Дийн Кунц
Пазители (3)

2

Докато Нора Девън приготвяше вечерята си в кухнята, телефонът звънна отново. Молеше се да не е той.

Но напразно.

— Зная от какво имаш нужда — каза Стрек. — Зная от какво имаш нужда.

„Дори не съм красива — искаше да каже тя. — Аз съм една обикновена, трътлеста стара мома, и какво можеш да искаш от мене? Няма опасност да ме харесваш, защото не съм красива. Сляп ли си?“ Но не можа да каже нищо.

— А ти самата знаеш ли от какво имаш нужда? — попита той.

Най-накрая тя намери сили да проговори и му каза:

— Махай се.

— Аз знам какво ти трябва. Ти може да не знаеш, но аз знам.

Този път тя затвори първа, като тръшна слушалката тъй силно, че можеше да го заболи ухото.

По-късно, в осем и половина, телефонът звънна отново. Тя седеше върху леглото, четеше „Големите надежди“ и ядеше сладолед. Първият звън така я стресна, че лъжичката се изплъзна от ръката й и падна в чинията и тя почти разсипа десерта.

Остави сладоледа и книгата и се загледа тревожно в телефона, който стоеше върху нощната масичка. Остави го да звъни десет пъти. Петнайсет. Двайсет. Резкият звук на звънчето изпълваше стаята, ехтеше между стените и накрая й се стори, че всеки звън стърже черепа й.

Постепенно разбра, че ще направи голяма грешка, ако не се обади. Той знаеше, че тя е тук и е твърде уплашена, за да вдигне слушалката, а това сигурно му доставяше удоволствие. Той обичаше да се налага повече от всичко друго. По някакъв извратен начин нейното страхливо криене щеше да му вдъхне смелост. Нора никога не беше противоречала никому, но сега разбра, че ще трябва да се научи да се защитава — и то бързо.

На трийсет й първия звън вдигна слушалката.

Стрек каза:

— Не спирам да мисля за тебе.

Нора не отговори.

Тогава Стрек каза:

— Имаш красива коса. Толкова тъмна. Почти черна. Гъста и лъщяща. Искам да я реша с ръцете си.

Тя трябваше да каже нещо и да го постави на мястото му — или да затвори. Но не смогна да направи нищо.

— Никога не съм виждал очи като твоите — каза Стрек, като дишаше запъхтян. — Сиви, но не като другите сиви очи. Дълбоки, топли, много секси.

Нора стоеше като парализирана и не можеше да пророни дума.

— Много си хубава, Нора Девън. Много хубава. И знам какво ти трябва. Да. Наистина знам, Нора. Знам от какво имаш нужда и ще ти го дам.

Във вцепенението си тя се разтрепери. Пусна слушалката върху апарата. Наведена напред в леглото, усещаше как се разпада от треперене преди да й мине малко.

Не притежаваше огнестрелно оръжие.

Почувствува се нищожна, крехка и ужасно самотна.

Мислеше си дали трябва да се обади на полицията. Но какво щеше да каже? Че е станала обект на полово изнудване? Щяха да го обърнат на смях. Тя? Цел на сексуални стремежи? Една стара мома, невзрачна като суха пръст, която по нищо не приличаше на онези жени, дето завъртат мъжките глави и ги карат да сънуват еротични сънища. Полицаите щяха да предположат, че си е въобразила и е истеричка. Или пък щяха да заключат, че тълкува учтивостта на Стрек като полов стремеж, което тя самата помисли отначало.

Навлече един син пеньоар върху мъжката пижама, която носеше, и завърза колана. Изтича боса долу в кухнята, където с колебание измъкна един сатър от поставката до готварската печка. Светлината блещукаше като малко поточе течно сребро върху добре наточеното острие.

Както въртеше лъщящия нож в ръката си, забеляза, че очите й се отразяват в широкото, плоско острие. Гледаше образа си в полираната стомана и се чудеше дали е възможно да използува това ужасно оръжие срещу друго човешко същество даже и за самоотбрана.

Надяваше се никога да не разбере.

Като се върна в стаята си, постави сатъра на леснодостъпно място — върху нощната масичка.

Съблече пеньоара, седна на края на леглото и се обгърна с ръце, като се опитваше да спре треперенето.

— Защо аз? — каза тя гласно. — Защо е избрал точно мене?

Стрек каза, че е хубава, но Нора знаеше, че не е истина. Собствената й майка я беше изоставила в ръцете на леля Вайълет и я посети само два пъти за двайсет и осем години — последния път Нора беше на шест. Така и не разбра кой е баща й, а никой от фамилията Девън не пожела да я вземе при себе си — нещо, което Вайълет с присъщата си откровеност приписваше на нейната грозота. И въпреки че Стрек каза, че е хубава, не беше възможно да е пожелал нея. Не, това, което искаше той, беше приятната тръпка да я плаши, да господствува над нея и да я наранява. Имаше такива хора. Тя беше чела за тях в книгите и вестниците. А леля Вайълет я предупреждаваше хиляди пъти, че ако изобщо някой мъж я доближи с усмивка и сладки приказки, единственото му желание беше да я вдигне нависоко, та да изпита удоволствие от болката й, когато я изхвърли оттам.

След малко треперенето й отслабна. Нора си легна отново. Останалият сладолед се беше стопил, затова го остави върху нощната масичка. Взе в ръце романа на Дикенс и се опита отново да потъне в историята на Пип. Но вниманието й непрекъснато се отклоняваше към телефона, към сатъра — и към отворената врата на горния коридор, където все й се привиждаше някакво движение.

3

Травис влезе в кухнята и кучето го последва.

Той посочи с пръст хладилника и каза:

— Покажи ми. Направи го пак. Подай ми една бира. Искам да видя как го направи.

Кучето не помръдна.

Травис приклекна.

— Слушай, рошава муцуно. Кой, мислиш, те измъкна от оная гора и те спаси от това, което те преследваше? Аз. Кой ти купи хамбургери? Аз. После те изкъпах, нахраних и ти дадох дом. А сега ти ми дължиш нещо. Не се преструвай повече на скромен. Ако наистина можеш да го отвориш, направи го!

Кучето приближи старичкия „Фриджидеър“, наведе глава към долния ъгъл на емайлираната врата, захапа яко края й и дръпна назад, като напрягаше цялото си тяло. Гумената лента се отлепи с едва чуто всмукване на въздух. Вратата се отвори широко.

Кучето веднага застана пред отворения хладилник, подскочи и постави двете си лапи широко върху една от решетките.

— Дяволска работа — каза Травис и се доближи.

Кучето надничаше във втория рафт, където Травис беше оставил кутии бира, диетично Пепси и зеленчуков сок V-8. То извади още един „Корс“, пусна лапи върху пода и отиде при Травис, оставяйки хладилника да се затвори.

Той пое бирата, както стоеше с една бира във всяка ръка, каза повече на себе си, отколкото на кучето:

— Добре, някой може да те е научил да отваряш врата на хладилник. Даже може да те е научил да разпознаваш бирата, марката й по кутията и как да му я носиш. Но все пак тук има някаква загадка. Възможно ли е марката, която са те учили да познаваш, да е същата, която аз имам в хладилника си? Вероятно е, но не много. Освен това, аз не съм ти казвал нищо. Не съм молил да ми носиш бира. Ти го направи на своя глава, като че ли си сметнал, че точно в момента ми се пие бира. А наистина ми се пие.

Травис остави едната кутия на масата. Отри другата в ризата си, отвори капачето и отпи няколко глътки. Не се тревожеше, че кутията е била в устата на кучето. Беше твърде развълнуван от учудващата му ловкост, за да мисли за микроби. Освен това то хващаше кутиите за дъното, сякаш знаеше хигиенните изисквания.

Ретривърът го гледаше как пие.

Като изпи една трета от бирата, Травис си обърна към кучето:

— Ти струва ми се, разбра, че съм напрегнат и тревожен и реши, че една бира ще ми помогне да се отпусна. Полудявам ли или що? Та това е аналитично мислене. Е, много домашни животни усещат настроението на своите господари. Но колко от тях знаят какво е бира и колко от тях разбират, че тя може да прави стопанина по-благосклонен? И друго — как разбра, че има бира в хладилника? Възможно е да си я видял вечерта като си правех сандвичи, и все пак…

Ръцете му трепереха. Отпи още бира, а зъбите му леко тракаха при допира с кутията.

Кучето заобиколи червената маса от Формика и стигна до вратата на двата шкафа под мивката. Отвори единия, завря главата си в тъмното, извади от там кутийка кучешки бисквити „Милк-Боун“ и ги отнесе право при Травис.

Той се засмя и каза:

— Е, добре, щом аз мога да си пия бирата с твоя помощ, значи и ти заслужаваш почерпка — и взе опаковката от кучето, за да му я отвори. — Няколко бисквити ще ти оправят ли настроението, рошава муцуно? — той постави пакет на пода. — Имам ти доверие, че няма да прекаляваш с яденето като обикновените кучета — засмя се той. — Дявол го взел, мисля, че спокойно мога да ти поверя и колата да я караш.

Ретривърът извади ловко една бисквита от пакета, седна с разкрачени задни лапи и щастливо захрупа почерпката.

Травис издърпа един стол, седна на масата и каза на кучето:

— Ти ме караш да вярвам в чудеса. Знаеш ли какво правех в ония гори тази сутрин?

Усърдно раздробявайки бисквитата с челюстите, кучето изглежда не обръщаше внимание на Травис в момента.

— Това беше една сантиментална екскурзия — исках да си спомня колко ми беше приятно в планините Санта Ана когато бях още момче, в дните преди… преди животът ми да стане толкова тъжен. Исках да убия няколко змии — както правих, когато бях малък, — да бродя, да разглеждам и да чувствам хармонията на живота, както едно време. Защото вече много отдавна не ме е грижа дали съм жив или мъртъв.

Кучето спря да дъвче, преглътна трудно и се втренчи съсредоточено в Травис.

— Напоследък изпадам в депресии по-мрачни от обратната страна на луната. Знаеш ли какво е депресия, пухчо?

Оставяйки бисквитата Милк-Боун, ретривърът стана и се доближи до него. Погледна го в очите със същата парализираща прямота и дълбочина като преди.

Когато погледите им се срещнаха, Травис каза:

— Но все пак не помислих за самоубийство. Знаеш, бях възпитан като католик и въпреки че от години не съм стъпвал в църковна служба, все още мисля, че вярвам. А за един католик самоубийството е смъртен грях. Нещо като убийство. Освен това съм твърде умен и упорит, за да се предпазвам, колкото и мрачни да стават обстоятелствата.

Ретривърът мигна, но не наруши общуването с погледи.

— Отидох в ония гори да потърся щастието, което някога имах. А се натъкнах на тебе.

— Аф — каза кучето, сякаш искаше да каже: „добре“.

Той хвана главата му с две ръце, наведе своето лице към неговото и каза:

— Депресия. Чувствуваш, че животът ти е бил безсмислен. Как може едно куче да знае тия работи, м-м-м-м? Кучето не се тревожи за нищо, нали? За него всеки ден е радостен. Ама наистина ли разбираш за какво ти приказвам, а, момче? За бога, струва ми се, че разбираш. Но не ти ли приписвам твърде много разум, твърде много мъдрост, пък даже и да си някое куче-магьосник от приказките? А? Разбира се, ти можеш да правиш изумителни номера, но това не значи, че ме разбираш.

Ретривърът се дръпна и се зае пак с пакета Милк-Боун. Взе опаковката със зъби и разсипа двайсет — трийсет бисквити на линолеума.

— Ето, пак същото — каза Травис. — Една минута приличаш на получовек — а следващата вече си просто едно куче с кучешките му проблеми.

Но изглежда ретривърът не беше гладен. Започна да побутва бисквитите с черния връх на муцуната си и като се заемаше само с по една бисквита, ги подреждаше една под друга точно в свободната среда на кухнята.

— Какво е това пък сега?

Беше подредил вече пет в линия, която постепенно извиваше надясно. С шестата подчерта извивката. Докато го наблюдаваше, Травис бързо допи първата си бира и отвори втората. Усещаше, че му е нужна.

Кучето огледа редицата бисквити за секунда, сякаш не беше сигурно какво точно е започнало да прави. Пристъпи напред-назад няколко пъти с очевидна несигурност, но накрая прибави още две бисквити към линията. Погледна Травис, после Формата, която създаваше на пода, и добута с муцуната девета бисквита.

Травис изпи глътка бира и напрегнато зачака какво ще се получи.

Разтърсвайки глава и пухтейки от безсилие, кучето отиде до другия край на стаята и се загледа в ъгъла с наведена глава. Травис се зачуди какво ли прави. Някак му хрумна, че кучето е отишло в ъгъла да се концентрира. След малко то се върна и довлече десетия и единадесетия елемент на увеличената конструкция.

Отново го облада предчувствие, че ще се случи нещо много важно. Стисна палци с напрежение.

Този път не остана излъган. Златният ретривър беше използувал деветнадесет бисквити за да нарисува един разпознаващ се, макар и груб, въпросителен знак върху пода на кухнята и сега гледаше Травис с изразителните си очи.

Въпросителен знак.

И той значеше: „ЗАЩО?“ Защо си бил толкова потиснат?

Защо чувствуваш, че животът ти е безсмислен и празен?

Кучето явно разбра какво му беше казал. Е, да, то може бе не разбираше точно езика, не схващаше всяка негова дума, но някак възприемаше значението на това, което беше казал, или поне достатъчно от смисъла, за да прояви интерес и любопитство.

И, за Бога, ако то разбираше смисъла на въпросителния знак, значи можеше да мисли абстрактно! Самото понятие за прости символи — азбуки, цифри, въпросителни знаци, удивителни — които предават по стенографски начин сложни идеи… да, това изискваше абстрактно мислене. А абстрактното мислене е запазено само за един биологически вид на земята: човека. Невъзможно беше да се помисли, че този златен ретривър е човек, но някак той беше придобил интелектуални умения, с които никое друго животно не можеше да се гордее.

Травис беше стъписан. Но във въпросителната нямаше нищо случайно. Беше грубовато, но не безцелно нарисувана. Някъде кучето беше виждало този символ и беше обучено да го познава. Теоретиците на статистиката казваха, че неограничен брой маймуни, оставени заедно с неограничен брой пишещи машини, все някой ден ще успеят да възпроизведат цялата велика английска литература просто по пътя на безкрайната поредица от случайности. Той изчисли, че ако това куче е изписало въпросителна от бисквити само за около две минути по чиста случайност, то вероятността да направи това е десет пъти по-малка, отколкото всички ония маймуни да напишат отново пиесите на Шекспир.

Кучето го гледаше с очакване.

Когато се изправи, той усети, че краката му треперят. Отиде до внимателно подредените бисквити, разпиля ги навсякъде по пода и се върна при стола си.

Ретривърът изгледа внимателно разхвърляните елементи, хвърли на Травис въпросителен поглед и подуши отново бисквитите. Изглеждаше объркан.

Травис чакаше.

Къщата беше необичайно тиха, като че ли времето беше спряло да тече за всички живи същества, машини, и предмети на земята — но не и за него, за ретривъра и за нещата в кухнята.

Най-накрая кучето започна отново да побутва бисквитите с нос като преди. След минута — две на пода имаше въпросителен знак.

Травис глътна малко Корс. Сърцето му биеше силно. Ръцете му бяха потни. Беше изпълнен с учудване и трепет, радост и страх от непознатото, едновременно обзет от страхопочитание и заинтригуван. Искаше да се засмее, защото не беше виждал толкова интересно живо същество. Но му се и плачеше, защото само преди час животът му се струваше студен, мрачен и безсмислен. Но колкото и болка да му беше причинил, животът (той сега разбра това) му беше все пак скъп. Всъщност той усещаше, че Бог му е пратил ретривъра, за да го отвлече от мрачните мисли, да му напомни, че светът е пълен с изненади и отчаянието е безсмислено, ако човек не е разбрал целта — и необикновените възможности — на своето съществувание. Травис искаше да се смее, но смехът му се превърна в ридание. А когато се поддаде на сълзите, неочаквано започна да се смее. Опита се да се изправи, но разбра че е по-разтреперан отпреди, твърде разтреперан, тъй че всичко, което можеше да направи, беше да отпие една дълга глътка Корс.

Леко напрегнато, кучето навеждаше главата си ту надясно, ту наляво и го гледаше, сякаш мислеше, че е полудял. Да, беше полудял. Преди месеци. Но сега беше добре.

Той остави Корса и избърса сълзите от очите си с лакти. После каза:

— Ела тук, рошава муцуно.

Ретривърът се поколеба, след това го доближи.

Той рошеше и гледаше козината му, чешеше го зад ушите.

— Развличаш ме, но ме и плашиш. Нямам представа откъде си дошъл и как си научил всичко, но наистина се появи точно където си най-нужен. Въпросителен знак, а? Господи. Добре. Искаш да знаеш защо за мене в живота няма радост и смисъл? Ще ти кажа. Ще го направя, за Бога. Ще седя тука, ще си взема още една бира и ще се изповядам на едно куче. Но първо… първо ще ти дам име.

Ретривърът изсумтя с ноздри, като че ли искаше да каже: „Добре, крайно време беше.“

Като държеше главата на кучето и го гледаше право в очите, Травис каза:

— Айнщайн. От сега нататък твоето име, рошава муцуно, ще бъде Айнщайн.

4

Стрек се обади отново в девет и десет. Нора сграбчи телефона още при първото звънене, твърдо решена този път да му натрие носа и да му каже да я остави на мира. Но кой знае защо, тя отново застина от страх и не можеше да пророни дума.

Той каза с противно интимна нотка в гласа:

— Липсвам ли ти, красавичке? М-м-м-м? Искаш ли да дойда при тебе и да бъда твоето мъжле?

Тя затвори.

„Какво ми става“ — чудеше се. „Защо не мога да му кажа да се маха и да престане да ме тормози?“

А може би причината за нейното безмълвие беше тайното желание да чуе как някой мъж — пък бил той и отвратителен екземпляр като Стрек — я нарича красива. Въпреки, че той никога не можеше да бъде нежен и любящ, тя го слушаше и се опитваше да си представи колко ще е приятно, ако един добър мъж й говори хубави неща.

„Добре де, не си красива — каза си тя — и никога няма да бъдеш, тъй че престани да се превъзнасяш. Следващия път му натрий носа.“

Стана от леглото и тръгна по коридора към банята, където имаше огледало. По примера на Вайълет Девън, Нора не беше поставила огледала никъде в къщата освен в баните. Не обичаше да се оглежда, защото това, което виждаше, я натъжаваше.

Но точно тази нощ тя пожела да се види в огледалото, защото ласкаенето на Стрек, макар и студено и пресметливо, събуди любопитството й. Не че се надяваше да види някоя красива черта, незабелязана преди. Не. Грозното пате да стане лебед за една нощ… това беше самонадеяно и напразно очакване. Тя по-скоро искаше да се убеди пак, че е непривлекателна. Нежеланият интерес на Стрек раздвижи мислите на Нора, защото тя се чувствуваше удобно в затворената си самота и искаше да се успокои като се убеди отново, че той само й се подиграваше. Никога няма да изпълни заканите си, че нейното самотно спокойствие ще трае вечно. Или поне си мислеше така, когато влезе в банята и запали лампата.

Тясното помещение беше облицовано с бледосини плочки от пода до тавана, само цокълът беше от бели плочки. Имаше голяма седяща вана. Останалото беше от бял порцелан и месинг. Голямото огледало се беше понадраскало от времето.

Погледна косата си, за която Стрек беше казал, че е хубава, тъмна и лъщяща. Беше безцветна, без естествен блясък и според нея не беше лъщяща, а мазна, въпреки че я ми тази сутрин.

Тя огледа набързо челото, скулите, носа, формата на устата, устните и брадичката си. Прекара колебливо ръка по очертанията на лицето си, но не откри нищо привлекателно за един мъж.

Накрая погледна без желание очите си, които Стрек беше нарекъл прекрасни. Те имаха сив оттенък, но изглеждаха уморени и без блясък. Не можеше да понася собствения си поглед повече от няколко секунди. Очите й потвърдиха ниското мнение за външния й вид. Но освен това… да, в очите й гореше някакъв приглушен гняв, който я разтревожи, защото не й беше присъщ — гняв към това, в което се беше оставила да я превърнат. Разбира се, това беше съвсем безсмислено, защото самата природа я беше направила такава — просто една мишка — и не беше по силите й да се промени.

Когато извърна поглед от цветното огледало, усети разочарование, че само проверката й не донесе никакви изненади или преоценка. Почти веднага това разочарование прерасна в трудно поносимо отвращение. Тя застана на прага на банята, клатейки глава, учудена от собствените си забъркани мисли.

Искаше ли тя да се хареса на Стрек? Разбира се, че не. Той беше зъл, противен, опасен. Да пожелае неговото одобрение беше последното нещо, което би поискала. Може би нямаше да има нищо против, ако друг мъж я погледне доброжелателно, но не и Стрек. Трябваше да коленичи и да благодари на Бога, задето я създаде — иначе, ако беше съвсем малко привлекателна — Стрек щеше да премине от заплахи към действия. Щеше да пристигне тук и да я изнасили… или да я убие. Как можеш да си сигурен за такъв човек? Как можеш да знаеш докъде ще стигне? Мисълта за убийство не беше бълнуване на изнервена стара мома, не и в тези времена: вестниците бяха пълни с подобни неща.

Тя ясно осъзна, че е беззащитна и забърза към спалнята, където беше оставила касапския сатър.

5

Повечето хора вярват, че психоанализата облекчава нещастието. Те са сигурни, че могат да превъзмогнат всичките си проблеми и да постигнат душевен мир, стига само да разберат собствената си психика, причините за лошото си настроение и саморазрушителното си поведение. Но Травис вече знаеше, че не е така. От много години той безпощадно анализираше себе си, отдавна бе разбрал защо се е превърнал в самотник, неспособен да се сприятели с никого. Но въпреки че разбираше всичко, не можа да се промени.

Беше почти полунощ, а той седеше в кухнята, пиеше поредната бира Корс и разказваше на Айнщайн как сам си е наложил да се затвори в себе си. Айнщайн клечеше неподвижен пред него и, без да се прозява, внимателно слушаше историята му.

— Още от самото начало, като дете, бях самотник, въпреки че не ми липсваха и неколцина приятели. Там е работата, че предпочитах да бъда със себе си, а не с тях. Сигурно ми е такъв характерът. Искам да кажа… когато бях дете още не знаех каква опасност представлява за хората моето приятелство.

Майката на Травис беше починала при раждането му и той знаеше това от малък. След време възприе нейната смърт като лоша поличба за последвалите нещастия. Това беше ужасен знак — но като дете още не го подозираше, не беше обременен с чувства за вина.

Докато стана на десет години. Точно тогава почина брат му Хари. Хари беше на дванайсет, две години по-голям от Травис. Една юнска сутрин, беше понеделник, Хари успя да убеди Травис да слязат до близкия плаж, въпреки че баща им строго беше забранил да ходят там и да плуват без него. Плажчето беше уединено, в малък залив, нямаше спасители и нямаше други плувци освен тях двамата.

— Хари го повлече мъртвото подводно течение — каза Травис на Айнщайн. — Бяхме във водата на не повече от десет фута един от друг и проклетият водовъртеж го хвана, завлече го навътре, а мене не можа. Аз даже заплувах подире му, опитах се да го спася и трябваше да попадна в същото течение, но изглежда то е променило посоката си точно след като сграбчи Хари и така аз се озовах жив и здрав на брега — той погледна червената повърхност на кухненската маса, но всъщност виждаше бушуващото, вероломно, синьо-зелено море. — А обичах брат си повече от всеки друг.

Айнщайн зави тихо, сякаш от съчувствие.

— Никой не ме обвини за станалото с Хари. Той беше по-големият. Отговорността тежеше върху него. Но аз чувствах, че… че щом течението взе Хари, трябваше да вземе и мене.

От запад задуха нощен вятър и някъде тихо затрака недобре затворен прозорец.

След още една глътка бира Травис продължи:

— През лятото, когато бях на четиринайсет, страшно много исках да отида на лагер за тенисисти. Тогава бях луд по тениса. Затова татко ме записа във всякакви курсове в едно градче недалеч от Сан Диего — цял месец интензивни тренировки. Една неделя пътувахме натам с колата, но… не стигнахме. Точно преди Оушънсайд някакъв камионджия заспал на волана и машината му навлезе в насрещното движение. Помете ни. Татко почина на място. Счупен врат, счупен гръбнак, строшен череп, премазани бели дробове. Бях до него на предната седалка и се измъкнах само с няколко порязвания, натъртвания и два счупени пръста на ръцете.

Кучето го слушаше съсредоточено.

— Същата история като при Хари. Трябваше да сме мъртви и двамата — и татко, и аз — но аз се отървах. А нямаше да тръгнем към проклетото градче, ако не настоявах толкова упорито за тоя тенис лагер. Сега вече нямаше друго обяснение. Никой, да речем, не може да ме обвини, че майка ми е починала при раждането, може би не съм виновен и за смъртта на Хари, но този път… Както и да е, може да не съм бил точно аз виновен, но вече стана ясно, че аз съм кутсуз, че не е безопасно хората да са близо до мене. Ако обичах някого, ако го обичах наистина, беше страшно сигурно, че той ще умре.

Тези трагични събития можеха да убедят само едно дете, че то е ходещо проклятие, но тогава Травис беше дете — само на четиринадесет години — и това стана единственото приемливо обяснение. Беше твърде млад да разбере, че в жестокостта на природата няма умисъл и човешкото мислене не може да обясни ударите на съдбата. Но на четиринайсет чувствуваше нужда от човешко обяснение за да продължи да живее и реши, че проклятието е самият той и ако се сприятели с някого, го осъжда на ранна смърт. И тъй като по рождение си беше малко затворен, не беше много трудно да заживее със себе си и сам да си е приятел.

Когато завърши успешно колеж на двадесет и четири години, вече беше заклет самотник, въпреки че като зрял човек имаше по-трезво обяснение за смъртта на своята майка, брат и баща. Вече не признаваше съзнателно пред себе си, че е кутсуз човек, не се самообвиняваше за нещастията, сполетели семейството му. Но си остана затворен, нямаше и близки приятели — отчасти защото беше загубил способността да създава и пази подобни връзки, но също защото знаеше, че няма да го споходи скръбта, ако няма кого да губи.

— Моите навици и защитата, която си изработих, ме държаха далеч от емоционално обвързване — каза той на Айнщайн.

Кучето се надигна и измина няколкото крачки, които ги деляха. Намести се между краката му и положи глава в неговия скут.

Като гледаше Айнщайн, Травис продължи:

— Изобщо нямах представа какво ще правя след колежа, а точно тогава военните събираха набор и аз отидох преди да са успели да ме повикат. Избрах армията. Частите със специално предназначение. Допадна ми. Може би защото… да, защото при тях съществуваше едно усещане за другарство и бях принуден да имам приятели. Виждаш ли, без да показвам, че се стремя да се сближа с някого, станах близък с тях, защото ситуацията го изискваше. Реших да направя кариера в службата. Когато се създаде Делта Форс — частта за борба с тероризма — успях да вляза там. В Делта имаше страшни момчета, добри другари. Викаха ми „Немия“ или „Арфиста“, защото не бях от приказливите, но напук на характера си успях да завържа приятелства. Тогава, при единадесетата операция, моят отряд отлетя за Атина с цел да освободи посолството на Щатите от група палестински екстремисти, които го бяха завладели. Вече бяха убили осем служители, продължаваха да убиват по един на час и не желаеха да преговарят. Уж ги нападнахме бързо и неочаквано, а се получи провал. Бяха минирали сградата с бомби. Умряха деветима от моя отряд. Само аз оживях. Куршум в крака. Шрапнел в задника. Но — оцелял.

Айнщайн вдигна глава от скута на Травис.

На Травис му се стори, че вижда съчувствие в кучешките очи. Може би защото точно това искаше да види.

— Беше преди осем години, тогава бях на двадесет и осем. Напуснах армията. Върнах се у дома в Калифорния. Сдобих се с разрешение за сделки с недвижими имоти, защото татко се занимаваше с продажба на недвижими имоти и аз не виждах какво друго мога да правя. Всъщност потръгна добре, сигурно защото не ми пукаше дали купуват къщите, които им показвах, не настоявах много за осъществяване на сделките, може би защото не им приличах на търговец. Но е факт, че станах брокер, защото се справих отлично. Открих собствена кантора, наех търговци.

Така беше срещнал Пола. Тя беше висока руса красавица, весела и умна и стихията й бяха сделките с недвижими имоти.

Даже се шегуваше, че в предишния си живот е била представителка на холандските колонизатори, когато са залъгали индианците с мъниста и огледалца, за да купят Манхатън. Тя беше поразена от Травис. Така му и каза: „Господин Корнъл, сър, аз съм поразена. Вие действате тихо, но силно. Никога не съм виждала някой да прилича толкова на герой, изигран от Клинт Ийстууд“. Травис се съпротивляваше само отначало. Не мислеше, че може да урочаса и Пола; или поне си налагаше да мисли така, защото все още не се беше върнал към детското си суеверие. Но не искаше да рискува болката от нова загуба. А тя продължаваше да го преследва, без да се смущава от неговата несигурност и след време той трябваше да признае, че е влюбен. Толкова влюбен в нея, че отвори душата си и й разказа за дългата гоненица със смъртта, нещо, за което не беше говорил никому. „Слушай — му беше казала Пола — мене никога няма да ме оплакваш. Аз ще те надживея, защото съм от тези, които не крият чувствата си. Изкарвам си го на хората около мене, така че ще съкратя твоя живот с десет години.“

Ожениха се с обичайната градска церемония преди четири години, в лятото след трийсет и втория рожден ден на Травис. Обичаше я. Господи, колко много я обичаше.

Каза на Айнщайн:

— Тогава още не знаехме, но в деня на сватбата тя беше вече болна от рак. Почина след десет месеца.

Кучето отново постави глава в скута му.

Известно време Травис стоя безмълвен.

Отпи малко бира.

Погали кучешката глава.

След малко продължи:

— След това се опитах да карам като преди. Винаги съм се гордял с това, че каквото и да стане, мога да се противопоставям на съдбата и да продължавам напред с гордо вдигната глава. Но това са глупости. Държах кантората за недвижими имоти още една година. Но вече изобщо не ме вълнуваше. Преди две години я продадох. Изтеглих в брой всичките си инвестиции. Взех парите и ги оставих в банката. Наех тази къща. Прекарах последните две години в мрачно настроение… е, умислен. Започвам да отбягвам хората. Нищо чудно, нали? Бях дяволски самотен. Разбираш ли, в мене се върнаха отново всичките ми мисли от детството. Отново започнах да вярвам, че съм опасен за всеки, който ме доближи. Но ти ме промени изведнъж, Айнщайн. За един ден станах съвсем друг. Кълна се, като че ли Провидението те изпрати, за да ми отвориш пак очите за тайнствената красота и чудесата на живота, които само един глупак може да пренебрегне и да се свие в черупката си.

Кучето отново го съзерцаваше.

Той надигна бирата, но кутията беше празна.

Айнщайн отиде до хладилника и донесе друга бира Корс.

Травис взе кутията от кучето и попита:

— Сега, като чу цялата тъжна история, какво мислиш? Не смяташ ли, че ще е малко глупаво да се навърташ около мене? Не смяташ ли, че е опасно?

Айнщайн издаде гърлен звук.

— Това „не“ ли беше?

Айнщайн се търколи по гръб и навири крака във въздуха, откривайки коремчето си както по-рано, когато позволи на Травис да му сложи нашийника.

Травис остави бирата, стана от стола, намести се на пода и го погали по коремчето.

— Е, добре — каза той. — Добре. Но не умирай заради мене, дяволе. Не смей да умираш заради мене.

6

Телефонът на Нора Девън иззвъня пак в единайсет.

Беше Стрек:

— В леглото ли си, хубавичке?

Тя не отговори.

— Не ме ли искаш при себе си?

Откакто звънна за последен път тя обмисляше как да се справи с него и наум й дойдоха няколко заплахи, които се надяваше да свършат работа. Каза му:

— Ако не ме оставиш на мира, ще ида в полицията.

— Нора, съвсем голичка ли спиш?

Беше седнала в леглото. Поизправи се още — напрегната и решителна.

— Ще ида в полицията и ще кажа, че… че си се опитал да ме насилиш. Ще го направя, кълна се.

— Искам да те видя голичка — каза той, без да обръща внимание на предупреждението.

— Ще излъжа. Ще кажа, че си ме и-изнасилил.

— Не желаеш ли да усетиш моите ръце върху гърдите си, Нора?

Леки конвулсии в стомаха я накараха да се приведе още в леглото.

— Ще накарам телефонната компания да подслушва апарата ми и да записва всички обаждания, за да имам доказателство…

— И да те целувам навсякъде, Нора. Нали ще ти е хубаво?

Конвулсиите се усилиха. Тя вече не можеше да спре треперенето. Гласът й едва се подчиняваше, когато употреби последната заплаха:

— Имам оръжие. Аз имам оръжие.

— Тази вечер ще ме сънуваш, Нора. Сигурен съм. Ще сънуваш как те целувам навсякъде, по цялото ти красиво тяло…

Тя тръшна телефонната слушалка.

Обърна се настрани в леглото, обгърна раменете си с ръце, присви колене и се сгуши под завивките. Конвулсиите не бяха причинени от някакво физическо неразположение. Те бяха чисто емоционална реакция, резултат от страх, срам и страшен безсилен гняв.

Малко по малко болката утихна. Страхът също намаля и остана само гневът.

Нормалните обстоятелства толкова я бяха отчуждили от живота навън, че тя изобщо не можеше да общува с хора и не би оцеляла извън стените на мрачния си дом — затворен свят само за нея. Тя не знаеше нищо за социални контакти. Никога не успя да проведе учтив разговор даже с Гарисън Дилуърт, адвоката на леля Вайълет — а сега и неин адвокат — по време на срещите им за прехвърлянето на имота. Отговаряше на въпросите му възможно най-кратко, не смееше да вдигне очи в негово присъствие, въртеше ръце в скута си и беше ужасно срамежлива. Страхуваше се от собствения си адвокат! Ако не можеше да се справи с Гарисън Дилуърт един толкова добронамерен мъж — как изобщо щеше да озапти звяр като Арт Стрек? И никога вече нямаше да приема техник в къщи — каквото и да се счупи; щеше просто да си живее сред разпадащите се и стареещи вещи, защото следващият можеше да бъде същия като Стрек — или още по-лош. По традиция още от леля й, Нора получаваше всички стоки направо в къщи от един близък магазин, тъй че не беше нужно да пазарува навън — но от страх нямаше да пуска и момчето-разносвач в къщи; да, той изобщо не се държеше агресивно, не я задължаваше или обиждаше по какъвто и да е начин, но все някога и той щеше да усети това, което усети Стрек — нейната лесна уязвимост…

Тя мразеше леля Вайълет.

Но, от друга страна, Вайълет беше права: Нора беше мишка. И като всички мишки да бяга, да се скрие и да се спотайва в тъмното беше нейна съдба.

Яростта й отслабна като конвулсиите.

На мястото на гнева се появи самотата и тя тихо зарида.

По-късно, облегната на дъската на леглото, бършейки зачервените си очи с кърпички „Клийникс“ и подсмърчайки, храбро се врече да не се превръща в отшелница. Все някак щеше да намери сила и смелост и да поема риска от появата във външния свят по-често от преди. Щеше да вижда повече хора. Да се запознае със съседите, които Вайълет повече или по-малко отбягваше. Да си създаде приятели. За Бога, трябваше да го направи. И нямаше да позволи на Стрек да я сплаши. Покрай всичко това щеше да се научи да преодолява и други проблеми, след време нямаше да е същата жена. Обеща на себе си. Закле си във всичко свято.

Обмисляше дали да не осуети опитите на Стрек като изключи телефона от контакта, но се опасяваше, че може да й потрябва. Ами ако се събуди от нечии стъпки в къщата и не успееше да го включи достатъчно бързо?

Преди да загаси лампата и да влезе под завивките, тя затвори вратата без ключ, като подпря дръжката с едно кресло. Вече легнала в тъмното, пипна с ръка касапския сатър, който беше поставила на нощната масичка и се успокои, че ръката й попада безпогрешно върху него.

Нора лежеше по гръб с отворени очи, съвсем будна. През щорите едва проникваше бледата кехлибарена светлина на уличните лампи. По тавана се редуваха тъмни и бледозлатисти ивици като че ли някакъв безкрайно голям тигър беше застинал в скока си над нейното легло. Тя не знаеше дали някога ще заспи отново спокойно.

Не знаеше също дали ще намери някой, който да мисли за нея — и да се грижи за нея — в големия свят навън, който се закле да овладее. Дали никой нямаше да заобича една мишка и да бъде нежен с нея?

Някъде далеч в нощта монотонно, като за панихида, изсвири влакова сирена. Звукът й беше кух, студен и тъжен.

7

Винсент Наско никога в живота си не беше имал толкова много работа. Нито беше изживявал подобно щастие.

Когато се обади на обичайния номер в Лос Анджелиз, за да съобщи за успеха си в дома на Ярбек, го пратиха на друг обществен телефон. Намираше се между един магазин за замразени млека и рибен ресторант на остров Балбоа в Нюпорт Харбър.

Там му се обади оня сладострастен, гърлен, но все пак момичешки глас. Тя говореше за убийство, но не го нарече така, не използуваше уличаващи думи, а някакви странни евфемизми, които не можеха да значат нищо в един съд. Говореше от друг, подбран наслуки, монетен автомат, така че почти нямаше възможност да подслушват някой от тях. Разбира се, в този свят на големите игри никой не смееше да поема рискове.

Жената искаше от него да изпълни трета поръчка. Три за един ден.

Докато Винс гледаше вечерното движение на колите по тясната островна улица, жената — която никога не беше виждал и даже не знаеше името й — му даде адреса на доктор Албърт Хъдстън в Лагуна Бийч. Хъдстън живееше с жена си и шестнайсет годишния си син. Трябваше да премахне и двамата — доктора и госпожа Хъдстън; но съдбата на момчето беше в ръцете на Винс. Ако то можеше да остане настрана — добре. Но ако видеше Винс и станеше евентуален свидетел, трябваше да унищожи и него.

— По ваша преценка — каза жената.

Винс вече беше сигурен, че ще очисти и момчето, защото убиването беше по-полезно и му вдъхваше повече сила, ако жертвата беше млад човек. От много време не беше убивал млади и тази перспектива го възбуди.

— Искам само да подчертая — каза гласът, като леко вбесяваше Винс с дишането в паузите, — че това задание трябва да бъде изпълнено с цялата надлежна бързина. Желаем сметките да са приключени още тази вечер. До утре конкуренцията ще е разбрала какво точно се опитваме да направим и ще започнат да ни пречат.

Винс знаеше, че „конкуренцията“ сигурно е полицията. Платиха му да убие трима доктори в един-единствен ден — доктори — а той никога не беше убивал доктори — и затова му стана ясно, че между тях има нещо общо, нещо, за което ченгетата ще се хванат, когато намерят Уедърби в багажника на колата си и Елизабет Ярбек пребита до смърт в собствената си спалня. Винс не знаеше каква е връзката, защото той никога не научаваше нищо за хората, които беше нает да убива и действително не искаше да научава каквото и да е. Така беше по-сигурно. Но ченгетата непременно щяха да свържат Уедърби с Ярбек и тях двамата с Хъдстън, тъй че ако Винс не посетеше Хъдстън тази вечер, полицията до утре щеше да го постави под охрана.

Винс попита:

— Искам само да знам… дали искате заданията да бъдат изпълнени по същия начин като другите две днес? Трябва ли да са по образец?

Мислеше си, че може би ще е по-добре да изгори до основи къщата на Хъдстънови заедно със самите тях, за да прикрие убийствата.

— Не, категорично желаем да са по същия образец — каза жената. — Същия като при другите. Искаме да разберат, че ние действуваме.

— Разбирам.

— Искаме да им натрием носовете — каза тя и се засмя леко. — Искаме да вкусят гъбата с оцета.

Винс постави слушалката и се запъти да вечеря във „Веселия Роджър“. Взе си зеленчукова супа, хамбургер, пържени картофи, нарязан лук, зелева салата, шоколадов кекс със сладолед и (това го реши накрая) ябълков пай, като поля всичко с шест чаши кафе. Той винаги си хапваше доста, но апетитът му силно се увеличаваше след свършена работа. Всъщност даже след пая не се усещаше сит. Разбираемо. Само за един претрупан с работа ден беше поел жизнените енергии на Дейвис Уедърби и семейство Ярбек; беше прероден, силен като двигател на състезателна машина.

Обмяната на веществата му действуваше на високи обороти, известно време щеше да се нуждае от повече гориво — докато тялото му поеме излишъка от жизнена енергия в своите биологични батерии за бъдеща употреба.

Способността да попива жизнената сила на жертвите си беше този Дар, който го различаваше от всички други хора. Дарът щеше да му осигури вечна сила, жизненост, острота на сетивата. И вечен живот.

Никога не беше разкривал тайната на чудесния си Дар нито на жената с гърления глас, нито на който и да е от своите работодатели. Почти нямаше хора с нужното въображение и широки разбирания, за да приемат сериозно този чуден талант. Винс го пазеше за себе си, защото се опасяваше, че ще го вземат за луд.

На излизане от ресторанта застана за малко на тротоара и само вдишваше дълбоко, поглъщайки свежия горски въздух. Откъм пристанището повя хладен нощен вятър и понесе из улицата захвърлени хартийки и пурпурни жакардови цветове.

Винс се чувствуваше страхотно. Вярваше, че в него се надига стихийна сила, същата като силата на морето и вятъра.

Подкара колата на юг от Балбоа към Лагуна Бийч. В единайсет и двайсет паркира в една странична уличка до къщата на Хъдстънови, тя беше на един от хълмовете, едноетажна, построена високо на стръмния склон заради панорамата към океана. Видя, че светят два прозореца.

Мина между двете седалки, приседна във фургона на камионетката, където никой не можеше да го види и зачака всички от семейство Хъдстън да си легнат. Малко след като излезе от къщата на Ярбек смени синия костюм и облече широки панталони, бяла риза, кафявочервен пуловер и тъмносиньо яке от изкуствена материя. Сега, в тъмното, не можеше да направи нищо друго освен да приготви оръжията си, прибрани в картонена кутия и покрити с два хляба, пакет от четири рула тоалетна хартия и други дреболии, създаващи впечатление, че току-що е излязъл от магазина.

Валтерът калибър 38 беше напълно зареден. След като приключи работата в къщата на Ярбек, той зави чисто нов заглушител върху цевта — от новия модел с намалена дължина, чийто два пъти по-малък размер в сравнение със стандартния беше плод на технологическата революция. Постави оръжието близо до себе си.

Имаше и шестинчов нож с автоматично отварящо се острие. Пусна го в десния преден джоб на панталоните си.

След като нави въжената гарота за удушаване в стегната намотка, я пъхна в левия вътрешен джоб на якето си.

Имаше и палка с тежест от оловни сачми. Нея прибра в десния вътрешен джоб на якето.

Не мислеше да използува друго освен пистолета. Въпреки това обичаше да е подготвен за всякакви случайности.

При някои поръчки беше използувал полуавтоматичен „Узи“, нелегално преработен за автоматична стрелба. Но настоящата задача не искаше по-тежко въоръжение.

Той имаше също малък кожен пакет, колкото половин комплект за бръснене, съдържащ няколко най-прости инструменти за влизане с взлом. Тях изобщо не прегледа. Вероятно нямаше да му дотрябва, защото много хора проявяваха учудващо лекомислие относно сигурността на домовете си и оставяха незаключени нощем врати и прозорци, като че ли вярваха, че живеят в квакерско селище от деветнадесети век.

В единайсет и четиридесет той се наведе между предните седалки и погледна през страничното прозорче към къщата на Хъдстънови. Всички лампи бяха загасени. Добре. Вече бяха в леглата.

Искаше да ги остави да заспят, затова пак седна във фургона, изяде един шоколад „Гудбар“ и се замисли как да похарчи част от съществените хонорари, спечелени от сутринта до сега.

Отдавна искаше да има воден мотоциклет — една от ония страхотни машини, с които е възможно да усещаш, че караш водни ски, без да те тегли скутер. Той беше голям любител на океана. Нещо в морето го привличаше; чувствуваше се уютно в приливните вълни и живееше почти пълноценно, когато се движеше в хармония с огромните, надигащи се, тъмни маси вода. Наслаждаваше се на гмуркането, ветроходството и сърфа. През младежките си години прекарваше повече време на плажа отколкото в училище. И сега понякога яхваше дъската за сърф — само ако вълната е висока. Но вече беше на двадесет и осем и търсеше по-силни усещания от сърфинга. Това, с което преди постигаше трепет и вълнение, вече не му стигаше. Напоследък го вълнуваше скоростта. Представяше си как се плъзга по сивото и тъмно море със своята мощна машина, шибан от вятъра и разтърсван от ударите на непрекъснато прииждащите вълни, как обяздва Пасифика като каубой от родео върху някое младо животно…

В четвърт след полунощ излезе от автомобила. Втъкна пистолета под колана на панталоните си и прекоси тихата и пуста улица към Хъдстънови. Промъкна се през една отворена дървена порта в страничната част на двора, осветен само от лунната светлина, която проникваше през гъстите листа на огромно надвесено коралово дърво.

Спря, за да нахлузи чифт еластични кожени ръкавици. Блестящата на лунните лъчи плъзгаща се стъклена врата водеше към всекидневната. Беше заключена. Една писалка-прожектор от комплекта шперцове освети и дървен прът, пъхнат във вътрешната релса на вратата срещу отваряне със сила.

Хъдстънови съзнаваха значението на сигурността в дома повече от други хора, но това малко интересуваше Винс.

Той притисна малка гумена лепенка към стъклото, очерта с диамантена стъклорезачка кръг близо до дръжката на вратата и внимателно свали изрязаното с лепенка. Провря ръка през отвора и отключи с вътрешната дръжка. После изряза друг кръг близо до прага, отново вкара ръка и отмести дървения прът от релсата, като го побутна към дръпнатите завеси, навътре в стаята.

Не се тревожеше от присъствие на куче. Жената със сладострастния глас му каза, че Хъдстънови нямат домашни животни. Това беше една от причините, по които обичаше да работи именно за тези хора: тяхната информация беше винаги подробна и точна.

След като побутна вратата, се промъкна зад завесите в тъмния хол. Кратко време стоя неподвижен, като чакаше очите му да привикнат към тъмнината и се ослушваше. Къщата беше тиха като гробница.

Първо намери стаята на момчето. Тя беше бледо осветена от електрическия циферблат на малък часовник-радио. Младежът лежеше настрана и леко похъркваше. Шестнайсет. Много млад. Винс ги обичаше много млади.

Заобиколи леглото и се наведе отстрани, лице в лице със заспалия. Свали със зъби ръкавицата от лявата си ръка. С дулото на пистолета, който беше в дясната, докосна момчето под брадичката.

Жертвата се събуди веднага.

Винс притисна яко челото на момчето с голата си длан и едновременно с това дръпна спусъка с другата ръка. Куршумът размаза всичко по пътя си от мекото подножие на брадичката през небцето до мозъка и уби момчето моментално.

С-с-с-снап.

Един мощен импулс жизнена енергия напусна мъртвото тяло и се вля във Винс. Беше толкова чиста и силна, че той изстена от удоволствие, като я усети да се надига в него.

Известно време продължи да стои наведен до леглото, защото не вярваше, че ще успее да контролира крайниците си. Извисен. Затаил дъх. После целуна мъртвото момче по устните и каза в тъмнината:

— Приемам. Благодаря ти. Приемам го.

Промъкна се с бърза и тиха котешка стъпка през къщата и скоро откри спалнята на родителите. Достатъчно светлина хвърляше зеленият циферблат на друг електронен часовник, а през отворената врата на банята мъждукаше нощна лампа. Доктор Хъдстън и жена му спяха. Уби първо нея — С-с-с-снап — без да събуди мъжа й. Тя спеше гола и след като прие нейната жертва, той постави глава върху голите й гърди и заслуша мълчанието на мъртвото сърце. Целуна я по зърната и измърмори:

— Благодаря.

Когато заобиколи леглото, включи лампата на нощното шкафче и събуди доктор Хъдстън, човекът отначало изглеждаше объркан. Докато не видя отворените, безжизнени очи на жена си. Тогава извика и понечи да улови Винс за ръката, но Винс заби два пъти приклада на оръжието в главата му.

Винс повлече изпадналия в несвяст Хъдстън, който също беше гол, към банята. Както и преди, намери лейкопласт, с който успя да завърже китките и глезените на доктора.

След това напълни ваната със студена вода и катурна Хъдстън в нея. Ледената баня съживи доктора.

Въпреки че беше гол и завързан, Хъдстън опита да се измъкне от студената вода и да се нахвърли върху Винс.

Винс го удари по лицето с пистолета и го бутна отново във ваната.

— Кой си ти? Какво искаш? — изпелтечи Хъдстън, когато главата му се подаде над водата.

— Убих жена ти и сина ти, а сега ще убия и тебе.

Очите на Хъдстън сякаш потънаха в размазаното му, мокро лице.

— Джийм? О, не Джийм, наистина не.

— Момчето ти е мъртво — настоя Винс. — Пръснах му мозъка.

Като чу за момчето, Хъдстън примря. Не заплака, нито започна да хленчи, в държанието му външно нямаше нищо драматично. Но очите му рязко, за един миг, загубиха всякакъв живот. Гледаше Винс, но у него нямаше вече нито страх, нито гняв.

Винс каза:

— Сега можеш да избираш между две неща — да умреш бързо и лесно, или да умреш мъчително. Кажи ми каквото искам да знам и ще ти позволя да умреш лесно, бързо и без болка. Но ако упорствуваш, ще го проточа пет или шест часа.

Доктор Хъдстън гледаше безмълвно. Върху лицето му беше останал само яркият цвят на струйките кръв — то беше побеляло, мокро и смъртно бледо като на същество, което винаги е плувало в най-непристъпните дълбини на океана.

Винс се надяваше, че онзи не е изпаднал в кататонично състояние.

— Това, което искам да знам, е какво общо имаш с Дейвис Уедърби и Елизабет Ярбек.

Хъдстън премигна, като не отделяше очи от Винс. Гласът му беше прегракнал и треперещ.

— Дейвис и Лиз? За какво става дума?

— Познаваш ли ги?

Хъдстън кимна.

— Откъде ги знаеш? Съученици ли сте? Или някога сте били съседи?

Поклащайки глава, Хъдстън отговори:

— Ние… ние работихме заедно в Банодайн.

— Какво е това Банодайн?

— Лабораториите на Банодайн.

— Къде са те?

— Тука, в окръг Ориндж — каза Хъдстън и даде някакъв адрес в град Ървин.

— С какво се занимавахте там?

— Научни изследвания. Но напуснах преди десет месеца. Уедърби и Ярбек още работят там, но не и аз.

— Какви научни изследвания? — продължи Винс.

Хъдстън се двоумеше.

Винс повтори:

— Бързо и безболезнено — или бавно и гадно?

Докторът му разказа за проучванията, които е правил в Банодайн. Проектът „Франсис“. Опитите. Кучетата.

Историята не беше за вярване. Винс накара Хъдстън да повтори някои подробности по три-четири пъти преди окончателно да се убеди, че всичко е истина.

Като се убеди, че е изстискал всичко от обречения мъж, Винс застреля Хъдстън в лицето бързо и безшумно — леката смърт, която бе обещал.

С-с-с-снап.

Вече в автомобила, по пътя през обгърнатите в тъмнината Лагуна Хилз, Винс обмисляше направената опасна стъпка. Обикновено той не знаеше нищо за своите мишени. Така беше най-безопасно и за него, и за работодателите му. По принцип не искаше да знае с какво горките хора си навличаха такава мъка, защото, ако знаеше, щеше да страда и той. Но сега случаят беше друг. Беше му платено да убие тримата доктори — и, както се оказа, не лекари, а учени — всичките — известни граждани, плюс всеки член на семействата им, изпречил се на пътя му. Изключително. В утрешните вестници нямаше да стигне мястото за новини. Ставаше нещо много голямо и с такова значение, че сега беше моментът да направи големия удар на живота си и да се сдобие с пари, които няма да може да преброи сам. Парите щяха да дойдат от продажбата на секретната информация, измъкната от Хъдстън… но първо трябваше да разбере кой ще иска да я купи. Знанието не беше само стока за продан, то беше и опасно. Заради оная ябълка изхвърлиха Адам и Ева от райските градини. Ако сегашните му работодатели — жената със сладострастния глас и другите в Ел Ей^[1] — някак научеха, че той е нарушил най-основното правило на своя бизнес, ако дочуеха, че е разпитвал една от жертвите си преди да я е очистил, щяха да сключат договор за убийството на Винс. Ловецът щеше да се превърне в плячка.

Но, разбира се, смъртта не го тревожеше много. Беше зареден с твърде много живот. Животът на други хора. Котките имаха девет живота, той — десет пъти повече. Щеше да живее вечно. Беше съвсем сигурен. Само… само още не знаеше точно колко живота трябва да погълне, за да си осигури безсмъртие. Понякога му се струваше, че вече е постигнал абсолютна недосегаемост и вечен живот. Но друг път чувствуваше, че още е уязвим и трябва да погълне повече жизнени енергии преди да постигне мечтаното състояние на божественост. Преди да навлезе с цялото си същество в божествените селения на Олимп, трябваше още малко да стои нащрек тук, долу.

Банодайн.

Проектът „Франсис“.

Ако думите на Хъдстън бяха истина, рискът, поет от Винс, щеше да бъде добре възнаграден, стига само да намери подходящ купувач за информацията. Вече се виждаше много богат.

8

Уес Далбърг живееше от десет години в груба каменна постройка във високата част на каньона Свети Джим на източния край на окръг Ориндж. Осветлението му осигуряваха няколко фенера „Коулман“, а вода точеше единствено от ръчната помпа до кухненската мивка. Имаше външна тоалетна на около сто фута от задната част на постройката и върху дървената й врата (като проява на остроумие) беше изрязан полумесец.

Уес беше на четиридесет и две години, но изглеждаше по-възрастен. Кожата на лицето му беше обветрена и загрубяла от слънцето. Имаше добре поддържана брада с буйни побелели бакенбарди. Въпреки че изглеждаше на повече години, физическата му сила беше на двадесет и пет годишен. Вярваше, че доброто му здраве се дължи на живота сред природата.

Във вторник вечерта, осемнадесети май, той седя на кухненската маса до един сутринта, пи домашно вино от сливи и чете един роман за Макджий от Джон Д. Макдоналд на сребристата светлина от съскащия фенер. По собствените си думи, Уес беше „противообществена отрепка, родена в неподходящ век“, от която обществото не можеше да има никаква полза. Но въпреки това той обичаше да чете за подвизите на Макджий, защото Макджий се бореше с объркания и противен свят отвън и никога не позволяваше на смъртоносните му вихри да го повлекат със себе си.

След като свърши книгата в един часа, Уес излезе навън да вземе дърва за огъня. Поклащаните от вятъра клони на чинарите хвърляха бледи тленни сенки на земята и лъскавата повърхност на шумолящите листа блестеше едва от отражението на лунната светлина. Някъде далеч виеха койоти, докато преследваха някой заек или друга дребна плячка. По-наблизо в храсталака пееха щурци и хладният вятър виеше в по-високите клони на дърветата.

Съчките бяха складирани по цялата дължина на северната стена на постройката. Той извади дъсчицата-резе от дръжката на двойната врата към навеса. Знаеше как е подредил дървата в тясното помещение достатъчно добре, за да работи опипом в тъмното и да напълни голямата кофа за въглища с половин дузина цепеници. Хвана я с две ръце, изнесе я пред вратата и се обърна да залости резето.

Когато застана на едно място, разбра, че койотите и щурците изведнъж са млъкнали. Единствено вятърът още имаше глас… Намръщи се и се обърна да огледа тъмната гора, обгърнала отвсякъде малката полянка, където беше неговата къща.

Нещо ръмжеше.

Уес опипа с поглед нощната гора, която изведнъж му се стори по-зле осветена от луната отпреди минута.

Ръмженето беше басово и злобно. Нищо подобно не беше чувал наоколо за десет години самотни нощи.

Уес беше любопитен, даже загрижен, но не и уплашен. Застана съвсем неподвижен и се заслуша. Изтече около минута без да чуе нещо повече.

Накрая затвори вратата на навеса, залости я с дъсчицата и вдигна кофата с дърва.

Пак ръмжене. После тишина. След това шум от листа и съчки, хрущящи и притискани под нечии стъпки.

Според звука беше на около трийсет ярда. Малко в западна посока от външната постройка. Отзад в гората.

Нещото изръмжа отново, този път по-силно. И по-близо. Сега беше на не повече от двайсет ярда.

Все още не се виждаше от какво иде звукът. Самотната луна пак се криеше зад малък филигранен пояс от облаци.

Като слушаше дебелото и гърлено, но все пак звучно ръмжене, Уес внезапно усети безпокойство. Като дълголетен обитател на Свети Джим за пръв път почувствува, че е в опасност. С кофата в ръце, тръгна бързо към кухненската врата в задната част на къщата.

Шумоленето на раздвижените храсти ставаше по-силно. Съществото в гората се движеше по-бързо от преди. По дяволите, то тичаше.

Уес също се затича.

Ръмженето прерасна в силен, зъл звук: злокобна смесица от кучешко лаене, свинско грухтене, ръмжене на пума; в него имаше и нещо човешко, и нещо съвсем непознато. Беше почти по петите му.

Като завиваше покрай ъгъла на къщата, Уес замахна с кофата и я хвърли силно в посоката, където мислеше, че е животното. Чу как дървата се разпиляват и трополят по земята, чу и металния звук от търкалянето на кофата, но ръмженето ставаше все по-силно и по-близко и той разбра, че не е улучил.

Изтича нагоре по трите стъпала, отвори кухненската врата, влезе вътре и я затръшна след себе си. Пусна резето — мярка за сигурност, която не беше използувал от девет години, откакто свикна със спокойствието на каньона.

Мина през къщата и отиде до главната врата, която също заключи. Беше изненадан от силата на обладалия го страх. Дори ако това навън беше враждебно настроено животно — някоя полудяла мечка, слязла от планините — тя не можеше да отваря врати за да го преследва вътре в къщата. Нямаше смисъл да употребява заключалките, но въпреки това усещаше, че е постъпил правилно. Той действуваше по инстинкт и като опитен трапер знаеше, че на инстинктите трябва да се вярва, дори ако водят до привидно нелогично поведение.

Добре, вече беше в безопасност. Нито едно животно не можеше да отваря врати. Поне за мечките беше сигурен, а това най-вероятно беше мечка.

Но гласът му не беше като мечка. Ето кое караше Уес Далбърг да потръпва: гласът не беше глас на никой от зверовете в тези гори. Той познаваше добре съседите си от дивата природа, различаваше всичките им крясъци, виене и други звуци, които издаваха.

Единствената светлина в голямата стая идеше от огъня, но тя не беше достатъчна да разсее сенките в ъглите. По стените се отразяваха и подскачаха призраците на живия пламък. Уес за пръв път си помисли, че електричеството е хубаво нещо.

Той притежаваше 12-калиброва пушка „Ремингтън“, с която ловеше дребен дивеч за да разнообрази диетата от магазински консерви. Тя стоеше на един рафт в кухнята. Помисли дали не е добре да я свали оттам и да я зареди, но зад заключените врати това му се стори излишна паника. За Бога, така щеше да изглежда пъзльо в собствените си очи. Като някой дебел задник от предградията, който пищи при вида на полска мишка. Може би беше достатъчно да изкрещи силно и да плесне с ръце, и нещото в храсталака щеше да го удари на бяг. За действията си той можеше да обвинява инстинкта, но стореното преди малко не съответствуваше на собствената му оценка за себе си — твърдоглав и храбър обитател на каньон. Ако грабнеше пушката сега, без да е наложително, щеше да загуби много от самоуважението си — а то за него беше твърде важно — тъй като от всички възможни мнения за Уес Далбърг, Уес се интересуваше само от своето. Никаква пушка.

Уес рискува и приближи големия прозорец на стаята. Той беше поставен на мястото на малкия от някакъв бивш служител на горското стопанство преди около двадесет години; беше свалил тясната стара дограма с много стъкла и в новия, по-голям отвор в стената сега имаше голям прозорец с единично стъкло, по-удобен за съзерцаване на красивата гора.

Няколко посребрени от луната облаци блестяха на фона на велурено-черното небе. Бледата светлина покриваше предния двор с накъсани сенки, блестеше върху ламарината, гюрука и предното стъкло на неговия Джип Чероки и очертаваше тъмните силуети на надвесените дървета. Отначало не помръдваше нищо освен няколко клона, едва полюшвани от лекия вятър.

Една-две минути Уес се взираше внимателно в горския пейзаж. Не видя, нито пък чу, нещо необикновено и реши, че животното си е отишло. С известно облекчение, но отново малко объркан, Уес започна да извръща поглед от прозореца — и тогава мярна някакво движение близо до джипа. Погледна внимателно, но не видя нищо и продължи да наблюдава още няколко минути. Точно когато реши, че си е въобразил, отново видя движение: нещо излизаше иззад джипа.

Той се наведе към прозореца.

Нещо се втурна през поляната към къщата — движеше се много бързо и ниско приведено. Вместо да разкрие външния вид на противника, лунната светлина го правеше по-тайнствен, безформен. Това нещо направо хвърчеше към къщата. Изведнъж — Боже, Господи! — създанието стана крилато, едно зловещо чудовище, летящо право към него през тъмнината, и секунда след като Уес изкрещя прозорецът се пръсна с трясък. Викът на Уес изведнъж затихна.

9

Тъй като Травис не беше голям пияч, три бири бяха достатъчни да пропъдят безсънието. Заспа секунди след като сложи глава върху възглавницата. В съня си се превърна във водещ цирково представление, в което животните можеха да говорят и след всеки сеанс той посещаваше клетките им, а там всяко животно му доверяваше някаква интригуваща тайна, която той забравяше веднага щом пристъпи към следващата клетка.

Събуди се в четири сутринта и видя, че Айнщайн е застанал срещу прозореца на спалнята. Лапите на кучето бяха върху перваза, върху лицето му играеха лунни сенки и то се взираше много напрегнато в нощната тъмнина.

— Какво става, момче? — попита го Травис.

Айнщайн му хвърли един поглед, после лунната нощ отново привлече вниманието му. Започна да вие тихо и наостри леко уши.

— Има ли някой там? — попита отново Травис, докато ставаше от леглото и си обуваше дънките.

Кучето се изправи на четири крака и избяга от стаята.

Травис го откри пред друг прозорец в тъмната всекидневна да гледа нощния пейзаж от тази страна на къщата. Като клекна до кучето и постави ръка върху широкия му пухкав гръб, каза:

— Какво не е наред? А?

Айнщайн притисна муцуна до стъклото и издаде тих нервен звук.

Травис не виждаше нищо застрашително в градинката отпред или на улицата. Тогава му хрумна нещо и той каза:

— Да не би да те тревожи онова нещо, дето те преследваше в гората тази сутрин?

Кучето го изгледа сериозно.

— Какво беше това там, в гората? — зачуди се Травис.

Айнщайн пак започна да вие тихо и потрепери.

Като си спомни своя собствен — и на ретривъра — вледеняващ страх в подножията на Санта Ана и тайнственото чувство, че ги дебне нещо неестествено, Травис също потрепери. Погледна навън към потъналия в нощта свят. Островърхите сенки на финиковите клони бяха очертани от бледожълтата светлина на близката улична лампа. Непостоянният вятър търкаляше малки купчинки от прах, листа и отпадъци по улицата, оставяше ги за малко, после пак ги подхващаше. Самотен бръмбар, явно решил, че лунното отражение в стъклото е истински пламък, се блъскаше в него пред очите на Травис и Айнщайн.

— Тревожиш се, че още те преследва ли? — попита Травис.

Кучето изсумтя тихо.

— Е, аз не мисля така — продължи Травис. — Мисля, че не схващаш колко сме далече сега от там. Много на север. Ние бяхме с кола, а то разполага само с краката си и не може да е тръгнало подире ни. Каквото и да е било, то остана далеч от нас, Айнщайн, някъде там в окръг Ориндж, без да разбере къде сме отишли ние. Не трябва да се тревожиш вече от него. Разбираш ли?

Айнщайн подуши и облиза ръката на Травис, като че ли успокоен и благодарен. Но отново погледна през прозореца и издаде едва доловим звук.

Наложи се Травис да го подмами обратно в спалнята. Там кучето пожела да легне при господаря си и за да го успокои, Травис го прие в леглото си.

Вятърът шумолеше в дърветата и свистеше тъжно в стрехите на къщата.

От време на време бунгалото тихо проскърцваше от обичайното нощно наместване на стените.

От улицата избръмча двигател и затрополиха колелата на минаваща кола.

Изтощен от емоционалното и физическо натоварване през деня, Травис скоро заспа.

Малко преди зазоряване отвори очи в просъница и разбра, че Айнщайн пак е на стража пред прозореца на спалнята. Той измърмори тихо името на ретривъра и вяло потупа с ръка по дюшека. Но Айнщайн остана на поста си и Травис отново потъна в дълбок сън.