Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Корекция
- — Добавяне
В пролуката между блоковете, строени в каре около градинката с детските катерушки и паркинга, се виждаха ливадите — тук градът свършваше. Затова въпреки панелните грамади, голи и неприкрити още със едва преди няколко години посадените дървета, обстановката изглеждаше почти пасторална. Навярно заради тишината — наблизо не минаваше голямо шосе, нямаше трамваи, тролеи, някое шумно предприятие или даже заведение, от което да ехти музика. В отминаващата жега съхнеше пране по балконите и на телените простори в градинката — която все още приличаше на обрасло с трева и покрито с бабуни селско игрище. Всъщност, в единия й край се намираше баскетболна площадка, където през почивните дни семейните мъже и неколцината ергени тресяха шкембета, играейки футбол — обичайни комшийски мачове. Младежите предпочитаха да киснат по кафенетата две преки по-навътре в квартала или пълнеха залите за компютърни игри.
Дървената беседка в средата на полето между блоковете беше обрасла с хилава лоза, в благодатната й сянка седяха седем-осем души. Четирима играеха карти, а останалите ги гледаха, но някак много тържествено като за прости кибици. Същият израз личеше и по лицата на тримата от белотаджиите. Само един от тях изглеждаше нормално спокоен, дори леко отегчен. Беше нисичък, кривокрак, по шорти и потник, с голям корем и плешив от челото до темето — топчест, кръгъл, но с доста яки ръце, които ловко и прецизно мятаха картите.
— Пас.
— Каро.
— Без коз?
— Хъммм… Всичко коз!
— Контра.
Картите звучно шляпаха по дъските на масичката, около отворените шишета с бира се въртеше апатична оса, по тефтерчето за писане на резултатите имаше влажни следи от изпотени пръсти.
— Белот.
— Терца.
— И от мен терца.
— Асо… Ето ви сега каро — дама.
Партньорът на топчестия беше кльощав, дръглив, небръснат и с възпалени светли очи. Противниците им, заедно със зрителите представляваха типични жители на крайните квартали около четиридесетте — понапълнели, позагрубели и улегнали мъже с безумно важни професии: жичкаджии, водопроводчици, шофьори, монтьори, хладилни техници и бояджии. Подработваха и странично, гледаха мачове по телевизията, погаждаха се с деца и съпруги, не винаги гладко, мусеха се на тъщи и се заглеждаха по млади девойчета, без обаче да предприемат опити за кръшкане — не им стискаше да си разтурят движещия се по здрави коловози живот, а може би ги мързеше.
Когато последната карта легна на масата и топчестият обяви: „Вътре сте, пичове. Терцата ви пада, сто петдесет и три на сто четирийсет и пет!“, кибиците го зяпнаха, а партньорът му, заедно с единият от противниците се ухили, показвайки яки жълти зъби. Запали цигара и рече към ортака си:
— Веско, тука има дето не са свикнали с твоя талант.
Топчестият скромно, но и някак горчиво се усмихна:
— То пък един талант, Киро…
— Разкажи де — подкани запознатият с историята бит противник.
— Нищо особено — сви рамене геният. — Това че броя точките докато играем ръцете, и други го могат. Елементарна математика. Ако не мешаме картите, аз просто ще знам кой какви има и какви ще му дойдат.
— Айде бе! — изрази недоверие един от кибиците.
Киро взе колодата, обърна я, разтвори я като ветрило, показа картите на партньора си, след което два пъти цепи и раздаде.
— Покажи им сега! — рече самодоволно.
Веско взе картите си, без да ги поглежда и каза:
— Винаги ми е по-лесно, като си ги погледна. Веднага ми става ясно какви карти имат другите. Тоест в най-лошия случай отначало имам идея какви могат да бъдат. После при обявите се избистря, а след първата ръка вече точно знам кой какво държи. Това ако познавам добре хората, с които играя. Ако не, на втората ръка най-късно вече са ми ясни. Всичко това е, ако са мешани, не просто цепени, пък и не трябва да гледам как се мешат. А когато не са мешани както сега… — Топчестият остави картите си, така и не ги беше погледнал. — Киро има вале и осмак от спатии, дама каро, деветка купа и вале пика. Данчо държи две спатии — деветка и поп, и три кари — седмица, десетка и поп… ти имаш черни седмачета, вале каро, поп и асо купи, а моите са две черни дами, червени осмици и туз спатия. Ако разиграем това раздаване, при положение че с Киро дигнем за всичко коз, играта ще е чиста и имате шанс да ни вътрите със сто петдесет и три на сто и пет…
Провериха, разиграха и единодушно ахнаха.
— Много ги следиш, евала!
— Не ги следи — намеси се Киро. — Помниш ли филма дето Дъстин Хофман е сачма човека? Том Круз, брат му, разсипа една кутия с клечки за зъби, оня ги погледна за секунда и вече им знаеше точната бройка. И наш Весо е такъв — не ги брои, не ги следи, просто знае.
— Нагласят ми се, разбираш ли — дообясни Веско. — Сглобява ми се като пъзел само-самичко в главата. Всичко що е математика, ми е ясно. Гледам едно уравнение и ми изниква отговорът. Да ми покажат нещо от висшата математика, само да ми обяснят кое защо е написано, и вече мога да им кажа резултата. И никак не се напрягам.
— Ами от лотария печелиш ли? От тото?
— Ааа, там е друга работа. Там освен математика има и шашмалогия, а от шашмалогия не разбирам.
Мъжете се засмяха.
— Откога го можеш това?
— Откакто се помня. От малък. Защо?
— Рекох да не е от някоя травма или катастрофа…
— От катастрофата ми е това — Веско показа дълъг белег от коляното надолу до глезена на левия си крак. — Никакви други придобивки.
— Ами що не си учил в математическа гимназия или нещо такова? А после — в университет. Сега да си висшист, не като нас, работническа класа…
— Аз опитвах. Ама не ме взеха.
— Я!
— На тях не им трябва да намираш интуитивно отговора, трябва да доказваш теореми, да обясняваш как си стигнал до този резултат… а аз не мога да го обясня с думи. Ти можеш ли да ми обясниш как виждаш цветовете? Я ми разкажи какво е червено, ама без да го сравняваш с домат, с купа, с колата на оня гъзар от съседния блок, все едно съм сляп към тоя цвят. Няма да можеш.
— Значи, уж талант, пък за нищо не става?
— Аха… Преди време, бях изчел един куп книги по физика и едно нещо за теорията на относителността.
— Онова на Айнщайн ли?
— Да бе. Там дето приказва, че скоростта на светлината не можела да се надхвърли. А точно тогава даваха некакъв филм, фантастика, с космически кораби, дето минават в хиперпространство… Дай, викам си, да видя има ли наистина такова нещо — хиперпространство. Четох, четох, писах, четох, пак писах… И накрая изведох една формула. Сама ми скочи в акъла, ей както това какви карти държите, след като си видя моите и чуя обяви, анонси…
— И за какво е тая формула?
— Ами тя е формулата на хиперпространството. Пет листа голям формат. Ей на Киро хлапето ми я разпечата на компютър по-ситничко, събра се на два, ама открай-докрай.
— От това хиперпространство каква ти е файдата? Пари ще изкараш ли?
— Би могло. С тая формула инженерите могат да построят кораби, даже съм сигурен, че ще са по-евтини от ферарито на оня там мошеник, ама чак когато влязат в масово производство. Ще са големи колкото микробус. Или малък „Икарус“, за да има място за въздух, вода и всичките му там работи, дето ги монтират в сегашните космически кораби…
— За совалки ли говориш?
— Не бе! Совалки! С тия хиперкораби не излиташ като ракета, ами просто се разтваряш във въздуха — хиперскок! — и си някъде на майната си, на друга планета, в друга галактика… Само настройваш на таблото автонавигаторът да търси небесно тяло като Земята и натискаш копчето. За деветстотин киловата се прехвърляш в другия край на вселената. Ако не ти харесва, или се връщаш, или търсиш друго място. Можеш да ги запомняш като станции на дигитален радиоприемник. И всичко това следва от формулата. Ама не знам как да ги построя тези машинарии, нито имам идея какъв ще е тоя акумулатор, дето ще ми дава импулси от деветстотин киловата за една микросекунда…
Всички мълчаха, бавно попивайки чутото.
— Абе, Веско, това наистина са много пари бе! — опомни се изведнъж един от кибиците.
— Ами да. И всички ще са на далавера, не само аз. Даже ти ще можеш да си позволиш такава джунджурийка и ще си спретнеш една вила около оная, Проксима, дето е най-близка звезда до Слънцето. Стига там да има такава планета като Земята, а тя да има въздух за дишане, да не е много горещо, да не е много студено, да няма някакви извънземни зарази… Абе, до заранта мога да ти разправям как ще се промени всичко!
— Чакай… ама не си ли я патентовал тая формула?!
— Патентовах я. Опитах де. Потроших почти всички спестени пари по такси и комисии, Радка вдигна скандал и каза, че ще иска развод… Помниш ли миналата година когато се изнесе при майка си? Заради това беше…
— Весо! Ами защо не си я дал за производство тая твоя хиперформула!
— Защото не мога да им я обясня. Аз я виждам като на длан. Всичките й приложения, за някои даже хабер си нямам какво представляват, но ги виждам. А инженери, учени, експерти там всякакви — не ги виждат. И формулата, викат, че уж изглеждала бетон, ама не могат да я проумеят, без да им покажа как съм я извел. А аз не мога. Защото тя е като… като озарение. Като виждането на картите на белота.
Киро разсеяно запали цигарата откъм филтъра, намръщи се, хвърли я без псувни и извади друга. Веско замислено гледаше косматите си къси пръсти, а останалите зрители и играчи захласнато зяпаха него.
— Едни ми се смяха. Повечето. Викат, вечен двигател не купуваме. Други — те пък шепа хора, дето ми повярваха, казват, че ще се опитат да направят всичко възможно да я разнищят тая проклета формула. Записват ми телефона… и повече не ги чувам. Само един, професор, свестен човек, ми се обади след няколко месеца и разправя, че в тая формула наистина имало хляб, ама щели да го опекат чак след сто години, и то — може би. Помоли ме за разрешение да я прати в чужбина с пълно съхранение на авторските права…
— Ще те преметне!
— Ти защо сам не я прати в Америка или Япония?
— Не знам езици, Данчо.
— Да ти го преведат писмото!
— Първо, искат по шест кинта на страница превод и второ — как ще преведат нещо, което не разбират?
— Ама нали веднъж разправяше, че езиците са пак математика! Значи можеш да ги научиш!
— Казвах ти, че така си мислех в училище. Минали са покрай математиката, колкото таблата покрай шаха…
— Не сте го видели наш Весо на шах — вметна Киро за информация към по-неосведомените. — На сина ми компютъра щеше да изгори от яд!
— Езиците са един куп правила, където само изключенията са повече от правилата. Най-вече в пустия му английски. Едва изкарах тройка за диплома навремето… няма в езиците математика, а значи няма я и в мислите на хората. Заради това и не могат да разберат и най-големите специалисти моята хиперформула.
— Ама не им ли показа какви дарби на математик имаш?!
— Кои дарби? Да правя на маймуна всеки противник на белот ли?
— Добре де, а какво стана с оня човек, професора?
— Мълчи. Сигурно в чужбина са го скъсали от подигравки на някой симпозиум. Може и да ми е сърдит, мисли си, че съм го преметнал… Колко стана часа, Кире?
— Осем и десет.
Веско почеса меката си кръгла брадичка, гладко избръсната, с трапчинка, придаваща на лицето му израз, който никак не се връзваше с ореола му на гениален математик.
— Включих си кабеларка — свенливо поясни той. — Гледам едни предавания по „Дискавъри“, па дано ми просветне как да обясня на всички тиквеници формулата. Ама ще има време за още едно каре… Я раздай за всичко коз, Киро!
25 — 9 4 — 7
34 — 28 11 — 0
62 — 32 11 — 0
94 — 26 11 — 0
120 — 26 11 — 0
146 — 40 11 — 0 контра
5 0