Лидия Попкирова
На крилете на Хермес

— Е, хей, какво става, ние като че ли падаме!

— Внимавай, Костя! С лице към астероида! Стреляй сега!

Кацането мина благополучно. Най-чудното бе, че върху неголямата загадъчна маса се ходеше леко и устойчиво. Чудно бе, защото яйцевидното лъскаво тяло едва ли имаше и триста метра по надлъжната ос.

Без да губи време, младият геолог приготви инструментите за вземане скални проби и под ярката светлина на прожекторите се зае да изследва всеки квадратен метър от матовата, подобна на черен фаянс, повърхност. Напразно. Чукчето отскачаше, без да може да причини нито една драскотина. Двамата не се виждаха, но се чуваха добре.

— Ще се върна с празна торба, Николай. Ти продължаваш ли да мислиш, че това е Хермес?

— Може и да е, но струва ми се, че той ще ни задържи завинаги на крилете си… освен ако не се случи някое чудо.

— А чудеса днес не стават. Но нима нашите портативни ракетки…

— Те ще са недостатъчни, за да се издигнем оттук, като преодолеем нашата съвсем неочаквано и необяснимо възникнала тежест… ако това е тежест.

— Какво друго може да е?

— Дявол знае.

— Малките размери ли те смущават?

— На първо място те.

— А ако плътността е такава, че ги компенсира?

— Няма вещество, годно да натъпче в това яйце такава колосална маса.

— Във Вселената все още има безброй неизвестни явления. Защо да няма и неоткрити елементи — Например „Николий“ или по-добре „Костий“. Може би ние сега имаме удоволствието да се движим по един, да кажем, „костиев николит“!

— Бих се посмял на шегите ти, но положението ни е по-сериозно, отколкото можеш да си представиш.

— Защо? Ако успеем да се свържем с Уле на кораба, той ще съумее да ни измъкне оттук. Средството, разбира се, ще измислиш пак ти.

Инженер Дубинин не отговори. Той настойчиво се ровеше в предавателя и на кратки интервали зовеше другаря си от космическия кораб. Неочаквано в шлема му прозвуча сподавено възклицание. И после!

— Ето ти тебе астероид! Идваш ли, Николай?

По въжето, което ги свързваше, Дубинин скоро се добра до геолога. Намери го коленичил пред широк вход, гладко изрязан и извит подобно на улей. Облицован бе със същата или подобна по състав материя, която в светлината на прожектора имаше светло-червеникав, почти розов цвят. Капак и стъпала нямаше, дъното не се виждаше.

— Как го откри?

— Собственоръчно го отворих!

Николай гледаше другаря си въпросително.

— Попаднах на малка издатина. Опитах се да я отчупя, не успях, разбира се, но нещо под мен се завъртя, измести ме и се откри това.

Дубинин обмисляше напрегнато.

— Въжето е достатъчно дълго. Ако застанеш до отвора, не ще можеш да ме издържиш — повърхността е гладка и хлъзгава. Ако се отдалечиш примерно на 50 м, ще застанем един спрямо друг в такова положение, което ще ти позволи без особени усилия…

— Ти смяташ да се спуснеш сам?

— Виждаш, че двамата няма да можем.

— И ще трябва да стоя и да чакам?

— Костюмът ти е добре защитен, а когато трябва, не губиш търпение.

Скоро след това Дубинин се плъзна бавно в гладкия като стъкло цилиндричен улей.

* * *

С космическия кораб „Дробинка 2“ тримата космонавти бяха излетели от Марс на път за астероида Хидалго. Трябваше там да построят малка станция и да изследват всичко по-важно, което срещнеха на пътя си. Основните цели на експедицията бяха две. Първо — трябваше да се проучи геологичният строеж на астероида и прецени сходен ли е с този на изследваните досега Ерос и Церера. Последните се оказаха подобни по състав на планетите от Слънчевата система и следователно можеха да са отломъци от експлодиралия Фаетон. Ако някой от астероидите има друг състав, ще се докаже теорията, че Фаетон е бил блъснат от друго тяло, а не е загинал сам. Ако се намереха следи от цивилизация или ако Хидалго се окажеше отломък от чужда планета или ако… На всички тези въпроси може би щеше да отговори „Красний маяк“ — дубльорът, отлетял веднага щом се прекъсна радиовръзката между Марс и ракетата. Веднага, защото не биваше да се пропуска краткотрайната близост на Хидалго до Марс и удобното разположение на орбитите им.

Хидалго има силно изтеглена орбита, която освен тази на Марс пресича и орбитата на Сатурн. Точно този път астероидът щеше да премине на извънредно близко разстояние до тази чудна планета. И това беше втората цел на експедицията — да се направят наблюдения на Сатурн под прикритието на астероида.

И за Уле като лекар и астробиолог може би щеше да се намери работа. На Хидалго не можеше да няма поне най-низши анаероби. И той щеше да има предостатъчно време, за да поработи върху старата си тема — изготвяне на универсална противоанаеробна ваксина.

А вместо всичко това ето вече повече от тридесет часа се мъкне като закачен с „Дробинка 2“ след този лъскав гаден Хермес, загубил всяка власт над кораба, загубил всяка връзка с Марс, с другарите…

* * *

Костя бе пушил някога. Съвсем малко, разбира се. Без пристрастяване. Затова лесно се отказа, когато постъпи на служба в института. А сега му се допуши. Като бе завързал предвидливо около себе си края на въжето, той бавно го отпусна, докато Дубинин някъде се спря. От доста време беше спрял. И Костя нямаше какво друго да прави, освен да чака. Той се опита да си припомни редица весели случки, свързани с малката му тайна страст към тютюна, страст, която му даваше повод с голямо удоволствие да скандализира другарите си. Костя се усмихна. В минути на бездействие или опасност в ума му идваха весели, дори нелепи, бивали или небивали случки и положения. Но този път той не успя да ги задържи за дълго. Положението беше по-сериозно от всякога. Претърпяваха авария след авария. Най-напред по неизвестни причини корабът излезе от орбитата, по която се носеше към Хидалго. Това стана така рязко, сякаш бяха неблагоразумно навлезли в гравитационното поле на голямо тяло. Когато дойдоха на себе си, роботът-изчислител им каза само, че се движат след астероида Хермес. А данните за размерите му ги смаяха: две хиляди километра в диаметър — триста метра по дългата ос. Това бяха глупости, разбира се, но машината упорито ги повтаряше. Навярно рязката смяна на скоростта и посоката бе повредила робота, както бяха повредени и двигателят и всички механизми заедно с уредите си за самопоправяне. Бе прекъсната радиовръзката с Марс и Земята. Астронавтите не можеха да бездействат. Те решиха да изследват поне Хермес, до когото макар и непредвидено бяха долетели. И когато кацнаха на него, трябваше да установят, че той съвсем не бил астероид, а навярно кораб от далечни звездни светове! Костя нетърпеливо се обърна. Вселената все така бавно се въртеше край него. Хоризонтът бе по-малък от футболно игрище, а той стоеше здраво на краката си, като че ли е на Марс или Земята. Ако се вземат предвид тежкият костюм и снаряжение — поне както на Луната. Горе си беше горе, долу — долу. Какво бе това вещество (той с болка си помисли, че не можа да си отчупи дори едно мъничко късче от него), което осъществяваше такава гравитация. И гравитация ли бе това? Сега той разбра, че роботът не е бил повреден, и че невероятният извод е бил резултат на невероятни данни. Бедният „Исак“ (така бе наречен роботът в чест на великия Нютон), той също бе озадачен и затова все смяташе и смяташе. Защо този кораб, когото на Земята нарекоха Хермес и неправилно определиха с дължина един километър поради силно отразяващата си повърхност, се носеше ведно с всички астероиди между Марс и Юпитер, неспособен да измени своята орбита? На него не можеше да има живот. Или все пак имаше? Спектрален анализ на Хермес бе направен преди години, на Марс, въпреки огромните технически трудности, и бе показал познати елементи. А ето че сега изведнъж… Като гигантска мухоловка той бе привлякъл и кораба и тях двамата с Дубинин. Както и да се опитваха, те нямаше да успеят да се отлепят и щяха да останат тук до края. Костя не поиска дори да помисли думата смърт, която го възмущаваше. А ако на кораба има разумни същества. И ако те вече Николай… Костя почувства, че изстива. Тази мухоловка не странстваше ли в Космоса, за да събира образци, за каквито самите те бяха тръгнали? Радиофонът на Николай замлъкна, щом потъна в улея. Защо? Въпроси, въпроси… Ако Ира знаеше мислите му и подлия студен страх, който бавно, но настойчиво го обхващаше, навярно би поклатила неодобрително глава: „Един космонавт не се разкисва толкова лесно, мили!“

Никой не се е разкиснал и не е изпитвал страх пред опасност, която познава или поне разбира. Но кой знае какво става сега долу? А той стои и зяпа звездите.

Някаква страшна сила го грабна изведнъж и Костя, като изпусна едно сподавено проклятие, полетя нагоре. Още в следващия миг това летене заприлича на падане в безкрайна бездна и той инстинктивно се опита да го забави с портативните си ракети. Почти веднага чу гласа на Дубинин и в луда радост разбра, че летят заедно. Разбра, че въжето не бива да се развърже на нито един от двата си края, нито да се пререже от огъня на ракетките, защото рискуваха да се загубят в Космоса. Едновременно с неясното като бълнуване откъслечно говорене на Дубинин в шлема му прозвуча радостно възклицание и гласът на Уле, който ги зовеше развълнувано.

Двигателят работел, всички механизми били в изправност, радиовръзката с Марс била възстановена. С помощта на „Исак“ и след упорито четиринадесет часово търсене Уле откри двамата си другари и успя да ги прибере на кораба.

* * *

Твърдият, уравновесен Дубинин беше неузнаваем. Понякога изглеждаше, че бълнува, а друг път явно бе в съзнание. Но тогава Уле се безпокоеше повече, защото разказът на Николай беше странен и невинаги логичен.

Слязъл в улея, който не бил отвесен, а косо се спускал към широка флуоресцираща в синьо зала. От нея преминал във втора с розова светлина. Нямало мебели, нито уреди, нито следа от живот. Розовата зала не водела никъде. Той допуснал, че прост механизъм, подобен на този на повърхността, може да отвори вход навътре към кораба и започнал да опипва стените. Натискал, дърпал, въртял всяка издатина… Но нищо. Забелязал в единия край широка издълбана в пода част, която приличала на пресъхнал басейн. И без да разсъждава, скочил вътре. Изведнъж ослепителна червена светлина го обляла с хиляди искрящи пламъци и той започнал да потъва така бързо, че загубил за миг съзнание. Изведнъж се намерил на висока тераса и в нозете му се простирал град без улици. Къщите му били със странни форми и цветове. Имали вид на спирали, кълба и на някакви причудливи цветя. Били без врати и прозорци. Изненадан той открил, че край него прелитат прилепообразни създания с ципести криле и че самият той прилича на тях. Дотук разказът на инженера, колкото и необикновен, беше свързан и донякъде логичен. После той заспа и бълнуваше в съня си. Въртеше се в леглото и молеше да узнае кой е всъщност той — инженер Николай Павлович Дубинин, астронавт, научен сътрудник в Института по Астробиология и Астронавтика в гр. Новий Мир на Марс, земен жител, руснак по произход? Нима не е Зо-Ди-Ро, диктаторът на планетата Дая от системата на Антарес, наречен от тамошните хора Ро? Дубинин зовеше непрекъснато едно име, една жена, на която обещаваше в замяна на любовта й безумни и безсмислени неща. Заплашваше някого с изгнание във Всемира и молеше със сълзи в очите и покъртителна мъка в гласа момичето, което той наричаше Да-Ли-Ко, да остане при него на Дая.

В кабината беше тихо. Стените флуоресцираха с мека матова светлина. Костя и Уле с тревога задържаха дишането си, за да не прекъснат бълнуването на Николай.

— Аз те обичах, Да-Ли-Ко. Но ти избяга със своя любим, за да го придружиш във вечното му изгнание и да направиш Ада му Рай. Не беше трудно да ви открия в безкрая, не беше трудно да ви уловя с лъчите на Ро и поведа след себе си като пленници. Но ти се яви в пламтящата ниша и ме помоли да ви пусна. И аз, нечовешки жестокият, ви освободих, защото от любовта по-силна е само Любовта. Лицето на Дубинин беше бледо, в очите му имаше сълзи.

— Лъчите на Ро можеха не само да приковават, те можеха и да освобождават. Те запратиха вас на Дая, а мен — във вечния мраз на Нищото.

— Същите лъчи, те работят и днес! — подскочи Костя.

— Ш-ш-т! — Уле броеше пулса на болния.

— Аз съм мъртъв, Да-Ли-Ко. Мъртва си и ти, може би от хилядолетия.

— Лишен от разумно управляваща ръка, механизмът на кораба последователно създава полета на нещо подобно на гравитация и антигравитация! Разбираш ли, Уле?

— Мълчи сега! После.

— Аз съм само Дубинин. Още не бях обичал земна жена. Трябваше ли да срещна тебе — през неизбродимо пространство и неизмеримо време — и да те обикна. Разбираш ли, Уле — Николай бе дошъл напълно в съзнание, — тази любов е била равна може би само на Знанието, което я е запазило жива хилядолетия след смъртта на мъртвия.

— Ти трябва да спиш сега, Николай — меко промълви Уле, разголи ръката на болния и му постави инжекция.

* * *

Половингодишният отпуск на Земята възвърна силите в железния организъм на Николай Дубинин. Тримата космонавти се готвеха за новата специално организирана космическа експедиция за разкриване тайната и овладяването на Хермес. Преди да замине за Марс, той бе запитан на пресконференция от журналисти какво ще каже за предстоящата си задача. Сините очи на младия мъж погледнаха с копнеж към небето и той промълви:

— Сърцето търси да разкрие тайните на Вселената. Но ще може ли Вселената да разкрие тайните на сърцето?

Костя мушна с лакът стоящия до него Уле и му намигна весело. Последният в отговор само изръмжа.