Единствено любовта е способна да обедини живите същества тъй, че те да станат цялостни и съвършени, защото само тя ги избира и свързва в едно чрез това, което е най-дълбоко и съкровено у тях.

Пиер Тейяр дьо Шарден

Никой няма по-голяма любов от това щото да даде живота си за приятелите си.

Светото Евангелие от Йоана

Осма глава

1

В четвъртък, когато Нора отиде с колата до кабинета на доктор Уейнголд, Травис и Айнщайн се разхождаха из тревистите хълмове и в гората зад купената неотдавна къща в Биг Сар, красива местност на калифорнийския бряг.

Есенното слънце огряваше камъните и очертаваше сенките на редките облаци върху голите хълмове. Сухата позлатена трева шептеше тихо от океанския бриз. На слънце въздухът беше мек, ни горещ, ни хладен. Травис се чувстваше удобно в своите дънки и риза с дълги ръкави.

Беше въоръжен с автоматичен дванайсеткалибров пистолет „Мозбърг“ с къса цев. Носеше го винаги при разходките. Даже и да срещнеше някой любопитен, щеше да му каже, че е тръгнал на лов за гърмящи змии.

В най-гъстата част на гората яркото утро приличаше на късен следобед, а въздухът беше толкова хладен, че Травис остана доволен от дебелия памучен плат на своята риза. Огромни борове, няколко малки горички гигантска секвоя и множество широколистни видове от планинските подножия спираха слънчевите лъчи и оставяха земята под дърветата във вечен сумрак. Тук-там имаше и гъсти храсталаци: растяха онези драки от вечнозелен дъб, наричан понякога „чапарал“, през които човек не може да се промъкне, но и много папрат, избуял от честите мъгли и постоянната влага на крайморския въздух.

Айнщайн няколко пъти надуши дири на пума и настояваше да покаже на Травис следите на големите котки по влажната горска почва. За щастие той добре разбираше колко опасна може да е срещата с тези планински лъвове и съумяваше да потисне естественото си влечение към преследване.

Кучето беше доволно просто да наблюдава местните животни. Често виждаха плашливи сърни, тичащи нагоре или надолу по своите пътеки. Многобройни и приятни за наблюдение бяха и миещите мечки, и въпреки че някои изглеждаха съвсем дружелюбни, Айнщайн знаеше, че могат да станат и лоши, ако случайно ги изплаши; затова предпочете да стои на почтително разстояние.

При други разходки ретривърът остана слисан от откритието, че катериците, от които той нямаше основание да се страхува, се ужасяват от него. Замръзваха от страх, гледаха с изцъклени очи и се виждаше как малките им сърчица бият силно.

ЗАЩО КАТЕРИЦИ СТРАХУВАТ? — попита той Травис една вечер.

— Инстинкт — обясни той. — Ти си куче, а те инстинктивно разбират, че кучето ще ги нападне и убие.

АЗ НЕ.

— Не, не ти — съгласи се Травис и разроши козината му. — Ти няма да ги нараниш. Но катериците не знаят, че си различен, нали? За тях ти приличаш на куче, миришеш като куче, и затова за тях трябва да си страшен.

АЗ ХАРЕСВАМ КАТЕРИЦИ.

— Знам. За съжаление те не са достатъчно умни да го разберат.

След този разговор Айнщайн се държеше на разстояние от катериците и се опитваше да не ги плаши, като често минаваше покрай тях с глава, извърната встрани, сякаш изобщо не ги е забелязал.

Но точно в този ден не ги интересуваха особено катерици, сърни, миещи мечки и необикновени горски животни. Не обръщаха внимание дори на гледката към Тихия Океан. Днес, не като в друг ден, разходката просто трябваше да ускори хода на времето и да отклони мислите им за Нора.

Травис непрекъснато поглеждаше часовника си, защото бе избрал кръгов маршрут, по който да се върнат в къщи около един часа. По това време очакваха да се прибере и Нора.

Беше двайсет и първи октомври, осем седмици след като получиха новите си имена и документи в Сан Франциско. Помислиха добре и решиха да се върнат на юг — така значително намалиха разстоянието, което трябваше да измине Чуждия, за да се докопа до Айнщайн. Не можеха да живеят нормално новия си живот, докато звярът не ги откриеше, докато не го убиеха; затова не трябваше да забавят, а да ускорят този сблъсък.

Но, от друга страна, не биваше да рискуват твърде голямо приближаване на юг към Санта Барбара, защото Чуждият би извървял това разстояние по-бързо, отколкото между окръг Ориндж и Санта Барбара през лятото. Не бяха сигурни, че ще продължи да изминава само три-четири мили на ден. Ако сега се движеше по-бързо, можеше да връхлети върху тях преди да са готови за това. Областта Биг Сар, рядко населена и отдалечена на сто и деветдесет мили по права линия от Санта Барбара, изглеждаше идеалното място. Ако Чуждият доловеше присъствието на Айнщайн и тръгнеше по дирите му бавно като преди, трябваше да пристигне едва след около пет месеца. А удвоеше ли някак скоростта си, прекосявайки бързо откритите полета и голи хълмове по пътя, заобикаляйки незабелязано населените райони, също не би стигнал дотук преди втората седмица на ноември.

Денят на срещата наближаваше, но Травис бе доволен от това, че вече е подготвил за нея всичко мислимо, и очакваше почти с нетърпение пристигането на Чуждия. Но Айнщайн продължаваше да твърди, че не усеща врага си в опасна близост. Очевидно имаха доста време да изпитат своето търпение преди началото на представлението.

В един без десет кръговият маршрут през хълмове и каньони завърши в двора зад новата им къща. Тя беше двуетажна постройка с дървени стени, боядисани в бяло, покрив от кедрови керемиди и масивни зидани комини на северната и южна стена. Имаше приятни веранди на предната и задна страна източно и западно, предлагащи красива панорама от гористи склонове.

Тъй като в района никога не валеше сняг, покривът имаше съвсем лек наклон и върху него спокойно можеше да се ходи, затова Травис направи там една от първите отбранителни конструкции в къщата. Излизайки от гората, той погледна нагоре и видя дървените летви с размер два на четири инча, закрепени върху покрива във формата на рибя кост. Чрез тях можеше по-бързо, лесно и безопасно да се движи по наклонената повърхност. Ако Чуждият допълзеше до къщата през нощта, той не можеше да влезе през прозорците на долния етаж, защото още преди залез ги барикадираха с вътрешни заключващи се кепенци, които Травис постави сам, за да спрат всеки възможен натрапник, освен, може би, някой престъпник-маниак, въоръжен с брадва. Най-вероятно Чуждият щеше да се покатери по колоните на някоя от верандите до техните покриви за да огледа прозорците на втория етаж, но те също бяха защитени от вътрешни кепенци. Междувременно, предупреден за доближаването на врага от алармена система с инфрачервени лъчи, която беше инсталирал около къщата преди три седмици, Травис щеше да се качи на покрива през таен тавански отвор. А отгоре, използувайки поставените летви, можеше да припълзи до ръба на главния покрив над малките покриви на верандите или в която и да е посока към двора и да открие огън по Чуждия от място, където не може да бъде достигнат.

На двайсет ярда източно от къщата имаше малък ръждивочервен обор, долепен до първите дървета на гората. В имота нямаше обработваема земя и предишният собственик очевидно бе построил обора за два коня и няколко домашни птици. Травис и Нора го използуваха като гараж, защото двестаярдовият черен път от магистралата минаваше покрай къщата и свършваше точно пред двойната порта на обора.

Травис подозираше, че когато пристигне, Чуждият първо ще разузнае къщата от гората и след това — от покрива на обора. Можеше дори да се спотаи вътре с надеждата за изненадващо нападение, ако отвореха портите, за да вземат пикапа „Додж“ или „Тойота“-та. Затова заложи няколко капана и там.

Най-близките съседи — с които се срещнаха само веднъж — живееха на повече от четвърт миля северно и къщата им не се виждаше от високите дървета и дъбовия гъсталак. Магистралата беше по-близо, но по нея се движеха малко коли през нощта, когато най-вероятно би ги нападнал Чуждия. Ако в сблъсъка трябваше да се използува доста огнестрелно оръжие, ехото на изстрелите би се отразило многократно в околните гори и по голите хълмове, тъй че малобройните хора в местността — съседи или пътуващи шофьори — трудно биха определили посоката на шума. Длъжен бе да приключи с убиването и погребването на създанието преди появата на някой любопитен.

Но сега, докато изкачваше стъпалата на задната веранда, Травис се притесняваше повече за Нора, отколкото от Чуждия. Отключи двата глухи болта на задната врата, влезе в къщата, а Айнщайн притичваше по петите му. Кухнята, достатъчно голяма, за да служи и като столова, беше и доста уютна: стени от дъб, мексикански теракот по пода, рафтове, облицовани с бежови плочки, дъбови шкафчета, таван, покрит с ръчно изплетена материя, най-добри електроуреди. Масата с голям дървен плот, четирите удобни подплатени стола и зиданата камина правеха от тази стая център на дома.

Имаше още пет стаи — огромна всекидневна и кабинет в предната част на първия етаж; три спални на втория — и по една баня горе и долу. Използваха едната спалня, втората служеше за ателие на Нора, където вече бе успяла да порисува малко след нанасянето, а третата беше още празна, очакваща преустройство.

Травис включи осветлението в кухнята. Въпреки че къщата изглеждаше самотна и отдалечена, до магистралата имаше само двеста ярда и електрическите стълбове бяха поставени успоредно до черния път.

— Ще пийна една бира — каза Травис. — Та искаш ли нещо?

Айнщайн изтича до своята празна съдинка за вода, поставена до чинийката за храна, и я плъзна по пода към мивката.

Не очакваха, че ще могат да купят подобна къща толкова скоро след бягството от Санта Барбара — особено след като се обадиха за първи път на Гарисън Дилуърт и адвокатът им съобщи, че банковите сметки на Травис наистина са блокирани. Но имаха късмет и успяха да получат чека за двайсет хиляди долара. Гарисън бе превърнал някои от спестяванията на Нора и Травис, както планираха, в осем разплащателни чека и ги изпрати на Травис, адресирани до господин Самюъл Спенсър Хиат (неговото ново име), отседнал в мотела в окръг Марин, където останаха почти седмица. Но освен това, твърдейки, че е продал къщата на Нора за прилична шестцифрена сума, той им изпрати след два дни още една пачка разплащателни чекове в същия мотел.

Говорейки от телефонен автомат, Нора му бе казала:

— Но даже ако наистина сте я продали, не е възможно да ви платят парите и да приключите сделката толкова бързо.

— Не е — бе признал Гарисън. — Няма да приключи и след месец. Но вие се нуждаете от пари сега, затова ги получавате предварително.

Откриха две банкови сметки в Кармъл, около трийсет мили северно от сегашния им дом. Купиха новия пикап, после откараха Мерцедеса на Гарисън на север до летището на Сан Франциско и му го оставиха там. След това тръгнаха отново на юг, минаха пак през Кармъл и продължиха по брега, търсейки къща в областта Биг Сар. Когато намериха тази, можеха да платят веднага. По-разумно бе да купуват, а не да наемат, и да платят веднага в брой, а не на изплащане, защото трябваше да отговарят на по-малко въпроси.

Травис беше сигурен, че документите им няма да създадат проблеми, но и не виждаше причина да подлага на проверка направеното от Ван Дайн преди да бъде наложително. Освен това, след купуването на къщата, се издигнаха повече в собствените си очи; покупката добави към новите им личности и ново самочувствие.

Травис извади кутия бира от хладилника, счупи капачето, отпи дълга глътка, напълни чинийката на Айнщайн с вода, а в това време ретривърът влезе в широкия килер. Вратата, както винаги, беше леко отворена, а кучето я разтвори до края. После постави лапа върху педала, който Травис беше поставил специално за него точно зад вратата, и в стаичката светна лампа.

Освен етажерките с консерви и бутилки, в стаичката, доста обширна за килер, имаше и едно сложно приспособление, построено от Травис и Нора за да улеснява тяхното общуване с кучето. Уредът беше поставен до задната стена: двайсет и осем тръбички с квадратно сечение един инч, направени от пластмаса „лусайт“, изправени една до друга и закрепени с дървена рамка; всяка тръбичка бе висока осемнайсет инча, отворена отгоре и снабдена с педал, освобождаващ клапан в дъното. В първите двайсет и шест бяха поставени буквите от шест игри „Скрабъл“ с достатъчно букви, които Айнщайн можеше да използва за написване на дълги изречения. Върху предната страна на всяка тръбичка с ръка бе написана буквата, отговаряща на съдържанието й; А, В, С, D… Последните две тръбички бяха пълни с пулове без означение, върху които Травис бе издълбал запетайки — съответно апострофи — и въпросителни знаци. (Решиха, че сами могат да разберат къде трябва да са точките.) За Айнщайн не беше трудно да извади буквите с натискане на педалите и като ги побутва с нос, да подреди думите върху пода на килера. Бяха избрали точно това място за уреда, встрани от нежелателни погледи, за да не са нужни измислени обяснения, ако някой съсед ги посети неочаквано.

Айнщайн усърдно натискаше педалите и потракваше с пуловете, бутайки ги с нос, докато Травис изнасяше своята бира и паничката с вода на предната веранда, където щяха да седнат в очакване на Нора. Когато се върна в стаята, Айнщайн бе привършил писането.

МОЖЕ ЛИ ДА ПОЛУЧА ГОЛЯМ ХАМБУРГЕР? ИЛИ ТРИ ОТ МАЛКИТЕ?

Травис отвърна:

— Аз ще обядвам с Нора когато се прибере у дома. Не искаш ли да ни почакаш и да обядваш с нас?

— Ретривърът облиза хълбоците си и помисли малко. После огледа внимателно буквите, които вече бе използвал, побутна някои настрана и отново използува другите, като добави няколко нови, извадени от лусайтовите тръбички.

ДОБРЕ. НО СЪМ ПРЕГЛАДНЯЛ.

— Ще оцелееш — увери го Травис. После събра пуловете-букви и ги пусна в горния отвор на съответната тръбичка.

Той взе отново големия автоматичен пистолет, подпрян до задната врата, занесе го на предната веранда и го постави близо до своя люлеещ се стол. Чу как Айнщайн изключи лампата в килера и тръгна след него.

Седяха в напрегнато мълчание, Травис на стола, а Айнщайн — върху пода от червена секвоя.

В мекия октомврийски въздух чуруликаха пойни птици.

Травис отпиваше от бирата, а Айнщайн от време на време лочеше от своята вода и двамата гледаха към черния път между дърветата, в посока на магистралата, която не се виждаше.

В жабката на Тойотата Нора държеше 38-калибров пистолет, който имаше пълнители с халосни патрони. През седмиците след напускането на окръг Марин тя се научи да шофира и с помощта на Травис придоби опит в използването на 38-калибровия, а също на автомат Узи и голям автоматичен пистолет. Днес носеше само едно от тия оръжия, но и то беше достатъчно за нейната сигурност при отиването и връщането от Кармъл. Освен това, дори ако Чуждият се бе промъкнал наблизо, без да разбере Айнщайн, неговата цел не беше Нора; той искаше кучето. Тя бе вън от всякаква опасност.

Но защо се бавеше?

Сега му се прииска да бе тръгнал с нея. Но след трийсет години зависимост и страх, нейните пътувания без придружител до Кармъл бяха едно от средствата за утвърждаване — и самопроверка — на нейната нова сила, независимост и самочувствие. Тя нямаше да приеме с радост компанията на Травис.

В един и половина, когато Нора закъсняваше вече половин час, Травис почувства неприятно свиване в стомаха.

Айнщайн закрачи напред-назад.

След пет минути ретривърът пръв чу шума на колата, която завиваше от магистралата по малкия път. Втурна се надолу по стъпалата на верандата, които слизаха встрани от къщата и застана на края на пътя.

Травис не искаше Нора да забележи неговата прекомерна тревога, защото тя донякъде би означавала за нея недостатъчно доверие в способността й да се грижи сама за себе си, способност, която тя наистина притежаваше и ценеше. Затова той остана в люлеещия се стол, с бутилката „Корона“ в ръка.

Когато зад завоя се появи синята Тойота, той въздъхна от облекчение. Докато минаваше край къщата, тя натисна клаксона. Травис й помаха небрежно, сякаш не седеше от доста време тук под оловното наметало на страха.

Айнщайн отиде до гаража да я посрещне и след минута двамата се появиха. Беше облечена със сини дънки и риза на жълти и бели карета, но Травис помисли, че тя изглежда достатъчно красива за класически танц на някой дансинг сред принцеси в разкошни рокли и бижута.

Доближи го, наведе се и го целуна. Устните й бяха топли. После каза:

— Ужасно ли ти липсвах?

— Когато те няма тебе, няма го и слънцето, няма ги песните на птиците и радостта — опита се да го каже шеговито, но в думите скрито прозвуча сериозна нотка.

Айнщайн се отърка в нея и започна да вие тихо, за да привлече вниманието й, погледна я и леко изсумтя, като че ли искаше да каже: Е, какво стана?

— Прав е — рече Травис. — Не постъпваш честно. Не ни дръж в напрежение.

— Съм — каза тя.

— Си — какво? Тя се усмихна.

— Хванала нещо.

— О, Бо…

— Бременна. С дете. По семейно му. Бъдеща майка. Той се изправи, прегърна я, притисна я към себе си, целуна я и каза:

— Доктор Уейнголд не може да греши — а тя му отговори:

— Можем да очакваме бебето в третата седмица на юни — а Травис попита глупаво: — Юни следващата година ли? — на което тя се засмя и отвърна: — Нямам намерение да нося това бебе цяла година повече — но накрая Айнщайн сложи край на надприказването, като настоя за възможност да я оближе и изрази радостта си.

— Донесох една изстудена бутилка пенливо вино, за да отпразнуваме — каза тя, като му връчи хартиен пакет.

Когато извади бутилката от опаковката й в кухнята, той видя, че е газирано ябълково вино — безалкохолно.

— Това празнуване не заслужава ли най-добро шампанско? Докато вземаше подходящи чаши от шкафчето, тя отговори:

— Може и да постъпвам глупаво, може да съм световна шампионка по безпокоене… но не искам да рискувам, Травис.

Никога не съм мислила, че ще имам бебе, не смеех и да мечтая за това, а сега ме преследва странното чувство, че съдбата не е искала да го имам и то може лесно да ми бъде отнето, ако не взема всички възможни мерки, ако не правя всичко точно както трябва. Затова няма да пия друго, докато то не се роди. Няма да ям много червено месо, а ще употребявам повече зеленчуци. Никога не съм пушила и поне за това не се тревожа. Ще наддам точно толкова, колкото доктор Уейнголд казва, че е нужно, редовно ще правя гимнастика и ще родя най-съвършеното бебе, което светът е виждал.

— Тъй ще е, разбира се — съгласи се Травис и напълни чашите с искрящо ябълково вино, като не забрави да отлее малко и в чинийка за Айнщайн.

— Нищо лошо няма да се случи — каза тя.

— Нищо — убеди я той.

Вдигнаха тост за бебето — и за Айнщайн, от който щеше да се получи страхотен кръстник, чичо, дядо и рошав ангел-пазител.

Никой не спомена Чуждия.

* * *

По-късно през нощта, легнали в тъмното, след като се бяха любили и сега просто стояха в прегръдките си, слушайки хармоничното биене на своите сърца, той се осмели да каже:

— Може би, като знаем какво ни преследва, не бива да имаме бебе точно сега.

— Ш-ш-ш-т — каза тя.

— Но…

— Ние не планирахме това бебе — обясни тя. — Всъщност дори опитвахме да се предпазим от него. Но, така или иначе, то се случи. Има нещо необикновено, че въпреки всичкото ни внимание, то е заченато. Не мислиш ли? Независимо от всичко, което казах преди за съдбата, дето не желае да го имам… е, това са думи на предишната Нора. Новата Нора мисли, че съдбата е пожелала да направим дете — и то ще бъде щедър дар за нас, както Айнщайн.

— Но като помислим какво може би върви по петите ни…

— То няма значение — каза тя. — Ще се справим с него. Ще се измъкнем от тази неприятност. Готови сме. И тогава, като се роди бебето, ще започнем истинския си живот заедно. Обичам те, Травис.

— И аз те обичам — каза той. — Господи, колко те обичам.

Сега усещаше огромната промяна у нея — нищо не бе останало от плахата женица, която срещна в Санта Барбара през пролетта. Вече беше силната, решителната, и вече тя се опитваше да пропъди неговите страхове.

И добре го правеше. Олекна му. Помисли за бебето и се усмихна както лежеше в тъмното, с глава, заровена в топлите й рамене. Въпреки че вече приютяваше под покрива на своето семейство трима души — Нора, нероденото бебе и Айнщайн — беше в настроение, по-добро от когато и да е в годините, които помнеше. Нора успя да пропъди неговите страхове.

2

Винс Наско седеше в италиански стол от изящно гравирано дърво със съвършена блестяща и прозрачна политура, придобита след цели два века редовно и усърдно поддържане.

Вдясно от него имаше канапе, още два стола и също толкова красива ниска масичка, наредени пред няколко големи книжни лавици, натъпкани с томове в кожени подвързии, които никога не са били четени. Знаеше, че стоят непрочетени, защото се намираше в собствения кабинет на Марио Тетраня, който веднъж ги беше посочил и бе казал:

— Скъпи книги. Освен това са толкова добри, колкото в деня, когато са ги направили, защото никой никога не ги е чел. Никога. Никой.

Намираше се пред огромното бюро, където Марио Тетраня преглеждаше докладите за приходи на своите управители, съставяше указанията за нови дейности и определяше кой да умре. Сега донът седеше зад това бюро със затворени очи, а плътта му преливаше извън коженото кресло. Сякаш току-що беше починал от стеснени артерии или затлъстял сърдечен мускул, но всъщност просто обмисляше молбата на Винс.

Марио Тетраня „Отвертката“ — уважаван патриарх за своите непосредствени кръвни роднини, страховит дон за по-далечните от фамилията Тетраня, контролиращ контрабандата на наркотици, комара, проституцията, изнудвачите за даване и прибиране на заеми, порнографията и други клонове на организираната престъпност в Сан Франциско — представляваше висок пет фута и седем инча и тежък триста фунта тулуп с лице топчесто, мазно и гладко като добре натъпкан суджук. Човек трудно би повярвал, че този закръглен екземпляр може да управлява противозаконни престъпни операции. Вярно, и Тетраня някога е бил млад, но не и по-висок на ръст, а освен това приличаше на човек, който през целия си живот е бил дебел. Момчешките му ръце с тантурести пръсти напомняха на Винс бебешки китки. Но точно тези ръце управляваха империята на Семейството.

Още като погледна в очите на Марио Тетраня, Винс веднага разбра, че телосложението на дона и съвсем очевидното му разложение не значат нищо. Това бяха очите на влечуго: безизразни, студени, изпитващи и наблюдателни. Ако човек не внимаваше или събудеше недоволството му, с тези очи той би го хипнотизирал и после — погълнал, тъй както змия поглъща застинала от страх мишка; в пастта си той можеше да задуши всекиго и да го смели цял.

Винс се възхищаваше от Тетраня. Знаеше, че е велик човек и искаше да намери сили и му каже, че той също е човек с мисия. Но бе разбрал, че никога не трябва да споменава за своето безсмъртие, защото подобен разговор в миналото му струваше подигравките на един мъж, който, Винс бе помислил тогава, можеше да го разбере.

Дон Тетраня отвори змийските си очи и каза:

— Нека се уверя, че те разбирам правилно. Търсиш някакъв човек. Това няма нищо общо със Семейството. Става дума за твоя лична работа.

— Да, сър — отвърна Винс.

— И смяташ, че този човек може би е платил за фалшиви документи и живее под ново име. Възможно ли е той да знае как се получават такива хартийки без да бъде член на нито едно Семейство, без да е от братството?

— Да, сър. Съдейки по биографията му… Възможно е да знае.

— И мислиш, че той е получил тези документи или в Лос Анджелиз, или тук — каза дон Тетраня, протягайки своята топчеста розова ръка към прозореца, откъдето се виждаше град Сан Франциско.

Винс отговори:

— На двайсет и пети август той е побягнал от Санта Барбара с кола, защото по много причини не е могъл да вземе никакъв самолет. Смятам, че той би потърсил документи за нова самоличност още при първата възможност. Отначало реших, че е тръгнал на юг, за да търси фалшивите хартийки в Лос Анджелиз, защото е най-близо. Но аз прекарах там почти цели два месеца и говорих с всички от бизнеса в Ел Ей, окръг Ориндж, дори в Сан Диего, всички, към които този мъж е могъл да се обърне за висококачествени фалшификати, хванах няколко дири, но те се оказаха лъжливи. Следва, че щом не е тръгнал на юг от Санта Барбара, тръгнал е на север, а единственото място на север, където е възможно да се сдобие с нужните му качествени документи, е…

— Е нашият красив град — прекъсна го дон Тетраня, като замахна отново с ръка към прозореца и се усмихна към гъсто населените склонове под него.

Винс предположи, че усмивката на дона показва неговата обич към любимия му Сан Франциско. Но в тази усмивка нямаше обич. Имаше алчност.

— И — продължи Дон Тетраня — ти искаш от мене да ти дам имената на хората, които съм упълномощил да работят с документи като търсените от този мъж.

— Ако сърцето ви говори, че може да ме дарите с подобно благоволение, ще ви бъда много благодарен.

— Те не биха пазили никакви данни.

— Да, сър, но е възможно да си спомнят нещо.

— Да не си спомнят е част от техния бизнес.

— Но човешкият ум никога не забравя, дон Тетраня. Колкото и упорито да опитва, никога не забравя съвсем.

— Колко вярно. Кълнеш ли се, че мъжът, когото търсиш, не е член на нито едно Семейство?

— Кълна се.

— Никой не трябва да свързва тази екзекуция с моето семейство по какъвто и да е начин.

— Кълна се в това.

Дон Тетраня отново затвори очи, но не тъй дълго както преди. Когато ги отвори, отново се усмихна широко, но и в тази усмивка нямаше нищо весело. Той беше най-малко жизнерадостният дебел човек, който Винс бе виждал някога.

— Когато баща ти предпочете шведка и се ожени за нея, а не за някое момиче от собствения си народ, семейството му се отчая и очакваше най-лошото. Но майка ти беше добра жена — покорна и не задаваше много въпроси. А от тях се роди ти — един наистина хубав син. Но ти си повече от хубав. Ти си добър войн, Винсент. Винаги си изпипвал тънко и чисто работата по поръчки на семействата в Ню Йорк и Ню Джързи, също и в Чикаго, а и за нас на този бряг. Не много отдавна ти ми направи голямата услуга да смачкаш хлебарката Пантанела.

— За което ми платихте най-щедро, Дон Тетраня.

Отвертката махна пренебрежително с ръка.

— На всички ни се плащат делата. Но сега не говорим за пари. За годините вярност и добра служба ти заслужаваш нещо повече от пари. Следователно ние ти дължим поне тази услуга.

— Благодаря, Дон Тетраня.

— Ще ти бъдат дадени имената на онези, които правят такива документи в тоя град и лично ще се уверя, че са предупредени за твоето посещение. Ще ти сътрудничат изцяло.

— Щом вие казвате така — каза Винс, като стана и се поклони само с леко привеждане на главата и раменете си, — аз знам, че е истина.

Донът го прикани да седне.

— Но преди да се заемеш с твоята лична работа, желая да сключиш още един договор. В Оуклънд има един мъж, който ми причинява голяма скръб. Той си мисли, че не мога да го докосна, защото има добра охрана и много връзки в политическите кръгове. Името му е Рамон Веласкес. Тази работа ще бъде трудна, Винсент.

Винс внимателно прикри своята напрегнатост и неудоволствие. Точно сега не искаше да се заема с удари, които могат да донесат неприятности. Трябваше да употреби всичките си сили за проследяването на Травис Корнъл и кучето. Но знаеше, че Тетраня не предлага, а налага този договор. За да получи имената на хората, продаващи подправени документи, трябваше първо да очисти Веласкес.

Затова отговори:

— За мене ще бъде чест да смажа всяко насекомо, което се е осмелило да ви ужили. И този път без заплащане.

— О, аз настоявам да ти платя, Винсент.

С добре усвоена угодническа усмивка Винс каза:

— Моля ви, Дон Тетраня, нека направя тази услуга за вас. Ще ми достави голямо удоволствие.

Тетраня се престори, че обмисля последните му думи, въпреки че очакваше точно това — безплатен удар в замяна на помощта за Винс. Постави две ръце върху огромния си корем и го потупа.

— Аз съм един много щастлив човек. Към когото и да се обърна, хората винаги искат да ми правят услуги, любезни са към мене.

— Не просто щастлив, Дон Тетраня — каза Винс, но му се повдигаше от тези измъчени любезности. — Вие събирате плодовете на собствените си усилия и щом жънете любезност, значи щедро сте пръскали семената на още по-голяма любезност.

Сияещ, Тетраня прие неговото предложение да очисти Веласкес безплатно. Ноздрите на свинската му зурла се раздвижиха бързо, като че ли беше надушил нещо вкусно, когато попита:

— А сега, кажи ми… да задоволиш моето любопитство, какво ще му направиш на онзи, твоя, когато го хванеш, на онзи, към когото имаш лична вендета?

„Ще му пръсна черепа и ще сграбча кучето“ — помисли Винс.

Но добре знаеше, че Отвертката иска да чуе същите гадости, същите приказки на закоравял главорез, които повечето като него обичаха да слушат от Винс, техния любим наемен убиец, затова отговори:

— Дон Тетраня, възнамерявам да му отрежа топките, да му изрежа ушите, да му изтръгна езика — и чак тогава да забия ледения ханджар в неговото сърце и да спра това цъкало.

Очите на дебелия мъж блеснаха от одобрение. Ноздрите му почервеняха.

3

До Деня на Благодарността^[1] Чуждият още не беше намерил белосаната къща в Биг Сар.

Всяка вечер Травис и Нора заключваха кепенците от вътрешната страна на прозорците. Осигуряваха вратите с глухи болтове. Когато се оттегляха на втория етаж, спяха с пистолети до леглото и револвери върху нощните шкафчета.

Понякога, в мъртво-тихите часове след полунощ ги будеха странни шумове в двора или по покрива на верандата. Айнщайн тичаше от прозорец до прозорец, душеше настойчиво, но винаги показваше, че нищо не ги заплашва. А когато Травис излизаше да провери, обикновено намираше скитаща миеща мечка или някое друго горско същество.

В Деня на Благодарността Травис се радва повече, отколкото мислеше за възможно в тяхното положение. Двамата с Нора приготвиха с усърдие традиционните блюда, макар и само за трима: печена пуйка с кестени, миди на фурна, моркови с глазура, варена царевица, салата от кисело зеле, кифлички с полукръгла форма и тиквеник.

Айнщайн опита всичко, тъй като небцето му вече беше по-развито отколкото на обикновено куче. Но все пак си оставаше куче и единственото нещо, което изобщо не му хареса, беше вкусът на киселото зеле, а пред всичко останало предпочете пуйката. Голяма част от следобеда той прекара в доволно дъвчене на кълките.

През изминалите седмици Травис забеляза, че като повечето кучета, Айнщайн понякога излиза в двора за да хапне малко трева, въпреки че от време на време тя изглежда го задавяше. Повтори същото и в Деня на Благодарността, а когато Травис го попита дали харесва вкуса на тревата, Айнщайн отговори „не“.

— Тогава защо понякога се опитваш да пасеш?

НУЖДАЯ СЕ.

— Защо?

НЕ ЗНАМ.

— Ако не знаеш за какво ти трябва, как изобщо разбираш, че се нуждаеш? Инстинкт?

ДА.

— Просто инстинкт?

НЕ ЗАСЯГАЙ ТОВА.

Тази вечер тримата се излежаваха върху купчини от възглавници на пода във всекидневната пред голямата зидана камина и слушаха музика. Златистата козина на Айнщайн изглеждаше лъскава и пухкава в светлината на огъня. Както седеше, прегърнал с една ръка Нора, а с другата галеше кучето, Травис помисли, че яденето на трева сигурно е добро нещо, защото Айнщайн изглеждаше здрав и пълен с енергия. Айнщайн подсмръкна няколко пъти и от време на време кашляше, но изглежда това бяха естествени реакции на празничното преяждане и на топлия, сух въздух пред камината. Нито веднъж Травис не усети безпокойство за здравето на кучето.

4

В мекия петъчен следобед на 26 ноември, точно след Деня на Благодарността, Гарисън Дилуърт беше на борда на любимата си четирийсет и два футова яхта „Хинкли Саутуестър“, кръстена „Дивна Красота“, на своя кей в пристанището на Санта Барбара. Лъскаше хромираните части и отдаден на това занимание, почти не забеляза двамата мъже в тъмни делови костюми, които приближаваха по кея. Вдигна поглед, точно когато щяха да се представят и веднага разбра кои са — не имената им, но за кого трябва да работят — още преди да покажат своите документи.

Името на единия беше Джонсън.

Другият се казваше Соумз.

Като се преструваше, че е смутен, но заинтересуван от вниманието им, той ги покани на борда.

Когато прекрачи от пристана върху палубата, този, чието име беше Джонсън, каза:

— Желаем да ви зададем няколко въпроса, господин Дилуърт.

— Относно какво? — попита Гарисън, докато бършеше ръцете си в чист бял парцал.

Джонсън беше чернокож мъж с нормален ръст, дори леко мършав, с измъчен вид, но все пак внушаващ уважение.

Гарисън продължи:

— Национално управление за сигурност, казвате? Разбира се, не мислите, че съм наемник на КГБ?

Джонсън се усмихна едва.

— Работили сте за Нора Девън?

Той повдигна учудено вежди.

— Нора? Сериозно ли говорите? Е, аз мога да ви уверя, че Нора не е човек, който може да бъде въвлечен…

— Значи сте неин адвокат? — попита Джонсън.

Гарисън хвърли поглед към по-младия мъж с луничаво лице, агент Соумз, и отново повдигна вежди, сякаш искаше да го попита дали Джонсън винаги е толкова суров. Очите на Соумз останаха безизразни — той взимаше пример от своя шеф.

„Бога ми, с тези двамата ще си имаме неприятности“ — помисли Гарисън.

* * *

След като се оказаха безсилни да изкопчат нещо от отговорите на Дилуърт, Лем прати Клиф Соумз да изпълни доста неотложни задачи: за начало — започване на процедура за издаване на съдебно решение, разрешаващо поставянето на подслушвателни апарати на телефоните в дома и кантората на адвоката; откриване на трите телефонни автомата, най-близки до кантората и трите — най-близки до къщата му, уреждане и на тяхното подслушване; получаване на информация от телефонната компания за номерата на извънградски постове, набирани от дома и кантората на Дилуърт; осигуряване на допълнителни подкрепления от поделението в Лос Анджелиз, които да осъществят денонощно следене на Дилуърт, като започнат само след три часа.

Докато Клиф се занимаваше с тези неща, Лем се разходи по яхтения кей на пристанището, като се надяваше, че шумът на морето и успокояващата гледка на морските вълни ще помогнат на съзнанието му да се прочисти от ненужното и да останат само мислите за сегашните проблеми. Бог му е свидетел, той наистина искаше да се съсредоточи. Повече от шест месеца бяха минали от бягството на кучето и Чуждия от Банодайн, а Лем бе загубил почти петнайсет фута тегло в преследването. Не спеше добре от месеци, не го интересуваше храната, дори половият му живот пострада.

„И това го има — да си прекалено упорит“ — каза си той. — „То причинява запек на ума.“

Но подобни предупреждения не помагаха. Той оставаше задръстен като маркуч, пълен с цимент.

Вече три месеца, откакто намериха Корнъловия „Еърстрийм“ в училищния паркинг в деня след убийството на Хокни, Лем знаеше само, че в онази августовска нощ Корнъл и жената са се прибирали от пътешествие до Вегас, Тахоу и Монтърей. В караваната и пикапа бяха намерени карти за резервация на нощен клуб във Вегас, рекламни брошури и фактури от бензиностанции за плащане с кредитни карти, които показваха всички спирки по техния маршрут. Той не разбра коя е жената, само предполагаше, че не е нищо повече от приятелка, но, разбира се, не трябваше да прибързва с подобно предположение. Едва преди няколко дни, когато един от неговите собствени агенти посети Вегас, за да се ожени, Лем разбра, че е възможно Корнъл и жената да са отишли там със същата цел. Тогава цялото пътуване изведнъж му заприлича на сватбено пътешествие. Само след часове успя да потвърди, че при отсядането на 11 август в окръг Кларк, щата Невада, Корнъл наистина вече е бил женен за Нора Девън от Санта Барбара.

Докато търсеше жената, откри, че къщата и е продадена преди шест седмици, след като е изчезнала заедно с Корнъл. А след като се порови из документите за продажбата, разбра, че тя е била представяна от своя адвокат, Гарисън Дилуърт.

Като замрази влоговете на Корнъл, Лем мислеше да затрудни живота му като беглец, но после откри, че Дилуърт е спомогнал двайсет хиляди да се изплъзнат от банката на Корнъл, а всичките суми от продажбата на къщата бяха някак прехвърлени на жената. Освен това с посредничеството на Дилуърт тя бе закрила местните си банкови сметки още преди четири седмици и сега тези пари също бяха в нейните ръце. Тя, съпругът й и кучето може би вече имаха достатъчно средства да останат скрити от властите за години.

Застанал на кея, Лем съзерцаваше блестящите слънчеви зайчета по повърхността на морето, което ритмично пляскаше в подпорите под краката му. Непрестанното движение на водата предизвикваше у него хрема.

Погледна нагоре към реещите се кресливи чайки. Вместо да го успокои, изящният им полет го изнервяше.

Гарисън Дилуърт беше интелигентен, умен мъж, роден да печели битки. И сега, след като успяха да направят връзката между него и семейство Корнъл, адвокатът обеща да даде НУС под съд и по този начин да освободи влоговете на Корнъл. „Не сте предявили никакво обвинение срещу този мъж“ — бе обявил Дилуърт. „Кой заблуден съдия би дал някому правото за блокиране на неговите сметки? Вашето насилие върху правната система с цел да пречите на един невинен гражданин е направо безсъвестно.“

Лем можеше да предяви обвинения срещу Травис и Нора Корнъл за нарушаването на всевъзможни закони, предназначени да опазват националната сигурност и чрез това би направил невъзможно за Дилуърт да продължи помощта за бегълците. Но предявяването на обвинения означаваше да се привлече вниманието на пресата. Тогава малоумната история за Корнъловата домашна любимка-пантера — и може би всички истории, измислени от НУС за прикриване на истината — щяха да се срутят като книжни замъци под напора на мощна буря.

Единствената му надежда оставаше, че Дилуърт ще се опита да се свърже с Корнълови, за да им съобщи, че неговата връзка с тях най-после е била разкрита и техните контакти в бъдеще трябва да бъдат много по-предпазливи. Ако имаше подобен късмет, Лем веднага би определил къде се намира семейството по техния телефонен номер. Но и надеждата всичко да стане тъй леко не бе особено голяма. Дилуърт не беше глупак.

Разглеждайки яхтеното пристанище на Санта Барбара, Лем се опитваше да се отпусне, защото знаеше, че ще му е нужна свежа и спокойна мисъл за надхитряването на стария адвокат. Стотиците лодки за отмора по кейовете — някои със свити, други със завързани платна — се поклащаха леко от слабото вълнение, а други, с разпънати платна, се плъзгаха спокойно към откритото море и хора по бански костюми лежаха на слънце върху кейовете или вече отпиваха от ранния следобеден коктейл, и чайките пикираха нагоре-надолу като шиещи игли през синьо-белия юрган на небето, и рибарските прътове стърчаха от каменния вълнолом, и всичко бе живописно и красиво до болка, но това беше красивия образ на почивката, великолепна и добре планирана почивка, която за Лем Джонсън бе съвсем непозната. За Лем твърде дългата отмора представляваше опасно отвличане на мислите от неприятните и тежки факти на живота, от света на вечното съревнование, затова всяка почивка, продължила повече от няколко часа, го изнервяше и изпълваше с неспокойствие и желание да се залови отново за работа. А тук времето, прекарано без задължения, се измерваше с дни и със седмици; тук, в тези скъпи и поддържани с любов яхти екскурзиите под платна покрай брега продължаваха месеци — почивка толкова дълга, че само от мисълта за нея Лем искаше да крещи и целия плувна в пот.

Освен другите задължения го тревожеше и Чуждият. От създанието нямаше и следа от деня, в който Травис Корнъл стреля по него в своята къща под наем, още в края на август.

Преди три месеца. Какво е правило то през тези три месеца? Къде се е крило? Дали все така преследва кучето? Да не би да е мъртво?

А може би някъде там, в дивите земи, го е ухапала гърмяща змия или може би е паднало от някоя скала.

„Боже, мислеше Лем, нека е мъртво, моля те, дай ми поне това облекчение. Нека е мъртво.“

Но знаеше, че Чуждият не е умрял, защото така всичко ставаше много лесно. А в живота нищо не можеше да е тъй лесно. Проклетото същество беше някъде там и дебнеше кучето. Вероятно сдържаше стремежа си да убива всеки срещнат човек, тъй като знаеше, че с всяко ново убийство приближава Лем и неговите хора към себе си, а не искаше да го открият преди да унищожи кучето. А след като веднъж разкъса кучето и Корнълови на кървави парченца, отново ще започне да освобождава яростта си върху цялото население и всяка смърт ще бъде тежък камък за съвестта на Лем Джонсън.

Междувременно разследването по убийствата на учените от Банодайн беше в мъртва точка. Всъщност тази втора оперативна група на НУС вече беше разтурена. Очевидно Съветите бяха наели външни хора за тези удари и просто нямаше начин да открият кого са привлекли да ги извърши.

Някакъв човек с тъмен тен, по бели шорти и фланелка без ръкави мина покрай Лем и се усмихна:

— Хубав ден, нали?

— Адски — отвърна Лем.

5

В деня след празника Травис влезе в кухнята да си налее чаша мляко и видя, че Айнщайн киха силно, но не обърна особено внимание. Нора, която винаги проявяваше загриженост за здравето на ретривъра много преди Травис да се разтревожи, също не се замисли за това. В Калифорния през пролетта и есента във въздуха има най-много цветен прашец, въпреки че климатът позволява целогодишен цикъл на цъфтеж и затова прашец има през всички сезони. А при живот сред гората положението става още по-тежко.

През онази нощ Травис се събуди от някакъв шум, чийто произход не можа да определи. Веднага застана нащрек, изгони и последните остатъци на сънливостта, изправи се върху леглото в тъмното и протегна ръка към автоматичния пистолет на пода. С Мозбърга в ръка се ослуша внимателно и след около минута шумът се чу отново: в коридора на втория етаж.

Измъкна се от леглото без да събуди Нора и тръгна тихо към вратата. Коридорът, както и повечето помещения в къщата, се осветяваше през нощта от слаба лампичка и в бледата светлина Травис видя, че звуците идат от кучето. Айнщайн стоеше близо до края на стълбите, кашляше и разтърсваше глава.

Травис го доближи и ретривърът погледна нагоре.

— Добре ли си?

Бързо махване с опашка: Да.

Той приклекна и разроши с ръка козината на кучето.

— Сигурен ли си?

Да.

Около минута кучето се притискаше към него и се наслаждаваше на галенето. После се извърна встрани от Травис, закашля се два пъти и тръгна надолу по стълбите.

Травис го последва. В кухнята видя как Айнщайн сърба вода от чинийката.

След като изпи всичката вода, ретривърът тръгна към килера, включи лампата и с лапа започна да вади букви от пластмасовите тръбички. ЖАДЕН.

— Сигурен ли си, че се чувстваш добре?

СЪВСЕМ. ПРОСТО ЖАДЕН. СЪБУДИ МЕ ЛОШ СЪН.

Травис каза изненадан:

— Ти сънуваш?

А ТИ НЕ СЪНУВАШ ЛИ?

— Да. И то доста.

Напълни отново чинийката на ретривъра с вода, Айнщайн пак я изпразни и той я напълни втори път. Кучето вече беше изпило повече от достатъчно. Травис очакваше да пожелае разходка навън за да пишка, но вместо това то тръгна по стълбите към втория етаж и се намести от външната страна до вратата на спалнята, където Нора още спеше.

Травис каза шепнешком:

— Слушай, ако искаш влез вътре и легни да спиш до нашето легло, няма проблеми.

Айнщайн искаше точно това. Сви се на кълбо до леглото откъм Травис.

В тъмното Травис можеше лесно да достигне с ръка и автоматичния пистолет, и Айнщайн. Но присъствието на кучето го успокояваше повече от оръжието.

6

В неделя следобед, само два дни след празника на Благодарността, Гарисън Дилуърт влезе в своя Мерцедес и потегли бавно от къщи. След две пресечки се убеди, че зад него все още има опашка на НУС. Беше един зелен Форд, може би същият, който го следваше снощи. Поддържаха почтително разстояние и се държаха доста дискретно, но той не бе сляп.

Все още не се беше обадил на Нора и Травис. Тъй като го следяха, подозираше, че и телефоните му са подслушвани. Би използвал автомат, ако не се опасяваше от насочващите микрофони или някой друг съвършен уред на НУС. Ако успееха да запишат тоновете от натискането на копчетата при избирането на номера у семейство Корнъл, съвсем лесно биха ги превърнали в съответните цифри, които да ги насочат към къщата в Биг Сар. Налагаше се да използва някаква измама за да се свърже с Травис и Нора по безопасен начин.

Знаеше, че е нужно да действа бързо, преди Травис или Нора да са позвънели у тях. С техниката, която имаха днес в своите ръце, НУС можеха да проследят откъде идва обаждането още преди Гарисън да успее да предупреди Травис, че линията е подслушвана.

Затова в два часа неделя следобед, ескортиран от зеления Форд, той подкара колата към къщата на Дела Колби в Монтесито, за да я качи в своята яхта „Дивна Красота“, където щяха да прекарат един мързелив следобед на слънце. Поне това й каза по телефона.

Дела беше вдовицата на съдия Джак Колби. Цели двайсет и пет години тя и Джак бяха най-добрите приятели на Гарисън и Франсин, преди смъртта да раздели чудесната четворка. Джак почина година след Франсин. Дела и Гарисън останаха много близки; често излизаха заедно на вечеря, ходеха на танци, на разходка или на плаване с яхтата. Отначало връзката им беше чисто платонична; стари приятели, на които, за добро или за зло, съдбата бе отредила да надживеят най-близките си хора и които се нуждаеха един от друг, защото можеха да споделят толкова много приятни общи спомени, отдавна забравени, ако нямаше вече с кого да се връщат към тях. Преди година, когато изведнъж откриха, че са заедно в едно легло, останаха страшно изненадани и почувстваха тежка вина. Като че ли мамеха най-близките си спътници в живота, въпреки че Джак и Франсин бяха починали преди години. Но, разбира се, с времето чувството за вина намаля и сега те бяха благодарни за дружбата и тази нежно изгаряща страст, която тъй неочаквано дари светлина на техните есенни дни.

Когато спря в алеята към дома на Дела, тя излезе от къщата, заключи външната врата и тръгна бързо към неговата кола. Носеше специални обувки за ветроходство, широки бели панталони, пуловер на сини и бели райета и синьо ветроупорно яке. Беше на шейсет и девет и късата й коса имаше цвета на сняг, но изглеждаше петнайсет години по-млада.

Той излезе от Мерцедеса, и след като я прегърна и целуна, попита:

— Може ли да отидем с твоята кола?

Тя премигна.

— Твоята нещо не е наред ли?

— Не — отговори той. — Просто предпочитам да вземем твоята.

— Разбира се.

Тя излезе с Кадилака на заден ход от гаража, а той влезе и седна до нея. Докато излизаха на улицата, й каза:

— Страхувам се, че в моята кола може би има монтиран микрофон, а не искам да чуят това, което трябва да ти кажа.

Изражението върху нейното лице беше неоценимо.

Той продължи през смях:

— Не, не съм се разболял от старческо слабоумие за една вечер. Ако хвърляш едно око в огледалото за обратно виждане докато караш, ще видиш, че ни следят. Може да действат много тънко, може да са много добри, но не и невидими.

Остави я да гледа известно време и след няколко пресечки Дела се обади:

— Зеленият Форд, нали?

— Те са.

— В какво си се забъркал, скъпи?

— Не карай направо към пристанището. Мини първо през селскостопанския пазар, там ще купим малко пресни плодове. После спри до някой магазин за спиртни питиета за да купим малко вино. А дотогава ще успея да ти разкажа всичко.

— Да не би да водиш някакъв таен живот, за който никога не съм подозирала? — попита тя и му се усмихна. — Да не си нещо като престарял Джеймз Бонд?

* * *

Вчера Лем Джонсън откри наново временния си щаб в потискащото и тясно помещение в сградата на съда в Санта Барбара. Стаята имаше само един малък прозорец. Стените бяха боядисани в тъмен цвят, а осветлението на табана бе толкова слабо, че ъглите се изпълваха с разкривени сенки, сякаш някой бе скрил там ненужни полски плашила. Взетите на заем мебели бяха все вехтории, изхвърлени от другите канцеларии. Бе работил тук в дните след убийството на Хокни, но след седмица го закри, защото нямаше повече работа. А сега, с надеждата, че Дилуърт ще ги отведе при Корнълови, Лем го отвори отново, включи телефоните и зачака новини.

Делеше офиса с един агент-помощник — Джим Ван — един прекалено старателен и всеотдаен двайсет и пет годишен младеж.

В момента Клиф Соумз ръководеше групата от шестима мъже на пристанището, наглеждайки не само агентите на НУС, разпределени в различни точки на пристана, но координираше и следенето на Гарисън Дилуърт с помощта на патрулните кораби на пристанището и Бреговата Охрана. Проницателният старец очевидно разбираше, че го следят, и Лем очакваше той да се опита да заблуди следящите и печелейки поне малко време, необезпокояван да проведе телефонен разговор със семейство Корнъл. Най-логичният начин, по който Гарисън можеше да се отърве от опашката си, бе да се насочи към открито море, после на север или на юг по брега и от някой уединен пристан да телефонира на Корнълови преди преследвачите да разберат къде е. Но още от вълнолома щеше да го изненада компанията на местния патрулен катер; а след това, в морето, щеше да го следва кораб на Бреговата охрана, който вече беше приготвен за тази цел.

В четири без двайсет се обади Клиф и докладва, че Дилуърт и дамата, негова приятелка, седят върху палубата на „Дивна Красота“, ядат плодове, пийват вино, разказват си много общи спомени и от време на време се смеят по малко.

— От това, което хващаме с насочващите микрофони и което виждаме, мисля, че нямат никакво намерение да отплават където и да е. Освен може би към леглото. Тия наистина приличат на доста буйна стара двойка.

— Стой наблизо — каза Лем. — Не му вярвам.

Обадиха се и от оперативната група, влязла тайно да претърси къщата на Дилуърт минути след като той е тръгнал. Не намерили нищо, свързано с Корнълови или кучето.

Внимателно преровиха кантората на Дилуърт още снощи, но и там не откриха нищо. От преравянето на записаните телефонни номера също не изскочи номер на Корнъл; ако се е обаждал преди, правил го е винаги от телефонен автомат.

В записите на кредитната карта за обаждания от фирмата AT&T също нямаше подозрителни данни, следователно дори при обаждане от автомат той никога не е плащал, а е говорил за сметка на Корнълови, без да оставя никакви следи. Това не беше добър знак. Очевидно Дилуърт е бил изключително предпазлив още преди да разбере, че е следен.

* * *

В събота Травис поглеждаше непрекъснато към Айнщайн, опасявайки се, че може би страда от простуда. Но ретривърът кихна само два пъти и не кашля изобщо — изглеждаше, сякаш е здрав.

Една транспортна компания им донесе десет огромни кашона с всичките завършени платна на Нора, останали в Санта Барбара. Преди две седмици, използвайки адреса на един свой приятел за да е сигурен, че между него и Нора „Еймз“ няма да има никаква пряка връзка, Гарисън Дилуърт изпрати картините в тяхната нова къща.

Сега, докато разопаковаше и изваждаше платната, трупайки огромни хартиени купчини във всекидневната, Нора беше на седмото небе. Травис знаеше — от много години рисуването бе смисълът на нейния живот и не само виждаше голямата й радост, че картините са отново при нея, но усещаше как това ще я подтикне да се върне с още по-голям ентусиазъм към работата върху новите произведения в празната спалня-ателие.

— Искаш ли да се обадим на Гарисън и да му благодарим? — попита той.

— Ами да, непременно! — отвърна тя. — Но нека първо ги разопаковам всичките и да се убедя, че няма повредени.

* * *

Разположени по цялото пристанище, представящи се за собственици на яхти и рибари, Клиф Соумз и останалите агенти на НУС наблюдаваха Дилуърт и Дела Колби, докато дневната светлина малко по малко отслабваше, и продължаваха да ги подслушват с електронните си уреди. Вече се спускаше сумрак, а очевидно Дилуърт нямаше никакво намерение да отплава към морето. Не след дълго настъпи и нощта, но адвокатът и неговата дама все така стояха в яхтата.

Половин час след смрачаване, Клиф Соумз се умори да се преструва, че лови риба от кърмата на шейсет и шестфутовата спортна яхта „Чиой Ди“, само през няколко лодки от яхтата на Дилуърт. Качи се по стъпалата, влезе в навигаторската кабина и свали слушалките от главата на Ханк Горнър, агентът, прослушващ разговора на възрастната двойка с насочващ микрофон. Клиф долепи слушалките до своето ухо.

— … В Акапулко, по времето, когато Джак нае онази рибарска лодка…

— … да, целият екипаж приличаха на пирати!…

— … и помислихме, че ще ни прережат гърлата и ще ни бутнат в морето…

— … но тогава се оказа, че всичките са студенти по теология…

— … учели за мисионери… и Джак каза…

Връщайки слушалките, Клиф каза:

— Още продължават със спомените!

Другият агент кимна. Осветлението в каютата беше изключено и лицето на Ханк се осветяваше само от една малка лампичка със сенник, вградена над масата за навигационни карти, затова чертите му изглеждаха издължени и странни.

— И все така, цял ден. Поне имат няколко страхотни истории.

— Отивам до онова място — каза Клиф уморено. — Ще се върна веднага.

— Стой десет часа ако искаш. Тия никъде няма да тръгват.

След няколко минути, когато Клиф се върна, Ханк Горнър изключи слушалките и се обърна към него:

— Ония влязоха в каютата.

— Нещо ново?

— Не и на което се надяваме. Сега ще започнат да си трошат кокалите един друг.

— О-о.

— Клиф, Бога ми, не искам да слушам това.

— Ще слушаш — настоя Клиф.

Ханк долепи едната слушалка до ухото си.

— Господи, събличат се взаимно, а са стари колкото баба ми и дядо ми. Не мога да повярвам.

Клиф въздъхна.

— Утихнаха — продължи Ханк, а върху лицето му се изписа гримаса на отвращение. — Всяка секунда ще започнат да пъшкат, Клиф.

— Ще слушаш — настоя пак Клиф. После грабна едно леко яке от масата и излезе навън, поне той да не слуша.

Зае отреденото си място върху един стол на задната палуба и за пореден път повдигна рибарския прът.

Нощта беше доста хладна за неговото яке, но иначе беше една превъзходна нощ. Въздухът беше кристалночист и приятен, с едва доловим дъх на морски водорасли. Звезди изпълваха безлунното небе. Леките вълнички пляскаха приспивно по подпорите на кея и по обшивките на завързаните лодки. Някъде в друга част на пристанището, на друга яхта, някой свиреше любовни песни от четиридесетте. Чуваше се тихо боботене на двигател — уам-уам-уам — и дори в този звук имаше нещо романтично. Клиф си мислеше колко ще е хубаво да притежава своя лодка и да потегли с нея на пътешествие из южния Пасифик, към палмовите сенки на далечни острови…

Но изведнъж тихо работещият двигател изръмжа силно и Клиф разбра, че това е „Дивна Красота“. Докато скачаше от стола, изтърва рибарския прът и видя как яхтата на Дилуърт се изплъзва безразсъдно бързо на заден ход от мястото си на пристана. Това беше платноходка и някак подсъзнателно Клиф не очакваше тя да потегли с прибрани платна, въпреки че вътре имаше спомагателни двигатели; те го знаеха добре, бяха подготвени, и все пак той остана изненадан. Втурна се към каютата.

— Ханк, свържи се с пристанищния патрул. Дилуърт потегля.

— Но те вече са в леглата.

— Майната им, където и да са! — Клиф изтича до носовата палуба и видя, че Дилуърт вече е направил маневрата с „Дивна Красота“ и се насочва към входа на пристанището. Без сигнална светлина на кърмата, около пространството на руля, само една малка лампичка на носа. Господи, той наистина щеше да ги надхитри.

* * *

След като разопаковаха всичките сто платна, окачиха няколко и занесоха останалите в неизползваната спалня, усетиха, че са прегладнели.

— Сигурно и Гарисън вечеря сега — каза Нора. — Не искам да го прекъсвам. Нека да му се обадим след като хапнем.

В килера Айнщайн пусна с педала няколко букви от пластмасовите тръбички и изписа един съвет: ТЪМНО Е. ПЪРВО ЗАТВОРЕТЕ КЕПЕНЦИТЕ.

Изненадан и недоволен от собственото си необичайно пренебрегване на сигурността, Травис забърза от стая в стая, като пускаше вътрешните капаци и после ги заключваше със стенните ключалки. Очарован от Норините картини и радостен, че тя прие с такъв възторг тяхното пристигане, той дори не беше забелязал, че навън вече е нощ.

* * *

На половината път до входа на пристанището, уверен, че разстоянието и ревът на двигателя ги предпазва от електронните подслушватели, Гарисън каза:

— Закарай ме близо до външния край на северния вълнолом, все по края на пролива.

— Сигурен ли си, че ще го направиш? — попита Дела тревожно. — Отдавна не си гимназист.

Той я потупа по хълбока и каза:

— Но съм по-добър от тях.

— Мечтател.

Целуна я по бузата и тръгна напред по десния борд, държейки се за страничните перила, към мястото, откъдето щеше да скочи. Беше по тъмносини плувки. Трябваше да облече неопренов костюм, защото водата беше доста студена. Но реши, че непременно ще успее да преплува до вълнолома, да заобиколи края му и да се покачи от северната страна, без да го виждат от пристанището, и то само за няколко минути, много преди ледената вода да изсмуче от него твърде много телесна топлина.

— Имаме компания! — извика Дела откъм руля.

Погледна назад и видя корабчето на пристанищния патрул, което ги приближаваше откъм кейовете.

„Няма да ни спрат“, помисли той. „По закон нямат право.“

Но трябваше да скочи от борда преди патрулният катер да завие и заеме позиция зад тях. Зад кърмата можеха да видят как прескача перилата. А докато бяха обърнати с нос към борда на яхтата, „Дивна Красота“ щеше да прикрие неговото изплъзване и фосфоресциращата пяна около лодката щеше да го направи незабележим за няколко секунди, докато заобиколи с плуване края на вълнолома, достатъчно дълго за да не се отклони вниманието на патрула от Дела.

Насочваха се към входа с най-високата възможна скорост, при която Дела можеше да управлява спокойно. Техният „Хинкли Саутуестър“ пореше леките вълни със сила, достатъчна за да принуди Гарисън да стисне здраво перилата. И все пак му се струваше, че каменната стена на вълнолома се движи назад отчайващо бавно, докато патрулният катер непрекъснато ги приближаваше, но Гарисън чакаше, чакаше — не искаше още да скача във водите на пристанището, сто ярда преди входа му. Ако избързаше, не би смогнал да преплува цялото разстояние и да заобиколи стената; вместо това би трябвало да се насочи право към вълнолома и да се изкачи от вътрешната му страна, така че от кейовете да го видят всички. Патрулният кораб ги беше доближил на не повече от сто ярда — видя го, като се изправи леко от клекналото положение и надникна иззад покрива на каютата — вече започваше да извива с нос към тях, а Гарисън не можеше да чака още дълго, не можеше…

— Краят! — извика Дела от руля.

Хвърли се над перилата в тъмната вода, колкото можеше по-далеч от лодката.

Морето беше студено. Дъхът му секна. Потъна, не можа да намери пътя към повърхността, обхвана го паника, замаха с ръце, зарита с крака, но накрая се добра до въздуха с пухтене.

„Дивна Красота“ беше учудващо близо. Чувстваше се сякаш цяла минута, даже повече, се е борил объркан под водата, а трябваше да е било само секунда-две, защото лодката му още не се бе отдалечила. Но патрулният катер също беше близо и той реши, че дори пяната от винта на „Дивна Красота“ не е достатъчно прикритие, затова пое дълбоко въздух и отново се гмурна, оставайки под водата колкото можа. Когато отново се показа отгоре, Дела и нейните неотлъчни сенки бяха отплавали далеч зад входа на пристанището, завиваха на юг, и никой не го наблюдаваше.

Отливът бързо го отвличаше зад края на северния вълнолом, който представляваше стена от струпани в безпорядък огромни камъни, издигащи се на повече от двайсет фута над водата като сиво-черни укрепления с размити от мрака очертания. Не само трябваше да заобиколи с плуване това препятствие, но и да стигне до бряг, на който може да излезе, и то все срещу упоритото течение. Без да чака повече, той започна да плува и се чудеше защо, за Бога, бе решил, че това ще е лесна работа.

„Вече си почти на седемдесет и една“, каза си той, докато правеше ритмични движения с ръце покрай камъните в края на вълнолома, осветени от предупредителна навигационна светлина. „Защо изобщо те обхвана тази лудост — да се правиш на герой?“

Но той знаеше природата на своята лудост: една вяра някъде дълбоко в душата му, че кучето трябва да остане свободно и никой не бива да се отнася към него като към правителствена собственост. Ако сме постигнали Божествената сила да творим като всевишния, трябва да имаме и Неговата справедливост и милост. Това бяха думите, които каза на Нора и Травис — и Айнщайн — в нощта, когато беше убит Тед Хокни и вярваше във всяка от тях.

От солената вода очите му смъдяха, не виждаше добре. Малко проникна и в устата му, и там го заболя една малка язвичка на горната устна.

Бореше се с течението, отмина края на вълнолома, пристанището се скри от очите му и тогава заплува към скалите. Когато най-накрая стигна до тях, увисна на първия докопан камък, пухтейки, и силите още не му стигаха да се измъкне от водата.

В седмиците след бягството на Нора и Травис, Гарисън имаше достатъчно време да мисли за Айнщайн и чувстваше все по-силно убеждение, че да затвориш интелигентно същество без никакво провинение, е акт на огромна несправедливост, независимо дали затворникът е човек или куче. Гарисън бе посветил живота си на справедливостта, която трябваше да направи действителна по законите на демокрацията, и на поддържането на свободата, родена от тази справедливост. Когато човек с идеали реши, че е твърде стар за да рискува всичко за това, в което вярва, той вече не е човек с идеали. Той вече изобщо не може да бъде човек. Тази тежка истина го поведе, напук на възрастта, към ледените океански води тази нощ. Смешно — идеализмът на един човек да бъде поставен на най-тежкото изпитание след като той е навършил седемдесетте, и то заради съдбата на едно куче.

Но какво куче.

И в какъв чуден нов свят живеем, помисли си той.

Може би трябваше генетичните технологии да се прекръстят на „генетично изкуство“, защото произведението на всяко изкуство е плод на творчество, а няма по-съвършен и по-красив плод на творчеството от сътворението на мислещия ум.

Като пое дъх отново с всички сили, той се измъкна съвсем от водата върху наклонената външна повърхност на северния вълнолом. Тази бариера го скриваше от нежелани погледи откъм пристанището и той запълзя по скалите към брега, а морето бушуваше от лявата му страна. Беше закачил на плувките си водоустойчиво фенерче-писалка, с чиято помощ успяваше да се придвижи бос, като внимаваше с изострени докрай сетива да не се подхлъзне върху мокрите камъни и да счупи крак или глезен.

На неколкостотин ярда пред себе си виждаше светлините на града и едва различимата сребърна ивица на плажа.

Беше му студено, но не студено колкото във водата. И сърцето му още биеше учестено, но не бързо като преди.

Щеше да успее.

* * *

Лем Джонсън веднага тръгна с кола от временния щаб в сградата на съда и Клиф го посрещна до празния пристан, където допреди малко беше завързана „Дивна Красота“. Появи се вятър. Стотици лодки по кейовете се поклащаха леко в своите нощни убежища; те поскърцваха, а отпуснатите въжета на платната потракваха и звънтяха по мачтите. Кейовите лампи и фенерите на съседните яхти хвърляха трепкаща, накъсана светлина върху тъмната, сякаш омазнена вода, където преди бе пристанала четиридесет и два футовата „Дивна Красота“ на Дилуърт.

— Пристанищния патрул? — попита Лем тревожно.

— Последваха го в открито море. Като че ли искаше да тръгне на север, зави покрай края на вълнолома, но вместо на север обърна на юг.

— Дилуърт забеляза ли ги?

— Не може да не ги е забелязал. Сам виждате — няма мъгла, звездно небе, въздухът е прозрачен като кристал.

— Добре. Предпочитам той да е нащрек. Бреговата Охрана?

— Говорих с катера — увери го Клиф. — И те са на поста си, ще следват „Дивна Красота“ от разстояние сто ярда на юг по брега.

Потрепервайки в бързо изстиващия въздух, Лем зададе още един въпрос:

— Знаят ли, че вероятно ще опита да стигне до брега с гумена лодка или нещо подобно?

— Знаят — отговори Клиф. — Не може да го направи под носа им.

— Убедени ли са от охраната, че той ги вижда?

— Светят като коледна елха.

— Добре. Искам да разбере, че е безнадеждно. Ако просто не допуснем той да предупреди Корнълови, рано или късно ще му се обадят те — и ще влязат в капана. Дори да позвънят от автомат, пак ще разберем в кой район са.

Освен подслушвателните устройства в дома и кантората на Дилуърт, НУС монтираха и уреди, проследяващи обажданията, които моментално се включваха при всяко позвъняване и държаха линията открита, дори и ако двете страни затвореха телефоните, докато номерът и точният адрес на звънящия не бяха уточнени и потвърдени. Дори ако Дилуърт за секунда изкрещеше своето предупреждение и затвореше телефона веднага щом разпознае гласа на някой от семейството, вече щеше да е късно. Единственият начин да заблуди НУС оставаше просто да не вдига своя телефон изобщо. Но даже и това не би му помогнало особено, защото след шестия сигнал уредът на НУС автоматично „отговаряше“, а така се откриваше линията и проследяването започваше.

— Единственото, което може да ни оплете конците сега — каза Лем, — е Дилуърт да се добере до телефон, който не следим, и да предупреди Корнълови за обажданията.

— Това няма да стане — отвърна Клиф. — Залепени сме за него.

— Предпочитам да не го казваш на глас — думите на Лем бяха тревожни. Вятърът залюля някакво мачтово въже, чийто метален накрайник иззвъня силно в рейката и Лем подскочи от напрежение. — Татко винаги казваше, че най-лошото се случва, когато най-малко го очакваш.

Клиф поклати глава.

— Въпреки всичкото ми уважение, сър, трябва да ви кажа, че колкото повече цитирате баща си, толкова повече се убеждавам, че той е бил най-мрачният човек, живял някога на земята.

Лем се вгледа в полюшващите се лодки и набраздената от вятъра вода, усещайки, че той се движи, а не стои на едно място в менящия се свят и, леко замаян, каза:

— Да-а… татко беше велик човек по свой, неповторим начин, но също беше… невъзможен.

Чу се викът на Ханк Горнър:

— Хей! — той тичаше по кея от яхтата „Чиой Ли“, където бяха прекарали с Клиф цял ден. — Току-що говорих с катера на Охраната. Те осветяват с прожекторите си „Дивна Красота“, да ги сплашат малко, и ми казаха, че не виждат Дилуърт. Само жената.

Лем отговори:

— Но, за Бога, нали той управлява лодката!

— Не — продължи Горнър. — В „Дивна Красота“ няма никакво осветление, но в прожекторната светлина на катера всичко се вижда като на длан, а казват, че на руля е жената.

— Няма страшно. Просто той е в каютата.

— Не е — рече Лем, а сърцето му започна да бие силно.

— Той не би стоял в каютата в този момент. Щеше да оглежда катера и да решава дали ще продължи или ще тръгне обратно. Той не е на борда на „Дивна Красота“.

— Но трябва да е там! Не е слизал преди да се отделят от пристана.

Лем впери поглед в кристално ясния въздух над пристанището и към светлинката близо до края на северния вълнолом.

— Ти каза, че проклетата яхта е свила точно до северния край и сякаш е щяла да се запъти на север, но след това изведнъж завила на юг.

— Мамка му — обади се Клиф.

— Точно там сме го изтървали — обясни Лем. — Досами края на северния вълнолом. И то без гумена лодка. Плувал е, за Бога.

— Твърде е стар за такива изпълнения — не се съгласяваше Клиф.

— Очевидно не е. Заобиколил е от външната страна и е тръгнал да търси телефон по някой от северните плажове. Налага се да го спрем, и то — бързо.

Клиф сви ръце като фуния пред устата си и извика първите имена на агентите, разположени по други лодки из пристана. Гласът му се понесе силно с късото ехо от водната повърхност въпреки вятъра. Мъжете се затичаха, а гласът на Клиф още кънтеше из пристанището, когато и Лем се втурна към своята кола на паркинга.

Най-лошото се случва, когато най-малко го очакваш.

* * *

Травис изплакваше чиниите от вечерята, когато Нора каза:

— Виж това.

Той се обърна и видя, че тя стои до съдовете на Айнщайн за храна и вода. Водата я нямаше, но половината му вечеря стоеше недокосната.

Нора продължи:

— Виждал ли си някога той да остави и половин троха?

— Никога. — Намръщен, Травис избърса ръцете си в кухненската хавлия. — Последните няколко дни… помислих, че не му е добре от настинка или нещо подобно, но той казва, че му няма нищо. А и днес нито е кихал, нито е кашлял като преди.

Влязоха във всекидневната, където ретривърът четеше „Черната красавица“ с помощта на своята машина за обръщане на страници.

Коленичиха до него, той вдигна поглед, и Нора го попита:

— Болен ли си, Айнщайн?

Ретривърът тихо бафна веднъж: Не.

— Сигурен ли си?

Бързо махване с опашка: Да.

— Не си доял вечерята си — каза Травис.

Кучето се прозя изразително.

Нора продължи:

— Искаш да ни кажеш, че си малко уморен?

Да.

— Ако се чувстваше болен — каза Травис, — щеше да ни кажеш веднага, нали, рошава муцуно?

Да.

Нора настоя да огледат очите, устата и ушите на Айнщайн за явни признаци на инфекция, но накрая каза:

— Нищо. Изглежда добре. Мисля, че дори и Суперкучетата имат право да се чувстват уморени от време на време.

* * *

Вятърът се появи изведнъж. Беше студен и под напора му вълните станаха по-високи отколкото през деня.

Вкочанен, Гарисън достигна външния край на северния вълнолом откъм плажа. Олекна му, когато започна да стъпва по пясъка вместо по твърдите и понякога режещи камъни на това укрепление. Беше сигурен, че е одраскал и порязал и двете си стъпала; сякаш пареха, а от дясното го пронизваше остра болка при всяка стъпка и го принуждаваше да накуцва.

Придържаше се близо до вълните, встрани от залесения парк зад плажа. Там, където алеите се осветяваха от лампи, а палмите блестяха под изкуствените лъчи на специални прожектори, щяха по-лесно да го забележат от улицата. Не вярваше, че някой ще търси точно него, беше убеден, че номерът му е минал успешно. И все пак, ако някой наистина го търсеше, той не желаеше да привлича погледа му върху себе си.

Поривистият вятър вдигаше пяната от прииждащите вълни, хвърляше я в лицето на Гарисън и той усещаше, че непрестанно тича през заплетени паяжини. Влагата смъдеше в очите му, които най-накрая бяха спрели да сълзят от неговото нощно потапяне в морето, и го принуди да се отдалечи от линията на прибоя към горния край на плажа, където се срещаха мекият пясък и парковите лехи, но все пак извън светлината на лампите.

Тук-там по тъмния плаж се виждаха младежи, облечени подходящо за студената нощ: млади двойки, сгушени върху одеяла, малки групички, пушещи хашиш, докато слушаха музика. Осем или десет момчета на гимназиална възраст бяха скупчени около два всъдехода с балонни гуми, каквито през деня, а най-вероятно и през нощта, не се допускаха на плажа. Пиеха бира около дупка, издълбана в пясъка за прибиране на бутилките, ако видеха, че се доближава някое ченге; говореха на висок глас за момичета и се наслаждаваха на вулгарните си шегички. Никой от момчетата не удостои Гарисън с нещо повече от бърз поглед, докато той притича покрай тях. В Калифорния фанатиците на тема здравословна храна и физически упражнения се срещаха толкова често, колкото уличните скитници в Ню Йорк, и ако някой старец искаше да се къпе в студената вода и после да тича по плажа в тъмното, никой не би се учудил при вида му повече, отколкото ако видеше свещеник в църква.

Вървейки на север, Гарисън оглеждаше парка отдясно за телефонни автомати. Вероятно бяха по два на едно място, облени в светлина, на бетонни островчета край пешеходна алея или може би близо до някоя обществена тоалетна.

Започваше да се отчайва, сигурен, че е подминал поне една група телефони, защото старите очи му изневеряват, но тогава видя каквото търсеше. Два телефонни автомата със звукови изолатори във формата на криле. Ярко осветени. Бяха на около сто фута от плажа, по средата между пясъка и улицата, минаваща от другата страна на парка.

Обърна се с гръб към бучащото море, забави крачка, за да поеме дъх, тръгна през тревата под люлеещите се клони на три огромни кралски палми. Беше на четиридесет фута от автоматите, когато видя как една кола, летяща с висока скорост, внезапно спира до бордюра със свистене на спирачки и паркира точно срещу телефоните. Гарисън не знаеше кои са, но реши да не рискува. Намери скривалище зад двойното стебло на голяма стара финикова палма, която, за щастие, не беше осветена от прожектор. През цепнатината между стволовете виждаше добре телефоните и алеята към мястото, където паркира колата.

От автомобила слязоха двама. Единият се втурна на север по края на парка, като гледаше към него и явно търсеше нещо.

Другият се втурна по алеята право в парка. Когато достигна осветената площ около автоматите, отличителните знаци по дрехите му се виждаха добре — и адвокатът остана стъписан.

Лемюъл Джонсън.

Зад стволовете на сиамските финикови палми Гарисън сви ръцете и краката си плътно към тялото — опитваше да се смали някак, въпреки че беше сигурен в щедрото прикритие на клонестите дървета.

Джонсън доближи първия телефон, свали слушалката и се опита да я изтръгне от монетната кутия. Беше с често срещаните гъвкави метални кабели и той много пъти го опъна здраво, но без особен резултат. Накрая, проклинайки якостта на апарата, той успя да откъсне слушалката и я захвърли сред парка. После разби и втория телефон.

В момента, когато Джонсън се извърна от телефоните и тръгна право към Гарисън, адвокатът помисли, че е бил видян. Но Джонсън спря само на няколко стъпки и огледа внимателно края на парка откъм морето и самия плаж. Изглежда погледът му не спря нито за секунда върху финиковите палми, зад които се криеше Гарисън.

— Проклето, откачено, старо копеле — измърмори Джонсън и тръгна бързо към колата си.

Приклекнал в сянката зад палмите, Гарисън се усмихна, защото знаеше за кого говори служителят на НУС. Изведнъж адвокатът забрави ледения вятър, свирещ над нощното море зад него.

Проклето откачено старо копеле или застаряващ Джеймз Бонд — както предпочитате. Така или иначе, той беше човек, с когото все още трябваше да се съобразяват.

* * *

В подземната апаратна на телефонната компания агентите Рик Олбие и Дени Джоунз наглеждаха проследяващите и подслушващи устройства на НУС и следяха телефонните линии в дома и кантората на Дилуърт. Работата беше скучна, затова играеха карти, за да минава времето по-бързо: пинъкъл на две ръце и петстотин — и двете игри не струваха, но самата идея за покер ги ужасяваше.

Когато в осем и четиринайсет някой се обади на домашния телефон на Дилуърт, Олбие и Джоунз подскочиха от радост, съвсем неподходяща в случая, защото отчайващото бездействие ги влудяваше. Олбие изтърва картите си на пода, Джоунз хвърли своите на масата и двамата едновременно посегнаха към слушалките, като че ли това беше втората световна и очакваха да чуят свръхсекретен разговор между Хитлер и Гьоринг.

Уредът им трябваше да открие линията и да включи проследяващ импулс, ако Дилуърт не отговореше до шестото позвъняване. Тъй като знаеше, че адвокатът не е в къщи и никой няма да отговори, Олбие ускори програмата и откри линията след второто позвъняване.

Върху компютърния екран се появиха зелени букви: СЕГА ПРОСЛЕДЯВАМ.

А по откритата линия се чу мъжки глас:

— Ало?

— Ало — каза Джоунз в микрофона на своите слушалки.

Номерът на звънящия и адресът му в Санта Барбара се появиха на екрана. Тази система работеше почти като полицейския компютър за извънредни случаи „911“, осигуряващ незабавно откриване на този, който се обажда. Но сега, над адреса, върху екрана се изписа име, подхождащо повече на компания, а не на човек: ТЕЛЕФОННИ РЕКЛАМИ, ИНК.

Отговаряйки на Джоунз, мъжът от другата страна каза:

— Сър, щастлив съм да ви съобщя, че на вас се пада честта да получите безплатно една снимка с размери десет на осем инча картички джобен формат с всички…

Джоунз попита:

— Кой се обажда?

В този момент компютърът търсеше из данните с адреси в Санта Барбара, за да потвърди засичането на звънящия.

Гласът от телефона отговори:

— Ами, обаждам се от името на „Оулин Милз“, сър, фотографското студио, където ще направите най-качествените…

— Почакайте една секунда — прекъсна го Джоунз.

Компютърът потвърди идентичността на телефонния абонат, който звънеше: просто Дилуърт получаваше рекламни предложения, нищо друго.

— Не ми трябват никакви! — каза рязко Джоунз и прекъсна връзката.

— Майната му — рече Олбие.

— Един пинъкъл? — предложи Джоунз.

* * *

Освен шестимата, които бяха на пристанището, Лем извика още четирима от временния щаб в местния съд.

Разположи пет от тях по периметъра на крайморския парк, на неколкостотин ярда един от друг. Задачата им беше да наблюдават широкия булевард, разделящ парка от деловия квартал, където имаше много мотели, но също и ресторанти, млечни барове, магазини за подаръци и други предприятия за търговия на дребно. Разбира се, всичките магазинчета имаха телефони, дори и някои от мотелите имаха в салоните на рецепцията; използвайки който и да е от тях, адвокатът можеше да предупреди Травис и Нора Корнъл. В този час на съботната вечер някои бяха затворени, но други — и всичките ресторанти — работеха. Не биваше да позволят на Дилуърт да пресече улицата.

Морският вятър беше неприятен, а ставаше и все по-студен. Мъжете стояха с ръце в саката и приведени глави, трепереха.

Палмовите клони шумяха от резките пристъпи на вятъра.

Птиците, гнездящи в тях, изпискваха от страх, после пак замлъкваха.

Лем прати друг агент в югозападния ъгъл на парка, пред края на вълнолома, разделящ плажа от пристанището отвъд него. Той трябваше да не допусне завръщането на Дилуърт към вълнолома и проникването му в района на пристанището, откъдето можеше да се добере до телефонни автомати в друга част на града.

Седми човек бе разпределен в северозападния ъгъл на парка, досами линията на прибоя, за да препречи пътя на Дилуърт на север, към частните плажове и скъпи жилищни райони, където бе възможно да убеди някого и да получи позволение за използване на неподслушван телефон.

Само Лем, Клиф и Ханк останаха да претърсват парка и съседния плаж в търсене на адвоката. Той знаеше, че тези мъже няма да му стигнат, но десетимата — плюс Олбие и Джоунз в телефонната компания — бяха всички, с които разполагаше в този град. А не виждаше смисъл да вика подкрепления от поделението в Лос Анджелиз; докато те пристигнат, Дилуърт или ще бъде намерен и спрян, или вече ще е успял да се обади на Корнълови.

* * *

Откритото купе на всъдеходния джип беше разделено на две от подвижна преграда. Отпред имаше две удобни седалки, а отзад — четирифутово пространство за багаж, в което можеха да се поместят още пътници или значително количество багаж.

Гарисън беше притиснат по корем върху пода на задната част, скрит под едно одеяло. На предните седалки седяха две момчета, а още двама се разположиха в багажното пространство върху Гарисън полулегнали, като че ли просто стояха върху купчина одеяла. Опитваха се да не му тежат много, но въпреки това Гарисън се чувстваше почти смачкан.

Двигателят бръмчеше като гнездо разярени оси: силно и пронизително жужене. Гарисън съвсем оглуша с дясното ухо, защото то беше долепено върху пода на багажника, който предаваше и усилваше всички вибрации.

За щастие, по мекия пясък на плажа се пътуваше сравнително гладко.

Машината престана да се ускорява, забави, а шумът на двигателя намаля съвсем.

— Гадост — прошепна едното момче на Гарисън, — пред нас има някакъв с прожектор и ни маха да спрем.

Спряха с лек тласък и през тихото боботене на двигателя Гарисън чу мъжки глас:

— Накъде така, момчета?

— Нагоре по плажа.

— Нагоре е частна собственост. Имате ли нещо точно там?

— Точно там живеем — отговори шофьорът, Томи.

— Наистина ли?

— Не ви ли приличаме на хайка разглезени богаташки деца? — обади се единият, правейки се на остроумен.

— А какво сте правили досега? — попита мъжът подозрително.

— Рали по плажа, повисяхме малко. Но стана много студено.

— Момчета, вие да не сте пили нещо?

„Ама че тъпак“, помисли Гарисън, слушайки разпитващия. „Ти разговаряш с тийнейджъри, бедни същества, чиито хормонални разстройства са ги опълчили срещу всяка възможна власт и авторитет поне за още две години. А аз съм им симпатичен, защото се крия от ченгетата и те ще бъдат на моя страна без изобщо да знаят какво съм направил. Ако желаеш тяхното съдействие, никога няма да го получиш с рогата напред.“

— Да пием? По дяволите, не — обади се друго момче. — Ако искате, проверете в хладилната чанта отзад. Няма друго освен лимонада.

Гарисън, който беше прилепен до сандъчето с лед, се молеше на Бога мъжът да не приближава задната част на джипа и да не я оглежда. Погледнеше ли от толкова близо, почти сигурно щеше да забележи, че в одеялото, върху което седяха момчетата, има нещо с неясна, но почти човешка форма.

— Лимонада, а? А каква бира имаше там преди да я изпиете всичката?

— Ей, приятел — каза Томи, — защо се заяждаш с нас? Ченге ли си, или що?

— Да, всъщност съм.

— А къде ти е униформата? — попита едно от момчетата.

— Скрита е. Слушайте, деца, имам доброто желание да ви пусна, без да ви проверявам дъха за алкохол или нещо друго. Но трябва да знам — видяхте ли по плажа тази вечер възрастен белокос човек?

— Кой ти гледа стари хора? — каза едно момче. — Жени търсим ние.

— Непременно щяхте да запомните тоя старец, ако го бяхте видели. По всяка вероятност е бил по плувки.

— Тази вечер? — учуди се престорено Томи. — Вече е почти декември, господине. Усещате ли този вятър?

— Може да е облякъл и още нещо.

— Не сме го виждали — отвърна Томи. — Нямаше стар човек с бяла коса. Момчета, вие да сте видели нещо такова?

Другите трима потвърдиха, че не са виждали никакъв стар пръдльо, отговарящ на описанието, след което им разрешиха да продължат с джипа на север от обществения плаж, към скъпия квартал с къщи до морето и частни плажчета.

След като заобиколиха един нисък хълм и излязоха извън полезрението на мъжа, който ги спря, те свалиха одеялото от Гарисън и той се поизправи, доста облекчен.

Томи остави другите трима пред къщите им и взе Гарисън със себе си, защото родителите му бяха излезли тази вечер. Живееше в къща, наподобяваща кораб с многобройни палуби, захвърлен от вълните върху отвесна скала, с подчертано ъглести форми и целия от стъкло.

Когато влезе във фоайето след Томи, Гарисън зърна себе си в огледалото. Нищо не беше останало от достолепния среброкос юрист, добре познат на всички в градските съдилища. Косата му беше мръсна, мокра и сплъстена. По лицето си имаше кални петна, по кожата му бяха полепнали пясък, късчета трева и нишки от водорасли, заплетени в сивите косми на гърдите. Ухили се доволно на образа си.

— Телефон има ей тук — обади се Томи от кабинета.

* * *

След като приготвиха вечерята, ядоха, почистиха и се потревожиха за това, че Айнщайн е загубил апетит, Нора и Травис съвсем забравиха да се обадят на Гарисън Дилуърт и да му благодарят за старанието, с което бе опаковал и изпратил нейните картини. Седяха пред камината, когато тя си спомни.

При досегашните си обаждания на Гарисън винаги използваха телефонни автомати в Кармъл. Но се оказа, че това е само ненужна предпазливост. А точно тази вечер никой от двамата не беше в настроение да се качи в колата и да потегли към града.

— Можем да почакаме до утре и да му позвъним от Кармъл — каза Травис.

— И от тук е безопасно — отвърна Нора. — Ако са разбрали връзката между тебе и Гарисън, той би се обадил да ни предупреди.

— Може и да не знае, че са открили връзката — настояваше Травис. — Възможно е да не знае и че го наблюдават.

— Гарисън би разбрал — не отстъпваше Нора.

Травис кимна.

— Да, сигурен съм в това.

— Значи няма нищо страшно, ако му се обадим.

Оставаше й още малко да вдигне слушалката, когато телефонът звънна.

Чу се гласът на телефонистката:

— Обаждане за ваша сметка от господин Гарисън Дилуърт, Санта Барбара. Ще поемете ли разходите?

* * *

Няколко минути преди десет, след старателно, но неуспешно претърсване на плажа и парка, Лем трябваше с нежелание да признае, че Гарисън Дилуърт е успял някак да му се изплъзне. Върна своите хора обратно в съда и пристанището.

Двамата с Клиф също тръгнаха с колата към спортната яхта в пристанището, от която водеха следенето на Ди луърт. Свързаха се с катера на Бреговата охрана, следващ „Дивна Красота“ и разбраха, че дамата на адвоката е завила обратно малко преди Вентура и сега се движи на север покрай брега, в посока към Санта Барбара.

Тя влезе в пристанището в десет и трийсет и шест.

Лем и Клиф зъзнеха от влажния вятър до празното място на кея, принадлежащо на Гарисън, и гледаха как неговата приятелка гладко и точно насочва яхтата към кея. Беше красива, добре поддържана лодка.

Дамата имаше достатъчно нахалство, за да им извика:

— Не стойте така със скръстени ръце! Хванете въжетата и ми помогнете да я вържа!

Подчиниха се, най-вече защото нямаха търпение да поговорят с нея, а не можеха да го направят преди да вържат добре „Дивна Красота“.

След като приключиха с помощта, веднага прекрачиха малката вратичка на кърмата. Клиф беше обут във високи спортни обувки — част от лъжливия яхтсменски вид, но Лем носеше обикновени обувки, с които не се чувстваше никак сигурен върху мократа палуба, особено при лекото люлеене на лодката.

Още преди да успеят да кажат каквото и да е на жената, чуха зад себе си глас:

— Извинете ме, господа…

Лем се обърна и видя Гарисън Дилуърт в бледата светлина на кейовата лампа, точно когато се качваше на борда зад тях. Беше облечен с чужди дрехи. Панталоните му, пристегнати с колан, бяха твърде широки в кръста. Бяха и доста къси, защото се виждаха голите му глезени. Носеше огромна риза.

— … моля да ме извините, но трябва да облека собствени топли дрехи и да глътна чаша кафе…

Лем каза:

— Мамицата му.

— … и да разледя малко старите кокали.

След като ахна от учудване, Клиф Соумз се изсмя силно и насечено, после погледна Лем и каза:

— Съжалявам.

Стомахът на Лем се сви и вътре се обади парещата болка на нова язва. Той не трепна, нито се преви надве, дори не постави ръка върху корема си, по никакъв начин не показа, че му призлява, защото всеки подобен жест, направен от него, можеше да увеличи задоволството на Дилуърт. Лем просто погледна втренчено адвоката, после жената, и тръгна без да каже дума.

— Това проклето куче — каза Клиф, след като догони по кея крачещия бързо Лем, — наистина събужда у хората адска преданост.

По-късно, докато си лягаше в мотелското легло, защото беше твърде уморен да затваря щаба и да пътува до дома си в окръг Ориндж, Лем Джонсън се замисли върху думите на Клиф. Преданост. Адски голяма преданост.

Лем се чудеше дали някога е чувствал към някого подобна обвързаност и преданост, каквато Корнълови и Гарисън Дилуърт очевидно чувстваха към ретривъра. Въртеше се и се гърчеше в леглото, не можеше да спи и най-накрая реши, че няма смисъл да изключва нощната лампичка вътре в себе си, преди да почувства удовлетворението, че и той е способен на верността и предаността, които видя у Корнълови и техния адвокат.

Изправи се в тъмното и опря гръб в дъската на леглото.

Е, разбира се, той беше страшно предан на страната си, за която милееше и я обичаше. Предан беше и на Управлението. Но към друг човек? Добре. Карън. Неговата жена. Беше верен на Карън всякак — в сърцето, мислите и половите си жлези. Обичаше Карън. Дълбока обич почти от двайсет години.

— Да-а — прокънтя гласът му в празната мотелска стая в два часа сутринта, — да-а, щом си толкова предан на Карън, защо не си с нея сега?

Но не беше честен към себе си. Все пак сега имаше работа, много важна работа.

— Това е неприятното — промърмори той, — ти винаги — винаги — имаш някаква важна работа.

Не спеше в къщи повече от сто нощи в година — една на всеки три. А когато беше в къщи, повечето време бе разсеян — мислеше за последния случай. Преди време Карън искаше деца, но Лем забави създаването им — твърдеше, че не може да поеме отговорността за деца преди да е убеден, че кариерата му е сигурна.

— Сигурна? — каза си. — Човече, ти наследи парите на баща си. Започна живота си с повече от една стъпка пред повечето хора.

Ако беше предан на Карън както тези хора — на онзи помияр, то тази преданост би означавала, че нейните желания трябва да стоят пред всичко останало. Щом Карън иска семейство, значи трябва да се погрижи за семейството преди кариерата. Така, нали? Поне трябваше да направи компромис и да си родят деца, докато бяха в началото на трийсетте си години. Между двайсет и трийсет можеше да се посвети на кариерата, а след това — на отглеждането на деца. А вече беше на четиридесет и пет, почти четиридесет и шест, Карън — на четиридесет и три, и времето за деца вече бе отминало.

Лем почувства страшна самота.

Стана от леглото, отиде до банята, както беше по шорти, включи лампата и се вгледа напрегнато в огледалото. Очите му бяха зачервени от кръв и подути. Покрай този случай беше загубил толкова тегло, че лицето му започваше да изглежда почти без плът.

Отново го обхванаха стомашните конвулсии, той се преви на две, като се държеше с две ръце за мивката, а главата му висеше вътре. Тази болка започна да го спохожда последния месец, но състоянието му се влошаваше с изумителна бързина. Болката не го отпусна дълго време.

Когато отново застана срещу своето отражение в огледалото, си каза:

— Ти дори не си верен на самия себе си, глупако. Убиваш се, работиш до смърт и не можеш да спреш. Нито верен на Карън, нито на себе си. Всъщност не си верен на страната си и на Управлението, ако трябва да се изразиш точно. По дяволите, единственото нещо, на което си всецяло и неотклонно предан, е налудничавият възглед на татко ти за живота като ходене по опънато въже.

Налудничав.

Тая дума сякаш отекваше в банята дълго след като я изрече. Той обичаше и уважаваше баща си, никога не беше казвал нищо против него. И все пак днес призна на Клиф, че баща му е бил „невъзможен“. А сега — налудничав възглед. Той още обичаше баща си и винаги щеше да изпитва същите чувства към него.

Но започваше да се замисля дали един син може да обича баща си и в същото време изцяло да отхвърля неговите поучения.

Преди година, преди месец, даже преди няколко дни той беше убеден, че е невъзможно да се придържа неотклонно към тази любов и в същото време да следва свои, различни, виждания за живота. Но, за Бога, сега не само изглеждаше възможно, но и твърде важно, да отдели обичта към баща си от сляпото следване на неговия „работохолизъм“ „Какво става с мене?“, зачуди се той. Свобода? Свобода най-накрая, на четиридесет и пет? Поглеждайки настрани в огледалото, добави на глас: — Почти четиридесет и шест.

Бележки

[1] Последният четвъртък на ноември, официален празник в САЩ. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Пазители (8)

Метаданни

Данни

Пазители

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора частСтража

Осма глава

1

2

3

4

5

6

Дийн Кунц
Пазители (8)

Втора част
Стража