врата — и видя Нора до креслото. Изплашена от изстрелите, тя бе грабнала един сатър от кухничката в караваната и сега искаше да му помогне както може.

Впечатли го смелостта й, но остана ужасен, че я вижда на входа в бледата светлина на ъгловата лампа. Изведнъж усети как кошмарът за едновременната загуба на Нора и Айнщайн почти се е сбъднал, как проклятието на Корнъл ги оставя беззащитни вътре в къщата под близката заплаха на онова нещо в кухнята.

Тя понечи да каже нещо.

Травис поклати глава и постави пръст пред устата си.

Нора замълча, прехапа устни и премести поглед от него към мъртвия мъж на пода.

Докато крачеше безшумно през боклуците, през ума му светкавично премина мисълта, че нападателят е излязъл от задната част на къщата, сега я обикаля и се насочва към предната врата, рискувайки в здрача да го видят съседите, защото иска внезапно да ги изненада в гръб. Нора стоеше точно между Травис и вратата и той не можеше да стреля точно, ако онова наистина изникнеше от там; по дяволите, то щеше да сграбчи Нора секунда след това.

Като се опитваше да запази спокойствие и да не мисли за изтръгнатите очи на Хокни, Травис премина по-бързо през хола, с риск някой смачкан лист да изшумоли под нозете му и с надеждата, че звукът не би достигнал кухнята, ако звярът изобщо още беше там. Достигна Нора, хвана я за рамото и я тласна през външната врата към площадката отвън и надолу по стълбите, огледа се вляво и вдясно, почти убеден, че оживелият кошмар ще скочи връз тях, но не го видя никъде.

Изстрелите и виковете на Нора бяха привлекли всички съседи по улицата до входните им врати. Някои дори вече стояха в дворовете или на верандите. Сигурно бяха извикали и ченгетата. А заради Айнщайн — беглец, търсен под дърво и камък — полицията ставаше не по-малко опасна от жълтоокото създание в кухнята.

И тримата бързо скочиха в пикапа. Нора и Травис заключиха вратите си. Травис запали двигателя и на заден ход, заедно с ремаркето, излезе от вътрешната алея на улицата. Усещаше погледите на хората.

Последната дневна светлина скоро щеше да изчезне съвсем — слънцето се скриваше изведнъж зад океана. Небето вече беше почти черно на изток, мораво — над главите им и бързо тъмнеещо кървавочервено — на запад. За Травис прикритието на настъпващата нощ бе добре дошло, въпреки убеждението, че жълтоокият звяр също ще се възползува от него.

Подкара бързо покрай зяпналите съседи, с които не бе успял да се запознае през годините на самоналожено отшелничество, и зави по първата пряка. Нора държеше здраво Айнщайн, а той караше с най-голямата възможна скорост. Ремаркето се залюля и занесе зад тях от твърде бързото каране на следващите два завоя.

— Какво стана вътре? — попита тя.

— Убило е Хокни днес или вчера…

— То?

— … и е чакало да се приберем ние.

— То ли? — повтори тя.

Айнщайн изскимтя.

Травис каза:

— Ще ти обясня по-късно — чудеше се дали ще успее да обясни. Никакво описание на нападателя не можеше да бъде достоверно; или поне той не знаеше думите, нужни за предаване на неговата чудатост.

Не бяха минали и осем пресечки, когато чуха сирени от мястото, което току-що напуснаха. Травис прекоси още четири улици и паркира в празния двор на една гимназия.

— А сега накъде? — попита Нора.

— Изоставяме ремаркето и камионетката — отвърна той. — Веднага ще тръгнат да ги търсят.

Той постави револвера в нейната чантичка, а тя настоя да сложи там и сатъра, вместо да го оставя в колата.

Слязоха от пикапа и в настъпващия мрак преминаха покрай училището, през спортната площадка и през една врата в телената ограда излязоха на улица с къщи и високи дървета.

Смрачаването превърна лекия бриз в брулещ вятър, топъл и сух. Той вдигна от земята няколко сухи листа и ги запрати по тях, а върху настилката затанцуваха прашни призраци.

Травис знаеше, че бият на очи твърде много даже без пикапа и ремаркето. Съседите ще кажат на полицията да търси мъж, жена и златен ретривър — а това не беше най-често срещаната тройка по улиците. Беше нужно да ги разпитат за смъртта на Тед Хокни, затова нямаше да проведат издирването през пръсти! Трябваше да изчезват колкото може по-бързо.

Нямаше приятели, при които да се скрият. След смъртта на Пола той се отдръпна от неколцината си приятели, а и не поддържаше връзки с никой от работилите за него агенти по недвижимите имоти. Нора също нямаше близки познати — благодарение на Вайълет Девън.

Светлината в прозорците на къщите наоколо не сгряваше сърцата им, напротив — те бяха недостижими за тях убежища.

8

Гарисън Дилуърт живееше на самата граница между Санта Барбара и Монтесито, а разкошната му къща в английски кралски стил беше сред половин акър^[5] тучна ливада, чиято растителност никак не подхождаше на тропическата Калифорнийска флора, но съвършено изразяваше аристократичния вкус на адвоката. Когато им отвори, носеше черни мокасини, спортно сако с цвят на военноморска униформа, бяла трикотажна риза, очила с рогови рамки и полукръгли лещи за четене, а когато ги погледна над тях, в очите му, за щастие, имаше изненада, но не и досада.

— Е, добре дошли, младоженци!

— Сам ли сте? — попита Травис, след като тримата с Нора и Айнщайн пристъпиха в широкото фоайе с мраморен под.

— Сам ли? Да.

Нора спомена по пътя насам, че съпругата на адвоката е починала преди три години и сега за него се грижи икономка на име Гладис Мърфи.

— А госпожица Мърфи? — каза Травис.

— Вече се прибра в къщи — отвърна адвокатът и затвори вратата зад тях. — Изглеждате смутени. Какво, за Бога, е станало?

— Трябва ни помощ — намеси се Нора.

— Но — предупреди Травис, — всеки, който ни помогне, може да подложи себе си под ударите на закона.

Гарисън вдигна вежди.

— Но какво сте сторили? Съдейки по сериозния ви вид, всеки момент ще ми съобщите, че сте отвлекли президента срещу откуп.

— Не сме направили нищо нередно — успокои го Нора.

— Направили сме — възрази Травис. — И все още го правим — даваме подслон на кучето.

Объркан, Гарисън погледна намръщено към ретривъра.

Айнщайн изскимтя нещастно, като си придаде подходящ за случая вид на галено куче.

— И в къщата ми има мъртъв човек — допълни Травис.

Гарисън премести поглед от кучето към Травис.

— Мъртъв човек?

— Не го е убил Травис — каза Нора.

Адвокатът отново погледна Айнщайн.

— Нито пък кучето — рече Травис. — Но ще ме търсят като важен свидетел или нещо подобно, дяволски е сигурно.

— М-м-м-м-м — проточи Гарисън, — защо да не влезем в моя кабинет и там да изясним всичко?

Поведе ги през огромната полуосветена всекидневна и след един къс коридор влязоха в малка стаичка, богато украсена с резбовано тиково дърво и таван от релефна мед. Креслата и диванът от кафяво-червена кожа изглеждаха скъпи и удобни. Масивното бюро беше от полирано тиково дърво, а в ъгъла му стоеше съвършено изработен модел на петмачтова шхуна с опънати платна. Украсата се състоеше от различни корабни приспособления — рул, бронзов секстант, извит волски рог, пълен с китова мас, в която бяха забити игли, изглежда употребявани за шиене на платна, шест вида палубни фенери, кормчийска камбана и морски карти. Травис видя снимки на мъж и жена в различни платноходки, а мъжът беше Гарисън.

На малката масичка до едно от креслата имаше отворена книга и недопита чашка скоч. Очевидно адвокатът е почивал тук, когато са звъннали на вратата. Предложи им питие и двамата казаха, че ще пият това, което пие и той.

Айнщайн великодушно остави дивана за Травис и Нора, а той се настани във второто кресло. Но не легна вътре, а по-скоро седна, като че ли се готвеше да участва в предстоящия сериозен разговор.

От един бар в ъгъла Гарисън им наля „Чивъс Ригъл“ в две стъклени чаши с лед. Нора не беше свикнала да пие уиски, затова Травис остана изумен, виждайки как тя пресуши питието на две дълги глътки и поиска още. Реши, че е съвсем права и последва примера й, като занесе и своята празна чаша на барчето, докато Гарисън пълнеше нейната.

— Искам да ви разкажа всичко и да разчитам на вашата помощ — каза Травис, — но наистина трябва да знаете, че е възможно законът да не е на ваша страна.

Гарисън отвърна, докато отпиваше от втората чаша Чивъс:

— В момента говорите като истински лаик. А аз съм адвокат и ви уверявам, че буквите на закона не са издълбани веднъж завинаги върху твърда мраморна плоча, застинали и неизменни. По-скоро… законът е като струна, закрепена в двата края на инструмента, но недобре опъната — всъщност достатъчно хлабава, за да я настройвате като местите прагчето в една или друга посока — и така винаги — без случаите на явна кражба или хладнокръвно убийство — той застава на ваша страна и вие сте в безопасност. Страшничко е да го разберете, но е истина. Каквото и да ми кажете, Травис, аз не се опасявам от възможността да се излежавам в затворническа килия.

За половин час Травис и Нора успяха да му разкажат всичко за Айнщайн. За човек, комуто остават само два месеца до седемдесет и първия лазарник, среброкосият адвокат не бе никак ограничен и разсъждаваше доста бързо. Задаваше съвсем уместни въпроси и не реагира с насмешка на невероятната история. След като Айнщайн за десет минути показа изумителните си възможности, той не възрази, че това са само фокуснически трикове и измами; просто прие видяното, което без явни усилия променяше възгледите му за нормално и възможно в този свят. Повечето хора, наполовина по-млади от него, нямаха толкова подвижен и гъвкав ум.

Айнщайн стоеше в скута му и се наслаждаваше на лекото почесване зад ушите, когато Гарисън каза:

— Ако се свържете с журналистите и направите пресконференция, за да обясните всичко на обществеността, ще е възможно да спечелим дело в съда и да запазите опеката над кучето.

— Наистина ли мислите, че това е възможно? — попита Нора.

— В най-добрия случай — призна Гарисън, — шансът ви е петдесет на сто.

Травис поклати глава.

— Не. Няма да рискуваме.

— А какво смятате да правите? — попита Гарисън.

— Да бягаме — каза Травис. — И да не спираме.

— Какво ще постигнете по този начин?

— Айнщайн ще остане на свобода.

Кучето се съгласи със сумтене.

— На свобода — но докога? — Усъмни се Гарисън.

Травис се изправи и закрачи напред-назад, твърде развълнуван, за да седи неподвижен на стола.

— Няма да прекратят издирването — призна той. — Поне още няколко години.

— Никога — адвокатът беше категоричен.

— Е, няма да е лесно, но това е единственото, което можем да сторим. Проклети да сме, ако им позволим да го вземат. Той изпитва ужас от лабораторията. Освен това той, в известна степен, ме върна към живота…

— А мене спаси от Стрек — добави Нора.

— Събра ни — каза Травис.

— Промени живота ни.

— И нас самите промени съвсем. Той вече е част от нас, както може да е истинско дете — не спираше Травис.

Срещна благодарния поглед на кучето и от вълнение почувства буца в гърлото си. — Ние ще се борим за него, тъй както той се бори за нас. Едно семейство сме. Ще живеем заедно… или заедно ще умрем.

Гарисън каза на ретривъра, докато го галеше:

— Няма да те търсят само хората от лабораторията. И не само полицията.

— Онова другото — кимна Травис.

Айнщайн потрепери.

— Хайде, недей, успокой се сега — каза Гарисън, потупвайки нежно кучето по гърба. После се обърна към Травис:

— Какво, мислите, представлява това създание? Чух вашето описание, но е трудно да разбера нещо от него.

— Каквото и да е — рече Травис, — не е Божие творение. Човек го е направил. А това значи, че е резултат от някакви опити за преструктуриране на ДНК. Бог знае защо са ги правили. И само Бог знае какви намерения са имали, защо са искали да сътворят подобно нещо. Но вече са го сторили.

— Изглежда има невероятна способност да ви проследява.

— Да следи Айнщайн — уточни Нора.

— Затова ще се движим непрестанно — каза Травис. — Ще изминем дълъг път.

— За това трябват пари, а банките работят най-много по дванайсет часа — рече Гарисън. — Ако ще бягате, нещо ми подсказва, че трябва да тръгнете още тази вечер.

— Ето за това може да ни трябва вашата помощ — каза му Травис.

Нора отвори портфейла си и измъкна оттам две чекови книжки — своята и на Травис.

— Господин Гарисън, това, което искаме да направим е следното: ще ви упълномощим да получите чекове от сметката на Травис и моята. Той има само три хиляди в книжката, но в същата банка са големите му спестявания, а те имат право да прехвърлят суми, когато разходите надхвърлят вложеното в книжката. Същото е положението и с моите спестявания. Ако ви напишем един от чековете на Травис за двайсет хиляди, но със задна дата — сякаш е даден преди всички тези неприятности — и един от моите, за същата сума, вие можете да ги депозирате по вашата сметка. Веднага след прехвърлянето ще купите осем разплащателни чека по пет хиляди всеки и ще ни ги изпратите.

Травис каза:

— Полицията ще ме търси за разпит, но ще знае, че не аз съм убил Тед Хокни, защото човек не може да го разкъса така. Затова няма да наложат запор върху моите спестявания.

— Ако зад изследванията, довели до създаването на Айнщайн и онова създание, стоят федералните служби — усъмни се Гарисън, — те няма да се успокоят до твоето задържане и от тях може да се очаква, че ще замразят банковите сметки.

— Може би. Но не е вероятно да го сторят веднага. Вие живеете в същия град и вашата банка трябва да прехвърли чека ми до понеделник.

— А как ще се справяте с парите междувременно, докато ви изпратя четиридесетте хиляди?

— От сватбеното пътешествие ни останаха малко в брой, имаме и пътнически чекове — отговори Нора.

— И моите кредитни карти — добави Травис.

— Могат да ви открият по кредитните карти и пътническите чекове.

— Знам — каза Травис. — Ще ги използуваме в градове, където няма да оставаме и ще се измъкваме оттам колкото може по-бързо.

— А когато купя разплащателните чекове за четиридесет хиляди, къде да ги изпратя?

— Ще поддържаме връзка по телефона — отговори Травис, върна се до дивана и седна при Нора. — Все ще измислим начин.

— А останалата част от твоите спестявания — и на Нора?

— Това ще оставим за по-късно — каза Нора.

Гарисън се намръщи леко.

— Преди да тръгнете, Травис, трябва да подпишеш документ, който ми дава право да те представям при всички възможни случаи. Ако някой се опита да замрази твоите или на Нора авоари, ще опитам всякак да го предотвратя — ако изобщо е възможно. Но докато разберат, че между нас има връзка, няма да се обаждам.

— Вероятно никой няма да посегне на Норините спестявания известно време. За женитбата споменахме само пред вас. Съседите ще кажат на полицията, че съм тръгнал заедно с някаква жена, но няма да знаят коя е тя. А вие казахте ли на някого за нас?

— Само на секретарката си, госпожица Ашкрофт. Но тя не е клюкарка.

— Добре тогава — каза Травис. — Не мисля, че властите ще разберат за сключения брак, значи, ще им трябва доста време да се доберат до името на Нора. Но когато го направят, ще открият, че вие сте неин адвокат. Възможно е и да проследят последните чекове, свързани с моите спестявания, с надеждата да разберат къде съм отишъл, а тогава ще видят двайсетте хиляди, които съм платил на вас и ще започнат да ви търсят…

— Тази ситуация не ми оставя миг покой — рече Гарисън.

— Може би — продължи Травис. — Но щом веднъж свържат мене с Нора и нас двамата — с вас, ще ви поставят под непосредствено наблюдение. Като стане това… при нашето следващо обаждане трябва да ни съобщите веднага, за да затворим телефона и прекъснем всяка връзка с вас.

— Разбирам чудесно — каза адвокатът.

— Господин Гарисън — обърна се Нора към него, — наистина, не сте длъжен да се залавяте с това. Искаме твърде много от вас.

— Слушай, дете мое, аз съм почти на седемдесет и една. Работата все още ми носи радост и дори продължавам заниманията си с ветроходство… но всъщност животът ми стана доста досаден напоследък. Точно това ми трябва — да раздвижи кръвта в старите ми жили. Освен това наистина вярвам, че сте длъжни да направите всичко за свободата на Айнщайн, не само по причините, които споменахте, но защото… човечеството няма право да употребява своята гениалност за създаване на други разумни същества и после да се отнася с тях като със собственост. Ако сме постигнали Божествената сила да творим като всевишния, трябва да имаме и Неговата справедливост и милост. А в нашия случай справедливост и милост значи Айнщайн да остане свободен.

Айнщайн вдигна глава от скута на адвоката, погледна го с възхищение и зарови хладния си нос под брадичката на Гарисън.

* * *

В своя гараж с три места Гарисън държеше нов черен „Мерцедес 560 SEL“, по-стар бял „Мерцедес 500 SEL“ с бледосиня вътрешна тапицерия и един зелен „Джип“, който обикновено караше до пристана на своята яхта.

— Белият принадлежеше на Франсин, жена ми — каза адвокатът, като ги поведе към колата. — Вече почти не го използвам, но все пак го поддържам и карам достатъчно често, за да запазя гумите. Трябваше да го продам, когато Франи почина. В края на краищата това си беше нейната кола. Обаче… тя толкова обичаше своя бял, лъскав Мерцедес — спомням си изражението й, когато беше зад кормилото… искам вие да го вземете.

— Шейсет хиляди доларова кола, за да се измъкнем? — учуди се Травис и докосна с ръка лака на покрива. — Стилно бягство.

— Никой няма да я търси — каза Гарисън. — Даже и да открият някак връзката между мене и вас двамата, няма как да разберат, че съм ви дал една от колите си.

— Не можем да приемем толкова скъпо нещо — възпротиви се Нора.

— Все едно, че я давам на заем — обясни адвокатът. Когато си намерите друга и тази вече не ви трябва, просто я паркирайте някъде — в автобусен гараж или на летище — и ми кажете по телефона къде е. Ще изпратя някого да я върне обратно.

Айнщайн постави предни лапи върху шофьорската врата на Мерцедеса и погледна вътре през страничното стъкло. После погледна Травис и Нора и бафна веднъж, сякаш искаше да каже, че ще бъде доста глупаво да отхвърлят това предложение.

9

Травис седна зад кормилото и в десет и четвърт сряда вечерта поеха по път 101 на север. Половин час след полунощ подминаха Сан Луис Обиспо, а в един сутринта — Пасо Роблес. В два напълниха бензин от колонка на самообслужване на час път южно от Салинас.

Нора се чувстваше безполезна. Дори не можеше да смени Травис на волана, защото не умееше да управлява кола. Донякъде това бе резултат на отшелническия и потиснат живот и вината беше у Вайълет Девън, не у Нора; но въпреки това тя усещаше, че не може да помогне с нищо и беше разочарована от себе си. Но отсега насетне нямаше намерение да остава тъй безпомощна. В никакъв случай. Ще се научи да кара и да се справя с огнестрелно оръжие. Травис може да я научи и на двете неща. Той има опит и в бойните изкуства, ще й покаже джудо или карате. Освен това е добър учител. Справи се чудесно с обучението в любовното изкуство. От тези мисли върху лицето й се появи усмивка и лека-полека тя забрави своите тежки самообвинения.

Следващите два часа и половина, докато пътуваха на север към Салинас и после към Сан Хосе, Нора си поспа добре. Когато беше будна, се успокояваше от милите пустош, оставащи зад гърба им. Тичащите назад ниви от двете стани на магистралата изглеждаха безкрайни под ледено-бледата светлина на луната. А след като и тя залезе, караха дълго в съвършена тъмнина преди да забележат някоя мъждукаща лампа на фермерска къща или няколко скупчени крайпътни заведения.

Жълтоокото чудовище беше проследило Айнщайн от подножията на Санта Ана в окръг Ориндж до Санта Барбара — по права линия това са повече от сто двайсет и пет мили, бе казал Травис, и сигурно триста мили без път пеша — за три месеца. Бавничка походка. Ако стигнеха триста мили по права линия на север от Санта Барбара и намереха жилище в района на залива Сан Франциско, звярът може би нямаше да ги догони цели седем или осем месеца. Или изобщо не би стигнал дотам. Всъщност от какво разстояние е способен той да надуши Айнщайн? Сигурно и неговата свръхестествена способност да следи кучето си има граници. Сигурно.

10

В единайсет часа четвъртък сутринта Лемюъл Джонсън стоеше прав в голямата спалня на къщичката в Санта Барбара, наета от Травис Корнъл. Голямото огледало беше строшено, а всичко в стаята — изпочупено, сякаш Чуждият бе изпаднал в ревнива ярост, като е видял, че кучето живее в домашен уют, а той е принуден да броди из дивите земи и да живее в доста примитивни условия.

Сред останките по пода Лем откри четири снимки в сребърни рамки, вероятно съборени от тоалетката или нощните масички. На първата беше Корнъл с привлекателна блондинка. Лем вече бе научил достатъчно за Корнъл и знаеше, че тя трябва да е неговата починала жена, Пола. На една друга, черно-бяла снимка, имаше мъж и жена, но тя беше твърде стара и Лем отгатна, че хората, усмихващи се срещу обектива, са родителите на Травис. На третата, също черно-бяла, имаше младо момче на единайсет-дванайсет години, но и тя бе доста стара и момчето изглежда беше самият Травис Корнъл или, по-вероятно, неговият починал рано брат.

На последната, четвъртата, имаше десет широко усмихнати войници, очевидно позиращи върху дървените стъпала на казармена сграда. Единият от десетте беше Травис Корнъл. А върху две от униформите Лем ясно видя емблемата на Делта Форс, елитните части за борба с тероризма.

Тази снимка обезпокои Лем, затова той я остави върху тоалетката и се върна в хола, където Клиф продължаваше да рови из покритите със съсирена кръв боклуци по пода. Търсеха нещо, което не значи нищо за полицията, но може да се окаже изключително важно за тях.

НУС се забавиха и не поеха убийствата в Санта Барбара навреме, защото Лем бе известен твърде късно — почти в шест сутринта. Но, разбира се, пресата не закъсня и съобщи кървавите подробности за смъртта на Тед Хокни. С настървение предъвкваха какви ли не безумни измишльотини относно възможния убиец на Хокни, но най-често се срещаше версията, че Корнъл е отглеждал опасно екзотично животно в дома си, някакъв леопард, пантера, и това животно е нападнало нищо неподозиращия хазяин, докато той е влизал в къщата. Телевизионните камери със садистично удоволствие преминаваха бавно над разкъсаните и опръскани с кръв книги. Обикновено така постъпваха жълти вестници като „Нашънъл Инкуайрър“, но това никак не учуди Лем, защото разликата между тях и тъй наречената „законна“ журналистика — особено електронните медии — беше много по-малка, отколкото новинарите смееха да признаят.

Той вече успя да изработи и пусне в ход плана за дезинформационна кампания, потвърждаваща заблудите и истерията на пресата относно котки от джунглите, пуснати на свобода. Платени от НУС информатори ще залеят редакциите с твърдения, че познават Корнъл и ще се кълнат, че той наистина, освен кучето, отглежда в къщи и една пантера. А други, които никога през живота си не са виждали Корнъл, ще се представят за негови приятели и с мъка ще разказват как са го предупреждавали да подреже ноктите и изтъпи зъбите на звяра след като порасне. А полицията ще търси Корнъл — и непознатата жена — за разпит относно пантерата и сегашното й местонахождение.

Лем беше убеден, че сполучливо ще отклони пресата от всякакви въпроси, които могат да я приближат до истината.

Естествено Уолт Гейнз ще дочуе за убийството от своя окръг Ориндж и няма да си спести няколко приятелски разговора с местните власти, от които бързо ще заключи, че Чуждият е проследил кучето на север чак дотук. Заради уговорката за дискретност вече не му тежеше желанието на Уолт за сътрудничество.

Лем влезе в стаята, където работеше Клиф, с въпроса:

— Намери ли нещо?

Младият сътрудник се надигна от мръсотията по пода и изтупа ръцете си една в друга.

— Да. Оставих го върху масата в столовата.

Лем го последва дотам и забеляза върху масата само един дебел бележник със страници, закрепени върху телена спирала. Когато я отвори и поразгледа съдържанието, видя лъскави снимки, изрязани от някое списание и залепени върху лявата страна. Отдясно срещу всяка фотография с големи печатни букви беше написана съответната на картинката дума: ДЪРВО, КЪЩА, КОЛА…

— Какво е това според тебе? — попита Клиф.

Лем се намръщи, не каза нищо и продължи да разлиства бележника — досещаше се, че е нещо важно, но все още не можеше да определи защо. После изведнъж му хрумна:

— Това е читанка. Първи уроци по четене.

— Да — каза Клиф.

Лем видя усмивката върху лицето на помощника си.

— Мислиш ли, че сигурно са разбрали за интелигентността на кучето, че то е разкрило пред тях способностите си? И затова… са решили да го научат да чете?

— Така изглежда — призна Клиф, още усмихнат. — Мили Боже, смяташ ли, че е възможно? Възможно ли е да го научат да чете?

— Без съмнение — отвърна Лем. — Всъщност обучението по четене беше предвидено в опитната програма на доктор Уедърби за тази есен.

Учуден, Клиф се засмя тихо.

— Невероятно.

— Преди да се задълбочаваш много в това — посъветва го Лем, — прецени по-добре ситуацията. Този човек знае, че кучето е изключително умно. Може би вече е успял да го научи да чете. Заключението е, че той е измислил и начин да общува с него. Разбрал е, че то е опитно животно. И сигурно знае колко хора го издирват.

Клиф каза:

— Трябва да е разбрал и за Чуждия — вероятно кучето е успяло някак да му разкаже.

— Да. И въпреки че знае всичко това, той не е предпочел да го разкаже на всеослушание. А би могъл да измъкне страшно много пари от тази история. Или ако беше някой напорист тип щеше да извика пресата и да обвини Пентагона за финансирането на подобни изследвания.

— Но не го е сторил — намръщи се Клиф.

— А това ще рече, че той обича кучето и е твърдо решен на всяка цена да го запази за себе си и да не допусне неговото залавяне.

Клиф кимна:

— Звучи съвсем логично, ако всичко, което чухме за него, е истина. Искам да кажа, нали този човек е загубил цялото си семейство още съвсем млад. После, само за една година — и жена си. Загинали и всичките му приятели от Делта Форс. След това се затворил, отдалечил се от своите познати. Трябва да е бил адски самотен. И изведнъж среща кучето…

— Точно така — потвърди Лем. — А за човек с обучението на Делта Форс е съвсем лесно да се укрие от властите. Даже и да го намерим, той знае как да се бори за запазването на кучето. Господи, наистина трябва да знае!

— Но нали още не сме потвърдили слуховете за Делта? — каза Клиф с надежда.

— Аз ги потвърдих — отвърна Лем и описа снимката, видяна в разрушената спалня.

Клиф въздъхна:

— Нагазваме дълбоко в лайната.

— До шия — съгласи се Лем.

11

Пристигнаха в Сан Франциско в шест, четвъртък сутринта и до шест и половина намериха подходящ мотел — ниска, широка сграда, която изглеждаше нова и чиста. Не приемаха домашни животни, но не беше трудно да вкарат незабелязано Айнщайн в стаята.

Въпреки че имаше известна вероятност да е издадена заповед за задържането на Травис, той се регистрира в мотела със своята лична карта. Нямаше друг избор, защото Нора не притежаваше нито кредитни карти, нито шофьорска книжка. В последно време служителите по рецепциите приемаха пари в брой на драго сърце, но само срещу карта — компютрите на съответната хотелска верига изискваха данни за гостите. Но все пак не им каза точния номер и марка на колата — паркира я далеч от рецепцията с цел да не разкрие тези подробности пред служителите на мотела.

Платиха само една стая и взеха Айнщайн при себе си; този път не бе нужно да остават сами, за да се любят. Травис беше изтощен и само целуна бързо Нора преди да заспи дълбоко. В съня си виждаше чудовища с жълти очи, разкривени глави и крокодилски уста, пълни със зъби на акула.

Събуди се след пет часа, в дванайсет и десет по обед.

Нора беше станала преди него, взела душ и отново бе облечена с единствените си дрехи. Влажната й коса се спускаше съблазнително върху раменете.

— Водата е много гореща и силна — каза тя.

— Същият съм и аз — отвърна той, прегърна я и я целуна.

— Тогава охлади се малко — рече тя и се отдръпна. — Малките уши ни слушат.

— Айнщайн ли? Че неговите уши са големи.

Намери кучето в банята, стъпило върху тоалетното шкафче и пиещо студена вода от мивката, която Нора бе напълнила за него.

— Знаеш ли, рошава муцуно, че за повечето домашни кучета тоалетната чиния е съвсем подходящо място за пиене на вода.

Айнщайн изсумтя към него, скочи на пода и изтича навън от банята.

Травис нямаше никакви уреди за бръснене, но реши, че еднодневната брада ще му придаде вида, нужен за това, което трябваше да направи тази вечер в квартала Тендърлоин^[6].

Напуснаха мотела и хапнаха в първия срещнат по пътя „Макдоналдс“. След обяда посетиха един местен клон на банката от Санта Барбара, която обслужваше чековата сметка на Травис. Използуваха неговата компютърна банкова карта, „Мастъркард“, две от картите му „Виза“ и чрез тях изтеглиха хиляда и четиристотин долара в брой. После отидоха в представителство на „Америкън Експрес“ и използваха един от чековете на Травис и неговата карта „Голд“, за да получат максимално допустимите петстотин в брой и още четири хиляди и петстотин в пътнически чекове. Заедно с две хиляди и стоте в брой и чекове, останали от сватбеното им пътешествие, сега имаха в себе си осем хиляди и петстотин долара.

През останалата част на следобеда и рано вечерта пазаруваха. С кредитни карти купиха цял комплект куфари и пътнически чанти и ги запълниха с достатъчно дрехи. Сдобиха се и с всички необходими тоалетни принадлежности и една електрическа самобръсначка за Травис.

Травис купи и игра „Скрабъл“, а Нора го попита:

— Ама ти наистина ли имаш настроение за такива игри?

— Не — отговори загадъчно той, като се наслаждаваше на нейното недоумение. — Ще ти обясня по-късно.

Половин час след залез, след като напълниха до горе огромния багажник на Мерцедеса, Травис подкара колата към самия Тендърлоин, частта на Сан Франциско под улица „О’Фаръл“, в триъгълника между „Маркет Стрийт“ и „Ван Нес Авеню“. Кварталът беше пълен със стриптийз барове, заведения с танцьорки без сутиени, вертепи със светещи реклами и съвсем голи момичета, приемни, в които мъжете плащаха за всяка минута с разсъблечена млада жена на своята маса и говореха за секс, но често не оставаха само с разговора.

Това откровено разложение потресе Нора, която вече се мислеше за доста опитна и познаваща живота. Тя не бе подготвена за помията на Тендърлоин. Гледаше с отворена уста неоновите светлини с крещящи цветове и форми, рекламиращи пийпшоу, женска борба, балет за травестити, турска баня за хомосексуални, къщи за масаж. Думите върху някои афиши пред най-долнопробните барове дори съвсем я объркаха и тя попита:

— Какво искат да кажат с тоя надпис: „Хвърли оченце в розово местенце“?

Докато се оглеждаше къде да паркира, Травис отговори:

— Това значи, че там момичетата танцуват съвсем голи и по време на танца разтварят устните си, за да се покажат съвсем докрай.

— Не!

— Да.

— Боже мой. Не вярвам. Искам да кажа — вярвам ти, но не мога да си го представя. А какво значи „Крайно доближаване“?

— Момичетата танцуват долепени до масите на клиентите. Законът не позволява да ги докосват, но ще танцуват досами посетителите, люлеят гърдите си точно пред лицата им. Между устните и зърната можеш да пъхнеш лист хартия, може би два, но не и три.

На задната седалка Айнщайн изрази отвращението си със сумтене.

— Съгласен съм, приятел — каза му Травис.

Минаха покрай някакъв вонящ вертеп с гирлянди от мигащи жълти и червени крушки и лъкатушни неонови светлини в синьо и мораво, чийто надпис обещаваше: СЕКС-ШОУ НА ЖИВО.

Нора беше ужасена:

— За Бога, нима има и представления, където се сношават с мъртви?

Травис така се заля от смях, че почти блъсна една неумело маневрираща кола, пълна с гимназисти.

— Не, не, не. Даже и в Тендърлоин има някакви ограничения. „На живо“ означава „не на филм“. Защото има много филми, посветени изцяло на секса, театри, които показват само порнография, но това място обещава, че на сцената можеш да видиш истински секс, не имитация. Не знам дали винаги изпълняват обещанието си.

— Не ми и трябва да знам! — каза Нора, като че ли беше Дороти от Канзас и току-що бе навлязла във вълшебната страна Оз. — Защо изобщо сме тук?

— Човек идва на това място, ако му трябва нещо, което не се продава в Ноб Хил — например малки момченца или наистина големи количества опиати. Или пък фалшива шофьорска книжка, подправени документи за самоличност.

— О — каза тя. — Да, виждам. Този квартал се командва от подземния свят, от хора като Корлеоне в „Кръстникът“.

— Сигурен съм, че Синдикатът притежава повечето от тези места — продължи той, докато правеше маневра за да паркира Мерцедеса на тясно място до бордюра. — Но не прави грешката да си мислиш, че истинската мафия се представя от подобни достолепни господа като семейство Корлеоне.

Айнщайн се съгласи да остане в Мерцедеса.

— Виж какво ще ти кажа, рошава муцуно. Ако сме наистина късметлии — пошегува се Травис, — и ти ще се сдобиеш с нова самоличност. Ще те превърнем в пудел.

* * *

Нора беше учудена от откритието, че с вечерния здрач от залива е повял доста хладен вятър, който ги принуди да облекат купените по-рано през деня найлонови якета-грейки.

— Тук нощите са хладни даже и през лятото — каза той. — А скоро ще плъзне и мъглата. От събраната дневна топлина морската вода се изпарява.

Той щеше да облече якето, даже и ако вечерта бе сравнително топла, защото зареденият револвер стоеше под колана му и трябваше да го прикрие с някаква горна дреха.

— Наистина ли е възможно да ти потрябва оръжие? — попита Нора, докато се отдалечаваха от колата.

— Не е много вероятно. По-скоро го нося като документ за самоличност.

— А?

— Ще видиш.

Тя погледна назад към колата и видя как Айнщайн, нещастен и изоставен, гледа през прозореца. Стана й неприятно, че го оставят. Но иначе бе убедена, че даже и да допускаха кучета, подобни заведения биха разклатили моралните устои на Айнщайн.

Травис изглежда се интересуваше само от барове, чиито рекламни надписи бяха на английски и испански или единствено на испански. Някои от тях изглеждаха ужасно и явно никой не си правеше труда да прикрие олющената боя и мухлясалите подови покрития, а стените на други бяха покрити с огледала и блестящи светлини, но и зад тях се долавяше мръсотията и присъствието на многобройни хлебарки. Имаше и няколко наистина чисти и със скъпа украса. Навсякъде Травис говореше с бармана или с музикантите, ако изобщо ги имаше и бяха в почивка, само на испански; а на два-три пъти им подаде сгънати на руло двайсетдоларови банкноти. От тези разговори на испански, Нора не разбра какво пита той и защо плаща на тези хора.

Когато излязоха на улицата на път към следващата нечиста бърлога, той й обясни, че най-много незаконни имигранти пристигат от Мексико, Салвадор, Никарагуа — отчаяни хора, бягащи от икономическия хаос и политическото потисничество. Следователно по-голямата част от пазара на подправени документи беше в ръцете на испаноговорещи, а не на виетнамци, китайци или всички други имигрантски групи заедно.

— Затова най-лесният начин да хванеш дирята на някой фалшификатор на документи, е да се свържеш с латиноамериканския подземен свят.

— А успя ли да хванеш някоя диря?

— Още не. Някои казват едно, други — друго и сигурно деветдесет процента от информацията, за която платих, е глупости, лъжи. Но не се тревожи — ще намерим каквото търсим. Бизнесът в Тендърлоин никога не пропада точно по тази причина: хората, дошли дотук, винаги успяват и намират търсеното.

Нора беше изненадана от тези хора. По улиците и в баровете без сутиени можеха да се видят всякакви лица. Азиатци, латиноамериканци, бели, черни, дори и индианци се лутаха из алкохолната мъгла, сякаш грехопадението имаше и добра страна — расовата хармония. Млади мъже, приличащи на мошеници (сигурна беше, че са такива), ходеха наперено с кожените си якета и панталони. Но имаше и мъже от деловия свят с безупречни костюми, издокарани гимназисти, хора с каубойски дрехи и червендалести плажни герои, може би сърфисти, като че ли оживели герои от филм на Анет Фуничело. По ъглите или направо върху тротоара седяха скитници, старци с прошарени коси и смрадливи дрехи, и дори в очите на типовете с делови костюми гореше странен блясък, от който човек искаше да се скрие по-далеч, но все пак повечето от хората тук бяха тези, които човек би взел за обикновени граждани, и то с някакво положение в обществото, ако ги срещне в приличен квартал.

По улиците или в компанията на мъжете, из баровете нямаше много жени. Всъщност, не: жени имаше, но те изглеждаха по-похотливи даже от голите танцьорки и като че ли само няколко от тях не се продаваха.

В един бар без сутиени, с надписи на испански и английски „Гореща гръд“, рокмузиката гърмеше тъй силно, че Нора я заболя главата. До масите танцуваха шест красиви момичета с изключителни тела, само по обувки с високи остри токчета и бикини с блестящи кръгчета, извиваха кръстове, гърчеха се и люлееха гърди в потните лица на мъжете пред тях, които или ги гледаха като хипнотизирани, или викаха и ръкопляскаха. Други момичета, също без сутиени, работеха като сервитьорки.

Докато Травис говореше на испански с бармана, Нора усети одобрителните погледи на някои от клиентите върху себе си. Полазиха я познатите тръпки. Беше стиснала Травис за ръката. И с клещи не можеха да я откъснат от него.

От вонята на вкиснала бира, уиски, потни тела, различни омешани аромати на евтини парфюми и цигарен дим въздухът тежеше като в сауна, макар и не толкова здравословен.

Нора стискаше зъби и си повтаряше: „Няма да повърна и да се изложа като глупачка. Просто няма.“

След двеминутен оживен разговор, Травис бутна в ръката на бармана две двайсетачки и той му посочи задната част на салона, където някакъв тип, едър като Арнолд Шварценегер, седеше на стол пред една врата, покрита с плътна, силно нагъната завеса. Носеше черни кожени панталони и бяла фланелка. Ръцете му бяха дебели като дървесен ствол. Лицето му сякаш бе излято от бетон, а сивите му очи бяха прозрачни като течно стъкло.

Музиката утихна малко — от гръмотевичен трясък до обикновено ръмжене. Някаква жена каза в микрофона!

— Е, хайде, момчета, ако ви харесва това, което виждате, покажете го — почнете да тъпчете тези мацки.

Нора потръпна от ужас, но когато музиката загърмя отново, разбра какво искаха да кажат с това доста грубичко съобщение: от клиентите се очакваше да пъхат сгънати пет и десетдоларови банкноти в бикините на танцьорките.

Бичето с черните кожени панталони стана от стола си и ги преведе зад нагънатата завеса, в стая широка десет и дълга осемнайсет-двайсет фута, където още шест млади жени на токчета и по бикини се подготвяха да сменят танцуващите в салона. Правеха грима си пред огледалата, мажеха се с червило или просто бъбреха една с друга. Всички те изглеждаха толкова добре (Нора се убеди в това), колкото и момичетата отвън. Наистина, лицата на някои имаха доста сурово изражение, макар и красиви, но имаше и с невинни личица, като детски учителки. Сигурно мъжете имаха предвид точно това, когато говореха за „готини мацки“.

Горилата поведе Травис, а той — Нора, като я държеше здраво за ръката, през гримьорната към вратата в другия й край. Когато тръгнаха, една от голите танцьорки — зашеметяваща блондинка — постави ръка върху Нориното рамо и закрачи до нея.

— Нова ли си, сладурче?

— Аз ли? О, не, не, аз не работя тук.

Блондинката, тъй надарена, че Нора се почувства като момиченце пред нея, продължи:

— Имаш добри габарити, сладурче.

— А, не — беше всичко, което Нора успя да каже.

— А моите харесват ли ти? — попита блондинката.

— Да, разбира се, много сте красива. — Промълви Нора.

Тогава Травис се обърна към русокосата:

— Откажи се, сестричке. Тази дама още не е кривнала нататък.

Блондинката се усмихваше прелъстително:

— Ако опита, може и да й хареса.

Излязоха от гримьорната през другата врата и тръгнаха по тесен, порутен и зле осветен коридор преди Нора да осъзнае, че е получила предложение за любов. От жена!

Не знаеше — да се смее ли или да плаче. Сигурно и двете.

Горилата ги отведе до един кабинет в задната част на сградата и ги остави с думите:

— Господин Ван Дайн ще пристигне след минута.

Стаята имаше сиви стени, сиви метални столове, картотечни шкафове и едно мръсно и издраскано сиво метално бюро. По голите стени нямаше нито картини, нито календари. Върху бюрото също не се виждаха бележници или писалки. Като че ли доста рядко някой влизаше тук.

Нора и Травис седнаха на двата метални стола пред бюрото.

Дотук също се чуваше, макар и не оглушително, музиката от заведението. Когато дишането й малко се успокои, Нора попита:

— Откъде се вземат всичките?

— Кои?

— Всичките онези хубави момичета с безупречни цици, стегнати малки задничета и дълги крака — и всичките готови да… да правят това. Откъде се вземат толкова много?

— До Модесто има една ферма за развъждането им — отговори Травис.

Тя го зяпна.

Той се засмя и каза:

— Съжалявам. Все забравям колко сте невинна, госпожо Корнъл.

Целуна я по бузата. Еднодневната му брада дращеше леко, но беше даже приятно. Въпреки че носеше дрехите от вчера и не бе бръснат, пред бардака, през който преминаха, за да стигнат дотук, изглеждаше чистичък като току-що повито бебе. Каза й:

— Трябва да ти отговарям без заобикалки, защото не знаеш кога се шегувам.

Тя премигваше от недоумение.

— Значи всъщност няма ферма за развъждането им до Модесто?

— Не. Правят го различни момичета. Някои от тях се надяват да пробият в шоубизнеса, да отидат в Ел Ей, където ще станат филмови звезди, но нямат късмет и в Ел Ей попадат на същите места, други отиват на север към Сан Франциско или Вегас. Повечето са съвсем прилични деца. Смятат, че това е само временно. Тук бързо могат да се изкарат доста добри пари. Начин да понатрупат нещо преди да опитат щастието си и в Холивуд. Има и такива, дето мразят себе си и го правят, за да се унижават. Други пък се бунтуват срещу родителите си, срещу първия съпруг, срещу целия проклет свят. А някои са мошенички и проститутки.

— И тук проститутките срещат… своите клиенти? — попита тя.

— Може би да, а може би — не. Вероятно някои танцуват просто за да могат да обяснят откъде имат доходите си, когато властите почукат на вратата. Обявяват само спечеленото от танците и така могат да прикрият какво получават от другите си номера.

— Тъжно е — каза тя.

— Да. В някои случаи… В много случаи е адски тъжно.

Нора беше съвсем замаяна.

— Този Ван Дайн ще ни даде ли фалшиви документи за самоличност?

— Надявам се.

Тя го изгледа сериозно:

— Ама ти наистина добре се оправяш тука, нали?

— Неприятно ли ти е, че зная подобни места?

Тя се замисли за момент.

— Не. Даже си мисля… ако една жена трябва да вземе някого за мъж, предполагам, че е нужно той да знае какво се прави във всяка ситуация. Аз поне така се чувствам съвсем уверена.

— В мене?

— В тебе, да, и вярвам, че ще се преборим успешно с всичко, ще спасим Айнщайн и себе си.

— Доверието е добро нещо. Но първото, което научих в Делта Форс е, че прекаленото доверие може да те убие.

Вратата се отвори и горилата се върна, придружен от мъж с кръгло лице, сив костюм, синя риза и черна вратовръзка.

— Ван Дайн — представи се той, но не понечи да подаде ръка. Заобиколи бюрото и седна на един пружинен стол. Косата му бе руса и оредяла, а бузите — гладки като на бебе. Приличаше на борсов брокер от някоя телевизионна реклама: делови, умен, колкото добре облечен, толкова и добронамерен.

— Пожелах да разговарям с вас, защото трябва да знам кой разпространява тези лъжи за мене.

Травис каза:

— Нуждаем се от нови документи — шофьорски книжки, карти за социална осигуровка и всичко останало. Първокласни, напълно защитени, истински.

— Точно за това говоря — отвърна Ван Дайн веждите му се повдигнаха насмешливо. — Как, за Бога, ви хрумна, че аз се занимавам с подобен бизнес? Опасявам се, че не са ви информирали правилно.

— Нуждаем се от първокласни документи с пълна защита — повтори Травис.

Ван Дайн втренчи изпитателен поглед в него и Нора.

— Искам да разгледам портмонето ви. И вашата чантичка, госпожице.

Докато оставяше портфейла на масата, Травис каза на Нора:

— Няма страшно.

С нежелание, тя също остави своята чантичка.

— Моля, станете прави и позволете на Цезар да ви претърси — нареди Ван Дайн.

Травис стана и дръпна леко Нора да го последва.

Цезар, горилата с бетонно лице, претърси Травис смущаващо педантично, откри Магнума 357 и го остави на масата. С Нора беше още по-последователен, като разкопча блузата и невъзмутимо опипа двете чашки на нейния сутиен, търсейки миниатюрни батерии, микрофон и записващо устройство. Тя се изчерви и нямаше да позволи тези интимности, ако Травис не бе й обяснил предварително какво дири Цезар. Освен това, телохранителят остана все тъй безизразен, сякаш беше машина без възможности за еротични усещания.

Когато Цезар приключи с тях, седнаха отново, а Ван Дайн прерови портмонето на Травис, после и Норината чантичка. Тя се страхуваше, че ще им вземе парите и няма да им остави нищо, но той явно се интересуваше само от документите им и сатъра, който Нора още носеше.

Ван Дайн се обърна към Травис:

— Добре. Ако беше ченге, нямаше да ти позволят да носиш Магнум — той издърпа пълнителя и погледна вътре, — зареден с патрони за Магнум. Щяха да ти смачкат задника заради ония организации, дето се борят за правата на населението.

После се усмихна на Нора:

— Никоя полицайка не носи сатър.

Тя изведнъж разбра какво искаше да каже Травис с думите, че носи револвера не за защита, а като документ за самоличност.

Ван Дайн и Травис се пазариха известно време и накрая се спряха на шест хиляди и петстотин за двата комплекта документи с „пълна защита“.

Върнаха им всичките вещи, включително револвера и сатъра.

От сивия кабинет последваха Ван Дайн по тесен коридор, където той освободи Цезар, после по едва осветени бетонни стълби слязоха в мазе точно под заведението „Гореща гръд“, където гърменето на рок музиката отгоре беше съвсем приглушено от пода между нея и тях.

Нора не знаеше какво очаква да открие долу: може би мъже, всичките приличащи на Едуард Робинсън, със зелени сенки на очите, закрепени с ластични ленти, наведени над антични печатни машини, които печатат не само фалшиви документи, а и пачки подправени банкноти. Но това, което видя, наистина я изненада.

Стъпалата свършваха в складово помещение със стени от зидан камък. Кашоните със стоки за бара бяха подредени на височина до раменете. Минаха по тесен проход между опаковки уиски, бира, салфетки и стигнаха до стоманена огнеупорна врата в задната стена. Ван Дайн натисна някакво копче в касата и включи във веригата една камера, която заработи с тихо жужене.

Вратата се отвори отвътре и през нея те влязоха в по-малка стая със слабо осветление, където двама брадати младежи работеха на два от седемте компютъра, подредени на маси покрай стената. Първият носеше платнени обувки „Рокпорт“, панталони в защитен цвят с плетен колан и памучна риза, отиваща на панталона. Другият беше с маратонки „Рийбок“, дънки и фланелка без ръкави, а върху нея се виждаха Тримата разбойници. Приличаха досущ на близнаци и напомняха Стивън Спилбърг на млади години. Бяха тъй задълбочени в компютърните си занимания, че изобщо не удостоиха с внимание Нора, Травис и Ван Дайн, но иначе се забавляваха добре и непрестанно говореха нещо на себе си, на машините и един на друг с някакви неразбираеми технически думи, от които Нора не разбираше нищо.

В стаята работеше и една млада жена на не повече от двадесет и пет години. Беше с къса руса коса и странни, но красиви очи с цвят на едноцентова монета. Докато Ван Дайн говореше с двамата на компютрите, тя отведе Травис и Нора в другия край на стаята, сложи ги да седнат пред един бял екран и ги фотографира за фалшивите шофьорски книжки.

Когато блондинката се скри във фотолабораторията за да прояви снимките, Травис и Нора се върнаха при Ван Дайн и компютрите, където младите мъже работеха с щастлив вид. Нора наблюдаваше как проникват в уж защитените компютри на Калифорнийската служба за автотранспорта, Агенцията за социално осигуряване и доста други федерални, щатски и местни управления.

— Когато казах на господин Ван Дайн, че искам напълно защитени документи — обясни Травис, — имах предвид, че шофьорските книжки трябва да не будят съмнение при проверка от някой пътен полицай например. Новите ни документи ще са съвсем неразличими от истинските. Тези момчета вкарват нашите нови имена във файловете на Службата за автотранспорта и фактически създават нови компютърни досиета за разрешителните в държавните информационни банки.

Ван Дайн каза:

— Разбира се, адресите са фалшиви. Но когато се установите някъде, просто ще отидете в Автотранспорта и ще смените адреса, както изисква законът, и всичко ще бъде безупречно. Съставяме ги така, че срокът им изтича след около година, а междувременно вие трябва да се свържете със Службата, да минете през обичайния тест и тогава ще се сдобиете с чисто нови документи, защото имената ви ще фигурират в техните файлове.

— А какви са новите ни имена? — Полюбопитства Нора.

— Видите ли — започна Ван Дайн със спокойната убедителност и увереност на брокер, който обяснява пазарната ситуация на някой нов инвеститор, — налага се да започнем от свидетелствата за раждане. В компютрите ни са вложени имената на всички рано починали деца от цялата западна част на Щатите поне от петдесет години насам. Вече прегледахме тези списъци за рождените години на всеки от вас и се опитахме да намерим починали бебета с цвета на вашата коса и очи — и с вашите първи имена, просто защото ще ви е по-лесно да не сменяте и първото, и последното. Намерихме едно малко момиче, Нора Джийн Еймз, родено на дванайсети октомври същата година, когато сте родена и вие, и починало след месец точно тука, в Сан Франциско. Имаме и лазерен принтер с буквално всички възможни шрифтове и размери букви, с който вече направихме факсимиле на свидетелство за раждане от вида, използуван в Сан Франциско по това време, и с името Нора Джийн и всички останали данни. Ще му направим две ксерокопия и вие ще ги получите. След това проникнахме във файловете на Социалното осигуряване и снабдихме Нора Джийн Еймз с номер, защото тя изобщо не е получавала, създадохме също и история на данъчните плащания за осигуровки — той се усмихна. — Вече сте ги изплатили за достатъчно тримесечия, тъй че спокойно можете да получите пенсия, когато престанете да работите. И в компютрите на службата по заетостта вече има данни, от които всеки може да разбере, че сте работили като сервитьорка в шест града и редовно сте си плащали данъците всяка година.

Травис допълни:

— С това свидетелство за раждане и редовния номер за социално осигуряване те са успели да направят шофьорска книжка, зад която стои истинска самоличност.

— Значи аз вече съм Нора Джийн Еймз? Но щом се пази свидетелството за раждане, значи и смъртният акт е някъде там. И ако някой поиска да провери…

Ван Дайн поклати глава.

— По онова време и двата вида документи са били просто хартийки, нямало е компютърни файлове. А тъй като правителството повече прахосва пари, отколкото да ги харчи разумно, то никога не е имало средства да прехвърли информацията от предкомпютърната епоха в електронни банки. И ако някой се усъмни във вас, той не може просто да издири данните за починали от компютъра и да научи истината само за две минути. Нужно е да ходи в съда, да се рови из папките на следствието за съответната година и чак тогава може да открие смъртния акт на Нора Джийн. Но това няма да се случи, защото в нашата услуга е включено пълното изличаване на свидетелството и акта на Нора Джийн от архивите и тяхното унищожаване, след като вие сте купили нейната самоличност.

— Сега сме в агенцията за кредитна информация — каза единият от двамата Спилбърговци с видимо удоволствие.

Нора видя как по зелените екрани пробягват букви, но те не й говореха нищо.

— Създават солидни и достоверни кредитни истории за новите ни личности — каза й Травис. — Когато заживеем някъде постоянно и регистрираме новия адрес в Службата по автотранспорта и агенцията за кредитна информация, в пощенската ни кутия ще завалят предложения за откриване на кредитни карти — Виза, Мастъркард, може би дори Америкън Експрес и Карт Бланш.

— Нора Джийн Еймз — повтори тя във вцепенение, докато се опитваше да схване колко бързо и цялостно се създава новият й живот.

Тъй като не можаха да открият малко момче, починало в рождената година на Травис и с неговото първо име, той трябваше да се примири с новото — Самюъл Спенсър Хиат, роден през януари и починал през март същата година в Портланд, Орегон. Данните за смъртта щяха да бъдат заличени от архивите и новите документи на Травис можеха да издържат и най-щателна проверка.

Просто на шега (поне така казаха) младите брадати оператори създадоха и военно досие на Травис, като му приписаха шест години служба във военноморските сили и го удостоиха с орден „Пурпурно Сърце“ плюс две почетни грамоти за храброст, проявена при отначало умиротворителна, после — кървава операция в Средния Изток. За тяхна радост, той ги попита дали могат да създадат и едно брокерско свидетелство за сделки с недвижими имоти на новото му име и само след двайсет и пет минути те проникнаха в нужните файлове и изпълниха тази задача.

— Омлет и кекс — каза единият от младите мъже.

— Омлет и кекс — повтори другият.

Нора се начумери — не разбираше думите им.

— Лесно като омлет — обясни първият.

— Просто като парченце кекс — допълни вторият.

— Омлет и кекс — кимна Нора.

Блондинката с очи като медна монета се върна и носеше две шофьорски книжки с образите на Травис и Нора.

— И двамата сте доста фотогенични — каза тя.

Два часа и двайсет минути след срещата с Ван Дайн напуснаха „Гореща гръд“ с два пакета от амбалажна хартия, пълни с какви ли не документи, потвърждаващи новата им самоличност. Когато излязоха на улицата, Нора почувства леко виене на свят и не пусна ръката на Травис по целия път до колата.

Мъглата беше обвила града, докато те стояха в подземията на „Гореща гръд“. Тя омекотяваше светлината на мигащите крушки и лъкатушните проблясвания на неонови тръби в Тендърлоин, но заедно с това някак странно усилваше техните лъчи и като че ли всяка педя нощен въздух бе залята от необикновено северно сияние, слязло от небето на земята. Тези тесни улички криеха своята тайна и излъчваха някакъв, макар и евтин, чар след падането на мрака, в мъглата, но не и ако човек ги бе видял първо през деня и си спомняше видяното.

Айнщайн ги чакаше търпеливо в Мерцедеса.

— Е, все пак не можахме да уредим твоето превръщане в пудел — му каза Нора докато закопчаваше колана. — Но за сметка на това ние добре се маскирахме. Айнщайн, запознай се със Сам Хиат и Нора Еймз.

Ретривърът постави глава върху предната седалка, погледна я, погледна Травис и изсумтя веднъж, сякаш искаше да им каже, че не могат тъй лесно да го излъжат, че той знае кои са те.

Нора се обърна към Травис:

— Твоето антитерористично обучение… там ли си научил за места като „Гореща гръд“ и хора като Ван Дайн? От там ли терористите вземат нови документи след като се промъкнат в страната?

— Да, някои се свързват с подобни на Ван Дайн, макар и не доста често. Съветите осигуряват документи на повечето терористи. Ван Дайн обслужва предимно обикновени нелегални имигранти, но не бедните, и престъпни типове, които се мъчат да избягат от заповеди за задържане.

Докато Травис палеше двигателя, тя попита:

— Но щом ти успя да откриеш Ван Дайн, може би и тези, които търсят нас, ще го намерят.

— Може би. Ще им отнеме малко време, но може би ще успеят да го открият.

— И тогава ще разберат всичко за новата ни самоличност.

— Не — отговори Травис. После включи вентилатора с топъл въздух и чистачките на предното стъкло, за да изчисти кондензираната върху него пара. — Ван Дайн няма интерес да пази информацията за нас. Той не желае да го заловят с доказателства за неговата дейност. Ако властите изобщо успеят да се вмъкнат в бърлогата му със заповеди за обиск, в компютрите на Ван Дайн ще намерят само счетоводство на приходите и разходите в „Гореща гръд“ и нищо друго.

Докато караха през града в посока към моста „Голдън Гейт“, Нора съзерцаваше с интерес хората по улиците и в другите коли, не само в Тендърлоин, а и във всички квартали, през които минаха. Чудеше се колко ли от тях живеят с имената, дадени им при раждането и колко са променили изцяло живота заедно с имената си като нея и Травис.

— За по-малко от три часа станахме съвсем други личности — каза тя.

— В какъв свят живеем само, а? Повече от всичко друго, високите технологии означават голяма свобода за промяна. Целият свят става все по-лесно изменчив, подвижен. Вече всички финансови операции се извършват с електронни пари, които светкавично отиват от Ню Йорк в Ел Ей — или обикалят света за секунди. За миг парите пресичат граници; вече няма нужда някой да ги пази от контрабандисти. Повечето информация се пази във вид на електрически заряди, които само компютрите четат. И всичко може лесно да се променя. Самоличността. И миналото става изменчиво.

Нора допълни:

— Дори и генетичната структура на видовете вече се поддава на изкуствена промяна.

Айнщайн бафна в знак на съгласие.

Тя продължи:

— Страшничко, нали?

— Малко — обади се Травис, докато приближаваха покрития със светлинни гирлянди южен вход на забуления в мъгла мост „Голдън Гейт“, който оставаше невидим в нейната мантия. — Но в основата си голямата изменчивост е нещо добро. Обществената и финансова подвижност гарантират свободата. Аз вярвам — и се надявам, че вървим към епоха, в която ролята, отредена на правителствата неизбежно ще намалява и няма да е възможно, както в миналото, цялостно регулиране и контролиране на човешките отношения. Тоталитарните режими не могат да просъществуват.

— Как така?

— Е, как е възможно една диктатура да контролира своите граждани в общество със съвършени технологии и максимални възможности за лесна промяна? Единственият начин е забрана на технологичното развитие, запечатване на границите и окончателно връщане в предишната епоха. А това означава национално самоубийство за всяка страна, която се осмели да опита. Ще загубят съревнованието. След няколко десетилетия ще се превърнат в съвременни аборигени, съвсем примитивни според стандартите на модерния свят с високи технологии. Например точно сега Съветите се опитват да ограничат употребата на компютри само в отбранителната си промишленост, което няма да продължи дълго. Ще им се наложи да ги въведат в цялата си икономика и да обучат хората да ги използуват — но как след това ще успеят да удържат хомота стегнат, щом техните граждани вече ще имат средство за проникване и промяна на системата, как ще ги задържат под контрол?

При входа на моста не събираха такса за пътуващите на север. Вече пълзяха по неговата гърбица, където скоростта бе силно ограничена заради лошото време.

Нора гледаше как призрачният скелет на моста, блестящ от кондензираната влага, се губи бавно в мъглата.

— Ти изглежда мислиш, че след десет-двайсет години светът ще се превърне в рай.

— Не в рай — отговори той. — По-удобен, по-богат, по-сигурен и по-щастлив. Но не рай. Винаги ще съществуват болката на човешкото сърце и всичките възможни болезнени прищевки на човешкия ум. Освен благодат, новият свят неизбежно ще роди и нови опасности.

— Като онова нещо, което уби твоя хазяин — каза тя.

— Да.

Айнщайн изръмжа от задната седалка.

12

Същия четвъртък, двайсет и шести август, следобед, Винс Наско пътуваше към дома на Джони Сантини Телчето в Сан Клементе, за да вземе данните от последната седмица. От него научи и за снощното убийство на Тед Хокни в Санта Барбара. Състоянието на трупа, особено извадените очи, подсказваха, че то е дело на Чуждия. Освен това Джони потвърди тихата намеса и поемане на случая от НУС, а това убеди Винс, че събитието е свързано с бегълците от Банодайн.

Същата вечер купи вестник и докато хапваше морски специалитети и „Дос Екуис“ в мексикански ресторант, изчете всичко за Хокни и мъжа, наел къщата, в която бе станало убийството — Травис Корнъл. Пресата съобщаваше, че Корнъл — бивш брокер по недвижимите имоти и някогашен боец от Делта Форс — е гледал в къщи пантера и тя е убила Хокни, но Винс знаеше, че това за дивия котешки нрав на животното са чисти глупости, версия за прикриване на истината. Ченгетата казваха, че искат да говорят с Корнъл и неизвестната жена, видяна с него, въпреки че нямат обвинения срещу тях.

В статията имаше и един ред за кучето на Корнъл: „възможно е Корнъл и жената да пътуват със златен ретривър“.

„Открия ли него — помисли Винс, — ще открия и кучето.“

Това беше първият успех и той потвърждаваше предчувствието му, че притежаването на ретривъра, е част от неговата велика мисия.

За да го отпразнува, той поръча още едно блюдо с морски специалитети и бира.

13

Травис, Нора и Айнщайн прекараха нощта срещу петък в един мотел северно от Сан Франциско, в окръг Марин. От крайпътен магазин купиха шест кутийки бира „Сан Мигел“, а от ресторант за бързо хранене — печено пиле за излет, бисквити, салата от зеле и вечеряха с тях в стаята си.

Айнщайн одобри пилето и показа значителен интерес към бирата.

Травис реши да налее половината от кутията в новата чиния от жълта пластмаса, купена специално за Айнщайн при лудото пазаруване през деня.

— Но не повече от половината, не ме интересува колко я харесваш. Трябваш ми трезвен за няколко въпроса и отговора.

След вечерята тримата седнаха на огромното легло, а Травис разопакова играта „Скрабъл“. Постави върху дюшека дъската за игра с разграфената повърхност надолу, а Нора му помогна да подредят пуловете-букви в двайсет и шест купчинки.

Айнщайн ги наблюдаваше съсредоточено и не показа дори леко опиянение от половинката Сан Мигел.

— Добре — започна Травис. — Имам нужда от по-подробни отговори от онези, които успя да ни дадеш с „да“ и „не“. Хрумна ми да пробваме с буквите.

— Гениално — съгласи се Нора.

Травис се обърна към кучето:

— Аз ти задавам въпроса, а ти показваш буквите, с които мога да напиша отговора, една по една, дума по дума. Разбра ли?

Айнщайн премигна към Травис, погледна струпаните пулове, отново вдигна поглед към Травис и на устата му се появи подобие на усмивка.

Травис продължи:

— Хайде, да почваме. Знаеш ли името на лабораторията, от която си избягал?

Айнщайн побутна с нос купчинката „Б“.

Нора извади един пул и го постави върху тази част от дъската, която Травис бе оставил свободна.

След по-малко от минута кучето написа с тяхна помощ „БАНОДАЙН“.

— Банодайн — рече Травис замислено. — Изобщо не съм чувал. Това ли е цялото име?

Айнщайн се поколеба, после започна да избира още букви, докато изписа „КОРПОРАЦИЯ ЛАБОРАТОРИИ БАНОДАЙН“.

Върху един лист от малкото бележниче, оставено в стаята, Травис записа отговора и след това върна пуловете по местата им.

— Къде се намира Банодайн? ЪРВИН.

— Логично е — каза Травис. — Аз те намерих в горите северно от Ървин. Е, добре, открих те във вторник, осемнадесети май. Кога си избягал от Банодайн?

Айнщайн не отместваше поглед от пуловете, започна да вие и не избираше нищо.

— От всичко, което прочете — продължи Травис, — ти научи какво означава месец, седмица, ден и час. Вече имаш понятие за време.

Кучето се обърна към Нора и продължи да вие.

Тя обясни:

— Сега има понятие за време, но не е имал по време на бягството, затова му е трудно да си спомни колко дълго е скитал из гората.

Айнщайн незабавно започна да показва букви: ТОЧНО ТАКА.

— Знаеш ли имената на някои от изследователите в Банодайн?

ДЕЙВИС УЕДЪРБИ.

Травис записа името.

— А други?

С непрекъснати колебания за правилния правопис, Айнщайн успя да изпише ЛАУТОН ХЙИНЗ, АЛ ХАДСТАН и още няколко.

След като ги записа в мотелското бележниче, Травис попита:

— Значи това са някои от хората, които ще те търсят.

ДА. И ДЖОНСЪН.

— Джонсън? — каза Нора. — И той ли е един от учените?

НЕ. Ретривърът помисли минутка, разгледа купчинките букви и накрая ги избра: СИГУРНОСТ.

— Той ли е шеф на службата за сигурност в Банодайн? — попита Травис.

НЕ. ПОВЕЧЕ.

— Сигурно е от някое федерално управление — каза Травис на Нора, докато тя връщаше буквите по техните места.

Нора се обърна към Айнщайн:

— Знаеш ли първото име на този Джонсън?

Айнщайн заразглежда буквите, издавайки тих звук. Травис точно щеше да му каже, че няма смисъл да се мъчи, ако не знае първото име на Джонсън, но точно тогава кучето опита да го напише: ЛЕМУУУЛ.

— Няма такова име — каза Нора, прибирайки буквите.

Айнщайн опита пак: ЛАМИУУЛЛ. После: ЛИМУУЛ.

— Това също не е име — рече Травис.

Трети опит: ЛИМУЕЛ.

Травис разбра, че кучето прави опит да изпише името звук по звук с познати думи. Той сам избра шест буквени пула: ЛЕМЮЪЛ.

— Лемюъл Джонсън — изговори го Нора.

Айнщайн се наведе напред и подуши врата й. Започна тъй да се гърчи от удоволствие, че е успял да предаде името, та чак пружините на мотелското легло заскърцаха.

После престана да души Нора и написа ТЪМЕН ЛЕМЮЪЛ.

— Тъмен? — учуди се Травис. Да не би под „тъмен“ да разбираш… зъл?

НЕ. ТЪМЕН.

Нора върна буквите и попита:

— Опасен?

Айнщайн изсумтя към нея, после към Травис — явно искаше да им каже, че понякога са непоносимо тъпи. НЕ. ТЪМЕН.

За момент постояха мълчаливи и умислени и накрая Травис възкликна:

— Черен! Искаш да кажеш, че Лемюъл Джонсън е чернокож.

Айнщайн бафна съвсем тихо, поклати глава нагоре-надолу и помете с опашка покривката на леглото. После посочи двадесет и осем букви, най-дългия отговор досега: ВСЕ ОЩЕ ИМА НАДЕЖДА ДА СЕ ОПРАВИТЕ.

Нора се засмя.

Травис отбеляза:

— Много си отворен.

А всъщност беше много радостен, изпълнен с възторг, който не би могъл да опише с думи, ако трябваше да го стори. С ретривъра разговаряха вече много седмици, но пуловете на Скрабъл разкриха неподозирани преди възможности за общуване. Повече от всякога Айнщайн приличаше сега на тяхно собствено дете. Усещаха и едно необикновено опиянение от прекрачването отвъд границите на нормалния човешки опит, усещаха, че се различават и превъзхождат другите. Разбира се, Айнщайн не беше обикновено куче, и умът му бе повече на човек, отколкото на животно — но той си оставаше преди всичко куче — и разумът му се отличаваше по вид от човешкия, затова в техния междувидов диалог винаги щеше да има нещо тайнствено и съвсем необяснимо. Травис се взираше в буквите ВСЕ ОЩЕ ИМА НАДЕЖДА ДА СЕ ОПРАВИТЕ и мислеше дали в тях не може да се прочете едно по-многозначно послание, насочено към цялото човечество.

Следващия половин час продължиха да разпитват Айнщайн, а Травис записваше неговите отговори. Не след дълго стигнаха и до жълтоокото чудовище, убило Тед Хокни.

— Що за проклет звяр е това? — каза Нора.

ЧУЖДИЯ.

Травис се обади:

— Чуждия ли? Какво искаш да кажеш?

ТАКА ГО НАРИЧАХА.

— Хората от лабораторията ли? — попита Травис. — Защо са го наричали Чуждия?

ЗАЩОТО НЕ МУ Е ТУК МЯСТОТО.

— Не разбирам — каза Нора.

ДВА УСПЕХА. АЗ И ТОЙ. АЗ СЪМ КУЧЕ. ТОЙ Е НЕЩО КОЕТО НЯМА ИМЕ. ЧУЖДО.

Травис попита:

— Той също ли е интелигентен?

ДА.

— Колкото тебе?

МОЖЕ БИ.

— Господи Исусе — Травис беше потресен.

Айнщайн издаде нещастен звук и постави глава върху коляното на Нора — искаше да получи утехата, която само галенето можеше да му осигури.

Травис продължи:

— Защо са искали да създадат подобно нещо?

Айнщайн се върна към подредените букви: ДА УБИВА ЗА ТЯХ.

По гръбнака на Травис премина ледена тръпка и замря някъде дълбоко в него.

— А кого са искали да убива?

ВРАГА…

— Кой враг? — попита Нора.

ПРИ ВОЙНА.

Разбирането на истината породи отвращение, от което им се повдигна. Травис се облегна върху дъската на леглото. Спомни си думите, които каза на Нора — че даже и свят без бедност и с всеобща свобода няма да е рай — в него ще останат проблемите на човешкото сърце и всичките болезнени прищевки на човешкия ум.

Обърна се към Айнщайн:

— Значи искаш да ни кажеш, че Чуждият е прототип на генетично проектиран войн. Нещо като… много интелигентно, смъртоносно полицейско куче, създадено за бойното поле.

ТОЙ Е НАПРАВЕН ДА УБИВА. ТОЙ ИСКА ДА УБИВА.

Подреждайки пуловете с букви за последните думи, Нора остана ужасена.

— Но това е лудост. Как изобщо е възможно да се контролира такова нещо? Как могат неговите господари да са сигурни, че няма да се обърне срещу тях?

Травис се надигна от облегалката. Обърна се към Айнщайн:

— Защо Чуждият търси тебе?

МРАЗИ МЕ.

— Защо те мрази?

НЕ ЗНАМ.

Докато Нора връщаше буквите, Травис попита:

— Ще продължи ли да те преследва?

ДА. ВИНАГИ.

— Как успява подобно създание да се движи незабелязано?

ПРЕЗ НОЩТА.

— И все пак…

КАКТО ПЛЪХОВЕТЕ ОСТАВАТ НЕЗАБЕЛЯЗАНИ.

Нора беше объркана.

— Но как открива следите ти?

ЧУВСТВА МЕ.

— Чувства те? Какво искаш да кажеш?

Ретривърът обмисля доста дълго отговора на тоя въпрос, понечва и се отказва от буквите няколко пъти, но най-накрая написа: НЕ МОГА ДА ОБЯСНЯ.

— Ти също ли го чувстваш? — попита Травис.

ПОНЯКОГА.

— Сега чувстваш ли го?

ДА. МНОГО ОТДАЛЕЧ.

— Много, много далеч — съгласи се Травис. — Стотици мили. Наистина ли може да те почувства и проследи от такова разстояние?

И ОТ ПО-ГОЛЯМО.

— И сега ли върви по петите ти?

ИДВА.

Травис почувства още по-вледеняваща тръпка.

— Кога ще те открие?

НЕ ЗНАМ.

Кучето изглеждаше унило и отново трепереше.

— Скоро ли? Дали ще усети скоро къде си?

МОЖЕ БИ НЕ СКОРО.

Травис видя бледото лице на Нора. Постави ръка на коляното й и каза:

— Няма през целия си живот да бягаме от него. Проклети да сме, ако го направим. Ще си намерим някъде място за живеене и ще го чакаме там — място, в което ще успеем да се подготвим за отбрана и никой няма да ни попречи да се справим с Чуждия, когато пристигне.

Треперейки, Айнщайн докосна още няколко букви с нос, а Травис ги подреди:

ТРЯБВА ДА СИ ОТИДА.

— Какво искаш да кажеш? — попита той, докато връщаше пуловете.

АЗ ЗАПЛАХА ЗА ВАС.

Нора обгърна с ръце ретривъра и го притисна до себе си.

— Не смей дори да си помислиш подобно нещо. Ти си част от нас. Ти си от семейството, дявол те взел, ние сме едно семейство, правим всичко заедно и ще си помагаме един на друг до края, защото така правят семействата — тя престана да притиска кучето, взе главата му в ръце, опря носа си до неговия и се вгледа дълбоко в очите му. — Ако някоя сутрин се събудя и открия, че си тръгнал, ще ми се пръсне сърцето — в очите й проблясваха сълзи, а гласът й трепереше. — Разбираш ли ме, рошава муцуно? Ако решиш да ни напуснеш, сърцето ми ще се пръсне.

Кучето се отдръпна от нея и отново започна да избира букви:

АЗ ЩЕ УМРА.

— Ще умреш, ако ни напуснеш ли? — попита Травис.

Кучето избра още пулове, изчака, докато те разгледаха думите, после погледна сериозно към всеки от тях, за да се увери, че разбират добре какво иска да им каже: УМРА ЗАЩОТО САМОТЕН.