Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (52)

Етносите са различни

Когато някой народ^[6] дълго и спокойно живее в своята родина, на неговите представители им се струва, че техният начин на живот, маниерите им, поведението им, техните вкусове, възгледи и социални взаимоотношения, т.е. всичко това, което днес се нарича „стереотип на поведение“, са единствено възможните и правилните. И ако някъде по света има някакви отклонения от този стереотип, то те са плод на „необразованост“, под която всъщност се разбира, че „те“ не приличат на нас. Помня, че когато бях дете и се увличах по Майн Рид, една културна дама ми каза: „Негрите са също такива мъже като нашите, само че черни.“ На нея не можеше да й мине през ума, че меланезийската магьосница от бреговете на Малаита би могла да каже със същото основание: „Англичаните са същите такива ловци на глави като нашите, само че бели.“ Простодушните разсъждения понякога изглеждат вътрешно логични, макар и да се основават на загърбването на действителността. Но те тутакси стават на пух и прах при досега с нея.

За средновековната наука в Западна Европа етнографията не била актуална. Общуването на европейците с другите култури се ограничавало до басейна на Средиземно море, по бреговете на който живеели потомците на поданиците на Римската империя, част от които приели исляма. Това, естествено, ги разделяло от „франките“ и „латинците“, т.е. от французите и италианците, но наличието на общи корени на културата правело тази разлика не чак толкова голяма, че изобщо да не се разбират взаимно. Но в епохата на Великите географски открития положението корено се изменило. И дори, ако е било възможно, негрите, папуасите и северноамериканските индианци да бъдат наричани „диваци“, то това не можело да се каже нито за китайците, нито за индусите, нито за ацтеките и инките. Трябвало да бъде намерено друго обяснение.

През XVI в. европейските пътешественици, които открили за себе си далечните страни, неволно започнали да дирят в тях аналогии с привичните им форми на живот. Испанските конкистадори започнали да дават титлата „дон“ на покръстените вождове — касиците, като ги смятали за индиански дворяни. Върховните вождове на негърските племена пък взели да наричат „крале“. На тунгуските шамани гледали като на свещеници, макар те да били просто лечители, които виждали причините за болестите във влиянието на „злите духове“, които между другото се смятали за толкова материални, колкото зверовете или членовете на другите племена. Взаимното неразбиране се задълбочавало от увереността, че няма какво да се разбира, и тогава възниквали сблъсъци, които водели до убийствата на европейци, оскърбили чувствата на аборигените, в отговор на което англичаните и французите провеждали жестоки наказателни експедиции. Цивилизованият австралийски абориген Уайпълданя (известен още като Филип Робъртс) описва трагедии, които изглеждат още по-страшни, защото възниквали без видими причини. Така аборигените убили един бял, който запалил цигара, защото го сметнали за дух, който има огън в тялото си. Друг пронизали с копие заради това, че извадил от джоба си часовник и погледнал към слънцето. Аборигените решили, че той носи слънцето в джоба си. А след подобни недоразумения следвали наказателни акции, които водели до изтребването на цели племена. Австралийските аборигени и папуасите от Нова Гвинея нещастно се сблъсквали не само с белите, но и с малайците, като трагедиите особено се усложнявали от пренасянето на инфекции. [139, с. 142-145]

На 30 октомври 1968 г. на брега на река Манауш, приток на Амазонка, индианците атроари убили мисионера Каляри и осем негови спътници заради изключителната им нетактичност от тяхна гледна точка. Отецът възвестил пристигането си на територията на атроарите с изстрели във въздуха, което по техните обичаи било неприлично; влязъл в колибата на вожда, въпреки протеста на стопанина; дърпал ухото на някакво дете; забранил да вземат тенджерата с тяхната супа. От целия отряд оцелял само горският, който познавал обичаите на индианците и напуснал Каляри, защото отецът не се вслушал в съветите му и забравил, че хората по бреговете на река По не приличат на тези, които живеят по бреговете на Амазонка. [205]

Минало доста време, докато най-после бил поставен въпросът: а не е ли по-добре да се приспособим към аборигените, отколкото да ги избиваме? Но се оказало, че в такъв случай трябва да признаем, че народите от другите култури се различават от европейците не само по езика и вярата си, но и по целия „стереотип на поведение“, който имало смисъл да се изучи, за да се избягват излишните спорове. Така възникнала етнографията — науката за различията между народите.

Колониализмът си отива под ударите на националноосвободителните движения, но остават и се разширяват междуетническите контакти. Следователно необходимостта да се разбираме помежду си става все по-насъщна както в глобалните мащаби на световната политика, така и в микроскопичните мащаби на личните взаимоотношения, когато се срещаме със симпатични хора, които не приличат на нас. И тогава възниква нов теоретичен въпрос (въпреки практическото му значение): а защо ние, хората, толкова не си приличаме, та се налага да се „приспособяваме“ един към друг, да изучаваме чуждите маниери и обичаи, да търсим приемливи пътища за общуване вместо тези, които ни се струват естествени и които са напълно достатъчни за общуване вътре в нашия етнос и са приемливи при контактите ни със съседите? В някои случаи етническите различия могат да се обяснят с разнообразието на географските условия, но те се наблюдават и там, където и климатът, и ландшафтът доста си приличат. Очевидно, без историята няма да минем.

Наистина различните народи са възниквали в различни епохи и са имали различни исторически съдби, които са оставяли толкова незаличими следи, колкото личните биографии, които оформят характера на отделните хора. Естествено, географската среда влияе на етносите чрез всекидневното общуване на човека с природата хранителка, но това не е всичко. Традициите, наследени от предците, играят своята роля, обичайната вражда или приятелството със съседите (етническото обкръжение) също играят своята роля, културните въздействия и религията имат своето значение, но освен всичко това има закон за развитието, който се отнася към етносите както към всяко друго природно явление. Неговото проявление в многообразните процеси на възникване и изчезване на народите ние наричаме етногенезис. Без да отчитаме особеностите на тази форма на движение на материята не бихме могли да намерим ключа към разгадаването на етнопсихологията нито в практически, нито в теоретичен план. Необходимо е да направим и едното, и другото, но по избрания от нас път възникват неочаквани трудности.

Колко е объркана използваната терминология

Прекаленото натрупване на първична информация и слабо разработеният принцип на систематизацията особено болезнено се отразяват на историята и етнографията. Та само библиографията заема множество томове и понякога да вникнеш в тях е почти толкова трудно, колкото в самите научни проблеми. Читателят има нужда да види едновременно цялата съвкупност от събития (принципа на актуалността) или целия път на тяхното развитие (принципа на еволюцията), а не многотомния списък с названията на статиите, повечето от които обикновено са остарели. В трудовете на основоположниците на марксизма се съдържа програма за системен подход към разбирането на историческите процеси, но тя още не е прилагана по отношение на етногенезиса.

Наистина, в старата и позабравена историография има няколко опита да се въведе системният подход в тази област, но за разлика от представителите на естествените науки техните автори не са срещнали нито разбиране, нито съчувствие. Концепцията на Полибий в днешно време се приема за изящна рядкост; Ибн Халдун се смята за куриоз; Джамбатиста Вико се споменава само в историята на науката, а грандиозните, макар и не толкова сполучливи конструкции на Николай Данилевски, Освалд Шпенглер и Арнолд Тойнби са станали повод изобщо да се откажем от построяването на исторически модели. Резултатът от този процес е еднозначен. Доколкото не е възможно да се запомни цялата съвкупност от историческите събития и доколкото при липсата на система няма и не може да има терминология, то дори общуването между историците от година на година става все по-трудно.

Като придават на термините различни оттенъци и като влагат в тях различно съдържание, историците ги превръщат в думи с много значения. Първоначално все още може да се разбере какво иска да каже събеседникът, като се вникне в контекста, интонацията, ситуацията, в която се провежда дискусията, но скоро и тази (неудовлетворителна) степен на разбиране изчезва. Така думата „род“ обикновено се използва с термина „родов строй“, но „родът на болярите Шуйски“ явно не се отнася към него. Още по-лошо става, когато в някой превод родът е келтски клан, но така не може да се нарече някой казахски клон от Средния или Младшия Жуз^[7] (ру^[8]) или алтайската „кост“ (сеок^[9]) и, обратно, защото те са различни по функции и генезис. И въпреки това явно различни явления се наименуват еднакво и, което е по-лошо, на това основание те се приравняват едно към друго. Ще не ще, историкът изучава не предмета, а думите, вече загубили смисъла си, като в същото време реалните явления му се изплъзват. А сега да допуснем, че по този проблем дискутират трима историци, като единият от тях под понятието „род“ разбира клан, вторият — сеок, а третият — болярска фамилия. Очевидно е, че те не само няма да разберат кой какво иска да каже, но и изобщо за какво става дума.

Разбира се, някой ще възрази, че те могат да се разберат за термините, но количеството понятия расте правопропорционално на натрупаната информация, появяват се все нови и нови термини, които при липсата на система придобиват много значения (стават полисемантични) и следователно вече не са годни за целите на анализа и синтеза. Но и тук може да се намери изход.

Досега говорихме за състоянието на изследванията, нека да видим каква е перспективата пред тях. Изучаването на всеки предмет има практическо значение само тогава, когато е налице възможност този предмет да се огледа от всички страни. Така например електротехникът трябва да си представя, макар и не в еднаква степен, действието на йонизацията, топлоотдаването, електромагнитното поле и т.н.; когато говори за обвивките на земята специалистът по физическа география има предвид тропосферата, хидросферата, литосферата и дори биосферата. Така и историкът може да направи сериозни и интересни за читателя изводи само когато обхваща в своето разсъждение едновременно широк комплекс от взаимносвързани събития, като в същото време се е договорил за терминологията. Това е трудно, но не е невъзможно. Важното е изводът да съответства на всички взети предвид факти. Ако някой може да предложи по-изящна и по-убедителна концепция, с която да обясни изброените в тази книга факти, то аз с най-голямо уважение ще склоня глава пред него. И обратно, ако някой обяви моите изводи за окончателни и неподлежащи на по-нататъшно разработване, няма да се съглася с него.

Много книги, уви, живеят не по-дълго от хората, а развитието на науката е иманентен закон на развитието на човечеството. Затова аз виждам своята задача в това според силите си да допринеса някаква полза на тази Прекрасна Дама — Историята, без която не може да съществува нито един народ, и на нейната Мъдра Сестра — Географията, която сродява хората с тяхната прамайка — Биосферата^[10] на планетата Земя.

Някои обобщения и скрупули

Видът Homo Sapiens, разпространен по цялата суша и по значителна част от морската повърхност на планетата, е внесъл в нейната конфигурация толкова значителни изменения, че те могат да бъдат сравнени с малка геологична революция… [48, с. 273] Но от това следва, че пред нас се очертава особена — историко-географска — категория от закономерности, която, за да бъде разгледана и изучена, се нуждае от особена методика, съвместяваща историческите и географските способи на изследване. Тя, сама по себе си, не е нова, но досега подходът към този проблем беше еклектичен. Например: използването на радиовъглеродния анализ с C¹⁴ за датиране на археологическите паметници, изучаването на различни естествени и изкуствени електромагнитни гюлета (дейност, поглъщаща твърде много труд, за да бъде практически приложима), използването на кибернетиката при изучаването на „каменните жени“^[11] (което даде същите резултати, както и визуалното им преброяване) и т.н. А постоянно се пропускаше най-главното! И това „най-главно“ според нас е умението да се извлича информация от мълчанието на източниците. Пътят на индукцията ограничава възможностите на историка до простия или критичния преразказ на чужди думи, при което границите на изследването са в рамките на недоверието към даден източник. Но този резултат е негативен и затова не е окончателен. Позитивно би било само установяването на известно количество безспорни факти, които могат да се подредят в хронологична таблица или да се разположат на историческа карта. Но за да бъдат те интерпретирани, е нужно нещо, на което да стъпиш (философски постулат), а това нарушава приетия принцип на индуктивно изследване. И стигаме до задънена улица.

Така е! Но нали географът, геологът, зоологът, почвоведът никога нямат повече данни, но техните науки се развиват. Това става, защото вместо философски постулат хората, занимаващи се с естествени науки, използват „емпирични обобщения“, които според академик Владимир Вернадски са точно толкова достоверни, колкото и наблюдавания факт. [47, с. 19] С други думи естествените науки са преодолели мълчанието на историците и дори са извлекли полза от това за науката, защото са се избавили от лъжата, която винаги се съдържа в източника или пък е внесена от нас самите чрез неадекватното ни възприятие. А защо историците се отказват от този подход? Привличайки природата за източник, ние сме длъжни да привлечем и съответната методика на изследване, а това ще ни даде великолепна перспектива, която ще ни позволи да надигнем покривалото на Изида.

Една от задачите на науката е да извлече максималната информация от най-малкото количество факти, за да направи възможно разкриването на точните закономерности, които позволяват от една и съща гледна точка да се осмислят най-различни явления, а след това да се научим да се ориентираме в тях. Тези закономерности са невидими, но не са и измислени: те са открити по пътя на обобщението. Ще дам пример, взет от биологията. „По небето се движат звезди и планети. Въздушният балон се издига, а камъкът, откъснал се от ската, пада в пропастта. Реките се вливат в морето, а в океаните бавно се сипят дъждове, като образуват пластове от утаечни скали. Мишките имат много тънки лапи, а слоновете — огромни крайници. Сухоземните животни не достигат размерите на китовете и гигантските калмари. Какво е общото между всички тези факти? Всички те се основават на закономерността на гравитацията, която се преплита с други закономерности, също толкова реални и невидими, но разбираеми за нашия ум.“ [140, с. 7]

Земното привличане е съществувало винаги, но, за да научат хората за него, бе нужно прозрението на Нютон, докато наблюдавал падането на ябълката от дървото. И колко още могъщи сили на природата, които ни заобикалят и управляват нашите съдби, остават извън границите на нашия разум. Ние живеем в неоткрит докрай свят и често се движим пипнешком, което понякога води до трагични последици. Ето защо са нужни вълшебните очила на науката, под които аз разбирам прозрението на гениалните учени, за да проумеем заобикалящия ни свят и нашето място в него, и да се научим да предвиждаме поне най-близките последствия от своите постъпки.

Изследванията, посветени на установяването на функционалните връзки между явленията на физическата география и палеоетнологията по материали от историята на Централна Азия и от археологията по долното течение на река Волга, позволяват да се направят три извода:

1. Историческата съдба на етноса е резултат от неговата дейност, непосредствено свързана с динамичното състояние на обитавания ландшафт. 2. Археологическата култура на даден етнос, която представлява изкристализирала следа от неговата историческа съдба, отразява палеогеографското състояние на ландшафта в епохата, поддаваща се на абсолютно датиране. 3. Съчетаването на историческите и археологическите материали позволява да се съди за характера на даден обитаван ландшафт в една или друга епоха и следователно за характера на неговите изменения. [67, с. 95; 6S, с. 78]

Разбира се, в този случай точността е относителна, но допустимата грешка от плюс-минус 50 години при размити граници не влияе на изводите и, следователно, не е страшна. Много по-опасен е стремежът към скрупульозност в буквалния смисъл на думата. Scrupulus (лат.) били камъчета, които попадали в сандалите и бодели стъпалата на древните римляни. Те не виждали смисъл да изучават разположението на камъчетата в сандалите, а смятали, че трябва просто да си събуят обувките и да ги изтърсят. Затова думата „скрупульозност“ означавала ненужно да се обръща внимание на дреболиите. Днес тази дума се употребява в смисъл на прекалено точен, педантичен.

За съжаление изискването за „скрупульозност“ невинаги е безобидно, особено когато природните явления се съпоставят с историческите събития, защото законно допустимата грешка достига 50–60 години и не може да бъде намалена, тъй като търсената връзка е пряко зависима от системата на стопанството на древните страни. [За повече подробности вж. 71; 74; 85] Системата на земеделското и на скотовъдното, и дори на ловното стопанство е инерционна. Ако, да речем, тя е разклатена от суша, държавата, чието стопанство е засегнато, ще отслабне, когато се изчерпят нейните запаси и постоянното недохранване (а не гладът за известно време) подкопае силите на новородените поколения. Този процес може да се разкрие само по пътя на широкото интегриране на редица исторически събития, а не чрез скрупульозно търсене на пряка зависимост между природните и историческите явления. Тук му е мястото да напомня забележителните думи на естествоизпитателя: „Никога няма да разберете какво представлява мишката, ако грижливо изучаване отделните нейни клетки под микроскоп, тъй както изобщо няма да се докоснете до красотата на готическата катедрала, като подлагате всеки неин камък на химически анализ“. [228 — цит. по 145, с. 298] Разбира се, като разглеждаме един или дори два факта, откъснати от останалите, ние оставаме в плен на древните автори, които умеели с ум и талант да налагат своите оценки на читателя. Но ако надзърнем под повърхностния слой на пряката информация и вземем от източниците не два, а две хиляди факта, то ще получим няколко причинно-следствени вериги, пряко свързани не само една с друга, но и с предложения от нас модел. Това не е простата функционална, зависимост, която търсели през XVIII в. привържениците на географския детерминизъм, като например Шарл Монтескьо. Тук ние откриваме системна връзка, станала основа на науката за взаимоотношенията на човечеството с природата.

Универсалността и специфичността на отбелязаното от нас взаимодействие позволява да отделим неговото изучаване в самостоятелна, погранична област на науката, където историята и географията се съчетават, и да я наречем етнология. Но тук пред нас възниква нов проблем: възможно ли с да намерим разбираемо определение за етнос?

Рамките

Какво всъщност ни е известно за етносите? И много, и малко. Нямаме основание да твърдим, че етносът е познат като явление през ранния палеолит. Зад високите и гъсти вежди, вътре в огромния череп на неандерталеца явно е имало мисли и чувства. Но какви са били те, засега нямаме право дори да предполагаме, ако искаме да останем в рамките на научната достоверност. За хората от епохата на късния палеолит знаем повече. Те чудесно умеели да ловуват, изработвали копия, обличали се в дрехи от животински кожи и рисували не по-лошо от парижките импресионисти. Изглежда формата на тяхното колективно битие приличала на тези, които са ни известни, но това е само предположение, върху което не бива да се строи дори научна хипотеза. Не е изключено в древните епохи да е имало някои особености, които да не са се запазили до наше време.

Затова пък е твърде вероятно да сме прави, когато смятаме, че хората от късния неолит и бронзовата епоха (III–II хил.пр.Хр.) доста приличат на историческите хора. За съжаление нашите знания за етническите различия от онова време са откъслечни и толкова оскъдни, че като се базираме на тях, рискуваме да не различим закономерността, която в този момент ни интересува, от месните особености и, като приемем частното за общо, да сбъркаме.

Достоверен материал за анализ ни дава така наречената историческа епоха, когато писмените източници хвърлят светлина върху историята на етносите и техните взаимоотношения. Когато изучим този раздел от темата, ще имаме право да приложим получените наблюдения към по-ранните епохи и по пътя на екстраполацията да запълним празнините в нашите знания, възникнали в първия стадий от изследването. По този начин ще избегнем аберацията, т.е. изкривяването заради отдалечеността от епохата — една от най-често срещаните грешки в историческата критика.

За край на периода ще е най-добре да приемем началото на XIX в., защото, за да установим закономерностите, са ни нужни само завършени процеси. За незавършените процеси можем да говорим само в рамките на прогнозирането, ала за да правим тези прогнози, трябва да разполагаме с формулата на същата тази закономерност, която търсим. Освен това при изследването на явленията през XX в. е възможна аберация заради близостта на явленията, при която те губят мащаба си, също както при аберацията заради тяхната отдалеченост. Затова ще ограничим постановката на проблема в рамките на период от три хиляди години — от XII в.пр.Хр. до XIX в.сл.Хр. — или по-нагледно, от падането на Троя до детронирането на Наполеон.

В началото ще изследваме нашия обилен материал чрез синхронната методика, основана на съпоставянето на сведения, чиято достоверност не буди никакво съмнение. Новото, което се каним да внесем, е съчетаването на фактите в предлаган от нас аспект. Това е нужно, защото калейдоскопът от дати в различните хронологични таблици не дава на читателя никаква представа за това, което става с народите през историческия период на тяхното съществуване. Предлаганата методика е характерна не толкова за хуманитарните, колкото за естествените науки, където установяването на връзката между фактите въз основа на статистическата вероятност и вътрешната логика на явленията се смята за единствения път за построяване на емпирично обобщение, което е толкова достоверно, колкото и наблюдавания факт. [47, с. 19]

Емпиричното обобщение не е нито хипотеза, нито популяризация, макар то да се изгражда не на базата на първичния материал (опита, наблюдението или четенето на първоизточника), а на вече събраните и проверени факти. Свеждането на материала до система и построяването на концепция са средният стадий от осмислянето на проблема, предшестващ философското обобщение. За нашите цели е нужна именно тази средна степен на обобщение.

На пръв поглед, колкото по-подробни и по многобройни са сведенията, отнасящи се до един или друг обект, толкова по-лесно е да си съставим изчерпателна представа за него. Но така ли е в действителност? По-скоро — не. Излишните, твърде дребни сведения, които не променят картината като цяло, създават онова, което в кибернетиката и теорията на системите се нарича „шум“ или „смущение“. В същото време обаче за други цели са нужни именно нюансите в настроенията. С други думи, за да си изясним природата на явленията, трябва да обхванем цялата съвкупност от факти, отнасящи се към разглеждания въпрос, а не сведенията, които са в арсенала на науката.

Но кои да смятаме за „отнасящи се към въпроса“? Очевидно в различните случаи отговорът ще бъде различен. Историята на човечеството и биографията на някоя забележителна личност не са равностойни явления и закономерностите на развитието в двата случая ще бъдат различни, а между тях ще има колкото си щем степени на приближение. Работата се усложнява от това, че всяко историческо явление — война, издаване на закон, изграждане на архитектурен паметник, създаване на княжество или република и т.н. — трябва да се разглежда с няколко степени на приближение, като при това съпоставянето на тези степени ще даде на пръв поглед противоречиви резултати. Да дадем пример от общоизвестната история на Европа. След Реформацията започва борба между Протестантската уния и Католическата лига^[12] (приближение a). Следователно всички протестанти от Западна Европа би трябвало да воюват против всички католици. Обаче католическа Франция била член на Протестантската уния, а протестантска Дания в 1643 г. ударила в гръб протестантска Швеция, т.е. политическите интереси били поставени над идеологическите (приближение b). Значи ли това, че първото твърдение е невярно. Не, разбира се. То просто е по-общо. Освен това в армиите на всяка от страните се сражавали наемници, повечето от които били равнодушни към религията, но пристрастени към грабежите, следователно в следващото приближение (с) бихме могли да охарактеризираме Тридесетгодишната война като развихряне на бандитизма и този извод би бил в известна степен правилен. Накрая зад религиозните лозунги и златните диадеми на кралете се криели реални класови интереси, които би било неправилно да не отчитаме (приближение d). Към това можем да прибавим и сепаратистките тенденции на отделни области (приближение е), откривани с помощта на палеоетнографията и т.н.

Както се вижда от посочения пример, системата на последователните приближения е сложно начинание дори при разбора на един локализиран епизод. Въпреки това не трябва да губим надежда за успех, защото ни остава на разположение научната дедукция. Също както движението на Земята е сложно съставно от много закономерни движения (въртенето й около оста, въртенето около Слънцето, местенето на полюсите, придвижването на цялата Слънчева система в галактиката и много други), така и човечеството, антропосферата, развивайки се, изпитва не едно, а редица взаимодействия, изучавани от отделните науки. Спонтанното движение, отразено в общественото развитие, се изучава от историческия материализъм; физиологията на човека е обект на биологията; взаимоотношенията на човека с ландшафта, т.е. историческата география е в сферата на географските науки; войните, законите и учрежденията се изучават от политическата история, а мненията и мислите — от историята на културата; езиците се изучават от лингвистиката, а литературното творчество — от филологията и т.н. А къде се намира нашият проблем?

Да започнем оттам, че етносът (който и да е той), също както езикът не е социално явление, защото може да съществува в няколко формации. Спонтанното обществено развитие влияе екзогенно на създаването на етносите. Общественото развитие може да окаже въздействие на формирането или разпадането на етносите само ако се въплъти политически или културно в историята. Затова можем да кажем, че проблемът за етногенезиса е на границите на историческата наука там, където социалните явления плавно преминават в естествени.

Доколкото всички явления на етногенезиса стават на повърхността на Земята в едни или други географски условия, то неизбежно възниква въпросът за ролята на ландшафта като фактор, предоставящ икономически възможности за естествено формиралите се човешки колективи — етносите. [116, с. 412-416] Но съчетаването на историята с географията в нашия случай не е достатъчно, защото става дума за живи организми, които, както е известно, винаги се намират в състояние или на еволюция, или на инволюция (обратно развитие), или на мономорфизъм (вътрешновидова устойчивост) и взаимодействат с другите живи организми, като образуват съобщества — геобиоценози.

От това следва, че трябва да поставим нашия проблем на границата между три науки: историята, географията (науката за ландшафта) и биологията (екологията и генетиката). В такъв случай стигаме до второто приближение на определението за „етнос“: етносът е специфична форма на съществуване на вида Homo sapiens, а етногенезисът е локален вариант на вътрешновидово формирование, което се определя от съчетаването на исторически и хорологични^[13] (ландшафтни) фактори.

Може да ви се стори екстравагантен аспектът, в който едни от движещите се сили за развитие на човечеството са страстите и подбудите, но началото на този тип изследвания са положили Чарлс Дарвин и Фридрих Енгелс. [143, т. 21, с. 176] Като следваме научната традиция, ние обръщаме внимание на тази страна от човешката дейност, която е пренебрегвана от повечето наши предшественици.

Когато пренебрегват географията, историците понякога се „спъват“

Зависимостта на човека от заобикалящата го природна среда, по-точно от географската среда, никога не е била оспорвана, макар степента на тази зависимост да е оценявана различно от различните учени. Но във всеки случай стопанската дейност на народите, населяващи и населявали някога Земята, е тясно свързана с ландшафта и климата на населяваните територии. Доста трудно е да се проследи разцветът и упадъкът на икономиките в древните епохи отново заради непълноценната информация, получавана от първоизточниците. Но има един индикатор — военната мощ. Що се отнася до новото време, това не буди никакво съмнение. Вече две хиляди години нещата стоят точно така и не само при народите, живеещи постоянно на едно място, но и при номадите. Когато тръгваш на поход, трябва да разполагаш не само със сити, силни и неуморими хора, способни да опъват тетивата на лъка „до ухото“ (за да мятат стрелите на 700 м, докато при натягане на тетивата „до очите“ стрелата летяла на 350–400 м), да се бият с тежки мечове или, което е още по-трудно, с криви саби (ятагани). Нужни били също и коне — примерно по четири-пет на човек, защото освен бойни имало и товарни животни в обоза. Необходим бил и запас от стрели, чието изработване поглъщало много труд. Освен това трябвало да има и солиден запас от провизии, например за номадите това били стадата от овце, за които пък се грижели овчари. Да не забравяме, че били нужни и резервни отряди за охрана на жените и децата… Накратко казано, войната и тогава струвала пари, при това доста. Да водиш войната за сметка на врага било възможно едва след първата, и то голяма победа, а за да я постигнеш бил нужен здрав тил, процъфтяващо стопанство и съответните оптимални природни условия.

За значението на географските условия, например на релефа за военната история, се говорило отдавна, даже може да се каже винаги. Достатъчно е да напомним за няколко примера от древната история: Ханибал спечелил битката при Тразименското езеро, като използвал няколко дълбоки долини край брега на езерото и край пътя, по който римляните се придвижвали под ъгъл от 90°. Благодарение на това разположение той атакувал римската войска едновременно от три места и спечелил битката. При Киноскефалите македонската фаланга се разпаднала в пресечената местност и римляните леко надвили тежковъоръжените врагове, чийто строй се разбъркал. Историците винаги са обръщали внимание на тези и други подобни примери. Тъкмо те са станали повод за знаменитата реплика на Иван Болтин: „Историците, които не носят под мишницата си география, често се спъват.“ [32, т. 2, с. 20] Но да се спираме на толкова ясен проблем в XX в. няма смисъл, защото историята днес си поставя много по-сериозни задачи, отколкото преди, а географията надживя простото описание на чудесиите на нашата планета и придоби нови възможности, които бяха недостъпни за нашите предци.

Затова ще поставим въпроса иначе: не само как географската среда влияе на хората, но и в каква степен самите хора са съставна част от тази обвивка на Земята, която днес наричаме биосфера? [47] На кои именно закономерности в живота на човечеството влияе географската среда и на кои не влияе? Тази постановка на въпроса изисква да направим анализ, т.е. изкуствено да разделим проблемите, та по-лесно да ги изследваме.

Следователно, тя ще има само спомагателно значение за разбирането на историята, защото целта на нашата работа е синтезът. Но, уви, тъй както не можем да построим къща без основи, така е невъзможно да направим обобщение преди да разделим проблемите. Ще се ограничим до необходимия минимум.

Като говорим за историята на човечеството, ние обикновено имаме предвид обществената форма на движение на историята, т.е. прогресивното развитие на човечеството като цяло по спирала. Това движение е спонтанно и дори само заради това не може да бъде функция на каквито и да било външни причини. Нито географското, нито биологичното въздействие може да повлияе на тази страна на историята. Тогава на какво влияят те? На организмите, включително и на човешките организми. Този извод вече беше направен в 1922 г. от Лев Берг за всички организми, в това число и за хората. „Географският ландшафт въздейства на организмите принудително, като заставя всички индивиди да варират в определени посоки, доколкото видовата организация допуска това. Тундрата, гората, степта, пустинята, планината, водната среда, животът на островите и т.н. — всичко това оставя особен отпечатък върху организма. Тези видове, които не са в състояние да се приспособят, трябва да се преселят в друг географски ландшафт или да измрат.“ [22, с. 180-181] А под „ландшафт“ се разбира „участък от земната повърхност, качествено различен от другите участъци, ограден от естествени граници и представляващ особена, цялостна и взаимно обусловена закономерна съвкупност от предмети и явления, която е типична за значително пространство и е неразривно свързана във всяко отношение с ландшафтната обвивка“. [116, с. 455] Съчетано, всичко това може да бъде наречено „място на развитие“. [181, с. 30-31] Формулираната тук теза академик Берг е нарекъл хорономичен (от гръц. хорос — място) принцип на еволюцията, като по този начин е свързал географията с биологията. В приетия от нас аспект към тези две науки е прибавена историята и въпреки това принципът си остава непоклатим. Нещо повече, той получава ново неочаквано потвърждение и това ни задължава да продължим да разглеждаме закономерностите в развитието на етносите, но вече като вземаме предвид и динамиката, пораждана от появата на нови етноси, т.е. етногенезисът според характеристиките на отделните фази на етногенезиса. Това обаче е тема на друга глава.

Как да съчетаем природознанието и историята?

В древността, когато на човека светът му изглеждал цялостен (въпреки видимото разнообразие) и взаимносвързан (въпреки белезите на разединение), проблемът за връзката между естествознанието и историята не би могъл дори да възникне. В аналите вписвали всички събития, за които хората решавали, че са достойни за увековечаване. Войните и потопите, превратите и епидемиите, раждането на гениите и полетът на кометите — всички те се смятали за равностойни по значение явления, от които потомците ще се интересуват. Тогава в научната мисъл господствал принципът на магията: „приликите пораждат прилики“, който позволявал по пътя на широките асоциации да се разкрива връзката между природните явления и съдбите на народите или отделните личности. Този принцип получил развитие в астрологията и мантиката (науката за гадаенето), но с натрупването на знания и развитието на отделните науки той бил отхвърлен като несъстоятелен и неоправдаващ себе си при практическото му прилагане.

През XVIII–XIX в. благодарение на диференциацията на науките било натрупано огромно количество сведения, което в началото на XX в. вече станало необозримо. Образно казано, могъщата река Наука била пусната в иригационни аръци^[14]. Животворната влага оросявала обширна територия, но езерото, което по-рано се снабдявало с вода от нея, т.е. цялостният светоглед, пресъхнало. И ето че есенният вятър надигнал утайките от дъното и навял солената прах по рохкавата пръст в полето. Скоро на мястото на степта, макар и суха, но изхранваща стадата, възникнали солени земи и биосферата отстъпила място на мъртвата пустош, разбира се, не завинаги, но за дълго. Защото, когато хората напуснали обречената земя, аръците се затлачили с тиня, реката отново се върнала в коритото си и запълнила естествената падина. Вятърът засипал солените земи с тънък слой свеж прахоляк; докарал остатъците от тревата, която копитните животни не успели да изядат, и полека-лека я трупал. След няколко века в равнината се образувал хумусен слой, а в езерото се появил планктон; и дошли тревопасните, а водоплаващите птици пренесли в езерото рибния хайвер, полепнал по краката им… И животът отново възтържествувал в своето многообразие.

Така и в науката тясната специализация е полезна само като средство за натрупване на знания: диференцирането на научните дисциплини е необходим и неизбежен етап, който ще стане гибелен, ако продължи прекалено дълго. Натрупването на сведения, без те да се систематизират, за да станат предмет на широко обобщаване, е твърде безсмислено занимание. И чак толкова лъжовни ли са принципите на древната наука? Може би тя не е убедителна не заради постулатите си, а заради неумелото им използване? Та нали има взаимодействие между „историята на природата и историята на хората“, което може да бъде доловено, като се използва масата на натрупаните знания и методиката на изследване, които се развиват пред очите ни. Нека да се опитаме да тръгнем по този път и да формулираме задачата така: може ли изучаването на историята да е полезно при интерпретирането на природните явления?

Очевидно е, че социалните и природните явления не са идентични, но имат някъде точка на съприкосновение. Именно нея трябва да открием, защото това не може да бъде антропосферата като цяло. Даже ако възприемаме антропосферата като биомаса, това явление има две страни: а) пъстрота, защото различните човешки колективи си взаимодействат по различен начин с околната среда; ако вземем предвид добре познатата ни история през последните пет хиляди години, то това разнообразие и установяването на причините за него ще се окажат ключът към поставения проблем; б) многостранност на изучавания предмет — човечеството, която трябва да разбираме в смисъл, че всеки човек (или човечеството като цяло) е и физическо тяло, и организъм, и най-горно звено в някоя биоценоза, и член на обществото, и представител на народност и т.н.

Във всеки от изброените примери предметът (в дадения случай човекът) се изучава от съответната научна дисциплина, което не отрича другите аспекти на изследването. В нашия случай е важна именно етническата страна на човечеството като цяло. Да предприемем малка екскурзия в гносеологията. Нека си зададем въпроса кое е достъпно за непосредствено наблюдение? Оказва се, че това не е самият предмет, а неговите граници. Ние виждаме водата в морето и небето над земята, защото те граничат с бреговете, въздуха, планините. Но дънните риби биха могли да се досетят за съществуването на водата само когато бъдат уловени и извадени във въздуха. Така ние знаем, че времето като категория съществува, но тъй като не виждаме границите му, не можем да му дадем общоприето определение. И колкото по-силен е контрастът, толкова по-ясни са за нас предметите, които не виждаме, но достигаме до тях с ума си, т.е. въобразяваме си ги. Ние наблюдаваме постоянно историята като верига от събития. Следователно историята е граница… за щастие знаем на какво — на социалната форма на движение на материята и на четирите природни форми. А щом е така, то наред със социосферата и породената от нея техносфера има и някаква жива същност, намираща се не само около хората, но и вътре в тях. И тези стихии са толкова контрастни, че с лекота се долавят от човешкото съзнание. Именно заради това се оказаха ненужни или по-скоро недостатъчни хуманитарните концепции — те поставят въпроса за влиянието върху историческия процес на географските процеси, или на биологичните процеси, или на социалните, или (в идеалистическите системи) на духовните фактори, а не на свързването на едните и другите, благодарение на което стават достъпни и емпиричното наблюдение, и самият процес, и съставките му.

Предлаганият от нас подход не е нищо друго, освен анализ, т.е. „разпокъсване“, необходимо, за да бъдат „разплетени“ неясните места в историята, след което да преминем към синтез, когато ще вземем предвид резултатите от различните методики на изследване.

В историографията на XIX в. взаимодействието на социалното развитие с природата невинаги се е отчитало. [166, с. 227] Но днес динамиката на природните процеси е изучена дотолкова, че тяхното съпоставяне с историческите събития е очевидно.

Биоценологията показа, че човекът се включва в биоценозата на ландшафта като най-горно, последно звено, защото той е най-големият хищник и като такъв е подвластен на еволюцията на природата, което изобщо не изключва допълнителния момент — развитието на производителните сили, които създават техносферата, която не е способна сама да се развива, а само да се разрушава.

Общественият строй и етносите

Между другото, ако разгледаме цялата световна история, ще забележим, че съвпаденията между смяната на обществения строй и появата на нови народи са само редки изключения, докато в рамките на една обществена формация постоянно възникват и се развиват етноси, които доста се различават един от друг. Да вземем например XII в., когато феодализмът процъфтява от Атлантика до Тихия океан. Нима френските барони приличат на свободните селяни от Скандинавския полуостров или на робите-воини — мамелюците в Египет, на лудите глави от самоуправляващите се градове в Западна Русия през средните векове, или на бедните завоеватели на половината свят — монголските нухури^[15], или пък на китайските земеделци от империята Сун? Всички те имали един, общ (феодален) начин на производство, но във всичко останало изобщо не си приличали. Отношението към природата било различно у земеделците и у номадите; възприемчивостта към чуждото или способността за културни заемки в Европа била много по-висока, отколкото в Китай, също както и стремежът към териториални завоевания, който поощрявал кръстоносните походи; руското земеделие, основано на изсичането и разчистването на горите, било по-просто и по-примитивно от отглеждането на лозя в Сирия и Пелопонес, но при по-малко положен труд носело грамадна реколта; езикът, религията, изкуството, образованието — всички те били различни, но в това разнообразие не царял безпорядък; всеки начин на живот бил достояние на определен народ. Това особено ясно се вижда в отношението към ландшафта, в който възниквали и който обитавали етносите.

Но не бива да мислим, че само природата определя степента на етническата оригиналност. Минавали векове и съотношението между етносите се променяло: едни изчезвали, други се появявали; и този процес е прието да се нарича етногенезис. В единната световна история ритмите на етногенезиса са свързани с пулса на социалното развитие, то тази връзка не означава, че те съвпадат, а още по-малко, че между тях съществува единство. Факторите на историческия процес са различни и нашата задача (да направим анализ) се заключава в това да открием в него феномените, които са непосредствено присъщи на етногенезиса, и по този начин да си изясним какво е това етнос и каква е неговата роля в живота на човечеството.

В началото трябва да се разберем какъв смисъл влагаме в термините и какви са границите на изследването. В речниците гръцката дума „етнос“ има много значения, от които ние сме избрали едно: „вид, порода“, разбира се, на хората. За нашата постановка на въпроса няма смисъл да се спираме на такива понятия като „племе“ или „нация“, защото ние се интересуваме от „общия член“, който можем да извадим пред скобите, с други думи, от онова общо нещо, което го има и у англичаните, и у масаите, и у древните гърци, и у съвременните цигани. И това общо нещо е способността на вида Homo sapiens да се групира така, че да може да противопоставя себе си и „своите“ (понякога близки, а често доста далечни хора) на целия останал свят.

Противопоставянето „ние“-„те“ е condicio sine gua non^[16] и е характерно за всички епохи и всички страни: елините се противопоставят на варварите; юдеите — на необрязаните; китайците (хората от Средното царство) — на ху (варварите от периферията, включително и русите); арабите-мюсюлмани от епохата на първите халифи — на „неверниците“; европейците-католици от средните векове (общност, наричаща се „Християнския свят“) — на нечестивите, включително византийците и русите; „православните“ (от същата епоха) — на „неверниците“, включително католиците; туарегите — на нетуарегите; циганите — на всички останали и т.н. Това противопоставяне е универсално явление, което показва, че то има много дълбоки основи, но само по себе си е само пяна по повърхността на пълноводна река и на пас тепърва ни предстои да изучим неговата същност. Но направените досега наблюдения са достатъчни да установим колко сложен е ефектът, който можем да наречем етнически (в смисъл на „дължащ се на породата“) и който може да стане отправна точка за написване на етническа история на човечеството подобно на социалната, културната, политическата, религиозната и много други истории. Затова нашата задача се състои преди всичко в това да разкрием принципа на процеса.

Връзката между етническата история и географията е несъмнена, но с нея не може да се изчерпи цялата сложност на взаимоотношенията между различните природни явления и зигзазите в историята на етносите. Освен това тезата, според която всеки признак, положен в основата на класификацията на етносите, е адапционен по отношение на конкретната среда, отразява само едната страна от процеса на етногенезиса. Още Хегел пише, че „не е допустимо да посочваме климата на Йония като причина за творчеството на Омир“. [52, с.72] Обаче етносът, възникнал в определен регион, където е максимално приспособен към ландшафта, когато мигрира, съхранява много от първоначалните си черти, които го отличават от етноса на аборигените в новите земи. Така испанците, които се преселили в Мексико, не станали индианци — ацтеки или маи. Те създали за себе си изкуствен микроландшафт (градове и укрепени хасиенди) и съхранили своята култура — както материалната, така и духовната, въпреки че влажните тропически земи на Юкатан и полупустинните земи на Анауак твърде много се различавали от Андалусия и Кастилия. И отделянето на Мексико (или Нова Испания, както го наричали тогава) от Испания през XIX в. било до голяма степен дело на потомците на индианските племена, които възприели испанския език и католическата вяра, но били поддържани от свободните племена на команчите, скитащи на север от Рио Гранде.

Сега ще направим първия извод, който ще бъде основополагащ в по-нататъшното ни изследване. Пъстрата антропосфера, която постоянно се променя в историческото време и си взаимодейства с ландшафтите на планетата Земя, не е нищо друго, освен етносфера. Доколкото човечеството е повсеместно, но неравномерно разпространено по сушата на планетата и винаги, но по различен начин си взаимодейства с природната среда на Земята, е уместно да го разглеждаме като една от обвивките на Земята, но като отчитаме етническите различия. По този начин въвеждаме в нашето изследване термина „етносфера“. Както и останалите географски явления етносферата трябва да има свои закономерности в развитието, различни от биологичните и социалните. Етническите закономерности могат да бъдат открити в пространството (етнографията) и във времето (етногенезиса и палеографията на антропогенните ландшафти).

Можем ли да вярваме на историческите източници?

Виктор Яцунски, автор на прекрасни обзори на географската мисъл от XV–XVIII в., справедливо отбелязва: „Историческата география не изучава географските представи на хората от миналото, а конкретната география на миналите векове.“ [219, с. 3] Изходни данни за нея очевидно трябва да търсим в историческите съчинения от миналите епохи. Но как? За съжаление никой не посочва възможната методика на изследване. И ето защо.

Историческите материали като източник за възстановяване на древните климатични условия са се използвали и се използват много широко. На тази база се развила знаменитата полемика между Лев Берг [23] и Григорий Грум-Гржимайло [60] по въпроса за засушаването в Централна Азия през историческия период. Свързаният с него проблем за колебанията в равнището на Каспийско море в I хил.сл.Хр. учените също се опитвали да решат, като подбирали цитати от съчиненията на древните автори. [10; 11; 24; 216] Специално били избирани и сведения от руските летописи, за да се направят заключения за изменението на климата в Източна Европа. [28; 40] Но резултатите от многобройните изследвания, които погълнали толкова много труд, изобщо не оправдали очакванията. Понякога сведенията от източниците се потвърждавали, а понякога проверката по други пътища ги опровергавала. Оттук следва, че съвпадението на получените данни от историческите източници с истината било случайно, а това говори за несъвършенството на методиката. В действителност простото позоваване на сведения, почерпени от древен или средновековен автор, ще доведе до погрешен или, в най-добрия случай, неточен извод. Така и трябва да бъде. Летописците споменавали природните явления или между другото, или като се основавали на научните представи от тяхното време; те тълкували бурите, наводненията и сушите като предзнаменование или наказание за греховете. И в двата случая природните явления се описвали избирателно, когато това е било нужно за тезата на автора, и колко от тези явления изобщо не са били описани дори не можем да си представим. Един автор обръщал внимание на природата, а през следващия век друг я загърбвал, и може да се окаже, че в сушави години дъждът се споменавал по-често, отколкото в дъждовни. В този случай историческата критика не може да ни помогне, защото тя е безсилна по отношение на пропуските в събития, които не са свързани с причинно-следствена зависимост.

Древните автори винаги пишели своите съчинения с определена цел и обикновено преувеличавали значението на интересуващите ги събития. Много е трудно и невинаги е възможно да се определи степента на това преувеличение или пренебрежение. [66, с. 59-62] Така въз основа на историческите съчинения Лев Берг стигнал до извода, че културните земи се превърнали в пустини в резултат от водените войни. [23] Днес тази концепция се приема безкритично като за пример най-често ни се дава откритият от Пьотър Козлов мъртъв тангутски град Едзинай, известен под името Хара Хото^[17]. [144, с. 56] Този пример е толкова показателен, че ще съсредоточим вниманието си върху един проблем — географското местоположение на този град и условията, при които е загинал.

Тангутското царство било разположено в Ордос и Алашан, в места, където днес има пясъчни пустини. Логично изглежда тази държава да е била бедна и слабо населена, но в действителност тя издържала армия от 150 хиляди конници, имала университет, академия, училища, действаща съдебна система и дефицит в търговския баланс, защото повече внасяла, отколкото изнасяла. Дефицитът отчасти се покривал със златния пясък от тибетските владения, но най-вече с износа на живи животни — главното богатство на Тангутското царство. [60]

Градът, открит от Пьотър Козлов, е разположен в низината Едзингол, в местност, която днес е безводна. Двете изсъхнали корита, които я заобикалят от изток и от запад, показват, че вода там е имало, но течението на реката (Жуошуй) се е преместило на запад и чрез два ръкава сега тя се влива в соленото езеро Гашуннор и сладководното — Согонор. Пьотър Козлов описва долината на Согонор като прекрасен оазис сред обкръжаващата го пустиня, но същевременно отбелязва, че тя не може да изхрани голямо население. А само крепостната стена на град Едзинай образува квадрат със страна 400 м. Наоколо има множество следи от по-малки градежи и фрагменти от керамика, които говорят, че и местността извън крепостта е била заселена. Разрушаването на града често е приписвано на монголите. Наистина в 1227 г. Чингис хан завладява тангутската столица и монголите жестоко се разправят с нейното население. Но градът, открит от Пьотър Козлов, продължава да съществува до XIV в., за което говорят множеството документи, открити от сътрудниците на възглавяваната от него експедиция. Освен това гибелта на града се свързва с промененото течение на реката, която по народните предания на тангутите е отведена от обсадилите ги монголи с помощта на бент от торби, пълни с пръст. Бентът се е запазил до ден-днешен във вид на вал. Очевидно, така и трябва да е било, само че монголите нямат нищо общо с тази работа. В описанията за превземането на град Урахай (монг.) или Хъйшуйчен (кит.) няма такива сведения. Пък и това било просто невъзможно, защото съответният шанцов инструмент не бил на въоръжение у монголската конница. Гибелта на града е приписвана на монголите по глупавата традиция, зародила се още в средните векове, според която всичко лошо се приписва на тях. В действителност тангутският град загинал в 1372 г. Той бил превзет от китайските войски на династията Мин, която водела по това време войни с последните Чингисиди, и бил разорен като опорна точка на монголите, заплашващи Китай от запад. [177, с. 244] Но защо след това той не възкръснал? Промененото течение на реката не е причина, защото градът би могъл да бъде преместен при другия ръкав на Едзингол. И на този въпрос можем да намерим отговор в книгата на Пьотър Козлов. С присъщата му наблюдателност той отбелязва, че количеството на водата в Едзин-гол намалява, езерото Согонор се смалява и обраства с тръстика. Преместването на течението на реката на запад играе известна роля за това, но не обяснява защо в XIII в. страната е изхранвала огромно население, а в началото на XX в. се е превърнала в пясъчна пустиня?

И така вината културните земи в Азия да запустеят не е на монголите, а на изменението на климата — явление, което сме описали в специални статии. [69; 70]

Можем ли да се осланяме на паметниците?

Но защо именно на Чингис хан и на неговите потомци се приписва опустошението на Азия, а в същото време историците пренебрегват други доста по-мащабни събития като разгрома на уйгурите от киргизите в 841–846 г. или повсеместното изтребване на калмиките от манджурския император Циен Лун^[18] в 1756–1758 г.^[19]

Отговорът на този въпрос трябва да търсим не в историята на народите, а в историографията. Талантливите книги по история не се пишат често и не по всякакъв повод, пък и не всички те са достигнали до нас. През XIV–XV в. литературата в Близкия Изток процъфтявала, а борбата с монголското иго и в Персия, и в Русия през този период била най-актуалният проблем и затова на нея били посветени много съчинения, които оцелели до наши дни. Сред тях има талантливи и ярки творби, някои от които са ни познати. Мнозина им подражавали и ги повтаряли, което увеличило общото количество на работите по този въпрос.

Изтребването на ойратите не намерило своя историк или той загинал в клането. Така се оказало, че събитията не са отразени равномерно и тяхното значение е изкривено, тъй като са представени в различни мащаби. Оттам възникнала и хипотезата, която приписвала на воините на Чингис хан почти тоталното избиване на населението на завоюваните от тях страни и пълното изменение на техния ландшафт, което изобщо не отговаря на истината.

Трябва да отбележим, че на най-голямо засушаване били подложени не разрушените от войните страни, а Уйгурия, където война изобщо нямало, и Джунгария, където никой не се канел да унищожава тревистите степи. Следователно историко-географските сведения в източниците не са надеждни.

И, накрая, съществува изкушението да определяме като миграции някои грандиозни исторически събития като например походите на монголите от XIII в. На него са се поддали видните учени Елзуърт Хънтингтън и Чарлс Брукс, но монголските походи не били свързани с миграция. Победите били спечелени не от пълчища конници, а от малки, чудесно организирани мобилни отряди, които след кампанията се връщали в родните степи.

Броят на изселилите се бил нищожно малък дори за XIII в. Така хановете от рода на Джучи — Бату, Орда и Шейбан — получили по завещанието на Чингис всичко на всичко 4 хил. конници, т.е. около 20 хил. души, които се разселили на обширната територия от Карпатите до Алтай. И обратно, истинската миграция на калмиките през XVII в. останала незабелязана от повечето историци, поради което не била отразена в подобаваща степен в трудовете по всеобща история.

Следователно за решаването на поставения проблем са ни нужни по-солидни знания по история от тези, които можем да извлечем от сборниците, и по-детайлни знания по география от тези, с които се задоволяват историците или специалистите по икономика на селското стопанство. И най-главното е да разграничим достоверната информация от субективните представи, присъщи на много автори на писмени източници от Херодот до наши дни.

Достоверна информация ние наричаме сведенията от източниците, преминали през чистилището на историческата критика и получили тълкувание, което не предизвиква никакво съмнение. Те са твърде много, но в преобладаващата част се отнасят до политическата история. Ние знаем добре много дати и подробности за сражения, за мирни преговори, за дворцови преврати, за велики открития, но как да използваме тези данни, за да обясним природните явления? Методиката за съпоставяне на историческите факти с измененията в природата започна да се разработва едва в XX в.

Историкът на климата Еманюел Льороа-Ладюри отбелязва, че стремежът възходът или упадъкът на стопанството в различните европейски страни да се свързва с повишаването или намаляването на влажността, или пък със затоплянето или захлаждането, се основава на игнорирането на икономиката и социалните кризи, чиято роля не подлежи на съмнение. Така увеличаването на доставките на прибалтийско (т.е. руско) жито в средиземноморските страни и намаляването на броя на овцете в Испания през XVI и особено XVII в. по-лесно може да се съпостави с разрушенията, нанесени на европейските страни от Реформацията и Контрареформацията, отколкото с незначителните изменения на годишните температури. [136, с. 14-15]

Той е прав! Достатъчно е да отбележим, че не само в Германия, на чиято територия вилняла опустошителната Трийсетгодишна война (1618–1648), но и в такава страна като Испания, която не била подложена на опустошения, през тези векове имало отрицателен прираст на населението: в 1600 г. населението на Испания било 8 млн., а в 1700 г. — 7,3 млн. Това се обяснява просто с факта, че по-голямата част от младите мъже били мобилизирани в Америка или в Нидерландия, в резултат от което в страната не достигала работна ръка за поддържане на стопанството и семейството.

„Какво ще си помислите за историк, който започва да обяснява икономическото развитие на Европа от 1850 г. насам с отстъплението на ледниците, което несъмнено беше установено за Алпите…“ — пише Еманюел Льороа-Ладюри и не можем да не се съгласим с него. Следователно нашият автор смята, че просто е необходимо да се натрупват фактите, те да се датират грижливо и точно и да се избягват произволните тълкувания. С други думи, трябва да сме сигурни, че обяснението на интересуващия ни фактор за сметка на икономическите, социалните, етнографските фактори или просто на случайността е изключено.^[20]

В географията няма точна методика за определяне на абсолютни дати. Грешка от хиляда години се смята за напълно допустима. Лесно може да се установи например, че в даден район наносите от тиня са препокрили песъчливо-глинестия слой почва и следователно да се установи, че районът е бил напояван, но не е възможно да се каже кога е станало това — преди 500 години или преди 5 хил. години. Анализът на цветния прашец например може да покаже, че на това място, където сега има влаголюбиви растения, някога са виреели сухоустойчиви, но няма никаква гаранция, че долината не заблатяла поради изместване на коритото на близката река, а не заради промяната на климата. В степите на Монголия и Казахстан са открити остатъци от горички, за които не може да се каже дали са загинали от засушаване или са били изсечени от хората, а дори ако може да се докаже, че са били изсечени, пак не става ясно в коя епоха човекът се е разправил с ландшафта.

Може би археологията ще помогне? Паметниците на материалната култура ярко характеризират периодите на разцвет и упадък на народите и се поддават на доста ясно датиране. Предметите, които намираме в земята или в древните могили, не се стремят да заблудят изследователя или да изкривят фактите. Но същевременно предметите мълчат и предоставят пълна свобода на въображението на археолога. А нашите съвременници също нямат нищо напротив да си пофантазират и макар техният начин на мислене да е доста по-различен от средновековния, изобщо не можем да бъдем сигурни, че той е доста по-близо до действителността. През XX в. понякога се срещаме със сляпата вяра в могъществото на археологическите разкопки, основана на наистина успешните находки в Египет, Вавилон, Индия и дори в планините на Алтай, благодарение на които бяха открити и изследвани забравени страници от древната история.

Да, но това са изключения, а през по-голямата част от времето археологът трябва да се задоволява с чирепи, намерени сред облаците прах в знойната степ, с отломки от кости в разграбените могили или с останки от стени, високи една тухла. И при това не бива да се забравя, че намереното е нищожна част от загубеното. В повечето райони на Земята не могат да се съхраняват почти всички неустойчиви материали: дървото, кожите, тъканите, хартията (или нейният заместител — брезовата кора) и т.н. Никога не е известно какво точно се е затрило, а да смятаме, че изгубеното никога не е съществувало и да го пренебрегваме при разсъжденията си е грешка, която съзнателно води до неправилни изводи.

С две думи, археологията без историята може да въведе изследователя в заблуждение. Да се опитаме да достигнем до решаването на проблема по друг път.

Няма признак, по който да се определя етносът

Според предложеното от нас определение формата на съществуване на вида Homo sapiens е колектив от хора, които противопоставят себе си на други колективи. Той е повече или по-малко устойчив, макар да възниква и да изчезва в историческото време, което е проблем на етногенезиса. Всички тези колективи се различават в една или друга степен понякога по езика, понякога по обичаите, понякога по идеологическата система, понякога по произхода, но винаги по историческата си съдба. Следователно от една страна, етносът е производен на историческия процес, а от друга, чрез производствената си дейност (стопанството) е свързан с биоценозата на този ландшафт, в който се е образувал. По-късно народността може да измени това съотношение, при това може да го видоизмени до неузнаваемост и тогава приемствеността може да се проследи само с помощта на историческия метод и най-строгата критика на източниците, защото думите са лъжовни.

Преди да продължим нататък трябва поне отчасти да се договорим за понятието „етнос“, което още не е дефинирано. Ние не разполагаме с нито един реален признак, по който да определим всеки етнос като такъв, макар в света никога да не е имало и да няма човек, който да не е част от някой етнос. Всеки от признаците „понякога“ определя етноса, а всички заедно изобщо нищо не определят. Да проверим тази теза по пътя на негативния метод.

Според теорията на историческия материализъм в основата на обществото стои начинът на производство на съответната обществено-икономическа формация. Именно защото тук решаваща роля играе самостоятелното развитие, влиянието на екзогенните фактори, включително и природните, не може да бъде основно в генезиса на социалния прогрес. Понятието „общество“ означава съвкупност от хора, обединени от общи за тях конкретни исторически условия на материален живот. Главната сила в тази система от условия е начинът на производство на материалните блага. Хората са обединени в процеса на производството и резултатът от това обединение са обществените отношения, които се оформят в един от петте известни ни обществени строя: първобитно-общинния, робовладелския, феодалния, капиталистическия и комунистическия.

„Да се обединим в етнос“ е невъзможно, тъй като принадлежността към един или друг етнос се възприема от самия субект непосредствено, а околните го констатират като факт, който не подлежи на съмнение. Следователно в основата на етническата диагностика стои усещането. Човек принадлежи към своя етнос от бебешка възраст. Понякога е възможно към даден етнос да бъдат приобщени хора, не принадлежащи нему, но когато това стане в големи мащаби, води до разлагане на етноса. Етносът може да бъде раздробен, но и тогава той се съхранява в състояние на диаспора, като образува множество реликтови форми. Конкретните исторически условия многократно се променят по време на съществуването на един етнос и, обратно, дивергенцията на етносите често се наблюдава при господството на един начин на производство.

Въз основа на мисълта на Карл Маркс за историческия процес като взаимодействие на историята на природата и историята на хората [143, т. 3, с. 16] можем да предложим първото, най-общо деление — на социални стимули, възникващи в техносферата, и на природни стимули, постоянно създавани от географската среда. [187, с. 58-60; 118, с. 94] Всеки човек е не само член на едно или друго общество, което се намира на определена степен в своето развитие, но той е и физическо тяло, подложено на гравитацията; крайно звено в някаква биоценоза организъм, способен да се адаптира и на възраст, определена от въздействието на хормоните. Същото може да се каже и за дълго живеещите колективи, които в социален аспект образуват различни по характер класови държави или племенни съюзи (социални организми), а в природен — етноси (народности, нации). И че едните образувания не съвпадат с другите е очевидно.

Етносът не е общество

Но съществува и друга гледна точка, според която „етносът… е социално-историческа категория, при това генезисът и развитието му не се определят от биологичните закони на природата, а от специфичните закони на развитие на обществото“. [128, с. 9-10] Как да разбираме това? Съгласно теорията на историческия материализъм спонтанното развитие на производителните сили предизвиква промяна на производствените отношения, която поражда диалектическия процес на образуване на класите, последван от процеса на унищожаване на класите. Това е глобално явление, присъщо на обществената форма на развитие на материята. Но какво общо има с него етногенезисът? Нима появата на толкова известни етноси като французите и англичаните хронологически или териториално съвпада с установяването на феодализма? Или тези етноси са изчезнали с неговия крах и прехода към капитализма? Та нали същата тази Франция (или „социално-историческата категория“ Френско кралство) през XIV в. вече обхващала освен французите келтите-бретонци, баските, провансалците и бургундите. И нима те не са етноси? Не говори ли този факт, а той е само един от многото, че дефиницията на Виктор Козлов се характеризира с едностранчивост? И понеже по-скоро е така, това е повод за научен диспут.

Диалектическият материализъм разграничава различни форми на движение на материята: механична, физическа, химическа и биологична, като ги отнася към раздела на природните форми. Обществената форма на движение на материята е отделна по силата на присъщата й специфика — тя е свойствена само на човечеството с всичките му прояви. Всеки човек и човешкият колектив с тяхната техника и доместикати (домашните животни и културните растения) са подложени на въздействието както на обществената, така и на природните форми на движение на материята, които са в непрекъсната корелация във времето (историята) и пространството (географията). При обобщаване на материала в единен, достъпен за наблюдаване и изучаване комплекс (историческата география) ние сме длъжни да го разглеждаме от две гледни точки — от социална му страна и от природната му страна. В първия случай ще видим обществените организации: племенните съюзи, държавите, теокрацията, политическите партии, философските школи и т.н., а във втория — етносите, т.е. човешките колективи, които възникват и се разпадат за относително кратко време, но които винаги имат оригинална структура, неповторим стереотип на поведение и своеобразен ритъм в рамките на хомеостазиса.

Както е известно, класите са социално-исторически категории. В обществото, в което те още не са възникнали, техен аналог са племенните или родовите съюзи, например клановете у келтите. В широкия смисъл понятието „социална категория“ може да се разпростре върху устойчиви институции, например държавата, църковната организация, полиса (в Елада), феода. Но на всекиго, познаващ историята, е известно, че подобни категории в много редки случаи съвпадат с границите на етноса, т.е. между тях няма пряка връзка. Наистина имаме ли право да кажем, че в Москва живеят работници, служещи и татари? От наша гледна точка това е абсурд, но по логиката на Виктор Козлов излиза точно така. Значи грешката е в постулата.

Отгоре на всичко икономиката, която се отнася изцяло към обществената форма на движение на материята, чупи националните рамки. На пръв поглед при наличието на общ европейски пазар, еднородна техника, доста приличащо си образование в различните страни и улесненията за изучаване на съседните езици етническите различия в Европа през XX в. би трябвало да се размиват и да изчезват. А така ли е наистина?… Ирландците вече се отделиха от Великобритания и не жалят сили да изучават своя древен и почти забравен език. За автономия претендират Шотландия и Каталония, макар през последните 300 години те да не се смятат за потиснати. Фламандците и валонците в Белгия, които досега живееха в съгласие, започнаха яростна борба, стигаща до улични сбивания между студентите от двата етноса. [130] И доколкото в древността също се наблюдават само случайни съвпадения между обществено-икономическите и етническите пикове (или спадове), то очевидно се сблъскваме с интерференцията на две линии на развитие или, казано с езика на математиката, на две независими променливи. Само при много силно желание можем да не забележим това.

Езикът

Да се опитаме да разкрием природата на видимата проява на етноса — противопоставянето на всички останали: „ние“ и „не-ние“. Кое поражда и подхранва това противопоставяне? Не е общият единен език, защото има много двуезични и триезични етноси, и обратно — различни етноси понякога говорят на един и същ език. Така французите говорят на четири езика: френски, келтски, баскски и провансалски и това изобщо не пречи на днешното им етническо единство, въпреки че историята на обединението или по-точно на покоряването на Франция от Рейн до Пиренеите от парижките крале била дълга и кървава. В същото време мексиканците, перуанците и аржентинците говорят на испански, но не са испанци. Ненапразно в началото на XIX в. се пролели потоци от кръв само за да може разорената от войната Латинска Америка да попадне в ръцете на търговските компании от Англия и САЩ. Англичаните от Нортъмбърланд говорят на език, близък до норвежкия, защото са потомци на викингите, заселили се в Англия, а ирландците доскоро знаеха само английски, но така и не станаха англичани. На арабски език говорят няколко различни народа, а за много узбеки родният език е таджикският и т.н. Освен това има и съсловни езици, например: френският — в Англия през XII–XIII в., гръцкият — в Партия през II–I в.пр.Хр., арабският — в Персия от VII до XI в. и т.н. Доколкото единението на народностите не се нарушавало, трябвала приемем, че работата не е в езика.

Освен това езиковото разнообразие често намира практическо приложение, като тази практика сближава разноезичните народи. Например по време на американско-японската война в Тихия океан по някое време японците така се научили да разшифроват американските съобщения по радиото, че американците вече не можели да предават нищо секретно по него. Тогава те намерили остроумен и неочакван изход, като обучили за радисти мобилизираните индианци. Апачът предавал с помощта на морзовата азбука съобщението на наваха на атабаскски език, асинибоинът — на сиу на дакотски език, а този, който получавал съобщението, го превеждал на английски. Японците разкрили кодовете, но изобщо не можели да проумеят смисъла на разшифрования текст. Доколкото военната служба често сближава хората, индианците се завърнали вкъщи с много „бледолики“ бойни приятели. Но при това те не били асимилирани, защото командването ценяло именно техните етнически особености, включително и двуезичието. И така, макар в отделни случаи езикът да служи като индикатор за етнически общности, той не е причината за тях.

Да споменем, че вепсите, удмуртите, карелите и чувашите и досега говорят у дома на своите езици, а в училищата се обучават с помощта на руския език и по-късно, когато напуснат своите села, те практически не могат да бъдат отличени от руснаците. И знанието на родния език изобщо не им пречи.

И накрая османските турци! В XIII в., като се спасявал от монголите, туркменският вожд Ертогрул довел в Мала Азия 500 конници със семействата им. Иконийският султан заселил пристигналите на границата с Никея — в Бурса (Бруса), за да водят погранични войни с „неверниците“ византийци. При първите султани в Бурса взели да се стичат доброволци (гази) от целия Близък Изток заради плячката и земята за заселване. Те образували конницата (спахии). Завладяването на Балканския полуостров в XIV в. позволило на турските султани да създадат пехота от християнски момчета, които откъсвали от семействата им, обучавали ги в исляма и във военното дело и накрая ги превръщали в гвардия — „нова войска“, еничари. През XV в. бил създаден флот, в който като военни моряци служели авантюристи от всички брегове на Средиземно море. През XVI в. била създадена и лека конница (акинджи) от жителите на завоюваните Диарбекир, Ирак и Кюрдистан. Дипломати ставали френски ренегати, а финансисти и икономисти — гърци, арменци и евреи. А жени тези хора си купували на робските пазари. Там имало полякини, украинки, германки, италианки, грузинки, гъркини, берберки, негърки и т.н. През XVII–XVIII в. тези жени били майки и баби на турските воини. Турците били етнос, но младият войник слушал командите на турски език, разговарял с майка си на полски, с баба си — на италиански, с търговците на пазара — на гръцки, четял стихове на персийски (фарси), а молитвите си — на арабски. Но той бил османец, защото се държал, както подобавало на османците — храбрите и набожни воини на исляма.

Тази етническа цялост била разрушена през XIX в. от множеството европейски ренегати и обучените в Париж младотурци. През XX в. Османската империя се срутила, а етносът се разпаднал и хората влезли в състава на други етноси. Новата Турция издигнали потомците на селджуките от дълбините на Мала Азия, а останките от османците доживявали дните си из малките улички на Истанбул. Следователно 600 години не езиковата, а религиозната общност обединявала османския етнос.

Идеологията и културата

Идеологията и културата понякога също се явявали признак за даден етнос, но не задължително. Например само православен християнин можел да бъде византиец и всички православни се смятали за поданици на константинополския император и „свои хора“. Но всичко това свършило, когато покръстените българи започнали да водят войни с византийците, а приелата православието Русия изобщо нямала намерение да се подчинява на Цариград. Този принцип на единомислие бил провъзгласен от първите халифи, приемниците на Мохамед, но не издържал на съперничеството с реалния живот: вътре в рамките на единния ислям пак възниквали етноси. Както вече споменахме, понякога проповедите обединявали група хора, които ставали етнос: например османските турци или сикхите в Северозападна Индия. Между другото в Османската империя имало мюсюлмани сунити, подвластни на султана, които не смятали себе си за турци — арабите и кримските татари. Дори езиковата близост между османците и кримските татари не изиграла никаква роля. Значи вероизповеданието също не е общ признак на етническата диагностика.

Трети пример за конфесионално^[21] самоутвърждаване на етноса са сикхите — сектанти от индийски произход. Установената в Индия система на касти се смятала за задължителна за всички индуси. Тя била особена структура на етноса. Да бъдеш индус означавало да бъдеш член на каста, дори и най-нисшата, от категорията на недосегаемите, а всички други се смятали за по-долни от животните, включително и заловените в плен англичани. Политическо единство нямало, но стереотипът на поведение се спазвал твърдо и дори жестоко. Всяка каста имала право на определен род занятия и тези, на които разрешавали военна служба, били малко. Това дало възможност на мюсюлманите афганци да завладеят Индия и да издевателстват над беззащитното население, като най-много от всички страдали жителите на Пенджаб. През XVI в. там се появило учение, което първоначално се обявило за примирение със злото, а после си поставило за цел войната с мюсюлманите. Системата на кастите била анулирана, с което сикхите (така се наричали привържениците на новата вяра) се отделили от индусите. Те се обособили от индийската цялост по ендогенен^[22] път, изработили свой стереотип на поведение и създали структурата на своята община. Според приетия от нас принцип трябва да разглеждаме сикхите като възникнал етнос, противопоставящ себе си на индусите. Те самите така се възприемат. Религиозната концепция станала за тях символ, а за нас индикатор на етническата дивергенция. Да смятаме учението на сикхите само за доктрина не бива, защото ако някой в Москва напълно възприеме тази религия, той не би станал сикх и сикхите не биха го възприели като „свой“. Сикхите станали етнос въз основа на религията, монголите — на базата на родството, швейцарците — в резултат от успешна война с австрийските феодали, сплотила населението на страната, което говори на четири езика. Етносите се образуват по различни начини и нашата задача е да установим общата закономерност.

Повечето големи народи имат няколко етнографски типа, които образуват хармонична система, макар и да са много разединени както във времето, така и в социалната структура. Да сравним например Москва от XVII в. с нейните болярски шапки и бради, когато жените се криели зад слюдените прозорци, с Москва от XVIII в., когато велможите с перуки и камизоли водели жените си на балове, а също с Москва от XIX в., когато брадатите студенти нихилисти просвещавали госпожиците от всички съсловия, които вече започвали да се смесват, а накрая да добавим и декадентите от началото на XX в. Ако сравним всички тях с нашата епоха и като знаем, че това е един и същ етнос, ще видим, че етнографията би въвела изследователя в заблуждение, ако той не познава историята. Не по-малко показателен е пространственият срез, да речем, в 1869 г. Поморите, работниците от Петербург, староверците от областта зад Волга, сибирските златотърсачи, селяните от планинските и селяните от степните губернии, донските казаци и уралските казаци външно изобщо не си приличали, но това не разрушавало народното единство, докато в същото време близостта в бита, да речем, на гребенските казаци^[23] и чеченците не ги обединявала.

Колкото и да е странно, тази гледна точка срещна най-активна съпротива именно там, където трябваше да бъде приета с разбиране. Някои етнографи противопоставиха на автора своя гледна точка и по взаимоотношението на етнографията с географията, и по историята на въпроса, т.е. по историографията. [128, с. 3-13] Без да се стремя да споря с тях, все пак не мога да пренебрегна концепцията, претендираща (без достатъчно основания) за каноничност. Чисто академично, това би било некоректно. В представите на Виктор Козлов и Вадим Покшишевски етнографията станала наука по следния начин. До средата на XIX в. географията и етнографията се развивали заедно, а после етнографията се разделила на две направления: обществено-историческо и географско. Към първото спадат Луис Хенри Морган, Йохан Якоб Бахофен, Едуард Тайлър, Джеймс Фрейзър, Лев Щернберг, а към второто — Фридрих Ратцел, Леонтий Синицки, Александър Крубер и френските последователи на „географията на човека“^[24].

В предлаганата класификация има съществен недостатък, който по същество я обезсмисля. Представителите на различните „направления“ са се интересували от различни проблеми и са насочвали своето внимание към различни теми. И доколкото това е така, противопоставянето им не е оправдано с нищо. Та нали, когато Фридрих Ратцел се опитал да докаже, че в основата на етнографското райониране стои географията, той нито за миг не си помислил да оспорва концепцията за анимизма^[25], симпатичната магия^[26] или ритуалното убийство на жреца^[27], т.е. предметите, на които Джеймс Фрейзър посветил своята знаменита книга „Златната клонка“. Обаче тъкмо многообразните интереси на разностранните учени са изтъкнати като причина за отделянето на етнографията от географията и раждането й отново като обществена наука. Тук има някакво объркване, от което произтичат печални последици. Всяка наука се развива по пътя на разширяване на обхвата на изследванията, а не просто като сменя темата. Следователно, ако към постиженията на географската етнография са прибавени исторически аспекти, това е научен прогрес, а ако едни теми са заменени с други, това си е тъпчене на едно място, което винаги е много вредно.

Това, очевидно, е ясно на Козлов и Покшишевски. Те посвещават поредния абзац на географията на населението, която се намира на границата между двете науки, но не включва в себе си етническата география. Разликата според тях е в това, че „за специалиста по икономическа география човекът… е най-важният субект на производството и потреблението, а пък за етнографа той е… носител на определени етнически особености (културни, езикови и др.)“ [128]

Изобщо не можем да се съгласим с авторите на споменатата статия. Та възможно ли е изобщо някой да изучава ескимосите, без да обърне внимание как те ходят на лов за морски животни, а да се ограничи до граматическите форми на глагола или до техните представи за злите духове в морето и тундрата? Или да описва индусите, без да споменава за техния труд на оризовите полета, по-подробно да излага теорията за кармата и прераждането на душата? Не, характерът на трудовите процеси, потреблението, войните, създаването на държавите и тяхното рухване са точно толкова обекти на етнографското изследване, колкото сватбените обреди или ритуалните церемонии. А изучаването на народите в различните фази на тяхното развитие и в противопоставянето им на съседите е немислимо, без да се взема под внимание географската среда. По същия начин етнографията не бива да се подменя с учението за „стопанско-културните типове, характерни за народите, намиращи се приблизително на едно и също равнище на социално-икономическо развитие и живеещи в подобни естествено-географски условия (например типовете на «арктическите ловци на морски животни», «скотовъдците от сухите степи» и т.н.)“. [7] Това направление е плодотворно за икономическата география, но няма и не може да има никакво отношение към етнографията.

Например според предложената класификация чукчите, отглеждащи елени, и чукчите, ходещи на лов за морски животни (което те правят, когато останат без елени), трябва да бъдат отнесени към различни раздели, макар те да са единен етнос. А нима руските селяни от Подмосковието, поморите и сибирските ловци на самури не са един етнос? Такива примери има безброй. Предложението на Виктор Козлов всъщност се свежда до това етнографията да бъде изпразнена от съдържание и да бъде заменена с демографията, като се вземат под внимание заниманията на населението. Обаче на нас тази тема не ни е интересна. Също толкова погрешно е етносът да се приравнява към биологичните таксономични единици: раса и популация. Расите се различават една от друга по физическите признаци, които нямат съществено значение за жизнената дейност на човека. [173, с. 325-329] Популацията е съвкупност от индивиди, населяващи определена територия, където те свободно се кръстосват помежду си, като в същото време са отделени от съседните популации, т.е. в по-голяма или по-малка степен са изолирани от тях. [197]

Според предложената от нас трактовка етносът е колектив от хора, който има неповторима вътрешна структура и оригинален стереотип на поведение, като при това и двете му характеристики са динамични. Следователно етносът е елементарно (просто, първично) явление, което не може да бъде сведено нито до социално, нито до биологично, нито до географско явление. Приравняването на етногенезиса до „езиково-културните“ процеси изкривява действителността, като принизява степента на сложност на етническата история. На това обърна внимание Юлиан Бромлей, който предложи да се въведат допълнителните термини: етникос и есо (етносоциална организация), за да се изясни този въпрос^[28]. [35, с. 61] Допускам, че това решение не е удовлетворително, но не е коректно напълно да го пренебрегваме.

В заключение да проверим тезата на Виктор Козлов, като последователно я приложим към някои общоизвестни явления. По логиката на неговия постулат хората, способни да изучават езици, трябва да принадлежат едновременно на няколко етноса. Това е глупост! Макар да има много двуезични и дори триезични етноси, те не се сливат на базата на лингвистичната квалификация. Та да не би Пушкин и неговите приятели да са станали французи! И обратно, мексиканците и перуанците говорят на испански, изповядват католическата вяра, четат Сервантес, но не се смятат за испанци. Нещо повече, те са жертвали милиони човешки живота във война, която наричат Освободителна. А в същото време индианците от планините на Перу и пустините на Гран Чако се сражавали на страната на Испания, с която те нямали нищо общо нито в културно, нито в икономическо, нито в езиково отношение. Но това е съвсем разбираемо, ако вземем предвид, че врагове на индианците били не далечните испанци, а местните жители — метисите, отчасти поиспанчени, които се противопоставили на бившите си съплеменници, тъй като в началото на XIX в. се оформили в самостоятелни етноси. От позицията на Виктор Козлов толкова късният етногенезис е необясним.

Произходът от един предтеча

В древните времена било задължително етносът да произхожда от един предтеча. Често, когато липсвала реална фигура, тази роля се поемала от някой звяр, който невинаги бил тотем. За тюрките и римляните това била вълчицата-кърмачка, за уйгурите — вълкът, оплодил царкинята, за тибетците — мъжката маймуна и самката на ракшаса (горския демон). Но най-често това бил човек, чийто облик легендата изкривявала до неузнаваемост: например Авраам — праотецът на евреите, неговият син Исмаил — предтечата на арабите, Кадъм — основателят на Тива, който заченал беотийците и т.н.

Колкото и да е странно, тези архаични представи още не са отмрели, само че на мястото на зверовете и хората в наше време се опитват да поставят някое древно племе като предтеча на сега съществуващ етнос. Но това е също толкова погрешно. Както няма човек, който да е имал само баща или само майка, така няма и етнос, който да не е произлязъл от различни предци. И не бива да смесваме етносите с расите, което се прави често, но без всякакво основание. В основата на това изкушение е предубеждението, според което процесите на генезис на расите вероятно са се развивали в определени райони на света и са били обусловени от специфичната природна среда на тези райони [128, с. 10], т.е. са били повлияни от климата, флората и фауната на географските зони. В този случай си имаме работа с недопустима подмяна на обекта, т.е. първичната раса произволно се приравнява към етноса. Нека да се опитаме да обясним за какво става дума.

В епохата на късния палеолит, когато условията в Европа били субарктически, при висока аридност^[29] на климата в долината на Рона тя била населена от негроиди от расата на Грималди, докато тропическите гори на Африка се обитавали от койсанската раса, съвместяваща монголоидни и негроидни черти. Тази раса е по-древна, генезисът й е неясен, но нямаме основания да я смятаме за хибридна. Негроидите банту изтласкали койсанците в южните покрайнини на Африка в съвсем историческо време — около I в.сл.Хр., а после процесът продължил чак до XIX в., когато бечуаните изтикали бушмените в пустинята Калахари. В същото време в екваториална Америка не възникнали негроидни раси, въпреки че природните условия са близки до африканските.

Аридната зона на Евразия била населена от европоиди от кроманьонски тип и от монголоиди, но това не довело до сближаване на расовите им признаци. В Тибет монголоидните боти живеели в съседство с европоидните дардани и памирци, а в Хималаите такива съседи били гурките и патаните. Но сходството в природната среда не повлияло на техния расов облик. С две думи, трябва да признаем, че не е ясна функционалната връзка между антропологичните различия на различните популации и географските условия в населяваните от тях райони. Освен това не сме сигурни, че тя изобщо съществува в природата, тъй като е в разрез с постиженията на съвременната палеоантропология, която гради расовата класификация не по зони с еднаква географска ширина, а по райони, разположени на един меридиан: атлантическия, към който спадат европоидите и африканските негроиди, и тихоокеанския, към който се отнасят монголоидите от Източна Азия и Америка. [4] Тази гледна точка изключва въздействието на природните условия върху генезиса на расите, защото и двете групи са формирани в различни климатични зони.

Етносите, обратно, винаги са свързани с природната среда благодарение на активната стопанска дейност. Тя се осъществява в две посоки: хората се приспособяват към ландшафта и приспособяват ландшафта към себе си. Обаче и в двата случая си имаме работа с етноса като реално съществуващо явление, макар причината за възникването му да не е ясна. Но всъщност не трябва да свеждаме цялото многообразие на изследваната тема към едно-единствено нещо. По-добре е просто да разкрием ролята на едни или други фактори. Например ландшафтът определя възможностите на етническия колектив при неговото възникване, а новороденият етнос изменя ландшафта, като го приспособява към своите изисквания. Такова взаимно приспособяване е възможно само тогава, когато възникналият етнос е пълен със сили и търси как да ги използва. След това идва навикът, създалата се обстановка става обичайна, а за потомците — близка и скъпа. Ако отречем всичко това, означава да приемем, че народите нямат родина, под която в нашия случай разбираме любимото на всяко сърце съчетание на ландшафтните елементи. Едва ли някой може да твърди такова нещо.

Това показва, че етногенезисът не е социален процес, защото спонтанното развитие на социосферата само си взаимодейства с природните явления, а не се явява техен продукт. Но именно фактът, че етногенезисът е процес, а непосредствено наблюдаваният етнос е фаза от този етногенезис и следователно е нестабилна система, изключва всякакво съпоставяне на етносите с антропологичните раси и още повече с всякакви расови теории. Всъщност принципът на антропологичната класификация е приликата, а хората, съставляващи даден етнос, са различни. В процеса на етногенезиса винаги участват два или повече компонента. Кръстосването на различни етноси понякога създава нова устойчива форма, а в други случаи води до израждане. Така от смесването на славяни, угри, алани и тюрки се развила великоруската народност, а образуванията, включващи монголско-китайски и манджурско-китайски метиси, които често възниквали покрай Великата китайска стена през последните две хиляди години, се оказали неустойчиви и изчезнали като самостоятелни етнически единици.

През VII в. в Средна Азия живеели согдийците, а терминът „таджик“ още в VIII в. означавал „арабин“, т.е. воин на халифа. Докато потушавал въстанието на согдийците в 733 г. Насър ибн Сейяр бил принуден да попълва оредя вашата си войска с хорасански перси, които вече били приели исляма. Той набрал толкова много от тях, че персийският език станал господстващ в неговата арабска армия. След победата, когато мъжете согдийци били убити, децата — продадени в робство, а красивите жени и разцъфналите градини били поделени между победителите, в Согдиана и Бухара се появило персийскоезично население, което приличало на хорасанците. [73, с. 359-360] Но в 1510 г. съдбите на Иран и Средна Азия се разделили. Иран бил завладян от тюрка Исмаил Сефеви, ревностен шиит, който направил персите шиити. А Средна Азия останала на узбеките-сунити и живеещото там персийскоезично население запазило своето старо име „таджики“, на което до падането на бухарската династия Мангити в 1918 г. не се отдавало никакво значение. И когато в някогашния Туркестански край се образували Узбекската и Таджикската република, потомците на хорасанските перси, завоевателите от VIII в., живеещи в Бухара и Самарканд, при преброяването се записали узбеки, а потомците на тюрките, завоевателите от XI и XVI в., живеещи в Душанбе и Шахрисабз — таджики. И двата езика те знаели още от детството си, били мюсюлмани и им било все едно как ще ги запишат. През последните 40 години положението се изменило: таджиките и узбеките се оформили в социалистически нации, но като какви да ги разглеждаме до 20-те години на XX в., когато религиозната принадлежност определяла етническата (мюсюлмани и кафири^[30]), а родове таджиките нямали? И нали двата етнически субстрата — тюрките и иранците — били „внесени“ етноси в Средна Азия преди хиляда години, т.е. имали предостатъчно време да се приспособят. Очевидно тук е действала определена закономерност, която непременно трябва да открием и опишем. Но е ясно, че общността, от която произхожда, не може да бъде индикатор за определяне на етноса, защото това е мит, наследен в нашето съзнание от примитивната наука в първобитните времена.

Етносът като илюзия

Но може би етносът е просто социална категория, която се образува при възникването на едно или друго общество? Тогава „етносът“ е мнима величина, а етнографията — безсмислено губене на време, тъй като много по-просто е да се изучат социалните условия. Тази гледна точка е погрешна, което става очевидно, ако спекулациите с натуралните процеси се заменят с наблюдения, достъпни за разумния човек. Нека поясним мисълта си с няколко реални примера. Във Франция живеят келти-бретонци и ибери-гасконци. В горите на Вандея и по склоновете на Пиренеите те се обличат в своите костюми, говорят на своя език и в своята родина ясно се отличават от французите. Но можем ли да кажем за маршалите на Франция Мюра и Лан, че са баски, а не французи. А какво ще кажете за Д’Артанян — историческия персонаж и героя от романа на Дюма? Възможно ли е да не смятаме за французи Шатобриан, благородник от Бретон, или Жил дьо Ре, съратника на Жана д’Арк. Нима ирландецът Оскар Уайлд не е английски писател? Знаменитият ориенталист Чокан Валиханов сам казвал за себе си, че се смята в еднаква степен и руснак, и казах. Такива примери има безброй, но всички те показват, че етническата принадлежност, откривана в съзнанието на хората, не е продукт на самото съзнание. Очевидно тя отразява някоя много по-дълбока страна от природата на човека, която е външна по отношение на съзнанието и на психиката, т.е. на висшата нервна дейност. Нали в други случаи етносите, кой знае защо, оказват огромна съпротива на околните въздействия и отказват да бъдат асимилирани.

Минали са вече хиляда години откакто циганите са се откъснали от своето общество в Индия, загубили са всякаква връзка с родната земя и въпреки всичко не са се слели нито с испанците, нито с французите, нито с чехите, нито с монголците. Те не приели феодалните институции на обществата в Европа, като оставали „чуждо племе“ във всички страни, където и да попадали. Ирокезите и досега живеят в малка етническа група (те са само 20 хил. души), обкръжени от охолен капитализъм, но не вземат участие в „американския начин на живот“. В Монголската народна република живеят тюркски етноси — сойоти (урянхайци), казахи и др. — но въпреки сходството в „материалното и духовното развитие на обществото“, те не се сливат с монголците и продължават да представляват самостоятелни етноси. А в същото време „равнището на развитие на обществото и състоянието на неговите производителни сили“ са едни и същи. И обратно, французите, които са се изселили в Канада през XVIII в., и досега са съхранили своето етническо лице, макар развитието на техните горски селища да е доста по-различно от промишлените центрове на Франция. Евреите в Солун живеят в ендогамна^[31] група повече от 400 години след изгонването им от Испания, но по данни от 1918 г. те по-скоро приличали на араби, отколкото на своите съседи — гърците. Точно така немците в Унгария по външен вид приличат повече на своите съплеменници в Германия, а циганите — на индусите. Естественият отбор изменя бавно съотношението на признаците, а мутациите, както е известно, са редки. Затова всеки етнос, живеещ в ландшафт, с който е свикнал, се намира почти в състояние на равновесие.

Не бива да мислим, че промяната в условията на съществуване никога не влияе на етносите. Понякога тя влияе толкова силно, че се образуват нови признаци и възникват нови, повече или по-малко устойчиви етнически варианти. Ние трябва да разберем как протичат тези процеси и защо те дават различни резултати.

Известният съветски изследовател Сергей Токарев създаде социологическата концепция, в която понятието етническа общност е заместено с „четири исторически типа народности в четири формации: племето в родово-общинния строй обхваща цялата група от хора на дадена територия, обединени от кръвнородствени връзки; демосът в робовладелския строй включва само свободните хора и не включва робите; народността при феодализма обхваща всички работещи хора в страната, като не включва господстващата класа; нацията при капитализма и социализма включва всички слоеве на населението, разделено на антагонистични класи“. [198, с. 52-53; вж. и 2, с. 30] От този цитат се вижда, че в думата „етническа общност“ е вложено съвсем друго значение, което може да върши работа на някого за нещо, но е извън предмета на историческата география и изобщо на естествените науки. Затова спорът с тази концепция няма да бъде плодотворен, защото той ще се сведе до това кое може да бъде наречено етнос. А какъв смисъл има да спорим за думи?

Между Запада и Изтока

Докато изучавахме през годините средиземноморските култури, бяхме в среда с обичайни понятия и оценки. Религията означаваше вяра в бога, държавата беше територия, в която господстват определен ред и определена власт, страните имаха имена, народите — етническа принадлежност, а реките и езерата се намираха на определени места.

Само традиционните „Запад“ и „Изток“ се държаха малко необичайно като географски понятия: Мароко се смяташе за „Изток“, а Унгария и Полша — за „Запад“. Но всички бяха успели да се приспособят към тези условности и не бе настанала бъркотия в понятията. За това способстваше фактът, че предметът е добре изучен и е познат дори на тези, които не са специалисти, освен това хората четат художествена литература и традицията все още е жива. Но щом прекосим билото на планините, които ни отделят от Средна и Източна Азия, тутакси попадаме в един необичаен свят с друга система на отчитане. Тук ще срещнем религии, които отричат не само съществуването на бога, но и на заобикалящия ни свят изобщо. Редът и социалното устройство ще противоречат на принципите на държавността и властта. В безименни страни ще попаднем на етноси без общ език и общо стопанство, а понякога дори и без територия, а реките и езерата ще се местят като номадите скотовъдци. Тези племена, които сме свикнали да смятаме за номадски, ще се окажат трайно заселени, а силата на армията няма да зависи от нейната численост. Неизменни ще остават само закономерностите на етногенезиса.

Различният материал изисква и различен подход, а следователно, и различен мащаб на изследване. В противен случай той ще остане неразбран, а книгата няма да е нужна на читателя. Европейският читател е свикнал с европейските термини. Той знае какво е „крал“ или „граф“, „канцлер“ или „буржоазна комуна“. Но в източния край на Ойкумена^[32] няма еквивалентни понятия. „Хаган“ не е крал или император, а избран пожизнено военен вожд, който по съвместителство изпълнява обредите в знак на почит към предците. Но нима можем да си представим Ричард Лъвското сърце да служи заупокойна меса за Хенри II, когото той самият е докарал до инфаркт? И при това на тази литургия да присъстват представители на гасконската и английската аристокрация? Що за глупост! А на изток във Великата степ той щеше да бъде длъжен да го направи, в противен случай тутакси щяха да го убият.

Такива понятия като „китайци“ и „индуси“ не са еквивалентни на „французите“ или „германците“, а на западноевропейците като цяло, защото всъщност те са системи от етноси, но са обединени на базата на други принципи на културата: индусите са свързани чрез системата от касти, а китайците — чрез йероглифната писменост и хуманитарното образование. Веднага щом роденият в Индостан приемел мюсюлманството, той преставал да бъде индус, защото ставал отцепник за своите съотечественици и отпадал от категорията на недосегаемите. Според Конфуций китаец, който живеел сред варвари, се приемал за варварин. Затова пък към чужденец, който спазвал китайския етикет, се отнасяли като към китаец.

За да сравняваме етносите от Изтока и Запада трябва да намерим правилните съответствия, еднакво ценни и за едните, и за другите. Затова ще изследваме свойствата на етноса като природно явление, присъщо на всички страни и всички времена. За да достигнем поставената цел, трябва много внимателно да се отнесем към древните традиционни сведения за света, без предварително да ги отхвърляме, защото не съответстват на съвременните ни представи. Ние постоянно забравяме, че хората, живели няколко хиляди години преди нас, са притежавали същото такова съзнание, способност и стремеж към истината и знанието като съвременните хора. За това свидетелстват трактатите, достигнали до нас от различни народи и различни времена. Ето защо етнологията на практика е необходима научна дисциплина, защото без нейната методология голяма част от древното културно наследство ще остане недостъпно за нас.

Обичайният подход не върши работа, когато трябва да вникнем и да разберем историята и културата на Източна Азия. Когато изучаваме историята на Европа, можем да я разделим на история на Франция, история на Германия, история на Англия и т.н. или на история на древността, история на средните векове, нова история. След това, ако да речем изучаваме историята на Древния Рим, ще обръщаме внимание на съседните народи само дотолкова, доколкото Рим е имал вземане-даване с тях. За западните страни този подход е оправдан от получените резултати, но при изучаването на Средна Азия той не дава удовлетворителни резултати. Причината е дълбока и се крие в това, че азиатското и европейското разбиране за термина „народ“ са различни. Вътре в самата Азия етническото единство се възприема по различен начин и дори ако оставим настрана Леванта^[33], Индия и целия полуостров Индокитай, като нямащи пряко отношение към нашата тема, пак ще останат три различни разбирания: китайското, иранското и номадското. При това номадското е много различно в различните епохи. По времето на хуните то изобщо не е такова, каквото е по време на уйгурите или монголите.

В Европа етнонимът (името на етноса) е устойчиво понятие, в Средна Азия — повече или по-малко текущо, в Китай — поглъщащо, в Иран — изключващо. С други думи, в Китай, за да бъде смятан за китаец, човек трябвала възприеме основите на китайската нравственост, на образованието и правилата на поведение; произходът изобщо не се вземал предвид, както и езикът, тъй като и в древността китайците говорели на различни езици. Затова и Китай непрекъснато се разширявал, като поглъщал по-малките народи и племена. Точно обратно било в Иран, където трябвало да се родиш перс и отгоре на всичко да почиташ Ахурамазда^[34] и да ненавиждаш Ариман. Ако всички тези условия не били изпълнени, не можело да станеш „ариец“. На средновековните (сасанидските) перси и през ум не им минавало да привлекат някого, тъй като те смятали себе си за „благородни“ (номдорон) и всички останали били изключени от техните редици. В резултат от това броят на персите намалявал непрекъснато. Трудно може да се съди какво мислели партите по този въпрос, но очевидно разбиранията им не били много по-различни от тези на персите, само дето били малко по-широки.

За да принадлежиш към хунну^[35], трябвало да станеш член на рода, а влизането в рода ставало или чрез брак или по заповед на шанюя^[36] и тогава човекът ставал свой. Наследниците на хунну — тюркютите^[37] — започнали да приобщават цели племена. В резултат от това възникнали смесени племенни съюзи, като например казахите, якутите и т.н. При монголите, които изобщо били твърде близки до тюрките и хуните, се утвърдила друга форма — ордата^[38], т.е. група хора, обединени от дисциплината и лидера. Тук никой не обръщал внимание на произхода, езика или вероизповеданието, най-важното било да си храбър и да си готов да се подчиняваш. Очевидно е, че името на ордата не е етноним, но при наличието на орди етнонимите изобщо изчезват, защото от тях няма нужда — понятието „народ“ съвпада с понятието „държава“.

Непременно трябва да запомним, че понятието „държава“ във всички споменати случаи е различно и е незаменимо в превода. Китайското понятие „гуо“ се изобразява с йероглифите „ограда“ и „човек с копие“. То изобщо не съответства на английското „state“ или на френското „etat“, или дори на латинските „imperium“ и „res publica“. По същия начин твърде далечни по съдържание са иранското понятие „шахр“^[39] и споменатият термин „орда“.

Нюансите в различията постоянно се оказват много по-големи от елементите на прилика и това определя поведението на участниците в историята: онова, което изглежда чудовищно на европейците, е естествено за монголите и обратно. Причината не е в различната етика, а в това, че предметът — в дадения случай държавата — не е идентичен. Затова ще се стремим да установяваме не само приликата, но и разликата, за да не натикваме изследваните от нас народи в прокрустовото ложе на схемата.

Разбира се, не може да не ни огорчава твърде широко разпространеното мнение, че всички държавни форми, обществени институти, етнически норми и дори начините на излагане на мислите, които не приличат на европейските, просто са изостанали, несъвършени и непълноценни. Баналният европоцентризъм е достатъчен за простодушното възприемане на света, но не върши работа за научно осмисляне на разнообразието от наблюдавани явления. Та не бива да забравяме, че от гледна точка на китаеца или арабина непълноценни изглеждат западноевропейците. А това е също толкова невярно и безперспективно за науката. Очевидно трябва да намерим такава система на отчитане, при която всички наблюдения ще се правят с еднаква степен на точност. Само такъв подход дава възможност да се сравняват явления, които не си приличат, и така да се стига до достоверни изводи. Всички изброени тук условия на изследване са задължителни не само за историята, но и за географията, доколкото тя е свързана с човека и географските названия. На Запад страните се различават по име, а на Изток?

Безименната страна и безименният народ

Между източната граница на мюсюлманския свят и северозападните покрайнини на Средната империя, която ние наричаме Китай, има една страна без определено име. Този факт изглежда още по-странен, защото географските граници на тази страна са отчетливо обозначени, нейният физически климат е оригинален и неповторим, населението й е многобройно и отдавна причастно към културата. Тази страна е била прекрасно известна и на китайските, и на гръцките, и на арабските географи; посещавали я руски и западноевропейски пътешественици; там многократно били провеждани археологически разкопки… и всички я наричали някак описателно, а местните хора така и не й дали име. Затова просто ще разкажем къде се намира тази страна.

На изток от Памир се проточват два планински хребета: Кунлун, на юг от който е разположен Тибет, и Тиеншан. Между тези два хребета се намира пясъчната пустиня Такламакан, прорязана от река Тарим с нейните многобройни притоци. Тази река няма нито извори, нито устие. За нейно начало се приема „Арал“^[40], т.е. „островът“ между ръкавите на три реки: Яркенд, Аксу и Хотан. Краят й понякога се губи в пясъците, понякога достига до езерото Карабуранкьол, а понякога се влива в Лобнор — езерото, което постоянно сменя мястото си. [151, с. 185-190] В тази странна страна реките и езерата скитат, а хората са се приютили в планинските подножия. От планините се спускат сладководни ручеи, но тутакси изчезват под камарите на сипеите, за да излязат на повърхността далеч от хребетите. Там са разположени оазисите, а после реките отново се губят, този път под пясъците. В тази свръхаридна страна се намира най-дълбоката падина, дъното на която е на 154 м под морското равнище. И тук, в тази падина има древен културен център — Турфанският оазис. Как местните хора са се занимавали с наука и изкуство по време на летните жеги, достигащи до плюс 48° C, и в мразовитите зими, когато температурата падала до минус 37° C, при невероятно сухия есенен въздух и силните пролетни ветрове? А те се занимавали, при това с доста голям успех.

Древното население на тази страна нямало собствено име за себе си. Днес е прието да наричаме тези хора тохари, но това не е етноним, а тибетският прякор „tha gar“, което означава „бяла глава“, блондин. Жителите на различните оазиси говорели на различни езици от индоевропейската група, сред които бил даже и западноарийският, който не прилича на никой от езиците, известни в Европа. В югозападната част на страната, в подножието на Кунлун чергарували тибетски племена, които били в тесен контакт с обитателите на Хотан и Яркенд, но не се смесвали с тях. [63, с. 55-57]

В първите векове след Христа от запад в тази страна проникнали саките, които се заселили южно от Кашгар до Хотан, а от изток — китайски емигранти, които бягали от ужасите на гражданските войни в собствената си страна. Китайците си направили колония в Турфанския оазис — Гаочан. Тя просъществувала до IX в. и после изчезнала безследно.

Както се вижда, да си изберем име за тази страна по етноним е невъзможно, а това било културно население, създало стопанство, което трябва да смятаме за най-доброто в древността.

Природата на оазисите в Централна Азия отдавна била докарана до хармония с потребностите на човека. Турфанците възприели иранската система от канали за подземно водоснабдяване — каризите, благодарение на която напояваната площ изхранвала многобройно население. Реколтата събирали два пъти в годината. Турфанското грозде с право можело да се смята за най-хубавото в света; дини, пъпеши, праскови се берели от пролетта до късната есен; посевите от дълговлакнест памук били защитени от ветровете с пояси от пирамидални тополи и черници. А оазисът бил сред каменна пустиня, осеяна с отломки от натрошени скали, чакъл и големи обли камъни, където не можело да вирее никое дърво или храст.^[41] Така той бил надеждно защитен от набезите на големи армии. Много трудно било войска да се прехвърля пеша през пустинята, защото тя трябвало да носи със себе си освен храна и вода, което твърде много увеличавало обоза. А набезите на леката конница на номадите не били страшни заради крепостните стени.

Вторият голям център в тази страна — Карашар бил в планините край сладководното езеро Баграшкьол. В този град „земите са тучни… изобилства с риба… Добре е укрепен от самата природа и леко се защищава“. [29, с. 558] От Баграшкьол изтича река Кончедаря, която захранва Лобнор. Като се движите по нейния бряг, без да страдате от жажда, можете да стигнете до пълноводната река Тарим, обрасла с тополи, ракитовици (божи дървета), ракитници (облепихи) и висока тръстика, скриваща стадата от благородни елени и глигани. [152]

В древността постоянно живеещите в тази страна изповядвали будизма от направлението хинаяна („малката колесница“, т.е. учението на Буда в най-ортодоксалния му вид, без каквито и да е примеси), което не може да бъде наречено религия. Поклонниците на хинаяна отричат съществуването на бога, като на неговото място поставят нравствения закон на кармата (съвкупността от постъпките и техните последствия, намеренията и стремежите, които предопределят съдбата на всяко живо същество в следващите му прераждания). Буда е човек, достигнал съвършенство, който се явява пример за всеки друг човек, желаещ да се освободи от страданията и преражданията по пътя на постигане на нирвана — състоянието на абсолютен покой. Да достигне нирвана може само целеустременият човек — архат (съвършеният, светецът), който не зависи нито от божественото милосърдие, нито от чуждата помощ. „Бъди пътеводна светлина на самия себе си“ — казват поклонниците на хинаяна.

От само себе си се разбира, че малцина могат „да поемат по пътя на съвършенството“. А останалите какво да правят? Те просто се занимавали с всекидневните си дела, уважавали архатите, в свободното си време слушали поученията и се надявали, че в някое от следващите си прераждания самите те ще бъдат достойни да достигнат съвършенството. Но вече видяхме в други примери колко малко влияе догматизмът на етническия стереотип на поведение. Архатите, търговците, воините и земеделските стопани в Турфан, Карашар и Кучи представлявали единна система, за която будизмът бил само оттенък. Но оттенъкът на предмета понякога играе съществена роля. Хинаянската община доживяла до XV в., а махаяна („голямата колесница“) — неясното, разнолико и сложно учение на Буда — очевидно неслучайно отстъпило мястото си в Яркенд и Хотан на исляма още в XI в.

Пристигналите в Турфан чергарстващи уйгури изповядвали манихейството [за подробности вж. 73, с. 381-386], но явно също толкова формално, колкото турфанците изповядвали будизма. Като самостоятелно изповедание манихейството изчезнало още в XII в., но манихейските идеи влезли в някои будистки философски направления и в несторианството^[42], което в XI в. извървяло своя победен марш в Централна Азия. В тези векове жителите на Турфан, Карашар и Кучи започнали да наричат себе си уйгури.

Несторианите в Уйгурия заживели задружно с будистите, въпреки присъщата им нетърпимост. Очевидно, християнството било по-желано за хората с религиозна нагласа, които били доста далеч от атеистичните абстракции на поклонниците на хинаяна. Християни ставали също търговците, защото учението на Буда забранявало на „поелите по пътя“ да се докосват до злато, сребро и жени. Затова религиозните хора, които вземали активно участие в стопанския живот, били принудени да търсят такова вероизповедание, което не би им попречило да живеят и да работят. Следователно, можем да направим извода, че и за двете идеологически системи се намерили подходящи екологични ниши.

Богатството на тази страна се основавало преди всичко на изгодното географско местоположение — през нея минавали два пътя на керваните: единият — северно, а другият — южно от Тиеншан. По тези пътища китайската коприна заминавала за Прованс, а луксозните изделия от Франция и Византия пристигали в Китай. В оазисите керванджиите си почивали от тежките преходи през пустинята и охранвали своите камили и коне. Съвсем естествено сред местните жени взела да става доста популярна „най-древната професия“, а мъжете разрешавали на жените да заработват по този начин, защото прибирали част от приходите в своя джоб. И уйгурките толкова свикнали с тази работа, че когато благодарение на съюза с монголите Уйгурия приказно забогатяла, нейните жители помолили монголския хан Угедей да не забранява на жените им да развличат пътешествениците. [122, с. 81-82] Този обичай или, както е по-правилно да кажем, този елемент от етническия стереотип на поведение се оказал по-устойчив, отколкото езика, религията, политическото устройство и начина, по който тези хора наричали себе си.

Стереотипът на поведение се формира като адаптивен признак, т.е. като начин на приспособяване на етноса към географската среда. Имената тук се сменяли по-често, отколкото етносите, които ги носели, като при това смяната на етнонимите се обяснявала с политическата конюнктура.

Богатото и многобройно население на тези плодородни оазиси можело лесно да изхранва войнствените номади, още повече че в началото уйгурите, а после и монголите поемали защитата на своите поданици от външните врагове. За триста години уйгурите се претопили в местното население, но го заставили да замени тохарския език с тюркския. Впрочем това не им коствало никакви усилия, защото в XI в. на различните наречия на тюркския език разговаряли всички народи от лазурните води на Мраморно море и планинските склонове на Карпатите до джунглите на Бенгалия и Великата китайска стена. Толкова широкото разпространение на тюркския език го правело много удобен за търговските операции в оазисите, а жителите и от двете половини на Средна Азия много обичали да търгуват. Затова замяната на родния, но малко употребяван език, с разбираемия от всички търговци минала без сътресения не само в североизточната част на басейна на река Тарим, но и в югозападната, където ролята на уйгурите поели тюркските племена ягма и карлуки. Обаче разликата между тях и уйгурите била огромна. Уйгурите не засегнали нито бита, нито религията, нито културата на своите поданици, докато карлуките, които приели исляма в 960 г., преобразили оазисите Кашгар, Яркенд и Хотан по подобие на Самарканд и Бухара.

По този начин монолитната в географско отношение област се оказала разделена на два етнокултурни региона, които съвсем не били дружелюбни един към друг. Но силите били равни, а разстоянията между оазисите — огромни и трудно преодолими. Затова положението се стабилизирало за дълго време. Именно това положение обяснява защо страната останала без единно собствено име. В древността китайците я наричали Си Юй, т.е. „Западния край“, и смятали, че тя свършва при „Луковите планини“ — Памиро-Алай^[43].

Древните гърци наричали тази страна „Серика“, а скъпоценната стока, идваща оттам — „серикон“^[44] (коприна). Не се наемам да обяснявам етимологията на тази дума. В по-ново време също се употребявали условни имена: Кашгария, Източен Туркестан или Шиндзян, т.е. буквално „Новата граница“, установена от манджурите в XVIII в. В наше време всички тези имена не вършат никаква работа. Това, което за древните китайци било „Запад“, в XII–XIII в. останало „в средата“. Да наричаме Туркестан страна, населена от индоевропейци, които се научили да разбират тюркската реч, е абсурдно. По това време Кашгар още не е станал столица, а „новата граница“ не се мержелеела даже на хоризонта. Затова е по-добре да ползваме географското условно название „басейна на река Тарим“. Реката си е надежден ориентир и при всички случаи — неутрален и дълготраен. Освен това терминът „Шиндзян“ включва в себе си и Джунгария (също условно и по-късно име), разположена северно от Тиеншан, която има съвсем друга историческа съдба.

Трудно е да се определи източната граница на Уйгурия. През изминалите векове тя се е променяла значително и много от измененията не са датирани. Можем да приемем, че на уйгурите принадлежат оазисът Хами и може би пещерният град Дунхуан — съкровищницата на будисткото изкуство. Но тангутите отнели от уйгурите по-източните земи — оазисите в подножието на Наншан. Народът на тангутите, също както и народът на уйгурите, днес не съществува, макар да има хора, които да наричат себе си така. Но и това е мираж. Тези, които наричат себе си уйгури, са фергански тюрки, които се изселили на изток през XI–XVIII в. А тези, които днес се мислят за тангути, са чергарстващи тибетци, реликтов етнос, който някога е бил най-злият враг на тангутите.

И така критичният исторически анализ показва, че в Азия смисълът на имената и тяхното звучене невинаги съвпадат. За да избягваме досадните и, уви, чести грешки, трябва да изработим такава система на отчитане, която да е действаща и за Европа, и за Азия, и за Америка, Океания, Африка и Австралия. Но и в тази система смисълът ще се предпочита пред фонетиката, т.е. в основата й ще бъде не езикознанието, а историята.

„Етнос“ — съчинението на Сергей Широкогоров

Първата обща концепция за етноса като самостоятелно, а не като вторично явление, принадлежи на Сергей Широкогоров. [214] Той смятал етноса за „форма, в която протича процеса на съзидание, развитие и смърт на елементите, даващи възможност на човечеството да съществува като вид“. [214, с. 28] При това етносът е определен „като група хора, обединени от единството на произхода, обичаите, езика и начина на живот“. [214, с. 122] Тия две тези олицетворяват състоянието на науката в началото на XX в. От гледище на географията се признава „средата, към която етносът се приспособява и която подчинява, като става част от тази среда и нейно производно“. Тази концепция беше възкресена от Всеволод Анучин под името „единна география“, но не получи признание. Социалната структура се разглежда като биологична категория — нова форма на приспособяване, която се развива за сметка на етническото обкръжение: „Етносът получава от своите съседи импулси да се променя, които, така да се каже, покачват относителното му тегло и разкриват способностите му да се съпротивлява.“ [214, с. 124-126] Тук концепцията на Сергей Широкогоров наподобява възгледите на Арнолд Тойнби за „предизвикателствата и отговорите“, където творческият акт се разглежда като реакция на „предизвикателствата“ на средата. [231]

По-малка съпротива предизвикват „общите изводи“ на Широкогоров: „I. Етносът се развива… по пътя на приспособяването на целия комплекс… при това наред с усложняването на някои явления е възможно опростяването на други. II. Етносите сами се приспособяват към средата и я приспособяват към себе си. III. Етносите се движат по пътя на най-малкото съпротивление.“ [214, с. 126-129] Всъщност Широкогоров не казва нищо ново. И не е чудно, че за половин век неговите възгледи са остарели. По-лошото е, че зоологическите закономерности механично са пренесени в историята, която е изходен материал за етнологията. Затова прилагането на принципите на Широкогоров тутакси среща непреодолими препятствия. Например тезата, че „за етноса е приемлива всяка форма на съществувание, ако тя му осигурява това съществувание, което е целта на живота му като вид“ [214, с. 100] просто не е вярна. Индианците в Северна Америка и номадите в Джунгария биха могли да оцелеят под властта на САЩ или Китай, ако се бяха отказали от своята самобитност, но и едните, и другите предпочели неравната борба без всякаква надежда за успех. Не всеки етнос е съгласен да се подчини на врага само за да оцелее. Това е ясно и без допълнителни аргументи.

Другата теза, че „стремежът към завладяване на нови територии, обогатяване на културата и увеличаване на броя на населението са в основата на движението на всеки етнос“ [214, с. 100] също не е вярна, защото реликтовите етноси съвсем не са агресивни. Заявлението, че „оцеляват по-малко културните етноси“ [214, с. 118] е вярно само отчасти, защото в редица случаи виждаме, че те загиват при съприкосновението с по-културния съсед. И накрая, изобщо не можем да се съгласим, че „колкото по-сложна е организацията и е по-висша формата на специално приспособяване, толкова по-кратко е битието на вида“ (т.е. на етноса). [214, с. 119] Напротив, изчезването на етносите е свързано с опростяване на структурата, за което ще стане дума по-нататък. И все пак за онова време книгата на Сергей Широкогоров е била крачка напред, защото разширила перспективата за развитие на етнографията и етнологията. И това, което пиша сега, вероятно ще бъде преосмислено след половин век, но такова е нормалното развитие на науката.

За разлика от Сергей Широкогоров днес разполагаме със системния подход, концепцията за екосистемите, учението за биосферата и биохимическата енергия (на живото вещество), а също и с материали за възникването на антропогенните ландшафти в глобален мащаб. Всичко това ни позволява да предложим доста по-съвършени решения на проблема, отколкото това е било възможно преди половин век.

Имената лъжат

Когато се изучават общите закономерности на етнологията, най-важното е добре да се схване, че реалният етнос, от една страна, и етническото име (етнонимът), прието от неговите членове, от друга, не съответстват напълно един на друг.^[46]

Често можем да срещнем няколко различни етноса с едно и също име или, обратно, един и същи етнос да се нарича с различни имена. Така думата „римлянин“ (romani) първоначално означавала гражданин на полиса Рим, но тя не включвала техните съседи италиките, та даже и латините, които обитавали останалите градове в Лациум. В епохата на Римската империя през I–II в. броят на римляните нараснал значително за сметка на включените в него всички италики: етруски, самнити, лигури, цизалпийски гали и много жители на провинциите, които изобщо не били от латински произход. След едикта на Каракала от 212 г. „римляни“ били наречени всички свободни жители на муниципиите^[47] на територията на Римската империя, в това число гърците, кападокийците, евреите, берберите, галите, илирите, германите и др.

Понятието „римлянин“ сякаш загубило етническото си значение, но всъщност не било така: то просто се променило. Вместо единния произход и езика общото между всички римляни вече била даже не културата, а историческата съдба. В този вид етносът просъществувал три века — доста време — и не се разпаднал. Напротив, в IV–V в. той се трансформирал в резултат от приемането на християнството като държавна религия, която след първите три църковни събора станала определящ признак. Онези, които признавали решенията на въпросните събори, санкционирани от държавната власт, били свои, римляни, а който не ги признавал, ставал враг. На този принцип бил създаден новият етнос, който ние условно наричаме „византийски“. Но трябва да помним, че тези, които ние наричаме византийци, наричали себе си „ромеи“, т.е. „римляни“, макар да говорели на гръцки.

Постепенно в множеството на ромеите се влели доста славяни, арменци, сирийци, но името „ромеи“ те удържали до 1453 г., сиреч до падането на Константинопол. Ромеите смятали именно себе си за „римляни“, а не населението на Италия, където феодали станали лангобардите, граждани — сирийските семити, заселили в I-III в. пустеещата Италия, а селяни — бившите колони, т.е. военнопленниците от всички народи, някога побеждавани от Римската империя. Затова флорентинците, генуезците, венецианците и другите жители на Италия смятали за „римляни“ себе си, а не ромеите, и на това основание утвърждавали приоритета на Рим, в който от античния град останали само руини.

Третото разклонение от етнонима „римлянин“ възникнало по долното течение на река Дунав, където след римското завоюване на Дакия тя станала място за заточение. Там отбивали наказанията си за въстания против римското господство фриги, кападокийци, траки, галати, сирийци, гърци, илири — накратко казано, всички източни поданици на Римската империя. За да се разбират един друг, те общували на общоизвестния латински език. Когато римските легиони напуснали Дакия, потомците на заточениците останали и образували етнос, който в XIX в. приел името „румънци“, т.е. „римляни“. Ако между „римляните“ от епохата на Републиката и „римските граждани“ от епохата на късната империя все още може да се види някаква приемственост, макар и като постепенно разширяване на понятието, функционално свързано с разпространението на културата, то между византийците и римляните няма даже такава връзка. Оттук следва, че думата сменя смисъла и съдържанието си и не може да служи като признак за разпознаване на етноса.

Очевидно трябва да вземаме предвид и контекста, който се крие зад смисловото натоварване на тази дума, а и самата епоха, защото с течение на времето значението на думите се променя. Това е още по-показателно при анализа на етнонимите „тюрки“, „татари“ и „монголи“ — случай, който няма как да подминем.

Примери за маскировка

През VI в. името тюрки носел малък народ, който обитавал източните склонове на планините Алтай и Хангай. След няколко успешни войни тюрките успели да подчинят степите от планината Хинган до Азовско море. Поданиците на Великия каганат, които запазили за вътрешна употреба собствените си етноними, също започнали да се наричат тюрки, защото се подчинявали на тюркския хан.

Когато арабите завладели Согдиана и се сблъскали с номадите, те започнали да наричат всички тях тюрки, включително и угрите-маджари. Европейските учени в XVIII в. наричали всички номади татари (les Tartars), а в XIX в., когато излезли на мода лингвистичните класификации, дали името „тюркска“ на определена група езици. По този начин сред „тюрките“ попаднали много народи, които в древността не влизали в техния състав, например якутите, чувашите и османските турци.

Етносът на османските турци се образувал пред очите на историците по пътя на смесването на туркменските орди, пристигнали от Азия с Ертогрул, с газите — доброволните борци за исляма, сред които имало кюрди, селджуци, татари и черкези, със славянските юноши, отнемани от семействата им за еничари, с гърците, италианците, арабите, киприотите и т.н., които постъпвали във флота, с ренегатите — французи и немци, стремящи се към кариера и търсачи на щастие, и с огромно количество грузинки, украинки и полякини, продавани от татарите на робските пазари. Тюркски бил само езикът, защото той бил приет в армията.

През XV–XVI в. цялата тази смесица се сляла в монолитен народ, който си присвоил името „турци“ в памет на онези степни герои, които преди 1000 години се прославили в равнините на Централна Азия и загинали, без да оставят потомство. [73] И в този случай етнонимът не отразява истинското положение на нещата, а традициите и претенциите.

Изменението на етнонима „татари“ е пример за пряка маскировка. До XII в. това било етническото име на група от трийсет големи рода, обитаващи бреговете на река Керулен. През XII в. тази народност се въздигнала и китайските географи взели да наричат с това име всички номади от Централна Азия, говорещи тюркски, тунгуски и монголски, включително и монголите. Когато Чингис хан приел в 1206 г. името „монголи“ като официално име за своите поданици, съседите му по стар навик още известно време продължавали да наричат монголите татари. По този начин думата „татари“ като синоним на думата „монголи“ стигнала до Източна Европа и се утвърдила в Поволжието, където местното население в знак на лоялност към хана на Златната орда започнало да нарича себе си татари. [58] И така имената си сменили местата.

В ония времена е и коренът на научната терминология, според която започнали да наричат татарския антропологичен тип „монголоиди“, а езикът на поволжките тюрки-кипчаки^[48] — татарски. С други думи ние дори и в науката употребяваме доста замаскирана терминология. [158, с. 10-11] Но по-нататък следва не просто объркване, а направо етнонимна фантасмагория. Не всички чергаруващи поданици на Златната орда били лоялни към нейните управници. Размирните обитатели на степите западно от Урал, взели да наричат себе си ногаи [212, с. 47-52], а тези, които живеели в източните покрайнини на улуса на Джучи, в планината Таргабатай и по бреговете на река Иртиш, и благодарение на отдалечеността си от столицата били практически независими, станали предци на казахите. И трите етноса възникнали в XIV–XV в. като резултат от бурното смесване на различни етнически съставки. Предците на ногаите били оцелелите от погрома на Бату половци, степни алани, средноазиатски тюрки, пристигнали по тези земи в състава на монголската армия, и жители на южните покрайнини на Русия, приели исляма, станал по това време символ на етническата консолидация. В състава на татарите влезли камските българи, хазарите и буртасите, а също и част от половците и угрите — мешарите. Такава смес било и населението на Бялата орда, от което в XV в. възникнали трите казахски жуза. Но това далеч не е всичко.

В края на XV в. руските отряди от горното течение на Волга започнали да нападат татарските градове по средното течение на реката и принудили част от населението да напусне родината си и под предводителството на Шейбани хан (1500–1510) да се пресели в Средна Азия. Там ги посрещнали като най-зли врагове, защото местните тюрки, които по това време наричали себе си „чагатаи“ (но името на втория син на Чингис хан — Чагатай, предводител на средноазиатския улус) се управлявали от потомците на Тимур, враг на степните и поволжките татари, който разорил Поволжието в 1395–1396 г.

Тази част от Ордата, която напуснала родината си, се нарекла с ново име — „узбеки“ в чест на хан Узбек (1312–1341), който превърнал исляма в държавна религия на Златната орда. В XVI в. „узбеките“ разгромили последния тимурид Бабур, който отвел остатъка от своите привърженици в Индия и си завоювал там ново царство. Така останалите в Самарканд и във Фергана тюрки започнали да носят името на своите завоеватели — узбеките. Същите тези тюрки пък, които се преселили в Индия, започнали да се наричат „монголи“ в памет на това, че преди триста години се подчинили на внука на монголския хан. А истинските монголи, които се заселили през XIII в. в Източен Иран и дори съхранили своя език, се назовават хезари, от персийската дума „хезар“ — хиляда (става дума за бойна единица, дивизия).

А къде са монголите, по името на които е назовано „робството“, тегнало над Русия 240 години? Те не съществували като етнос, защото на всички деца на Джучи от трите орди по завещанието на Чингис хан се паднали четири хиляди воини, от които само известна част дошла от Далечния Изток.

Тях не ги наричали „татари“, а „хини“ от китайското име на джурдженската империя Кин (Чин, а в съвременна транскрипция Дзин). [80, с. 311-313] Това рядко име за последен път се среща в „Задоншчина“^[49], където хиновин е наречен Мамай. [Сравни: 178; 179, с. 28; 86]

Следователно „игото“ съвсем не било монголско, а поробителите били предците на чергаруващите узбеки, които не трябва да се бъркат с постоянно заселените узбеки, макар в XIX в. те да са се смесили и сега да представляват единен етнос, който еднакво почита и Тимуридите и Шейбанидите, защото макар в XVI в. те да са били най-зли врагове, враждата им още в XVII в. загубила своя смисъл и значение.

Безсилието на филологията и историята

Посочените примери са достатъчни да установим, че етническите имена и дори самоназванията и феноменът етнос като стабилен колектив от индивиди от вида Homo sapiens изобщо не се препокриват. Затова филологическата методика, изследваща думите, е неприложима в етнологията, и ще трябва да се обърнем към историята, за да проверим доколко тази научна дисциплина може да ни помогне при постановката на нашия проблем. Но и тук се натъкваме на неочаквани трудности. Единица за изследване в историческата наука е обществената институция — била тя държава, племенен съюз, религиозна секта, търговска компания (например Източноиндийската компания^[50]), политическа партия и т.н., с една дума, всеки институт през всички векове у всички народи. Понякога институциите държава и етнос съвпадат и тогава често наблюдаваме нации от съвременен тип. Но тези случаи са характерни за XIX–XX в., а в древността такива съвпадения били редки.

Случвало се религиозна секта да обедини единомишленици, които (като например сикхите в Индия) се сливали в етнос и тогава произходът на членовете на общността се пренебрегвал. Но често такива общности били нестабилни и се разпадали на етноси, както се случило с мюсюлманската общност, основана от Мохамед в VII в.

Ако по времето на първите четирима халифи в ислямските страни протичал процес на сливане на арабските племена със сирийците и отчасти с персите в единен етнос, то по времето на Омаядите (661–750) този пропее спрял, а при Абасидите потомците на завоевателите и покорените започнали да формират нови етноси с единна междуетническа култура, условно наричана „мюсюлманска“, с общ арабски език, осъзнаващи своето единство при съпоставянето си с християните и езичниците, но с различна историческа съдба и различни стереотипи на поведение, които се изразявали в създаването на различни секти и идеологически концепции.

На пръв поглед емиратите и султанатите, възникващи в резултат от обособяването на етносите, би трябвало да съвпадат с етническите граници, но не било чака. Пълководците с повечко късмет подчинявали за кратко време територии с разноезично население, а после ставали жертва на съседите, т.е. политическите образувания нямали същата съдба като етническите цялости. Разбира се, общата историческа съдба^[51] съдейства за образуването и запазването на етноса, но тя може да бъде една и съща у две-три народности и различна в рамките на една и съща народност. Например англосаксонците и уелските келти държавно се обединили в XIII в., обаче те не се слели в единен етнос, което, между другото, не им пречи да живеят в разбирателство, докато съдбата на източните арменци, завладени още в III в. от Иран, и западните, свързани по това време с Византия, била различна, но етническото единство не се нарушило.

През XVI–XVII в. френските хугеноти и католици доста се различавали по своята историческа съдба, пък и в културно отношение както преди издаването на Нантския едикт^[52], така и след отмяната му. Обаче етническата цялост на Франция оставала неизменна въпреки кръвопролитните войни и драгонадите^[53]. Следователно образуването на етноса, т.е. етногенезисът, лежи някъде по-дълбоко от видимите исторически процеси, описвани в източниците. Историята може да помогне на етнологията, но не и да я замени.

Можем да минем и без родовия строй

Много етноси се делят на племена и родове. Можем ли да смятаме, че това деление е задължително за етноса или поне е първоначален етап на неговото образуване, или пък е форма на колектива, която предшества появата на самия етнос? [115, с. 50] Според достоверния материал, с който разполагаме, отговорът е не!

Преди всичко много от съвременните народи никога не са се делели на родове и племена. Такова деление няма и не е имало у испанците, французите, италианците, румънците, англичаните, османските турци, великорусите, украинците, сикхите, гърците (не става дума за елините) и много други. Затова пък кланове или родове имат келтите, казахите, монголите, арабите, кюрдите и редица други народи.

Трудно е да приемем, че клановата система е по-ранен етап, тъй като византийците и сасанидските перси — народи, които са възникнали 1000 години преди монголите и 1200 години преди казахите — чудесно си живеели без родове и фратрии^[54]. Естествено, можем да предположим, че в древността системата на родовете е била повсеместно разпространена, но дори и да е така, то в историческия период, когато народите (етносите) възниквали пред очите на историците, такова допускане е неприемливо. По-правилно е да признаем, че схемата „род — племе — народ — нация“ се отнася за общественото развитие, т.е. е приложима за анализ на явленията от друга гледна точка. Това, че господстващи във всички човешки форми на съвместен живот, откакто съществува вида Homo Sapiens са разни семейства, няма непосредствено отношение към проблема, тъй като етническата цялост не съвпада нито със семейната общност, нито с равнището на производство или на културата. Затова в нашето изследване сме длъжни да търсим други критерии и други признаци за разпознаване.

Същевременно трябва да отбележим, че у народите с родово и племенно устройство делението на кланове (у келтите), на фратрии и кости („сеок“ у алтайците), на племенни обединения („жуз“ у казахите) и т.н. е конструктивно. Тези единици вътре в етноса са необходими за поддържане на самото етническо единство. По пътя на разделянето на групи се регулират отношенията както на отделните членове към етноса като цяло, така и отношенията между отделните родове и семейства. Само благодарение на това деление се съхранява екзогамията^[55] и се предотвратяват кръвосмесителните бракове.

Представителите на родовете изразяват волята на своите съплеменници в народните събрания и създават стабилни съюзи за водене на външни войни — както отбранителни, така и настъпателни. В Шотландия например клановата система издържала на набезите на викингите в X в., на нападенията на феодалите в XII–XV в., на войната с английската буржоазия през XVII–XVIII в. и едва капиталистическите отношения успели да я разрушат. А там, където клановата система била по-слабо изразена, например у полабските славяни, немските и датските рицари се справили с нея за два века (XI–XII в.), въпреки безспорната войнственост и завидното мъжество на бодричите, лютичите и жителите на остров Руги^[56].

Делението на етноса на племена може да се оприличи на скелет, върху който могат да се трупат мускули и по този начин да се набира сила за борба с обкръжаващата среда.

Ще се опитаме да предложим друга система на отчитане, подходяща не само за отделни части, а за цялата съвкупност от наблюдаваните стълкновения.

С какво някои заменят родовия строй

С какво се компенсира липсата на родове и племена у напълно развитите народи, които се намират в етапа на класовото общество? Наличието на класова структура и класова борба в робовладелското, феодалното и капиталистическото общество е установен факт, който не подлежи на преразглеждане. Следователно делението на класи функционално не може да бъде аналогично на делението на племена. И наистина успоредно с делението на обществото на класи откриваме и деление на етноса на групи, които изобщо не съвпадат с класите. Тях условно можем да наречем „корпорации“, но тази дума само приблизително (в най-общи линии) съответства на понятието и по-късно ще бъде заменена.

Например във феодална Европа вътре в един етнос, да речем във френския, господстващата класа се състояла от различни корпорации: 1) феодалите в прекия смисъл на думата, т.е. притежателите на ленове, свързани с короната с васална клетва; 2) рицарите, обединени в ордени; 3) нотабилите, които изграждали апарата на кралската власт (Nobles des robes); 4) висшето духовенство; 5) учените, например професорите от Сорбоната; 6) градските патриции, които пък сами се делели по териториален признак, и т.н. В зависимост от приетата степен на приближение, можем да разграничим по-големи или по-малки групи, но при това непременно трябва да се съобразяваме и с принадлежността към партиите, например кои са привърженици на Бургундия и кои — на граф Арманяк в началото на XV в.

Понякога читателите са изкушени да отъждествяват посочените групи със съсловията, като под съсловие разбират съответната социална група. Но трябва да бъдем точни: социалните подразделения са класите, а съсловията са административни подразделения, тъй като в средните векове те „не придобили… особено значение в политическия живот, а обозначавали самите себе си“. [143, т. 1, с. 313]

Тези групи, които бяха описани, дори не са съсловия в истинския смисъл на думата, а общности, които се явяват „предпоставки за производство“. [143, т. 13, с. 20] Като варианти на професионалните общности те могат да фигурират и в родовите общности — разрасналите се семейства. [143, т. 13, с. 37] Затова Маркс нарича историята на Средновековието зоологическа, като отбелязва, че „корпорациите“ от този тип се попълвали от извънбрачните деца, които нямали никакви права по закона, но се добирали до тях благодарение на своята енергичност и семейните си връзки. [18, т. VI, с. 356 и сл.] Те играли особено голяма роля след Стогодишната война. Така копелето Жан-льо-Батар Дюноа се смятал за пръв рицар на Франция и бил граф.

По отношение на народните маси такова разделение било приложимо още повече, тъй като всяка феодална провинция притежавала тогава ярко изразена индивидуалност. Например в XII в. населението на Руан проявило враждебност към Филип II Август, който ги освободил от англичаните, а когато чули за пленяването на Луи IX в Египет, жителите на Марсилия запели „Te Deum“^[57], с надеждата да се избавят от „величествата“. [201, с. 214] В капиталистическото общество вече не откриваме същите корпорации, но принципът си остава същия. Вътре в етноса и без да са свързани с класите за всеки човек има кръг от „свои хора“ и кръг от „чужди хора“. Но по отношение на какъвто и да било натиск от чужбина всички тези групи се държат като единно цяло — французи.

Това, че „корпорациите“, както условно ги нарекохме, са много по-кратковременни и нестабилни, отколкото родовите и племенните групировки, е несъмнено, но и родовете и племената не са вечни. Значи няма принципна разлика между едните и другите. А приликата е в това, че те са еднакво натоварени да поддържат единството на етноса по пътя на вътрешното разделение на функциите, за което вече стана дума.

А най-важното и най-любопитното е, че когато възникват, „корпорациите“ се отличават една от друга само по някои оттенъци в психологията, но след време различията се задълбочават и изкристализират, като се превръщат в обичаи и обреди, т.е. в явления, които се изучават от етнографията. Например древният славянски обред на разцелуване^[58] се трансформирал в Русия и в Полша в целуване на ръката на омъжената жена и се съхранил в именията на дворяните, но изчезнал от бита на другите съсловия.

Докато изучавал бита на хората от еснафските съсловия и от интелигенцията, която не била от дворянски произход, Максим Горки открил такива дълбоки различия, че предложил тези наскоро формирали се групи от населението да се разглеждат като „различни племена“. [54] В този смисъл, в който той употребява това понятие (имайки предвид различията в бита, нравите и представите), той е прав и наблюдението му е плодотворно.

В наше време тези различия почти са се изтрили. Те са били характерни за кратък период от време — около 80 години, но вече стана дума, че продължителността на явлението не влияе на принципната страна на въпроса.

Образуване на субетническите групи

Понятието „корпорация“ в предложения вид е нагледно, но не е достатъчно за нашия анализ, защото предполага, че съответната единица не само се формира на базата на етнографските особености, но и се разграничава със социални прегради от другите „корпорации“. Често субетническите подразделения не съвпадат с обществените. Това показва, че примерът, за който стана дума по-горе, е частен случай на търсеното общо правило.

Нека да продължим с нашия пример за етногенезиса на французите. В XVI в. Реформацията засегнала този народ и невъобразимо разбъркала всички „корпорации“ от онова време. Феодалната аристокрация, дребното дворянство, буржоазията и селячеството се оказали разделени на „паписти“ и „хугеноти“. Социалните основи на двете групи не се различавали, но етнотериториалните подразделения ясно се разграничавали. Калвинизмът имал успех сред келтите по долното течение на Лоара и търговският град Ла Рошел станал опора на реформаторите. Гасконските сеньори и кралете на Навара приели калвинизма. Потомците на бургундите, селяните от Севените и наследниците на албигойците — буржоата от Лангедок — се присъединили към движението. Но Париж, Лотарингия и Централна Франция останали верни на римокатолическата църква. Всички предишни „корпорации“ изчезнали, тъй като принадлежността към „общността“ или „църквата“ през следващите два века станала индикатор на принадлежността към едната или другата субетническа цялост.

И не бива да смятаме, че решаваща роля в случая изиграла теологията. По-голямата част от французите били „политици“, т.е. изобщо не се интересували от споровете между Сорбоната^[59] и Женева^[60]. Неграмотните гасконски барони, полудивите планинци от Севените, храбрите корсари от Ла Рошел или занаятчиите от предградията на Париж и Анже изобщо и представа си нямали от тънкостите в трактовките на Предопределението^[61] и Претворяването^[62]. Щом те отдавали живота си за месата или за Библията, значи и едното и другото са станали символ на тяхното самоутвърждаване и на противопоставянето им едни на други, а по този начин — и индикатори на дълбоките противоречия. Тези противоречия не били класови, тъй като от страна и на едните, и на другите се сражавали дворяни, селяни и буржоа. Но католиците и хугенотите наистина се различавали по стереотипа си на поведение, а това, както се уговорихме в началото, е основен принцип на етническата обособеност и достатъчно основание за нея.

Но ако хугенотите бяха успели да откъснат за себе си част от територията и да създадат там самостоятелна държава, да речем, като швейцарците или северноамериканците? Вероятно тогава щяхме да ги разглеждаме като отделен етнос, възникнал в резултат от криволиченето на историческата съдба, защото те щяха да имат свой собствен бит, култура, психологическа нагласа и може би език, защото едва ли щяха да се обясняват на парижкия диалект, а по-скоро биха избрали някой от местните диалекти. И това би бил аналогичен процес на отделянето на американците от англичаните.

Шотландците без всякакво съмнение са етнос, но те се състоят от хайландъри (планинци) — келти, и лоуландъри (жители на долината на река Туийд). Произходът им е различен. По-старото население — каледоните, които украсявали телата си с татуировки (пикти), отразили натиска на римляните и I–II в. В III в. към тях се присъединили преселилите се от Ирландия скоти. Двете племена започнали да извършват опустошителни набези в романизирана Британия, след това в северните покрайнини на Англия и се сражавали с норвежките викинги, закрепили се в източната част на острова. В 954 г. на шотландците им провървяло: те завоювали Лотиан — равнината около бреговете на река Туийд, населена с потомци на саксонците и норвежките викинги. Шотландските крале се сдобили с много богати поданици, направили ги свои привърженици и с тяхна помощ ограничили самостоятелността на вождовете на келтските кланове. Но се наложило да променят много от обичаите на своите поданици и в частност феодалните институции и нрави. Богатите и енергични жители на Лотиан заставили своите келтски владетели да превърнат Шотландия в малко кралство и после те поели охраната на границата с Англия. [231, с. 120-121] През XIV в. в Шотландия нахлули френски авантюристи, сподвижници на кралете Джон (Жан) Балиол и Робърт Брус, за война с Англия. Французите увеличили броя на пограничните феодали. Реформацията засегнала повече келтите, а в долините наред с калвинистите се запазили и католици. Накратко казано, при генезиса на този народ се смесили раси и култури, родов строй и феодализъм, но сложността на състава не накърнявала етническата монолитност, която се проявявала в стълкновенията с англичаните и по-късно с ирландците.

Още по-характерен пример от този род са староверците. Както е известно, това са малка част от великорусите, които в XVII в. не приели някои реформи на църковния обред. В ония времена църковната служба имала функцията не само на религия, но и на синтетично изкуство, т.е. запълвала естетическия вакуум. Затова изискванията към изпълнението на обреда били изключително високи: също както в наше време никой не изпитва удоволствие от четенето на лоши стихове или съзерцаването на безобразни картини, така и в XVII в. замяната на двукратния възглас „Алилуя“ с трикратен и ярките мрачни образи с чисто новите розово-сини икони шокирали определена част от молещите се. Те просто не можели да се съсредоточат в обстановката, която ги дразнела.

По същество това си бил такъв разкол на етноса, както в Западна Европа по времето на Реформацията, само че в по-малък мащаб. При това не всички православни християни поддържали стария обред. Тези, които се решили на това, се държали твърдо, без да се страхуват от мъченията и екзекуциите. При удобен случай те минавали в контранастъпление и се отнасяли с привържениците на патриарх Никон точно толкова жестоко, колкото и противниците им с тях. Това се видяло по време на въстанието на московските стрелкови полкове при регентството на София Алексеевна. Страстите били еднакво нажежени и при едните, и при другите. През XVII в. спорът се водел само за църковния обред, а във всичко останало — в бита, образователната система, навиците — староверците не се отличавали от останалите руснаци. Второто поколение, при Петър I, представлявало определена, изолирана група от населението. В края на XVII в. сред тях се появили, а от друга страна се запазили, обичаи, обреди и облекло, които рязко се отличавали от общоприетите. Екатерина II прекратила гоненията на староверците, но това не довело до сливането им с основната маса на етноса. В новообразувалата се вътрешноетническа цялост влизали и търговци-милионери, и казаци, и полубедни селяни от областта зад Волга. Тази единица, първоначално обединена от общата съдба, т.е. от привързаността към принципите, които им били толкова скъпи, че те били готови да умрат за тях, станала група, обединена от общия бит и възглавявана от духовни ръководители (наставници) от различни направления. През XX в. тя започнала да оредява, защото поводът за нейното възникване отдавна престанал да съществува и останала само инерцията.

Примерите, които разгледахме са ярки, но редки. По-често функцията на вътрешноетнически групировки се поема от естествено формиралите се териториални обединения — землячествата. Наличието на такова деление, както и фратриите при родовия строй, не подриват етническото единство.

Сега вече можем да направим следния извод: социалните форми, в които се обличат вътрешноетническите цялости, са причудливи и невинаги съвпадат с подразделенията на етноса; вътрешноетническото раздробяване е условие за поддържане на целостта на етноса и му придава устойчивост, като то е характерно за всички епохи и всички етапи на развитие на обществото.

Варианти на етническите контакти

Досега разгледахме вътрешни групи, формирани при раздробяването на големи етноси, но с това проблемът изобщо не се изчерпва. В реалния исторически процес не се срещат строго изолирани етноси, а винаги се натъкваме на различни варианти на етнически контакти, възникващи на териториите, обитавани от различни етноси, политически обединени в полуетнически държави. При изучаването на техните взаимоотношения можем да различим четири варианта: а) самостоятелно съществуване, при което етносите съществуват без да се смесват и не подражават един на друг, като заимстват само техническите нововъведения; б) асимилация, при която единият етнос поглъща другия, като напълно се забравя произходът на асимилирания етнос и изчезват неговите традиции; в) смесване, при което се съхраняват и съчетават традициите на предшестващите етноси и паметта за предците; тези вариации обикновено не са стабилни и съществуват за сметка на попълването с нови метиси; г) сливане, при което се забравят традициите и на двата първични компонента и наред с двата предшестващи етноса (или вместо тях) се появява трети, нов етнос. Последният вариант по същество е главният вариант на етногенезиса. Но кой знае защо той се среща най-рядко от всички.

Да илюстрираме тази четиричленна система с нагледни примери.

Вариант „а“ е най-разпространен. Да си представим, че в трамвая влизат руснак, немец, татарин и грузинец, всички те принадлежат към европоидната раса, еднакво са облечени, обядвали са в един и същ ресторант и държат под мишница един и същ вестник. За всички е очевидно, че те не са идентични, дори като изключим индивидуалните им особености. [82, с. 46-47] „Е, и какво от това? — възрази ми веднъж един от моите опоненти. — Ако в този трамвай не стане страшен национален инцидент, и четиримата спокойно ще си продължат пътя като чудесен пример за хора, откъснали се от своите етноси.“

Не, според нас всяка промяна на положението ще предизвика у тези хора различна реакция, дори ако те действат съвместно. Да допуснем, че в трамвая се появи младеж, който се държи некоректно спрямо някоя дама. Как биха реагирали нашите персонажи? Грузинецът най-вероятно ще хвана нахалника за яката и ще се опита да го изхвърли от трамвая. Немецът ще смръщи вежди и ще се опитала повика милицията. Руснакът ще то наругае, а татаринът ще предпочете да не се намесва в конфликта. Промяната на положението, която изисква и промяна на поведението прави разликата в стереотипа на поведение на представителите на различните етноси (и суперетноси) доста по-очевидна.

И това е напълно обяснимо. Всички предмети и явления се опознават най-добре в съчетания. Разсипани една до друга, содата и лимонената киселина ще реагират, като се неутрализират с бурно съскане, само ако бъдат залети с вода. В историята, като във воден разтвор, през цялото време протичат реакции и няма надежда, че те ще секнат. Дори простото съвместно съществуване на различни етноси при тяхното сближаване не е неутрално. Понякога то просто е необходимо. Така във вътрешността на Конго банту и пигмеите живеят в симбиоза. Без помощта на пигмеите негрите не могат да ходят в джунглата освен по пътеките, а ако не се прочистват, те много бързо обрастват и се затварят. Негърът банту може да се заблуди в гората като европеец и да загине на двайсет метра от собствения си дом. А пигмеите пък се нуждаят от ножове, съдове и други предмети за всекидневна употреба. За тези два етноса различията са залог за благополучие, на който се гради и тяхната дружба.

Вариантът на продължително самостоятелно съществуване при постоянна вражда прекрасно е описан от Лев Толстой, който наблюдавал сблъсъците между гребенските казаци и чеченците.^[63] Но той вярно отбелязал и взаимното уважение между двата съседни етноса, както и факта, че казаците били нащрек по отношение на войниците, които в долината на река Терек били пионери на асимилацията на казаците от великорусите. Тази асимилация завършила в началото на XX в.

Вариант „б“ (асимилацията) най-често се осъществява с методи, които не са чак толкова кървави, колкото обидни. Обектът на асимилация е изправен пред алтернатива: той може да загуби или съвестта си, или живота си. Като се спасява от смъртта, отказвайки се от всичко скъпо и привично за него, той се превръща във второкачествен човек сред победителите. И те не печелят много, защото се сдобиват с лицемерни съплеменници, които обикновено са непълноценни, тъй като могат да бъдат контролирани само външните прояви в поведението на покорения етнос, но не и неговото настроение. Ирландците накарали англичаните да се убедят в това през XIX в., партизаните на Симон Боливар убедили испанците, а дунганите^[64] — китайците. Такива примери има много, но работата е ясна.

Вариант „в“ (смесването) се среща много често, но потомството от екзогамните бракове или загива след третото-четвъртото поколение, или се разпада на бащина и майчина линия. Например турците в XVI в. смятали за достатъчно да обявиш на глас, че приемаш исляма и се подчиняваш на султана, за да станеш истински турчин. С други думи, те възприемали етническата принадлежност като „състояние“, което може произволно да се променя.

Затова турците приемали на служба всякакви авантюристи, ако те били специалисти в някой занаят или във военното дело. Последствията ги застигнали след сто години. Упадъкът на Високата порта^[65] през XVII в. привлякъл вниманието на турските писатели от него време. Според тях причината за този упадък били „аджеми огланите“^[66], т.е. децата на ренегатите^[67], като при това искреността на неофитите^[68] не се подлагала на съмнение. Някои ренегати били енергични и полезни хора, например французинът^[69] Кьопрюлю и гъркът Хайредин Барбароса, но повечето от тях си търсели топло местенце и гледали да се докопат до някоя синекура чрез харемите на везирите, пълни с полякини, хърватки, италианки, гъркини и т.н. Тези негодници, без вяра и без съвест, разрушавали османския етнос и истинските османци през XVIII в. вече били доведени до положението на етнос, потиснат в собствената си страна. Притокът на чужденци деформирал стереотипа на поведение, което се отразявало на продажността на везирите, на подкупността на съдиите, падала боеспособността на армията и икономиката тръгнала надолу. В началото на XIX в. Турция станала „болният човек“^[70]. Като анализирал причините за толкова странното превръщане на този силен народ в слаб и ролята на ренегатите в този процес, известният руски изтоковед Василий Смирнов написал в своята дисертация за творчеството на Кочи бей: „Нима някой дори и на шега би твърдял, че господата Чайковски, Лангиевич и тям подобни личности измежду славяните, гърците, унгарците, италианците и др. са приели исляма по убеждение? Без съмнение няма такъв човек. А между впрочем тъкмо на такива «фурнаджийски лопати» се паднало да се възползват от плодовете на доблестните подвизи на османското племе. Лишени от всякаква вяра, чужди на всякакви нравствени убеждения, не изпитващи никаква симпатия към народа, над който властвали, те живеели живота си като животни. Интригите в харема им заменяли истинската, интересуваща всеки достоен гражданин, политика. Семейните връзки не възбуждали нищо в изкривения им до уродливост организъм и се замествали от гнусния порок… Представата за благо не отивала по-далеч от собственото им благополучие. Чувството за дълг се ограничавало до изнамирането на законни предлози, с които можели да прикрият собствените си беззакония, без да рискуват да станат жертва на коварните замисли на другите подобни на тях обществени деятели. С една дума, като били османци по име, те изобщо не били такива в действителност.“ [192, с. 266-267] Къде е решаващият фактор в природата или в гражданското състояние?

Ролята на екзогамията

И така, навлизането на чужденци в Турция изострило и без това нарастващата криза в класовите противоречия. За тях превръщането на етническата цялост в химерна играело ролята на катализатор, защото на всекиго е ясно, че истински лоялните чиновници са по-ценни, отколкото лицемерните и безпринципните. И обратно, развитието на класовите противоречия играело ролята на вектор за етногенезиса на османците. Съчетаването на етническите и социалните процеси в един регион се оказало фактор за разрушаване на ландшафтите на някога най-богатите страни в света, които в древността се наричали страните от „благодатния полумесец“^[71]. Завоеванията на Селим I през XVI в. предали в ръцете на османските султани Сирия, Палестина, Египет и Месопотамия, където интензивното земеделие още в III хил.пр.Хр. преобразувало изконния ландшафт.

Шумерите „отделили водата от сушата“ по долните течения на Тигър и Ефрат, а съвременниците им нарекли създадената от тях страна „Едем“^[72]. Акадците построили Вавилон — „Вратата на бога“, първият в света град с милионно население, което можело да се изхранва, без храната да се докарва от далечни страни. Антиохия, а след това и Дамаск били големи, весели и културни градове, процъфтяващи за сметка на местните ресурси. Мала Азия хранела огромния Константинопол.

Обаче културният ландшафт има нужда постоянно да бъде поддържан. Това било ясно на арабските халифи, които купували роби в Занзибар, за да се грижат за напоителната система в Месопотамия, разбирали го и византийските автократори, които със специални едикти укрепвали дребното селскостопанско производство като най-интензивното в тези природни условия, и дори монголският илхан Газан, който организирал строителството на напоителен канал в сушавата част на Северното Двуречие, бил наясно с това. Разложението на културния ландшафт в Предна Азия настъпило по-късно — в XVII–XIX в., — по време на дълбокия мир и упадъка на Османската империя, тъй като измъчените от непосилните данъци сирийски, иракски и киликийски селяни изоставяли своите ниви и градини и тръгвали да търсят щастието си в крайбрежните пиратски градове, където можели или да забогатеят, или да изгубят главите си. А тези, които оставали у дома поради мързел или страх, занемарили напоителните системи и страната, която някога била плодородна и богата, взела да се превръща в пустош.

Началото на този страшен и пагубен процес било забелязано още от съвременниците му. Френският авантюрист Франсоа Берние, който служил като лекар в армията на Аурангзеб и наблюдавал подобно явление в Индия, подвластна на „Великите Моголи“, в едно писмо до Колбер предрекъл неминуемото отслабване на трите големи мюсюлмански страни: Индия, Турция и Персия, като специално за Персия смятал, че нейният упадък ще бъде по-бавен, защото персийската аристокрация е от местен произход. [25]

Интересно е, че той изобщо не се сговарял с Кочи бей Гюмюрджели. Получило се съвпадение, защото двама умни човека наблюдавали един и същ процес, като умеели да правят изводи и прогнози. И на нас ни се налага да се съгласим с това, че при стабилно социално устройство, в условията на една и също обществена формация, но при сменящо се съотношение на етническите компоненти в политическата система — държавата — състоянието на ландшафта като чувствителен барометър показва възникването или наличието на подем и упадък, а също и на периоди на стабилизация.

Но ако е така, то нямаме основание да отричаме причината, посочена от споменатите автори: появата в системата на нови етнически групи, които не са свързани с ландшафтите на региона и нямат ограничения за екзогамни бракове, защото тези ограничения поддържат етническата пъстрота на региона и така водят до съхраняване на ландшафта, приютяващ малки етнически групи. Но щом е така, природата и културата губят правото на свободно общуване и свободна любов!

Изводът е неочакван и плашещ, но той е перифраза на втория закон на Нютон: това, което се печели при обществената свобода, се губи при досега с природата или, по-точно, с географската среда и собствената физиология, защото природата се намира и вътре в нашите тела.

Доколкото подобни явления е имало и в Древния Рим, и в Древния Иран, и в много други страни лесно може да се установи общата закономерност: при наличието на ендогамия като етническа бариера процесите протичали бавно и по-малко мъчително, а за етноса е от значение дали ще просъществува триста или хиляда години. И затова няма спор, че Юлиан Бромлей е прав, когато отбелязва стабилизиращата роля на ендогамията като бариера срещу инкорпорирането. [36]

Опит за тълкуване

Да се опитаме да разтълкуваме описаното явление. Ако етносите са процеси, при стълкновението на два различни процеса възниква интерференция^[73], която нарушава всяка от отправните честоти. Създаващите се обединения са химерни, а следователно — неустойчиви на външни въздействия и краткотрайни. Гибелта на химерната система води до унищожаване на нейните компоненти и измиране на хората, въвлечени в тази система. Такъв е общият механизъм на нарушаване на палената закономерност, но има и изключения. Именно неустойчивостта на отправните ритми е условие за възникването на нов ритъм, т.е. на нов инерционен процес на етногенезис. Засега няма да говорим с какво е свързано това, защото въпросът е твърде сериозен да го решаваме между другото. Но е ясно, че за да се съхранят етническите традиции, е нужна ендогамия, защото ендогамното семейство предава на детето изработения стереотип на поведение, а екзогамното семейство му предава два стереотипа, които взаимно се унищожават. И така екзогамията, която изобщо не се отнася към „социалните състояния“ и е явление от друг тип, се оказва сред факторите на етногенезиса, т.е. тя е реален деструктивен фактор при контакта на суперетническо равнище. И дори в редките случаи, когато в зоната на конфликта се появява нов етнос, той поглъща, т.е. унищожава и двата предишни етноса. В заключение ще отбележим, че в посочения пример, а също и в преобладаващото мнозинство от случаите расовият принцип не играе никаква роля. В случая не става дума за соматични^[74], а за поведенчески различия, защото номадите от степта, планинците от Тибет и китайците, общо погледнато, са принадлежали към единната монголоидна раса, но при по-детайлно разглеждане се вижда, че по расов признак северните китайци са по-близо до обитателите на Шиндзян и Тибет, отколкото до южните китайци. Обаче външната прилика на черепните показатели, цветът на очите и косите, епикантусът^[75] и останалото нямали значение за процесите на етногенезиса.

От посочения пример е очевидна и връзката на етноса с ландшафта, която понякога се подлага на съмнение. Хунну, които обитавали долината на Хуанхъ, пасели там добитък, китайците засявали разораните ниви и строели канали, а смесицата от двата етноса, която нямала навици нито в животновъдството, нито в земеделието, грабела съседите и поданиците си, което довело до появата на пустеещи земи и до възстановяването на естествената биоценоза, макар и по-бедна за сметка на изсечените гори и изтребения дивеч по време на царските ловни хайки. Всичко съвпада.

По този начин не само теоретичните съображения, но и тълкуването на фактическите данни ни заставя да отхвърлим концепцията за етноса като състояние. Но ако етносът е дълготраен процес, то той е част от биосферата на Земята, а доколкото с етносите е свързано изменението на ландшафта чрез използването на техниката, то етнологията трябва да се причисли към географските науки, макар тя да черпи първичния материал от историята в тесния смисъл на думата, т.е. като изучаване на събитията в тяхната връзка и последователност.

Различието като принцип

Всеки етнос има своя собствена вътрешна структура и свой неповторим стереотип на поведение. Понякога структурата и стереотипът на поведение на етноса се променят от поколение на поколение. Това показва, че етносът се развива, а етногенезисът не затихва. Понякога структурата на етноса е стабилна, защото новото поколение възпроизвежда жизнения цикъл на предшестващото. Такива етноси могат да бъдат наречени персистентни^[76], т.е. надживяващи себе си, но за това ще стане дума по-нататък, а засега трябва да уточним смисъла на понятието „структура“, употребявано по отношение на стереотипа на поведение, независимо от степента на стабилност и характера на изменението.

Структурата на етническия стереотип на поведение е строго определена норма на отношения: а) между колективите и индивидите; б) между самите индивиди; в) между вътрешноетническите групи; г) между етноса и неговите вътрешноетнически групи. Тези норми са своеобразни във всеки конкретен случай, променят се ту бързо, ту много бавно, съществуват негласно във всички области на живота и бита, във всеки етнос и във всяка отделна епоха се възприемат като единствено възможния начин на съвместен живот, затова те изобщо не са тежки и мъчителни за членовете на етноса. Щом влезе в съприкосновение с друга норма на поведение в друг етнос, всеки член на дадения етнос се учудва, обърква се и се опитва да разкаже на своите съплеменници за чудатостите на другия народ. Всъщност точно на тези разкази се крепи етнографията, която е толкова древна наука, колкото междуетническите връзки. Разликата между нейното първично състояние и научното обобщение е само в широтата на обхвата и систематизацията на сведенията, а и в това, че етнографът не се шокира от обичаите и обредите на другите етноси.

Да поясним мисълта си с няколко примера. След посещението си в Олбия^[77] древният атинянин възмутен разказвал, че скитите нямат домове, а по време на празниците си пият, докато паднат в безсъзнание. Скитите пък, като гледали вакханалиите^[78] на гърците, чувствали такава погнуса, че веднъж, като видели своя цар, гостуващ в Олбия, с венец на главата и тирс^[79] в ръка да участва в процесията на ликуващите елини, го убили. Юдеите ненавиждали римляните за това, че ядат свинско месо, а римляните смятали обрязването за противоестествен обичай. Рицарите, завладели Палестина, се възмущавали от арабския обичай на многоженството, а арабите смятали френските дами за безсрамни, защото ходели с открити лица и т.н. Такива примери има безброй.

Етнографската наука преодоляла тази първична непосредственост и въвела системния принцип в наблюденията като действаща норма на взаимоотношения на индивидите. Тази норма определя взаимоотношенията както между самите индивиди, така и между индивидите и колективите като цяло. Като пример ще вземем най-простия случай на брачно-сексуални отношения. Грубо казано, формите на такива отношения са много разнообразни: от моногамното семейство до пълната свобода на половите отношения. Например у едни древни народи наивността на девойката при бракосъчетанието била задължителна, а у други било прието тя предварително да се обучи в изкуството на любовта. Понякога разводът е лек, понякога труден, а в някои случаи изобщо е невъзможен. У едни народи, когато жените си лягат с чужди мъже, ги наказват за съпружеска невярност, а у други поощряват това (например уйгурите в оазиса Хами, както вече споменахме, така свикнали да преотстъпват жените си на преминаващите търговци, че дори след като забогатели покрай покровителството на Чингисидите, не искали да се откажат от този обичай, който изглеждал срамен на съседите им).

Точно по същия начин можем да анализираме и начините, по които се възприема чувството за дълг. Във феодална Англия или Франция васалът бил длъжен да служи на сюзерена само когато получава бенефиций^[80] („работна заплата“), ако му го отнемели, той имал право да премине към друг сюзерен (например към испанския крал). За измяна се смятало само преминаването към сюзерен от друга вяра, например мюсюлманската, но практически това ставало толкова често, че възникнал специален термин — ренегат.

Обратно, в Рим или в Гърция поемането на обществени задължения не се съпровождало с възнаграждение, а било дълг на гражданина на полиса. Между другото, тези граждани натрупвали такива богатства, докато служели на обществото, че практически многократно възнаграждавали труда си.

Силата на етническия стереотип на поведение е огромна, защото членовете на етноса го възприемат като единствено достойния, а всички останали — като „диващина“. Точно затова европейските колонизатори наричали индийците, африканците, монголите и дори руснаците диваци, макар те да имали право да кажат същото за англичаните. Китайското високомерие било още по безапелационно. Ето примерно какво се казва в географската справка от епохата Мин за Франция: „Намира се край югозападното море… В 1518 г. кралят й изпрати посланик с дарове от всички краища на страната и молба да признаем неговото кралство.“ [29, с. 638]

Свойството на стереотипа на поведение да се променя

Стереотипът на поведение на етноса е толкова динамичен, колкото и самият етнос. Обредите, обичаите и нормите на взаимоотношенията се променят ту бавно и постепенно, ту много бързо. Да вземем например Англия. Нима можем да разпознаем потомъка на свирепия саксонец, убивал келтските деца, във веселия бракониер Робин Худ или в стрелеца от „Белия отряд“^[81], а неговия пряк потомък — в моряка-корсар Франсис Дрейк или във войника с „железните хълбоци“^[82] на Кромуел? А техният наследник, чиновникът от лондонското Сити, ту е прецизен и предвзет през Викторианската епоха, ту — дългокос декадент и наркоман в XX в. А нали Англия винаги е била консервативна страна. Какво да кажем тогава за другите етноси, чийто облик се влияе не само от вътрешното развитие, но и от външните въздействия — културните заемки, завоеванията, които влекат след себе си принудителни промени в обичаите, и накрая, икономическия натиск, който принуждава хората да си сменят занаята и насилствено регулира потребностите на етноса?^[83]

Като говорим за стереотипа на поведение на етноса, винаги трябва да посочваме епохата, за която става дума. И не бива да мислим, че т.нар. „диви“ и „примитивни“ племена са „по-консервативни“, отколкото цивилизованите нации. Това мнение е възникнало само защото индианските, африканските и сибирските народи били слабо изучени. Достатъчно било в Канада да се организира продажбата на водка, а на Таити — на консерви, и тутакси бил променен стереотипът на поведение на дакота и полинезийците, при това промените много рядко били за добро. Обаче във всеки от случаите промените вървели по свой път, на база на вече формиралите се навици и представи. В това се крие неповторимостта на всеки етногенезисен процес и това е причината процесите на етногенезиса никога да не копират един от друг. Наистина и в този случай има закономерност, само трябва човек да умее да я открие.

Могат да бъдат посочени безкрайно много примери, включително и по отношение на стандартите на поведение, отнасящи се до юридическите, икономическите, социалните, битовите, религиозните и останалите взаимоотношения, колкото и сложни да са те, което е основен принцип на поддържане на вътрешната етническа структура. От гледна точка на хуманитарните науки описаното явление е известно като традиция и промяна на социалните отношения, а от гледна точка на естествените науки също толкова закономерно то се определя като стереотип на поведение, вариращ в локалните зони и във вътрешновидовите популации. Втората гледна точка, макар и да изглежда необичайна, както ще видим, е плодотворна.

И така, етносът е колектив от индивиди, които отделят себе си от всички останали колективи. Етносът е повече или по-малко устойчив, макар че възниква и изчезва в историческо време. Няма нито един реален признак за определяне на етноса, приложим към всички известни нам случаи. Езикът, произходът, обичаите, материалната култура, идеологията понякога са определящи, а понякога — не. Можем да извадим пред скоби само признанието на всеки индивид: „Ние сме такива, а всички останали са други!“. Доколкото това явление е универсално, можем да предположим, че то отразява някаква физическа или биологична реалност, която за нас е търсената величина. Тази „величина“ може да бъде разтълкувана само като анализираме възникването и изчезването на етносите и установим принципните различия между тях. За да разкрием тези различия, трябва последователно да опишем стереотипа на поведение на един или друг етнос. Но трябва да помним, че поведението на етноса се променя в зависимост от неговата възраст, която е удобно да пресмятаме от появата на този етнос на историческата сцена. Затова се налага да въведем в анализа начина на фиксиране на етнодинамиката, за да преминем към определяне на понятието етнос на второ приближение. Този начин е психологическият момент, от една страна, присъщ на всички хора без изключение, а от друга страна — достатъчно многовариантен, за да служи за индикатор на етническата динамика: отношението на етноса като цялост към категорията време.

Етносът и четирите начина за възприемане на времето

Какво е това „време“ никой не знае. Обаче хората са се научили да го измерват. Дори и най-примитивните народи, които нямат потребност от линейно отчитане на времето от някоя условна дата насам („от основаването на Рим“, „от Сътворението на света“, „след Рождество Христово“, „от Хиджра“, т.е. от бягството ма Мохамед от Мека в Медина и т.н.), различават деня от нощта, годишните времена, „живата хронология“ по датите на собствения си живот и накрая цикличността — седмица, месец, дванадесет години, където всяка година носи името на животно (тюркско-монголския календар). По данни от сравнителната етнография линейното отчитане на времето се появява тогава, когато етносът започва да усеща своята история не като изключително явление, а във връзка с историята на съседните страни. А с натрупване на знанията в съзнанието на хората времето започва да се дели на отделни части, т.е. на епохи, които са твърде неравни по продължителност, но са еквивалентни по наситеност със събития. Тук категорията „време“ влиза в досег с категорията „сила“ — причината, предизвикваща ускорението, и в частния случай историческия процес. [83, с. 143-157]

Разнообразието от системи за отчитане на времето показва, че то отговаря на сериозните промени в етнопсихологията, които пък, от своя страна, се определят от смяната на възрастта на етноса. За нашите цели е важна не тази или онази система за отчитане на времето, а различията в понятията минало, настояще и бъдеще.

Когато етническата общност навлиза в първия творчески период от своето формиране, водещата част от нейното население, която тласка цялата система по пътя на етническото развитие, натрупва материални и идейни ценности. Това натрупване в областта на етиката става „императив“ и по отношение на времето се трансформира в усещане, което можем да наречем „пасеизъм“. Смисълът му е в това, че всеки активен строител на етническата цялост чувства себе си продължител на делото на предците, към което той добавя още нещо: още една победа, още една сграда, още един ръкопис, още един изкован меч. Това „още“ показва, че миналото всъщност не е отминало, то е в човека и затова към него си заслужавала бъде прибавено нещо ново, защото по този начин, чрез това натрупване, миналото се придвижва напред. Всяка изживяна минута се възприема като увеличаване на съществуващото минало (Passe existente).

Резултат от този начин на възприемане на времето са подвизите на героите, доброволно отдали живота си за отечеството: спартанският цар Леонид — при Термопилите, консулът Марк Атилий Регул — край Картаген, Роланд — в Ронсевалската клисура, като в случая това се отнася в еднаква степен и за историческия бретонски маркграф и за литературния герой от знаменитата „Песен за Роланд“. Такива били богатирите-монаси Александър Пересвет и Роман Ослябя, послушници на Сергий Радонежки, загинали на Куликовското поле, и кераитският юначага Хадах Бахатур, увлякъл след себе си воините на Чингис хан, за да даде възможност на „своя природен хан“ да се скрие. 1123, с. 104] Европейците с такъв начин на мислене съграждат готически катедрали, без да увековечават своите имена, индусите изрязват удивителни статуи в храмовете си в пещерите, египтяните строят гробници, полинезийците откриват за съплеменниците си Америка и докарват оттам кумара^[84] (сладкия картоф). За всички тях е характерно, че не проявяват личен интерес. Те като че ли обичат своето дело повече от себе си. Но това не е алтруизъм: предметът на тяхната любов е в тях самите, макар и да не е само в тях. Те се чувстват не само наследници на велики традиции, но и част от тези традиции, и като отдават живота си за тях бързо (като воини) или бавно (като строители), те постъпват съгласно своя нервно-психофизически манталитет, който определя посоката и характера на тяхната дейност. Хора с такъв начин на мислене се срещат във всички епохи, но в началния момент на етногенезиса са малко повече. Щом те процентно започнат да намаляват, настъпва времето, което сме свикнали да наричаме „разцвет“, макар че по-правилно би било да го наричаме „време на прахосване“.

На мястото на пасеизма идва актуализмът. Хората с този начин на мислене забравят миналото и не искат да знаят за бъдещето. Те искат да живеят сега и за себе си. Те са мъжествени, енергични, талантливи, но това, което правят, го правят само за себе си. Те също вършат подвизи, но заради собствената си алчност, стремят се към високо положение, за да се насладят на своята власт, защото за тях е реално само настоящето, под което неизбежно се разбира своето, личното. В Рим такива са Гай Марий и Луций Корнелий Сула, в Атина — Алкивиад, във Франция — принц Конде, Луи XIV и Наполеон, в Русия — Иван Грозни, в Китай — император Ян Ди (605–618) от династията Суй. А писателите, художниците, професорите и т.н., които от време на време вършат някое грандиозно дело, за да прославят името си, просто е невъзможно дори да изброим! Такива са и веселите гуляйджии, бохемите и безделниците, те също живеят днес и сега мимолетен като целувка, но свой живот. Когато процентът на хората с този начин на мислене в състава на етноса се увеличи, то наследството, натрупано от жертвоготовните им предци, бързо се разпилява и това създава лъжливото впечатление за изобилие, поради което се говори за „разцвет“. Читателят може да е останал с впечатление, че авторът осъжда хората с такъв начин на мислене. Не! Тяхното възприемане на времето е също такова явление, както и усещането, описано преди това, и зависи не от техните желания, а от особеностите на висшата нервна дейност. Те не биха могли да бъдат други, дори и да искаха. Знаменитите сентенции „И един ден да е, но мой да е“ и „След нас и потоп“ не са цинични, а искрени, и когато в етноса има хора с такъв начин на мислене, това не води до неговото изчезване, а само спира растежа, което понякога дори е целесъобразно, защото, като не жертват себе си, тези хора не си поставят за цел да пожертват и съседите си, а стремежът към безгранично разширяване на етническия ареал се заменя с установяването на естествени граници.

Третият възможен и реално съществуващ вариант на отношение към времето и света е пренебрегването не само на миналото, но и на настоящето заради бъдещето. Миналото се отхвърля като нещо изчезнало, а настоящето — като неприемливо, и за реална се признава само мечтата. Най-ярък пример за този начин на възприемане на света са идеализмът на Платон в Древна Гърция, юдейският хилиазъм^[85] в Римската империя, сектантските движения, повлияни от манихейското учение (албигойството) и от маркионитското учение (богомилството). На футуристичното (както е по-правилно да го наричаме) въздействие се поддава и Арабският халифат, където от IX в. нататък бедуините в Бахрейн приемат идеологическата система на карматите^[86], която се разпространява в Сирия, Египет и Иран. В Египет карматите налагат своя династия — на Фатимидите, в Иран завладяват планинските крепости Аламут, Гирдкух и Ламасар (Ланбасар), откъдето диктуват своята воля на мюсюлманските султани и емири. Персите ги наричат исмаилити, а кръстоносците — асасини.

Идеологията на карматите е откровено идеалистична, но не религиозна. Според тяхното учение светът се състои от две половини, огледално отражение една на друга. От тази страна на света на карматите им е зле: тях ги потискат, обиждат и грабят. В антисвета всичко трябвало да е обратно: там карматите ще потискат, обиждат и грабят мюсюлманите и християните. Да се прехвърли човек в антисвета може само с помощта на „живия бог“ и назначените от него старци-учители, които изискват безусловно подчинение и заплащане в брой. Всъщност в тази система няма нищо религиозно. Представянето на дейността на карматите като борба на угнетените с феодалите отразява само една, при това не най-важната страна на въпроса. Фатимидите в Кайро и Хасан-и-Сабах в Аламут точно толкова потискали селяните, колкото и противниците им, макар понякога да използвали социалните противоречия в интерес на своята политика. Та може ли някоя банда или секта да изразява интересите на широките маси?

Обаче в древния Китай футуристичното възприемане на времето, проявило се в II в., довежда народа до селското въстание на „жълтите кърпи“ (184–204). Наред с истинските класови противоречия по време на управлението на династията Късен (Източен) Хан (25–220) даоистките учени се оказват изтикани от всички постове в държавната администрация от конфуцианците и са принудени да се прехранват, като лекуват болести и предсказват времето. Това мизерно съществуване не им е по вкуса и в техните среди се появява теорията, според която „синьото небе на насилието“ ще бъде заменено с „жълтото небе на справедливостта“. В действителност небето почервенява от отблясъците на пролятата кръв: в смутните времена след въстанието населението на Китай намалява от 50 милиона на 7,5 милиона души. Би било лекомислено да обвиняваме за всички бедствия само даоистката пропаганда, тъй като повечето участници в събитията нямали нищо общо с каквито и да било философски концепции. В нашия случай е важно само да отбележим, че тогава битува футуристичното възприемане на света и то се активизира, като същевременно пасеистичното запада, прокудено по някакъв начин от живота на народа. И неслучайно III в. се смята за епохата, която разделя древен от средновековен Китай. Новото натрупване на ценности — както идеологически, така и материални — започва в VI в. при династията Суй и се оформя в пасеистично течение през VII в. при династията Тан. Николай Конрад назовава това явление китайския Ренесанс, когато под девиза „да се върнем към древното“ се твори нова, оригинална култура, противопоставяща се на моралното разложение и грубостта на войнишките и номадските царства от епохата, наричана „Петте варвари“. [132, 119–149, 152-281]

Трябва ли да стигнем до извода, че футуристичното възприемане на времето се среща толкова рядко, че то просто е аномалия? Не, защото то е закономерно колкото и другите два начина на възприемане, но действа толкова пагубно на етническата общност, че всеки етнос загива изцяло или се затриват „мечтателите“, или „мечтателите“ обявяват своята мечта за постигната и стават актуалисти, т.е. започват да живеят като всички останали. Футуристичното възприемане на света е опасно за околните само в чистата си форма и във висока „концентрация“. Когато то е смесено с другите начини за възприемане на времето, често дори предизвиква симпатия. Например Йохан ван Лайден успява да нажежи до червено страстите в Монстер и неизбежно се стига до произтичащото от тях кръвопролитие, но съвременните баптисти са филистери и като такива в приетата от нас класификация стоят по-близо до филистерите католици, протестанти и атеисти, отколкото до своите идейни и духовни предци. С други думи, изповядването на идеи не отразява отношението към времето и не е свързано с него. Независимостта на футуристичното възприемане на времето се състои в това, че когато то възтържествува, предизвиква етническа дезинтеграция. Доколкото такива процеси се наблюдават във всички изследвани от нас периоди, то очевидно изчезването на етносите не е случайност, като впрочем и възникването на нови етноси. И едното, и другото представляват един и същ диалектически процес на етногенезис и ако ние, като хора, можем да симпатизираме на всякакво разположение на духа или на всякакъв начин на мислене, то, като учени, сме длъжни просто да определим съотношението и векторите, съставляващи величините в общото направление на изучавания процес.

Пасеизмът, актуализмът и футуризмът отразяват трите етапа на етническата динамика, но освен това би трябвало да има и наистина има система за оценка на категорията време, която съответства на статичното състояние на етноса. Тя се състои в пренебрегване на времето като такова. Хората с този начин на мислене не се интересуват от времето, защото те не извличат някаква полза от отчитането на времето за дейността, благодарение на която се прехранват. Тези хора (преди малко ги нарекохме филистери) живеят на всички етапи, но при наличието на другите категории са почти незабележими. Когато възтържествува „футуризмът“ и всички техни съперници изчезнат, от дупките се измъква неизтребимата посредственост и историческото време спира, а земята изчаква в готовност.

И така, като свързахме в едно всички линии на нашия анализ, се потвърди хипотезата ни за четирите етапа на етническо формиране. Това не е случайно, нито произволно умозаключение, а отражение на същността на процеса на етническо разпадане. Но ако анализът ни се изчерпваше с това, то не само етнологията, но и самите етноси отдавна да са изчезнали, защото всички те щяха да се разпаднат за изтеклото историческо време. Очевидно, наред с разрушителните процеси на вътрешноетническа еволюция съществуват и съзидателни, благодарение на които възникват нови етнически общности. Затова етническата история на човечеството не свършва и, докато на Земята има хора, няма да свърши. Защото етносът не е аритметичен сбор от човешки единици, а „система“ — понятие, което се налага подробно да разгледаме.

Популярното обяснение на понятието „система“

Пример за социална система, известен на всекиго, е семейството, което живее в общ дом. Елементите на тази система са членовете на това семейство и предметите за всекидневна употреба, включително мъжът, жената, тъщата, синът, дъщерята, домът, кладенецът, котката. Те образуват семейството до тогава, докато съпрузите не се разведат, децата не напуснат дома и не започнат сами да си изкарват хляба, тъщата не се скара със зетя, кладенецът не жабуняса и котката не народи котенца на чардака. Ако след всичко това те останат в дома дори ако там са прекарали водопровод, това вече не е семейство, а заселен парцел, т.е. всички елементи на живата и неживата природа са си на мястото, но системата на семейството престава да съществува. И, обратното, ако тъщата умре, домът се ремонтира, котката избяга, любимият син замине да учи, семейството се запазва въпреки промените в броя на елементите. Това означава, че реално съществуващ и действащ фактор в системата не са предметите, а връзките, макар те да нямат маса, заряд или температура.

Тази вътрешна връзка между отделните хора, които се отличават един от друг, е реална проява на системната връзка и не може да бъде определена чрез никакви други показатели.

Връзките в системата могат да бъдат както положителни, така и отрицателни, при това някои връзки в подсистемите с течение на времето могат да сменят знака си. Да продължим нашия пример. Връзката на новороденото с по-възрастните има определена насоченост и „тегло“^[87]. За него се грижат, възпитават го, учат го. Когато той порасне и стане глава на семейство, знакът на връзката се променя в противоположната посока: той започва да се грижи за родителите си и да учи своите деца. И, накрая, той самият остарява и отново се нуждае от грижи. Тази закономерност показва, че всяка система не е статична, а се намира или в динамично равновесие (хомеостазис), или в движение заради някакъв тласък или импулс, който се намира извън дадената система. Естествено, не е изключено този импулс да е ограничен за система от по-висш ранг, но механизмът на въздействие не се променя от това.

Семейството е нагледен пример за система. Обаче по-сложните системи, като например етносът, социалният организъм, видът, биогеоценозата, се подчиняват на същите закономерности, дори като вземем предвид, че те са построени на йерархичен принцип: подсистемите образуват системна цялост — суперсистема, суперсистемите — хиперсистема и т.н. По този начин наличието на всеобщи връзки, създаващи динамични стереотипи, е повече или по-малко устойчиво, но никога не е вечно.

И така, степента на устойчивост на етноса като система не се определя от неговата маса, т.е. от броя на населението и точността, с която се копират предците, а от средностатистическата съвкупност от връзки. Рязкото прескачане на определени граници води или до гибел, или до бурно развитие. Тъкмо това придава еластичност на етноса, позволява му да амортизира външните въздействия и понякога дори да ги регенерира, защото всяка система, изградена от много връзки, възстановява загубите като преустройва връзките.

След това популярно обяснение да преминем към научното определение, т.е. към кибернетиката и науката за системите дотолкова, доколкото те ще ни бъдат нужни.

Понятието „система“ в етнологията

Норберт Винер определя кибернетиката като наука за управлението и връзките в живите същества и машината. [175, с. 13] Голямото достойнство на кибернетиката е в метода на изследване на сложните системи, защото при изучаването на простите системи тя няма преимущества. [175, с. 18] Предметът, който изучава кибернетиката, са начините на поведение на обекта. „Тя не пита «Какво е това?»“, а „Какво прави това?“ [175, с. 13] „Затова свойствата на обекта са наименования на неговото поведение.“ [175, с. 21] „Кибернетиката се занимава с всички форми на поведение, доколкото те са регулярни или детерминирани, или могат да се възпроизвеждат. Материалността няма значение за нея, също както и дали се спазват или не се спазват традиционните закони на физиката.“ [175, с. 14]

Приведените твърдения показват, че етнологът, който се интересува от същността на феномена етнос и е принуден да съгласува собствените си наблюдения с известните му закони на природата, не бива да има абсолютно доверие в методите на кибернетиката на Норберт Винер. Кибернетичните методи могат да се използват в изследванията като коректив за екстраполация на емпиричните обобщения, но не и за нещо повече. Затова е целесъобразно да положим в основата на методиката за изучаване на етноса като система не мислите на Норберт Винер, а идеите на Лудвиг фон Берталанфи, който съчетава физикохимията и термодинамиката с кибернетиката.

Съгласно системния подход на Берталанфи [26, с.28] „системата е комплекс от елементи, които си взаимодействат“ [182, с. 12], т.е. обичайните елементи на информацията не са отделните факти, а връзките между фактите. Според Александър Малиновски „системата се изгражда от единици, чието групиране има самостоятелно значение, звена и подсистеми, всяка от които е единица от по-нисък ранг; това осигурява йерархичния принцип, който позволява изследването да се провежда на зададено равнище.“ [141, с. 145-150]

Като се опрем на този принцип, можем да разглеждаме етноса като система от социални и природни единици с присъщите им елементи. Етносът не е просто струпване на хора, които си приличат по едни или други черти, а система от индивиди с различни вкусове и способности, които създават различни продукти; тя включва още традициите, приютилата ги географска среда, етническото обкръжение, а също и определени тенденции, господстващи в развитието на системата. Тенденциите, т.е. насоките в развитието, са особено важни, защото „общото за всички множества е свойството на елементите да притежават всички видове активност, водещи до образуването на статични или динамични структури“. [172, с. 445] Прилагането на този подход към процесите на етногенезиса е свързано с решаването на проблема за историзма, тъй като динамичната система на историческото развитие включва всички наблюдавани факти и на нас ни остава само да анализираме тази част от световната история, която е свързана пряко с нашата тема.

По този начин можем да определим реалната етническа цялост като динамична система, която включва в себе си не само хората, но и елементите на ландшафта, културната традиция и взаимните връзки със съседите.^[88] Първоначалният енергиен заряд в такава система постепенно се изразходва, а ентропията^[89] непрекъснато се увеличава. Затова системата трябва постоянно да се освобождава от натрупаната ентропия, като обменя с обкръжаващата среда енергия и ентропия. Този обмен се регулира от управляващите системи, които използват запасите от информация, предаващи се по наследство. [184 с. 1 12]^[90] В нашия случай ролята на управляваща система играе традицията, която еднакво си взаимодейства и с обществената, и с природната форма на движение на материята. Повечето топлокръвни животни предават опита си на потомството. Оръдията на труда, речта и писмеността обаче отделят човека от всички останали бозайници, а етносът е форма на колективно битие, присъща само на човека.

Равнища и типове на етническите системи

Възприетият от нас подход позволява да заменим етническата класификация с етническа систематика. Класификацията може да бъде направена по всеки произволно избран признак: език, раса, религия, занаят, принадлежност към една или друга държава. Във всеки отделен случай това деление ще бъде твърде условно. А систематиката отразява именно това, което е заложено в естеството на нещата, и позволява човечеството да се изследва заедно с техниката и доместикатите (домашните животни и културните растения). Най-големите единици след човечеството като цяло (разглеждано като аморфна антропосфера — една от обвивките на Земята) са суперетносите, т.е. групи етноси, възникнали едновременно в един регион и проявяващи се в историята като пъстри цялости, състоящи се от етноси. Именно етносите са етническите таксони^[91], наблюдавани непосредствено. Те, от своя страна, се делят на субетноси, т.е. на подразделения, съществуващи само благодарение на това, че са част от единен етнос. Без този етнос субетносите биха се разпаднали и биха загинали.

Принадлежността към един или друг раздел от таксономията^[92] се определя не от абсолютната идентичност на индивидите, която в природата не съществува, а от степента на прилика в определен аспект на дадено равнище. На равнището на суперетноса средновековни мюсюлмани, да речем, арабите, персите, туркмените и берберите били по-близки помежду си, отколкото с членовете на западноевропейския етнос — „франките“, както тогава наричали всички католици в Западна Европа. А французите, кастилците и шотландците, влизащи в един суперетнос, били по-близки помежду си, отколкото с членовете на другите суперетноси — мюсюлманския, православния и т.н. На равнището на етноса си французите били по-близки помежду си, отколкото с англичаните. Това не попречило на бургундите да подкрепят Хенри V и да пленят Жана д’Арк, макар добре да разбирали, че вървят срещу своите. Но в никакъв случай не бива да свеждаме цялото многообразие на видимата история към осъзнаването на етническото единство, което само понякога се явява главен фактор, определящ поведението на човека. Затова пък усещането за етническа близост е налице винаги и може да бъде отнесено към природата на човека като инвариант^[93]. С други думи, колкото и пъстър да е етносът и колкото и да е разнообразна неговата структура, на дадено равнище той е цялост.

И най-интересното е, че историците практически вече са напипали възможността да прилагат този подход. Неволно те групират етносите в конструкции, които наричат или „култури“, или „цивилизации“, или „светове“. Примерно в XII–XIII в. има смисъл от такива понятия, които по онова време са означавали реално съществуващи цялости. Така Западна Европа, която била под идеологическото върховенство на римския папа и формалния (макар и никога неосъществен на практика) сюзеренитет на германския император, наричала себе си „Християнския свят“. При това западноевропейците противопоставяли себе си не само на мюсюлманите, с които воювали в Испания и Палестина, но и на православните ромеи и руси, а също така (макар да изглежда невероятно) на ирландските и уелските келти. Очевидно под „Християнски свят“ те не подразбирали религиозната общност, а системната цялост, която получила името си от произволно подбран индикатор.

По същия начин „Ислямският свят“ противопоставял себе си и на византийците, и на французите, и на езичниците тюрки, но от гледна точка на религията не бил единен. Ученията на шиитите^[94] (теистите), карматите (атеистите) и суфитите^[95] (пантеистите) твърде малко си приличали помежду си, а се отличавали и от ортодоксалната ислямска доктрина — сунизма^[96]. Но нали и християните европейци съвсем не били в дружески отношения помежду си. Но щом се сблъсквали с мюсюлмани или езичници, те тутакси намирали общ език и път за постигане на компромис. Това означавало, че например венецианецът можело да се бие с генуезеца, но само докато не се появят араби или бербери-мюсюлмани. Тогава бившите врагове вкупом се нахвърляли върху общия противник. От историята е известно, че най-жестоките войни често се водят между близки роднини. Същевременно те коренно се отличават от войните на равнището на големите системи. В този случай противникът се разглежда като нещо чуждо, пречещо и подлежащо на изтребване. Но личните емоции — гневът, ненавистта, завистта и т.н. — не са мотивите за проявяваната жестокост. Колкото по-далеч стоят една от друга системите, влезли в сблъсък, толкова по-хладнокръвно се провежда взаимното изтребване, като се превръща в подобие на лов на диви зверове. А нима можеш да се сърдиш на тигъра или на крокодила? И обратно, борбата вътре в рамките на системата няма за цел противникът да бъде изтребен, а да бъде победен. Тъй като противникът също е част от системата, то тя не може да съществува без него. Така предводителят на флорентинските гибелини Фарината дели Уберти помогнал на враговете на своята родина да победят, но не допуснал Флоренция да бъде унищожена. Той заявил: „Аз се сражавах с този град, за да живея в него.“ И той живял там до смъртта си, след като Арбия почервенява от кръвта на неговите противници^[97] — флорентинските гуелфи.

Но това не било нищо! Къде-къде по-жестоко се отнесли венецианците с Албериго да Романо — брат на знаменития гибелин Едзелино да Романо. Когато той им предал своя замък край Тревизо в 1260 г., шестимата му синове били умъртвени пред очите му, след това той бил обезглавен, а жена му и двете му дъщери били изгорени живи на площада в Тревизо. Защо били сторени тези безсмислени жестокости?

За да схване човек положението трябва да проумее, че „гуелфите и гибелините са алгебрични знаци, зад които може да се крие всякакъв смисъл“. [113, т. 1, с. 233] Смята се, че гибелините са били феодали, а гуелфите — бюргери, но пополаните^[98] от много градове били на страната на гибелините, някои гуелфи също ставали гибелини и обратно, а имало случаи двете партии да действат съвместно срещу арабите или гърците. Такива големи градски републики, като Генуа и Венеция, многократно преминавали от единия лагер в другия, водени изключително от политически сметки. [193] Тогава защо се леела тази кръв?

Как да се поддържа целостта на системата зависи от епохата или по-точно от фазата на етногенезиса. Елементите в по-младите системи контактуват твърде напрегнато, може да се каже страстно, което предизвиква и стълкновенията. Често кървавите разпри нямат нито идеен, нито класов смисъл и протичат в рамките на един социален слой, като например войната между Червената и Бялата роза в Англия или между привържениците на граф Арманяк и бургундите във Франция. Но тези междуособици поддържат целостта на етническата система и държавата повече, отколкото апатията на населението, макар тогава да се живее по-леко, защото етносите се разпадат и изчезват като цялост.

Както вече споменахме, често етническите системи не са еквивалентни на държавните образувания: един етнос може да живее в различни държави, а няколко етноса — в една. Тогава в какъв смисъл можем да разглеждаме етносите като системи?

Прието е системите да се делят на два идеални типа: твърди и корпускуларни или дискретни. В твърдите системи всички части (елементи) са нагодени така, че за нормалното функциониране на системата са нужни всички едновременно. В корпускуларните системи елементите си взаимодействат свободно, лесно се заменят с аналогични, като междувременно системата не престава да действа и дори е възможно част от елементите да бъдат унищожени и по-късно възстановени. Ако това не стане, системата се опростява, като границата на това опростяване е нейното унищожаване.

Възможно е и друго делене на системите: на отворени, които постоянно получават енергия и обменят с обкръжаващата ги среда положителна и отрицателна ентропия; и на затворени, които изразходват първоначалния си заряд, за да уравновесят своя потенциал с потенциала на обкръжаващата ги среда. Комбинацията от двете характеристики прави възможни четири варианта на системите: 1) твърда отворена; 2) твърда затворена; 3) корпускуларна отворена и 4) корпускуларна затворена. Това деление е условно, защото всяка действаща система съчетава всичките четири типа в себе си, но доколкото тя се намира по-близо до един или друг полюс, това деление е практически оправдано, защото ни позволявала класифицираме системите по степента, в която елементите са подчинени един на друг.

Когато изучаваме както държавната, така и етническата история, се сблъскваме с всякакви градации на системите от описаните типове с изключение на крайните, т.е. на твърдите и дискретните в чист вид, защото и едните, и другите не са жизнеспособни. Когато се повредят, твърдите системи не могат да се възстановят сами, а дискретните са лишени от способността да се съпротивляват на външните удари. Затова на практика срещаме системи с различна степен на твърдост, като тя е толкова по-голяма, колкото повече плодове на човешкия труд са привнесени в нея, и е толкова по-малка, колкото създаването й е подтикнато от природни процеси, които постоянно преобразуват съставящите я елементи. В тези граници е противопоставянето на техносферата и биосферата. Но къде е водоразделът между техносферата и биосферата, ако самият човешки организъм е част от природата? Очевидно границата между социо(техно)сферата и биосферата минава не само извън човешките тела, но и вътре в тях. Обаче от това различията не изчезват. Напротив, тук се натъкваме на реално взаимодействие между социалното и биологичното. Това е добре познато на всеки самостоятелно природно явление — етносът.

В идеалния случай етносът е корпускуларна система, но за да не бъде унищожена от съседите, хората, които го съставляват, създават собствени или заимствани институти, които се явяват спомагателни твърди системи по отношение на етноса. Такива например са властта на старейшините в рода, предводителството по време на лов или на война, задълженията по отношение на семейството и, накрая, създаването на държава. По този начин твърдите системи са социално-политически образувания: държави, племенни съюзи, кланове, дружини и т.н. Не е задължително системите от двата типа, т.е. етносът и държавата или племенния съюз да съвпадат, макар това да изглежда естествено. Да си спомним великите империи в древността, които обединявали разнообразни етноси, или средновековната феодална раздробеност на етносите. Очевидно, причудливите съчетания са точно толкова естествени, колкото и съвпаденията. Системите и от двата типа са динамични, т.е. възникват и изчезват в историческото време. Хомеостатичните етнически системи, чието изменение е свързано само с външни въздействия, изглеждат като изключения. Но не бива да забравяме, че хомеостазисът възниква след напрегнато развитие, когато силите, създали и движили системата, са изчерпани. Затова трябва да възприемаме статиката като забавено инерционно движение, клонящо към практически недостижима нула.

Структурата на етноса

Етносът винаги има повече или по-малко сложна структура, но тъкмо тази сложност осигурява устойчивостта му и благодарение на нея той успява да преживее векове на смутове, размирици и мирно залиняване. Принцип на етническата структура можем да наречем йерархичната зависимост на субетническите групи, като под субетнически групи разбираме таксономичните единици, намиращи се вътре в етноса като видимо цяло, без да нарушават неговото единство.

На пръв поглед тази теза противоречи на нашето схващане за етноса като елементарна цялост, но нека си припомним, че дори молекулата се състои от атоми, а атомите — от елементарни частици, което не противоречи на твърдението за цялост на едно или друго равнище: молекулярно или атомно, или дори на субатомно. Цялата работа е в характера на структурните връзки. Да поясним това с конкретен пример.

В своето село карелът от Тверска губерния нарича себе си карел, а щом отиде да учи в Москва — вече е руснак, защото в селото има смисъл карелите да се противопоставят на руснаците, но в града няма, тъй като различията в бита и културата са нищожни и са прикрити. Но ако нашият герой не е карел, а татарин, в Москва той ще продължи да нарича себе си татарин, защото религиозната отлика задълбочава етнографското различие с руснаците и то не е достатъчно малко, че искрено да се обяви за руснак. Татарин, попаднал в Западна Европа или Китай, е възприеман като руснак и той, самият, би бил съгласен с това, а в Нова Гвинея ще го приемат като европеец, само че не от „племето“ на англичаните и холандците.

Този пример е много важен за етническата диагностика и оттам за демографската статистика и етнографските карти. Та нали при съставянето на етнографските карти непременно трябва да се уговорим за вида и степента на детайлизиране, защото в противен случай няма да можем да отличаваме субетносите, съществуващи като елементи от структурата на етноса, от действащите етноси.

Нека сега да се спрем на взаимната зависимост или съподчинението в етносите.

Например французите са ярък пример за монолитен етнос, който включва в себе си, както вече стана дума, бретонските келти, гасконците от баскски произход, лотарингите — потомци на алеманите, както и провансалците — самостоятелен народ от романската група. В средата на IX в., когато за първи път е документирано етническото име „французи“, всички изброени народи, а също и някои други — бургунди, нормани, аквитани, савояри — още не представляват единен етнос и едва след хилядолетния процес на етногенезис образуват етноса, който наричаме французи. Процесът на сливане обаче не предизвиква нивелиране на местните обичаи, обреди и т.н. Те се съхраняват като провинциални особености, които не нарушават етническата цялост на французите.

Във Франция особено ясно можем да видим резултатите от етническата интеграция, защото по време на Реформацията събитията се стичат така, че в XVII в. французите-хугеноти са принудени да напуснат родината си. Като спасяват живота си, те загубват предишната си етническа принадлежност и се превръщат в немски дворяни, холандски бюргери, а повечето от тях — в бури, които колонизират Южна Африка. Френският етнос се избавя от тях, като от излишен елемент в и без това разнообразната структура. Обаче като социално-политическа цялост Франция не отслабва, а обратно, укрепва. Полята и градините, напуснати от ревностните хугеноти, преминават в ръцете на по-равнодушни хора, които в XVIII в. възстановяват стопанството, което повече не страда от вътрешни войни.

Възникналата етническа монолитност позволява на Наполеон да проведе мобилизация на населението и да създаде най-многобройната и послушна армия, след поражението на която Франция не се разпада, въпреки преживения провинциален сепаратизъм.

Саморегулацията на етноса

На някого може да се стори странно, че вменяваме на етноса способността да се саморегулира. Обаче етносът е динамичен в своето историческо развитие и като всеки дълготраен процес се стреми да поддържа своето съществуване с минимален разход на енергия. Излишното се отстранява чрез отбор и угасва. Всички живи системи се съпротивляват на опити те да бъдат унищожени, т.е. те са антиентропийни и се приспособяват към външните условия, доколкото това е възможно. А доколкото по-сложната структура повишава възможностите на етноса да се съпротивлява на външните удари, никак не е чудно, че там, където етносът при раждането си не е достатъчно пъстър, както например във Великорусия през XIV–XV в., той сам започва да отделя субетнически образувания, които понякога се оформят във вид на съсловия.^[99] В южните покрайнини се отделят казаците, а в северните — поморите. По-късно към тях се прибавят първооткривателите на новите земи (които на пръв поглед са представители на определено занимание) и вървящите след тях селяни, които се смесват с аборигените в Сибир и образуват субетноса на сибиряците или „челдоните“. Разколът в църквата води до появата на още една субетническа група — староверците, които етнографски се отличават от ядрото на руснаци. С течение на времето тези субетнически групи се разтварят в основната маса на етноса, но в същото време се появяват нови.

Например през втората половина на XVIII в. част от богатите дворяни започнали да наемат французи за възпитатели на децата си. След 1789 г. притокът на французи в Русия се увеличил и наред с езика, маниерите и вкусовете започнали да се разпространяват и френските възгледи, което създало нов стереотип на поведение на субетническо равнище.

Емигрантите поддържали руснаците по време на войната с Наполеон. А сетне традицията на възпитание в духа на европейската култура се създала по инерция, защото основният поток на живота, т.е. етногенезисът, поел по стария път. Европеизираните потомци на Евгений Онегин завършили дните си във „вишневите градини“ на Чехов, като отстъпили мястото си в живота на други субетноси.

Субетносите лесно се различават един от друг, защото етнографията от края на XIX в. работи именно на това равнище. Етнографите изучават обредите в бита, т.е. установения стереотип на поведение у тези групи от населението, които рязко се отличават от столичаните, примерно бита на олонецките селяни, но напълно пренебрегват живота на професорите в Петербург. Напразно, в днешно време това описание би било много полезно и интересно, а сега се налага да четем Антон Павлович Чехов, като се мъчим да доловим и отсеем неговия субективизъм. Накратко казано, субетносите могат да бъдат наблюдавани пряко, защото, от една страна, се намират вътре в етносите, а от друга — са носители на субетнически стереотипи на поведение, които ги отличават от всички други, като маниери, обноски, начини на изразяване на чувствата и т.н.

Субетносите възникват в резултат от различни исторически обстоятелства и понякога съвпадат със съсловията, но никога — с класите; те сравнително безболезнено се разсейват, като се заменят с други, външно различни, но със същите функции и съдби. Предназначението на тези субетнически образувания е да поддържат етническото единство по пътя на вътрешното неантагонистично съперничество. Очевидно, тази сложност е органичен детайл в механизма на етническата система и като такъв възниква в самия процес на етногенезиса. При опростяване на етническата система броят на субетносите се съкращава до един и това е знак, че етносът е в персистентно (отколешно) състояние. Но какъв е механизмът на възникване на субетносите? За да отговорим, трябва да слезем едно стъпало по-долу в йерархията, където се намират таксономичните единици, разделени на два разреда: консорции и конвикции. В тези разреди попадат малките племена, клановете, споменатите вече корпорации, местните групи и други обединения на хората във всички епохи.

Консорции и конвикции

Да се договорим за термините. Консорции ще наричаме групите хора, обединени от една историческа съдба. В този разред влизат „кръговете“, стопанските задруги, сектите, бандите и други подобни неустойчиви обединения. Най-често те се разпадат бързо, но в редки случаи се запазват няколко поколения. Тогава стават конвикции, т.е. групи хора с еднотипен бит и семейни връзки.

Конвикциите са със слаби съпротивителни сили (резистентност). Те се разяждат от бракове с лица извън групата (екзогамия) и се разбъркват от всяка сукцесия, т.е. от всяка рязка промяна в историческото обкръжение.

Оцелелите конвикции прерастват в субетноси. Такива са споменатите вече първооткриватели на новите земи — консорцията на безразсъдно смелите пътешественици, породила поколението на непоколебимите сибиряци и староверци.

Първите колонии в Северна Америка са създадени от консорциите на англичаните, превърнали се в конвикции. Нова Англия е основана от пуританите, Масачузетс — от баптистите, Пенсилвания — от квакерите, Мериленд — от католиците, Вирджиния — от роялистите, Джорджия — от привържениците на Хановерската династия. От Англия потегляли консорции, които не можели да се примирят или с Кромуел, или със Стюартите, а в новите земи, където старите спорове не били актуални, те ставали конвикции, които противопоставяли себе си на новите съседи — индианците и французите.

Първооткривателите на новите земи в Сибир и староверците останали в състава на своя етнос, но потомците на испанските конкистадори и на английските пуритани образували в Америка отделни етноси, така че тъкмо това равнище може да се смята за граница на етническото раздалечаване (дивергенцията). И трябва да отбележим, че очевидно най-древните племена някога са се образували по същия начин. Първоначалната консорция от енергични хора в условията на изолация се превръща в етнос, който в ония ранни времена ние наричаме „племе“.

На таксономно равнище консорциите остават в рамките на етнологията, но принципът на йерархична зависимост може да бъде продължен и по-нататък. На по-ниско равнище откриваме отделния човек, свързан с обкръжението му. Това би могло да бъде полезно за биографиите на великите хора. На още по-ниско равнище попадаме не на пълната биография на човека, а само на един епизод от живота му например, когато е извършил престъпление, което трябва да бъде разкрито. А още по-ниско — на случайна емоция, която не влече след себе си сериозни последствия.

Но трябва да помним, че това безкрайно раздробяване, което е в природата на нещата, не ни освобождава от потребността да откриваме цялостите на определено равнище, които са съществени за решаването на поставената задача.

Реалността на суперетноса „франки“

Под суперетнос ние разбираме група етноси, възникнали едновременно в определен регион, които са взаимно свързани, тъй като общуват икономически, идеологически и политически помежду си, което изобщо не изключва военните стълкновения между тях. Обаче за разлика от сблъсъците на суперетническо равнище, когато войните водят до изтребване на противника или неговото поробване (например контактите на европейците с аборигените в Америка през XVI–XIX в.), войните вътре в рамките на суперетноса водят само до временно надмощие (например войните между гуелфите и гибелините в средновековна Европа или междуособиците сред старите руски князе) при наличието на стремеж да се постигне компромис.

Подобно на етноса суперетносът в лицето на своите представители противопоставя себе си на всички останали суперетноси, но за разлика от етноса, суперетносът не е способен на дивергенция. Суперетносът се определя не от размерите, нито от мощта, а изключително от степента на близост между етносите. Моля ви временно да приемем тази теза без доказателства, като обещавам да ги приведа в края на книгата.

На пръв поглед всичко това изглежда странно, защото не е ясно откъде се появяват суперетносите? Очевидно става дума за по-различен характер на възникване, отколкото при етносите и още повече при субетническите цялости.

Но ако е така, то бихме могли да предположим, че затова досега не бе решена загадката за произхода на етносите, защото е трябвало да търсим решението на по-високо йерархично равнище. И следователно този или онзи етнос, който сме успели да съзрем или напипаме, е само вариант на суперетноса, в който той се включва като елемент от пъстрата системна цялост, тъй както колоната или кариатидата^[100] се включват в целостта на двореца, макар кариатидата да може да се разглежда, като застанеш пред нея, докато целият дворец може да се обхване с поглед само от голямо разстояние. Обаче без една кариатида дворецът ще продължи да функционира, а отмъкнатата статуя в най-добрия случай ще се превърне в музеен експонат, а в най-лошия — в строителен боклук. Нека да поясним тези мисли с примери от историята.

Суперетническото единство е реално не по-малко от субетническото. Още в ранното средновековие френският етнос се включва в цялост, която се нарича Chretiente и в нея влизат католическите страни в Европа, част от населението на които са ариани^[101] (бургундите) или езичници (фризите). Но по онова време никой не се интересува от такива детайли.

Обединената от Каролингите територия била населена от две големи етнически групи: тевтонците^[102] (teutskes), говорещи на немски, и валахите^[103] (welskes), говорещи на латински. При внуците на Карл Велики тези етноси заставили своите господари да разкъсат железния обръч на империята и в битката при Фонтане в 841 г. постигнали целта си: Карл Плешиви и Лудвиг Германски се заклели в 842 г. в Страсбург, че ще отстояват разделянето на империята по нации.

Но това раздробяване се оказало само началото. От кралството на западните франки се отделили Бретан, Аквитания и Прованс, а миниатюрната Франция се разположила между реките Маас и Лоара. Тази „териториална революция“ [201, с. 244-247] завършила с това, че законната тевтонска династия на Каролингите била свалена в самия Париж, където в 895 г. се възцарил граф Юд, син на Робер Силния, граф на Анжу.

Сто години се борили Каролингите срещу разпадането на своята страна, но етносите, които възникнали на базата на широкоспектърното смесване, упорито отказвали да се покоряват. В резултат от „феодалната революция“, завършила в X в., Западна Европа се разпаднала политически, но продължила да се представя като суперетническа цялост, като противопоставяла себе си на мюсюлманите (арабите), православните (византийците и ирландците^[104]), а също и на езичниците (славяните и норманите). По-късно тази суперетническа цялост се разширила, като погълнала англосаксонците, а след това западните славяни, скандинавците и унгарците, когато всички те възприели католическата вяра. Етническата пъстрота не възпрепятствала развитието на суперетноса.

Зараждането на суперетноса Византия

Ето и втори пример. В древността по Средиземноморието съществувала единна елинистична култура, която в процеса на своето развитие включвала още Лациум и финикийските градове. В етнически аспект тя напомняла западноевропейската, защото основното елинистично ядро не изчерпвало всички варианти на разностранната елинистична култура. Разбира се, Рим, Картаген и Пела имали своите местни особености и представлявали самостоятелни етноси, но в суперетнически смисъл се включвали в широкия кръг на елинистичната култура. Между другото, това не е нещо ново, но за нас е важно като отправна точка. Римското господство способствало за етническото нивелиране, а изравняването на правата на гръцкия език с латинския довело до това, че почти цялото население по Средиземноморието се сляло в един етнос.

Но през I в.сл.Хр. в Римската империя се появили нови хора, които не приличали на никого от съседите и през следващите два века образували нова цялост. Още щом се появили, те противопоставили себе си на „езичниците“, т.е. на всички останали, и наистина се отличавали от тях, разбира се, не по анатомични или физиологични признаци, а по характера на поведението си. Те се отнасяли по друг начин помежду си, мислели различно и си поставяли цели в живота, които изглеждали безсмислени на съвременниците им: стремели се към задгробно блаженство.

Елинистичният свят бил чужд на аскетизма, а новите хора създали Тиваида^[105]; гърците и сирийците прекарвали вечерите си в театрите и се любували на „танца на осата“ (древния стриптийз), а тези хора се събирали да беседват и сетне кротко се разотивали по домовете си; вече няколко века елините и римляните смятали своите богове за литературни герои и съхранявали култа към тях само като държавна традиция, а в бита се ръководели от многобройни поличби; новите проповедници и неофити обаче били абсолютно сигурни в реалността на отвъдното и се подготвяли за задгробния си живот. Като се отнасяли лоялно към римската власт, те отказвали да признаят нейната божествена природа и не се кланяли на статуите на императора, макар това често да им струвало живота.

Отликите в тяхното поведение не разрушавали структурата на обществото, ала новите хора предизвиквали яростна омраза у градските бедняци в етническата цялост, които искали те да бъдат изтребени, позовавайки се на принципа, че никой няма право да бъде различен. Не бива да смятаме, че причина за възникналата ненавист била разликата във възгледите, защото по това време необразованите езичници нямали никакви ясни и твърди убеждения, а у хората с новия начин на мислене те били много и различни.

Кой знае защо елините и римляните не се скарали с Митра^[106], Изида^[107], Кибела^[108] и Хелиос^[109], но само за Христос направили изключение. Очевидно в случая „общият знаменател“ не е идеологически или политически признак, а етнологически, т.е. поведенчески, който за елинистичната култура наистина бил нов и необичаен.

Както е известно, новата цялост победила въпреки огромните загуби. Изчезнали гностиците^[110], разпръснали си се по света манихеите^[111], отделили се в малки, затворени общини маркионитите^[112] (по-късно — павликяните^[113]). Само християнската църква се оказала жизнеспособна и породила цялост, която нямала собствено име за себе си. Условно ние ще я наричаме византийска или ортодоксална (православна) християнска цялост. Въз основа на раннохристиянските общини, разпространили се в V в. по всички краища на Римската империя и в редица съседни страни, възникнал етнос, който наричал себе си със старата дума „ромеи“. От V до X в. православната вяра приели българите, сърбите, унгарците, чехите, русите и аланите и тогава се създала суперетническата културна цялост на „Православния свят“, сломена в XIII в. от „франките“^[114], „турците“ и монголите. През XIV в. православната традиция възкръснала във връзка с възникването на великоруския народ.

Но не бива Московска Русия да се смята за културна периферия на Византия, защото местните традиции са направили от нея самостоятелна цялост. Ето какво е важното: теченията, които се отделили от Вселенската църква през V в. — несторианите и монофизитите^[115], въпреки че били прокълнати от Вселенските събори, продължили да се чувстват близки с православните, а простият църковен разкол^[116] в 1054 г., когато всяка от спорещите страни обявила другата за еретици, оформил вече станалото разцепление на единната суперетническа цялост: католичеството станало новата структурна система на „Християнския свят“.

Ареалът на „католическа“ Европа се отличавал от „византийския“ по характера на поведението на хората, които го населявали. В Западна Европа възникнали средновековните nations, от които израснали съвременните нации, рицарството, градските комуни и всичко останало, което отличава европейците от останалите суперетноси в света.

Но и след разкола от 1054 г. догмите на християнството останали същите, значи работата не е в тях и историята на религията само отразява като чувствителен индикатор дълбоките процеси както в социалната, така и в етническата история.

Упадъкът на суперетноса арабите през VII–X В.

Арабите са толкова древен народ, та в началото на нашата ера се появява усещането, че са загубили етническото си единство. Най-образованите араби живеели или във византийска Сирия, или в ирански Ирак и участвали в политическия и културния живот на тези империи.

За произхода на древните араби свидетелстват само легендите от Книгата Битие на Библията, а исторически е установено, че в продължение почти на цяло хилядолетие в Арабия живеели откъснати едно от друго племена на бедуини и градинари, които между другото се занимавали и с търговия и нямали дори общо име за себе си. Натуралното стопанство и оттам ландшафтът на обитаваната от тях страна преимуществено определяли техния бит и родово-племенния строй. Не възниквали никакви тенденции към обединяване, боеспособността на арабите била на най-ниското равнище и затова до VII в. Арабия била поле на съперничество между трите съседни държави: Римската империя, партско-сасанидски Иран и Абисиния (Аксум). Вътре в самата Арабия най-активни били юдейските общини Хиджаз и Йемен.

През VI в.сл.Хр. в цяла Арабия се наблюдава внезапен подем на поезията, който трябва да се разглежда като белег на активизация. Нима може да се сътвори хубава поезия без порив на чувства? В VII в. Мохамед започнал да чете проповеди за строго единобожие и като събрал около себе си малка група фанатични, непоколебими, безумно смели последователи, първата му работа била да унищожи поетите като свои конкуренти.

Членовете на мюсюлманската община скъсали предишните родови връзки, като образували нов, отделен колектив, който също както византийския имал верска доминанта и етногенетична природа, защото Мохамед обявил, че мюсюлманинът не може да бъде роб и приел в своята община тези роби, които изказвали на глас формулата на исляма. Пропагандата на новата вяра била предшествана и от инкубационен период на натрупване на етническа енергия.

Създадената консорция се превърнала в субетнос още докато били живи Мохамед и Абу Бакр. Като се разраснала от няколко десетки човека до няколко десетки хиляди души, мюсюлманският субетнос завладял цяла Арабия и наложил на арабите догмата на единобожието. Равнодушните търговци от Мека и бедуините от пустинята предпочели смъртта или робството пред лицемерното приемане на исляма. Така се създал нов етнос с променен стереотип на поведение, но членовете му продължили да наричат себе си „араби“.

Като използвал силата на покорените и външно приели исляма, вторият халиф Омар покорил Сирия, Египет и Персия, още при третия халиф Осман привидно приелите исляма проникнали и се настанили на високи длъжности в новата държава и използвали религиозния порив на първоначалния колектив за лично обогатяване. Ревностните пазители на вярата убили Осман, но това предизвикало взрив от негодувание сред тези, които не били фанатици, и започнала междуособна борба между приятеля на пророка Али и сина на неговия враг Моавия, в която „псевдомюсюлманите“ удържали победа. Обаче те не променили нито политиката, нито официалната идеология и продължили завоеванията под лозунгите на исляма.

Държавата на Омаядите, потомците на Моавия, всмукала в себе си не само арабски, но и сирийски, ирански, согдийски, испански, африкански, кавказки и много други елементи, като се разпростряла от Атлантическия океан до река Инд.

Арабите наложили на населението от различните етноси в халифата своя език и своята духовна култура (исляма), скоро повечето покорени народи възприели арабския като роден език, а там, където някои успели да запазят своя език, като в Персия например, повече от половината думи в литературния език били арабски. Но още през X в. халифатът се разпаднал на отделни области, които съвпадали с племенните ареали. Идрисидите (789–926), Рустамидите (777–909) и Зиридите (972–1152) били поддържани от берберите, Буидите (932–1062) — от планинските жители на Гилан и Дейлам, Саманидите (819–999) — от таджиките и т.н. Даже самите араби се разделили. Испанските араби развели зеленото знаме на Омаядите, иракските — черното знаме на Абасидите, египетските — бялото знаме на Фатимидите, а бахрейнските бедуински племена създали отначало община, а после държава на карматите и всички те фактически се обособили в отделни етноси, враждебни един към друг.

Накратко казано, през IX–X в. с халифата се случило това, което сполетяло империята на Карл Велики: живителните сили на етносите разкъсали железните обръчи на империите, както на християнската, така и на мюсюлманската, подобно на тревата, която разтрошава асфалта, за да избуи. Но политическото разделение нито в единия, нито в другия случай не нарушавало суперетническото единство, което се отразило на известни прилики в някои елементи на културата и литературния език (арабския и латинския). Мюсюлманският суперетнос се оказал значително по-жизнен от породилия го арабски етнос. В XI–XII в. идеите на халифата се отстоявали от туркмените-селджуци, а в XIII в. — от купените на пазарите за роби и зачислени в армията кумани (половци) и судански негри. Инерцията на системата, създадена от сподвижниците на Мохамед, се оказала грандиозна.

Сега да поставим въпроса можем ли да смятаме религиозната концепция за доминанта на описания процес? Като външна проява това е несъмнено. Но като се вгледаме в същността, работата става по-сложна. По философските си концепции карматството се отличава от исляма много повече, отколкото християнството или дори юдаизма [27, с. 202-247], и въпреки това то си е в рамките не само на суперетническата конструкция — мюсюлманската култура, но дори е вътре в собствения арабски етнос.

Турските наемници и мароканските главорези най-малко от всичко мислели за религията и въпреки това само те в XI в. подкрепили със сабите си сунитската права вяра. Да си спомним, че Мохамед бил предшестван от плеяда арабски поети — езичници, християни, юдеи, така че разцветът на поезията бил началното звено на описания процес, също както и развитието на посредническата търговия, ловът на негри, за да бъдат продадени в робство, и готовността на племенните вождове да бъдат наемани да се сражават срещу заплащане.

Обаче доминанта на целия процес на образуване на арабския етнос (а в суперетнически смисъл — на цялата мюсюлманска култура) бил все пак заченатият от Мохамед ислям, за когото предшестващата епоха на разцвет на арабската поезия била подходяща почва. Ислямът като символ станал обект на фанатично самоутвърждаване и способ за въвеждане на еднообразие. Обичайната поява при всяко вихрено настъпление на нова религиозна система (в качеството на своеобразни антитези) на различни ереси и модификации на религиозно-идеологическото съдържание само стимулирало бурното протичане на основния процес. По-нататък, както в рамките на собствения арабски етнос, така и в суперетническата култура се развил многолик интелектуален живот, който довел до разцвет на науката, изкуството и своеобразните форми на бита. Описаният процес служи като пример за формиране на суперетнос, който външно се характеризира с религиозно-идеологическа доминанта. Такива цялости отдавна са известни на науката: понякога ги наричат „културни типове“, а понякога „цивилизации“.

Към X в. енергията на арабско-мюсюлманския етнос се изчерпала, въпреки че икономиката била във възход, социалните отношения се нормализирали, а във философията, литературата, географията и медицината именно в тази епоха се родили максимален брой шедьоври. От воини арабите се превърнали в поети, учени и дипломати. Те създали блестящ стил в архитектурата, построили градове с пазари и училища, изградили напоителни системи, отглеждали прекрасни овощни градини, които осигурявали прехраната на растящото население. Но арабите се отучили да се защищават от враговете. Вместо епохата на завоевания настъпило времето на загубите.

Френските нормани отнели Сицилия от мюсюлманите, планинците от Астурия завладели централна Испания и я превърнали в „страната на замъците“ — Кастилия. Византийците си върнали Сирия (без Дамаск). Грузинците изтласкали арабския гарнизон от Тифлис. За да се избавят от бедите, арабите били принудени да викат на помощ туркмените, берберите и туарегите. И те ги спасили. В XI в. Алморавидите изтласкали испанците на север, а селджуките покорили Армения и Мала Азия. Но пришълците не защитавали етноса на арабите^[117], за който пет пари не давали, а суперетноса — „Света на исляма“, защото той станал за тях етнокултурна доминанта. Като навлезли в структурата на разпадащия се халифат, средноазиатските тюрки, суданските негри и дивите кюрди усвоили приетите там нрави, обичаи, възгледи и т.н., като станали продължители на делото на общината, създадена от Мохамед. Именно тези народи възпрели натиска на кръстоносците. И след всичко това оставала култура — произведения на човешките ръце, които не търпят развитие, а могат само се разрушават. Но разрушаването протичало бавно, а очарованието на тази култура обхващало все нови и нови области в Африка, Индия, на Малайския архипелаг и в Китай. Там тази култура надживяла с хиляда години подема на етноса, който я породил, и съществува и до ден-днешен.

Тази култура, която в X–XII в. възприела толкова много чужди елементи, донесени от инкорпорираните етноси, изменила своя облик и породила нови, чудовищно причудливи форми. Мюсюлманите, които били етнически чужди на арабите, станали шиити, исмаилити, суфити или изповядвали учения, които външно били правоверни, а всъщност си били оригинални и твърде далеч от първоначалния светоглед на сподвижниците на Мохамед и първите халифи. И — тъй като в тази епоха етническите разногласия се обличали във верска форма, то ако тръгнем по обратния път — от културата към етногенезиса, можем да открием и определим етническите контакти на всеки суперетнос, например между Средна Азия и Далечния Изток. На този сложен проблем ще бъде посветено друго специално отклонение от главната тема, когато авторът и читателите овладеят още няколко похвата на етнологическата методика.

Етническите реликти

В етническата история мотат да бъдат изброени повече от двайсет суперетноса, изчезнали в историческото време и заменени с днешните. Нека засега се опитаме да опишем механизма на изчезване на суперетносите, а за това как са възникнали и са се разпространили ще поговорим по-нататък. Нека да отбележим един важен детайл — често на мястото на грандиозен суперетнос, размит от историческите процеси, остават островчета, които са преживели епохата на своя разцвет и упадък.

Пример за подобни малки етноси са баските, албанците, редица кавказки етноси и любопитния и много устойчив етнос на ирокезите в Северна Америка. За разлика от повечето измрели или асимилирани племена в Северна и Централна Америка, ирокезите са съхранили своя брой (20 хил. души), своя език и своето противопоставяне на всички „неирокези“. Наистина те са променили своя бит и начин на живот и от воини са се превърнали в „музейни експонати“.

Реликтовите етноси са твърде много, при това част от тях измират, част от тях ги асимилират други етноси, а други, като ирокезите, съхраняват своето самосъзнание, повече или по-малко стабилния си брой и заеманата от тях територия. Тези етноси ние ги наричаме персистентни, т.е. надживели себе си и намиращи се във фазата на хомеостазис. Етнографията познава твърде много етноси-изолати, които благодарение на географското си разположение не общуват с други етноси или са въвлечени в такова общуване едва през последните сто години. Такива били много племена в Канада до появата на компаниите за изкупуване на кожи; индианците във вътрешността на Бразилия до началото на треската за какао; австралийците, докато там не се появили европейците; някои планински народи в Кавказ (дори след като руските войски завладели Гуниб^[118])

Има много други народи в Индия, в Африка и дори в Европа, които са повече или по-малко изолирани. Но, което е по-важно, изолати възникват пред очите на историците. Такива били исландците, потомците на викингите, които заселили своя остров в IX в. и за триста години загубили бойния дух на своите предци. Потомците на норвежките, датските и шведските викинги и на робините, заловени в Ирландия, в XI в. вече оформили малък, но самостоятелен етнос, който запазил някои традиции от старите времена и сключвал бракове в границите на своя остров. [195]

Когато представителите на даден етнос рядко общуват с чужденци, това неизбежно води до стабилизиране на отношенията вътре в етноса. Тогава възниква структура, която ние наричаме „застояла“, а в етноса настъпва „опростяване на системата“. Ще поясня това с нагледен пример. Обединените хамитски племена в Древен Египет формирали могъщ етнос и създали широко разклонена социална система. Тя включвала фараоните и съветниците, номарсите^[119] и воините, жреците и писарите, търговците, земеделците и бедните ратаи. Системата се усложнявала при стълкновенията с чужденците. Нубия и Сирия били завладени от професионалните военни, договорите с Вавилон сключвали опитни дипломати, а каналите и дворците строели специалисти — инженери, които се обучавали за тази работа от детинство. Широко разклонената система преживяла нахлуването на хиксосите и се възродила с обновена мощ. Но от XI в.пр.Хр. започнал процес на опростяване и съпротивителните сили на системата намалели. В 950 г. пр.Хр. властта в Египет преминала в ръцете на либийците. В 715 г. пр.Хр. над Египет господствали нубийците (етиопците), които загубили войната с Асирия и азиатците окупирали Египет, който вече престанал да се защищава. Саиската династия освободила страната, но тя се крепяла на копията на либийците и елините. В 550 г. пр.Хр. паднала и тя, след което Египет последователно бил владян от персите, македонците, римляните, арабите, берберите, мамелюците и турците. От всички социални групи към I в.сл.Хр. оцелели само земеделците-фелахи и малка група елинизирани граждани-копти. Фелахите станали изолати. Макар около тях да кипял активен исторически живот, на фелахите изобщо не им било до него. Те живеели в общество, което им било етнически чуждо, и в продължение на хиляда години били сами със себе си. Това можем да наречем етническа статика или покой, което означава, че развитието се забавило дотолкова, та при описанието можем да не го вземаме предвид.

Статика и динамика

Да се договорим за термините. „Статични“ или „персистентни“ условно ще наричаме тези народи, при които жизненият цикъл се повтаря без изменение във всяко поколение. Това, разбира се, не значи, че тези народи не изпитват външни въздействия. Често те дори загиват, когато се промени обкръжаващата ги среда, както например били унищожени тасманийците или били избити арауканите в Патагония. Понякога стабилните етнически групи, племена или народи избягват всякакви заемки от цивилизованите си съседи, но по-често те с лекота приемат това, което им подхожда, като същевременно не променят обичайния си ритъм на живот. Например алгонкинските племена още в XVII в. възприели на въоръжение мускетите и се научили да стрелят не по-лошо от френските и английските колонисти; патагонците за едно поколение в XIX в. се превърнали от пеши ловци в конници; тунгусите възприели кибрита и железните печки, твърде удобни за техните чумове^[120]. Но етническият облик на тези народи до XX в. си оставал предишният, а французите и испанците не станали нито алгонкини, нито араукани.

При „динамичните“ народи винаги възниква проблемът „бащи и деца“. Младото поколение не прилича на предишното. Променят се идеалите, вкусовете, обичаите, появява се категорията „мода“. Наред с появата на новото върви процес на забравяне на старото и тези промени се наричат развитие на културата. Динамичните народи също не са вечни. Те или изчезват безследно, или след като преминат през определен цикъл на развитие, се превръщат в статични, които, на свой ред, след различни трансформации стават динамични, но вече други. Изчезването понякога е свързано с гибелта на хората, съставляващи етноса, а по-често — с раздробяване на етническата общност, като оцелелите се асимилират от съседните етнически общности, така хората остават, но етносът като системна цялост изчезва. Ако част от етноса се съхрани като реликт, то той се превръща в изолат.

Това са крайни случаи, защото има колкото си щете градации в традициите и ако подредим всички известни ни етноси по степента на намаляваща консервативност, то ще се окаже, че „нулевото равнище“, т.е. липсата на традиции, не е достигнато от нито един етнос, защото в този случай той просто би престанал да съществува, разтваряйки се сред съседите си. Това разтваряне, което се наблюдава от време на време, никога не е резултат от целенасочените усилия на самия етнически колектив. И въпреки това етноси загиват, значи съществуват деструктивни фактори, благодарение на които това се случва. И доколкото няма етноси, напълно изолирани от външните въздействия, то следва да предположим, че всички етноси са смъртни.

А най-любопитното е, че понякога етносите предпочитат гибелта пред неприемливото за тях съществувание. Защо?

Изглежда, именно това право на смърт отличава етноса, намиращ се във фазата на хомеостатично равновесие със средата, от популацията на този или онзи животински вид. Смъртта на етноса всъщност е разпадане на системната цялост, а не поголовно изтребление на всички индивиди, които я съставят. Макар историята да е съхранила позорните страници за изтребване на отделни индиански племена от американците и на малки племена от етноса хунну — от китайците, то много по-често членовете на загиналия етнос влизат в състава на нови, съседни етноси. Затова премахването на етносите е по-скоро социално, отколкото биологично явление.

Съгласно диалектическия материализъм смъртта е необходим момент и закономерен резултат от жизнената дейност на организма. „Отрицанието на живота — пише Енгелс — по същество се съдържа в самия живот, така че животът винаги върви ръка за ръка със своя необходим резултат — смъртта, която постоянно се съдържа в него във вид на зародиш.“ [143, т. 20, с. 610] Този универсален закон на диалектиката действа и в процесите на етногенезиса.

Както човек може да бъде убит във всяка възраст, така и етногенетичният процес може да бъде прекъснат във всяка фаза. По-лесно е обаче да прекъснеш начеващ етногенезис, когато етносът още не е набрал сили, и завършван — когато тези сили вече са изчерпани. При това равнището на техниката и културата няма голямо значение, както и големината на населението.

Ирокезите създали през XV в. оригинална, развиваща се форма на съвместно съществуване — съюз на пет племена, който бил своеобразна република. Науа^[121] дали началото на ацтеките, а едва ли можем да смятаме, че държавата на Монтесума не се развивала от XIV до XVI в. (или по-точно от 1325 г., когато бил основан Теночтитлан^[122], до 1521 г., когато Кортес го превзел). В посочените примери става дума за етногенетични процеси, прекъснати с удари отвън в началото на своето развитие.

Още по-нагледен пример са древните евреи. В XV в.пр.Хр. скитащите племена хабиру нахлули в Палестина и завладели част от територията край река Йордан. По отношение на техническото равнище, селскостопанските умения и методите за водене на военни действия те не се отличавали от останалите семитски племена в Сирия и Арабия и отстъпвали на народите в Египет и Вавилон. Но този народ се развивал интензивно в етнически план и надживял своите съседи, докато не загинал като етническа общност^[123], покосен от „късите мечове“ на римската пехота. Обаче тази гибел съвпаднала (очевидно не можело да става дума за случайност) с етническата дивергенция на самия еврейски народ, когато фарисеите^[124], садукеите^[125] и есеите^[126] престанали да усещат, че са от една общност, и започнали да гледат един на друг или като на отстъпници и изменници (отношението на фарисеите и есеите към садукеите), или като на диваци (отношението на садукеите към есеите и простолюдието), или като на откъснала се от народа жреческа каста (отношението на садукеите и есеите към фарисеите). А по отношение на културното си равнище в I в. евреите не отстъпвали нито на римляните, нито на гърците.

От тези примери човек може да остане с впечатлението, че именно варварството таи в себе си сили, които с развитието на културата се изчерпват. Но и тази гледна точка не намира потвърждение в историята.

Европейските народи завоювали Африка и Югоизточна Азия в XIX в. и създали системата на колониалните империи, която в началото на XX в. обхванала почти цялата суша на планетата. В някои случаи това можело да се обясни с превъзходството във военната техника, но не винаги.

Например в Индий сипаите били въоръжени с английско оръжие и въпреки това били разбити от англичаните, които били и по-малко на брой. Турската армия през XVII–XVIII в. не отстъпвала по качеството на оръжията на руската и австрийската, обаче Евгений Савойски и Александър Суворов се оказали победители, въпреки по-малобройните си армии и отдалечеността си от снабдителните бази. Французите покорили Алжир и Анам не толкова за сметка на по-хубавите си пушки, колкото заради прославената храброст на зуавите^[127], оказала се много полезна в малката (антипартизанска) война. И, обратно, италианците, които разполагали с най-съвършените оръжия, загубили в 1896 г. войната с негуса^[128] Менелик, чиито воини били въоръжени с копия и кремъчни оръжия, а по древността на своята култура не отстъпвали на родените в Италия.

Това е то!

Всички изброени завоевания не могат да бъдат отделени от етногенетичния процес в Западна Европа, в резултат от който станало възможно създаването на нациите и колониалните империи, започнало още при феодализма. Но разширяването на ареалите на европейските етноси завършило в XX в. и станало ясно, че в историята не само на целия свят, но и на самата Западна Европа то е само един епизод; важен, кървав, героичен и противоречив, но така или иначе — само епизод, а не връх на еволюцията. Крахът на колониалните империи, на който станахме свидетели, показа, че процесът на етногенезиса е преминал през фазата на разцвета и историята тръгна в предишната си посока — Европа пак се върна в старите си географски граници. Следователно работата не е в равнището на техниката и културата и трябва да градим модела на етническо развитие на други принципи. „Нито един народ и нито една раса не остават неизменни. Те непрекъснато се смесват с други народи и раси и постоянно се променят. Те могат да изглеждат почти мъртви, а после отново да възкръснат като нов народ или като разновидност на стария.“ [155, с. 53]

Обаче така и не стана ясно защо етносите-изолати губят способностите си да се съпротивляват на враждебното обкръжение. Съгласно концепцията на Арнолд Тойнби за „отговора“ на „предизвикателствата“, те би трябвало да дават мощен отговор на предизвикателствата на враговете, а те или се предават, или се разбягват. Очевидно преходът към хомеостазиса, който позволява на етноса да съществува в изолация, е свързан със загубата на някакъв признак, стимулиращ резистентността му в ранните фази. Етносите-изолати са твърди само в едно — те не допускат чужденци в своята среда.

Инкорпориране

Забелязаната и описана особеност на етническия феномен обяснява затрудненията, които възникват постоянно при инкорпорирането на чужденци. За да влезе човек в чужд етнос, не е достатъчно той да има желание и дори да има простото съгласие на колектива, който го приема. Човек може прекрасно да се устрои в чуждата среда и пак да не стане свой. Ако, да речем, шотландец получи гражданство в Перу, той няма да стане перуанец, макар перуанците да са сложно съставен етнос, появил се сравнително скоро — в началото на XIX в. Но затова пък студентите-маори много лесно се натурализират в английските университети. Обяснението се крие в стереотипа на поведение, за който вече стана дума.

Шотландецът не е минал през обреда на инициация^[129] както потомците на инките, не е ходил всяка неделя на литургия като потомците на конкистадорите, неговите представи за добро и лошо, за благородно и долно, за красиво и грозно не са като на перуанците и ако доброто желание на пришълеца е достатъчно да стане гражданин на друга страна, то неговата воля не стига да се смени етноса. А маорите вече сто години живеят редом с англичаните и от детството си знаят как трябва да постъпват по английски. Училището, съвместните игри и деловите отношения влияят дори повече, отколкото смесените бракове. И докато в Нова Зеландия все още има смисъл маорите да се противопоставят англичаните, то в Кеймбридж съществено значение придобива противопоставянето на жителите на Нова Зеландия на обитателите на „добрата стара Англия“.

Доста по-трудно е приобщаването към малките етноси и към етносите, живеещи в условията на натурално стопанство, макар и там да има изключение. Например етнографът Луис Хенри Морган бил признат за свой от ирокезите, а френският пътешественик и търговец на кожи Етиен Брюле — от хуроните. Такива примери има много, но справедливостта изисква да отбележим, че Морган си останал и американски учен, а Брюле, който се подвизавал от 1609 до 1633 г. сред хуроните, бил убит от вождовете на племето за това, че настройва младежите срещу старите обичаи. Нещо повече, Владимир Богораз описва „руски чукча“ — момче-сираче, възпитано от чукчите, което не знаело руски език, но чукчите упорито го смятали за руснак и той самият се придържал към това мнение.

И така, инкорпорирането, което се използва за практически цели от незапомнени времена, винаги се натъква на съпротивата на фактори извън съзнанието и самосъзнанието, в областта на усещанията, които, както е известно, отразяват природните явления, а те невинаги правилно се интерпретират от апарата на съзнанието. Колкото и сложен да е този проблем, вече можем да направим извода, че етническият феномен е материален, той съществува извън и въпреки нашето съзнание, макар и да се локализира в дейността на нашата сома и в нашата висша нервна дейност. Той се проявява в оттенъците на характера и дейността на хората и се отнася към етнопсихологията. А тя не бива да се бърка със социалната психология, която се стреми „да обясни това, което правят хората, по пътя на изследванията… на петте функционални единици: действието, значението, ролята, личността и групата“. [213, с. 28] Социална група е тази група, която „се състои от хора, действащи съвместно като единно цяло“, т.е. хората „се разглеждат като участници в някакъв род действие“.

[213, с. 32] Такива са например… участниците във футболен мач или в някой „съд на Линч“. Сигурно е така, но това не е етнос! Пак там се отбелязва, че „европейските интелигенти, които се преселват в Америка… често знаят по-добре от американците тяхната история, законите и обичаите им. Обаче тези хора притежават «знания» за американския живот, но не го «познават». Те не са способни да разберат много неща, които всяко дете, израснало в САЩ, чувства интуитивно“. [213, с. 42] Същевременно (и това е много характерно) някои хора могат да се приспособят към живота в Америка, а други хукват обратно, въпреки че са започнали да печелят добре. Владимир Короленко прекрасно е описал това в повестта „Без език“^[130]. Очевидно съществуват различни степени на етническа съвместимост. При някои инкорпорирането е леко, при други — трудно, а при трети — невъзможно. В какво се крие причината за този странен феномен?

Етноси са съществували винаги, откакто на Земята се е появил неоантропът. И както показва историята на човечеството, фазите на това съществуване са все едни и същи: зараждане, разширяване, намаляване на степента на активност и или разпадане, или преход към равновесие със средата. Този типичен инерционен процес на системите, които обменят със средата информация и ентропия, винаги е особен, неповторим и, може да се каже, с оригинален ритъм. Именно това обстоятелство ограничава инкорпорирането. За да стане човек истински „свой“, трябва да се включи в процеса, т.е. да наследи традициите и идеалите на етноса, а това е възможно само в детството и при условие че инкорпорираният индивид не е възпитаван от своите истински родители. Във всички останали случаи инкорпорирането се превръща в етнически контакт.

Разликата между равновесието и развитието

Нека сега да разгледаме въпроса в какво се състои разликата между етносите-изолати и онези етноси, които се развиват бурно? В системата на реликтовите етноси не се води борба между членовете на етноса, а ако се появи съперничество, то не се стига до гибелта на загубилия. Преследват се единствено нововъведенията, които обикновено не са желани от никого. Но ако е така, то естественият отбор — един от факторите на еволюцията — замира. Остава само етноландшафното равновесие, на чийто фон е възможен само социален прогрес или регрес. Но в сложните и трудни условия на реадаптация и смяна на стереотипа на поведение естественият отбор възниква отново и образуваната от него популация или загива, или се превръща в нов етнос.

По този начин първичната класификация на етносите (от гледна точка на възникването им) се дели на два разреда, които рязко се отличават един от друг по редица признаци. (Вж. Табл. 1)

Предлаганото деление е основано на принцип, различен от прилаганите досега антропологични, лингвистични, социални и историко-културни принципи. Посочените в таблицата дванадесет признака на различия са инвариантни за всички епохи и територии. Както в класовото общество могат да съществуват перситентни етноси, така и в родовия строй индивидите се прегрупират, благодарение на което възникват нови племенни съюзи или военнодемократични обединения. Примери за първия вариант са остарелите робовладелски отношения в Арабия сред бедуинските племена; в Западна Африка — в Бенин, Дахомей и т.н.; сред тлинкитите в Северозападна Америка и сред планинците в Кавказ, които до XIX в. имали грузински робини и роби. Застинали феодални отношения се наблюдавали през XIX в. в Западен и Североизточен Тибет, в планински Дагестан, сред якутите и малайците. И обратно, ирокезкият съюз, възникнал в XV в., бил ярък пример за създаването на нов етнос в условията на общество, в което още не са се появили класи. Подобен процес протичал в родовата държава Хунну в III в.пр.Хр. и във военнодемократичния тюркски „Вечен Ел“^[133] в VI–VIII в.сл.Хр. Келтите в I хил.пр.Хр. несъмнено представлявали етническа цялост, като имали кланова система на обществени отношения.

Можем да посочим още много примери, но и тези са достатъчни. Всяко деление на материала при класифицирането му е условно, но тъкмо затова то е конструкция, която се определя от задачата, поставена от изследователя. Нашата цел е да установим мястото на създаването на етносите в многообразието от наблюдавани явления. И какво излезе? Оказа се, че възникването на етносите е рядък случай на фона на общото етноландшафтно равновесие, което не може да се разглежда като „изостаналост“ или „застой“ на едни или други уж непълноценни народи. Всички съвременни етноси, които са в „застой“, някога са се развивали, а тези, които се развиват сега, ако не изчезнат, и те един ден ще станат „стабилни“.

Етногенезисът и естественият отбор

От направените по-горе описания на феномена етнос следва, че социалните процеси са различни по своята природа. Съвпаденията между обществените и етническите ритми са случайни, макар те да се набиват на очи при повърхностното наблюдение, тъй като интерференцията при съвпадането на фазите усилва ефекта. Възникналият проблем трябва да бъде формулиран така: откъде се вземат силите, създаващи етносите? Такива сили непременно трябва да има, защото, ако ги нямаше, ентропията, която се определя от естествения отбор, много отдавна, още в епохата на палеолита, би изгладила всички етнически различия и би превърнала многообразното човечество в единна, безлична антропосфера.

Прието е да се смята, че естественият отбор винаги е длъжен да води до оцеляване на индивидите, които са по-приспособени в борбата за съществуване. Обаче Джон Холдейн отбелязва, че това се отнася за редките и разпръснати видове, които са принудени да се защищават от другите видове и от неорганичната природа. Но щом популацията стане плътна, отделните представители на вида започват да си съперничат един на друг. И дори някои индивиди да се окажат победители, самата борба е биологически вредна за вида. Например развиването на грамадни рога и бодли у самците им помага да извоюват лични победи, но често е начало на изчезването на вида. [206, с. 71 и сл.]

Тези съображения се отнасят и за човека, който е господстващият вид, най-горното завършващо звено на биоценозата. Отбелязаната от Джон Холдейн борба между индивидите вътре във вида няма нищо общо с вътрешновидовата борба за храна и нейните закономерности без никакво право се пренасят върху човешкото общество. Тук се наблюдава съвсем друга изострена борба за надмощие в стадото, ятото или глутницата, при това, колкото и да е неочаквано, именно победителите не оставят потомство. Следователно си имаме работа не със закона на Дарвин за оцеляване на най-приспособените индивиди, а със своеобразен ексцес, който не се отразява на еволюцията на колектива като цяло. Отборът, произтичащ от стълкновението на възрастните самци или от изгонването от стадото на подрастващите малки, не води до образуване на нови популации. Напротив, той е мощен фактор, който консервира признаците на мнозинството от индивидите, включително техния стереотип на поведение. И това е напълно разбираемо: всеки вид, който населява определен регион, влиза в неговата биоценоза и е приспособен към него по най-добрия начин. Това положение се нарушава само при изменение или на физикогеографските условия (например при продължително засушаване или стихийно наводнение, когато почвеният слой се покрива с наноси), или при миграции в региона на други видове, които променят равновесието в биоценозата.

Но влиянието на никой от екзогенните фактори не обяснява защо дори когато не стават катастрофи, едни етноси се сменят с други, като оставят в наследство на потомците само руини от архитектурни съоръжения, отломки от скулптури, откъси от литературни произведения, съдове от бита и смътни спомени за славата на предците. Очевидно за човека отборът има друго значение, на което Джон Холдейн отделя голямо внимание. „Биологичният отбор е насочен към онези признаци, от които зависи всеки член на етноса да има повече деца, отколкото другия. Такива са: способността за съпротива срещу болестите и физическата сила, но не и тези качества, които служат за увеличаване на етноса (или вида) като цяло, заради което особено се ценят от хората.“ Според Холдейн гените на мъчениците на идеите и науката, на храбрите воини, на поетите и артистите се срещат все по-рядко и по-рядко в следващите поколения. За нашия анализ обаче е важно друго — каква е равносметката от този процес в по-нататъшната съдба на етноса, разбира се, не от гледище на обществото, а от интересуващата ни в този момент популационно-генетична гледна точка? Джон Холдейн формулира това положение така: „Естественият отбор действа на измененията, които имат адаптивен характер, а тези изменения не са насочени във всички посоки. Повечето от тях водят до загуби в сложността на строежа или до редукция на органите, т.е. до дегенерация.“^[134] [206, с.82]

Тази теза, доказана от Холдейн, на пръв поглед противоречи на ученическите ни представи за еволюцията като прогресивно развитие. Но щом приложим диалектическия метод, това противоречие изчезва яко дим. Видовете или се израждат, или се стабилизират и се превръщат в персистентни (реликти, надживели собственото си развитие), но възникват нови видове, по-съвършени от предшестващите. Обаче и те ще отстъпят мястото си под слънцето на онези, които идват след тях, но засега узряват за бъдещето. Влечугите заменят гигантските амфибии, бозайниците — динозаврите, а съвременният човек — неандерталеца. И всеки възход се предшества от дълбок спад.

Да преведем това на езика на етнологията и да го приложим към нашия материал в качеството на модел за най-простия образец — локализирания (териториално), затворения (генетично) и оформящия се сам (социално) етнически колектив.

Алтруизмът или, по-точно, антиегоизмът

Веднага, щом се появи на бял свят, новороденият етнос автоматично се включва в световния исторически процес. Това означава, че той започва да взаимодейства със съседите си, които винаги са враждебни към него. Пък и не може да бъде другояче, защото появата на нещо ново, активно и необичайно разрушава установения и харесван начин на живот. Богатствата на региона, в който се е родил етносът, винаги са ограничени. Преди всичко това се отнася до запасите от храна. Напълно разбираемо е, че тези, които спокойно са си живели при установения ред, изобщо не биха желали да бъдат притеснявани или да отстъпват мястото си на други, чужди, неразбираеми и неприятни за тях хора. Съпротивата срещу новото възниква като естествена реакция на самозащита и винаги приема остри форми, най-често на война за изтребване до крак. За да победи или поне да отстои, вътре в етноса трябва да възникне алтруистична^[135] етика, при която интересите на колектива застават над личните. Такава етика откриваме и сред стадните животни, но само при човека тя приема значението на фактор, който единствено съхранява вида. Алтруистичната етика винаги съседства с егоистичната, при която личното плюс семейното стои над общественото, но тъй като интересите на личността и на колектива често съвпадат, остри сблъсъци възникват рядко. От гледна точка на съхраняването на човешкия аналог на таксона „вид“, т.е. на етноса, съчетаването на двете етични концепции създава оптимална ситуация. Функциите са разделени. „Алтруистите“ отбраняват етноса като цяло, а „егоистите“ го възпроизвеждат в потомството. Но естественият отбор води до съкращаване на броя на „алтруистите“, което прави етническия колектив беззащитен и с течение на времето съседите поглъщат етноса, лишен от своите защитници. А потомството на „егоистите“ продължава да живее, но вече в състава на други етноси, като си спомня за „алтруистите“ не като за свои защитници-герои, а като за опърничави и заядливи хора с лош характер.

Има само един начин да проверим, доколко е приложима тази формула към историческия материал. Нека се спрем по-подробно на този начин. Етиката разглежда отношението между това, което е, и това, което трябва да бъде, като представите за тях се менят във всяка епоха. Тези изменения доста внимателно се фиксират от авторите на източниците, които по отношение на другите неща никак не се стесняват да изкривяват фактите. Тук обаче те са искрени, защото не описват действителността, а идеала, който на тях самите им се струва несъмнен. Така, за да определим смяната на поведенческия императив, можем да използваме историографията и дори художествената литература от миналите епохи, като не ги приемаме за източници на информация, а за факти, подлежащи на критично изследване, с чиято помощ да установим как протича този процес в естествени условия. Да вземем за пример някой завършен отрязък от историята на някоя народност (не на държавата, не на политическите институции, не на социално-икономическите отношения, а именно на етноса), който е достатъчно добре известен на читателя, и бегло да разгледаме неговите фази. Подходящ пример е градът държава Древният Рим. Ако пренебрегнем легендарния период на царете, от първата сецесия (оттеглянето на плебеите на Свещената планина, след което се постига компромисът с патрициите), която определя характера на обществените отношения, до едикта на Каракала (признаването на провинциалните поданици на Рим за римляни), т.е. от 494 г. пр.Хр. до 212 г. сл.Хр., лесно може да се проследи еволюцията на отношенията между „алтруистите“ и „егоистите“. Впрочем още в древността това вече са направили римските историци, като са нарекли този процес „упадък на нравите“.

В първия период — до края на Пуническите войни — както съобщават авторите на източниците, не липсвали герои, готови да загинат за отечеството. Муций Сцевола, Атилий Регул, Квинкций Цинцинат, Емилий Павел и мнозина, подобни на тях, навярно до голяма степен били създадени от патриотичната легенда, но по-важното е, че именно подобни личности служели като идеал за поведение. В епохата на гражданските войни положението рязко се променило. Герои станали вождовете на партиите: Марий и Сула, Помпей, Крас или Юлий Цезар и Серторий, Юний Брут или Октавиан Август. Те вече не отдавали живота си за отечеството, а го рискували в интерес на своите партии, непременно с изгода за себе си. В епохата на Принципата също имало доста храбри и енергични мъже, но всички те действали открито в личен интерес и това се възприемало от общественото мнение не само като подобаващо, но и като единствено възможното поведение. Императорът и пълководците вече били хвалени, че добросъвестно изпълнявали задълженията си, т.е. че не били безчестни и безсмислено жестоки, а това означава, че ги възприемали като „разумни егоисти“, защото това било изгодно и на тях. В миналото останали партиите на оптиматите и популарите^[136] и на преден план излезли групите на тези или онези легиони — например на сирийските, галските, панонските и т.н., които се сражавали помежду си изключително заради властта и парите. При династията на Северите тържествувал идеалът на силата и изгодата и никак не е случайно, че тъкмо по това време римският етнос, който се наричал Populus Romanus, започнал да се разтваря сред народите, завоювани от него самия.

Аналогична картина виждаме в средните векове в Западна Европа, когато най-актуалното занимание е войната с мюсюлманите. Образите от първите епични поеми — Роланд и Сид — са паладини^[137] на християнството. Всъщност обаче първият бил маркграф ма Бретонската марка^[138] и не бил убит от маврите, а от баските, а вторият бил просто безпринципен авантюрист. Какво пък: идеалите са алтруистични и героични. По-късно — във втория период — героят не забравя себе си. Такива били Кортес и Писаро, Вашку да Гама и Албукерки, Франсис Дрейк и дон Хуан Австрийски, победителят при Лепанто. И никой не ги обвинявал в това, че наред с храбростта откровено проявявали и корист, дори напротив, този факт предизвиквал възхищение и одобрение. Минава време и герой става наемният войник, които се интересува само от собствената си кожа, макар никой да не отрича, че притежава ум, търпение и самообладание.

Видно е, че променящият се в разни посоки идеал е индикатор за настроението на колектива, защото отношението на автора към героя е емоционално и следователно съзнателната лъжа е изключена. А тези настроения изразяват далеч по-дълбоката същност — изменението на стереотипа на поведение, който е реална основа на етническата природа на човешкото колективно битие.

Но същевременно трябва да държим сметка за сферата на съзнанието, тъй като само то дава възможност да стигнем до оптимално решение в ситуации, които не могат да не бъдат изострени. Дотогава, докато новата етническа система не се формира и не набере инерция, процесът може да бъде прекъснат от външна намеса и следователно няма място за твърдо детерминиране (фатализъм).

Изтребването на реликтовите етноси

При такава постановка на въпроса можем да отговорим защо измират етносите и то толкова често, че от всички, за които имаме сведения от началото на писмената история в III хил.пр.Хр., не е оцелял нито един, а от тези, които живеят и се подвизават в началото на нашата ера, са останали неколцина. Дължим този отговор и заради факта, че непреките потомци на древните римляни, елини и асирийци, които са се променили до неузнаваемост, живеят и досега, но вече не са нито римляни, нито елини, нито асирийци, защото са заимствали от предците си само генофонда.

Нека да потърсим аналогии в палеонтологията, която наред с другото се занимава и с проблема за измирането на популациите. Тук не е от съществено значение колко е голям изучаваният обект, защото можем да предположим, че има обща закономерност в процесите на измиране.

Оцелели се оказват, колкото и да е странно, най-слабо развитите видове, които са най-малко приспособени към природната обстановка през изминалите ери. Затова пък някогашните царе на природата — динозаврите, мастодонтите, саблезъбите тигри, пещерните мечки и пещерните лъвове — изчезват напълно, въпреки че нямат достойни съперници.

Измирането на видовете се съпровожда от постепенното съкращаване на ареала и конкуренцията на съседните видове, които изтикват от биохора^[139] обречените видове. Остава обаче неясно в какво се изразява тази „обреченост“?

Без да се нагърбваме да решаваме проблемите на палеобиологията, можем да кажем, че в етнологията тя се крие в структурата на етноса. При равни други условия (големина, техника и т.н.) усложняването на структурата повишава нейните съпротивителни сили спрямо враждебното обкръжение, а опростяването — ги намалява. Ето защо пълноценни във физическо и интелектуално отношение народи, като индийците или полинезийците например се оказват безсилни пред колонизаторите, които съвсем не са най-добрите представители на своите народи. Затова най-голямата опасност както за етносите, така и за природата са съседите, които в процеса на своето развитие не са загубили способността си да се приспособяват и така да разширяват своя ареал. Ако такъв враг не се появи, реликтовият етнос може да съществува неограничено дълго време. [180] Но никак не е изключена гибелта, дори изтребването до крак на развиващите се етноси, ако те се сблъскат с непреклонната съпротива на по-агресивни съседи. Ще се ограничим с един нагледен пример — тюрките през VI–VIII в. (тюркютите).

От 550 до 581 г. един малък алтайски етнос — тюркютите — господствал в цялата Велика степ от Китай до река Дон и от Сибир до Иран. Системата, която се наричала „Вечен Ел“, била гъвкава и разклонена. В нея намерили своето място степните и планинските племена, жителите на оазисите в Согдиана и на обширното по това време долно поречие на Волга, търговците и овчарите, будистите и поклонниците на огъня, наред със самите тюрки-воини, които почитали „синьото небе и черната земя“.

Но Китай, обединен от династията Суй (589–618) и от победоносната табгачска империя Тан (619–907), бил по-силен и по-агресивен. Китайците не успели да сломят съпротивата на тюрките с военна сила, но по пътя на дипломацията съумели да разделят единния каганат на Западен и Източен, а после да изолират степните жители от оазисите в басейна на Тарим, които те окупирали, и в Согдиана, като по този начин я принесли в жертва на арабите.

След това китайците настроили уйгурите, карлуките и басмалите срещу тюрките и така успели да разгромят тюркската орда в 747 г., като победителите не вземали пленници. Самите китайци обаче приели тюркските бегълци и ги зачислили в пограничните войски. Тези „щастливци“ загинали в 756–763 г., когато взели участие във въстанието на Ан Лушан срещу произвола на китайската бюрокрация. Освен китайците, срещу въстаниците се изправили степните уйгури и планинците-тибетци, така че мърдане нямало. Изолираната и по този начин опростена система загинала. И навсякъде, където се среща подобен сблъсък, механизмът на процеса си остава един и същ.

Йерархия на етническата таксономия

Етническата систематика се отличава от социалната класификация. Те съвпадат много рядко. Употребата на едната или другата зависи от аспекта на изследването, т.е. от гледната точка, от която се разглежда веригата от исторически събития. А гледната точка се определя от задачата, която си е поставил изследователят, като той определя и степента на приближение, която отговаря на неговите цели. Фактът, че тази задача многократно е поставяна досега и така и не е получила удовлетворително решение (Джамбатиста Вико, Освалд Шпенглер, Арнолд Тойнби) [26, с. 65-68] не бива да пречи на изследователя да продължава опитите за емпирично обобщение, колкото и трудни да са те. За разлика от редица автори, които изясняват как протича процесът, ние можем да отговорим на въпроса, кое именно се променя, макар че така ще стигнем до едностранчив модел, който ще характеризира само определени аспекти на явленията. Но нали създаването на концепция е в основата на всяка историческа интерпретация, което и отличава историята („търсенето на истината“) от хрониките или от простото изброяване на събитията. Ние се позоваваме на натрупания от историческата наука разнообразен материал, затова обект на изследване не са „душата на културата“ на Шпенглер и „различимите сфери на изследване“ на Арнолд Тойнби, а системата от фази на етногенезиса на едно или друго равнище, в една или друга определена епоха. За следващата епоха, настъпваща в историческото време, подредбата на съставните елементи вече ще бъде друга.

Сега вече можем да построим етническата йерархия в най-общ вид, като същевременно уточним значението на термините.

Антропосфера — биомасата на всички човешки организми.^[140]

 

Етносфера — пъстрата антропосфера^[141], т.е. съчетанието от системните етноландшафтни цялости, които винаги са динамични.

 

Суперетнос — група етноси, възникнали едновременно в един регион и проявяващи се в историята като пъстра цялост.

 

Етнос — устойчив, естествено образувал се колектив от хора, противопоставящи себе си на всички останали подобни колективи и отличаващи се със своеобразен стереотип на поведение, който закономерно се променя в историческото време.

 

Субетнос — елемент от структурата на етноса, който си взаимодейства с останалите. При опростяване на етносистемата във финалната фаза броят на субетносите се съкращава до един, който става реликт.

 

Таксономични единици от един клас:

 

Консорция — група хора, обединени от една и съща историческа съдба; тази група или се разпада, или преминава в конвикция.

 

Конвикция — група хора, обединени от еднотипен бит и семейни връзки; понякога прераства в субетнос; не е обект на историята, а на етнографията.

Като се договорим, че под етногенезис няма да разбираме само началния момент, когато етносът се появява на историческата арена, а целия процес на развитие до превръщането на етноса в реликт и изчезването му, за което ще стане дума по-късно, можем да изведем следната дефиниция: всеки непосредствено наблюдаван етнос всъщност представлява една или друга фаза на етногенезиса, а самият етногенезис е дълбок процес в биосферата, който се разкрива само при неговото взаимодействие с обществената форма на движение на материята. Следователно външните прояви на етногенезиса, достъпни за изучаване, имат социален облик.

И тук възниква основният въпрос: защо възникват процесите на етногенезис, които пораждат изучаваните от етнографите етноси? Според широко разпространеното мнение новите етноси възникват при тясно съжителство в резултат от взаимното асимилиране на първичните етнически субстрати. [115, с. 43-46] Взаимната асимилация при образуването на етноса е необходима, но това не е достатъчно.

Край бреговете на Рейн французите и германците живеят в съседство повече от хиляда години, изповядват една и съща религия, използват едни и същи предмети в бита, учат се да говорят езика на съседите, но не се сливат, тъй както австрийците не се сливат с унгарците и чехите, испанците — с каталонците и баските, а руснаците — с удмуртите, вепсите и чувашите.

Понякога, много рядко, се случва етносите в един регион да се слеят, но тогава първоначалните етноси изчезват, а в замяна на това се появява нов етнос, който не прилича на нито един от предишните. В началото членовете на новия етнос още не могат да свикнат със своята самобитност, но второто или третото поколение установява, че се различава от предците. И не бива да смятаме тези явления за резултат от взаимната асимилация, защото те се случват рядко и протичат много бързо, почти като взрив. Следователно за възникването им е нужен някакъв допълнителен фактор, който предстои да открием. Освен описания има още един начин за възникване на етносите, който не прилича на първия. Често в резултат от историческите перипетии група хора се откъсват от даден етнос и сменят своето местожителство. С течение на времето тези хора си изработват нов стереотип на поведение и загубват връзката с метрополията. Понякога тези групи загиват, но често се смесват с аборигените или с други преселници и образуват самостоятелни етноси. Като примери за втория вариант могат да послужат американците от англосаксонски произход, скъсали връзките си с англичаните в края на XVIII в.; потомците на испанските конкистадори — креолите; внуците и правнуците на холандските, френските и северногерманските селяни — бурите; сикхите, откъснали се от останалите индуси в XVI в. и премахнали системата на кастите; бурятите — тези монголи, които на курултая^[142] в 1688 г. предпочели съюза с руснаците пред подчинението на манджурите, и други подобни, които превратностите на историческата съдба са откъснали от основния етнос.

Лесно се вижда и непременно трябва да отбележим, че генезисът при двата варианта е различен и характерът на промените в двата случая няма нищо общо. Във втория вариант новосъздадените етноси остават в орбитата на своята култура, като придобиват само местни особености. В първия случай имаме работа със съвсем ново явление, което съхранява институциите на народите, които са го породили само като отживелици или заемки. Очевидно първият вариант е истинският етногенезис, при който се раждат нови суперетноси, докато вторият вариант само увеличава суперетническото многообразие. Така САЩ съвсем не са суперетнос, а просто презокеанско продължение на романо-германска Европа и отчасти на Африка — за сметка на търговията с роби. Остатъци от американските суперетноси са атабаските, сиу, алгонкините и други племена. Затова по-нататък ще става дума само за първия вариант и, доколкото историята е наука за събитията, а събитията произтичат от стълкновенията по време на контакти, то тъкмо на тези контакти трябва да отделим особено внимание. Тази тема вече беше засегната, но не достатъчно.

Контакти на различните равнища

Като се връщаме на проблема за етническите контакти, трябва преди всичко да поставим въпроса за равнището, на което се осъществява контактът (вж. Табл. 2). Съчетаването на две и повече консорции и конвикции не е устойчиво. То води или до разпадане, или до образуване на устойчива форма на субетнос. На субетническо равнище смесването се разглежда като „неравностоен брак“ с индивид, който „не е от нашия кръг“, като при това степента на социалната стълбица не е от значение. Така още през XIX в. казаците гледали на брака със селяните и дори с дворяните като на „неравностоен“, въпреки че дворяните били много по-богати и по-знатни от казаците.

Веднъж чух сентенция, която трябва да е възникнала в Смутното време^[143]: „В Писанието е казано: евреите да нямат нищо общо със самаряните, а казаците — с дворяните.“

Естествено, нищо подобно не е казано в Светото писание, но затова пък твърде много напомня на отношението на кюрдите към персите и арменците! Бедният кюрдски овчар не смее да представи на роднините си жена-персийка, ако не е известно, че тя има наистина голямо родословно дърво.

Така се съхранили албанците в Османската империя, баските — в Испания, шотландците-хайландъри — във Великобритания, патаните — в Хиндукуш. Те образували с други субетноси устойчиви етнически цялости на базата на симбиозата, укрепена с ендогамия. В централната част на Евразийския континент формите на симбиоза на етносите се проявяват много ярко още от дълбока древност.

Етносите заемали различни ландшафтни региони, съответстващи на културно-стопанските им навици, и не си пречели, а си помагали един на друг. Така якутите се заселили в обширната речна низина на Лена, а евенките — във водоразделните масиви на тайгата. Великорусите заели долините на реките, като оставили степните простори на казахите и калмиките, а горските гъсталаци — на угрите. Колкото по-сложна и разклонена била тази етническа цялост, толкова по-здрава и резистентна била тя.

Друга работа е съчетаването на два и повече етноса в единен социален организъм. Характерът на всеки социален организъм налага своя отпечатък върху взаимодействието на смесените етноси, които в редица случаи са принудени да живеят в един регион, да се примиряват с факта на съществуването си и да си тежат един на друг. Тях можем да ги наречем „ксении“. Такава е Белгия, където валонците и фламандците се оказали залостени като съквартиранти в комунална квартира. Такава е и Канада, където англичани, французи, франко-индиански метиси, а сега и славяни съжителстват заедно, но не се сливат и не си делят функциите, което е присъщо на симбиозата.

Но още по-болезнен е контактът между два и повече суперетноса. Тогава често се стига не само до етническа анихилация, но и до демографски спад или, по-просто казано, до измиране в непоносими условия или до физическо изтребване на по-слабата страна. Такива ситуации възникват през XVIII–XIX в. в САЩ, когато се заплаща за скалпа на всеки убит индианец, в Бразилия по време на каучуковата треска, в Австралия при завладяването на страната от англичаните и в долината на Жълтата река, когато цивилизацията на Древния Китай се сблъсква с културата на древните племена на жуните (тангутите). Те са изтребени до крак.

В същото време обаче в историята се срещат цели епохи, когато суперетносите съществуват съвместно, невинаги мирно, но и без да се изтребват взаимно. А понякога субетносите от една цялост водят унищожителни войни един с друг, като намират, а понякога и без да намират повод за ненавист. Нека да разгледаме най-ярките примери и да видим как става това. И може ли историята на държавите да даде изчерпателно обяснение за хода на събитията?

Съотношение на разните видове етнически цялости

Предложеното деление на етносите е много полезно не само за съвременната, но и за историческата етнография. Ще се опитаме да докажем това, като използваме за пример една добре изучена и отдавна завършила епоха — XII в. на Евразийския континент^[150], а като частен пример ще ни послужи Стара Рус, за която са водени толкова спорове, тъй като по баналното и тъкмо затова широко разпространено разделение са я причислявали ту към „Запада“, ту към „Изтока“. Това напълно нерационално разделение се ражда в суперетническата цялост на романо-германския свят, идеологически обединен от Римската църква и противопоставящ себе си на всички останали. Накратко казано, този примитивен европоцентризъм, който имал някакъв смисъл в средните векове, продължава да съществува и сега в Западна Европа, а и в презокеанското й продължение — Америка.

Ако приемем западния „Християнски свят“ за суперетнически еталон (1), то равностойни на него ще бъдат: (2) Левантът или „Ислямският свят“, който съвсем не е религиозна, а етнокултурна цялост, разпространила се от Испания до Кашгар; (3) Индия с изключение на тази част от нея, където господстват мюсюлманите^[151]; (4) Китай, смятащ себе си за „Средната империя“, заобиколена по периферията от варвари; (5) Византия, източната християнска цялост, чиито политически граници винаги са били суперетнически; (6) Келтският свят, който отстоява своите оригинални традиции от английските феодали до XIV в.^[152]; (7) Балтийската славянско-литовска езическа цялост, която в XII в. се превръща в реликт; (8) Източноевропейската суперетническа цялост — Руската земя. На нея ще съсредоточим вниманието си, но ще разглеждаме етническата й съдба на фона на преплитането на конфликтите между всички останали от изброените суперетноси, защото изолацията на Евразийския континент е била възможна само за деветия суперетнос — (9) сибирските народи отвъд Полярния кръг, пък и тя често се нарушавала от евенките и якутите.

Както е известно, при появяването си в Източна Европа славяните се делели на племена, които още в началото на XII в. са останали само в паметта на авторите на „Началния летопис“^[153]. И това е естествено. По него време етническата интеграция вървяла с пълна сила около големите градове, където някогашните племенни различия губели значението си в новите условия. Арсений Насонов описва Русия от XI–XII в. като система от „полудържави“ [154], които стоят едно стъпало по-долу в йерархията от „Руската земя“: 1) Новгородската република с нейните предградия; 2) Полоцкото княжество; 3) Смоленското княжество; 4) Ростово-Суздалската земя; 5) Рязанското княжество; 6) Турово-Пинската земя; 7) Руската земя, включваща три княжества: Киевското, Черниговското и Переяславълското; 8) Волинското княжество; 9) Червонната Русия или Галичкото княжество. Към този списък трябва да добавим завоюваната от Владимир Мономах половецка степ между Дон и Карпатите. В същото време Велики Болгар^[154], земята на куманите, чергаруващи зад Дон, аланските земи в Северен Кавказ и Волжка Хазария с град Саксин били отвъд руските граници в XII–XIII в.

По това време българите и хазарите се отнасяли към левантийския или мюсюлманския суперетнос. По начина на приспособяване към ландшафта те не се отличавали от своите съседи. Обаче търговските и културните системни връзки на град Болгар с Иран били по-въздействащи, отколкото влиянието на географската среда. И тъкмо те превърнали Волжка България в преден пост на „мюсюлманския“ суперетнос и противник на владимирските князе.

Като следваме приетия принцип, можем да отнесем аланите и кримските готи към византийския суперетнос, а литовците, латвийците (летонците) и ятвигите — към балтийския. Поляците и унгарците (маджарите) още в X в. се включили в западноевропейския суперетнос, а победата на германските кръстоносци над полабските славяни превърнала католическата част от Западна Европа в етнически пъстра, но монолитна в културно отношение цялост, която в XII в. непрекъснато, макар и невинаги успешно, разширявала своя ареал, и тъкмо това в XIII в. довело до криза — кръстоносните походи претърпели поражение.

Ако слезем едно стъпало по-долу, т.е. ако се спрем на един от руските субетноси, да речем — Киев, ще открием там три активни консорции: на западняците (привържениците на княз Святополк II, включително и на Киево-Печорската лавра^[155]), на гъркофилите (привържениците на Владимир Мономах и на метрополията, олицетворявана от Св. София^[156]) и на националистите, които доста пострадали заради симпатиите си към княз Всеслав след неговото изгонване от Киев. [87]

Лесно се вижда, че тези консорции не съвпадат с класовото, съсловното, религиозното и племенното деление и всъщност са феномени на самостоятелна система на отчитане. И можем да смятаме тази система на отчитане за много полезна, защото именно благодарение на нея можем например да схванем мотивите на привържениците на изброените политически групировки. Това не би могло да стане при анализа на класовите противоречия, защото всички участници в събитията принадлежали към една класа, а сили черпели от своите единомишленици сред народа. Но въпреки това борбата била много енергична и жестока. Но защо? И заради какво?

Контактът на „петте племена“ и жителите на „Средната равнина“

От III в.пр.Хр. до края на III в.сл.Хр. земеделците в Китай и скотовъдците (хунну), които обитавали Великата степ, съществували редом. Всеки етнос живеел в своя ландшафт, но заедно със съседите влизал в суперетническата конструкция на номадската култура и далекоизточната цивилизация. И едната, и другата включвали много етноси. В номадския свят освен хунну влизали сиенбийците (древните монголи), циен (чергарстващите тибетци), малките юеджи, усуните, кипчаките и други племена. В Китай освен китайците живеели и аборигени: жуни, ди, ман и юе, които по език принадлежали към тибетско-бирманската, тайската и малайската група.

Продължителното съществуване на тези суперетноси, свързани с обща култура, давало повод на съвременниците да разглеждат историческата действителност като „състояние“, но всъщност това били бавно протичащи процеси. Създаването на единна китайска държава и изострянето на класовите противоречия, които станали антагонистични в III в.пр.Хр., отнели живота на повече от 60% от населението, а разпадането на тази империя в III в.сл.Хр. погубило над 80% от населението. В края на III в. обезлюдената и осиромашала страна била обединена от династията Източен Дзин. В III в. населението на Китай наброявало 7,5 млн. вместо предишните 50 млн. После, в IV в., то нараснало до 16 млн. души.

И въпреки най-жестоките социални сътресения китайският етнос не загинал, защото нямало достатъчно вътрешни основания. Свободните земи били много и следователно населението можело да се увеличава. Държавната система функционирала, гоненията по културен признак престанали. Древнокитайският етнос би могъл да продължи съществуването си, ако не бил прекалено тесният контакт с номадите и странната загуба на съпротивителни сили, което било неочаквано за правителството на династията Дзин.

В степта господствал родовият строй и разлагането му протичало толкова бавно, че не причинявало големи загуби на номадите. Затова пък доста ги мъчело засушаването на степта, което започнало в I в. и в III в. достигнало своя максимум. Съкращаването на пасищата принудило хунну и сиенбийците да се скупчат близо до реките Хуанхъ и Ляохъ и да влязат в контакт с китайците. Доколкото тези земи били в пустеещи райони, правителството на Дзин допуснало около границата да се заселят 400 хил. номади и около 500 хил. тибетци от различни племена. Китайските политици от III в. сметнали, че заради социалното състояние и тяхната малобройност сравнително лесно ще решат въпроса е етническата им принадлежност, като ги асимилират: предводителите ще обучат в духа на китайската култура, а останалите от рода ще превърнат в данъкоплатци. Намерението било смело, но сметката излязла крива. Новодошлите от степта търпели произвола на чиновниците и експлоатацията на земевладелците, но не се превръщали в китайци, предводителите им изучили йероглифите и класическата поезия, но при първия удобен случай, в 304 г., се върнали при своите съплеменници и застанали начело на въстание, в което си поставили за цел „с оръжие в ръка да си възвърнат изгубените права“. Погрешната теория, която правителството на Дзин се опитало да приложи на практика, довела до катастрофа.

До 316 г. 40 хиляди хунну завладели целия Северен Китай, включително двете столици, двамата императори и всичките натрупани богатства. Китайците били изтикани до бреговете на Яндзъ (по това време в покрайнините на Китай) и били принудени да се смесят в тропическите джунгли с племената ман, което доста променило външния облик и чертите на характера им. Там започнал специфичен процес на етногенезис, който довел по-късно до създаването на южнокитайския етнос. А останалите в родината китайци се смесили с хунну… и по този начин ги погубили. Децата на победителите-хунну и китайките вече забравили нравите на степните номади. Възпитани в дворцовите павилиони, те запазили енергията и мъжеството на номадите, но загубили усещането за „свои“, чувството за другарство и дълга за вярност. Раздорите подкопали силите им, а преди това бащите им умеели да живеят в съгласие. Внуците се превърнали в разглезени сладострастници, които се забавлявали с човекоядство и като предавали близките си. И дума не можело да става за настъпателни войни, а дори когато се отбранявали, хунну започнали да търпят поражения. Накрая, в 350 г., доведеният син на императора — китаец — убил братята си, наследници на престола, и като заграбил властта, заповядал да избият всички хунну в държавата. Нареждането му било изпълнено с такова усърдие, че мнозина китайци с бради или гърбави носове загинали само защото приличали на хунну.

Геноцидът не спасил узурпатора. Сиенбинците-муюни разбили китайската му армия и екзекутирали самия него. На китайците изобщо не им помогнало превъзходството в жива сила, защото заедно с културните си традиции те загубили и голяма част от своята доблест. Муюните пък били сполетени от съдбата на хунну. Те се покитайчили и били победени от степните табгачи. Първоначално табгачите успели да сплотят около себе си номадите (чрез смесване на етническо равнище и появата на метиси), но после за свое нещастие завоювали Хънан, където живеело монолитно китайско население. В края на V в. те се смесили с китайците, така че техният хан приел титлата император, забранил родния език, характерните дрехи и прически за табгачите, а също и употребата на имената им. Мнозина негови поданици, лишени от присъщия им стереотип на поведение, станали жертва на авантюристи-наемници, които свалили династията и обезкървили нещастната страна [за подробности вж. 88], която отгоре на всичко била сполетяна от страшен глад, отнел живота на 80% от населението. [232, с. 1428] Ето така повлияло на народите смесването на двата суперетноса, останалите живи в VI в. внезапно се обединили в нов етнос, който се наричал табгач (сиреч приел сиенбийското име), говорел на китайски език (различен от древния) и възприел чужда идеология от далечна страна — будизма. Това била великата епоха Тан, положила началото на средновековния китайски етнос, който загубил своята самостоятелност едва в XVII в., когато манджурите завоювали Китай. Но това бил нов цикъл на етногенезиса, който се отнасял към Древния Китай, както Византия — към Древния Рим. [223, с. 96]

От посочения пример ясно се вижда връзката между етноса и ландшафта. Хунну, които се настанили в долината на Хуанхъ, пасели там добитъка си, китайците засявали пасищата и строели канали, а хунну-китайските метиси си нямали представа нито от скотовъдство, нито от земеделие, те настървено ограбвали съседите и поданиците си, което довело до образуването на целини и възстановяването на естествената биоценоза, макар и малко обедняла заради изсичането на горите и изтребването на копитните животни от царските ловни дружини. Но още в VII в. китайците си върнали отнетите земи и скоро видоизменили ландшафта по пътя на интензивното хищно земеделие. Но затова ще стане дума по-нататък.

Контактите между варварите и римляните

Подобна картина на хаотично смесване на етноси съзираме по същото време и в западните покрайнини на континента, където се разпадала Римската империя. По този повод са изказани много мисли, но почти всички те се свеждат до знаменитата теза на Едуард Гибън: „Елинското общество, въплътено в Римската империя, която е в зенита си по времето на Антонините, се описва като паднало под едновременните нахлувания на два външни противника, които я нападат на два различни фронта: северноевропейските варвари, тръгнали от ничията земя отвъд Дунав и Рейн, и християнската църква, възникнала в покорените, но никога не асимилирани източни провинции.“ [231, с. 260-261] Нека да видим прав ли е Гибън?

Четиристотингодишната война на Римската империя с германците, продължила от I до IV в., завършила с победата на Рим. Нито рейнската, нито дунавската граница били накърнени. Няколкото поражения, които готите нанесли на римляните, и опустошаването на крайбрежието на Егейско море от готския флот били компенсирани от победите на Теодосий Велики. Рим загубил само областите отвъд Рейн и доброволно изоставил Дакия, но италиките не искали да се заселват в тези страни, а провинциалистите попадали там като заточеници и сенатът и римският народ изобщо не се вълнували от техните интереси. Положението рязко се променило в V в., когато съпротивата срещу нахлуванията на варварите отведнъж спаднала, но тогава Стилихон и Аеций победили германците и хуните, докато не ги убили самите римляни — интригантите и дегенератите, облечени в пурпур и с диадеми в косите. Злочестината на Рим била в самия него, а не извън него. С това е съгласен и Арнолд Тойнби [Вж. 231, с. 262]

Пък и самите варвари не се стремели да унищожат римската култура. Кралят на вестготите (визиготите) Атаулф според собственото му признание „започнал живота си със стръвното желание да изличи всякаква памет за името на Рим с помисъл да превърне всички римски владения в една империя, която трябвало да се нарича Империя на готите. С времето обаче опитът го убедил, че… ще бъде престъпление да се изгонят законите от живота на държавата, защото държавата престава да бъде самата себе си, ако законът престане да господства. Когато Атаулф стигнал до тази истина, той решил да постигне постижимата за него слава, като използва жизнеността на готите, за да се възстанови името на Рим в цялото му — и може би повече — древно величие.“ [Цит. по 231, с. 409-410] Но ако е така, защо римската култура изчезнала, а заедно с нея изчезнали от етническата карта на света и влюбените в тази култура мъжествени и силни готи?

Това, че успехите на германците съвпадали по време с възтържествуването на християнството по цялата територия на Римската империя, сякаш потвърждава пагубната роля на тази доктрина за народа и държавата. Тази концепция предложили още в 393 г. защитниците на езичеството, император Евгений и Арбогаст, които се опитали да възстановят в Капитолия олтара на Победата. Обаче, както и в 312 г., християнските легиони се оказали по-непоколебими. Предводителите на езическата армия героично загинали в боя, но по този начин показали, че перспективата за развитие не е в изповядването на тази или онази вяра, а в много по-земни дела. И най-интересното е, че точно това твърдели и отците на църквата.

Августин Блажени пък и всеки друг християнски мислител от V в. би могъл да каже: „Не ние посъветвахме император Аврелиан да изостави Дакия и да пренебрегне политиката да поддържа силни военни постове по границите. Не ние посъветвахме Каракала да издигне в ранг на римски граждани хора от всякакъв род и да застави населението да тича от място на място, ламтейки за военни и граждански длъжности… що се отнася до чувството за патриотизъм, нима то не беше погубено от вашите собствени императори? Като превърнаха в римски граждани галите и египтяните, африканците и хуните, испанците и сирийците, как можеха да очакват, че такава разнолика тълпа ще бъде вярна на интересите на Рим, който ги завладя? Патриотизмът се нуждае от съсредоточаване, но не търпи разединение.“ И Августин Блажени би бил прав, но веднага възниква въпросът, защо в християнските общини, които били точно толкова разнолики, възниквали жертвоготовност, дружелюбие, силна взаимна привързаност и възможности за развитие?

Отговорът е прост: расовите различия нямат решаващо, а и като правило, голямо значение, а етническите различия са в сферата на поведението. Стереотипът на поведение в християнските общини бил строго регламентиран. Неофитът бил задължен да го спазва или да напусне общината. Следователно още по време на второто поколение на основата на християнската консорция започнал да се изковава субетнос — хетерозиготен^[157], но монолитен, докато в езическата или по-точно в империята без единна религия не настъпило такова претопяване на поданиците. Членовете на различните етноси съществували съвместно в рамките на единно общество, което се разпаднало от собствената си тежест, защото дори римското право било безсилно пред законите на природата.

И не по-малко пагубни били споменатите от Августин миграции на населението вътре в империята. Сношението на човека с природното обкръжение — ландшафта — винаги е постоянна величина, която се определя от адаптацията. Ландшафтите на Сирия и Британия, на Галия и Тракия са съвсем различни. Следователно, преселниците предпочитали да живеят в градовете, където стените ги отделяли от чуждата, необичайна и тягостна природа. Значи тяхното отношение към природата било чисто потребителско или по-просто казано — хищно. В резултат от това били изсечени две трети от горите в Галия и буковите насаждения на Апенините, били изкоренени плодните дръвчета и разорани долините в Атласките планини, били пренесени в жертва козите по хълмовете в Елада и Фригия. И най-страшните опустошения нанесли не военните трибуни, а техните колони, т.е. военнопленниците, заселени далеч от родината, че да им е по-трудно да избягат от робството.

С други думи, макар строго регламентираните социални връзки в политическата система на римската империя да останали неприкосновени, етническите връзки били разрушени напълно още в IV в., а нахлуването на германците в V в. само задълбочило този процес, защото активното етническо смесване, което започнало да разяжда етносите на готите, бургундите и вандалите, въвлякло и тях в общия процес на етническо разпадане. А там, където в същото това време възникнал нов етнос, а това станало в източните покрайнини на империята, очевидно действал някакъв допълнителен „фактор хикс“, чието значение ще трябва да разкрием.

Етносите винаги възникват от контактите

По какво се различават суперетносите и какво им пречи да се сливат един с друг или да наследяват богатствата на предшествениците си? Та нали етносите, които се намират вътре в суперетносите, често и безпрепятствено се сливат. Тази повишена устойчивост на суперетносите може да се обясни с наличието на етнически доминанти, словесни изражения на едни или други идеали, които във всеки етнос имат еднакво значение и подобна смислова динамика за всички етноси, влизащи в дадената система. Идеалът може да се смени само притворно, но тогава и сливането на суперетносите ще бъде привидно: всеки представител на различните суперетноси дълбоко в душата си ще си остане с онова, което му се струва естествено и единствено правилно. Та нали идеалът е не толкова индикатор, колкото жизнеутвърждаващ символ за неговия последовател. И така, доминанта ще наричаме това явление или комплекс от явления (религиозни, идеологически, военни, битови и т.н.), което определя прехода от първоначалното за процеса на етногенезиса етнокултурно многообразие към целеустременото еднообразие.

Да припомним, че феноменът на етноса е поведението на индивидите, които го съставляват. С други думи, той не е в телата на хората, а в техните постъпки и взаимоотношения. Следователно като изключим новородените младенци, няма човек, който да не принадлежи на някой етнос. Всеки човек трябва да се държи по някакъв начин и именно характерът на това поведение определя неговата етническа принадлежност. А щом е така, то възникването на нов етнос е създаването на нов стереотип на поведение, който се отличава от предшестващия го. Напълно очевидно е, че новият стереотип се създава от хора, но тук веднага възникват някои недоумения.

Първо, съзнателно или несъзнателно действат тези новатори? Второ, винаги ли повият стереотип е по-добър от стария? Трето, как успяват да разчупят инерцията на традицията, даже не у другите, а в самите себе си, след като са кръвно свързани с предишния етнос?

Теоретично тези съмнения са неразрешими, но на помощ ни идва материалът от палеоетнографските наблюдения, който позволявала формулираме емпиричното обобщение: всеки етнос се появява като съчетание от два или повече етнически субстрата, т.е. от етноси, които са съществували преди него.

Така съвременните испанци са се оформили като етнос, носещ това име, сравнително късно — в средните векове — в резултат от съчетаването на древните ибери, келтите, римските колонисти, германските племена на свевите и визиготите, с които се смесили баските — преки потомци на иберите, аланите — потомци на сарматите и най-близки родственици на осетинците, арабите-симити, маврите и туарегите-хамити, норманите и каталонците, които частично са запазили етническото си своеобразие.

Англичаните са сложен етнос от англи, сакси, келтски жени, чиито мъже са загинали в битките, датчани, норвежци и французи от Анжу и Поату.

Великорусите пък включват в своя състав: източни славяни от Киевска Русия, западни славяни — вятичи; фини — меря, мурома, вес, чуд; угри, които първо се смесили с изброените фински племена; балти — голяд; тюрки — покръстени половци и татари, и малка част монголи.

Древните китайци са смес от много племена от долината на Хуанхъ, принадлежащи към различните антропологични типове на монголоидите и дори на европоидите — ди. Аналогична е картината в Япония, където още в дълбоката древност се споили в монолитен етнос високите монголоиди, които приличат на полинезийците, ниските монголоиди от Корея, брадатите айни и пришелци от Китай.

Дори малобройните и изолирани етноси, чиято история се губи в мъглата на вековете, съхраняват някогашните различия на етническите субстрати в реликтовите си антропологични и лингвистични черти. Такива са ескимосите и обитателите на остров Пасха, мордва и марийците, евенките и патаните по склоновете на Хиндукуш. Това показва, че в древността те са били сложно съставни етнически колективи, а наблюдаваното в днешно време еднообразие е плод на продължителните етногенетични процеси, които са изгладили грапавините на разните традиции.

Да, но това противоречи на току-що направеното описание колко пагубно е смесването на етноси, които са далеч един от друг. А както първото, така и второто наблюдение са безспорни! Може ли да бъде верен извод, който съдържа вътрешно противоречие? Само в един случай: ако сме пропуснали да вземем предвид някой много важен детайл, някакъв „фактор хикс“, без разкриването на който няма да можем да решим задачата. Затова да продължим нататък по метода на пробите и грешките, за да намерим непротиворечива версия, която обяснява всички известни факти.

„Факторът хикс“

Да проверим още едно предположение. Може би не продължителният процес, а мигновеният скок е причина за образуването на нов етнос? Бихме могли да разберем това само с примери от новата история, събитията в която са описани достатъчно подробно. Да се обърнем към историята на Латинска Америка. Испанските конкистадори проявили големи жестокости в битките, но след папската була^[158] на Павел III от 1537г. съзрели в индианците не „нисша раса“, а достойни противници. Те започнали да покръстват оцелелите индиански вождове и да ги приемат в своите среди, а простите индианци взели да превръщат в пеони (ратаи) в хасиендите. Така за двеста години се формирало населението на Мексико и Перу, но в планините и в тропическите гори се запазили чисти индиански племена.

Търговията с роби довела до появата в Америка на негри, а липсата на предразсъдъци — до това, че на бял свят дошли мулати и самбо (потомци на негрите и индианците). Когато в началото на XIX в. започнала борбата за освобождение от метрополията — Испания, завладяна по това време от французите, то повечето предводители на въстаническото движение не били испанци, а метиси и мулати. Самият Симон Боливар в 1819г. се изказал по този повод така: „Трябва да си спомним, че нашият народ не е нито европейски, нито северноамерикански, той е по-скоро смесица от африканци и американци, отколкото от потомци на европейци, защото и самата Испания е престанала да се причислява към Европа, заради своята африканска кръв, своите учреждения и своя характер. Невъзможно е точно да определим към кое човешко семейство принадлежим. Голяма част от индианското население е унищожено, европейците са се смесили с американците, а пък те — с индианците и европейците. Родените в лоното на една майка, но различни по кръв и произход наши бащи са чужденци, хора с различен цвят на кожата. Това различие е пълно с важни последици.“ [31, с. 83]

Този народ, който възникнал пред очите на историците, се оказал доста твърд и не приличал на другите съседни народи. По своите външни признаци — езика, културата, религията и т.н. — жителите на Венецуела и Колумбия били близки до испанците. В икономическо отношение те само загубили, като сменили в резултат от освободителната война испанския протекционизъм със зависимостта от английските и северноамериканските търговски компании. Войната за независимост била толкова ожесточена, че отнела живота на един милион души в слабо населената територия — толкова, колкото всичките наполеонови войни в гъсто населената Европа. Но в очите на въстаниците всичките жертви били оправдани с това, че те не са испанци и следователно трябва да живеят отделно. Любопитно е, че в това време индианците поддържали испанското правителство. И така, смесеният произход не е пречка за създаването на монолитни етноси.

Но наистина ли е така? Нали е известно, че при животните кръстоските често са нестабилни и обикновено са лишени от специализираните способности и на двамата родители, а жизнеността, която компенсира тези загуби в първото поколение, често се губи в следващите поколения. Потомците от смесените бракове или се връщат към един от първоначалните типове (на бащата или на майката), или измират, защото за приспособяването към една или друга среда са нужни няколко поколения; приспособяването е традиция, а пък смесването на две традиции му придава неустойчивост.

Да, така се случва най-често, възможно е понякога това да сполетява и човека, но ако винаги беше така, то не би възникнал нито един етнос и човечеството, което отдавна практикува смесените бракове, би се изродило още през ранния неолит. Всъщност се изродяват и умират много малко етнически групи, а човечеството като вид се развива толкова интензивно, че в днешно време се говори за демографски взрив. Очевидно съществува фактор, който уравновесява деструктивното влияние на естествения отбор и стабилизиращата роля на сигналната наследственост или традицията. Това е „факторът хикс“ и той трябва да се проявява в измененията на поведението и да се възприема от самите хора като особеност на психическата структура. Следователно това е признак, който възбужда и стимулира процеса на етногенезиса. Като намерим „фактора хикс“ и разкрием съдържанието на издирвания признак, ще изясним за себе си механизма на развитие на процеса за всеки отделен случай на етногенезис и за съвкупността от всички процеси.

За да постигнем тази цел, ни е необходим обилен, проверен и строго датиран материал от всеобщата история на човечеството. Ако го обработим с помощта на способите, приети в естествените науки, ще можем да получим данните за решаването на поставения проблем, а засега да се ограничим с отговорите на недоуменията, за които стана дума преди малко.

1. Не е възможно да се измисли нов стереотип на поведение, защото, дори ако някой чудак си постави такава цел, то той самият все пак би се държал по стария обичаен начин, като най-добре приспособен към конкретните условия, в които съществува етническият колектив. Да напуснеш етноса е все едно да се измъкнеш от блатото, като дърпаш собствените си коси; както е известно, това го може само барон Мюнхаузен.

2. Доколкото новият стереотип на поведение възниква в резултат от несъзнателната дейност на хората, то е безсмислено да поставяме въпроса по-добър ли е той или по-лош, защото нямаме скала за сравнение. Просто той е различен.

3. Но ако е невъзможно, няма защо и пък и никой съзнателно не желае да разруши съществуващата традиция, която се изразява в стереотипа на поведение, то явно това става в резултат от някакво особено стечение на обстоятелствата. Какви са тези обстоятелства? Ето на този въпрос трябва да намерим отговора.

Двата аспекта на световната история

Историята е наука за събитията в тяхната връзка и последователност. Но събитията са твърде много и връзките между тях са различни у различните народи. Задачата на всяка наука е да изследва изучавания обект от всички страни и историята не прави изключение. Следователно трябва да намерим подходяща гледна точка и тук възниква необходимостта от теория, която да изпреварва практиката, т.е. от избор на аспект. Аспектът на изучаване не произтича от тази или онази философска конструкция, а се диктува само от практически съображения и ние го отнасяме към теорията на науката само защото неговият избор не се определя от натрупването на материала, а от целта, поставена в началото на изследването. А нашата цел е да разберем световната история като процес на създаване на една от обвивките на Земята — етносферата.

В теорията на историческата мисъл отдавна са се формирали две концепции, съществуващи и в наше време: световноисторическа и културно-историческа. Първата разглежда историята на народите като единен процес на прогресивно развитие, обхващащ повече или по-малко всички области, населени с хора. За първи път тя е създадена в средните векове като концепция на отколешните „четири империи“ — асирийската, персийската, македонската и римската, и тогавашната пета — „Свещената римска империя на германската нация“, която заедно с папския престол оглавява католическото единство, възникнало в Западна Европа в края на VIII и началото на IX в. (Chretiente).

За „прогрес“ при тази система на тълкуване на събитията се смятало постоянното разширяване на територията, подчинена на имперската власт. Когато в XIV–XVI в. Реформацията разрушила идеологическото единство на Западна Европа и подронила политическата хегемония на императорите от Хабсбургската династия, световноисторическата концепция устояла и просто била формулирана малко по-иначе. Сега за „прогресивна“ била призната „цивилизацията“, като под цивилизация се разбирала културата пак на тази същата Западна, романо-германска Европа, а бившите „езичници“ и „схизматици“ просто били преименувани в „диви“ и „изостанали“ народи. Дори се опитвали да обявят и едните и другите за „неисторически“.

Тази система, която правилно се нарича „европоцентризъм“, в XIX в. (често несъзнателно) се възприемала като подразбираща се от само себе си и не изискваща доказателства.

Културно-историческата концепция за първи път била провъзгласена от Херодот, който противопоставил Европа на Азия. Под Европа той разбирал системата от елински градове държави, а под Азия — Персийската монархия. По-късно се наложило да бъдат прибавени Скития и Етиопия, които еднакво не приличали нито на Елада, нито на Иран, а след това списъкът на културните региони се разширявал, докато целият Ойкумен не се оказал разпокъсан на културно-исторически области. Такива в Стария свят освен Западна Европа най-общо се смятат: Близкият изток (Леванта), Индия, Китай, островната културна област в Тихия океан, Евразийската степна област, Африка южно от Сахара и областта с рудиментарните етноси отвъд Полярния кръг.

Културно-историческата школа се отличава от световноисторическата основно по постулата, че всяка културна област върви по свой път на развитие и следователно не може да се говори, че народите извън Европа са „изостанали“ или се намират в „застой“, а може само да се отбележи тяхното своеобразие. Най-видните представители на културно-историческата школа в XIX в. са Фридрих Ратцел, Николай Данилевски и Константин Леонтиев, а в XX в. — Освалд Шпенглер и Арнолд Тойнби.

Защо не съм съгласен с Арнолд Тойнби

Няма да се задълбочаваме в историята на въпроса, тъй като това ще ни отведе твърде далеч и встрани от темата. Но има един автор, който не можем да подминем. Арнолд Тойнби е създал концепция за възникването на „цивилизациите“, основана на географския фактор. Накратко тя се свежда до следното.

Единица мярка в историческото изследване е „обществото“. „Обществата“ биват два вида: „примитивни“, които не се развиват, и „цивилизации“, които са двадесет и една^[159] в шестнадесет региона. Следователно се допуска, че на една територия последователно възникват две-три цивилизации, които в този случай се наричат „родствени“. Такива са шумерската и вавилонската цивилизация в Месопотамия, минойската, елинската и ортодоксалната християнска цивилизация на Балканския полуостров, индийската (древната) и индуската (средновековната) цивилизация в Индостан. Освен това в особени раздели са отделени „прекъснатите“ цивилизации — ирландците, скандинавците, централноазиатските несториани, и „спрелите развитието си“ — ескимосите, османците, евразийските номади, спартанците и полинезийците.

Съгласно Тойнби обществата се развиват чрез мимикрия, т.е. чрез подражание. В примитивните общества хората подражават на старците и предците, което прави тези общества статични, а в „цивилизациите“ — на творческите личности, което придава динамика на развитието. Така че главният проблем на историята е да се изнамери факторът на динамизма, като при това Тойнби отхвърля расизма. Остава влиянието на географската среда и тук Арнолд Тойнби предлага твърде оригинално решение. „Човек достига до цивилизацията не в резултат от биологичното си дарование (наследствеността) или леките условия на географската среда, която обитава, а в отговор на предизвикателствата, когато изпадне в особено трудно положение, което го стимулирала направи безпрецедентно до този момент усилие.“ [231, с. 60]

И така, талантът и творческите способности се разглеждат като реакция на организма на външния възбудител, във връзка с което една от главите (VI) се нарича „Добродетели на злополучията“. „Предизвикателствата“ се делят на три групи:

1. Неблагоприятните природни условия, например: благата в делтата на Нил са предизвикателство за древните египтяни; тропическите гори на полуостров Юкатан са предизвикателство за маите; вълните на Егейско море са предизвикателство за елините; горите и студът са предизвикателство за русите. По тази логика английската култура би трябвало да е породена от дъжда и мъглата, но Тойнби не твърди това.

2. Нападенията на чужденци, които също могат да се разглеждат като географски фактор (частичните миграции). Така според Тойнби Австрия изпреварила в развитието си Бавария и Баден, защото била нападната от турците [231, с. 119] Всъщност преди това турците нападнали България, Сърбия и Унгария, които отговорили на предизвикателството с капитулация, а Австрия се защитила благодарение на хусарите на полския крал Ян Собиески. Така че този пример не говори в полза на концепцията, а против нея.

3. Загниването на предшестващите цивилизации е предизвикателство, на което трябва да се отговори. Така крахът на елино-римската цивилизация уж „предизвикал“ появата на византийската и западноевропейската цивилизация като реакция на безобразията, вършени от древните гърци. Това също може да бъде отнесено към географските условия, разглеждани, като се отчитат координатите на времето (смяната на биоценозата), но уви, развратът във Византия по нищо не отстъпвал на римския, а от падането на Западната Римска империя до създаването на жизнеспособни феодални кралства изминали повече от триста години. Така че тази реакция изглежда малко позакъсняла.

Но концепцията на Арнолд Тойнби не решава, а само обърква най-важното — взаимоотношенията на човека с ландшафта. Тезата, че суровата природа стимулира човека да бъде по-активен, от една страна, е вариант на географския детерминизъм, а от друга страна, просто не е вярна. Климатът около Киев, където се образува най-старата руска държава, съвсем не е суров. Твърдението, че „господството над степта изисква от номадите толкова енергични усилия, че не им остават сили за нищо друго“ [231 с. 167-169], показва неосведомеността на автора. Алтай и Ононската борова гора, където възникват етносите на тюрките и монголите, са курортни места.

Ако моретата, които мият бреговете на Гърция и Скандинавия, са предизвикателство, защо древните гърци му „отговарят“ само в VIII–VII в.пр.Хр., а скандинавците — в IX–XII в.сл.Хр.? А през останалите епохи няма нито победоносни елини, нито отчаяни финикийски грабители, нито страховити викинги, но има ловци на сюнгер и херинга? Шумерите превърнали Двуречието в Едем „като отделили водата от сушата“, а турците така занемарили този регион, че там отново се появили блата, а по Тойнби турците са били длъжни да отговорят на „предизвикателството“ на Тигър и Ефрат. Всичко това е невярно.

Не по-малко произволна изглежда и географската класификация на цивилизациите по региони. Тойнби причислява към една цивилизация Византийската и Турската империя само защото са разположени на една и съща територия, при това не гърците и албанците, а кой знае защо османците са обявени за „спрелите развитието си“(?!). В „сирийската цивилизация“ са попаднали Юдейското царство, Ахеменидската империя и Арабския халифат, а цивилизациите на Шумер и Вавилон са разделени на родител и потомък. Очевидно критерий за класификацията е било своеволието на автора.

Спрях се толкова подробно на схващанията на Арнолд Тойнби, защото сметнах за нужно, че трябва да покажа как една плодотворна научна идея може да бъде компрометирана от слабата аргументация и несполучливото прилагане на необмислен принцип. Съзнателно не засягам социологическите конструкции на Тойнби, макар че и те в не по-малка степен противоречат на хронологията и на реалния ход на събитията. Но това е ясно на повечето читатели, докато географската концепция за „предизвикателствата“ и „отговорите“ все още се приема на сериозно от мнозина. И най-досадното е, че след такива опити винаги се появява тенденция изобщо да се отказваме да обръщаме внимание и да разглеждаме данните от географията, като мълчаливо приемаме природата за стабилна величина, която не влияе на историческите процеси. Натикването на произволно взет постулат в умозрителни конструкции води науката до задънена улица.

С две думи, и световноисторическият, и културно-историческият подход имат някои достойнства, но и големи недостатъци. И тези недостатъци особено ясно се виждат при разработването на нашата тема. Така от гледна точка на световноисторическата школа не можем да отнесем тюрко-монголските народи и тяхната специфична номадска култура към източните цивилизации, нито пък можем да ги причислим към „дивите“ народи. Следователно те отпадат от кръгозора на историка-теоретик. Но тъй като тюрките и монголите са оставили доста осезаеми следи в историята на човечеството, то многократно са правени опити те да се разглеждат като „варварска периферия“ на Китай, Иран и Византия. Още при самата постановка на въпроса обаче се стига до такова изкривяване на картината, че тя просто става негодна за научно възприемане. И пак сме в задънена улица!

Същевременно културно-историческата школа, която отрежда роля на тюрките в историята на човечеството, не е в състояние да обясни вътрешните закономерности в тяхното историческо развитие, защото тези закономерности не са само локални, но се явяват и вариант на общочовешките. А без да се взема предвид общото, остава неразбираемо и частното, защото при такъв подход те са несъпоставими и несъразмерни. И в разбирането на историята на човечеството възникват неоправдани пукнатини. Пак задънена улица!

Защо не съм съгласен с Николай Конрад

Но може би ще се окаже правилен третият път: да вземем рационалното зърно от всяка концепция и да ги обединим, та максимално да се приближим до целта. Например бихме могли да отделим преходните епохи, започващи от една обществена формация и водещи към друга: 1) времето на прехода от древността към средновековието — елинизма; 2) времето на прехода от средновековието към новото време — Ренесанса; 3) времето на прехода от новото към най-новото време — средата на XIX в.

В качеството на индикатор бихме могли да привлечем историята на литературата: „всяка (от тези три епохи) започва с гениално литературно произведение, възвестяващо нейното настъпване. Първата е провъзгласена от трактата «За божия град» (Августин), втората — от «Божествена комедия», а третата — от «Комунистическия манифест»“. [132, с. 454]

Авторът на новата концепция Николай Конрад е твърде последователен. Той търси аналогични епохи в развитието на културата на страните извън Европа, като изобщо не ги смята за непълноценни, нито за зависими в културно отношение от Западна Европа. Той пише: „Преходът от древността към средновековието при китайците и иранците също се съпровожда от революция на умовете…, която в Китай най-общо наричат даоизъм, а в Иран — манихейство. Към всичко това се присъединява и външният фактор: идеологическата система, внесена отвън. В Китай това е будизмът, а в Иран — ислямът.“ [132, с. 455] Така се проследява епохата на „Възраждането“ или „Обновлението“. В Китай тя настъпва в VIII в., в Средна Азия, Иран и Северозападна Индия — в IX в. и накрая в Италия — в XIII в. [132, с. 457] Авторът не се спира на третата преходна епоха — и правилно, защото тя още не е завършила.

Избрахме това място от тънката книжка на Николай Конрад само защото тук идеята на автора е изразена най-ярко и отчетливо. В другите текстове на Конрад се проследяват не само преходните периоди, но и устойчивите форми на социално съществуване, които той назовава с традиционните имена: древност, средновековие и ново време. [132, с. 33–53, 89-118] Основната насока на историческия процес той вижда в уголемяването на народите и разширяването на ареала на културата, като същевременно признава, че има много центрове на генезис на световната цивилизация и локални черти в развитието на народите. [132, с. 454]

На пръв поглед изглежда, че най-сетне е намерен изходът от задънената улица, но нека се вгледаме по-внимателно в тази теза.

В концепцията на Николай Конрад бие на очи хронологичната несъразмерност на преходните епохи. Елинистичната епоха започва в IV в.пр.Хр. и наистина съвпада с кризата в античния мироглед. Конрад разтегля този „преходен период“ до Августин Блажени, т.е. до V в.сл.Хр. В резултат от това първият преход става около 900 години.

Епохата на Възраждането в Италия се побира в 150–200 години, а третата преходна епоха — в 50 години. Неволно на човек му минава през ума, че авторът е станал жертва на аберацията от близостта, т.е. по-близките явления му се струват по-значителни, от по-далечните. Достатъчно е да сравним елинизма с Възраждането, за да ни стане ясно, че тези явления са несъразмерни и дори нещо повече — че са величини от различен ранг.

Да се опитаме да разгледаме проблема отново, без да привличаме нови сведения (което ще направим там, където трябва), като се ограничим да съпоставим старите безспорни сведения с новата оригинална идея. Ако тя е вярна, съвпадението е неизбежно.

За елинизма

От 336 г. пр.Хр., т.е. от момента, когато Александър Македонски погубил превеса на Тива, свободата на Атина, величието на Персия, независимостта на Индия и древната култура на Египет (като съградил Александрия), до съчиняването на „Божествена комедия“ се случило следното.

След кратката македонска окупация от степите край Аралско море в Иран дошли партите, които в началото били очаровани от блясъка на елинската култура, ала после потънали в дълбините на зороастризма (250 г. пр.Хр. — 224 г. сл.Хр.). Тогава настъпила иранската реакция, която в наше време бихме нарекли националистическа. Ардашир Бабак сломил превъзходството на аристокрацията и се опрял на съюза с дребните дворяни (дехкан) и духовенството (мобед), като използвал пощадената партска аристокрация за конница.

В началото на VI в. дехканът Маздак заграбил властта и започнал да изтребва аристокрацията и духовенството^[160], като и едните, и другите били най-интелектуалната част от населението. Превратът на Хосров Ануширван в 530 г. сложил край на реформата и на свързаните с нея екзекуции, но докарал на власт войнишката прослойка. (По това време имало професионални войници на надница.) В 590 г. войнишкият вожд Бахрам Чубин завладял престола, но срещу него се надигнало цялото селячество и той бил разбит.

През последния период (591–651 г.) трайно започнали да се разлагат и културата, и държавната система, тогава дошло и арабското нашествие, довело до емиграцията или до гибелта на всички грамотни и образовани перси, след което започнал да се формира нов народ, с нова култура и дори нов език.

През описания период в сферата на културата настъпили пет изменения, всяко от които по своето значение вътре в дадената система (в нашия случай в иранската култура) е равностойно на италианското Възраждане, макар нито едно да не прилича на него нито по генезис, нито по характер и последствия. 1. Партите, дошли от степта, били елинизирани, т.е. възприета била чужда цивилизация. 2. Партската аристокрация се иранизирала — направен бил опит за сближаване със собствения им народ. 3. Зороастризмът надделял в 224–226 г. над партската аристокрация — сключен бил съюз на трона с олтара. 4. Появил се маздакизмът. 5. Дошла реакцията на митраизма, защото арменците наричали Бахрам Чубин „метежник, който се кланя на Митра“. И на този фон се чувствал слабият полъх на християнските и гностичните идеи, които докоснали нищожна част от рафинираната и лабилна интелигенция.

Не! Изобщо не мога да повярвам, че това хилядолетие на напрегнат творчески живот било само преходен период между македонската и арабската окупация. За Иран тази партско-сасанидска епоха с реминисценциите за въстанията на Сумбад Маг, Бабак ал-Хурами, заговора на Афшин и останалите прояви на борбата с арабите може да се сравнява не с италианското Възраждане, а с цялата романо-германска култура на Западна Европа от Каролингите до Бонапарт. Хиляда години са равни на хиляда години, макар сравняваните култури изобщо да не си приличат. Но именно „различието“, както и приликата са постулати в концепцията на Николай Конрад.

Може да се смята, че в Рим елинизмът е започнал: 1) от епохата на Дванадесетте таблици^[161], когато група изгнаници, заселили се на седемте хълма, се организирали по подобие на старогръцките градове държави (Но, ако е така, тук попада почти целият републикански период на Рим и очевидно тази дата не е подходяща за начало на преходния период); 2) културното елинизиране на Рим обикновено се приписва на дейността на Сципионовия кръг^[162] във II в.пр.Хр. (И то си е така, но Конрад отнася римската република не към преходния период, а към утвърждаването на робовладелската формация.) Следователно за „преходния период“ остава само епохата на империята, охарактеризирана от Конрад като „време на апогей, но и същевременно на разлагане“. [132, с. 37] Така да е.

Но щом е така, и тук можем, пък и сме длъжни, да разграничим няколко културни и същевременно обществено-политически периода, всеки от които е съизмерим с италианското Възраждане. Може би пак трябва да повторя, че тази съизмеримост или равностойност се отнася само за значението на съответния период за неговите съвременници, а не за някаква прилика в характера на явленията.

Самите римляни изобщо не гледали на републиката от II–I в.пр.Хр. като на утвърдена форма на държавно управление. От убийството на Тиберий Гракх в 133 г. пр.Хр. до гибелта на Марк Антоний в 30 г. пр.Хр. Древен Рим не знаел покой. Гражданските войни така обезкървили римския сенат и народа, че оцелелите били готови радушно да приемат каквато и да било твърда власт.

„Златната среда“, провъзгласена от Октавиан Август^[163], станала лозунг на политическата стабилизация, укрепването на военната мощ и обръщането към миналото за поучителни примери. Тази система на възприемане на света се задържала до смъртта на Марк Аврелий, т.е. около двеста години. Ако разглеждаме дейността на Хан Юй и останалите конфуцианци като „Възраждане“ в Китай, то по тази логика следва да определим творчеството на Плиний, Тит Ливий и Светоний като „Възраждане на древността“ в самия Рим. Нали така се разбрахме за термините.

През втория период азиатските култури стремително завоюват Рим. Като се започне от III в. римските умове се владеят от забулената с покривало Изида, трижди великия Хермес, Майката на боговете — Кибела, чаровницата Астарта^[164] и накрая всички са победени от войнишкия бог Митра — непобедимото Слънце. От Аврелиан до Юлиан Апостат митраизмът е държавна религия и официален мироглед в Римската империя. Този преврат в културата е много по-значителен от хуманизма и дори от Реформацията. Та нали в XVI в. италианците и германците си остават добри християни, като променят само естетическите и политическите си представи, и то не радикално.

Още по-грандиозна била третата промяна, обхванала цялото Средиземноморие в I–IV в.сл.Хр. Обикновено е прието тя да се свързва с разпространяването на християнството, но доста често се пропуска, че християнството е било само една от струите в потока на новите идеи, залели Римската империя. Едновременно с християните проповядвали и египетските гностици Валентин и Василид, прокълнали божията Майка, сирийските гностици Сатурнил и Мани, приравнили стихиите на Доброто и Злото, офитите^[165], почитащи Змията като носител на Върховната мъдрост и противник на злия демиург Яхве (Йехова), маркионитите, отричащи светостта на Стария завет, оригенистите^[166], настояващи за символичното му тълкувание, и накрая гностиците, провъзгласяващи висшия монизъм — пълнотата на най-чистото Божие битие — Божествената плерома. Най-близо от всички до християнската теодицея^[167] на Василий Велики и Григорий Богослов и най-далеч от всички от античния платонизъм^[168] се оказали неоплатониците^[169], макар че си присвоили името на Платон в названието на своето оригинално учение. Николай Конрад тънко отбелязва, че „революцията на умовете започнала и се разгърнала в римския Изток, но обхванала и гръцко-латинската част на «кръга от римските земи», където оформилият се на времето мироглед изпаднал в своя собствена криза“. [132, с. 455]

Това е справедлива бележка, но в такъв случай тази стихия в културната история на Европа не може да се разглежда като преходен период. Наистина, какво отношение имало християнството или манихейството към рационалните разсъждения на Сенека, кървавите мистерии на Аврелиан в митреумите или оргиастичните развлечения на Елагабал (Хелиогабал)? Творческата струя на новата представа за света еднакво отхвърлила и едното и другото. Тя помела овехтялата антична мисъл, а не я продължила. С други думи, тук си нямаме работа с „преходен период“, а с прекъсване на старата традиция и създаване на нова.

Християнската и манихейската църква проявили заядливост, която удивила съвременниците, но тя логично произтичала от усещането за пълното скъсване с античното минало. Даже когато император Константин Велики решил да отстъпи от всички позиции на езичеството, пред християнската община имало само една дилема: да допуснат ли владетеля на света при себе си като дякон, та да има право на глас в църковните дела, или да продължават гледат на него като на най-обикновен мирянин, за което настоявал картагенецът Донат, задавайки въпроса: „Какво общо има императорът с църквата?“ И на този фон още в V в., когато варварите разкъсвали империята на парчета, живял, творил и действал Августин Блажени, който отначало бил манихей, а после станал християнин, талантлив писател и истински майстор в споровете. Трябва да отбележим, че главните идеи на Августин са станали предвестник не на католическата, а на еретичната мисъл. Тезата за предопределението, която фактически отменя католическата догма за свободната воля на човека, прехвърля цялата отговорност за безобразията, ставащи в света, на Създателя. Тази теза на Августин е била използвана и развита от Жан Калвин хиляда години по-късно, но в ранното средновековие не се ценяла много.

За разлика от Данте, който не оспорвал съществуващите по неговото време идеи, но бил твърде недоволен от съвременниците си, Августин вложил цялата сила на таланта си в полемиката с възгледите на бившите си единомишленици — манихеите, и с хуманната концепция на британския монах Пелагий. А Пелагий проповядвал, че греховността на човека е резултат от неговите глупави постъпки и следователно добрият езичник е за предпочитане пред лошия християнин. Августин издигнал тезата за първородния грях и по този начин обявил за непълноценни всички езичници и обосновал теоретично религиозната нетърпимост. В следващите пет века тази идея не се разпространила широко, а стиховете на Данте били признати за ненадминати още докато постът бил жив и му донесли заслужена слава. Не, Августин и Данте не си приличат нито по историческата си роля, нито по резонанса, който са предизвикали, нито по личните си качества, а още по-малко си приличат периодите, в които те са живели и творили. И ако търсим някого, който наистина прилича на Данте, то това е великият поет и изобличител на безобразията в живота Йоан Златоуст. Но ако приемем тази поправка, то и по-нататъшните ни разсъждения ще бъдат други. Този нов път изглежда по-плодотворен, макар че, между другото, ще се възприеме малко неочаквано.

За Византия

Да си припомним, че описаното от нас направление, което можем да наречем раннохристиянско или — условно — византийско (не в политическия, а в „културния“ смисъл на думата), за първи път е установено в светската история едва в средата на II в., т.е. 150 години по-късно, отколкото в църковната история. Именно тогава се състоял знаменитият диспут между римските философи и християнския апологет Юстин, който спечелил спора и заплатил за победата с мъченическата си смърт. Ако приемем тази дата за отправна, а тя е удобна, защото не предизвиква съмнения и спорове, то се оказва, че новата насока на мисълта след IV в. (т.е. след отстъпничеството^[170] на Юлиан) се е разпространила не само по цялата територия на Римската империя, но и отвъд нейните граници. Тя породила филизи: на запад — в Ирландия; на юг — в Етиопия; на изток — в Средна Азия; и на север — в Русия, или по-точно при готите в Приднестровието.

Без да са свързани политически с главния стълб на културата — Византийската империя в същинския смисъл на думата — периферните християнски култури усещали себе си като цялост по същия начин, както описаният вече Иран, както гръко-римският свят и по-късно както западноевропейският Chretiente, въпреки че в Азия отвъд Ефрат господствало несторианството, а в Сирия, Армения и Африка — монофизитизмът.

Византийската култура имала своя период на „Възраждане“ на елинистичната древност, когато гръцкият език изместил латинския от държавното управление (при император Маврикий), и своя Реформация — иконоборството, и своя епоха на Просвещението — при Македонската династия. А агонията на огнищата на тази култура настъпила почти едновременно: в XIII в. паднала Ирландия, разгромени били централноазиатските несториани, Константинопол временно станал плячка на кръстоносците-грабители, а Абисиния (Етиопия) се превърнала в планинска крепост, обкръжена от племената гала и сомали, които приели исляма. Трескавият опит на Никейската империя да удържи позициите си удължила агонията със сто години, но в средата на XIV в. Палеолозите вече били принудени да приемат унията, което означавало, че напълно се подчиняват на Запада, т.е. на онази новообразувана културна цялост, която възникнала в резултат от завоеванията на Карл Велики. В европейската историография е прието именно тази цялост да се разглежда като продължение на античната култура, което се е влязло дори в учебниците за средните училища, но ми се струва, че хилядолетният период, който дели „Античността“ от нейното „Възраждане“, е по-правилно да се разглежда като самостоятелен раздел в историята на културата, отколкото като преходен период, още повече че католическите рицари и прелатите не са наследили достоянието на византийската култура в нейния гръцки и ирландски вариант, а просто са го изпепелили.

Но ако е така, то Възраждането в Европа трябва да бъде отнесено към онази тенденция в закономерностите и последователността на събитията, към която принадлежат предшестващите го кръстоносни походи и колониалните завоевания, които го последвали. Да, точно така излиза!

Още от момента, в който възникнала, западноевропейската култура се стремяла да се разширява. Потомците на бароните на Карл Велики покорили западните славяни, англосаксонците и келтите, изтикали арабите от Пиренейския полуостров и пренесли войната с мюсюлманите в басейна на Индийския океан. Потомците на средновековните бюргери завладели Америка, Австралия и Южна Африка. И едните, и другите завоювали Индия, Тропическа Африка, Южна Америка, Полинезия и т.н. Това било разширяване в пространството. А хуманистите? И те изгаряли от същото желание за придобивки. Но тяхната експанзия се развивала във времето. Те си поставили за цел да окупират миналото, при това не своето, а чуждото. И постигнали целта си. В резултат от техните усилия се родила Световната история на филологическа основа — явление, което няма аналог в другите култури, защото навсякъде, по принцип, историята е описание на своите собствени предци, т.е. абсолютизирана генеалогия^[171]. Но ако е така, то „китайското Възраждане“ трябва да е принципно различно от европейското, а близките черти трябва да се смятат за случайно съвпадение.

Николай Конрад се придържа към точно обратната гледна точка и, за да решим този кардинален проблем, ще се наложи да се обърнем към историята на Източна Азия.

Зя Китай

В началото ще отбележим, че в Източна Азия са разположени две етноландшафтни области: земеделска — в Китай, и номадската — в Централна Азия и високопланинското плато на Тибет. Въпреки че Китай бил гъсто населен, а номадите в степта — тюрките и монголите — били малобройни, тези културни региони си взаимодействали на равни начала в продължение на целия исторически период. Без да се взема предвид тази непрекъсната борба, историята на Азия винаги ще бъде тълкувана погрешно.

В XIX в. съществувало (като подразбиращо се от само себе си) мнението, че китайската култура е статична или в застой, а развитието — с възходи и падения — е достояние на Западна Европа. Тази концепция е пример за аберация заради отдалечеността, при която слънцето може да ви изглежда по-малко от петаче. При достатъчно задълбочено вникване в китайската история тази аберация изчезва яко дим и става очевидно, че скъсването с традициите и епохите на мракобесие и на Изток, и на Запад протичали по един и същ начин. На дискретността (накъсаността) в историческото развитие обърнали внимание двама от великите историци в древността Полибий и Съма Циен, като и двамата обяснявали наблюдаваните явления, съобразно равнището на науката по тяхно време. [132, 54-88] Съма Циен написал своите „Исторически записки“ в I в. пр.Хр., но вече отбелязал един период, който за него бил „античност“, т.е. минало, традициите на което са прекъснати. Античността за Съма Циен била епохата на първите три династии: Ся, Ин и Джоу, като след падането на Джоу последвало политическо и културно разложение. „Пътят на трите царства се оказал подобен на кръговрат: той свършил и започнал отново.“ [132, с. 76] Това, разбира се, не значи, че династията Хан буквално повторила древността. Не, тя се оказала напълно самостоятелно явление със свои локални черти. Еднаква според Съма Циен била не реалната действителност, а вътрешната закономерност на явленията, която той смятал за естествен закон на историята.

Откритата от историците закономерност не само обяснявала миналото, но и позволявала да се правят прогнози. Ако архаичният Китай се разложил в резултат от неизбежните вътрешни ритми, то и съвременният за Съма Циен, а за нас Древен Китай, т.е. империята Хан не можела да избегне същата участ.

Естествено, Съма Циен не можел да предскаже подробностите от гибелта на своята страна, но резултатът трябвало да бъде еднозначен. Така и станало.

В III в. гражданската война обезкървила Китай, а в 312 г. столицата на Поднебесната империя била щурмувана и завладяна от малобройното опълчение на хунну, след което те наложили властта си над всички изконни земи на Хан в басейна на Хуанхъ. Най-упоритите китайски патриоти избягали в чуждоземните покрайнини — в басейна на Яндзъ, и агонията на древната китайска култура продължила там още 250 години, т.е. почти два пъти повече, отколкото аналогичната агония на Рим. А в родината на китайския народ през цялото това време върлували номадите и планинците — хунну, табгачите и киените (тибетците).

Новият възход на Китай започнал в VI в. Предводителят на китайските ултрапатриоти, пълководецът Ян Дзиен се разправил с потомците на изродилите се номадски принцове и основал династията Суй. Това била „зората“ на средновековен Китай, а „залезът“ настъпил в XVII в., когато манджурите разгромили армията на династията Мин и селското опълчение на въстаническия вожд Ли Дзъчън. И тогава започнал периодът на упадък, който непроницателните европейски учени сметнали за постоянно състояние на Китай и го кръстили „застой“. Прогнозата в концепцията на Съма Циен се потвърдила.

Обаче на Изток в сравнение със Запада имало една особеност, която осигурявала относително голяма приемственост в културата: йероглифната писменост. Въпреки нейните недостатъци в сравнение с азбуката, тя има това предимство, че семантемите^[172] продължават да бъдат разбираеми и при смяна на фонетиката на развиващия се език, и при изменение на идеологическите представи. Малцината китайци, които били грамотни, четели Конфуций и Лаодзъ и чувствали обаянието на техните мисли много повече, отколкото средновековните монаси, зубрещи Библията, защото думите променяли смисъла си в зависимост: а) от превода; б) от интонацията; в) от ерудицията на читателя и г) от неговата система на асоциации. Йероглифите обаче били еднозначни като математическите символи. Затова разривът между културите вътре в Китай бил малко по-малък, отколкото между древната (гръко-римска) и средновековната (романо-германска) култура в Западна Европа или между средноперсийската и арабската, т.е. мюсюлманската култура и т.н. Това обстоятелство се отразило както на политическата, така и на идеологическата история на Китай. Особено важно е, че именно тази външна прилика въвела в заблуждение историците, които твърдели, че Китай е в застой, защото приемали йероглифната писменост за белег на консервативност. А всъщност историята на Китай се развивала не по-малко интензивно от историята на страните от Средиземноморието. Но за да види тази страстна напрегнатост в живота на етносите, които възниквали и изчезвали на територията на Китай, човек трябва да спре да се любува на предметите на изкуството и на криволиците на абстрактната мисъл и стъпка по стъпка да проследи перипетиите в хилядолетната война край Великата китайска стена с номадите от Великата степ. На тази тема изцяло е посветена нашата „Степна трилогия“^[173].

Съотношението на неопределеност в етнологията

На пръв поглед изглежда, че всички описани примери в предишната глава доказват правилността на културно-историческата школа, обаче в тях се крие и една подробност, която подсказва, че е вярна и обратната гледна точка. Та нали всички разгледани от нас „култури“, въпреки местните им особености, са се развивали и са загивали толкова еднообразно, че зад това не може да не се съзре общият диалектически процес.

Но ако е така, то не само не сме решили поставената задача, но дори сме я усложнили. Нима пак стигнахме до задънена улица? Не, пътят пред нас е отворен и ще съзрем изхода веднага щом потърсим аналогии в другите науки. Като се започне от XVII в. във физиката се спори по въпроса дали светлината се състои от частици (корпускули) или представлява вълни в ефира? И двете концепции имали толкова много недостатъци, та нито една от тях не надделяла. Спорът бил решен едва в средата на 20-те години на XX в. с появата на квантовата механика. Съвременните учени смятат, че светлината не е вълна, не е частица, а и едното, и другото едновременно и може да проявява и двете групи свойства. На тази основа било формулирано широко известното съотношение на неопределеност, съгласно което при наличието на две свързани физически променливи (например компонентите на импулса и координатите на частиците или енергията и времето) може да бъде установено значението на едната или другата, но не и на двете едновременно.

В етническите феномени също има две форми на движение — социална и биологична. Следователно по един или друг начин, в един или друг аспект на изследване може да бъде описана или едната, или другата страна на сложното явление. При това точността на описанието и неговата многостранност взаимно се изключват. Като имаме предвид това, нека приложим съотношението на неопределеност към нашия материал.

Преди всичко да сменим аспекта: вместо да обединяваме методите на двете школи да разграничим сферите на тяхното приложение. Ясно е, че непосредствено наблюдаваните исторически явления се групират по културно-историческия принцип, а световноисторическата схема е прокрустово ложе за фактите. Но също така е ясно, че същността на явленията, която е недостъпна за визуално наблюдение, щом бъде очистена от местните особености, вече е от компетенцията на световноисторическата концепция, а установената и доказана от културно-историческата школа дискретност (прекъснатост) на развитието е просто едно от свойствата на единния и не много сложен процес.

Сега да изменим подхода. През XIX в. историята се изучавала по два начина: в гимназиите — заедно е географията, а в университетите — с филологията. В наше време вторият начин е взел връх и в основата му е залегнало източникознанието (работата с източниците). Но тук се крие голяма опасност — историкът рискува да се окаже в плен на автора на източника и може просто да започне да преразказва прочетеното, като се старае да предаде съдържанието му колкото се може по-близо до текста. Но нали древният автор се е ръководил от идеи, които не са приемливи за нас, пък и неговите читатели, които са имали друга, различна от нашата система на асоциации, са възприемали написаното не така, както читателят в наше време. Това означава, че ако Херодот или Рашид ад-Дин бяха писали за нас, те биха изложили същите свои мисли по друг начин. А при буквалното предаване на текста ние не улавяме онзи смисъл, заради който той е бил написан. И накрая, авторът на древния текст, естествено, е пропускал баналните, общоизвестни по негово време истини. А на нас тъкмо те не са ни известни и са ни интересни. Затова за потомците всеки източник е криптограма и възстановяването на неговия истински смисъл е трудно дело, което невинаги ни се отдава. Достатъчно е да си спомним споровете около „Слово за похода на Игор“^[174]. И няма никакви гаранции, че към съществуващите днес хипотетични интерпретации на този текст няма да се прибавят още няколко, също толкова обосновани и убедителни. С две думи, за нашата постановка на проблема за работата с източниците това е най-добрият начин да се отплеснем толкова, че никога да не се върнем към поставената задача — да осмислим историческия процес.

Друго нещо е гимназиалната методика. Вземаме от източника това, което в него е безспорно — голите неми факти, и ги налагаме върху канавата на времето и пространството. Така постъпват всички естествоизпитатели, които събират материали от непосредствените наблюдения на природата. И тогава се оказва, че фактите, откъснати от текста, имат своя вътрешна логика, подчиняват се на статистически закономерности, групират се по степента на прилики и различия, благодарение на което става възможно те да се изучават по пътя на сравнителната методика.

Този подход е целесъобразен, защото ще позволи да се осмисли вече долавяния еталон на историческото битие — историческата цялост. Но каква е тя?… Вече можем да отговорим: историческата цялост е верига от събития и явления, където връзките между звената са каузални (причинни). Преките наблюдения показват, че тези вериги имат начало и край, т.е. става дума за избухване, което има инерция, затихваща от съпротивлението на средата. Това е механизмът, който обяснява всички безспорни наблюдения и обобщения на културно-историческата школа.

Обаче откъде се взема това избухване и защо инерционните процеси чак толкова си приличат един с друг? На този въпрос трябва да отговори световноисторическата концепция, но уви, средствата, с които разполага историческата наука, дават възможност избухването само да бъде описано. За хуманитарните науки описанието е таванът, а тълкуванието по пътя на умозрителната философия в наше време няма да задоволи никого. Остава да се опрем изцяло на естествените науки и да поставим въпроса за това какво се съдържа в понятието „култура“ (която и да е тя), за тази материална субстанция, която претърпява описаните изменения.

Двете системи на отчитане

Първото, което му хрумва на човек, като най-простото и достъпно обяснение на наблюдавания факт, е да се опита да го съпостави с тази или онази обществена формация, основана на този или онзи начин на производство. По този път е тръгнал и Николай Конрад, когато дефинирал следното положение: „Робовладелската формация се характеризира не с робството като такова, а като обществен строй, в който робският труд играе ролята на начин на производство, определящ икономическата основа на общественото битие на дадения етап от историята на народа.“ [132, с. 33] Този етап той последователно съпоставя с „античността“ или с древната история на целия свят.

Със същата лекота е дефинирано и понятието „средни векове“ — като „период на установяване, утвърждаване и разцвет на феодализма“, и това, естествено, пак се отнася за целия Ойкумен. Новост тук се явява само опитът социално-икономическите категории да се разпрострат и върху сферата на закономерностите или причинно-следствените връзки във веригите от събития, а това е невярно и ето защо. Теорията на историческия материализъм е била създадена специално, за да отрази прогресивното развитие на обществото по спирала, а не да тълкува смяната на династиите, военните успехи, разпространяването на епидемиите или нюансите в религиозните концепции.

Общественото развитие има своя логика, а последователността от събитията — своя. Между двете системи има взаимна зависимост и дори обратна връзка, но именно тази обратна връзка показва, че тук не става дума за една система на отчитане, а най-малко за две. Затова често може да се види една „култура“ да се разпростира в две или три обществени формации, а понякога в една, както видяхме при анализа на така наречените „преходни периоди“. Затова „културите“ са много повече от обществените формации, което също доказва, че понятията не съвпадат. И най-главното, двете системи на отчитане не си противоречат една на друга, а се допълват.

Ще поясня. Чертите на робовладелската формация, характерни за Египет, Вавилон, Елада, Индия и Китай, ни дават основание да причислим тези общества към една таксономична група, но в никакъв случай не ни позволяват да твърдим, че между тях има генетична приемственост или реално съществуваща взаимна връзка. Затова пък като „култури“, всяка от споменатите държави си взаимодейства със съседите, стоящи на съвсем друго стъпало в общественото развитие. Например такива робовладелски центрове като Атина и Коринт, съставлявали едно цяло със земеделска Тива, скотовъдците в Етолия и Тесалия и дори с Епир и Македония, които още били в етапа на разлагане на родовия строй. Но всички те заедно представлявали Елада, която самите древни гърци смятали за цялост. Но каква?

Същото било положението и в Древния Китай! Още в епохата на „Воюващите царства“ периферните държави Цин и Чу подчинили разединените племена в горите на Съчуан и в Югоизточен Китай, включително и протомалайския етнос в Юе. Техният социален строй бил различен от формацията на китайците, но историческата им съдба била обща. Затова и трябва да ги причислим към различни обществени формации, но към една цялост — тази на хан. Затова пък хунну, които съумели да запазят своята земя от китайската агресия, и в единия, и в другия аспект са народ, различен от китайците. Най-правилно е тях да ги отнесем към номадската цялост на Евразия заедно с усуните, полуномадите ди, полууседналите сармати и земеделците динлин, въпреки че и в расово, и в лингвистично отношение тези народи се различават един от друг. В такъв случай защо представляват една цялост?

Да оставим този въпрос открит, за да можем да отговорим в края на нашето изследване. Та нали тъкмо заради тези отговори го предприехме. А засега да се ограничим с това, че отбелязахме разликата в двете системи на отчитане — социалната и етническата, и да се обърнем към проблема за културните процеси, защото няколко пъти вече се появи тенденция да намерим решение на проблема за етногенезиса в историята на материалната и духовната култура.

Историята на културата и етногенезисът

Човек може да си помисли, че доколкото дейността на етноса се въплъщава в произведенията на неговите ръце и неговия ум, т.е. в културата, то, като изучаваме историята на местните култури, едновременно вникваме и в историята на етносите, които са ги създали, а по този начин разкриваме и техния етногенезис. Ако това беше вярно, задачата на изследователя много щеше да се опрости, но уви, макар да има връзка между етногенезиса, историята на етносите и историята на културата, то тя е усложнена от съпътстващите явления, които са различни и в трите случая. Да започнем с историята на културата като най-видима, без да използваме специалните способи на историческия синтез.

Съвпадат ли понятията култура и етнос или дори суперетнос? Обикновено не, с изключение на частните случаи, които потвърждават правилото. Най-ясно това се вижда от най-простия и общоизвестен пример — Елада.

Културата на елинските градове държави — както от континентална Гърция, така и на колониите — още в класическия период (VI–IV в.пр.Хр.) се разпространила и по неелинските земи — например в Македония, която при Александър поела ролята на предводител и защитник на „елинските дела“. Последвалото разпространение на елинската култура обхванало страните и народите от Близкия Изток, Египет, Средна Азия и Индия, завоювани от македонците, а също и Лациум, който възприел елинската култура от Атина по пътя на заимстването. Така бил създаден така нареченият „елинизъм“, т.е. образувал се грандиозен суперетнос.

Обаче не всички етноси, които възприели елинската култура, влезли в този суперетнос. Партите се научили да говорят на гръцки, поставяли в двора на своите царе трагедиите на Еврипид, укрепвали своите градове по плановете на елинските архитекти и строители и ги украсявали със статуи, подобни на атинските и милетските, но си останали „туранци“^[175], властелините на Иран, враговете на македонците — сирийските Селевкиди. И Картаген бил организиран по образеца на елинските градове държави, но неговите жители за разлика от сирийците и малоазийците, не започнали да приличат на древните гърци. Но затова пък римляните, които завоювали Елада, станали наследници и пазители на нейната култура, като съхранили своите етнически черти като местни особености. И те пренесли елинската култура във всичките си провинции, а след упадъка на политическото могъщество на Рим я предали на романските и отчасти на германските етноси в Европа.

По този начин, като изучаваме историята на културата, виждаме непрекъснатата линия на традицията, която постоянно прехвърля етническите граници. Потомците на германците и славяните усвоили геометрията, идеалистичните философски системи на Платон и Аристотел, медицината на Хипократ, строителното изкуство (класицизма), театъра, литературните жанрове, юридическите норми (римското право) и дори митологията, макар да принудили древните божества да участват не в мистериите, а в оперетите. Но нали елините и римляните отдавна ги няма. Значи великата им култура надживяла етносите, които са я създали. Несъвпадението е очевидно както в пространството, така и във времето.

Обаче имаме ли право да употребяваме термина „надживяла“ за културата, макар той да е обичаен? Културата е творение на хората — било то техническо изделие, шедьовър на изкуството, философска система, политическа доктрина, научна концепция или просто легенда за отминалите столетия. Културата съществува, но не живее, защото ако в нея не се влее творческата енергия на хората, тя може или да се съхрани, или да се разруши. Но както „не живее“, така тя влияе на съзнанието на своите създатели, моделира от него причудливи форми и след това ги възпроизвежда дотогава, докато потомците не престанат да я възприемат. Невъзможността на потомците да възприемат културата се нарича „подивяване“, а не освобождаване от остарелите, загубили значението си норми на древните представи за света, които са се компрометирали като олимпийските богове в Римската империя. Още в I в.пр.Хр. никой не вярвал в тези богове, макар техните статуи да стърчали на всеки ъгъл по друмищата. Елините и римляните, които вярвали във всякакви поличби, които приравнили своите пълководци с боговете само за да се подмазват на силата и властта, които били циници и лицемери, въпреки това съхранили пустеещите капища^[176], защото ужасът да не загубят културата си бил по-силен от презрението към нея. С помощта на някакво шесто чувство хората усещали, че културата е бреме, но без нея не може да се живее. И затова и най-дълбокият упадък не свалял равнището на културата до нула. А с течение на времето започвал нов подем… Но не на древната култура, а на новия етнос, който събирал от земята старите отломки и ги приспособявал към своите нужди, като създавал от тях нови сечива. Ето по тази схема се трансформирала културата.

А етногенезисът?… Това е условието, без което е невъзможно създаването или възстановяването на културата. Защото културата е дело на човешките ръце, а в нашия свят няма човек без етнос. Така че създаването на етноса и неговото развитие (т.е. етногенезисът) е равносилно на включването на тока за спрелия мотор, след което той започва да работи отново.

Етногенезисът е природен процес, следователно с независим от ситуацията, която е възникнала в резултат от създаването на културата. Той може да започне във всеки момент и ако на пътя му се появи преграда, издигната от действащата културна цялост, той ще я разруши или ще се разбие в нея. Ако пък етногенезисът започне тогава, когато „земята е под пара“, възникващият етнос създава своя култура като способ за своето съществуване и развитие. И в двата случая поривът е сляпа сила на природната енергия, която не се управлява от ничие съзнание. Това решение на проблема произтича без противоречия от принципите, изложени по-горе.

Обаче има и друга гледна точка: „Социалните фактори, формиращи етноса, включително и етническото самосъзнание, водят до появата на свързана с тях популация, т.е. пред пас се откроява картина, право противоположна на тази, която ни рисува Лев Гумильов.“ [37, с. 122-123] По този начин дискусията се свежда до това: е ли битието в основата на съзнанието или, напротив, съзнанието е основа на битието. Наистина при такава постановка на въпроса има за какво да спорим. Да видим как стоят нещата.

Всеки учен има право да избира за своята логическа конструкция всеки постулат, даже този, съгласно който реалното битие на етноса не само се определя, но и се поражда от неговото съзнание. Наистина с такова мнение не биха се съгласили нито вярващите християни, нито материалистите. Доколкото актът на сътворяване на материалната реалност се приписва на човешкото съзнание, поставено над Твореца на света или на неговото място, това не биха приели християните. А философите-материалисти няма да възприемат тезата за първичността на съзнанието.

Но дори и учените-емпирици нямат право да се съгласят с тази теза, защото тя нарушава закона за запазване на енергията. Та нали етногенезисът е процес, който се проявява в работата (във физическия смисъл на думата). Извършват се походи, строят се храмове и дворци, реконструира се ландшафтът, потискат се несъгласните системи, които се създават вътре и отвън. А за да се свърши дадена работа, е нужна енергия, най-обикновена, дето се измерва с килограмометри или калории. Да смятаме, че съзнанието, дори и етническото, може да генерира енергия, означава да допуснем, че е възможна телекинезата, което е допустимо само във фантастиката. Ще поясня.

Каменните блокове на върха на пирамидите са били издигнати не от етническото самосъзнание, а от мускулната сила на египетските работници на принципа „раз, два — хоп“. И ако освен египтяните въжетата са дърпали либийци, нубийци, ханаанци…, това с нищо не променя работата. Ролята на съзнанието (в дадения случай не етническото, а личното — на инженера-строител) е била да координира силите, които са били на негово разположение, а разликата между управлението на процеса и енергията, благодарение на която върви този процес, е очевидна.

Съчетаването на разнообразните етногенезиси със социалните процеси на фона на различните култури, наследени от миналите епохи, и на ландшафтите, даващи разнообразна храна на хората, създава етнически истории, които причудливо се преплитат една с друга. За разлика от етногенезиса етническата история е многофакторен процес, който изпитва върху себе си различни въздействия и реагира чувствително на тях. Същевременно етническата история не е толкова нагледна като историята на културата и на държавите, на социалните институти и на класовата борба, тъй като събитията, свързани със смяната на фази на етногенезиса, не се фиксират от източниците. С други думи, етническата история е тази историческа дисциплина, която е по-близо от всяка друга до географията на биосферата, което и определя нейната пъстрота, отбелязана още от Рене Грусе. Той сравнил историческата панорама от средата на XIX в. със звездното небе, където ние наблюдаваме звезди, които отдавна са угаснали, но чиято светлина едва сега достига до Земята и не виждаме свръхновите, чиито лъчи все още се реят в космическото пространство, без да са достигнали до земните обсерватории. Като продължава оприличаваното, Грусе смята, че ислямските страни се намират във възрастта, аналогична на европейския XIV в. — „треченто“^[177]. Нахлуването на германците във Франция през 1940 г. той сравнява с походите на Аларих и Гензерих в V в., японската армия той нарича самураи, преоблечени в съвременна униформа. Според него Скандинавия пък, обратно, се намира в бъдещето, в преддверието на XXI в. От всичко това се вижда, че Рене Грусе не е имал предвид нито социалните, нито етническите процеси, а само тяхната декоративна страна, т.е. културните стълкновения.

Но ако дори в XX в., в условията на изравняващата всичко урбанизирана цивилизация, френският ориенталист е открил толкова грамадни несъответствия, то в другите епохи, когато те не са били толкова изгладени от общата техносфера, значението им трябва да е било по-голямо. Грусе смята, че „повечето ни беди се дължат на това, че народите, които живеят в една епоха, не се подчиняват на обща логика, нито на единен морал“. [221, с. 103-104] Според него неравномерността в етническото развитие е причина за много от войните и за такива чудовищни злодеяния като немските концентрационни лагери. Наистина да извършиш такива страшни жестокости, които не са оправдани е реалната държавна необходимост, без да изпитваш мъчително угризение на съвестта, трябва да имаш такава психика, която може да се определи само като патология. Но това не са случайни индивидуални отклонения, а етнически, отнасящи се до преобладаващото настроение на масите. Значи това е фаза на етногенезиса, несъвместима с фазата, в която се намира в отправната точка на отчитане, приета от нас за норма. Но нали, ако започнем отчитането от другата страна, то патология ще ни изглежда това, което смятаме за нормално.

Но щом е така, трябва да намерим някакъв еталон за измерване на етническата история, подобен на този, какъвто се явяват обществено-икономическите формации за социалната история. Обаче тази задача се усложнява от факта, че на пътя за нейното решаване се изпречва допълнителна трудност: взаимоотношенията на етноса с приютилата го географска среда, която също се изменя, понякога даже по-бързо от самия етнос. Тук Калиопа е безсилна и трябва да потърси помощта на своята сестра Урания^[178].

Урания и Клио

Използването на географията, за да се решат отделни проблеми на историята, е срещало и продължава да среща ту пълно одобрение, ту яростни упреци. От една страна е очевидно, че сухата степ не дава същите възможности за създаване на стопанство и култура като тропическите джунгли, а от друга — такъв подход се нарича „географски детерминизъм“. Нека в началото да дадем някои пояснения. Видните мислители на XVI–XVIII в. Жан Боден, Шарл Монтескьо и Йохан Хердер в съответствие с равнището на науката в епохата, в която са живели, предполагали, че всяка проява на човешката дейност, в това число културата, психологическата нагласа, формата на управление и т.н. се определят от природата на страните, населявани от разните народи.

В наше време никой не споделя тази гледна точка, но и обратната концепция — „географският нихилизъм“ [120], който изобщо отрича значението на географската среда за историята на етносите — не е по-добра.

Нека да се опитаме да поставим проблема по друг начин. Безспорно е, че географската среда не влияе на смяната на социално-икономическите формации, но може ли вековните засушавания или трансгресиите^[179] на вътрешните морета (Каспийско море) да не въздействат на стопанството в засегнатите региони? [За подробности вж. 79] Например покачването на равнището на Каспийско море през VI–XIV в. с 18 метра не повлияло много на южните планински брегове, но на север огромната населена територия на Хазария се оказала наводнена. Това бедствие така разстроило икономиката на Хазария, че от една страна, заставило хазарите да напуснат родината си и да се разселят по поречията на Дон и на Средна Волга, а, от друга страна, довело до разгрома на Хазарския каганат в 965 г. от русите. [72] И аналогични случаи в историята има много.

На пръв поглед е достатъчно просто да определим компетенцията на физическата география в етническата история, но вместо това валят безплодни упреци в „географски детерминизъм“, под който някои вече започват да разбират даже добрите знания по география. Причините за това жалко положение ни разкрива специалистът по история на географията Виктор Яцунски: „Историците слабо познават географията и — обратно.“ [220, с. 21] Но това не е най-страшното! Още по-лошо е друго: „Щом напусне областта на географските изследвания и започне да се занимава с история, географът престава да бъде естествоизпитател и сам става историк.“ [220, с. 27] Ясно е, че така той няма да постигне никакъв успех, както и в обратния случай. Така „откриваме“ къде се корени неуспехът: всъщност не са разработени нито постановката на проблема, нито методиката на изследването. Значи трябва да се захванем с тази работа.

Онова, което за историка е край на неговата работа, за етнолога и географа е отправна точка за техните изследвания. Първо, трябва да изключим тези събития, причините за които са ни известни и се отнасят или до сферата на спонтанното развитие на обществата (социалните формации), или до логиката на самите събития (личните постъпки на политическите дейци). Няма никакъв смисъл да свързваме тези събития с географията. Остава сферата на етногенезиса и миграциите. Тук влиза в сила взаимодействието между човешкото общество и природата. То е особено ярко, когато главна роля играе натуралното стопанство и простото стоково производство. Начинът на производство се определя от икономическите възможности, които предоставят природните условия на територията, изхранваща племенната група или народността. Ландшафтът подсказва с какво да се занимават хората и постепенно определя културата на възникналата етническа цялост. А когато даден етнос изчезне в резултат от трансформация, миграция или го избият съседите, то като паметник за изминалата епоха остава археологическата култура, която свидетелства за характера на стопанството на древния народ, а следователно и за природните условия през епохата, в която тази култура е съществувала. Затова имаме възможност да отделим историческите събития с политически характер от събитията, които са обусловени предимно от физикогеографските условия.

Всички народи на Земята живеят в ландшафтите за сметка на природата и колкото са разнообразни тези ландшафти, толкова са разнообразни и народите, защото колкото и драстично да променят ландшафта — било по пътя на създаването на антропогенен релеф или по пътя на реконструкцията на флората и фауната — хората са принудени да се хранят с това, което природата ражда на територията, на която етносът се е заселил или пък контролира. Обаче нищо в света не е неизменно и ландшафтите не правят изключение. Те, подобно на етносите, имат своя динамика на развитие, т.е. своя история. И когато ландшафтът се промени до неузнаваемост — без значение дали това е станало под въздействието на човека, заради промени в климата, от неотектонични^[180] процеси или поради появата на опасни микроби, предизвикващи епидемии — хората трябва или да се приспособят към новите условия, или да измрат, или да отидат в друга страна. Тук плътно се доближихме до проблема за миграциите.

Видоизменението на ландшафтите не е единствената причина за миграциите. Те възникват също при демографски взривове или — по-рядко — при обществени сблъсъци, но тогава те толкова се отличават по характер от първите, че е много трудно да бъдат сбъркани. Обаче във всички случаи преселниците търсят условия, които са подобни на онези, с които са свикнали в родината си. Англичаните с голямо желание се преселвали в страните с умерен климат, особено в степите на Северна Америка, Южна Африка и Австралия, където можели да отглеждат овце. Тропическите райони не ги примамвали, там те се изявявали предимно в ролята на колониални чиновници и търговци, т.е. на хора, живеещи не за сметка на природата, а за сметка на местното население. Това също е миграция, но от съвсем друг характер. Испанците колонизирали местности със сух и горещ климат, като обръщали гръб на тропическите гори. Те добре се вписали в платата на Мексико, където сломили могъществото на ацтеките, но маите в Юкатан оцелели в тропическите джунгли, като отстоявали своята независимост във „войната между расите“ срещу правителството на Мексико. В XI в. якутите проникнали в долината на река Лена и започнали да отглеждат там коне, като възпроизвели предишния си живот край бреговете на Байкал, но те не посегнали на вододелните планински масиви в тайгата, като ги предоставили на евенките. Руските първооткриватели на нови земи прекосили в XVII в. целия Сибир, но се заселили само в покрайнините на тайгата между степта и горите и по бреговете на реките, т.е. в ландшафти, които приличали на тези, дето се формирал етносът на предците им. Украинците пък усвоили в XVIII–XIX в. степни простори, които досущ приличали на тяхното някогашно „Диво поле“^[181]. Дори в наше време тибетците, които напуснаха родината си^[182], предпочетоха Норвегия пред процъфтяващата Бенгалия; те основаха колонията си в Осло.

Голямата миграция не е само историческо, но и географско явление, защото то винаги е свързано с някакво преустройство на антропогенния ландшафт. По този начин се приближихме до границите на историческата география, която трябва да ни помогне в търсенето на решение на поставения проблем. Да видим какво ще ни даде тя.

Етносът като природно явление

И така, всички разгледани досега научни дисциплини, които имат отношение към поставения проблем, не само че не дават ясен отговор, но дори не ни помагат да набележим пътя, по който да продължим да търсим истината. Значи ли това, че трябва да си „измием ръцете“? Не. Нещата изобщо не стоят толкова просто!

Работата е там, че можем да намерим нов път за изследване, който е подходящ да решим поставените въпроси. И началото вече бе поставено. Във взаимоотношенията на човека като носител на цивилизацията с природната среда бе въведено понятието „етнос“ като устойчив колектив от индивиди, който противопоставя себе си на всички останали подобни колективи, има вътрешна (винаги своеобразна) структура и динамичен стереотип на поведение. Именно чрез етническите колективи човечеството е свързано с природната среда, тъй като самият етнос е природно явление.

На пръв поглед изглежда, че щом е природно явление, етносът трябва да възниква, да се развива и да загива в резултат от измененията в приютилата го географска среда. Тази среда е твърде подвижна. Продължителни суши или обратно повишена влажност, се наблюдават в различни региони, като интензивността на климатичните колебания, определящи измененията на ландшафта и тяхното съотношение, са различни в отделните райони на Земята. Стремежът да се установи непосредствена връзка на историческите събития с колебанията в климата е обречен на неуспех. Това показаха изследванията на Еманюел Льороа-Ладюри, който съсредоточи вниманието си върху Франция и околните страни. [136] Но, ако избегнем прекомерната критичност на френския историк, можем да установим непряка и сложна връзка, като използваме предложената от нас методика.

В мекия климат на Европа ландшафтните различия са малко потулени, но в условията на континенталния климат и широките пространства те изпъкват рязко. Тук в качеството на индикатор можем да използваме характера на политическия строй в групите с номадско население в различните географски ареали. Веднъж вече направихме това, когато изяснявахме динамиката в климатичните процеси при образуването на ландшафтите. [72] Сега ще обърнем внимание на историко-географското райониране, т.е. на класификацията на политическите системи на евразийските обитатели като форма на съществуване на тамошните етноси.

Трябвала отбележим, че политическите системи на народите са били тясно свързани със системата на стопанството на страните, населявани от тези народи. Но тук възниква първото затруднение. Като се започне от IX в. та чак до XVIII в. в евразийската степ съществувал един-единствен начин на производство — номадското скотовъдство. Ако приложим общата закономерност без никакви корекции, то сме длъжни да предположим, че всички номадски общества са били уредени по един и същи начин и са били толкова чужди на всякакъв прогрес, че спокойно можем да направим обща характеристика на всички заедно, като отдадем детайлите на племенните различия.

През XIX и началото на XX в. това мнение наистина се смятало за аксиома, но натрупаният фактически материал ни позволява да го отхвърлим. [73, с. 87-100] Въпреки стабилното съотношение между площта на пасищата, общия брой на добитъка и броя на населението в евразийската степ нямало и сянка от еднообразие в обществено-политическите системи, а за трите хиляди години на своето съществуване номадската култура изживяла творческа еволюция, която била не по-малко ярка и красива, отколкото в страните по Средиземноморието или в Далечния Изток. Но местните условия обагрили по малко по-различен начин историята на номадите и нашата задача е не толкова да уловим приликите между номадските и земеделските обществени системи, а най-вече разликите, и да посочим възможните причини за тях.

Преди всичко трябва за пореден път да отбележим, че географията (с изключение на икономическата), а следователно и влизащата в нея етнология, са естествени науки, а историята е хуманитарна наука. Значи, докато изучава етногенезиса (възникването и изчезването на етносите) като природен процес, който протича в биосферата (една от обвивките на планетата Земя), изследователят прилага методите на географията, а когато съставя етническата история на региона, той ползва традиционните методи на историческата наука, като само добавя към тях данните от географията, разбира се, не от училищната, а от съвременната, научната география, където се поставят въпросите за местните особености на антропогенните биоценози, за микромутациите, които променят само поведенческите признаци на човека, и за сукцесиите, свързани с миграционните процеси.

Ако обаче разглеждаме етноса като „социална категория“, това означава, че географските фактори „не могат да имат значение“ [125, с. 72] за развитието на етносите. Абсурдността на тази теза е очевидна и за цитирания автор, който по-нататък пише, че географските фактори „могат твърде много да забавят или напротив, да ускорят развитието на отделните етнически общности“ [125, с. 80].

Ако приемем последното (вярно!) разсъждение, то съгласно нашето предварително условие етносът не е социална общност.

Да припомним, че в писмото си до Йозеф Блох от 21–22 септември 1890 г. Фридрих Енгелс пише, че „съгласно материалистическото разбиране на историята определящ момент в историческия процес в крайна сметка е производството и възпроизводството в реалния живот. Нито аз, нито Маркс не сме твърдели нещо повече. И ако някой изкривява това положение в смисъл, че икономическият момент е, видите ли, единственият определящ момент, то той превръща това твърдение в нищо не говореща, абстрактна, безсмислена фраза“. [143, т. 37, с. 394] В съгласие с тази теза ние твърдим, че всеки непосредствено наблюдаван процес на етногенезис наред със социалния има и природен аспект.

Човекът в биоценозата

На всички гръбначни животни са присъщи: инстинктът за лично и видово самосъхранение, който се проявява в размножаването и в грижата за потомството; стремежът да се разпространят на колкото се може по-голяма площ и способността да се приспособяват към средата (адаптацията). Обаче способността към адаптация не е безгранична. Най-често животните обитават определен участък от земната повърхност, към който са се приспособили неговите предци. Мечката няма да отиде в пустинята, видрата няма да изпълзи високо в планината, заекът няма да скочи в реката за риба.

Но още по-големи ограничения налагат зоните и климатичните разлики в различните пояси. Тропическите видове не могат да съществуват в полярните ширини и обратно. Дори сезонните миграции са насочени по определени маршрути, свързани с характера на природните условия.

Човекът в това отношение е изключение. Макар да принадлежи към един вид, той се е разпространил по цялата суша на планетата. Това показва, че той притежава извънредно големи способности да се приспособява. Но тук възниква първата трудност: ако първобитният човек се е приспособил към условията, да речем, на планинската зона в умерения пояс, то какво го е привлякло в пустинята и тропическите джунгли, където липсват обичайната за него храна и благоприятните условия, защото всяко животно влиза в своята геобиоценоза (буквално — жизнено стопанство), т.е. в „закономерния комплекс от форми, които са свързани исторически, екологично и физиологично в едно цяло от общността на условията на съществуване“. [116, с. 359; Образно казано, биоценозата е домът на животното — защо му трябва да напуска родния дом?

Геобиоценозата е сложна система. Тя се формира от растенията и животните, свързани едно с друго с „хранителната верига“ и с други дейности, където едни видове се хранят с други видове, а най-горното, крайно звено на биоценозата — едрият хищник или човекът — като умира, отдава своя прах на растенията, които са го хранили. При високата степен на приспособяване в дадена биоценоза видът натрупва редица признаци, от които не може да се избави съгласно закона за необратимостта на еволюцията. Всичко това се отнася и за човека, който въпреки това е преодолял всички трудности и се е разпространил по цялата Земя. А същевременно не може да се каже, че в сравнение с другите видове човекът притежава по-голяма пластичност поради ниската степен на адаптация, защото степента на приспособяване у човека е много голяма.

Не. Човекът заема твърдо положение във всяка голяма биоценоза, а когато се заселва в нов регион, той не променя анатомията или физиологията на своя организъм, а своя стереотип на поведение. Да, но това означава, че той създава нов етнос! Така е, но защо му е нужно това? Или по-точно, какво го тласка да създава нов етнос? Ако можехме простичко да отговорим на този въпрос, щяхме да сме решили нашата задача. Но ние сме принудени да се ограничим да посочим кои не са причините човек да си променя стереотипа на поведение.

Биологичните или по-точно зоологическите причини отпадат, защото ако те бяха „виновни“ и другите животни биха постъпвали така. Глупаво е да смятаме, че причина могат да са съзнателните решения на хората да променят своята природа. Ако става дума за социални поводи пък, те непременно щяха да бъдат свързани с промяна в начина на производство, т.е. със смяна на обществената формация, което не става. Освен това задължителното приспособяване към привичния, удобен за живеене, „приютил човека“ ландшафт е отбелязано от Карл Маркс в статията „Принудителната емиграция“. Специално за номадите в нея се казва следното: „За да продължават да бъдат варвари, номадите трябва да си останат малобройни. Те били племена, занимаващи се със скотовъдство, лов и война, и техният начин на производство изисквал обширно пространство за всеки отделен член на племето, както това се случва и сега (в средата на XIX в. — Л.Г.) с индианските племена в Северна Америка. Когато тези племена ставали по-многобройни, те си съкращавали едно на друго територията, необходима за производството.“ [143, т. 8, с. 568] Енгелс развива мисълта на Маркс, като посочва пряката връзка между храната и равнището на развитие на различните племена. Според него „на обилната консумация на месо и млечни продукти от арийците и семитите и особено на благотворното влияние на тази храна върху развитието на децата може би трябва да се припише по-успешното развитие на тези две раси. Наистина мозъкът на индианците пуебло от Ню Мексико, принудени да се хранят почти изключително с растителна храна, е по-малък, отколкото на индианците, които стоят на по-ниското стъпало на варварство, но се хранят с повече месо и риба“ [143, т. 21, с. 32].

Географската среда не влияе на смяната на обществените формации

И така, прякото и косвеното въздействие на ландшафта върху етноса не буди съмнение, но то не оказва решаващо влияние върху глобалното самостоятелно развитие — обществената форма на движение на материята. Затова пък ландшафтът влияе принудително на етническите процеси. [22, с. 180-181]

Всички народи, които са се слели в Италия — етруските, латините, галите, гърците, сирийците, лангобардите, арабите, норманите, швабите, французите — постепенно, за две-три поколения, изгубвали предишния си облик и се сливали с масата на италианците — своеобразен, макар и пъстър етнос със специфични черти на характера, поведението и структурата, които еволюирали в историческото време. И така е навсякъде по света, като процесът е отчетлив право пропорционално на степента, в която е изучен. Следователно ние сме длъжни да изучаваме етносите не като функция на социалния прогрес, а като самостоятелен феномен.

Развитието на човечеството е свързано не само с природните въздействия, както е при останалите животни, но и с особеното спонтанно развитие на техниката и социалните институти. [120, с. 211] На практика наблюдаваме интерференция на двете линии на развитие. Следователно обществено-икономическото развитие чрез преминаване от една формация в друга не е тъждествено на етногенезиса, който е дискретен процес, протичащ в географската среда.

Станислав Калесник ясно изтъкна различието между географската и техногенната среда, в които хората живеят едновременно. Географската среда с възникнала без намесата на човека и е съхранила естествените елементи, притежаващи способността самостоятелно да се развиват. Техногенната среда е създадена с труда и по волята на човека. Нейните елементи нямат аналози в девствената природа и не са способни самостоятелно да се развиват. Те могат само да се разрушават.

Техносферата и социосферата изобщо не се отнасят към географската среда, макар постоянно да взаимодействат с нея. [118] Този принцип е заложен от нас в основата на това изследване.

Войната на човека с природата

Отбелязаните адаптивни способности на човека не са просто по-големи в сравнение с предците му, а са свързани с особеност, която отличава човека от останалите бозайници. Човек не само се приспособява към ландшафта, но и приспособява ландшафта към своите нужди и потребности. Значи път през различните ландшафти са му прокарали не адаптивните, а творческите възможности.

Този факт е известен сам по себе си, но често се пропуска, че творческите пориви на човечеството, както и на отделния човек, са епизодични и невинаги водят до желания резултат и следователно влиянието на човека върху ландшафта далеч не винаги е благотворно.

Шумерите прокопали канали, като отводнили междуречието на Тигър и Ефрат в III хил.пр.Хр., китайците започнали да строят диги около Хуанхъ преди четири хиляди години. Източните иранци се научили да използват подпочвените води за напояване на границата на нашата ера.

Полинезийците пренесли на островите сладкия картоф (кумара) от Америка. Европейците пък получили оттам картофите, доматите, тютюна, а също и бледата спирохета — бактерията-причинител на сифилиса.

В степите на Евразия мамутите били изтребени от палеолитните ловци на едри тревопасни. [39, с. 28-36] Ескимосите избили всички морски крави в Берингово море, а маорите затрили безкрилата птица моа в Нова Зеландия; арабите и персите с методичните си ловни хайки унищожили лъвовете в Предна Азия; американските колонисти само за половин век (1830–1880) ликвидирали бизоните и странстващите гълъби [95, с. 54-55], а австралийците — няколко вида двуутробни животни.

През XIX–XX в. изтребването на животните вече се превърнало в бедствие, за което зоолозите и зоографите са писали толкова, че няма смисъл да се спираме повече на този въпрос.

Ще отбележим обаче, че хищното отношение на човека към природата се среща във всички обществени формации и следователно едва ли може да се разглежда като резултат от особеностите на социалния прогрес. Човекът деформира природата във всички формации. Очевидно това му е присъщо. И макар всеки път той да го прави по различен начин, тези разлики се отнасят до детайлите, а не засягат посоката на процесите.

Природата умее да се защищава. Не само някои растения, които със стъбълцата си разрушават каменната зидария и с мила непосредственост разбиват асфалтираните пътища, но и отделни видове животни използват антропосферата за своето преуспяване.

Когато бизоните били изтребени и заменени с овце и коне (мустанги) в биоценозата на прерията, това довело до съкращаване на броя на големите сиви вълци, които се хранели с болните бизони, елени и гризачи. Затова намалял общият брой на елените, сред които се развихрили епидемии, а се увеличил броят на гризачите, които си разделили с овцете останалата храна от бизоните, а това, от своя страна, създало благоприятни условия за размножаване на койотите, които се хранели както с гризачи, така и с беззащитните овце. Природата на прерията се възстановила, но с опростена структура на биоценозата.

Разпространението на картофа като монокултура дало тласък за размножаване на колорадския бръмбар, който победоносно стигнал от Кордилерите до Атлантика, пресякъл океана и бодро завладял Европа. Английските търговски кораби пренесли на островите в Полинезия плъховете и — което било още по-лошо — комарите. Това ограничило обитаваните от самия човек райони до пясъчните крайбрежия, където винаги духал морски вятър. А експериментите с преселването на зайците в Австралия и на козите на остров Мадейра били толкова трагични, че са станали широко известни.

Но и фактите, свързани с възстановяването на природата, не съвпадат с преломните дати в социалната история на човечеството.

Има ли причинно-следствена или функционална зависимост между тези две вериги от закономерности?

Явно няма, защото не можем да наречем „прогрес“ „набезите“ на човека срещу природата нито във филистерски смисъл (стремежът към благополучие), нито в научен (развитието от нисши форми към висши). А щом е така, то за конкретните насилия над природата са виновни същите тези динамични стереотипи на поведение, които са характерни за различните етноси.

Очевидно се приближихме до разковничето на нашия проблем, макар и да вървяхме пипнешком.

Социум, полития^[183] и етнос

Това, че всеки човек влиза в една или друга обществена група, е безспорно. Нямало е, няма и вероятно няма и да има човек, намиращ се на определена степен от социалното си развитие, който да не е член на племе, орда, държава, община, дружина или друго подобно обединение, така както няма човек, който да не принадлежи към даден етнос. Можем да наподобим съотношението между социалните, политическите и етническите колективи на съотношението между мерките за дължина, тегло и температура. С други думи, тези явления са паралелни, но не са съизмерими.

Областта на компетенция на историческата география е ограничена. Напразно ще бъде да дирим географски причини в действията на пълководци, реформатори и дипломати. Затова пък етническите колективи напълно отговарят на изискванията, предявявани към поставения проблем. Взаимодействието на хората с природата ясно и отчетливо може да се проследи не само в ранните степени на развитие, но и чак до XX в.

Съотношението между трите отбелязани линии на развитие най-лесно може да се илюстрира, ако вземем за пример, да речем, Англия и Франция, чието минало е толкова добре известно, че няма да се налага да се задълбочаваме в писмените източници или в дебрите на библиографията.

В социален аспект двете страни са живели в няколко формации: келтите били в родовия стой до римското нашествие, последвал го робовладелческият строй в състава на Римската империя, макар Британия да изоставала с три века от Галия, след това настъпил феодализмът и накрая — капитализмът, като този път Франция изостанала с един век. В политически аспект на хората от XX в. им се струва, че тези две нации, разделени от Ла Манша, са класически етнотериториални цялости, че така е било винаги и не би могло да бъде по друг начин.

Интересуващата ни територия включва три ландшафтни зони: субтропическата — в Южна Франция, планинската — в Северна Франция и Южна Англия, и суббореалната — полята на Шотландия и Нортъмбърланд, обрасли с вечнозелени храсталаци. Всеки ландшафт заставя хората, попаднали в него, да се приспособяват към неговите особености и по този начин възниква определена общност. Например келтите по долното поречие на Рона отглеждали грозде; попадналите там римски колонисти в I–IV в., войнствените бургунди в V в., арабите в VII в. и каталонците в XI в. правели същото и общият бит, произтичащ от общия труд, изравнил езиците и нравите. В XII в. се образувал единен народ от днес разединените каталонци, провансалци и лигури. Трябвало да избухне гибелната Албигойска война^[184], за да разцепи това единство, но чак до XIX в. хората в Южна Франция говорели на провансалски език и с редки изключения не знаели френски.

Щом попаднали във Франция, норвежките викинги, които били деца на рибари, за две поколения се превърнали в земеделци-французи, като запазили само антропологическия си тип. Същите тези норвежци в долината на Туийд пък станали овцевъди — шотландците-лоуландъри, но не проникнали в планините на Северна Шотландия, където келтите — шотландните-хайландъри — запазили клановия си строй. Ландшафтът, включително релефът, се оказал решаващ фактор не за политическите, а за етническите граници. Същото се отнася за северната половина на Франция — нейното сърце, където ландшафтът (по пътя на конвергентното развитие) преобразувал голям брой пришълци от изтока и от югозапада: белгите, аквитаните и келтите — в древността; латините и германците — в първите векове след Христа; франките, бургундите, аланите и бритите — в началото на средновековието; английските, италианските, испанските и холандските имигранти в епохата на Реформацията и т.н. Всички те се слели в еднородната маса на френските селяни, блестящо описани не толкова от етнографите, колкото от Балзак, Зола и другите писатели-реалисти.

Но тогава възниква въпросът: защо етносите от двете територии, които имат подобни ландшафти, еднакъв социален строй и са разделени от морския проток, който и в древността с лекота прекосявали на несигурните си лодки, не се обединили в единен комплекс, което би било изгодно и за едните, и за другите? Средновековните крале прекрасно разбирали това и три пъти правили опити за обединение. В 1066 г. васалът на френския крал, херцогът на Нормандия Гийом^[185], завоювал англосаксонската част на Британия, която след прекъсването на нормандската династия преминала в ръцете на друг френски феодал — Хенри Плантагенет. И така, в 1154 г. Нормандия отново се обединила с Англия, а след това с Поату, Аквитания и Оверн, и възникнало кралството на Хенри Плантагенет.

От етнографска гледна точка това съчетание е причудливо, но то продължило до 1205 г., когато френският крал Филип II Август отнел от английския крал Нормандия, Поату, Турен и Анжу, а след това, в 1216 г., той се опитал отново да завоюва Англия, но претърпял неуспех. За Англия останали само Бордо и Байон, където Плантагенетите били поддържани от гасконските барони, но в 1339 г. започнала Стогодишната война за обединяването на двете страни, като този път инициативата била на Англия. След дълги войни, в 1415 г., Хенри V Ланкастър бил коронясан за френски крал, но Жана д’Арк се оказала по-силна от Англия и повече не били предприемани опити за обединяването на двете страни.

Няма никакъв смисъл да търсим обяснение на описаните изменения във физическата география, но да привлечем икономическата география е възможно и всъщност историците отдавна го правят. За да бъдат стабилни и да се развиват, политическите образувания — в частния случай държавите — се нуждаят не от еднообразно, а от разнообразно стопанство, където различните икономически провинции се допълват една друга. Плантагенетите се държели здраво дотогава, докато имали овча вълна от Северна Англия, жито от Кент и Нормандия, вино от Оверн и тъкани от Турция^[186]. Икономическите връзки водели до оживено общуване, обогатявали владетеля, но етническо сливане не настъпило. Защо? За да узнаем отговора, трябва да разгледаме третия аспект — етническия.

Всеки народ си има родина!

Римската власт паднала. В момента на своето появяване на територията между Рейн и Бискайския залив племената, заселили Франция, били толкова различни по език, нрави и традиции, че Огюстен Тиери издигнал племенната концепция за създаването на съвременна Франция и бил прав. „Дали наистина историята на Франция от V до XVIII в. е историята на един и същ народ, който има еднакъв произход, еднакви нрави, еднакъв език и еднакви граждански и политически интереси? Нищо подобно! Когато някои употребяват името «французи» със задна дата, не говоря даже за племената отвъд Рейн, а дори за периода на първата династия, се получава истински анахронизъм — пише Огюстен Тиери и пояснява своята мисъл с примери. — Нима за бретонеца е национална история биографията на потомците на Хлодвиг или Карл Велики, когато неговите предци… са водели преговори с франките като самостоятелен народ? От VI до X в. и дори по-късно героите на Северна Франция били бич за Юга.“ [201, с. 207-208]

Чак в XIV в. французите присъединили Дофине, Бургундия и Прованс — бившите владения (домени) на германската Свещена Римска империя — към кралството на Франция. Обаче Бордо, Байон и крайбрежните земи около Бискайския залив запазили своята независимост, като сюзерен им бил английският крал от династията на Плантагенетите. Всъщност това не било господство на Англия над Гаскония, а начин гасконците да се защищават от френските домогвалия.

Избухналата в 1339 г. Стогодишна война между Франция и Англия — въпреки явното неравенство на силите (в 1327–1418 г. населението на Франция било 18 млн. [204, с. 40], а на Англия — 3 млн. [204, с. 57], като отгоре на всичко в тила й била Шотландия) — протекла успешно за Англия само защото тя активно била подкрепяна от гасконците, бретонците и кралството Навара. След смъртта на Жан Добрия неговият най-голям син Шарл станал крал, а другият, Филип, херцог на Бургундия. Като че ли би трябвало братята да се разбират, но те зависели много повече от своите барони, отколкото бароните от тях.

Династията на бургундските Валоа застанала начело на източните области на Франция, присъединила към Бургундия Артоа, Фландрия и Франш Конте и като спечелила симпатиите на парижани, изявила претенциите си да господства над цяла Франция. Против бургундците се изправили жителите на Западна и Южна Франция начело с граф Арманяк. Войната между тях открила пътя на англичаните. Те влезли в съюз с бургундците и парижаните, които смятали, че родените на юг и в Бретан привърженици на граф Арманяк „не принадлежат към френското кралство“ [18, с. 320], т.е. не са французи.

Франция била спасена от Жана д’Арк, която говорела френски с немски акцент. Изолираната Бургундия била разгромена от швейцарците и отново била включена в пределите на Франция заедно е Бретан и другите покрайнини.

Нейният последен херцог Шарл Смели обяснил причината за дългата й съпротива с думите: „Ние сме другите португалци.“ [221, с. 33] Така той приравнил различията между бургундците и французите с различията между португалците и испанците. На него изобщо не му попречило, че самият той носел фамилията Валоа и по произход бил французин.

И въпреки всичко етническото разнообразие отстъпило място на теорията за „естествените граници“, формулирана във „Великия замисъл“^[187], който министърът Сюли приписал на своя крал Анри IV. За „естествени граници“ на Франция били обявени Пиренеите, Алпите и Рейн, т.е. територията на древната келтска Галия, която за целта кралят и неговият министър обявили за предшественица на Франция. На това твърде ненадеждно от научна гледна точка основание заложили Бурбоните в стремежа си да върнат миналата слава на Франция, т.е. да анексират земите, населени с баски, италианци и немци, въпреки заявлението на Анри IV: „Аз нямам нищо против там, където говорят на испански, да управлява испанският крал, а там, където говорят на немски — австрийският император. Но там, където говорят на френски, трябва да управлявам аз.“ [11 1, т. 1, с. 269-271] Въпреки този принцип Франция окупирала Навара, Савоя и Елзас, тъй като географията надделяла над филологията.

Същият процес протекъл и в Англия, където част от френските феодали загинали по време на войната между Червената и Бялата роза, друга част се сляла с англосаксонското дворянство, а след това, в XVIII в., кралството се разширило до естествените си граници — бреговете на острова. Англия включила в себе си земеделския Кент, населен с англосаксонци, скотовъдната Шотландия, Уелс и Нортъмбърланд, населени с келти и скандинавци — потомци на викингите, също както Франция присъединила Прованс, Бретан и Гаскония, където живеели народи, говорещи на свои езици, със свой бит и своя система на стопанство.

Можем ли да наречем описания процес „етническа интеграция“? Едва ли, защото и в двата случая става дума за преки завоевания, проведени с цялата възможна жестокост и освен това, завоюваните етноси са се съхранили до наше време. Но физикогеографски региони ли са съвременните Англия и Франция? Несъмнено, иначе отдавна да са се разпаднали при съществуващата етническа пъстрота. Значи географските и етнологичните категории не съвпадат, а от това следва, че връзката между ландшафта и етноса се осъществява чрез историята на етносите, които усвояват ландшафтите и видоизменят геобиоценозата. Това явление се нарича сукцесия, която в нашия случай е антропогенна. Приспособяването към новите условия е географският аспект на етногенезиса, в резултат от който не е настъпило взаимно асимилиране и нивелиране, а са възникнали етнически системни цялости, където победените са изпаднали в положението на субетноси. Обаче вековното съседство с етносите-завоеватели не отишло на вятъра: келтите от Бретан се сприятелили с французите, а келтите от Уелс — с англичаните. Но етнологът трябва да помни, че днешната дружба между тези народи е дошла на мястото на някогашната вражда, а как ще бъде по-нататък ще покаже етническата история, на която в този процес географията е предала щафетата.

За разлика от концепцията за дискретното (накъсаното) историческо развитие на Тиери, Фюстел дьо Куланж видял в бита на френските селяни черти от институтите от римската епоха. И той също бил прав. Тиери отбелязал характера на миграциите, а пък Фюстел дьо Куланж — влиянието на ландшафта. Но както характерът на миграциите като цяло, така и степента на приспособяване към ландшафта могат и трябва да се разглеждат като явления, отнасящи се към географската наука или по-точно към онзи неин раздел, който се нарича етнология, защото именно тук са съсредоточени връзките на човечеството с географската среда, посредством която явленията си влияят едно на друго.

И така, не само отделните хора, но и етносите си имат родина. Родината на етноса е онова съчетание на ландшафти, където той за първи път се е формирал като нова система. И от тази гледна точка брезовите горички, хълмистите равнини, ленивите рекички в междуречието на Волга и Ока са били също такива елементи на образувалия се в XIII–XIV в. великоруски етнос, както угро-славянските и татаро-славянските метиси, пренесената от Византия архитектура на храмовете, епосите на билините и приказките за вълшебните вълци и лисици. И където и да го отвеждала съдбата, руснакът знаел, че той има „свое място“ — Родината.

И за англичаните Ръдиард Киплинг е написал: „Но майките са ни научили, че старата Англия е нашият дом.“^[188] И арабите, и тибетците, и ирокезите — всички те имат своя отправна територия с определено, неповторимо съчетание на елементите на ландшафта. И като такава, „родината“ е една от съставките на системата, наречена „етнос“.

„Място на развитие“

Посочените примери са достатъчни да си направим извод за влиянието на географския ландшафт върху етническите съобщества като колективи от вида Homo sapiens. Но бързам да направя уговорката, че още в 1922 г. Лев Берг е стигнал до този извод за всички организми, включително и за човека. „Географският ландшафт въздейства върху организма чрез принуда, като заставя всички индивиди да се променят в определени посоки, доколкото това се допуска от организацията на вида. Тундрата, гората, степта, пустинята, планината, водната среда, животът на островите и т.н. — всичко това слага своя особен отпечатък върху организма. Тези видове, които не са в състояние да се приспособят, трябва да се преселят в друг географски ландшафт или да измрат.“ [22, с. 180-181] А под „ландшафт“ се разбира „участък от земната повърхност, качествено различен от другите участъци, заобиколен от естествени граници и представляващ от само себе си цялостна и взаимно обусловена закономерна съвкупност от предмети и явления, която е типична за значително пространство и е неразривно свързана във всички отношения с ландшафтната обвивка“ [116, с. 455]. Да наречем това понятие със сполучливия термин на Пьотър Савицки — „място на развитие“ [181, с. 30-31], подобно на аналогичното понятие „място на раждане“. Читателят може би се е учудил или дори се е разсърдил, че като започна да сравнява хората с животните, авторът накрая стигна до минералите^[189]. Но не бива да се обиждате! Всеки от нас се докосва с някоя от страните си до всяка природна закономерност, а личността на човека е многостранна и има място и за естетиката, и за етиката, и за всичко това, което днес е прието да се нарича „информация“ или „ноосфера“^[190]. Но засега нека да се върнем към земните дела, защото разговорът ни за ландшафтите не е завършил.

Монотонните и разнородните ландшафти

Далеч не всяка територия може да се окаже „място на развитие“. Така в цялото евразийско пространство, осеяно с гъсти гори — тайгата от Онежкото езеро до Охотско море — не е възникнал нито един народ и нито една култура. Всички, които са се подвизавали и сега се подвизават там, са дошли или от юг, или от север. Същинската степ също не дава възможности за развитие. Дещ-и-Кипчак, т.е. половецките степи от Алтай до Карпатите са място без Genius loci^[191]. В тези степи се заселвали народи, които възниквали в други райони, например в Монголия — страна с пресечен релеф и разнообразни ландшафти. Склоновете на Хентей и Хангай са обрасли с гъсти гори. Зелената степ по долните течения на реките Тола Керулен на юг преминава в каменната пустиня Гоби, където снегът се стопява през март и дава възможност на добитъка да пасе до началото на летните жеги. Съответно разнообразна е и фауната, а археологическите култури отразяват смяната на народите, известни не само на историците: хунну, тюрки, уйгури, монголи и ойрати.

И обратно, западната част на Великата степ от горното течение на Иртиш до долното течение на Дон и от покрайнините на сибирската тайга до езерото Балхаш и Аралско море е еднообразна, а народите, които са я населявали, са малко известни. Днес казахите заемат огромна площ с монотонен степен ландшафт. В XIII в. степта обезлюдяла след жестоката война между монголите и куманите и била поделена между три орди: Златната или Голямата орда се настанила на Волга, Синята орда — между Аралско море и Тюмен, а Бялата (т.е. която се падала на най-възрастния син) — в планината Тарбагатай и по горното течение на Иртиш. [57, т. 2, с. 502] От конгломерата от народи край река Волга възникнал етносът на татарите. Синята орда се оказала нежизнеспособна и в XIV в. се сляла с волжката. Затова пък Бялата орда, която заела покрайнините на сибирската тайга до река Об, склоновете и предпланините на Алтай и степите на река Сърдаря, които по онова време били изпъстрени с борови гори [56], се развила в самостоятелен етнос, който по-късно овладял свръхаридните степи около Аралско море, на полуостров Мангъшлак и в Нарин пески (пясъчната степ в междуречието на Волга и Урал).

Истинските „места на развитие“ са териториите, в които се съчетават два и повече ландшафта. Това се отнася не само за Евразия, но и за цялата планета. Основните процеси на етногенезис в Евразия са възникнали: а) в източната част, където се съчетават планини и степи; б) в западната част, където се редуват гори и ливади — поляните в междуречието на Волга и Ока; в) в южната част, която е комбинация от степи и оазиси — Крим, Средна Азия; г) в северната част, където смесената област от гора и тундра постепенно преминава в чиста тундра. Но северните територии би трябвало да отнесем към специалния раздел на културите отвъд Полярния кръг, тъй като „безбрежната тайга“ ги отделя от евразийското „място на развитие“ и те никога не са му влияли.

Нека сега да видим кои етноси къде са се формирали. Хунну са възникнали по гористите склонове на Иншан и после само са се преместили в монголските степи; уйгурите са възникнали по склоновете на Наншан; тюркютите — по склоновете на Алтай; монголите — по склоновете на Хинган и Хентей; киданите — в степния „език“, който се забива в гористата Манджурия; енисейските киргизи — на „острова“, образуван от Минусинската степ, и по склоновете на Саян; казанските татари (потомците на древните българи) — край река Кама, където гората граничи със степта; кримските татари (левантийци с различен произход, които са се слели в единен тюркски етнос) — в граничната област между степния Крим и южния бряг (типичен оазис); хазарите — в предпланинските райони на Дагестан, като първата им столица Семендер била разположена по средното течение на река Терек.

Ако доразвием изложения принцип, можем да предположим, че там, където границите между ландшафтните региони са размити и се наблюдават плавни преходи от едни географски условия към други, процесите на етногенезис ще бъдат по-малко интензивни. Например групата на богатите оазиси в средноазиатското междуречие е обкръжена от полупустинни и сухи степи, които отделят един оазис от друг. И наистина етногенезисът в Средна Азия протичал толкова бавно, че бил почти неуловим. Ивиците от пустини на север и на югозапад били лесно проходими за въоръжените грабители, но били твърде малко подходящи за живот. Затова в предпланините на Копетдаг, Тиеншан и Хисарския хребет възникнали етносите на туркмените-селджуци в XI в., на киргизите — в XV в., на таджиките — в VIII–IX в. и на узбеките — в XIV в., които ограничили ареала на потомците на древните согдийци до планинските райони на Памир и Хисарския хребет, където те се запазили като изолати. [180]

Въпреки обособените пояси на различните височини, системите на планинските хребети трябва да се разглеждат като еднообразни региони, тъй като поясите представляват единен географски стопански комплекс по отношение на човека. Затова Западен Памир, Дардистан, Хиндукуш, Хималаите, а също Кавказ и Пиренеите са удобни за съхраняване на реликтовите етноси-персистенти. И работата съвсем не е в това, че планинският ландшафт е трудно проходим. Военните отряди лесно форсирали планинските клисури и проходи още по времето на Кир и Александър Македонски. Обаче новите народи възниквали не във вътрешността на планинските райони, а в техните покрайнини.

Вече отбелязахме, че народите, населяващи същинските степи, даже и най-богатите, откривали твърде малко възможности за развитие. Например саките, печенегите, кипчаките, туркмените (с изключение на онази част от тях, която под името селджуци се преселва в Мала Азия и Азербайджан в XI в.) и в етническо, и в социално отношение са стабилни.

Левантът или Близкият Изток е съчетание на море, планини, пустини и речни долини. Там новите етнически комбинации възниквали често, с изключение на високопланинското плато на Малкия Кавказ и Арменската планинска земя, където природните условия са подходящи за изолати. Такива например са кюрдите, които са отстояли своята етническа самобитност и от персите, и от гърците, и от римляните, и от арабите, и дори от османските турци. И това е едно изключение, което само потвърждава правилото.

Китай е страна, която някога е била отвоювана от водата — в древността тя представлявала едно голямо блато, осеяно с малки езера и реки, които всяка година си сменяли коритата. Китайският народ възникнал край бреговете на Хуанхъ, където се съчетават речният, планинският, гористият и степният ландшафт, а джунглите южно от Яндзъ китайците овладели едва в I хил.сл.Хр. Обаче щом се преселили на юг и се смесили с местното население, древните китайци се превърнали в съвременния южнокитайски етнос, различен и от своите предци, и от северните китайци, които се смесили в долината на Хуанхъ с хунну и сиенбийците.

Индия, заобиколена от морета и планини, може да се разглежда като полуконтинент, но за разлика от Европа тя е доста по-бедна в ландшафтно отношение. Ландшафтите по обширното плато Декан типологично са близки помежду си и процесите на етногенезис, т.е. появата на нови етноси в историческото време, там са слабо изразени. Затова пък в северозападна Индия се образували два големи народа: раджпутите [191, с. 113-114] — около VIII в., и сикхите — в XVI–XVII в. Изглежда, че пустините на Раджастан (Раджастхан) и Синд са много по-неблагоприятни за човека, отколкото богатата, осеяна с гори долина на Ганг. Обаче в долината на Инд ясно е изразено съчетанието на пустинята и тропическата растителност, и макар културата да процъфтяла във вътрешността на Индия, новите народи се формирали в пограничните области.

По същия начин доста интензивно протичали процесите на образуване на народи в басейна на река Нарбада, където джунглите на Северна Индия се съединяват с Махаращра — тревистите равнини на платото Декан. В VI в. тук се активизирало едно племе от войнствени кшатрии^[192], вероятно преселило се от Раджпутан, което дало началото на династията Чалукия [191, с. 106-107], а в XVII в. маратхите, които се отказали от редица ограничения на кастовата система, образували народ, който оспорил господството на Великите Моголи над Индия. Това, че маратхите се отличават от общата маса на индусите се отбелязва от всички историци на Индия.

Страната на маратхите е съчетание на три физикогеографски района — крайбрежната ивица между планинската верига на Западните Гхати и морето, планинската страна източно от Гхатите и черноземната долина, ограничена от дълга верига хълмове. [191, с. 256] Така имаме всички основания да причислим тази област към категорията, която нарекохме „място на развитие“, макар културата на Бенгалия да стояла на несравнимо по-високо стъпало.

Безкрайните гори и прериите в Северна Америка не създават благоприятни условия за етногенезис. Обаче и там има райони, където индианските племена се оформят в народи пред очите на историците. По силно разчленената брегова ивица на Големите езера в XV в. възниква ирокезкият съюз от пет племена. Това е ново етническо образувание, което не съвпада с предишните, защото не включва хуроните, родствени на ирокезите по кръв и език.

По бреговете на Тихия океан южно от Аляска, там, където скалистите острови служат за леговища на моржове и тюлени и морето изхранва крайбрежните жители, тлинкитите създали робовладелческо общество, което рязко се отличава по език и обичаи от съседните племена, занимаващи се лов и риболов.

Кордилерите в по-голямата си част рязко прекъсват в прерията и планинският ландшафт съседства, но не се съчетава със степния. Обаче на юг, в щата Ню Мексико, където има плавен преход между тези два ландшафта, в древността е възникнала културата пуебло, а около XII в. тук се е формирала групата науа (нахуа), към която принадлежи прославеното племе на ацтеките. Голяма част от континента, също населена с индианци, била своеобразен хинтерланд — територия, където отстъпвали или където се разпространявали народите, формирали се в „мястото на развитие“. Такива например били чернокраките — народ от алгонкинската група — и много други племена.

Още по-отчетливо тази закономерност изпъква в Южна Америка. Високопланинското плато на Андите — съчетание на планински и степен ландшафт — съхранява паметници на културата, създадени от много народи в различни векове, а в горите на Бразилия и равнините на Аржентина, въпреки надеждите на капитан Фосет, никакви култури не са възникнали. И както видяхме от многобройните примери, не биха могли да възникнат, тъй като природата на тези страни е еднообразна, което впрочем не пречи и никога не е пречило техните богатства да се използват от народите, възникнали на други места. В Патагония проникнали арауканите, дошли от планините, инките се опитали в XVI в. да овладеят бразилските гори, а в XIX в. там приказно забогатели португалските колонизатори.

Същата закономерност откриваме в Африка и в Австралия, но по-целесъобразно е да съсредоточим вниманието си върху етносите, свързани с морето, за да отбележим техните локални особености.

На морските брегове и по покрайнините на ледниците

В зависимост от характера на бреговата линия и равнището на цивилизациите на крайбрежните жители ролята на морето може да бъде двояка. Морето е ограничаващ елемент в ландшафта, когато то не е овладяно и практически не може да се пресече. Такъв е бил Атлантическият океан за американските индианци, Индийският океан — за негрите и за аборигените в Австралия, и дори Каспийско море — за печенегите. Затова пък, когато от морето започне да се добива храна и да се овладява навигацията, то се превръща в съставен елемент от „мястото на развитие“. Така елините са използвали Егейско море, викингите — Северно море, арабите — Червено море, а руските помори — Бяло море. Към XIX в. почти всички морета и океани влезли в състава на Ойкумена, но трябва да имаме предвид, че това не е характерно за всички епохи. През целия исторически период има два етнокултурни ареала, където морето е съставна част от „мястото на развитие“: културите отвъд Полярния кръг по бреговете на Северния Ледовит океан и в Полинезия, за която е писано толкова много, че няма нужда да го повтаряме. Достатъчно е да припомним, че до появата на европейците полинезийската култура е побирала в себе си разнообразни образувания, които даже на такъв изолиран участък от сушата, като остров Пасха, се борили помежду си, като създавали свои култури, макар и доста близки по характер.

По-малко известна е историята на народите отвъд Полярния кръг. Някога цяла верига от близки култури опасвала Северния Ледовит океан, който ги изхранвал. Повечето от тях ловели морски животни и риба. Вече в историческото време тяхната територия била разрязана на две от угро-самоедите (селкупите), които по-късно изтребили населението в западната част. След това тунгусите унищожили населението в източната част, с изключение на палеоазиатите и омоките по поречието на Яна и Индигирка, които били пометени при нахлуването на якутите. Движението на якутите от юг на север било еднопосочно и необратимо, защото те плавали на салове по реките и не можели да се върнат срещу течението. [160, т. 1]

Млад народ отвъд Полярния кръг били ескимосите, които се разпространили около I в.сл.Хр. от Океания. В X в. те прогонили индианците чак до южната граница на Канада, а в XIII в. изтласкали в морето потомците на викингите в Гренландия [176, с. I 13], където пак си имаме работа със смесен ландшафт — море, което изхранва населението, съчетано с гора и тундра или ледник.

Но не само морето, богато на храна, но дори и областите, покрити с лед и поради това абсолютно безплодни, могат да способстват за възникването на етносите, което станало в Прибалтика и в Скандинавия около X хил.пр.Хр. Механизмът на това явление е прост.

За да нараства, ледникът трябва да получава от океана достатъчно количество атмосферна влага — леденостуден дъжд и мокър сняг. Но тъй като над ледника постоянно се задържа антициклон, влажният въздух се разбива в неговата периферия и дъждът се изсипва там. За Евразийския континент тази периферия е в западните покрайнини, откъдето идват атлантическите циклони, чак до Таймир. Следователно ледникът нараства на запад, а източната му част се топи под лъчите на слънцето, защото там няма облачна покривка и слънцето постоянно и безпрепятствено огрява ледника.

Получава се географски парадокс — там, където абсолютната температура е по-висока, е влажно, ветровито и облачно и затова хората и животните страдат от студа, а там, където температурата е по-ниска, е тихо, ясно и сухо и хората се сгряват под преките лъчи на слънцето, като не обръщат внимание на студения въздух. Ледниковият антициклон винаги е по-голям от самия ледник и покрива и околните райони, като ги превръща в суха тундра. Реките, изтичащи от ледника, образуват сладководни езера и ручеи, където се въдят риби и водоплаващи птици. Около тях израстват горички, които приютяват животни с ценна кожа, а в сухата тундра, къде снежната покривка е тънка, пасат стада тревопасни животни. Това е рай за първобитния ловец и риболовец.

Именно такива условия се създали в Източна Европа в края на Поморския (Померанския) стадий на последната ледникова епоха. В тундрата, граничеща с отиващия си ледник, започнали да се появяват редки гори, обграждащи реките и езерата. Тогава край бреговете на Неман и Двина се формирали древните етноси от балтийската група, доживели до наше време в ландшафт, който след затоплянето станал монотонен. Балтийските топоними и хидроними обаче съхраняват печата на дълбоката древност [185;] като спомен за времето, когато природната среда около предците на днешното население била друга. Не само етносите, но и ландшафтите имат история.

Влиянието на характера на ландшафта върху етногенезиса

Вече можем да формулираме извода от направения анализ: монотонният ландшафтен ареал стабилизира обитаващите го етноси, а разнородният стимулира измененията, водещи до появата на нови етнически образувания.

Но тук възниква въпросът дали съчетанието на различни ландшафти е причина за етногенезиса или то е само благоприятно условие? Ако причината за възникването на нови народи беше в географските условия, те като постоянно действащи, непрекъснато щяха да предизвикват образуването на нови народи, а това не е така. Следователно, макар и да се обуславя от географските условия, етногенезисът възниква по други причини и трябва да се обърнем към други науки, за да ги разкрием. Тези проблеми обстойно ще бъдат разгледани в специални раздели, където в края на краищата ще стигнем до отговора на основния въпрос: как и защо етносите не си приличат и какво отношение има етногенезисът към останалите природни явления?

Един от моите опоненти оспорва тезата ми, че новите етноси възникват в регионите, където се срещнат и смесват два или повече ландшафта и че етносите се развиват безпрепятствено в монотонните ландшафти. [128, с. 9-10] Но още в същия абзац той пише: „Етногенезисът не се локализира в някакви (подчертано от мен — Л.Г.) малко на брой особени ландшафти, а фактически протича във всички области на Ойкумена, макар в редица случаи природните условия донякъде (пак подчертано от мен — Л.Г.) да ускоряват или задържат хода на етническите процеси.“ Опонентът ми кой знае защо не забелязва допуснатото от него противоречие, което опровергава възражението му. Та нали появата на нов етнос, т.е. на нова системна цялост, винаги е свързано с разбиването на старите етноси, които се явяват субстрати по отношение на новия етнос. За да се случи това, е необходим импулс, който или ще даде начало на новия етнически процес, или ще затихне в резултат от съпротивата на средата, и тук споменатото „донякъде“ придобива решаващо значение, както вече отбелязахме, а в следващите глави ще обясним.

Досега говорехме за ландшафтите като феномени на девствената природа, макар добре да знаем, че на Земята няма ландшафт, който да не е изпитал някога въздействието на човека. Въведохме това опростяване съзнателно, за да изясним проблема, но изкуствените, т.е. урбанизираните ландшафти са известни от дълбока древност. Вавилон имал около един милион жители, Рим — над милион и половина, а Константинопол — повече от милион. Тези грамадни градове можем да ги разглеждаме като самостоятелни ландшафтни региони. И те се проявяват като такива, защото на границата между града и околните села винаги възникват субетноси, често ефимерни, понякога устойчиви, но винаги с оригинални, неповторими стереотипи на поведение, задължителни за техните членове.

Има и още един „болен“ въпрос: дали пък нашето време — ерата на техническата цивилизация — не се явява особена епоха, към която не могат да бъдат приложени закономерностите, открити при изучаването на историята, а не на съвременността? Този въпрос вече беше повдигнат твърде остро и ясно: „Остава ли степта степ и пустинята пустиня в разбиранията ни за тези термини като ландшафти? Най-много от всичко е променена растителността (в степта заради земеделието, а в пустинята заради пасищата и поливното земеделие), в резултат от което се променят оттокът, повърхностният почвен слой, процесът на ерозия и всички останали съставки по «веригата» в природните комплекси.“ [183, с. 79–82. Сравни: 117, с. 209-211]

Наистина през последните три хиляди години антропогенният фактор е придобил и продължавала придобива важно място в облика на земната повърхност. Селското стопанство променя флората и фауната; архитектурата става важен елемент в релефа; изгарянето на въглищата и нефта влияе на състава на атмосферата. От тази гледна точка Париж трябва да се разглежда като антропогенен геохор^[193] в горската ландшафтна зона с ускорен ритъм на развитие, защото съвременният облик на този микрорайон се отличава както от средновековния замък на парижкия граф, така и от римската Лютеция^[194]. Но нали и безотточното езеро, като става все по-плитко, бързо се превръща в блато, докато заобикалящата го гора през това време не се променя. Колкото и да са големи различията между антропогенните и хидрогенните образувания, от гледна точка на естествознанието принципна разлика между тях няма. Но установяването на приликите и разликите не дава отговор на поставения от нас въпрос: защо и как човекът е преобразувал лика на Земята? Затова да продължим „да търсим истината“, както древните гърци са наричали историческите изследвания.

Развитието на обществото и изменението на ландшафта

Доколкото става дума за „поведението“ на индивидите, влизащи в различните етноси, то най-простото нещо, което можем да направим, е да обърнем внимание как те въздействат на едни или други природни ландшафти, в които ги отвежда историческата съдба. С други думи, трябва обстойно да проследим характера и разновидностите на антропогенния фактор в образуването на ландшафтите, като вземем предвид вече отбелязаното от нас деление на човечеството на етнически колективи.

Работата не е в това колко големи са промените, предизвикани от човека, и дори не е в това дали те са благотворни по своите последствия или пагубни, а в това как и защо те се случват. Несъмнено ландшафтът на промишлените райони и областите с изкуствено напояване е променен повече отколкото степите, тайгата, тропическата гора и пустинята, но ако се опитаме да открием тук социална закономерност, ще се сблъскаме с непреодолими препятствия. Земеделската култура на маите в Юкатан била създадена в V в.пр.Хр. при господството на родовия строй, започнала да запада при възникването на класовите отношения и не била възстановена по време на владичеството на Испания, въпреки че била внесена европейска техника и покръстените индианци били покровителствани. Стопанството на Египет по време на феодализма навлязло бавно и неотклонно в процес на упадък, а в Европа по това време при същите социални взаимоотношения започнал небивал подем в земеделието и занаятите, да не говорим за търговията. От гледна точка на нашето изследване, това означава, че ландшафтът в Египет по това време бил стабилен, пък в Европа радикално се преобразувал. А внесените антропогенни моменти в релефа на Египет през XIX в. — прокопаването на Суецкия канал — са свързани с проникването там на европейските народи (французи и англичани), а не с дейността на аборигените-фелахи.

В Англия през XVI в. „овцете изяли хората“ в зората на капитализма, а в Монголия през XIII–XV в. овцете „изяли“ тунгусите-ловци, които живеели по южните склонове на Саян, Хамар Дабан и на север от Големия Хинган, макар там даже феодализмът да не бил развит както трябва. Монголските овце изяли тревата и изпили водата от малките източници, които служели за храна и водопой на дивите копитни животни. [60] Броят на дивите животни взел да намалява, племената на ловците започнали да се лишават от обичайната си храна, взели да слабеят, изпаднали в зависимост от номадите-скотовъдци и изчезнали от етнографската карта на Азия. Има и други примери. Азорските острови били превърнати в голи чукари не от испанските феодали, които колели и бесели в Мексико и Холандия, а от козите. А тези кози ги докарали на островите астурийците и баските, сред които още не бил изчезнал родовият строй. Ловците при капитализма унищожили бизоните в Америка, а птиците моа в Нова Зеландия били затрити от маорите, които още не познавали класовото разслоение; затова пък маорите аклиматизирали на своите острови американските картофи, докато в Русия за тази цел се наложило да бъде задействана цялата военно-бюрократична машина на императрица Екатерина Велика. От всичко това следва, че трябва да търсим закономерностите в друга плоскост.

Да поставим въпроса по друг начин: не как човечеството влияе на природата, а как различните народи влияят на природата в различните фази от своето развитие? По този начин ще въведем междинно звено, което досега ни липсваше, за да установим характера на това взаимодействие. Сега обаче възниква нова опасност. Ако всеки народ и при това във всяка епоха от своето съществуване влияе на природата по различен начин, то изобщо няма да е възможно да обхванем този калейдоскоп и ще рискуваме да се лишим от възможността да направим каквито и да било обобщения, а следователно и да осмислим изследваното явление.

Но тук ни идват на помощ класификацията и систематизацията на наблюдаваните фактори. Тези способи са обичайни за естествените науки, но за съжаление в хуманитарните науки невинаги намират подобаващо приложение. Затова, като говорим за етносите и тяхното отношение към ландшафта, ще се облегнем на географското народознание, без да преминаваме в областта на хуманитарната етнография.

Като се отказваме от признаците на етническата класификация, приети в хуманитарните науки — раса, общество, материалната култура, религията и т.н. — трябва да си изберем базов принцип и гледна точка от областта на географската наука. Добра работа може да ни свърши вече описаното явление на биоценозата, чиято характерна особеност е съответствието между броя на индивидите във всички форми, съставящи комплекса. Например броят на вълците в даден участък зависи от броя на зайците и мишките, а пък броят на зайците и мишките се ограничава от количеството на тревата и водата. Това съотношение обикновено се колебае в определени граници, като се нарушава рядко и за кратко време.

На пръв поглед изглежда, че всичко това няма нищо общо с човека, обаче невинаги е така. Та нали има огромен брой етнически единици, макар общата им численост да е нищожна, които влизат в състава на биоценозата на един или друг биохор. В сравнение с тези малки народности, а понякога просто племена, съвременните и историческите цивилизовани етноси са исполински, но те са малко и както сочи историята, не са вечни. Ето на тази основа ще изградим нашата първа класификация:

1) Етноси, влизащи в биоценозата, които се вписват в ландшафта и поради това са ограничени в своето размножаване. Този начин на съществуване е присъщ на много видове животни, които сякаш са преустановили развитието си. В зоологията тези групи се наричат персистентни и няма основания да не използваме същия термин и за етносите, застинали в определена точка от своето развитие.

2) Интензивно размножаващи се етноси, които се разселват отвъд границите на своя биохор и променят своята първична биоценоза. В географията второто състояние се нарича сукцесия.

Етносите от първата група са консервативни и в отношението си към природата и по отношение на редица други закономерности. Нека да разгледаме няколко примера.

Индианците, сибирските народи и техните ландшафти

До появата на европейците повечето северноамерикански индианци в Канада и в прерията живеели в състава на биоценозата на Северна Америка. Броят на хората в племената се определял от броя на елените и доколкото при тези условия се налагало да се ограничава естественият прираст, то обичайна норма в съвместния живот били унищожителните войни между племената. Целта на тези войни не била да се завладее територия, да се покорят съседите, да се заграби имуществото им или да се установи политическо господство… Не! Корените на този ред на нещата се губят в дълбоката древност и биологичното му название е ясно. Доколкото количеството на ловните трофеи не е безгранично, важно е да осигуриш на себе си и на своето потомство реалната възможност да убивате животни, а това означава да отстраниш съперника. Това не били войни в нашия смисъл на думата, а борба за поддържането на определена биоценоза. При този подход към природата, естествено, и дума не можело да става тя да се изменя по какъвто и да било начин, защото според индианците природата достигнала зенита на своето съвършенство и всяка промяна можела само да й навреди.

Абсолютно по същия начин се държали и земеделските племена — така наречените индианци пуебло, само с тази разлика, че ролята на месото от дивите животни при тях играела царевицата. Те не разширявали своите ниви, не се опитвали да използват речната вода за напояване, не усъвършенствали своята техника. Те предпочитали да ограничат прираста на своето население, като оставяли болестите да им отнемат слабите деца и грижливо възпитавали силните, които после загивали в битките с навахите и апачите. В този случай стопанството е съвсем различно, но отношението към природата е същото. Не е ясно само защо навахите не възприели от индианците пуебло земеделските навици, а пък пуебло не заимствали от съседите си тактиката на унищожителните набези?

Същевременно ацтеките, принадлежащи към групата науа, в периода XI–XIV в. се преселили във високопланинското плато на Мексико и доста интензивно изменили неговия ландшафт и релеф. Те построили теокали^[195] (разновидност на релефа), изградили акведукти и изкуствени езера (техногенна хидрология), сеели царевица, тютюн, домати, картофи и много други полезни растения (разновидност на флората) и развъждали кохенил^[196] — насекомо, от което се добивал едноименния прекрасен карминов оцветител (разновидност на фауната). С две думи, ацтеките променяли природата, докато апачите и навахите я охранявали.

Бихме могли да предположим, че решаваща роля в случая изиграл горещият климат на Южно Мексико, макар той да не се отличава чак толкова от климата по бреговете на Рио Гранде. Обаче в самия център на Северна Америка — в долината на река Охайо, са открити грандиозни земни съоръжения — валове, чието предназначение не било известно дори на самите индианци. [148, с. 146-163] Явно там някога е живял народ, който изменил природата и климатичните условия не му пречели — така, както те не са попречили и на американците от англосаксонски произход.

Наред с това ще отбележим, че едно от индианските племена — тлинкитите, а също и алеутите практикували робовладелството и търговията с роби в широки мащаби. Робите съставлявали до една трета от населението в северозападната част на Америка и някои тлинкитски богаташи имали по 30–40 роби.

Робите системно били продавани и купувани, използвали ги за най-мръсната работа и в жертвоприношенията по време на погребенията и обреда на инициацията, а робините служели за държанки на господарите си. [159, с. 238-239] И въпреки това тлинкитите били типично племе на ловци с примитивен тип на присвояващо, а не произвеждащо стопанство.

Аналогично било положението в Северен Сибир. Според характера на бита и стопанството си народите от угърската, тунгуската и палеоазиатската група сякаш били фрагмент от ландшафта, крайна, завършваща съставна част от биоценозата. По-точно е да се каже, че те се „вписвали“ в ландшафта. Изключение донякъде правели якутите, които при своето придвижване на север пренесли със себе си скотовъдните навици, докарали коне и крави, организирали сенокос и по този начин внесли изменения в ландшафта и в биоценозата в долината на река Лена. Обаче тази антропогенна сукцесия довела само до образуването на нова биоценоза, която след това останала в стабилно състояние чак до пристигането на руските първооткриватели на нови земи.

Съвсем друго нещо била евразийската степ. На пръв поглед тук, където основа на живота било екстензивното номадско скотовъдство, би трябвало да не настъпват промени в природата. А в действителност степта била осеяна с могили, които изменили нейния релеф, със стада от домашни животни, които заели мястото на дивите копитни, и от най-дълбока древност в степите, макар и за кратко време, се появявали ниви, засети с просо. [66, с. 147] Примитивно земеделие практикували хунну, тюрките и уйгурите. Вижда се, че в степта постоянно възниквал стремеж природата грижливо да се преобразува. Разбира се, в количествено отношение в сравнение с Китай, Европа, Египет и Иран това въздействие е нищожно и дори принципно се отличава от въздействието върху природата на земеделските народи по това, че номадите се опитвали да подобрят съществуващия ландшафт, а не да го преобразуват из основи, но въпреки това сме длъжни да отнесем евразийските номади към втория раздел на нашата квалификация — там, където отнесохме ацтеките, но не и тлинкитите, въпреки че класовите отношения у тлинкитите били развити несравнимо повече. Колкото и парадоксални да изглеждат на пръв поглед тези изводи, за да получим научен резултат от нашите изследвания, трябва последователно и докрай да се придържаме към нашия принцип на класификация.

Изпълненото с вътрешни противоречия включване на номадите в геобиоценозата на аридната зона, което довело до упадък на номадската култура, първоначално осигурило нейното прогресивно развитие. Броят на населението при номадите се определял от количеството на храната, т.е. от броя на добитъка, който пък, на свой ред, бил ограничен от площта на пасищата. В разглеждания от нас период броят на населението в степите се колебаел малко — от 300–400 хил. по времето на хунну [224, с. 306] до 1300 хил. човека в епохата на разцвета на монголския улус [150], като по-късно този брой намалял, но точни демографски данни за XVI–XVII в. няма.^[197]

Въпреки широко разпространеното мнение, номадите са по-малко склонни да се преселват от земеделците. Наистина при добра реколта земеделецът получава запас от продоволствие за няколко години в твърде компактен вид. Достатъчно е той да изсипе брашното в торби, да ги натовари на каруцата или на лодката, да се запаси с оръжие и вече може да тръгне на дълъг път, сигурен, че нищо освен военна сила не може да го спре. Така се преселвали американските колонисти (скуотърите) и южноафриканските бури, испанските конкистадори и руските първооткриватели на нови земи, арабските воини от първите векове след хиджра (родените в Хиджаз, Йемен и Иран) и елините, които пребродили с лодките си Средиземно море.

На номадите им е много по-трудно. Техните провизии са в жив вид. Овцете и кравите се движат бавно и постоянно трябва да разполагат с привичната им храна. Даже простата смяна на пашата може да предизвика мор по добитъка. А без него номадът веднага започва да гладува. За сметка на разграбването на победената страна можеш да изхранваш бойците от победоносната армия, но не и техните семейства. Затова хунну, тюрките и монголите не вземали жените и децата си в далечните походи. Освен това хората свикват със заобикалящата ги природа и не се стремят да напуснат родината си и да се преселят в чужбина без достатъчно основания. А когато се налага да се преселят, те си избират ландшафт, приличащ на този, който са напуснали. Затова в 202 г. пр.Хр. хунну се отказали от териториалните придобивки в Китай, чиято армия победили. Мотивът бил формулиран така: „Защо да придобиват китайски земи, като и без това хунну няма да могат да живеят на тях.“ [66, с.66] Те не се преселват чак до II в.сл.Хр. не само в Китай, но дори и в Семиречието^[198], където също е степ, но сезонната влажност е различна. А във II–III в. хунну напускат родината си и заживяват по бреговете на Хуанхъ, Или, Емба, Яика и по долното течение на Волга. Защо?

Множество несвързани помежду си данни от най-различни източници ни дават основание да стигнем до извода, че III в. бил твърде сушав за цялата степна зона на Евразия. В Северен Китай преходът от субтропическите джунгли на хребета Цинлин до пустините Ордос и Гоби е плавен. Храсталаците се сменят от ливади, ливадите — от степ, степта — от полупустиня, и накрая се възцаряват пясъчните хълмове (барханите) и канарите на хребета Бейшан. Когато влажността се повиши, тази система се премества на север, а когато се понижи, „тръгва“ на юг, като заедно с нея се придвижват и тревопасните животни и техните пастири. [88, с. 10-11]

Именно това придвижване на ландшафта не е забелязал най-ерудираният историк на Изтока Рене Грусе. Като справедливо оспорва опитите големите войни на номадите срещу Китай да се свързват с периодите на засушаване в степта, той пише, че китайските автори всеки път давали на тези стълкновения разумно обяснение, основано на политическото положение вътре в Китай. Според него нахлуванията на номадите могат много по-лесно да се обяснят с лошо организираната отбрана на Великата китайска стена, отколкото с климатичните колебания във Великата степ. [221, с. 283-285]

Отчасти Рене Грусе е прав. Големите военни операции винаги са епизодични, а успехът им зависи от много причини и невинаги може сред тях да се открои ролята на икономиката на натуралното стопанство. Постоянните набези на номадите срещу осевите^[199] земеделци също не са показателни, защото те са завоалирана форма на междуетническа размяна — по време на набезите номадите си връщат това, което губят на пазара заради своето простодушие и наивност. И едното, и другото нямат никакво отношение към миграцията.

При по-внимателно изучаване на събитията лесно можем да различим как мирното население постепенното се премества, като избягва конфликтите с уседналите си съседи, но се стреми да напои своя добитък от все още непресъхналите ручеи. Подобно положение възникна пред очите ни в Сахел (сухата степ южно от Сахара) и доведе до трагична дезинтеграция на етноса на туарегите, но не до война. [134] Наистина в Сахел нещата се усложниха от това, че западноевропейският капитал беше превърнал натуралното стопанство на туарегите в стоково, което ускори отъпкването на пасищата, но като отчитаме този факт, нека видим как стоят нещата в по-древните периоди.

Ако вникнем в събитията по северната граница на Китай, т.е. в района на Великата китайска стена, ще забележим, че в началото има тенденция хунну да се отдръпват на север (II в.пр.Хр. — I в.сл.Хр.), а после те започват да се придвижват на юг, като това движение особено се засилва в IV в.сл.Хр. Тогава хунну и сиенбийците (древните монголи) се заселват по северните покрайнини на Шънси и Шанси дори южно от Неликата китайска стена. Обаче те не проникват във влажните райони на Хънан.

Твърде важно е да отбележим, че първоначалното проникване на номадите на юг не е свързано с грандиозни войни. В Китай не пристигат завоеватели, а бедняци, които молят за разрешение да се заселят край бреговете на реките, за да могат да поят там добитъка си. По-късно Северен Китай наистина бил завоюван, но най-вече заради обстоятелството, че китайските земеделци също постепенно и незабележимо напускали своите ниви на север и отстъпвали на юг, където валели достатъчно дъждове. Така номадите заемали опустелите поля и ги превръщали в пасища.

Но още в средата на IV в. се наблюдава обратният процес. Голямата племенна трупа теле (телеутите), в която наред с другите племена се включвали и уйгурите, се преместила от оазисите на Гансу в Джунгария и Халха; пак там по същия път дошли древните тюрки и в VI в. създали Великия каганат, ограничен в пределите на степната зона.

Какво означава това? Само едно: Великата степ отново станала годна за номадско скотовъдство. С други думи, там, на мястото на пустинята, се възстановила тревистата степ, т.е. климатичните зони се придвижили на север. Но ако е така, то и в Северен Китай трябва да се е възстановил влажният климат, удобен за китайците и пагубен за номадите. И в такъв случай южняците трябва да са имали превъзходство във войната. Точно така е било. В началото на VI в. номадската империя Тоба, която заемала целия басейн на Хуанхъ, се превърнала в китайската империя Уей, където сиенбийските дрехи, обноски и дори езикът били забранени под заплаха от смъртно наказание. А след това натуралните китайци изтребили членовете на управляващите династии и създали своя империя — Суй, враждебна към всичко чуждо и твърде агресивна.

Подобни по характер миграции имало в същото време и по западните покрайнини на степта. Северните хунну, които претърпели съкрушително поражение от сиенбийците в 155 г. потеглили на запад. Част от тях се установили в планинските области на Тарбагатай и по-късно (когато степта станала по-влажна) завладели Семиречието. Друга група започнали да чергаруват по долното течение на Волга, където се сблъскали с могъщите алани. Както споменава Йордан, хунну „завоювали аланите, като ги изтощили с непрекъсната борба“ и в 370 г. пресекли река Дон. По това време хуните били страшна сила, ала още в средата на V в. те били разбити на запад от гепидите, а на изток — от българите и изчезнали. Аборигените възтържествували над пришълците.

Следващата вълна на преселване на номадите настъпила в X в. [80] Тогава в степта по Северното Черноморие се появили печенегите, които се изселили от бреговете на Аралско море, тюрките^[200] надошли от днешния Казахстан, а кипчаките (половците) — от Барабинската степ. И отново това не били завоевания, а постепенно проникване на малки групи, като сблъсъците и набезите заменили сраженията и походите.

Подобно било положението по същото време и в Близкия Изток. Карлуките от Джунгария се преселили в оазисите Кашгар и Хотан, захранвани с ледникови и подпочвени води. Туркмените-селджуци напуснали своите чергарски станове в Къзълкум и се настанили в Хорасан. Там те постепенно се превърнали в могъща сила и в 1040 г. разбили редовната армия на Масуд Газнави. След това покорили Персия и като победили в 1071 г. византийския император Роман Диоген, завладели цялата Мала Азия и Сирия. И най-любопитно е, че избирали да се заселват в сухите степи и по високопланинските плата, които напомняли за ландшафта на напуснатата родина.

Нищо такова обаче не станало в XIII в., когато монголските коне отнесли своите ездачи до джунглите на Анам и Бирма, в долината на Йордан и на лазурния бряг на Адриатика. Тези походи и победи не довели до никакви преселвания. Монголите водели войните с малки, мобилни, лошо въоръжени, но прекрасно организирани отряди. Дори когато се налагало централното монголско правителство да даде на владетелите на западните улуси известно количество верни войски, то отделяло контингенти от покорените племена. Хулагу хан бил награден с няколко хиляди наймани, а Бату — с толкова мангути и джурджени (хини).

Нямаме никакви основания да свързваме походите на децата и на внуците на Чингис хан с климатичните колебания. По-скоро трябва да се съгласим, че по това време в степта условията за номадско скотовъдство били оптимални. Конете стигали за три армии, броят на добитъка след жестоката война между степните племена от 1200–1208 г. постепенно започнал да се възстановява, населението достигнало 1300 хил. души. И обратно, в относително мирното време на XVI в. Монголия загубила своята самостоятелност, а през XVII в. и своята независимост. Причината за това отслабване на най-силната държава в тогавашния свят ни разкрива един китайски географ от XVII в.: „Цялата Монголия се задвижи, а монголските родове и племена се разпиляха в търсене на вода и тучни пасища, така че тяхната войска вече не представляваше едно цяло.“ [60, с. 437-454] Ето това вече наистина е миграция, но колко незабелязано от световноисторическа гледна точка станало изселването на монголските номади от пресъхналата им родина в суровото високопланинско плато на Тибет, край бреговете на пълноводната Волга и в оазисите на Туркестан. [85, с. 44–52) Последната отломка от номадската култура — Ойратският съюз — просъществувал до 1758 г., защото неговото стопанство се основавало на планинските пасища на Алтай и Тарбагатай. Но и той станал жертва на манджурите и китайците.

И така за две хилядолетия — от III в.пр.Хр. до XVIII в.сл.Хр. — отбелязахме три периода на засушаване в степта, които всеки път били свързани с преселване на номадите в покрайнините на Великата степ и дори отвъд нейните предели. Тези преселения нямали характера на завоевания. Номадите се придвижвали на малки групи и не си поставяли други цели, освен да удовлетворят жаждата на своите домашни животни и собствения си глад. Обратно, щом влагата започвала да се завръща в степната зона и самите номади се завръщали в страната на своите предци, четирикракото им богатство започвало да се увеличава и свързаната с изобилието политика ставала по-войнствена, като завоеванията се вършели от държавнически съображения, а не за да се придобива „жизнено пространство“. Номадите вече не водели безцелен живот, те искали да преобладават над другите.

Анализът на поведението на племената и народите от тропическия пояс няма да ни даде нищо принципно ново в сравнение с материала, който вече разгледахме. Затова е по-целесъобразно да се обърнем към класическите примери за преобразуване на природата в Египет, Месопотамия и Китай. Европа засега ще я оставим настрана, защото задачата ни е да разкрием закономерностите, а това може да стане само ако анализираме завършилите процеси.

Древните цивилизации от „Благодатния полумесец“

Съгласно изследванията на Чарлс Ърнест Пелам Брукс по време на вюрмското заледяване атлантическите циклони минавали над Северна Сахара, Ливан, Месопотамия, Иран и достигали Индия. [53, с. 44-47] Тогава Сахара представлявала процъфтяваща степ, набраздена от пълноводни реки, изпълнена с диви животни — слонове, хипопотами, диви бикове, газели, пантери, лъвове и мечки. Изображенията на тези животни, които и досега украсяват скалите в Сахара и дори в Арабия, са издълбани от ранните представители на съвременния човек от вида Homo sapiens. Обаче постепенното засушаване в Сахара в края на IV хил.пр.Хр., свързано с преместването на циклоните на север, довело до това, че древните обитатели на Сахара обърнали внимание на блатистата долина на Нил, където сред диворастящите треви по краищата на долината покарали и „предците“ на пшеницата и ечемика. [52, с. 67] Неолитните племена усвоили земеделието, а по време на халколита предците на египтяните се заели систематично да обработват земите в речната низина, заливана при пролетното пълноводие на Нил. [52, с. 93] Процесът завършил с обединяването на Египет под властта на фараоните. Тази власт се основавала на огромните ресурси на вече преобразения ландшафт, който по-късно не претърпял никакви принципни изменения, с изключение, разбира се, на архитектурните съоръжения — каналите, бентовете, пирамидите и храмовете, които от наша гледна точка се явяват антропогенни форми на релефа. Обаче изменения от по-малък мащаб, като например създаването на знаменития оазис Файюм при XII династия, се правели до XXI династия, след което Египет станал арена на чуждестранни нашествия. Нубийци, либийци, асирийци, перси, македонци, римляни черпели от богатствата на Египет, а самите египтяни се превърнали във фелахи, упорито поддържащи биоценозата, създадена от техните предци.

Подобна картина можем да видим и в Месопотамия, въпреки някои физикогеографски разлики. Земите, образували се от наносите на Тигър и Ефрат в покрайнините на Персийския залив, били плодородни, притоците и лагуните изобилствали с риба и водоплаващи птици, финиковите палми растели в диво състояние. Но трябвало да се положи много напрегнат труд, за да се оползотвори този първобитен Едем. Налагало се орните земи да се създават, „като се отделя водата от сушата“. Блатата трябвало да се пресушават, пустините да се напояват, а реките да се ограждат с диги. [53, с. 179-180] Тази работа била свършена от предците на шумерите, които били прости земеделци и скотовъдци и нямали други средства за съществуване. Тези хора още нямали писменост, не строели градове, практически не познавали същественото класово разделение [53, с. 191-192], но видоизменяли ландшафта толкова значимо, че следващите поколения се ползвали от плодовете на техния труд.

Не бива да мислим, че примитивните народи имат предимство пред цивилизованите, когато трябва да се преобразува природата. Долините на Нил и на Ефрат се преобразували отново и отново, докато много египетски селища от епохата на Древното царство не се оказали под пясъците на пустинята, а шумерските и акадските — под слоевете тиня. По времето на Багдадския халифат някогашните пасища западно от Ефрат вече искрели под утринните лъчи на слънцето заради кристалчетата сол, с които били посипани. Вавилон — първият велик град в древността — в зората на нашата ера вече бил напуснат от своето население, защото след двайсет века благоденствие и процъфтяване за сметка на местните ресурси храната започнала да не достига. Още по-типична е историята на мелиорацията в Китай, на която трябва да се спрем по-подробно.

В Древен Китай

В III хил.пр.Хр. територията на Китай твърде малко приличала на това, което е днес. Тогава там се ширели девствени гори и блата, захранвани от реките, които се разливали при пълноводие, имало обширни езера, мочурливи соленища и само по високопланинските плата се срещали ливади и степи. На изток, между долните течения на реките в равнините около делтите се проточвала верига от меки и нестабилни почви, а реките Ихъ и Хуанхъ пропадали в заблатената долина по долното течение на Яндзъ. „Басейнът на река Уъйхъ бил обрасъл с буйна растителност, там се извисявали величествени дъбове, навсякъде се виждали кипарисови и борови горички. Горите гъмжали от тигри, снежни барсове, жълти леопарди, мечки, биволи, глигани и вечно виели чакали и вълци.“ [59, с. 29-30] Но главният враг на хората тук били реките. През сухите периоди от годината те пресъхвали, но щом се изсипел дъжд в планините, реките прииждали и излизали от бреговете си. А трябва да имаме предвид, че при разлив течението на реките губи от скоростта си и се отлагат наноси, а когато прииждат, водите на Хуанхъ съдържат до 46% тиня и пясък. [156, с. 6]

Налагало се примитивните земеделци да изграждат диги, за да спасяват нивите си от наводненията, но тези диги се късали средно по веднъж на две и половина години. [102] Част от древните обитатели на Китай избягали от безмилостните води в планините и продължили да се занимават с лов — днес там от тях и следа не е останала. Други „сто черноглави семейства“, които пристигнали в Шанси от запад, се захванали да се борят с реката — това били предците на китайците. На тях им се наложило да се откажат от някогашния див, волен живот и да се научат на дисциплина, на „желязна“ организация и да възприемат деспотичните форми на управление, но затова пък природата щедро ги възнаградила, като им предоставила възможност интензивно да се размножават и средства да създадат оригинална култура. [226, с. 275] Тези, които отстъпили пред трудностите в обработването на земята и заплахата от водната стихия и се оттеглили в планините, станали предшественици на жун (тангутите), ди и циен (тибетците). Те се задоволявали с онези плодове на природата, чието придобиване не изисквало да се променят ландшафтът и релефът, затова у тях не възникнала потребност от създаване на държавна организация. Техните занимания, организацията на живота им и накрая идеологията им рязко се отличавали от китайските и с всяко поколение двата народа все повече се отдалечавали един от друг. Тази раздяла завършила с непримирима вражда, определила посоката, в която тръгнали взаимоотношенията на ранния Китай с неговите съседи.

Сега да наложим фактите на антропологична промяна на ландшафта върху хронологичната канава. Първият етап на борбата с природата е някъде около 2278 г. пр.Хр., когато легендарният предтеча на първата китайска династия Юй започнал да регулира коритото на Хуанхъ, след което централната част на Северен Китай (Шанси и част от Шънси) се превърнала в земеделска страна. Реката се държала спокойно до 602 г. пр.Хр., т.е. в продължение на шестнадесет века. [156, с.11] Исторически това е монолитната епоха на древнокитайската култура, която включва три династии: Ся, Шан Ин и Джоу, при които Китай представлявал конфедерация от множество княжества, свързани помежду си чрез най-високото достижение на културата по онова време — йероглифната писменост. [64, с. 648-649]. През целия този период създаденият от Юй изкуствен ландшафт само се поддържал, но когато в 722 г. пр.Хр. настъпила епохата „Пролети и есени“ (това условно название на епохата произхожда от заглавието на хрониката^[201], в която тя е описана), всичко тръгнало по друг начин. Конфедерацията на княжествата, представляваща единно цяло под председателството на вана (царя), се разпаднала на 124 самостоятелни държави, които започнали усърдно да се поглъщат една друга. Тогава едновременно тръгнали в контранастъпление жуните от планините и водите на Хуанхъ. Заради лошото поддържане на дигите в 602 г. пр.Хр. станало първото зарегистрирано изменение на течението на река Хуанхъ [156, с. 19] и оттогава основната работа по реката чак до XVIII в. се състояла в поддържането на дигите и запушването на скъсаните места [156, с. 22-23]. От наша гледна точка трябва да разглеждаме това явление като поддържане на съществуващия ландшафт, т.е. стигнахме до парадоксалния извод, че трябва да причислим китайците към онзи разред на етносите, към който отнесохме алгонкините и евенките. Затова трябва да проверим нашия първоначален извод.

В IV в.пр.Хр. желязото станало толкова общодостъпна стока, че от него започнали да правят не само мечове, но и лопати. [64, с. 652] Благодарение на техническия напредък в III в. били създадени напоителни системи, от които най-важна била системата Уъйбей, напояваща 162 хил. хектара ниви [156, с. 51] в Северен Шънси. Благодарение на тази напоителна система „провинция Шънси станала плодоносна и забравила годините с лоша реколта. Тогава Цин Шъхуанди станал богат и могъщ и успял да наложи своята власт над останалите князе.“ [156, с. 52]. Това било знаменитото обединение на Китай, което завършило с масово клане на победените и поробване на оцелелите; тогава била построена Великата китайска стена и били изтребени не само учените, но били унищожени всички книги освен техническата литература (под която разбирали книгите по гадаене, медицина и агрономия) и под ножа минали всички читатели на исторически и философски трактати, а също и любителите на поезията.

И сега е моментът да поставим въпроса: свързано ли било целенасоченото изменение на ландшафта с грандиозното изтребване на хората или те просто съвпаднали по време? Или причината и за двете явления била обща? За да решим тази задача, трябва да проследим по-нататък историята на Китай и съдбата на напоителната система Уъйбей. Народното въстание в 206 г. пр.Хр. ликвидирало режима на империята Цин и при династията Хан вече нямало толкова големи кръвопролития. Страната забогатяла, защото към предишната житница в Шанси по бреговете на Хуанхъ се прибавила нова — по бреговете на реките Уъйхъ и Дзинхъ, но тук си казала думата природата. Водата за мрежата от напоителните канали постъпвала от реката Дзинхъ, която била преградена с бент, обаче реката вдълбала своето корито и водохранилището се оказало на сухо място. Наложило се да се прокопае нов канал и да се построи бент по-нагоре по течението. И през следващите векове тази операция се повторила десет пъти, като погълнала огромно количество труд, така че в края на краищата, през XVII в. напоителната система Уъйбей практически била изоставена. [156, с. 52-55]

През изминалите две хиляди години се разгърнала средната история на Китай — императорският период. От гледна точка на етнологията китайците от този период се отнасят към древните китайци, както италианците към римляните или французите към галите. С други думи, край бреговете на Хуанхъ възникнал нов народ, който ние наричаме със същото име, както и стария. Но не бива да прехвърляме недостатъците на нашата терминология върху предмета на изследването, още повече, че думата „китайци“ е условен термин, възникнал в XII в. в резултат от търговията с керваните и тогава с него се обозначавало монголоезичното племе, с което си имали работа италианските и руските търговци. От това племе името „Китай“ се прехвърлило на техните съседи, които наричали себе си просто „жители на Средната равнина“. За нашия анализ това е важно, защото общоизвестната дума „Китай“ от гледна точка на таксономията съответства на такива понятия като Европа или Леванта (Близкия изток), а не на Франция или България. Така в епохата от обединяването на Китай при императора Цин Шъхуанди до загубата на самостоятелността на територията между Хуанхъ и Яндзъ възникнали, оформили се и отслабнали два големи етноса, условно наричани севернокитайски и южнокитайски. Вторият също е свързан с изменение на ландшафта, защото, когато древните китайци (от които се образували двата средновековни етноса) навлезли като пълноводна река в долината на Яндзъ, те създали оризови полета на мястото на джунглата. Северните китайци пък създали на мястото на сухата степ напоявани пасища и докато имали енергия да поддържат напоителната система, те отстоявали самостоятелността си като народ и отблъсквали, макар и невинаги успешно, чуждестранните нашествия. Но през XVII в. напоителната система престанала да съществува и още същия век манджурите завладели Китай. Покоряването било предшествано от грандиозно селско въстание, разклатило устоите на империята Мин, но да вдигнеш селяните на жестока война е възможно само когато селското стопанство е в упадък. И наистина загубата на най-богатите северозападни пасища, засипани с пясък, след като каналите се затлачили с тиня, отслабила съпротивата на Китай и превърнала империята Мин от агресор в жертва.

Възниквания и упадъци

Сега вече можем да отговорим на поставените въпроси. Епохите, в които земеделските народи създават изкуствени ландшафти са сравнително кратки. Те неслучайно съвпадат по време с жестоките войни, но мелиорацията на земите не е повод за кръвопролитията. Да твърдим това би означавало да нагазим по-дълбоко дори от самия Монтескьо в географския детерминизъм. Обаче и в двете паралелни явления има обща черта — способността на етническия колектив да полага неимоверни усилия. Друга работа е накъде са насочени тези усилия; нашата гледна точка не отчита тяхната цел. Важно е само, че когато способността да се издържа на свръхнапрежение отслабва, създаденият ландшафт само се поддържа, а когато тази способност изчезне, се възстановява етноландшафтиото равновесие, т.е. биоценозата на дадения биохор. Това се случва винаги и навсякъде, независимо от мащабите на направените промени и от характера на дейността, т.е. дали е съзидателна, или хищна. И ако е така, то се натъкваме на ново, неотчетено досега явление — изменението на природата не е резултат от постоянното въздействие върху нея на народите, а следствие от краткотрайни състояния в развитието на тези народи, т.е. от същите тези творчески процеси, които се явяват стимул и за етногенезиса.

Нека да проверим нашия извод с помощта на материала от древна Европа. На границата между II и I хил.пр.Хр. Западна Европа била завладяна и населена от войнствени народи, умеещи да коват желязото — келти, латини, ахейци и др. Те създали множество малки земеделски общини и като обработвали девствената почва, видоизменили ландшафта. Почти хиляда години в Европа не възниквали големи държави, защото всяко племе умеело да се защищава и завоеванията били трудна и неизгодна работа: племената били по-склонни да бъдат изтребени, отколкото да се подчинят. Достатъчно е да си спомним, че нито Спарта, нито Атина не могли да се сдобият с властта над Елада, а войните на Рим с латините и сампитите били по-тежки от всичките им следващи завоевания. В първата половина на I хил.пр.Хр. парцелираното земеделие с интензивна обработка на участъците било норма, поддържаща създадения културен ландшафт. В края на I хил.пр.Хр. парцелите били изместени от латифундии, където отношението към природата станало хищно и същевременно се появила възможност за завоевания.

Повечето хора си мислят, че Рим е покорил Средиземноморието и Западна Европа, защото „кой знае защо“ укрепнал. Но нали би се стигнало до същия резултат, ако силата на Рим си беше останала същата, а народите наоколо бяха отслабнали. А то така си и било, а успоредно с експанзията на Рим нивите започнали да се превръщат в пасища, после в пустини и накрая в V–VI в. се възстановил естественият ландшафт — горите и храсталаците. Тогава броят на населението взел да намалява и Римската империя западнала. Целият цикъл на преобразуване на ландшафта и на етногенезиса от възникването на етносите до пълната им нивелация продължил около 1500 години.

Нов подем на човешката дейност с едновременното образуване на средновековните етноси започнал през IX–X в. и още не е завършил. За да обясним особеностите на този период, може би ще се наложи да внесем допълнителни корективи във връзка с небивалото развитие на науката и техниката, но този въпрос трябва да се изследва специално, защото сега ни интересува правилото, а не изключенията от него.

А сега да се върнем към индианците и сибирските народи, защото най-после можем да отговорим на поставения преди време въпрос: защо ловците и земеделците живеят един до друг, без да си заимстват полезните трудови и битови навици? Отговорът сам се набива на очи: очевидно някога предците и на едните, и на другите са преживели периоди на усвояване на ландшафта, като са го изменили по различен начин, а потомците им, като съхраняват създаденото от предтечите им положение, пазят наследството на миналите епохи във вид на традиции, които не могат и не искат да разрушат. И даже когато нашествието на англосаксонците заплашвало индианците с физическото им избиване, те мъжествено бранели своя начин на живот, макар че, ако го отхвърлели, имали всички шансове да се смесят с колонистите и да не загинат.

Същевременно ацтеките, намиращи се в състояние, което характеризирахме преди малко като творческо, не само преживели ужасния разгром, но и намерили сили в себе си да асимилират част от завоевателите и триста години по-късно се отърсили от испанското господство и основали република Мексико, където индианският елемент играе първостепенна роля. Разбира се, съратниците на Бенито Хуарес не били копия на сподвижниците на Монтесума, но още по-малко приличали и на войниците на Ернандо Кортес. Мексиканците са млад народ, чийто етногенезис протече пред очите на историците. И този народ, който се образува в XVII–XVIII в., доста чувствително е променил характера на ландшафта по пътя на отглеждането на културни растения и аклиматизирането на чужди за Америка животни — коне и крави.

Прието е да наричаме „диваци“ онези етноси, които не поддържат „културен ландшафт“, а се приспособяват към природното равновесие, но това не е вярно. Тяхното отношение към природата е пасивно — те влизат в биоценозата като най-висше, завършващо звено. Удобно е да приемем отношението на тази група етноси към природата като отправна точка на отчитането. Ако такива етноси се окажат на територия, населена с друг етнос, те се приспособяват да съществуват за негова сметка. За тях завареният етнос е съставна част от хранещия ги ландшафт. Такъв сблъсък имало преди известно време в Бразилия, когато открили индианското племе каражу, което живеело от лов и събиране на корени и горски плодове. Една кинокомпания организирала експедиция при него и добре заплатила на индианците за работата им като статисти. Филмовата реклама привлякла много туристи, за които били построени хотели и барове. Наоколо се заселили обслужващ персонал, полиция, лекари и т.н. В резултат от всичко това индианците свикнали да получават безплатна храна и забравили навиците си да ходят на лов и да събират корени и горски плодове. Те се превърнали в етнос-паразит, който живее за сметка на друг, по-многоброен и по-богат етнос, който се отнася към тях като към играчка. Но когато модното увлечение по тях премине и ги изоставят на произвола на съдбата — те ще измрат, както загиват пуснатите на свобода питомни животни, защото не издържат на конкуренцията на дивите си събратя. Законът за необратимост на еволюцията действа и в етнологията.

Периодизацията по фази

Сега можем да обобщим нашите наблюдения и да представим отношенията на етноса към природните, т.е. към ландшафтните условия във вид на схема. По някаква (засега неясна) причина появилият се на историческата сцена нов етнос (често със старо име) преобразува ландшафта с помощта на нов начин на приспособяване към природните условия. Обикновено това става по време на инкубационния период във фазата на подема и не се отбелязва в историческите източници (освен легендите). Когато няма изместване поради външни причини, историческата епоха, описана в източниците, включва следните фази на етногенезиса: 1) явния период във фазата на подем; 2) акматичната фаза^[202] (фазата на разцвет), когато етносът е крайно активен, а натискът върху ландшафта е намалял; 3) фазата на упадък, когато антропогенният натиск е максимален и разрушителен; 4) инерционната фаза, в която се натрупват технически средства и идеологически ценности, а в това време ландшафтът се поддържа в това състояние, до което с доведен по-рано; 5) фазата на обскурация (тъма), в която не се полагат грижи нито за културата, нито за ландшафта. След това настъпва фазата на хомеостазис (покой или динамичното равновесие), когато остатъците от полуизтребения етнос си взаимодействат с обеднелия ландшафт, възникнал от останките на загиналия културен ландшафт там, където на мястото на дъбовете са израснали репеи, сред които си играят на криеница правнуците на завоевателите и децата на разбойниците.

През тази епоха отношението на персистентния етнос към природата става едновременно потребителско и опазващо. Но за съжаление, както едното, така и другото се диктува от традицията, а не от свободното и съзнателно решение. И това продължава, докато новият етнос отново не преобразува ландшафта. Очевидно етногенезисът не е единно глобално явление, а множество самостоятелни етногенезиси в едни или други райони.

Както и при всички други комплексни природни явления, границите между фазите на етногенезиса не са „линейни“ и абсолютно точни, а повече или по-малко „размити“. Тази неопределеност на границите обаче не намалява потребността при по-нататъшното изучаване на конкретните етногенезиси да отбелязваме началото и края на фазите с определени исторически жалони, като помним обаче, че тези дати са условни и се явяват само белег на типичните преломни моменти.

Но ако се откъснем за малко от съпоставянето на етносите с ландшафта и ги разглеждаме само като исторически цялости, отново ще съзрем същата картина на постепенна смяна на фазите, само че в друга система на отчитане. Това показва, че сме на прав път. Затова малко ще избързаме и ще представим схемата на фазите на етногенезиса, която по-нататък ще ни бъде много нужна. И нека читателят не се тревожи, че засега отговаряме само на въпроса „как“, а не „защо“. Описанието на всеки проблем винаги предшества неговото обяснение, ако то не е предубедено, от което трябва много да се пазим.

И така, в началото протича инкубационният период на формиране на етноса, който обикновено не оставя забележими следи в историята. Този „зародиш“ невинаги води до възникването на нов етнос, защото е възможно процесът внезапно да бъде прекъснат от външна сила. В един момент на историческата арена се появява определена (известна на историята) група хора или консорция, която бързо се развива и оформя своето етническо лице и самосъзнание („ние и не-ние“ или „ние и другите“). Накрая тя се „облича“ в съответстващата на времето социална форма и се появява на широката историческа сцена, като често дебютът й е свързан с териториална експанзия. Оформянето на етносоциалната система ознаменува края на инкубационния период във фазата на подема. Новосъздаденият етнос може или да загине, или да преживее (подобно например на римския или византийския) относително дълъг период на перипетии в историческото си съществуване. Този период, както и в случая с ландшафтите, включва в себе си явен пасионарен подем, разцвет, упадък, инерция и обскурация.

Акматичната фаза (разцветът) особено често е твърде пъстра и разнородна по характер, доминанти и интензивност на протичащите процеси.

Фазите на етногенезиса, свързани с опростяването на етническата система (упадъкът, инерцията и в по-малка степен обскурацията), често се нарушават от обратните процеси на етническа регенерация. В този случай инициативата за социално обновление, отговарящо на новите потребности на етническата динамика, се подхваща от онези етнически подсистеми, които до този момент са били сковани от присъствието на водещия субетнос или етнос. Едва когато предишният лидер освободи мястото си, могат да се проявят силите, способни да преустановят процесите на етнически упадък.

Най-сложно е да се изследват крайните фази и особено най-ранната фаза на етногенезиса, заради спецификата в работата на хронистите. Ако летописците все пак са се интересували как е изчезнал един или друг могъщ народ и предлагат своите макар и не съвършени обяснения, то те обикновено пренебрегват първоначалните прояви на етногенезиса, защото ги смятат за дреболии, които не заслужават внимание. Анатол Франс прекрасно е описал това в знаменития си разказ „Прокураторът на Юдея“^[203] и в диалозите на римските мъдреци в книгата „На белия камък“^[204].

Лесно се вижда, че процесите на етногенезиса са фон за спонтанното развитие на обществото, защото те са взаимно свързани и зависими един от друг. Историческата наука установява именно тази постоянна връзка и зависимост, а за етнологията е необходимо първо да се направи анализ, т.е. да се разчленят природните от социалните стимули, а чак след това е възможен синтезът, към който се стремим. Но преди да постигнем тази цел, трябва да преодолеем още едно препятствие, може би още по-трудно от тези, които оставихме зад себе си. Климатични промени в отделните страни стават в историческото време, което се изчислява на няколко века; ландшафтът в тези страни, естествено, се изменя, което винаги се отразява на стопанството, а по този начин и на живота на етноса. В такъв случай не е ли именно тази динамика на природните условия причината за образуването на новите етноси? Това решение е много съблазнително, защото е просто и с лекота преодолява множество сложни препятствия. Но всичките ли?

Зависимостта на човечеството от заобикалящата го среда и по-точно — от географската среда, не се е оспорвала никога, макар степента на тази зависимост да е оценявана различно от различните учени. Но във всеки случай стопанският живот на народите, населявали и населяващи Земята, е тясно свързан с ландшафтите и с климата на обитаваните територии. Че е така, така е, но и това решение не бива да смятаме за изчерпателно, защото не дава отговор на два „болни“ въпроса:

1. Хората умеят да приспособяват природните условия към своите потребности, а като създават антропогенни ландшафти, те противодействат на нежелателните изменения. В такъв случай защо много етноси загиват заедно със стопанските си системи, които ние наричаме „цивилизации“? А те загиват пред очите на историците.

2. Климатичните колебания и свързаните с тях процеси могат да въздействат на това, което съществува, т.е. на вече създадените етноси. Те могат да погубят цели популации, както например станало в долината по долните течения на Тигър и Ефрат в XXIV в.пр.Хр. Това природно явление е описано във вавилонската поема „Енума Елиш“ и в древноеврейската (старозаветна) книга „Битие“, като при това датирането му съвпада. [216, с. 220–221, 262] Те могат да принудят хората да напуснат родните земи и да търсят подслон в чужбина, както станало с монголите в XVI–XVII в. [60, с. 437] Но климатичните колебания са безсилни по отношение на това, което още не съществува. Те не могат да създадат нов етнос, който би сътворил нов изкуствен ландшафт. Следователно нашата задача е решена само отчасти и се налага да се върнем отново на въпроса — не как, а от кого се създава новото „място на развитие“, защото само по този начин ще се приближим до разгадаването на въпроса как възникват етносите.

Но и тук пред нас възникват трудности: ако краят и гибелта на цивилизациите са очевидни, къде са отправните точки на етногенезиса? Даже не изначалните (ако предположим, че има инкубационен период), а поне тези, от които можем да започнем да проследяваме процеса, при това те трябва да са еднотипни за всички изучавани процеси. Иначе съпоставянето на различните етногенезиси няма да бъде оправдано.

Ала и тази задача е решима, защото новите етноси възникват не по пътя на раздробяване на старите, а по пътя на синтез на вече съществуващите етнически субстрати. И тези етнически групи възникват в строго очертани географски региони за съвсем кратко време, като тези региони всеки път се променят, което изключва въздействието на земните условия, т.е. на географския детерминизъм, за който Елън Чърчил Семпъл казва: „Човекът е продукт на земната повърхност.“ [Цит. По 109, с. 90] Не само! Известно е и е описано влиянието върху земята на слънчевата активност и на космическите лъчения, които понякога достигат до повърхността на планетата. [97] Но да се ограничим до изброените съмнения и да преминем към описанието на феномена.

Взривът на етногенезис в I в. сл. Хр.

Ако етносите бяха „социални категории“, те щяха да възникват при еднакви или близки социални условия. А всъщност, както сега ще видим, зародишите на етногенезис там, където можем да ги проследим въз основа на сигурен фактически материал, съвпадат по време и са установени в региони, разположени или по посока на меридианите, или по посока на паралелите, или под известен ъгъл спрямо тях, но винаги в една плътна ивица. И независимо от характера на ландшафта и заниманията на населението в тази ивица, в определена епоха внезапно започва етническо преустройство — старите етноси се превръщат в субстрати, от които възникват нови етноси. При това старите етноси се рушат и се разпадат, а новите се развиват много активно. А около тази ивица цари покой, сякаш никъде нищо не се случва. Естествено, самоуспокоилите се етноси стават жертва на нямащите покой съседи. Ала остава неясно друго: на какво се дължи тази изключителност на зародишната зона на етногенезиса и защо всеки път процесът започва на ново място? Сякаш някой налага с бич земното кълбо, и всеки нов белег се налива с кръв и се възпалява. Но преди да отговорим на поставения въпрос, да видим как става това, така че обяснението на феномена да съответства на неговото описание.

В I в. империите на римляните и на партите се намирали в етапа на етническо обедняване. Населението им намалявало, добродетелите останали някъде в миналото, някога широко разпространената култура вече била достояние само на тесните специалисти. В същото това време икономиката започнала да се отнася хищно към природните богатства, а площта на обработваемата земя намалявала. След тежките загуби в гражданските войни взели да не достигат способните чиновници и офицери, затова пък се увеличил броят на лумпенпролетариите. Пиянството и развратът в Рим станали битови норми. Изброените явления по същество са елементи от фазата на етногенезиса, която ние се осмелихме да наречем обскурация (тъма).

Не били в по-добро положение и германските и сарматските племена, които се отпуснали и загубили някогашната си войнска доблест. Римският пълководец Германик без много усилия преминал през вражеската територия от Рейн до Елба; а и Британия била завоювана изключително лесно. Това е още по-странно, като имаме предвид, че в III в.пр.Хр. на запад инициативата в етническата агресия принадлежала на келтите, а на изток — на сарматите. Ако вникнем в детайлите и в общия ход на военните кампании на Юлий Цезар в Галия, на Помпей — в Сирия, на Марк Антоний — в Партското царство и на Клавдий — в Британия, ще видим, че успехите съпътстват „римските орли“ само там, където съпротивата е изключително слаба. Партското царство било бедна страна и династията на Аршакидите не се ползвала с популярност в Иран, защото се смятала за „туранска“. И въпреки това тя удържала границата по Ефрат. А когато римски легионери се натъкнали на китайски стрелци с арбалети край река Талас в 36 г. пр.Хр., китайците изтребили римляните, без да загубят нито един боец. [За подробности вж. 66, с. 171-173] Оттук можем да стигнем до извода, че римляните побеждавали варварите, защото варварите слабеели много по-бързо от римляните.

Но във II в. процесът на всеобща обскурация бил нарушен. В широката ивица между 20° и 40° източна дължина дотогава инертните народи започнали активна дейност. Първи се надигнали даките, но неуспешно; те били смазани от легионерите на Траян. След това проявили повишена активност илирите, които упорито попълвали римската армия и поставили на императорския престол своите предводители Северите. Почти през целия III в. този малък народ бил хегемон в Римската империя, но се увредил от пренапрежението и потомците му се превърнали в разбойници-арнаути. Повече им провървяло на готите, които бързо покорили огромната територия от устието на Висла до бреговете на Черно море и извършвали набези чак до бреговете на Егейско море. И дори след поражението, което претърпели от хуните, готите намерили в себе си сили да завоюват Италия, Испания и дори за кратко време да господстват във Влахернския дворец в Константинопол. Съдбата на кървавия възход на готите споделили вандалите и антите. Способността на източногерманските племена през II–III в. да издържат на свръхнапрежение рязко контрастира с инертността на западногерманските племена и сармато-аланите, които позволили на малката орда на хуните да ги покори.

Но най-важното събитие било образуването на новия етнос, чийто членове се наричали „християни“. Този етнос по принцип не би могъл да бъде единен по произход, език и територия, защото било казано: „В дълг съм към елини и варвари, към мъдреци и невежи.“^[205] В системата на Римската империя, където съществувала широка веротърпимост, християните били изключение. Разбира се, причина за това не били догмите, които освен всичко до 325 г. не били установени, нито правителственият терор, защото императорите се стремели да избягват гоненията и със специални едикти забранявали да се приемат доноси за християните, нито пък класовите различия, тъй като християни ставали хора от всички класи, а болезненото усещане, че за разлика от всички останали християните имали „чужд начин на мислене“.

Християнин в I–III в. ставал не всеки, а само този, който се чувствал чужд „в света“ и свой — в християнската община. С времето броят на тези хора се увеличавал, докато в IV в. те не започнали да преобладават. Тогава Рим се превърнал във Византия.

Каквото и да било казано в Евангелската доктрина, в своя етногенезис ранните християни показали, че притежават всички качества, необходими за създаването на нов етнос, които могат да бъдат сведени до две главни: целенасоченост и способност да издържат на свръхнапрежение. Инерцията на тласъка от I в. стигнал за хиляда и петстотин години, през които Византия преминала през всички фази на историческия период и през фазата на обскурация, след което фанариотите^[206] се превърнали в персистентен етнос, а останалите византийци били асимилирани от турците и славяните.

В източните покрайнини на очертаната от нас ивица в III в. се въздигнал нов народ със старото име перси. Той се отнасял към древните перси, както италианците към римляните или съвременните гърци към елините. Ахеменидската монархия била исторически завършек на дългия период на културно, обществено и етническо развитие на класическия Близък Изток. Македонското нахлуване прекъснало праволинейното развитие на тази традиция, а партите, които освободили Иран от Селевкидите, също били завоеватели и „чужденци“ за местното население. В 226 г. персите създали своя държава и свой оригинален етнокултурен комплекс, основан на своеобразното съчетаване на верския и на племенния принцип. Зороастризмът, който станал официална идеология, за разлика от християнството бил чужд на прозелитизма, но този „пропуск“ се запълвал от манихейството — иранския вариант на гностицизма. За разлика от Византия развитието на персийската популация било нарушено от външни нахлувания — първо на арабите, а после на селджуките. Последната същинска персийска държава — Саманидското царство — паднала в 999 г. и след това иранската културна традиция постепенно изчезнала, а персийският етнос се включил в системата на така наречената мюсюлманска култура и се оформил наново, като съхранил от древния стереотип на поведение само името и някои черти на бита.

Накрая в западните покрайнини на въпросната ивица, в Ютландия, народът на англите, също обхванат от описания подем, с известно закъснение надигнал глава и в V в. нахлул в Британия. Трудно било да се проумее, защо малобройните дружини на Хенгист и Хорса изведнъж се оказали по-силни от гъстото население на тази богата страна. Икономически и технически саксите и англите били по-слаби от романизираните брити, но етнически те били по-млади и потенциалните възможности на възрастта им позволили да вземат надмощие в неравната борба с келтите. Изключение направили само изостаналите райони на Британия (Уелс, Корнуол и Шотландия), където келтското население не загубило някогашната си войнственост и благодарение на нея дало отпор на чужденците.

Хуните в III–V в. сл. Хр.

Широко разпространено е мнението, че Великото преселение на народите в Европа се дължи на това, че хуните, чергаруващи отвъд Волга, нападнали тези народи и ги изтласкали в Европа. Обаче, ако обърнем внимание на датите, когато са станали тези събития, те напълно ще опровергаят това мнение.

Хунну е номадска държава, възникнала в днешна Монголия някъде в V–VI в.пр.Хр. Обществото на тюркокоезичните хунну още не познавало разслоението на класи и тяхната държава се основавала на „господството над народите“. От 209 г. пр.Хр. до 97 г. сл.Хр. Хунну нараствала и разбила най-добрите войски на могъщия Китай, а след това победителката Хунну започнала неотклонно да слабее, а победеният Китай без бой станал господар на положението, т.е. хунну не извлекли никаква полза от победата. В I в.сл.Хр. хунну се освободили от властта на Китай, но се разпаднали на четири клона, един от които — най-неукротимият и най-свободолюбивият — като се сражавал със заобиколилите го от всички страни врагове, в 155–168 г. се измъкнал на запад от Великата китайска страна, смесил се с угрите в долината между реките Волга и Урал и за двеста години се превърнал в източноевропейски етнос, който, за да избегнем бъркотията, е прието да наричаме „хуни“.^[207] [107]

В III–V в. хуните победили аланите, „като ги изтощили с безкрайна борба“ [108, с. 91] и едва в V в. прехвърлили Карпатите и попаднали в долината на река Дунав, като при това част от тях — акацирите — останали в родните степи край Дон и Волга.

И така, хуните надигнали глава три века по-късно от описания от нас взрив на активност! Масово преселение на народи от Азия също нямало, а става дума за майсторска политика на опитни вождове, изкушени в дипломацията и в стратегията. В сравнение с хуните, готите били лекомислени и наивни като деца. Затова те загубили войната и не успели да задържат прекрасната страна по северните брегове на Черно море.

Във II–IV в. степта на север от Черно море била вторият (след Египет) източник на зърнени храни за Константинопол. Значи населението на аланските степи и речните долини усвоило земеделието. Хуните прекосили Дон, разгромили аланите в 371 г., победили готите с помощта на росомоните в края на IV в. и около 420 г. завладели Панония. Следователно хунските орди пребивавали в южните степи по-малко от половин век. При това самите хуни не били многобройни [65], а си служели с ръцете на същите тези покорени алани, росомони, анти, остготи (остроготи) и други местни племена. Ако цялото население на Източна Европа беше избито, откъде хуните щяха да набират хора за войните с Римската империя и Иран? Наистина уседналото земеделско стопанство било разрушено от хунското нашествие, но от това не следва, че жителите на гористите долини на Терек и Среден Дон или на обраслата с тръстика делта на Волга не са изчакали в своите укрития краткотрайното придвижване на номадите, още повече че те не се занимавали със земеделие, а с лов и риболов. Аланите дори живели в степите на Северен Кавказ и Дон чак до X в., което говори за стабилността на Източна Европа по това време, докато в Централна Европа протичали интензивни етнически процеси.

Важно е също да отбележим, че успехите на хуните съвпаднали с кулминацията във временното засушаване на степта [71], което подкопало аланското земеделие и по този начин отслабило и военната сила на аланите. Хуните, които били свикнали със засушаването, пострадали по-малко от сушата и това им донесло победата във войната, която те водили от 160 до 370 г. без решаващи успехи. Но веднага щом засушаването свършило, дошъл краят и на хунското надмощие. В VI в. в степите се възстановило старото съотношение на силите, но мястото на хуните заели българите, а мястото на аланите заели хазарите. И накрая, най-главното: хуните, както и азиатските хунну, не били млад народ. Тяхната история може да се проследи назад във времето чак до великите реформи на техния вожд Модъ, който заграбил властта, като убил баща си в 209 г. пр.Хр.

Сега нека да приложим сравнителния метод: държавата Хунну просъществувала от момента на основаването си в 209 г. пр.Хр. до момента на завладяването й в 48 г. сл.Хр. общо 257 години. Франция възникнала от останките на империята на Каролингите в 843 г. Тия 1100 години (257+843) са епохата на най-мрачния феодализъм, а в този период хунну имат по-голям принос в културата от французите. [66]

Родовата държава Хунну не е единственият случай в световната история, когато обществото, което още не познава разслоението на класи, създава мощна организация. Широкомащабните военни кампании са немислими без координиране на силите, а ние знаем за грандиозните походи на келтите в 1 хил.пр.Хр., затова как арийците завоюват Индия във II хил.пр.Хр., за създадената от науа в XI в. държава в Анауак още преди при тях да възникне институтът на патриархалното робство [121, с. 130-136] и накрая за държавата на амазулу (зулусите) в Южна Африка в XIX в., а също така за твърде приличащия си с нея древнотюркски етнос [73] и дори за монголите в XII в. преди още да се е появил Чингис хан. [80]

Взривът на етногенезис в VI в. сл. Хр.

Аналогични по характер и резултати били събитията през VII в. в Централна Арабия. Около пророка Мохамед възникнала община от войнствени последователи, която разрушила старите родово-племенни отношения и създала нов стереотип на поведение. Разпокъсаните племена на бедуините и йеменците дори възприели нов етноним — те станали араби. А у съседните им народи — персите, сирийците и египтяните — по това време не се забелязва подобно нарастване на активността.

На същата географска ширина, в долината на Инд, по това време възникнал нов народ — раджпутите, потомци на местните и на новодошли етнически елементи, които се смесили.

Раджпутите унищожили наследниците на деспотичните Гупти (след като династията се прекъснала), сломили будистката община [222, с. 125] и всички, които поддържали старите порядки. [112, с. 76-83] Върху развалините те създали индуистката теокрация и системата на малките княжества, която било толкова децентрализирана, та не успяла да се противопостави на мюсюлманското нахлуване, което нарушило праволинейната инерция на етногенезиса. Но за нас е важен не политическият успех на изучаваната система, а наличието на етногенетичен признак — способността да се издържа на свръхнапрежение, която раджпутите притежавали дори в излишък. В известен смисъл тя станала причина и за поражението им в XI в., защото всеки княз се хвърлял сам в бой с мюсюлманите и загивал, но отказвал да признае, че съседът му може да е по-главен от него. Оказва се, че за активната външна политика на етноса е най-изгодно той да притежава не най-голяма, а средна способност да издържа на свръхнапрежение, защото при нея е възможна консолидация на силите и координация на действията. При по-нататъшното отслабване на напрежението в етническия колектив управлението става по-лесно, но отслабват съпротивителните сили на външните въздействия. Така англичаните даже не вербували в своята колониална армия потомците на войнствените арийци — бенгалските индуси, защото те били твърде послушни, за да бъдат боеспособни войници. Не подкрепата на едни или други обществени групи позволила на Източноиндийската компания да завладее Индия, а пасивността на най-многобройните индийски етноси вързала ръцете на онези енергични раджи и султани, които искали да спасят страната от поробване. Между другото, мюсюлманските завоевания след XI в. протекли по същия начин. Очевидно причината за бедите на Индия били самите индуси.

Още по̀ на изток по същото време се формирал тибетският народ, като племената от Северен Тибет обединили по пътя на прякото и бързо завоевание всички разединени дотогава племена по високопланинското плато. Предците на завоевателите били малко племе по средното течение на Цангпо (Брахмапутра), което приело в своята среда известен брой сиенбийци, изтласкани в средата на V в. от Хъси [77, 156-157], и планинци от Непал, така че в VI в. образували смесено в етническо отношение население. Именно то създало знаменитата Тибетска империя в VII–IX в., която оспорвала хегемонията на Китай в Източна Азия.

И накрая, в Западен Китай в същия този период избухнал мощен етнически взрив, който съборил варварската империя Уей. В резултат от това бил създаден средновековният китайски народ [88, с. 234-235; 73, с. 10] и историческата традиция на независимата империя, прекъсната от манджурското нашествие в XVII в.

Описаните етногенетични явления не са само синхронни, но и са разположени на една ивица, чиято ос е линията, свързваща Мека с Чанан^[208]. По-нататък, на изток, тази ос пресича Южна Япония, където също настъпва етническа консолидация, и се губи в Тихия океан. Ако я продължим на запад, тя пресича безлюдната Либийска пустиня и достига до Западен Судан, където обаче етнически процеси в тази епоха не са установени. Наистина е странно, нали?

Взривът на етногенезис в XI в. са. Хр.

Създава се впечатление, че линейните участъци от земната повърхност, в които протичат интензивните процеси на възникване на етносите, не обхващат цялото земно кълбо, а са ограничени от неговата кривина, сякаш ивица светлина е попаднала върху ученически глобус и е осветила само тази негова част, която е обърната към източника на светлина. Тази аналогия е по-скоро илюстрация. За това, каква е същността й, ще стане дума по-нататък, а засега да се спрем на още един случай, като всичко останало (Европа и Централна Америка) оставим за после.

През XII в. в Източна Азия едновременно се образували два могъщи етноса и едно малко племе, което загинало в детска възраст. И този път ареалът на етногенезиса било строго очертан географски, но нямал никакво отношение към ландшафта и социалната и културната ситуация в този район. До началото на XII в. населението по бреговете на Амур и неговите притоци — тунгускоезичните джурджени — се намирало в състояние на хомеостазис, който се проявявал в социалната му примитивност, племенната раздробеност и неспособността на джурджените да се противопоставят на агресията на южните си съседи — киданската империя Ляо. Джурджените плащали на киданските императори данък във вид на прекрасно обучени ловни соколи и им доставяли новобранци, които да носят военна служба.

В същото такова положение били и степните племена от Източното Задбайкалие, които били известни с общото име „дзубу“ или „да дан“ — татари. Цивилизованите кидани се отнасяли с тях по същия начин, по който в XIX в. северноамериканските колонисти се отнасяли с индианците в прерията. Но в 1115 г. всичко се променило. Джурджените въстанали и до 1126 г. успели напълно да разгромят империята Ляо. Посоката на техния етногенезис, т.е. етническата доминанта станала консолидацията на племето. Това позволило на някогашния племенен вожд Агуда да създаде империя, наречена „Златна“ (Дзин).

При номадите доминантата била друга. От племето се отцепили отделни воини-герои — „хора със силна воля“, които отначало доста мизерствали, но в края на XII в. се сдобили с вожд на име Темуджин, когото нарекли Чингис и избрали за хан. В жестоката гражданска война „хората със силна воля“ разрушили племенния строй и създали Монголския улус, в който победени и победители се обединили и се слели в един етнос.

Накрая по южните брегове на Байкал надигнало глава войнственото племе на меркитите. Какви са меркитите по произход не е установено. Те не са монголи, не са и тюрки, а по-скоро са самодийци, но за нас не това е важно, а фактът, че до 1216 г. меркитите оспорвали хегемонията на монголците в Централна Азия. Следователно и тук си имаме работа с взрив на етногенезис, аналогичен на този, който разгледахме преди малко. Същественото е, че ареалът на този взрив на етногенезис с очертан също толкова ясно и отчетливо, както ареалът на предшестващите го взривове. Не били засегнати нито евенките и якутите на север, нито корейците, китайците и тангутите на юг. На запад ареалът се врязвал в южните покрайнини на Байкал, без да закача ойратите и куманите (половците), които подобно на монголите водели номадски начин на живот. Изглежда сякаш си имаме работа с края на ареала, а основната му част е някъде на територията на Тихия океан. Ако е така (а нямаме основания да възразяваме), то етногенетичните взривове или тласъци са явление, което не може да бъде отделено от физическата география. Историята само ги фиксира така, както климатологът фиксира преместването на циклоните и мусоните, а историко-географът — миграцията на номадите в Евразия.

И сега е очевидно, че проявите на активност при степните и планинските етноси в Евразия невинаги са свързани с климатичните колебания, които поразявали въображението на средновековните хронисти, а са резултат от взривове на етногенезис. Това и само това сродява монголския възход с Великото преселение на народите, тържеството на византийското православие над древноримското езичество и проповядването на исляма по пътя на свещените войни, образуването на Тибетското царство, подвизите на раджпутите и бляскавия императорски двор на династията Тан. И очевидно подобни „тласъци“ или „взривове“, локализирани на определени територии, са положили началото на великите етноси в древността, началните периоди на които не са отразени в източниците в същата степен, както през средните векове.

След като в разнообразните елементи успяхме да уловим елементите на прилика, вече е много просто да обясним различията между тях. Еднаквите импулси в различните условия на външната среда трябва да се проявяват по различен начин. Нека си представим човек, който върви по планинския хребет и ритне камък. Този камък ще се търкулне по склона и в един случай може да предизвика лавина, която да погребе под снега няколко селища, а в друг случай ще пропадне в някоя тясна клисура или ще се натъкне на някоя цепнатина и веднага ще заседне в нея. Възможно е предварително да се пресметне пътят на камъка и да се предскаже неговата съдба, ако разполагаме с всички данни за силата и посоката на тласъка, а също и за всички препятствия по неговия път, но практически е невъзможно да се доберем до такова грамадно количество данни.

Това е нагледно описание на съдбата на етногенетичния тласък, където ролята на препятствията, променящи развитието на процеса, играят много явления — социалните условия, формирали се през изминалите векове, натрупали се и наследени от предходните култури, географската среда в региона, етническото обкръжение, включително международните връзки, политическите сметки и интригите на съвременниците. И всички те стават значими само когато в етническата система постъпва енергия, която се преобразува и позволявала се вършат велики дела.

Що за енергия е това? Ако успеем да определим нейния характер, ще решим проблема с етногенезиса.

Ще отбележим, че като изучаваме етническата история, ние виждаме само обществените отношения и социалните институти. Но това не означава, че нашите наблюдения изчерпват темата. Та нали ние откриваме електричеството и топлината по техните прояви, като виждаме например нажежената жичка в лампата или усещаме колко е нагрята, но това не ни пречи да обобщаваме опита си и да оперираме с отвлечени понятия. Та нали и такива понятия като „живот“ и „социална система“ също са обобщения на много наблюдения. Очевидно такъв е и етносът.

Етносът, социалните и биологичните категории се отнасят едни към други, тъй както се отнасят помежду си дължината, теглото и температурата на предмета — и едните, и другите са параметри на различни по естеството си процеси, които не могат да бъдат сведени един към друг. Доколкото вече установихме, че социалните процеси и етногенезисът се развиват паралелно, сега се налага да проверим как си взаимодействат етносите и популациите — биологичните таксономични единици от същото равнище. Там ни очакват не по-малки изненади.

Етносът не е популация

Понякога обикновените явления стават причина за научни изводи, чиито перспективи далеч надхвърлят ученическите ни представи. В науката за етносите се налага да преосмислим много неща и да се откажем от редица обичайни предубеждения. На някой неопитен читател може да му се е сторило, че сме наподобили етноса на организъм с чисто биологични функции. Но тази прилика е само външна, а различията са принципни. Етносът създава колонии и понякога съществува разпръснат, а ръката или ухото, отделени от тялото, загиват. Организмът винаги създава себеподобно потомство, а етносът (всеки етнос!) е неповторим и традицията не прекрачва границите на суперетническите цялости. Рано или късно организмът непременно загива, докато има много персистентни етноси и т.н.

В никакъв случай не бива да поставяме знак за равенство между етноса и популацията, която можем да разглеждаме (сред животните) като аналог на етноса. Разликата между тях е значително по-голяма от приликата. Популацията е съвкупност от индивиди от един вид, които населяват в продължение на много поколения определена територия и свободно се кръстосват вътре в нея, като същевременно в определена степен са изолирани от съседните популации. Етносът обаче, както вече видяхме, не е съвкупност от подобни един на друг индивиди, а система, която не се състои само от разнообразни в генетично и функционално отношение индивиди, но и от продуктите на тяхната дейност в продължение на много поколения — техниката, антропогенния ландшафт и културната традиция. За динамичните етноси е характерно още и усещането за историческото време, което се фиксира в календарите с разнообразни отправни точки. Но дори липсата на усещане за историческото време като етнопсихологическа категория при етносите във фазата на хомеостазис не ни дава право да ги разглеждаме само като популации. Даже статичният етнос може доста свободно, макар и в рамките на определени граници, да променя своя ареал, като мигрира при промяна на географската среда, за да потърси на друго място условията, с които е свикнал. Кръстосването вътре в етноса е регламентирано или от съсловните взаимоотношения, или от традиционните забрани за кръвосмешение, или от нормите на правото и религията. И когато тези забрани отслабнат, което понякога се случва, това винаги е признак, че скоро етносът ще се разпадне.

И накрая, характерът на етническата изолация от съседите не е свързан с територията. Ако две популации се озоват на една и съща територия, те незабавно се сливат в една, докато два или повече етноса могат да съществуват на една и съща територия с векове, като образуват или суперетнос, или зона на етнически контакт на всякакво равнище. И обратно, борбата между етносите е често явление, макар и да е необяснима от гледна точка на борбата за съществуване, защото тази борба често не води до пренаселване на региона. А борбата между популациите като дискретни (корпускуларни) системи е невъзможна, защото целта на индивидите в популацията е да оцелеят самите те и да имат потомство.

Глутниците и стадата като форми, в които съществуват популациите на висшите бозайници, на пръв поглед приличат на елементарни етноси. Но тази прилика е привидна. Те са семейни клетки — моногамни, полигамни или сезонни, които се разпадат, щом силата на самеца-водач отслабне и той загуби влиянието си върху собствените си деца. А етносът израства от консорции, т.е. от групи хора, обединени от обща съдба. Ако това са само мъже, те си намират жени извън консорцията и семейните отношения възникват при второто и третото поколение. Семейните връзки заздравяват новосъздадения етнос [36], но те не са задължителни, защото често се срещат случаи на твърде широка екзогамия, която е особено явна при попълването на харемите.

И така, етносът не е зоологическа популация, а системно явление, свойствено само на човека и проявяващо себе си в социални форми, които във всеки отделен случай са оригинални, защото стопанството на страната винаги е свързано с изхранващия ландшафт, равнището на развитие на техниката и характера на производствените отношения. Това, разбира се, не означава, че етнологът е длъжен да пренебрегне популационната генетика, но трябва да помни, че тя отразява само една, при това не най-главната страна на изучавания от нас процес. Затова ще се опитаме да извлечем от нея данни, които ще ни бъдат полезни при по-нататъшния анализ.

Много е важно да отбележим, че всяка популация включва в себе си много различни генетични типове. Концентрацията на генетични типове е различна у различните популации, но всяка група популации съдържа почти всички комбинации от генетичните типове, срещащи се вдадения вид. [210; 197] Обаче малобройните популации губят едни или други генетични типове, в резултат от което степента на тяхната способност да се променят намалява и съответно спада способността им да се приспособяват. Този процес се нарича израждане. Съгласно принципите на популационната генетика повечето популации се намират в състояние на динамично равновесие, като се различават помежду си по размерите, структурата и генетичния състав. Това равновесие се нарушава под натиска на еволюционните фактори, процеса на мутации, количествените флуктуации или „вълните на живота“ (популационните вълни), накърняването на изолацията и естествения отбор. В резултат от тези въздействия или се слага началото на експанзия, или започва да се съкращава броят както на генетичните типове, така и на целите популации, а в някои случаи мутацията и флуктуацията водят до създаването на нов вид.^[209] Доколкото етносът се намира вътре във вида, то за неговото образуване е достатъчен нищожен (в сравнение с вида) мутационен натиск при наличието на сравнително малка изолация и малка стойност на флуктуацията. Затова етносите възникват по-често от видовете, но и съществуват значително по-малко време, благодарение на което тези процеси се фиксират от историята.

Мономорфизъм^[210]

Ако проследим етническата история, лесно ще забележим, че в на пръв поглед непрекъснатия процес на преобразувания се откриват периоди на стабилност, свързани с максималното приспособяване на етноса към един или друг ландшафт. Това наблюдение съвпада с извода, направен въз основа на популационната генетика от ихтиолога Юрий Алтухов и антрополога Юрий Ричков, които допълват тезата с „неприспособимостта на междувидово равнище на наследствената променливост, която има значение за адаптацията в границите на вида“. От тук следва, че „действителното движение се преобразува в устойчивост“ [5, с. 282], която поддържа изолатите неограничено дълго време. Но ако не се наблюдаваха насрещни процеси, макар и не постоянно действащи, то би било невъзможно нито образуването на нови видове сред животните, нито възникването на нови етноси, изместващи изолатите. По този въпрос авторите казват следното: „Промяната на уникалните свойства на вида в редки случаи трябва да означава зараждането на нов вид. Но това можем да си го представим само като единично събитие, свързано с репродуктивната изолация на отделните индивиди, а не като постоянен вероятностен процес, разиграващ се на популационно равнище.“ [5, с. 296] Та нали и зачеването на детето става в утробата на майката със скоростта на светлината.

Ако приложим това схващане в етнологията, ще стигнем до концепцията за ексцеса, т.е. за тласъка, резултатите от който могат да се проявят само в особено благоприятни условия на повишена лабилност на средата. При други условия инерцията на тласъка ще бъде убита, а „отделните индивиди“ ще загинат от ръцете на своите съплеменници. И в случая няма значение дали етносът, в който са се появили тези различни хора, е в състояние на персистентен покой (хомеостазис) или потомците на онези, които са го породили, го водят през всичките разнообразни фази на етногенезиса. И в двата случая той ще погуби тези, които справедливо (от неговата гледна точка) ще бъдат наречени изроди или чудовища. И въпреки това се появяват нови етноси. Значи съществуват такива условия, които позволяват на „отделните индивиди“ не само да оцелеят, но и да победят. Очевидно това са условията както на ландшафтната, така и на етническата среда, под които се разбира, простичко казано, характерът на взаимоотношенията между съседите на изучавания индивид. Но ако на нас ни е много трудно да проследим биографията на древните хора, които не са успели да се проявят заради завистта, глупостта и злобата на своите съплеменници или съграждани, то като преминем към изучаването на системи, които стоят на няколко равнища по-горе, т.е. на етносите, ще получим необходимите данни, които ще ни позволят да обосновем концепцията за ексцеса като момент, в който се дава старт на етногенезиса. И колкото по-високо е равнището на изследваната система, толкова ще се разширяват границите на допустимата неточност и големината на грешката. От изложеното досега е очевидно, че етносите са биофизични реалности, винаги облечени в една или друга социална обвивка. Следователно спорът за това кое е първично при възникването на нов етнос — биологичното или социалното, е подобен на спора за това, кое е първично в яйцето — белтъкът или черупката? Ясно е, че едното е невъзможно без другото и за това пререканието на тази тема е безсмислено.

Наистина не само вътре в големите колективи — етносите, които непосредствено влияят на земните ландшафти [120; 79] и следователно съществуват не абстрактно, а напълно реално, но и вътре в един човешки индивид се наблюдава постоянна връзка между всички форми на движение на материята. Даже ако смятаме, че всички детайли от човешкото поведение се диктуват от социалното му обкръжение, то генетичният код на зародиша е биологично явление, а намалялата секреция на адреналин е химично явление. Но нали и едното, и другото доста чувствително влияят на характера на човешката дейност наред със социалните фактори.

Като говори за взаимодействието на човека с природната среда, всеки повърхностен наблюдател, който пренебрегва историята, остава верен на принципа на опростяването. Очевидно изглежда, че там, където има благоприятни условия за бързо нарастване на производителността на труда и на броя на населението, човешкото общество прогресира по-бързо, а където тези условия липсват, прогресът е по-бавен. А кои условия трябва да смятаме за благоприятни? Климатът в Андалусия е по-мек, отколкото в Англия и Кастилия, обаче кастилците завоювали Гранада в 1492 г., а Англия била „царица на моретата“ в продължение на петстотин години. Условията в Норвегия през последните две хиляди години не са се променили, но викингите са браздели океанските вълни само от IX до XII в. До IX в. Норвегия била в състояние на застой, а по-късно — по време на Калмарската уния^[211] — станала жертва на датската окупация. Защо?

Споменахме всичко това само с една цел: да покажем, че взривовете на етногенезис не са свързани нито с културата и бита на народите, които се развиват или са в състояние на застой, нито пък с техния расов състав, нито с равнището на икономиката и техниката, нито с климатичните колебания, които променят екологията на етноса, а са свързани с определени условия в пространството и времето. Сам по себе си ландшафтът не поражда нови етноси, защото се случва в продължение на цели хилядолетия на някое даже много удобно място изобщо да не възникне нов етнос. Районите на етногенезис през цялото време се менят. Интересуващият ни процес започва ту тук, ту там и следователно не е предизвикан от тези сили на земната повърхност, които вече разгледахме, а от нещо друго, което ни предстои да открием.

Фон и фактор

Анализът на взаимодействието на етноса като самостоятелно явление с ландшафта показа, че те са взаимно свързани, но нито етносът е постоянно действащ фактор за образуването на ландшафта, нито пък ландшафтът без странична намеса може да бъде причина за етногенезиса. Съотношението между етническите и социалните закономерности изключва даже обратната връзка, защото етносферата на Земята е само фон, а не фактор за социалното развитие. Не само производителните сили и техниката имат своя закономерност на развитие, но и такива области като науката и изкуството. Началото им се губи някъде в дълбоката древност, но приемствеността стига до наши дни и няма да се прекъсне, докато на Земята все още има хора. Дори когато се породи протест срещу традициите, този протест също е традиционен, тъй като отдавна епохите на подражание се редуват с периоди на търсене на новото и оригиналното. Обаче ако този принцип е устойчив, то всяко отделно творение — било то изобретение, научно откритие или произведение на изкуството — е ново, защото е невъзможно да се направи точно копие на каквото и да било. Но може би признанието, че принципът на развитие на културата е вечен, определя действията на етноса? Не!

Полският писател и философ Станислав Лем в един специален свой трактат пише: „Културата се определя от фактори от физически, биологичен, социален и технико-икономически характер. Ако всички тези детерминанти са изразени с определени величини, то дали пространството е равно на нула за «чисто културната вариация» или все пак остава някаква тясна ивица свобода? Антропологичното историческо сравнение показва, че такова пространство съществува и в него се проявява вече чисто културната промяна на формите и смисъла.“ [135, с. 51] Но с какво е запълнена „тясната ивица свобода“? Очевидно — с действията на индивиди, имащи правото и възможността да вземат решения. Нека да е така, но за самите действия, които са работа във физическия смисъл на думата, е нужна енергия, пречупена през психо-физиологията на индивида. Та, ако наподобим социалния и биологичния аспект на двете страни на монета — ези и тура, то тази енергия и нейното проявление ще бъде самият метал, на който са отпечатани гербът и стойността на монетата.

Когато гледаме монетата, за нас са достъпни само описанията на тези изображения, които очевидно не отразяват прикриваното от тях съдържание (например процентното съотношение на съставките на сплавта, от която е излята монетата). Явленията могат да бъдат опознати в дълбочина само по пътя на „емпиричното обобщение“. Затова спорът коя страна е по-важна — гербът или стойността (в нашия случай „единната“ география или всеобхватната социология) — е безсмислен. Освен това той не е конструктивен, защото и в двата случая има неосъзнат стремеж към опростяване на задачата, поставена пред учените, т.е. към известна профанация, при която самото изследване губи смисъл, защото резултатът от него ще бъде видимо непълен и следователно неверен. Но все пак анализът е необходим, за да стигнем до същината. Затова няма да тръгнем по пътя на отхвърлянето на съставните части на явлението, които не се побират в прокрустовото ложе на преднамерената идея, а ще се опитаме да изясним мястото и ролята на всяка от тях, което в края на краищата ще ни доведе до целта на изследването — синтеза, след който ще стане ясно, че противоречието между социалния, биологичния и географския подход е мнимо.

Да разгледаме най-простия вариант — един човешки индивид. Анатомията, физиологията и психологията на човека са толкова тясно преплетени и така зависят една от друга, че при анализа изобщо не е необходимо да разчленяваме тези страни от човешкото битие. Ясно е, че човекът е социално същество, защото неговата личност се формира в непосредственото общуване с другите хора и предметите, създадени от ръцете на неговите предци (техниката). Добре, а как стои въпросът със сперматозоида? Това е чисто биологичен „индивид“, който се развива по законите на еволюцията на гръбначните животни. Обаче връзката на човешката личност с нейния зародиш е несъмнена и следователно самото тяло на човека, включително и висшата му нервна дейност (психиката), са лаборатория, където се съчетават обществената и природната форма на движение на материята.

Но дори когато излезе от инкубационния си период и напълно се включи в своята социална среда, човешкият индивид пак се подчинява на някои естествени закономерности. Периодите на полово съзряване и старостта зависят не от степента на социалното развитие, а от наследствените признаци, изработени в процеса на вътрешновидовата еволюция — например при народите от тропическия пояс половото съзряване настъпва по-рано, отколкото при северните жители; бързината на реакциите при негрите е по-голяма отколкото при европоидите и монголоидите, съпротивителните сили на полинезийците срещу някои болести (например дребната шарка) са по-малки, отколкото на европейците и т.н. Тези особености нямат никакво отношение към социалното развитие, но влияят на поведението на хората от различните страни. Произходът на тези различия несъмнено е свързан с приспособяването на предците от едни или други популации към различните географски условия и със създаването както на някогашните, така и на днешните етноси. Именно натрупването на признаци, възникнали в резултат от продължителните процеси на приспособяване, създава етническото разнообразие при преминаването на човечеството през еднаквите степени на развитие — обществено-икономическите формации. Но социалните форми не изчерпват сложността на проблема на етногенезиса. Защото тогава етнографията щеше да бъде просто раздел на социологията, а поведението на хората, които живеят в една и съща формация — да речем робовладелческата — щеше да бъде еднакво. Но китайската античност е различна не само от елинската, но и от японската, индийската и египетската. Социалната прилика не унищожава етническата оригиналност.

Комплиментарност

Обаче можем ли да допуснем идеята, че етносът е биологична величина? Не, това стадо не е решение, тъй като етническите процеси протичат в условията на мономорфизъм на вида. И въпреки това някои биологични особености на човека видимо играят определена роля. Да допуснем, че етногенезисът като глобално явление е само частен случай на общата еволюция, но тази „частност“ е изключително важна, защото, като поставяме проблема за първичното възникване на етническата цялост от индивиди (хора) със смесен произход, различно културно равнище и различни особености, имаме право да си зададем въпроса: а какво ги влече един към друг? Очевидно, че това не са съзнателната пресметливост и стремежът към изгода, защото първото поколение се сблъсква с огромни трудности — необходимостта да се разрушат установилите се взаимоотношения, за да може на тяхното място да се изградят нови, отговарящи на техните потребности. Тази работа винаги е рискована и инициаторите рядко успяват да се възползват от плодовете на победата. Това влечение не се дължи и на социалната близост, защото новият етнос унищожава институциите на стария.

Следователно, за да се включи в новия етнос в момента на формирането му, човек трябва напълно да се отрече от всичко старо и привично. Именно така са се зародили: „вълчето“ племе на квиритите на седемте хълма, които станали римляни; верските общини на ранните християни и мюсюлмани; дружините на викингите, заселили се в Шотландия, Исландия, Нормандия и Англия, а също и опитващите се да ги отблъснат феодали; монголите в XIII в., пък и всички останали, за които вече знаем.

По-добре ще е да приложим друг принцип: комплиментарността, свързана с подсъзнателната взаимна симпатия между индивидите. На този принцип се сключват браковете по любов, но не бива да ограничаваме комплиментарността само в сферата на секса, където е само едно от проявленията й. При възникването на първичния колектив — зародиша на етноса — главна роля играе неосъзнатото влечение на хората с определен начин на мислене един към друг. Такова влечение има винаги, но когато то се засили, се създава необходимата предпоставка за възникване на етническата традиция. А веднага след нея възникват и социалните институти.

И така, раждането на всяка етническа традиция и свързаните с нея социални институти се предшества от зародиш — обединението на известен брой хора, които изпитват симпатия един към друг. Щом започнат да действат, те навлизат в историческия процес, като избраната от тях цел и историческата съдба ги сплотяват. По който и път да кривне историческата им съдба, тя е „условие, без което не може“. Такава група може да стане пиратска шайка от флибустиери, религиозна секта на мормоните, орден на тамплиерите, община на будистки монаси, школа на импресионистите и т.н., но „общият знаменател“ на всички тях е подсъзнателното влечение един към друг, дори само заради това да могат да спорят помежду си. Затова такива „зародишни“ обединения ние нарекохме консорции.

Не всяка от тях оцелява; повечето се разпадат още докато са живи създателите им, но тези, които успеят да оцелеят, влизат в историята на обществото и незабавно се сдобиват със социални форми, като често създават традиции. Малкото консорции, които не са сполетени от външни удари, доживяват до естествения спад на активността, като съхраняват инерцията на взаимното привличане, което се изразява в общи навици, светоусещане, вкусове и т.н. Тази фаза на комплиментарно обединение ние наричаме конвикция. За нея е станало непосилно да въздейства на обкръжението и тя вече влиза в сферата не на социологията, а на етнографията, тъй като тази група е обединена от бита. При благоприятни условия конвикциите са устойчиви, но способността им да оказват съпротива на средата клони към нула и те се разпадат сред обкръжаващите ги консорции.

Принципът на комплиментарността действа и на равнището на етноса, при това доста активно. Тук той се нарича патриотизъм и се намира в сферата на историята, защото не можеш да обичаш някой народ и да не уважаваш предците му. Вътрешноетническата комплиментарност обикновено е полезна за етноса като мощна сила за неговото съхраняване. Понякога тя придобива уродлива негативна форма на ненавист към всичко чуждо и тогава тя се нарича шовинизъм.

На равнището на суперетноса комплиментарността може да бъде само умозрителна. Най-често тя се изразява във високомерието, когато хората наричат „диваци“ всички чужденци, които не приличат на тях.

Принципът на комплиментарността не се отнася към социалните явления. Той може да се види у дивите животни, а при домашните е известен на всекиго както в положителната си форма (привързаността на кучето и коня към техния стопанин), така и в отрицателната.

Както видяхме, този принцип играе водеща роля само когато липсват обществените форми на битие на колектива, но той запазва подчинената си роля и при наличието на устойчиви социални институции. Това обстоятелство ни подтиква да се обърнем към биологията на човека, която, за щастие, е добре разработена.

Биологичните линии на изследване

Да се договорим за термините. Към биологичните дисциплини се отнасят не само анатомията и генетиката, но и тези науки, които изучават проявите на организма, свързани с обкръжението му: рефлексологията, екологията, биоценологията и етологията (науката за поведението). Ние смятаме, че не всичко, свързано с дейността на организма, е социално по своята природа. Освен човека и дивите зверове, и птиците възпитават и обучават своите малки. Всички стадни животни използват система от сигнали, регулират половите си отношения в стадото и се специализират по пол и възраст в отбраната от враговете. Самците защищават самките и децата. Можем ли да наречем този род взаимоотношения социални — в смисъл на обществено движение на материята? Според терминологията, възприета от родната наука — не, защото общественото развитие се основава на икономическите и на свързаните с развитието производителни сили. По този начин социалните отношения винаги са свързани с една или друга обществена формация. Това е приетата в нашата наука терминология и да я сменяме означава да объркаме и себе си, и читателите. Но колективните форми на съществование на вида са били присъщи на нашите далечни предци. Преди да стане социално животно, човекът е бил стадно животно и това изобщо не унижава човешкото достойнство.

Въздействието на колектива върху физиологията на индивида днес е изучено достатъчно добре. Дори у мишката можем да предизвикаме високо кръвно налягане, като я дразним, но едва ли можем да наречем групата от мишката, лаборанта и експериментатора социална в онзи смисъл на думата, който е приет у нас.

Наистина в чужбина има течение, наречено социалдарвинизъм^[212], което пренася действието на биологичните закони в обществения живот, но по-добре е да отбягваме непривичната терминология, която е непозната на нашия читател.

С какво ще ни помогне биологията? Да започнем ab ovo^[213]. Колективните форми на съвместен живот са разпространени сред много видове животни на сушата — такива са мравуняците, стадата на копитните животни, ятата и т.н., но всеки вид по свой, характерен начин образува колектива.

За вида Homo sapiens такава форма е етносът, но това в никакъв случай не значи, че той е аналог на мравуняка или стадото. Както човекът се отличава от останалите гръбначни животни (а той се отличава радикално от тях), така и етносите не приличат на колективите на останалите животни.

Различията между колективите на животните и етносите са твърде много, но за целите на нашия анализ ще се ограничим с елементарната схема, която ни е нужна при разработването на проблема за ролята на културната традиция. Да си представим племе, чиито предци са живели на строго ограничена територия и по своя бит, обичаи, религия и естество на заниманието са били твърде различни от съседите си. При това положение браковете най-често се сключват между представителите на дадения етнос, тъй като не е целесъобразно в колектива да се приема лице, което не притежава трудовите и битовите навици, необходими да се поддържа охолният живот на семейството. А пък другите навици, свързани с по-различните условия на живот, очевидно ще бъдат неприложими. Ако няма груба намеса на външни сили (завоевание), културният облик на изолирания етнос остава относително стабилен, защото всяко ново поколение се стреми да възпроизведе жизнения цикъл на предишното, което всъщност е и културната традиция на дадения етнос.

Изглежда, че традицията в никакъв случай не би могла да бъде отнесена към биологията, обаче механизмът на взаимодействие между поколенията е разкрит от професор Михаил Лобашев именно когато е изучавал животните, у които той е открил процесите на „сигнална наследственост“ [137], а това, чисто и просто, е другото име на традицията. В света на животните индивидуалното приспособяване става с помощта на механизма на условния рефлекс и това осигурява на животното възможност активно да избира оптималните условия за живот и самозащита.

Тези условни рефлекси се предават от родителите на децата и от възрастните членове на стадото — на младите, благодарение на което стереотипът на поведение се явява висша форма на адаптация. При човека това явление се нарича приемственост на цивилизацията и се осигурява от „сигнала на сигналите“ — речта. Тази приемственост включва битовите навици, начина на мислене, възприемането на изкуството, отношението към по-възрастните и взаимоотношенията между половете, които осигуряват най-доброто приспособяване към средата и се предават по пътя на сигналната наследственост. В съчетание с ендогамията (изолацията от съседите, която стабилизира състава на генофонда) традицията се явява фактор, който придава устойчивост на етническия колектив.

И накрая, доста важно значение имат антропогенетиката и антропологията, които разглеждат популациите на вида Homo sapiens от гледна точка на биологичното време, т.е. от гледна точка на смяната на поколенията. Животът на етноса е налагане на биологичното време върху историческото, на смяната на поколенията върху веригата от събития, следващи по определени причини. Това налагане става без да се прекъсва каузалната закономерност чрез съчетаване на генетичната памет с историческата приемственост, благодарение на което етносът съществува като цялост.

Обаче още по-важно е възникването в популацията на признак, който ние метафорично нарекохме „фактора хикс“, тъй като именно благодарение на него зачеват процесите на етногенезис, които сетне затихват. Ако открием този признак, ще решим поставения проблем, но е трудно да го намерим и се налага упорито да го търсим.

Прогресът и еволюцията на човека

Съгласно общоприетата теория на еволюцията родът Homo се е появил в началото на квартернера (четвъртичния период) в няколко различни форми на семейството хоминиди, които може би са следвали една след друга, а може да са съществували и по едно и също време. Подобно на своя предполагаем предшественик австралопитека, хоминидите са били едри хищници, на които канибализмът не е бил чужд и следователно са заемали най-горната екологична ниша в биоценозата. Към края на последната ледникова епоха всички разклонения на този род са измрели с изключение на един вид — Homo sapiens, т.е. съвременния човек. Той обаче се разпространил по цялата суша на планетата, след това, в историческото време, овладял повърхността на хидросферата и променил така обитаемия свят, че днес цялата ландшафтна обвивка на Земята справедливо се нарича антропогенна. С изключение на полярните ледове няма област, в която да не се откриват археологически паметници от каменната и желязната епоха. Палеолитни селища откриваме в днешните пустини и джунглите, а неолитни — в съвременната тундра и тайгата. Те говорят, че някога тези райони са били заселени, а по-късно човекът ги е напуснал и днес отново ги усвоява с помощта на машините и другата съвременна техника. Разбира се, през изминалите 17–20 хилядолетия климатичните условия в различните райони са се променили, но си остава фактът, че видът Homo sapiens, за разлика от другите видове гръбначни животни, не се е ограничил с определен ареал, а е успял да се приспособи към разнообразните природни условия, което по право му отрежда особено място в екологията на гръбначните животни.

През XIX и началото на XX в. техническите достижения позволили безпощадно да се унищожават природните богатства и изглеждало, че това е пътят на прогреса. Днес вече не стига сладката вода за нуждите на промишлеността, флората е изтерзана, пясъчните бури в САЩ отмъщават за унищожаването на биоценозата на прерията, въздухът в големите градове е обеднял на кислород, през последните триста години от лицето на Земята са изчезнали 110 вида гръбначни животни и от такава участ са заплашени още 600 вида. Не много отдавна този процес беше наречен ноосфера и победа над природата. Сега стана ясно, че сме свидетели на съвсем друго (не социално) явление — повишената адаптивност и агресивност на вида Homo sapiens, един от съставните елементи на биосферата на планетата Земя.

И тук възниква първият въпрос: доколко това явление се вмества в рамките на еволюцията на гръбначните животни, към които принадлежи и самият вид Homo sapiens. А вторият, не по-малко важен въпрос, е: продължава ли човекът, след като е създал оръдията на труда и се научил да използва огъня, все още да остава в състава на биоценозата като върховно, крайно звено или той е преминал в някаква друга сфера на взаимоотношения с природата, като е въвлякъл там домашните животни и културните растения? Това е много съществено, защото съгласно закона за необратимостта на еволюцията животните и растенията, които под въздействието на човека са се изменили до неузнаваемост, не могат да се върнат към самостоятелен живот, тъй като с много малко изключения не биха издържали на конкуренцията на дивите форми [41, с. 300]. По този начин вътре в биосферата се е създала особено прослойка. Действат ли в нея принципите на естествения отбор?

Много привърженици на еволюционната теория, включително и Чарлс Дарвин, смятат, че съвременният човек продължава да се подлага на същия естествен отбор, който е действал някога при неговите предшественици^[216], други се съмняват в това, като изтъкват следните основания: „Постепенното отслабване на борбата за съществуване неминуемо водело до излизането на човека от състава на биоценозата. Този бавно протичащ процес довел до това, че естественият отбор при човека отначало отслабнал, а след това просто престанал да действа… Но липсата на естествен отбор всъщност означавала прекратяване на действието на един от факторите на еволюцията… и биологичната еволюция на човека трябвало да спре. Това станало преди около 50 хиляди години, когато се оформил кроманьонецът.“^[217] [41, с. 299]

Яков Рогински и Максим Левин писаха в 1955 г., че в лицето на съвременния човек процесът на биологичната еволюция е създал притежател на такива свойства на вида, които са довели до затихване на еволюцията. [173] Следователно изглежда бихме могли да приемем, че еволюционното развитие на човека отдавна е спряло. Но тъй като модификациите вътре във вида продължават, то изучаваният предмет при такава постановка на въпроса не е изчерпан. Обаче, за да продължат изследванията, са необходими нов аспект и нова методика, защото само когато опишем особеностите на явлението, можем да се доближим до една или друга гледна точка.^[218]

Регионалните мутации

Четири години след като се появява на бял свят монографията на Алексей Бистров, Георг Дебец публикува своята работа, в която се съдържат потресаващи изводи. Масивните в далечното минало кости на човешкия череп изтъняват, като тази промяна (наричана грацилизация) не става постепенно, а скокообразно, при това — не глобално, а по зони в определени географски ширини. [92] Така в субтропическата зона грацилизацията на черепа настъпва в VI хил.пр.Хр., а в планинската зона на ширините с умерен климат — в I хил.пр.Хр. Георг Дебец съпоставя тези данни с датите на прехода от стопанството, основано на лова и риболова, към земеделието, като при това според него „би могло да се предполага, че преходът към земеделие е довел до измененията в строежа на черепа“. Впрочем, точно толкова възможно е и изменението на човека да го е подтикнало към ново занятие. Затова напълно справедлива е другата му бележка, че „нито сравнителната анатомия, нито етнографията ни дават право да смятаме, че в рамките на вида Homo sapiens грацилните форми са по-съвършени“. Правилно! Обаче добре е известно, че изменението на един признак се отразява не само на анатомията на човека, но и на неговото поведение. Георг Дебец стига до извода, че „работата опира до изменения, които имат биологична същност“. Следователно в условията на историческото битие в човешките общности продължават да протичат биологични процеси, които стимулират дори изменението на скелета. Но тогава трябва да има и вариации с по-малък обхват, които се отразяват на физиологията и на поведението. Трудно е те да бъдат разкрити, но самото предположение, че ги има, е прецедент, който ни позволява да започнем да търсим фактора на човешката дейност, който действа наред с добре известните социални фактори. Може би това е вътрешновидовата еволюция, приела под въздействието на общественото начало своеобразна форма — разпространението на вида отвъд пределите на първоначалния ареал. А може да е нещо ново, което предстои да бъде изучено? Ще видим.

Палеонтологията ни дава основния материал за еволюционната теория, но трябва да помним, че все още твърде малко неща са открити и въпросът за произхода и измирането на видовете продължавала бъде дискусионен. Особени трудности предизвиква колебливата хронология, като при това допустимата неточност при определяне на датите на появата или изчезването на вида понякога надхвърля милион години. Аналогични трудности срещаме и при изучаването на някои соматични подразделения на вида Homo sapiens, а именно образуването на първичните раси — европоидната, монголоидната, австралоидната и негроидната; следователно чисто биологичният подход към проблема, дори когато е ограничен във времето, не ни дава никакви предимства. Освен това трябва да отбележим, че расовата принадлежност по никакъв начин не е свързана с повишените способности към адаптация, които са позволили на човека да измени облика на планетата; и накрая, големите раси са толкова неопределени общности, че в антропологията се срещат най-различни техни класификации по някои външни признаци — пигментация на кожата, строеж на черепа и т.н. А най-главното е, че предците на преобладаващото мнозинство от индивидите са представители на различни раси, ако не в чист, то поне в смесен вид, а следователно реално съществуващите и непосредствено наблюдаваните човешки общности винаги са хетерогенни. А нали именно те, дето са ни известни като народности или етноси, са колективните форми на съществуване на вида Homo sapiens, които си взаимодействат с ландшафтите в населяваните региони, т.е. те са елементарните екологични вътрешновидови таксоми.

Конверсиите на биоценозата и сукцесиите

Вече споменахме, че реликтовите етноси не представляват заплаха нито за съседите, нито за ландшафтите. Нека сега се опичаме по-подробно да обясним на какво се дължи това. Ако етносът представлява най-висшето, крайно звено на геобиоценозата, то той влиза и в цикъла на нейната конверсия. Това понятие се нуждае от тълкуване.

Да опитаме. Английският биолог Томас Хъксли е формулирал следната теза: „Цикълът на конверсията е механизъм, който осигурява циркулацията на енергия сред растенията и животните в дадено обитавано място, с други думи, това е обмяната на вещества в екологичната съвкупност, присъща на дадено обитавано място. За да се запази обитаваното място, е нужно тази циркулация на енергия да се поддържа и усилва.“ [Цит. по 95, с. 350]

Последното твърдение е особено важно за нас. Естественият прираст на реликтовия етнос в миналото обикновено е бил ограничаван от високата детска смъртност, а най-големите струпвания на брачни двойки, достигащи старостта, обикновено са достатъчни само да се поддържа етносът в равновесие със средата и те се явяват до известна степен застраховка срещу екзогенните въздействия — войните, епидемиите и стихийните бедствия. Нормалните усилия на изолираната общност обикновено са насочени именно към преодоляване на тези постоянно възникващи трудности. Тя никога не е агресивна и не е способна да променя природата. Очевидно е, че такъв етнос не може да бъде причина за катаклизмите, които осакатяват природата в населявания от него регион.

Но често възникват други, диаметрално противоположни сблъсъци. Феърфийлд Озбърн написа в 1948 г.: „Историята на (американската — Л.Г.) нация през миналия (XIX — Л.Г.) век е безпримерна от гледна точка на използването на природните богатства… фактически това е историята на безразсъдната и безконтролната човешка енергия.“ [Цит. по 95, с. 45] Добре, но тя е такава и от гледна точка на междуетническите конфликти! Избиването на индианците, търговията с роби, завладяването на Тексас в 1836–1848 г., разправата с френско-индианските метиси в Канада в 1885 г., поглъщането на Калифорния и Аляска от златотърсачите — всички тези събития са ставали неорганизирано и безконтролно. След това правителствата на САЩ и Канада само санкционирали наличните факти и извличали изгода от тях.

Да, но на базата на същия този принцип станало и арабското проникване в Източна Африка и движението на холандските преселници в Капската област и по-нататък към Оранжевата река. По същия начин руските първооткриватели на нови земи завоювали Сибир, а китайците — земите на юг от Яндзъ. Гръцката колонизация на Средиземно море и походите на викингите по нищо не се отличавали от описаните явления. По всичко личи, че такива били и походите на келтите, и завладяването на Северна Индия от ариите. Следователно се натъкнахме на често повтарящо се явление на преход на етноса или на част от него в динамично състояние, когато в огромна степен нарастват неговата агресивност и адаптивните му способности, които му позволяват да се приспособява към нови, дотогава непривични, условия на съществуване.

Описаните и подобни на тях действия изискват от участниците колосална работа (във физическия смисъл) — колкото мускулна, толкова и интелектуална и емоционална. А всяка работа, за да бъде свършена, изисква да се изразходва съответната енергия, която трябва да се вземе от някъде. И каква е тази енергия, която явно не е електрическа, не е механична, не е топлинна, не е гравитационна? И откъде се вземат тези хора, готови да преодоляват смъртоносни опасности? А и за какво им е нужно това опасно забавление? И, ако те въпреки всичко изразходват тази енергия, като по-често загиват, а по-рядко побеждават, закономерно е да попитаме имат ли описаните явления някакво отношение към „фактора хикс“, който упорито издирваме? Може би. Но отначало да уточним постановката на проблема.

Антропогенните сукцесии

Не трябва да прехвърляме описаната особеност на някои исторически събития върху всички исторически явления. Това би било точно толкова погрешно, колкото да отнасяме всички прояви на човешката дейност до обществените начала. „Великото правило е… трябва да умеем да различаваме, а не да смесваме, защото намаляването на разнообразието все още не води до истината. За жалост обаче, посредствените умове предпочитат еднообразието. Та нали еднообразието е толкова удобно! То изкривява всичко и в края на краищата смело разрешава всички въпроси“, с тъга пише Огюстен Тиери. [201, с. 210] И колко е прав! Та нали е глупаво, да речем, да обявяваме Седемгодишната война или завоюването на Прусия от Наполеон за стихийни процеси. Събитията от този тип прекрасно се обясняват със съзнателните сметки на политиците, които са продиктувани от общественото съзнание, а не от инстинктите им. И това си е критерий за класификация, който е точно толкова ясен, колкото психологическото разделяне на постъпките на отделния човек на съзнателни и подсъзнателни. Индикатор тук е наличието на свобода на избора при вземане на решението, а следователно и морално-юридическата отговорност за постъпките. В практическата си дейност хората никога не смесват тези две линии на поведение. Така влюбването в юношеската възраст справедливо се смята за естествено, а хулиганството и проституцията се наказват като съзнателни волеизявления; упадането на косата и зъбите в преклонна възраст не се приписва като вина на човека, но старостта не оправдава, да речем, участието в служебни интриги, макар то до известна степен да се обяснява с наличието на склероза. Подобно разграничаване на различни по характер исторически явления можем да направим и в научния анализ. Веднъж вече изтъкнахме различния характер на придвижването на номадските народи в Евразия в зависимост от степента на влажност в степната зона. [71; 74] Сега просто отбелязваме, че по същия начин стоят нещата с целия вид Homo sapiens.

Преселването на народите в райони с привични за тях условия е стремеж да се съхрани етническата система и да се предпази от разрушаване изхранващият ландшафт. Антропогенната сукцесия, т.е. нахлуването в области, които невинаги е възможно и си заслужава да бъдат заселени, но които могат да бъдат завоювани, е миграция с обратен знак. И най-страшното е, че победителите страдат не по-малко от победените, защото, за да осъществят успехите си, те задължително се приспособяват към новите условия, а това означава коренно да прекроят собственото си естество. Ясно е, че подобно сътресение могат да преживеят само младите, най-пластичните и лабилните, т.е. неустойчивите. Но в началото на процеса (на сукцесия или на агресия — както ви харесва повече) тези елементи играят само подчинена роля. За водещите личности разгръщането на веригата от кървави събития е нецелесъобразно и нежелателно. Но тъй като антропогенните сукцесии така или иначе се случват, то очевидно причините за тях са отвъд пределите на това, което се контролира от човешкото съзнание. Но тогава динамиката и статиката на етногенезиса са в еднаква степен закономерни и в тях няма място за категориите вина и отговорност. Не! Не е така! Тази теза не води до опрощаване на всичко! Отделните хора, разбира се, са виновни за извършваните от тях престъпления, независимо от това, в коя фаза на етногенезиса са сторени те. Но етническите закономерности са на едно равнище по-високо и към тях са приложими както статистическият закон за големите числа, така и третият закон на Нютон — действието е равно на противодействието — в нашия случай победителите загиват заедно с победените или малко по-късно, но не в смисъл, че ги сполетява физическа гибел, а в смисъл на етническо преустройство. Етносите не са като змиите — те не си сменят кожата, а душата.

Филогенезисът се преобразува в етногенезис

Спорът за това дали човекът е звяр или Бог, който вълнувал умовете на романтиците и нихилистите, днес, за щастие, е загубил значението си. Стана ясно, че човекът не само че е животно, но и в това число е животно и този факт по никакъв начин не унижава неговото достойнство. И затова той живее в колективи или в специфични общности, наричани етноси. А за нас е важно да установим мястото на етноса като специфично явление в границите на вида Homo sapiens, да изясним по какъв начин се поддържа относителната устойчивост на етноса, да вникнем в причините за неговото изчезване (което е по просто) и да схванем причините за неговото възникване (което е въпросът на въпросите).

При това трябва да отбележим, че именно етническите колективи се приспособяват към тези или онези локални условия, а стадиите на развитие — обществените формации — са глобални и тяхната връзка с географската среда е пъстрата антропосфера, т.е. етносферата, която е достъпна за наблюдение от естественика. Големият брой събития, с които си имаме работа, можем да групираме според принципа на приликата и причинната последователност, т.е. да приложим методиката на естествените науки при анализа на историческия материал. И тогава стигаме до твърдото заключение, че етносите възникват и изчезват независимо от това какви представи за тях имат съвременниците им. Значи етносите не са продукт на социалното самосъзнание на отделните хора, макар те да са свързани изключително с формите на колективна дейност на хората… Социалното развитие слага своя отпечатък върху всички форми на движение на материята, тъй като те са свързани с хората. Обаче никой никога не се е опитвал да изтълкува в социален аспект гравитацията или електропроводимостта, епидемиите, смъртта или наследствеността, защото те са от сферата на естествознанието. Ние имаме пълното право да разглеждаме описаните в предишните глави „тласъци“, а също и някои подобни явления, като антропогенни сукцесии. А възникващите по този повод недоумения и съмнения ще анализираме малко по-късно, когато изясним причината за тях, т.е. когато открием тайнствения „фактор хикс“. А засега да продължим описанието на феномена.

През последните пет хиляди години многократно са възниквали антропогенни изменения на ландшафта, но с различна интензивност и винаги в границите на определени региони. Щом ги съпоставим с историческите факти, установяваме ясна връзка между антропогенните промени в природата и епохите на възникване на нови етноси. Както възникването на нов етнос и преустройството на ландшафта съобразно неговите нови въжделения, така и миграцията на голям брой хора с техните оръжия и оръдия на труда са работа във физическия смисъл на думата и следователно изискват да се изразходва енергия. Нещо повече, поддържането на етноса като система също не може да мине без изразходването на енергия за преодоляване на постоянната съпротива на обкръжението. И даже упадъкът на етноса, т.е. забавянето на неговото развитие, е свързан с прилагането на сила — причината за положителното или отрицателното ускорение.

Тази теза беше формулирана от мен [82] и беше подкрепена от Юрий Ефремов [98, с. 79], а по-късно и от Юлиан Бромлей, който приписа авторството на Юрий Ефремов [37, с. 163], за което по искреното му признание Юрий Ефремов изобщо не е виновен. Но още по-странно е, че като призна „ролята на биоенергетичния източник“ в етническите процеси Юлиан Бромлей предположи, че тази енергия „зависи от конкретните исторически условия, в които те (етническите общности) съществуват“. Струва ми се, че законът за запазване на енергията не се нуждае от защита и е глупаво да влизаме в спор по този въпрос. Но фактът, че се признава необходимостта от определен вид енергия, за да се свърши работата, нужна за етногенезиса като процес, вече е добър знак. Характеристиката на тази специфична форма на енергия се съдържа в прекрасната книга на Владимир Вернадски „Химическият строеж на биосферата на Земята и нейното обкръжение“: „Всичко живо представлява от само себе си непрекъснато изменяща се и състояща се от най-разнообразни и тясно свързани помежду си живи вещества съвкупност от организми, подложени на еволюционен процес през геологичното време. Това своеобразно динамично равновесие се стреми с течение на времето да премине в статично равновесие. Колкото по-продължително съществува то, ако няма други равностойни явления, които действат в противоположната посока, толкова по-близо до нулата ще бъде свободната енергия“, т.е. „енергията на живото вещество, която се проявява в посока, противоположна на ентропията. Защото с действията си живото вещество създава условия за развитие на свободна енергия, способна да извършва работа.“ [48, с. 284-285] Следователно структурата и стереотипът на поведение на етноса са динамични величини и това се определя от наличието на вътрешноетническа еволюция, която не прилича както на социалната, така и на биологичната.

Ако преведем този извод на езика на етнологията, ще установим, че постепенният преход към етноландшафтно равновесие е съдба на всички етноси. Това равновесие се постига, когато етническият колектив (например племето) влиза в биоценозата на даден регион и прирастът на населението, ограничен от възможностите на биохора, се прекратява. От тази гледна точка етносите намират по два начина своето място в геобиохимията. Стабилно състояние на етноса е случаят, когато цялата енергия, получавана от природната среда, изцяло се изразходва за поддържане на процесите вътре в системата и частта, която излиза извън нея, е близка до нула. Динамично състояние на етноса е внезапно възникналата способност да се почерпи голямо количество енергия и тя да се отдаде извън границите на етническата система във вид на работа. Динамичното състояние предопределя постепенната загуба на етногенезисния признак, т.е. на способността да се абсорбира голямо количество енергия и тя целенасочено да се отдава във вид на работа, което се съпровожда с опростяване на етноса.

Но нали всеки реликтов (персистентен) етнос съществува само заради това, че някога се формирал и значи е преживял динамичната фаза на развитие. Следователно от една страна, той е изкристализирала форма на протеклия процес, а, от друга — субстрат за възникване на нови етноси. По време на динамичното си състояние всеки етнос постоянно подлага на мъчително разрушаване не само природата на завладения регион, но и собствената си физиология и етология (поведение), което се изразява в приспособяването на своя организъм към новите условия. Обаче разрушенията, свързани с прехода към динамично състояние, невинаги са възможни. Както видяхме, те се случват в някои относително редки епохи на стихийно преселение на народите, а след това за дълго време се установява традиционната система, фиксирана на етнографските карти. И така, биологичната еволюция се съхранява вътре във вида Homo sapiens, но придобива черти, които не са присъщи на останалите видове животни.

Филогенезисът се превръща в етногенезис.

Еволюцията и етногенезисът

Разбира се, не бива да приравняваме етногенезиса към филогенезиса, тъй като новите етноси остават в границите на вида. Отбелязаната от нас аналогия е принципно непълна и благодарение на това обяснява разликата между макро- и микроеволюционните процеси. Но като признава, че съвременният човек продължава биологично да еволюира, етнологът не може да се съгласи с прогнозите на някои съвременни западни учени за целенасоченото развитие на главния мозък, което трябва да промени целия облик на човека. Джон Холдейн нарисува портрет на нов вид хоминид — Homo sapientisimus^[219] [41, с. 292], като очевидно плати данък на вкусовете на своята аудитория, желаеща да види в бъдещето прогрес и само прогрес. Но ако нещата стояха така, то хората, живели две-пет хиляди години преди нас би трябвало да имат видими соматически (телесни) различия от нас. Да си спомним за грацилизацията, открита от Георг Дебец, но дори този привърженик на изменчивостта на расите заяви: „Отделни «примитивни» и «прогресивни» признаци се срещат у всички раси, но нито една раса не се отличава с «примитивни» или «прогресивни» комплекси от признаци, ако предварително не ги смятаме за такива. Ако приемем като критерий за примитивност черепа на човекоподобната маймуна или поне на неандерталеца, то по сбора от признаците си протоевропейският тип от епохата на енеолита в Руската равнина не е по-примитивен, отколкото типа на древните славяни или съвременните украинци.“ [92, с. 19-20]

Наистина развитието на човечеството тръгнало по пътя на разширяването на ареала и увеличаването на броя на вътрешновидовите вариации — етносите. Част от тези етноси загиват, като оставят на потомците веществени или литературни паметници, част от тях се съхраняват във вид на реликти, а друга част изчезват безследно, но не е имало случай подсъзнателните действия на популацията с единен стереотип на поведение да са довели до целенасочено изменение на собствената природа, каквито и условия за това да са се създавали от колектива. Оказва се, че понякога хората предпочитат доблестната смърт пред доброволното самоизродяване заради запазването на живота, който в този случай губи за тях цялата си привлекателност. Тази особеност на вътрешновидовия психологически стереотип ограничава възможностите на етногенезиса като локален процес и поставя под съмнение аналогията на етногенезиса с еволюцията.

Колкото и да е странен този извод, той е последователен и верен, защото, като придобива социални форми, етносът създава политически институции, които не са природни феномени. Римляните създали сената, институциите на консулите, трибуните и системата от права на гражданите; франките — феодализма; тюрките — техния ел от VI в. като съчетание на племенните съюзи и военните обединения (ордите); инките — сложната конструкция за поробване на индианските племена и собствената си йерархия и т.н. Но всичките тези институции били дело на човешките ръце и в този смисъл били подобни на храмовете с колонадите, дворците, бойните брадви и дрехите, за които вече стана дума, че нямат възможност да се саморазвиват, а могат само да се разрушават под въздействието на времето.

Формите, създадени от гения и труда на хората, се противопоставят на постепенното изчезване на вещите, но всяко достатъчно силно странично въздействие може да разруши формата и да обрече нейното съдържание на разпадане. А след като такава трагедия се е случила и не е последвала незабавна регенерация, етносът се превръща в аморфна популация, която е съставна част на геобиоценозата. И само нов взрив на етногенезис може да я изведе от глухата улица, да я застави да се смеси със съседите и да се възцари нова етническа доминанта. Но тогава това ще бъде нов етнос.

Творчество или живот?

На пръв поглед този жесток извод поражда песимизъм, но това е само на пръв поглед. Всъщност за какво е нужно на хората вечното безсмислено живуркане — „без богове, без вдъхновение, без сълзи, без живот, без любов“?

Нима най-хубавото, което притежават хората, не е способността да творят? Но нали творчеството води до невъзвратима загуба на жизнена енергия на човешкия организъм. А когато става дума за система от по-високо равнище като етноса, то и при нея се наблюдава същата закономерност. Победата над силен враг във всяка освободителна или завоевателна война отпраща в небитието много герои и заложените в тях гени, обаче заслужава ли си да предпочетем срамното робство пред такава жертва? Преобразуването на ландшафта, откриването на нови страни, а в наше време — на нови планети, усилената работа в лабораториите или библиотеките не по задължение, а по съвест, откъсват човека от семейството или изобщо му пречат да го създаде. Но ние тачим имената на Христофор Колумб и Фернандо Магелан, на Николай Пржевалски и Дейвид Ливингстън, на Еварист Галоа и Жул-Анри Поанкаре, на Оюстен Тиери и Дмитрий Иванович Менделеев, които изгорели в работата си. Ами художниците? Рембранд и Винсент Ван Гог, Андрей Рубльов и Михаил Врубел! И поетите, и композиторите, а пък героите, които се сражавали за родината си, няма защо да изброяваме, защото тези примери са познати на всички. Мнозина от тях не са оставили следа в генофонда, но с тази жертва са съградили сградата на културата, от която днес се възхищават потомците.^[220] Но нали някои от хората от този род са имали семейство, а техните деца не са проявили таланта на родителите си. Не противоречи ли това на нашия извод? Нека да видим.

Способностите сами по себе си все още не са всичко. За великите дела е нужен пламък, тласкащ хората към саможертва в служба на идеала, бил той реален или мним. Именно този пламък можем да разглеждаме като явно рецесивен признак^[221], защото той невинаги се предава. Ако въпросните личности имаха по сто деца, то вероятно бихме могли да пресметнем процента, а оттам и вероятността този признак да се предаде на следващото поколение. Но уви, способите на изследване, които вършат работа при граха и мухите, са неприложими по отношение на човека. Историята разполага с материали и обобщаващи характеристики за дейността на различните етноси в различните строго датирани епохи. Етническата история и анализът на различните етногенезиси ни дават възможност да установим следната взаимна зависимост: интензивността на етногенезиса е обратнопропорционална на продължителността на съществуването на етническата система, която при все това не може да съществува безкрайно.

Първо, еднообразието на унилото съществуване намалява жизнения тонус на хората дотолкова, че се появява склонност към наркотиците и половите извращения, които да запълнят зейналата душевна пустота. А това винаги отслабва етноса като система. Второ, като отстранява от живота екстремалните генотипове, етносът се опростява за сметка на намаляването на разнообразието, а това на свой ред снижава резистентността на етническия колектив като цяло. В спокойните времена това не се усеща, но при стълкновенията с биологичната среда и преди всичко със съседите липсата на активни специализирани и готови да се жертват елементи се чувства особено болезнено. Едва ли обаче можем да смятаме този процес за съзнателен, както прави Сергей Широкогоров, който смята, че етносът се стреми към „интелектуална нивелировка и свеждане на дръпналите напред до средното равнище на индивидите, като се ръководи от съзнанието (или инстинкта) за самосъхранение“ [214, т. 1, с. 130].

Нито един етнос не е вземал съзнателни решения за унищожаване на мислещите и доблестните хора, а те загивали по логиката на събитията, които не се контролирали от волята на участниците в тях. Така било в императорския Рим, когато по време на войнишките метежи тяхна жертва ставали най-дисциплинирапите центуриони, след което легионите лесно били разбивани от варварите; във Византия, където в 1204 и в 1453 г. населението отказало да застане на крепостните стени и да защищава домовете си, като оставило храбрите защитници на Константинопол да загинат, без да получат помощ; в Китай през XII–XIII в. където и населението, и правителството се предали на джурджените и на монголите, и т.н. Но нали така ставало само в епохите на упадък, когато логиката на историческите събития по своя вектор съвпадала с биологичното израждане и социалните кризи. И тъй като всеки етногенезис завършва с гибелта на системата, то и телеологичният^[222] принцип изглежда абсурден. Може ли да се стремиш към собствения си ужасен край? Можеш само по мъжки да признаеш неговата неизбежност.

И така, нито дарвинистките, нито антидарвинистките, нито новите синтетични концепции за еволюцията не са подходящи да обяснят етногенезиса. Това е нормално, защото етнологията не е биологична, а географска наука и следователно има своя специфика, макар тя да е свързана с поведението на новите организми и със средата, която те обитават.

Мислите на Сергей Иванович Коржински

И все пак има една концепция, която може да ни свърши работа, разбира се, като нанесем съответните поправки и я очистим от преднамереността на някои схващания. През 1899 г. Сергей Коржински издава в Петербург книгата „Хетерогенезисът и революцията“. Според него борбата за съществуване и естественият отбор са факторите, които ограничават образуването на нови форми и пресичат натрупването на вариации, тъй като способстват да оцеляват средните типове, т.е. поддържат статуквото.

Новите форми се появяват в резултат от редки „скокообразни вариации“ в едни или други географски региони. Еволюционният процес води до образуването на полова бариера (невъзможност за кръстосване) между новата раса и нейната създателка и до възникването на нови хетерогенни вариации. [101, с. 223-225].

Появата на нова географска раса се обрисува по следния начин: „Сред потомците, които произхождат от нормалните представители на някой вид или раса и се развиват при едни и същи условия, неочаквано се появяват отделни индивиди, които в една или друга степен се отклоняват от останалите и от родителите си. Тези отклонения понякога са доста значителни и се изразяват в редица признаци, обаче по-често се ограничават до малки или дори до една-единствена разлика. Интересно е, че тези признаци са много упорити и неизменно се предават по наследство от поколение на поколение. По този начин веднага възниква нова раса — толкова здрава и постоянна, като тези, които съществуват от незапомнени времена.“ [101, с. 12]

Изглежда, е прав Кирил Завадски, който отбелязва, че хипотезата на Сергей Коржински се отнася до образуването на раси и видове, но заобикаля проблема за целесъобразността и не поставя въпроса за връзката между образуването на вида и адаптациогенезиса^[223].

Следователно тази хипотеза няма пряко отношение към еволюцията, под която разбираме образуването на целесъобразни признаци. [101, с. 225]

Не се наемам да съдя колко правилни са изводите на Сергей Иванович Коржински по отношение на образуването на видовете, но ако говорим за етногенезиса — процес, който се намира на няколко равнища по-долу — то там те са приемливи изцяло: процесите на образуване на етносите не са еволюционни процеси. По това етногенезисът се отличава от антропогенезиса.

Ексцесът и инерцията в етногенезиса

Концепцията за хетерогенезиса премахва повечето недоумения във връзка с характера на етногенетичните процеси. Естественият отбор стабилизира етническата система, което води неминуемо до нейното опростяване. А това обстоятелство на свой ред ни подтиква да признаем концепцията за ексцеса, т.е. за тласъците-микромутации, които възникват от време на време и нарушават естествения ход на изменение на енергийното равнище, свързано с възникването на етносите.

Та нали ако описаните процеси не се уравновесяваха от други, пак толкова мощни, но с обратен знак, то нови етноси просто нямаше да възникват. Тогава човечеството още в палеолита би се превърнало в аморфна маса от антропоиди, приличащи си един на друг и обитаващи един климатичен пояс. Тези двуноги хищници щяха да се размножават твърде бавно, защото както всички други животни и те щяха да бъдат ограничавани от количеството на храната. И разумът нямаше да им е нужен, тъй като достигнали веднъж до оптималната адаптация към обичайните условия, те не биха изпитвали потребност от промени. С две думи, всички те щяха да живеят като днешните персистентни изолати.

А в действителност от време на време избухват взривове на етногенезис, които водят до разширяване на ареала и размесване на много елементи в хиперсистемата, наричана „човечество“. И както вече стана дума, тези взривове не могат да се обяснят със социалното развитие, защото изобщо не са ориентирани само към прогрес и толкова рядко съвпадат със смяната на обществените формации, че трябва да приемем тези съвпадения за случайни.

Значи трябва да се върнем към концепцията за еволюцията на вида Homo sapiens. Прието е да се смята, че след формирането на истинско човешко общество в късния палеолит „естественият отбор като фактор за образуване на вида се оказал преодолян“ и „в сравнение с развитието на речта и мисленето другите особености на Homo sapiens нямали решаващо значение, макар, разбира се, да не били безлични“ [173, с. 314] Последната уговорка ни стига.

За да възникне ексцес, който не променя физиологията и анатомията на човека, а само деформира неговия стереотип на поведение, той не трябва да бъде силен. Даже напротив, само слабият ексцес оставя незасегнат географския, физиологическия и социалния фон, на който в този случай ясно изпъква контура на новата психологическа нагласа. И такъв ексцес или тласък може да бъде предизвикан само от „фактора хикс“, за който вече много пъти стана дума.

Засега не сме намерили отговора

Докато се мъчехме да намерим непротиворечиво обяснение на същността на етническите явления, се обърнахме към различни науки и навсякъде получихме някакви отговори, които винаги не бяха изчерпателни. Не че тези отговори не ни бяха нужни, по-скоро — обратно, но те хвърляха светлина върху едни или други условия на етногенезиса, но не разкриваха истинската причина за него, която трябва да бъде инвариантна, т.е. винаги да е налице и да въздейства еднозначно на явлението. Нека се поясня.

Расовото или вътрешнорасовото смесване на етносите по пътя на екзогамията или по пътя на асимилацията понякога поражда нови етноси, понякога се разсейва назад към началните форми, а понякога води до израждане на популацията и дори до измирането й. Очевидно в тези процеси присъства признак, който не отчитаме и който коренно променя резултатите.

Изолацията, осъществявана чрез ендогамията, често съхранява етносите, но понякога ги отслабва дотолкова, че те загубват способността си да се съпротивляват както на природната, така и на етническата среда. Тогава етносът изчезва, притиснат или изтребен от съседите.

Приспособяването към различните по характер ландшафти и условия понякога води до етническа дивергенция, а понякога не се стига до там; даже в различните климатични зони етносът може да остане монолитен, разбира се, с привичното му равнище на пъстрота.

И обратно, приликата в ландшафтните условия на териториите, където два-три етноса са отведени от миграциите, понякога води до взаимна асимилация, а понякога етносите съществуват един до друг, без да се сливат. Ясно е, че причината за това не е в природата на регионите, а в нещо, което е в самите етноси, което подлежи да бъде разкрито и описано.

Съчетаването на два и повече ландшафта е задължително условие за началото на локален етногенетичен процес, но то не е достатъчно. В описаните условия невинаги възникват етноси.

Значи трябва да търсим някакъв допълнителен фактор.

Разпространяването на единен тип култура, например на някоя религиозна система, понякога води до сливане на етносите, а понякога изобщо не влияе на самостоятелното етническо развитие ма новопокръстените. По същия начин близостта в материалната култура или сближава народите, или ги тласка към съперничество, или няма нищо общо с техните взаимоотношения.

Същото може да се каже и за разделянето на културни типове. При появата на нова секта или учение, неговите убедени последователи понякога се отделят в обособен етнос, а понякога остават в стария, като запазват своите убеждения. Нетърпимостта не е характерна за всички епохи и народи.

Подобните социални условия могат да съпътстват асимилацията на етносите, но това не е задължително. Така, както често се случва част от хората в един етнос да живеят в привичните условия на родовия бит, друга част да е във феодализма, а някаква група да практикува капиталистически отношения. Това явление е известно и се нарича „многоструктурност“.

Може би глобалният исторически процес води до образуването на грамадни етнически цялости? Понякога води, а понякога етносът се разделя на две-три части, от които израстват нови етноси, които са способни или да мигрират, или да съществуват съвместно на една територия. И отново става дума за възможност, а не за закономерност.

И така, понеже всички изброени аспекти имат значение за протичане на процеса на етногенезис в рамките на даден етнос, то явно се налага да ги вземем под внимание, но не като фактори, а като параметри, защото само по пътя на изключване на локалните вариации можем да разкрием истинския „фактор хикс“, който е единен за всички етногенезиси, и като го намерим, да преодолеем всички съмнения.

Етногенезисът и енергията

Общите черти, присъщи на етносите като такива, са: 1) противопоставянето на всички останали, т.е. самоутвърждаването; 2) пъстротата или по-точно безкрайната делимост, която се „циментира“ от системните връзки; 3) еднообразният процес на развитие от началния момент през акматичната фаза до разсейването и превръщането на етноса в реликт. Доколкото установихме, че етносът не е „аморфно състояние“, не е „социална категория“ и не е „комплекс от общности на езика, икономиката, територията и психологическата нагласа“, а фаза от процеса на етногенезиса, то разковничето е именно в третата задължителна обща черта на етносите.

Така стигаме до извода, който сам се набива на очи. Както за началния момент, така и за достигане на акматичната фаза, а също и за регенерацията се изисква възникналата популация да е способна на свръхнапрежение, което се проявява или в преобразуване на природата, или в миграцията и т.н. И това е търсеният „фактор хикс“! Почти всички известни ни етноси са групирани в своеобразни конструкции — суперетнически цялости. Разпространението на етносите е свързано с мястото на тяхното възникване, с миграциите, с победите и пораженията в борбата с природните катаклизми и съседите, а за да не загинат, обичайното напрежение не е достатъчно. Всяко агрегатно състояние на средата е инертно и, за да се излезе от него, е необходим допълнителен разход на енергия, аналогичен на „скритата топлина“ при топенето или изпаряването. Но след като свръхусилието е сторено, започва инерционен процес, който затихва само в резултат от съпротивата на средата.

Известни са ни две етнически „състояния“: хомеостатично, при което жизненият цикъл се повтаря от поколение на поколение, и динамично, когато етносът преминава през описаните фази на развитие, в края на които е хомеостазисът. Движение има и в двата случая, но в първия случай то може метафорично да се нарече въртеливо, а във втория — колебателно, при което интензивността се измерва с амплитудата му. Постъпателно движение е социалният прогрес, но ние вече разкрихме разликата между него и етногенезиса.

На въпроса кое се движи, отговаряме — етническата система, което е в състава на биосферата на Земята. А на въпроса накъде се движи, отвръщаме — на никъде, защото при колебателното движение понятията „напред“ и „назад“ са некоректни^[225]. На въпроса: можем ли да намерим математически израз, с който да опишем етногенезиса и доста да облекчим неговия анализ, ще отвърнем просто — не бива. Нека се опитаме да обясним защо.

При постановката на която и да било задача, свързана с етнологичните проблеми, изпитваме същите трудности, както и при опита да решим с помощта на компютър някоя математическа задача, формулирана в неявен вид. И в единия, и в другия случай числените методи не вършат работа.

Обаче и в двата случая може да се стигне до решение, като използваме познатите ни методи на моделиране. Създава се модел на процеса, който отразява съвкупността от нашите възгледи за него и той се коригира с достоверните факти. След това този модел се използва както за идентифициране на останалото множество от факти и събития, така и за прогнозиране на заключенията за характеристиките на бъдещото състояние или на неизвестни нам минали състояния на процеса. Всяко решение, признато от нас за правилно въз основа на евристичната оценка, щом се потвърди от новите целенасочено търсени фактори (на базата на това, че правдоподобното решение е известно), уточнява и развива този модел.

И накрая, знаем, че всички съществуващи днес етноси са създадени сравнително неотдавна от древните оцелели редки реликти, а от първобитните етноси не е останал нито един. Това показва, че етногенезисът е постоянно действащ процес, подобен на другите природни явления, макар и да е в корелация със социогенезиса, който поражда системи от по-твърд тип. Вече стана дума, че всяко преустройство на системите и от единия, и от другия тип изисква да се свърши определена работа, т.е. да се изразходва енергия. Естествено, тази енергия не е нито електромагнитна, нито топлинна, нито гравитационна, нито само механична. Тласъците или взривовете на тази енергия се обуславят и от антропогенните сукцесии, затихващи в резултат от съпротивата на природната среда. [75, с, 106]

Накъсаността^[226] на етническата история

Още историците от древността са отбелязали накъсаността на някои исторически процеси. Съма Циен е формулирал този закон твърде лаконично: „Пътят на трите царства свърши и започна отново.“ [Цит. по 132, с. 76] Тази идея се подкрепя от много историци, като започнем от Ибн Халдун и Джанбатиста Вико и стигнем до Освалд Шпенглер и Арнолд Тойнби. Тя не е вярна, когато се прилага към социалната история на човечеството, неточна е при разработването на историята на отделните държави, но е приложима при изучаването на процесите на етногенезиса, разбира се, със съществени поправки.

Първо, „краят“ невинаги ознаменува появата на „начало“. Етноси и суперетнически култури възникват не само тогава, когато свършва предшестващия цикъл на развитие, а понякога след значителен промеждутък от време подир неговия край. Стремежът да очертаем някакъв строг ритъм не се потвърждава от фактите. Така византийският етнос възникнал в епохата на разцвет на гръко-римския и няколко века те съществували заедно. Мюсюлманският суперетнос принудил да се посместят и византийския, и романо-германския етнос, като същевременно погълнал средноперсийския (в сасанидски Иран и Согдиана). А между хунну и тюрките и между тюрките и монголите се простирали векове на безвремие, когато степта се населявала от реликтови етноси. Явно работата е по-сложна или по-скоро причината за етногенезиса не се крие в ритъма на историята на етносите.

Второ, обичайното деление на процеса на три стадия (подем, разцвет и упадък) не отговаря на простия въпрос: подем и упадък на какво? Жизненото равнище се колебае независимо от тези стадии, разцветът на културата не съвпада с благоприятната икономическа и политическа конюнктура, мощта на държавата невинаги е показател за лек живот — при Наполеон на французите им било доста тежко: нямало нито захар, нито кафе, нито копринени платове. Накратко казано, качествените оценки неминуемо са субективни и не могат да се вземат предвид при описване на природните явления, към които се отнася етногенезисът. И накрая, къде е границата между социалното и биологичното и в отделния човек, и в обществения колектив? От една страна, тя е вътре в човешкото тяло, а от друга — далеч отвъд неговите граници. Анатомията, физиологията, рефлексологията, генетичният код не са социални, а биологични, биохимични и дори биофизични. И обратно, характерът на развитие на междудържавните отношения, политическите стремежи, етичните и естетичните идеали не могат да бъдат сведени до биологичните и географските фактори, но са плодове на общественото развитие. Когато изучаването на тези две линии на развитие се съчетае, може да се пресъздаде историята на отделните етноси, а ако към това се прибави и историята на ландшафтите и историята на културата, това вече ще бъде етническата история.

Къде е „факторът хикс“?

И сега, когато описахме явлението етногенезис в различни аспекти, можем да поставим въпроса — коя е причината за възникването на тези инерционни процеси? Тъй както никакво действие не възниква без да бъде приложена сила, то очевидно трябва да търсим този вид енергия, който непосредствено въздейства на поведението на хората, и такъв ефект от тази енергия, който можем да открием в психиката на човека. Това трябва да е импулс, който е достатъчно мощен да преодолее присъщия на всеки организъм инстинкт за лично и дори за видово самосъхранение, т.е. да се изразява в саможертва, която се простира дори върху собственото потомство — нещо, което не се среща при никой вид животни. Но нали заради това при животните няма етноси; техните общности са лишени от обществената форма на движение на материята и саморазвиващите се институции. Следователно интересуващият ни „фактор хикс“ можем да открием като проекция върху човешката психика. [83]

Когато търсим фактора, пораждащ и разрушаващ етносите, трябва да помним, че той действа на фона на: 1) променящата се географска среда; 2) еволюционните процеси на общественото развитие; 3) историческите перипетии; 4) възхода и упадъка на културата. Разбира се, при изучаването на който и да е от изброените предмети самият етногенезис се явява един от неговите фонове. Следователно не сборът на науките, а тяхната система, която се определя от поставената задача, е ключът за решаването на всеки повдигнат проблем, т.е. тя е разковничето на научния синтез. Тъкмо затова в основата на тази книга се налага да залегне дългото описание на феномена етнос и неговото взаимодействие с природата, обществото и културните традиции, наследени от далечното минало.

Вече стана ясно, че всички опити да открием този „фактор хикс“, като анализираме поведението на отделните хора, са обречени на неуспех. Най-вече защото в единичните случаи никога не можем да разграничим частното и случайното от закономерното и общото за целия вид. Но веднага щом влезе в сила статистическият закон за големите числа, малките отклонения от закономерностите взаимно се компенсират и се разкрива системата от връзки с допустимите отклонения, така че общата картина вече изобщо не се изкривява. В същото време обаче отделните примери са твърде нагледни и ни вършат чудесна работа при изясняване на принципите, затова няма да ги загърбим. Само трябва да помним, че колкото и да са ни потребни илюстрациите, те никога не могат да заменят смисъла.

Клио срещу Сатурн

Сега да поговорим за историята, защото има какво да си кажем. Не само в скептичния XIX в. профаните наричали историята празно забавление, развлекателно четиво, прищявка на богати безделници, начин за правене на пропаганда или дори „политика, обърната към миналото“. Неотдавна беше направен опит историята да се разбира като функция на времето, което, докато тече, уж отделя енергия, потребна за великите, пък и за по-дребните дела. [129] Но и тази концепция е несъстоятелна, защото историческите процеси, които действително протичат във времето, са ентропийни и инерционни и следователно възникват не благодарение на Хронос^[227], който изяжда децата си, а въпреки него.

Но, ако е така, то науката история е борба с времето, което елините персонифицирали в страшния бог Сатурн, скопил собствения си баща Уран и свален от престола от повелителя на мълниите Зевс. Да, но нали мълниите са енергия — на нашия език антиентропийни импулси, които при възникването си нарушават процесите на гибелта — ентропията на Вселената. Силата (причината, предизвикваща ускорението) спасява Космоса от превръщането му в Хаос и името на тази сила е Живот.

Но във вечната борба на изначалните стихии слугите на Сатурн — гигантите или асурите^[228] нищо не губят, защото няма какво да губят. Всеки миг Хронос преобразява техния облик, като по този начин ги лишава от лични качества и свойства. Но паладините, доблестните рицари на Космоса (подредената Вселена) са такива по природа, че придобиват форми, а следователно всеки път се превръщат в неповторими личности. И в борбата с Хаоса те срещат смъртта си, която Владимир Вернадски разглеждаше като отделяне на пространството от времето. [48, с. 135] За тези, които умират, били те микроб или баобаб, човек или зародиш, времето изчезва, но всички организми в биосферата са свързани един с друг. И напускането на един е загуба за мнозина, защото това е победа на изконния враг на живота — Хронос. Да се примирим със загубата означава да се предадем, затова срещу Смъртта се изправя Паметта, така преграда пред ентропията вече не е битието, а съзнанието. Именно паметта дели времето на минало, настояще и бъдеще, от които реално е само миналото.

И наистина настоящето е само миг, който моментално става минало. Бъдеще няма, защото не са извършени постъпките, които определят тези или онези последствия, и не е известно ще бъдат ли те сторени. Идното може да се разчете само статистически, като се допускат разни възможности, лишени от практическа стойност. А миналото съществува; и всичко, което съществува, е минало, защото всяко свършено нещо тутакси става минало. Ето защо историческата наука изучава единствено реалността, която съществува извън нас и без нас.^[229] [83]

Казват, при това не само профаните, че знанията за миналото са безполезни за практическия ни живот. В древността такива хора ходели при врачки и астролози да им предсказват бъдещето. И гадателите предсказвали, понякога невероятно точно. Но как постигали този успех? Като изучавали миналото, проигравали наум възможните варианти и уточнявали прогнозата си, защото броят на вариантите в дадена ситуация винаги е ограничен. Така добрият шахматист преценява как ще се развие партията много ходове напред благодарение на това, че не е пожалил сили да изучи стотици етюди и партии, които се играли много преди да се роди. Историята на шахматната игра му позволява да гради най-вероятните и поради това практически най-верните прогнози и така да печели мачовете и турнирите. Знанията за миналото се въплъщават в настоящето, т.е. в успеха. Щом бъдат записани, всички опити на физика или химика, наблюденията на геолога или ботаника, съображенията на теоретика или сметките на икономиста се превръщат в исторически източник, т.е. във фиксирано минало, което ни позволява, ако умело го ползваме, да намерим оптималните варианти за поведението си, когато преследваме пели, намиращи се в призрачното бъдеще.

И накрая, нима да разбереш себе си и своето място в света е само средство за печелене на пари? Не, за мнозина достойни за уважение хора това не е целта! Нима благодарността към предците ни, построили града, в който живеем, открили новите страни, в които днес просто пътуваме, създали картините, на които се наслаждаваме, и написали книгите, от които се учим, нима тази благодарност не е дълг на всекиго, който не е загубил чисто човешките си чувства? Нима да се възхищаваме на героите от миналото, отдали живота си за своите потомци, е предразсъдък? Не, не е! Да живее историята!

Но историята е търсене на истината, защото сведенията в древните източници са оплескани с лъжи като воняща кал. Миналото престава да бъде реално тогава, когато го подменят с измислици или го изкривяват, като ни спестяват някои факти и събития или пък му предават фалшив блясък, като го затлачват с безсмислени подробности. Бащата на лъжата нашепва на доверчивите невежи, че в историята няма истина, а само лични възприятия^[230], че историческите явления не са верига от събития, каузално свързани помежду си^[231], а безсмислен калейдоскоп, който не може да бъде запомнен, че текстовете трябва да се възприемат буквално^[232], сякаш хронистът не ги е писал за своите съвременници, а за потомците, и накрая, че всички миграции на етносите, техните възходи и падения, тяхната слава и гибел са само игра на лунната светлина върху набръчканата езерна повърхност^[233]. Но нали, ако това е така, няма смисъл да изучаваме историята и това, което е било, щом изчезне от паметта ни, вече няма да е било, а Хаосът ще заеме мястото на Космоса.

Нека си спомним как в края на VIII в. в Тибет будистките проповедници, привърженици на Махаяна, проповядвали, че светът е илюзия, спасението се крие в нирвана, а пътят към нирвана е да не делим постъпките на добри и лоши, защото „и черните, и белите облаци еднакво закриват слънцето от нас“. На това тибетският шен, жрецът на религията бон^[234], като се обърнал към народа, отвърнал: „Не слушайте бръщолевенията на махаянистите — вашето сърце ще ви покаже къде е черното и къде е бялото.“ Очевидното и интуицията са на границата между науката и изкуството. Ето защо историята си има своя муза — Клио.

Не, не става дума за правото на безпочвени, почти винаги глупави заявления, които уж са подсказани от интуицията или са толкова очевидни, като въртенето на Слънцето около Земята. Лъжата е възможна и тогава, когато се опира на самозалъгване. Клио помага на своите почитатели в друго, доста по-важно нещо: да намират доказателства за правилните тези, да разкриват грешките при събирането на първичните данни, да долавят къде е нарушена логическата конструкция. На пръв поглед това изглежда някак просто, но всъщност всяко, дори и най-малкото приближаване до историческата истина, е подвиг.

И най-простите на вид обобщения изискват толкова голямо въодушевление и горещи чувства, при които мисълта се стопява и заема такава форма, че отначало поразява, а сетне убеждава искрения читател. И работата не е в това с какви мисловни обрати и с какъв подбор на аргументи е доказана тезата. Това е част от кухнята на научните занимания, която, разбира се, трябва да се познава, но само знанията не са достатъчни. Най-важният въпрос е защо понякога се случва човек да формулира и да докаже нова теза? Това е тайнството на психологията на творчеството, което древните гърци са приписвали на Клио, музата на историята.

Обаче поетът веднъж е казал: „Но какво да правим с ужаса, който нявга бил наречен бяг на времето?“^[235] Косата на Сатурн подрязва всички лични жизнени прояви, макар и да не закача закономерността на социално-икономическите формации. Само те вървят по пътя на прогреса, а всичко неповторимо и прекрасно, което е съществувало в отминалите векове, е загубено. Ето защо етногенезисът не е еволюция, а списък на щетите, който се стеснява благодарение на постоянната намеса на Клио. Защото дори сполетяното от гибел, когато е останало в паметта, не е мъртво.

Но Клио умее да съхранява не само останките от миналото, засипани е прахта на времето и отрупани с пепелта на Лъжата. Тя може да отнема плячката на тези хищници и прави това пред очите ни и с нашите ръце. Намерени са развалините на Троя, разкопана е Вавилонската кула, спасени са съкровищата от гробницата на Тутанкамон, разчетени са йероглифите на маите, разкрита е фалшификацията на летописите, извършена от Иван Грозни^[236], развенчана е черната легенда за монголите. Списъкът на възкресенията, наистина не наличностите, но на техните велики дела, може да бъде продължен до безкрай, защото ту тук, ту там постоянно се извършват велики и малки открития.

Нима това не е победа над Сатурн? Нима това не е възкресяване на етносите-предци?

И сега вече можем да поставим главния въпрос: защо възникват етносите и защо техният край е неизбежен?

Ето го „факторът хикс“!

А сега моля читателя да приеме извиненията ми, че толкова дълго бродихме из „дебрите и усоите“ на географията, биологията и етнографията, а не му казах направо в какво се състои тайната. Но нали той просто нямаше да ми повярва! Вероятно щеше да каже: „Ами че то е ясно. Етносът се определя от езика, расата, географската среда, социалните отношения, самосъзнанието, процеса на еволюцията или от комбинацията от всички или само от някои от изброените фактори, които всеки подбира според предпочитанията си.“ И така мислят не само дилетантите, но и много професионалисти, макар че всеки опит при анализа на етногенезиса тази теза да се приложи на практика се проваля напълно.

Моята задача беше да покажа, че не само който и да е от изброените фактори, но и всяка комбинация от тях не дава възможност да се построи хипотеза, т.е. без противоречия да се обяснят всички известни в определен момент факти, свързани с етногенезиса, макар количеството на строго установените факти изобщо да не е безкрайно. Оттук следва, че предлаганите решения не са били съвършени. И значи имаме право да потърсим ново решение, т.е. да построим оригинална хипотеза. За да бъде приета, всяка хипотеза трябва да обяснява всички известни факти. Обаче превръщането на хипотезата в теория е много сложен процес, така че никой учен няма право да заявява, че е уловил мига на този качествен преход. Неговата задача е друга: да представи своята гледна точка и обосновката й пред съда на своите съвременници и потомците.

На равнището на организма под психология днес разбират физиологията на висшата нервна дейност, която се проявява в поведението на хората, като се отчитат хормоналните въздействия. Индивидуалната психология често се интегрира в системи от по-висш ранг, като социалната и етническата психология, но при нашата постановка на въпроса размерът на системата няма значение. Така че за нашия анализ съвсем не са безразлични мотивите за постъпките на отделните хора, защото от тях се формират етническите стереотипи на поведение.

За разлика от психологията етническата психология изучава мотивите на поведение на системите на популационно равнище, т.е. на едно равнище над организма, който също е система, при това достатъчно сложна. Ние не можем да наблюдаваме пряко етническата психология, но нейните функции — етническото поведение — лесно се усещат и възприемат.

Както са писали Карл Маркс и Фридрих Енгелс „Никой не може да стори нещо, без да го прави заради задоволяване на някоя своя потребност или на органа на тази потребност.“ [143, т. 3, с. 245] Потребностите на човека се поддават на класификация, като се предлага много подробна скала, която не ни е нужна. [За подробности вж. 190, с. 27-29] За целите на нашия анализ е целесъобразно да се ограничим до разделянето на потребностите на две групи, които имат различно значение. Първата е комплексът от потребности, които осигуряват самосъхраняването на индивида и вида, или „потребностите на нуждите“, а втората е свързана с мотиви от друг род, благодарение на които става интелектуалното усвояване на непознатото и усложняването на вътрешната организация, или „потребностите на растежа“ [190, с. 27-29] — това, което Фьодор Достоевски е описал в „Братя Карамазови“ като „потребност от познание“, защото „тайната на битието човешко не е в това, само да се живее, а в това, за какво да се живее“^[237], като „винаги човечеството… се е стремило да се устрои непременно всемирно“^[238], защото на човека е нужна общност на идеалите — това, което ние бихме нарекли етническа доминанта. Но нали тя не възниква сама по себе си, а се появява и се променя заедно с фазите на етногенезиса, т.е. тя е функция на издирвания „фактор хикс“. Ето, че вече почти достигнахме целта.

Условията, в които започват етногенезисите, са най-различни. Но същевременно по-нататък процесите протичат повече или по-малко еднообразно, като понякога се нарушават от външни въздействия. Ако, докато се стремим да разкрием глобалната закономерност, използваме постоянната схема за фазите на процеса и пренебрегнем външните тласъци като случайни пречки, неизбежно ще стигнем до извода за наличието на единна причина за произхода на всички етноси на земното кълбо. И това е същият този „фактор хикс“, който трябва да извадим пред скоби като търсения неизменен елемент.

За да се убедим, че сме открили именно тази величина, която е импулс за етногенезиса, ние сме длъжни да покажем, че когато я отчитаме, можем да поместим в една схема и трите, описани вече класификации: а) етнологическата, която прави делението на „антиегоисти“ и „егоисти“; б) географската, която описва отношението към ландшафта и в) историческата, която характеризира закономерното отмиране на етническата общност, преминала през фазите на подем и упадък. Съвпадението на трите линии ще коригира правилността на предложената концепция и разкриването на „фактора хикс“.

Нека сега да тръгнем по пътя на „емпиричното обобщение“. Да видим какъв фактор присъства във всички начални стадии на етногенезиса, колкото и разнообразни да са те. Както видяхме, възникването на нов етнос винаги е свързано с наличието у някои индивиди на несломим вътрешен стремеж към целенасочена дейност, който винаги е свързан с изменението на общественото или природното обкръжение, като при това постигането на набелязаната цел, която често е илюзорна или пагубна за самия индивид, му се струва по-ценна дори от собствения му живот. [За подробности вж. 78; 82; 84] Това несъмнено рядко срещащо се явление е отклонение от нормите на поведение на вида, защото описаният импулс противоречи на инстинкта за самосъхранение и следователно е с обратен знак. Той може да бъде свързан както с повишените способности (таланта), така и със средните възможности и това показва, че той е самостоятелен сред останалите импулси на поведение, описани в психологията. Този признак досега никога и никъде не е описван и не е анализиран. Обаче именно той лежи в основата на антиегоистичната етика, където интересите на колектива, даже и да са погрешно тълкувани, надделяват над жаждата за живот и над грижата за собственото потомство. Индивидите, които притежават този признак, при благоприятни за себе си условия извършват (и не могат да не извършат) постъпки, които, щом се натрупат, прекършват инерцията на традицията и стават причина за възникването на нови етноси.

Особеността, породена от този генетичен признак, е забелязана отдавна; нещо повече, този ефект дори е известен като страст, но във всекидневието тази дума се употребява за всяко силно желание, а в ироничен смисъл — за всяко, дори и най-слабото влечение. Затова за целите на научния анализ ние ще предложим нов термин — пасионарност^[239] (от лат. passio^[240]), като ще изключим от неговото съдържание животинските инстинкти, стимулиращи егоистичната етика, и капризите, които са симптоми на объркана психика, а също така и душевните болести, защото макар пасионарността, разбира се, да е отклонение от нормите на вида, то тя в никакъв случай не е патология. По-нататък допълнително ще уточним съдържанието на понятието „пасионарност“, когато стигнем до нейната физическа основа.]

Фридрих Енгелс за ролята на човешките страсти

Енгелс ярко с описал силата на човешките страсти и тяхната роля в историята: „… цивилизацията е извършила такива дела, до които древното родово общество не е дорасло дори в най-висшата си степен. Но тя ги е сторила, като е задвижила най-ниските подбуди и страсти на хората и ги е развила във вреда на всички останали заложби. Долната алчност е била движеща сила на цивилизацията от първия до днешния ден, богатството, пак богатството, трижди богатството, но не богатството на обществото, а ето на този отделен жалък индивид е било нейната единствена определяща цел. И ако същевременно в недрата на това общество все повече се е развивала науката и се повтаряли периоди на най-висок разцвет на изкуството, то това е станало само защото без тях биха били невъзможни всички достижения на нашето време в областта на натрупването на богатството.“ [143, т. 21, с. 176]

Тази мисъл пронизва тъканта на цялата работа на Енгелс „Произход на семейството, частната собственост и държавата“. Той посочва, че именно „алчният стремеж към богатство“ е довел до възникването на антагонистични класи. [143, т. 21, с. 165] Когато говори за рухването на родовия строй в обществото (в което функциониращите етноси според нас се намират във фазата на хомеостазиса), Енгелс пише: „Властта на тази първобитна общност трябвало да бъде съборена — и тя била съборена. Но тя рухнала под такива влияния, които направо ни изглеждат упадък и грехопадение в сравнение с високото нравствено равнище на старото родово общество. Най-ниските подбуди — вулгарната лакомия, грубата жажда за наслади, мръсното скъперничество, користният стремеж за разграбване на общото достояние — са кръстници на новото цивилизовано класово общество; най-гнусните средства — кражбата, насилието, коварството, измяната — подкопават старото безкласово родово общество и водят до неговата гибел.“ [143, т. 21, с. 99]

Така гледа Енгелс на прогресивното развитие на човечеството. Но алчността е емоция, която се корени в сферата на подсъзнанието, тя е функция на висшата нервна дейност на границата между психологията и физиологията. Равностойни на нея емоции са лакомията, жаждата за наслади, скъперничеството, стремежът към лична изгода, споменати от Енгелс, а също властолюбието, честолюбието, завистта, славолюбието. От филистерска гледна точка това са „лоши чувства“, но от философска гледна точка „добри“ или „лоши“ могат да бъдат само мотивите за постъпките, при това, ако техният извършител е бил свободен и ги е сторил съзнателно, а емоциите могат да бъдат само „приятни“ и „неприятни“, като при това зависи какви постъпки пораждат. А постъпките могат да бъдат и биват най-различни, в това число и, обективно погледнато, полезни за колектива. Например славолюбието заставя артиста да се стреми да получи одобрението на публиката и по този начин той усъвършенства своя талант. Властолюбието стимулира активността на политиците, която от време на време е нужна да се вземат държавните решения. Лакомията води до натрупване на материални ценности и т.н. Та нали всичките тези чувства са модуси на пасионарността, присъща на почти всички хора, но в твърде различни дози. Пасионарността може да се проявява в най-различни черти на характера, като с еднаква лекота поражда подвизи и престъпления, съзидание, благо и зло, но никога не оставя да цари бездействието и спокойното равнодушие.

Точно толкова категорично се е изказал и Хегел в своите лекции по философия на историята: „Ние твърдим, че изобщо нищо не се прави без да е в интерес на участващите в дадена дейност, и тъй като ние наричаме интереса страст, доколкото индивидуалността, като изтиква на заден план всички други интереси и цели, които тя има и може да има, изцяло се отдава на предмета и съсредоточава в тази цел всичките си сили и потребности, то ние сме длъжни изобщо да кажем, че нищо велико в света не се извършва без страст“. [52, с. 23]

Цитираното описание на социалнопсихологическия механизъм, въпреки неговата подчертана яркост, има един не маловажен дефект. Хегел свежда страстта до „интереса“, а смисълът на тази дума в XIX в. се изразявал в стремежа към придобиване на материални блага; което предварително изключва възможността за саможертва. И неслучайно някои последователи на Хегел, започнали да изключват от мотивите на поведение на историческите личности искреността и безкористната готовност да се жертват заради предмета на тяхната страст. Това вулгаризиране, което за съжаление станало всеобщо заблуждение, произтича от неточната формулировка на германския философ. Но класиците на марксизма преодолели тази слабост. В отговор на войнстващата баналност на филистерите, които виждали във всички постъпки на хората само безкрил егоизъм, те издигнали концепцията за опосредстваната детерминираност, оставаща място за разнообразните проявления на човешката психика.

Нека си припомним още веднъж какво е писал Фридрих Енгелс в писмото си до Йозеф Блох от 21–22 септември 1890 г.: „… съгласно материалистическото разбиране на историята определящ момент в историческия процес в крайна сметка е производството и възпроизводството в реалния живот. Нито аз, нито Маркс не сме твърдели нещо повече. И ако някой изкривява това положение в смисъл, че икономическият момент е, видите ли, единственият определящ момент, то той превръща това твърдение в нищо не говореща, абстрактна, безсмислена фраза“. [143, т. 37, с. 394]

Да, идеите са огньове в нощта, които ни примамват да вършим нови и нови дела, а не са вериги, които сковават движението и творчеството.

Уважението към предшествениците ни се състои в това, да продължим техния подвиг, а не да забравяме какво са сторили те и защо.

Наполеон

В младостта си поручикът от артилерията Наполеон Бонапарт бил беден и мечтаел за кариера. Това е банално и затова е разбираемо. Благодарение на личните си връзки с Огюстен Робеспиер, той бил произведен в чин капитан, после превзел Тулон, в резултат от което станал генерал, и през октомври 1795 г. потушил метежа на роялистите в Париж. Така той направил кариера, но тя не му донесла богатство, също както и бракът му с красавицата Жозефина Боарне. Но италианската кампания най-после направила Бонапарт богат. Така че той вече можел да доживее дните си без да се труди. Но нещо го теглело към Египет, а после го тласнало към стремителния риск на 18-и брюмер. Какво било това? Властолюбието или нещо друго? А нима той се успокоил, когато станал император на французите? Не, той поел върху себе си непосилната тежест на войните, дипломацията, законодателната работа и дори предприел начинания, които изобщо не се диктували от истинските интереси на френската буржоазия, като испанската война и похода към Москва.

Естествено, Наполеон всеки път по различен начин обяснявал мотивите за своите постъпки, но техният истински източник била неутолимата жажда да действа, която не то напуснала дори на остров Света Елена, където той написал мемоарите си само защото не можел да стои със скръстени ръце. За съвременниците му стимулът за неговата активна дейност оставал загадка. И ненапразно парижките буржоа приветствали руската армия, която навлязла в Париж през 1814 г., с възгласите: „Ние не искаме война. Ние искаме да търгуваме.“

И наистина кралят-буржоа Луи Филип, изпълнявайки социалната поръчка на набиращия сили френски капитализъм, прекратил превърналата се в традиция война с Англия и пренесъл дейността на своите войнствени поданици в Алжир, защото това било по-изгодно, по-безопасно и не засягало повечето французи, които желаели спокойствие. Но защо след Амиенския мирен договор от 1802 г. Наполеон не постъпил по същия начин? Понеже той не бил Луи-Филип, търговците от парижките сергии не можели да му заповядат. Те само се чудели защо императорът вечно се стреми да воюва. Точно така и Александър Македонски останал неразбран от неговите „приятели“, както наричали най-близките сподвижници на царя-завоевател.

Александър Македонски

Александър Македонски имал по рождение всичко, от което се нуждае човек: храна, дом, развлечения и дори можел да беседва с Аристотел. И въпреки това той нападнал Беотия, Илирия и Тракия само защото те не искали да му помогнат във войната с Персия, в която той уж искал да отмъсти за разрушенията, нанесени от персите в гръцко-персийските войни, макар по това време те вече да били забравени дори от самите гърци. [12] А после, след победата над персите, той нахлул в Средна Азия и Индия, като безсмислеността на последната война възмутила самите македонци. След блестящата победа над цар Пор „тези, които били по-смирени, само оплаквали своята участ, но останалите твърдо заявили, че няма да тръгнат след Александър“. [12, V, 26] Накрая Кен, син на Полемократ, събрал смелост и казал: „Виждаш сам колко македонци и елини те напуснаха и колко останаха. Елините, заселени в основаните от тебе градове, и те останаха там не съвсем доброволно… Едни загинаха в боевете, други… се разпиляха някъде из Азия. Още повече умряха от болести; останаха малцина и те нямат вече предишните сили, а духът им е спаднал още повече. Всички, които имат родители, тъгуват за тях; тъгуват за жените и децата си, тъгуват за родната земя; и тъгата по нея е оправдана: те тръгнаха като бедняци и сега, издигнати от тебе, те жадуват да я видят, след като вече са станали видни и богати хора. Не води войниците срещу волята им.“ [12, V, 27] Това е гледната точка на умен и делови човек, който отчита и изразява мнението на войската. Не можем да не признаем, че от гледище на реалната политика Кен е бил прав, но не неговият разум, а ирационалността в поведението на Александър изиграла важна роля за възникването на това явление, което ние наричаме „елинизъм“^[241] и чиято роля в етногенезиса на Близкия Изток не буди никакво съмнение.

Във връзка с това за нас е любопитна речта на самия цар и доводите, с които той е съблазнявал воините да продължат похода. След като изброил своите завоевания, Александър заявил: „Хората, които понасят трудностите и опасностите заради великата цел, изпитват удоволствие да живеят доблестно и да умрат, покривайки се с безсмъртна слава. Какво велико и прекрасно бихме свършили, ако си бяхме седели в Македония, смятайки, че ни стига да живеем спокойно, да пазим земята си и да отпъждаме от нея съседите…, които са враждебни към нас?“ [12, V, 26-27] Ето това е програмата на човека, поставил славата по-високо от собственото си благополучие и интересите на страната си. При това „самият той пренебрегвал насладите, не пилеел пари за собствено удоволствие, но с щедра ръка сипел благодеяния наляво и надясно“ [12, V, 28]. И пировете, по думите на очевидеца Аристобул, той организирал заради приятелите си, а самият той пиел малко. [12, VII, 29] Та нали никой не ходи заради удоволствието на война! А неговите войници изобщо не искали да воюват с индусите, още повече че с тогавашните транспортни средства било невъзможно награбената плячка да се закара вкъщи. Но те воювали и още как!

Едва ли има смисъл да търсим причината, която тласнала македонския цар да тръгне на поход, в стремежа да разшири пазарите на търговските градове или да унищожи финикийската конкуренция. Атина и Коринт, които току-що били покорени със силата на оръжието, продължавали да остават врагове на Македония, а да се жертваш заради врага е съвсем безсмислено. Така че трябва да търсим мотивите за поведението на Александър в неговия собствен характер. Две качества на Александър, доведени до крайност, отбелязват и Ариан, и Плутарх: честолюбието и гордостта — очевидни проявления на описаната от нас пасионарност. Този излишък на енергия у Александър се оказал достатъчен не само за победата, но и да принуди поданиците си да водят война, от която не се нуждаели.

Разбира се, много от съратниците на Александър — Пердика, Клит, Селевк, Птолемей и другите — също притежавали пасионарност и били искрено съпричастни към делата на своя цар, благодарение на което успели да увлекат в походите обикновените македонци и гърци. Не един човек, а цяла група пасионарии в състава на македонската армия успели да сломят персийската монархия и създали на нейно място няколко македонски царства и дори един нов етнос — сирийския. Самите македонци и перси се преобразили в новите условия до неузнаваемост и по-късно станали жертва на римляните и партите.

Но може би именно идеята да съчетае Елада с Изтока е тласнала Александър към неговите подвизи? Не, той изучавал философия при Аристотел, който не го учел на такива неща. Пък и хронологично тази идея възникнала не преди, а след завоюването на Персия, иначе не би бил изгорен дворецът в Персепол. Компромиси не се постигат, като се унищожават шедьоврите на изкуството на победения народ.

И така, пасионарността е способност и стремеж да се промени обкръжението или, преведено на езика на физиката, да се наруши инерцията в агрегатното състояние на средата. Пасионарният импулс е толкова силен, че носителите на този признак — пасионариите — не са в състояние да си дават сметка за последствията от своите постъпки.

Това е много важно обстоятелство, което показва, че пасионарността не е атрибут на съзнанието, а на подсъзнанието, и е важен признак, който говори за специфична организация на нервната дейност. Степените на пасионарност са различни, но за да има тя видими и фиксирани от историята прояви, е необходимо пасионариите да са много, т.е. този признак да не е само индивидуален, но и популационен.

Луций Корнелий Сула

Да проверим с помощта на няколко други личности колко е вярно описанието на открития от нас признак. Луций Корнелий Сула, римски патриций и нобил^[242], имал дом в Рим, вила в околностите на града и много роби и клиенти^[243]. Подобно на Александър и той не изпитвал недоимък нито в гозбите, нито в развлеченията. Какво го тласнало във войската на Гай Марий, когото той презирал и ненавиждал? И при това той не се задоволил със службата на щабен офицер, а участвал в боевете и рискувайки живота си, пленил Югурта, за да го отведе в Рим и да го обрече на гладна смърт в Мамертинския затвор. За всички тия подвизи той получил само една награда — докато се шляел из форума и си бъбрел с приятели, той можел да нарича Марий бездарен глупак, а себе си — герой. В това вярвали мнозина, но не всички. Тогава Сула отново се хвърлил в боя, спечелил прекия двубой с вожда на варварите, нахлули в Италия, убил го и… и взел още повече да се хвали. Но и това му се сторило малко. Марий, да речем, той отдавна надминал, но споменът за Александър бил жив. Сула решил да покори Изтока и да се прослави повече от македонския цар. Тогава му казали: „Стига! Остави и другите да се потрудят!“

На пръв поглед той трябвало да бъде доволен — заслугите му към Римската република били признати, домът му тънел в охолство, всички наоколо го уважавали и му се възхищавали, с други думи, не му оставало нищо друго, освен да се радва на живота! Но той постъпил иначе — разбунил легионите, завзел с пристъп родния си град, като при това щурмувал барикадите без шлем, за да вдъхновява съратниците си и си извоювал правото да го изпратят на поредната тежка война. Какво го подтиквало към това? Очевидно не ставало дума за стремеж към изгода. Но, от наша гледна точка, вътрешният натиск на пасионарността бил по-силен от инстинкта за самосъхранение и от уважението към законите, на което го възпитала римската култура и обичаите.

Случилото се по-нататък е просто развитие на логиката на събитията — това, което по времето на Александър Сергеевич Пушкин се наричало „по силата на нещата“^[244] (хубав и забравен израз). Това вече изцяло се отнася към историческата наука, която подкрепя етнологията.

В 87 г. пр.Хр. Марий се изправил срещу Сула с войска от ветерани и роби, на които била обещана свободата. На негова страна бил и консулът Цина, който привлякъл на страната на популарите италиките, т.е. потиснатите етноси. Щом превзел Рим, Марий заповядал на най-хуманния от своите пълководци да избие всички воини, които били роби, защото опората в тях го компрометирала. И четири хиляди души били заклани, докато спели, от своите бойни другари. Тази жестока разправа показала, че въпреки цялата показна възхвала на демокрацията, популарите по нищо не се отличавали от своите противници — оптиматите.

Но все пак някаква разлика имало: Сула също мобилизирал в своята войска 10 хиляди роби, но след победата ги наградил с парцели земя и римско гражданство. Различията между Марий и Сула повече се определяли от личните им качества, отколкото от програмите на партиите им. При това, за разлика от Александър, Сула не бил честолюбив и горд, защото сам се отказал от властта, веднага щом се почувствал удовлетворен. Той бил изключително славолюбив и завистлив, но тези качества са само проява на пасионарността.

И пак ще подчертаем, че успехът на Сула зависел не само от неговите лични качества, но и от съприкосновението с обкръжението му. Неговите офицери — Гней Помпей, Луций Лициний Лукул, Марк Лициний Крас и дори някои легионери, също били пасионарии, изпитвали същите чувства и действали в пълно съгласие с предводителя си.

Иначе Сула не би станал диктатор на Рим.

Ян Хус, Жана д’Арк и протопоп Авакум

Случва се обаче пасионариите да не пренасят своите близки в жертва на собствените си страсти, а да жертват себе си заради тяхното спасение или за идеите. Пример за такава искрена служба ни е оставил Ян Хус, професор в Пражкия университет, който заявил: „Аз твърдях и продължавам да твърдя, че чехите в кралство Чехия по закон… и по повелите на природата трябва да заемат първите длъжности, така както правят французите във Франция и немците в своите земи…“ Обаче жертвата на Хус в Констанц^[245] би била безплодна, ако не били Ян Жижка, Прокоп Холи, студентите от Пражкия университет, гражданите и рицарите, селяните и чешките свещеници, изхвърлили от прозорците на Градския съвет в Нови храд (район на Прага) градоначалника и немските съветници на бездарния крал Вацлав IV от династията на Люксембургите. Те били обзети от гняв и отмъщавали за несправедливата присъда над своя ректор, който бил предаден на немците и изгорен на кладата.

Ако в примерите с Наполеон Бонапарт, Александър Македонски и Луций Корнелий Сула съществува подтик да се изкушим да видим в тях „герои, повели тълпата“, то тук, при аналогично стечение на обстоятелствата, очевидно работата не е в личния „героизъм“, а в създаването на етническа доминанта, която организира пасионарността на системата и я насочва към набелязаната цел. Та нали има много случаи, когато героичният и патриотичен предводител не може да вдъхнови съгражданите си да грабнат оръжие и да защитят себе си и своите семейства от жестокия враг. Достатъчно е да си спомним за Алексий Дука Мурзуфул, който се сражавал с кръстоносците от крепостните стени на Константинопол в 1204 г. Около Алексий била само варяжката^[246] му дружина и няколко стотици доброволци и всички те били избити. А 400-хилядното население на Константинопол позволило на кръстоносците да запалят и ограбят града. Ето къде е разликата между ролята на предводителя и възможностите на етноса, които се определят от равнището на пасионарност.

Още по-показателни събития станали през 41 г. в Рим. Режимът, установен от Август, превърнал всичките републикански закони във фикция и пищен декор, прикриващ произвола на принцепса^[247]. При Тиберий и особено при Калигула излезли на мода жестоките гонения на богатите хора, чието имущество попълвало императорската хазна. Освен това Калигула страдал от пристъпи на параноя, по време на които заповядвал незабавно да бъде убит всеки, който се мернел пред очите му, или някой, за когото случайно се сещал в момента. В епохата на републиката никой не би могъл дори и да си помисли за такова нещо, но гражданските войни отнели живота на толкова много пасионарии, че сенаторите и конниците само треперели от страх и очаквали смъртта. Обаче се намерили двама храбри мъже — Касий Херея и Корнелий Сабин, които убили злодея. Сенатът можел да вземе властта, която му принадлежала по закон, но повечето сенатори се разбягали по домовете си; народът се струпал на площада, но после се разотишъл; щом видели императора мъртъв, германските му телохранители напуснали двореца и превратът не се състоял.

Някакъв войник открил Клавдий — изплашения чичо на Калигула — завел го при другарите си и те го провъзгласили за император срещу обещанието всеки легионер да получи по 15 хиляди сестерции. А сенатът по това време бил „разкъсван от разногласия“ [51, с. 132 и 135], докато всички кохорти не преминали на страната на Клавдий. Заговорниците-републиканци били екзекутирани, а деспотичната власт — възстановена.

Ето че и вождовете били „герои“, и „тълпата“ била многобройна, но системата на римския етнос била лишена от онзи енергиен заряд на пасионарност, благодарение на който римският народ надделял над всичките си съседи, а градът Рим станал столица на половината свят. На легионерите даже не им се е налагало да побеждават, защото те не срещали никаква съпротива.

Но да се върнем при чехите, които загубили ректора на Пражкия университет. Те не приличали на римляните от времето на принципата, а на римляните от епохата на Марий и Сула. Разбира се, Ян Хус бил добър професор и се ползвал с популярност сред студентите-чехи, но влиянието му върху всички слоеве на чешкия етнос нараснало невероятно след трагичната му кончина. Не „героят“, а неговата сянка станала символ на етническото утвърждаване, надигнала чехите и ги хвърлила срещу немците с такава сила, че рицарското опълчение на Германия и Унгария панически бягало пред отрядите на чешките партизани. И не бива да твърдим, че чехите били вдъхновени от идеите на пражкия професор. Ян Хус защищавал учението на английския свещеник Джон Уиклиф, а неговите последователи не били единни. Едни искали причестяването с чаша, т.е. да се върнат към православието; други — национална църква, без да късат с папството; трети отричали необходимостта от църковна йерархия; четвърти се обявявали за „адамити“, бягали чисто голи и отричали абсолютно всичко (тези безумци били изтребени от самите чехи).

Не позитивната програма, а негативната етническа доминанта — „бий немците“ и за това, че са католици, и за това, че са дворяни, и за това, че са беззащитни селяни, и за това, че са богати бюргери, за чиято сметка човек може да си поживее… накратко казано, за каквото си щете — тази негативна етническа доминанта донесла на чехите победата в двайсетгодишната война (1415–1436). Но на каква цена? Чехия загубила по-голямата част от населението си; Саксония, Бавария и Австрия — около половината; Унгария, Померания и Бранденбург — значително по-малко, но и техните загуби били чувствителни.

Чехия отстояла свободата и културата си, но само по пътя на междуособната война. В битката при Липани утраквистите-чашници^[248] разгромили таборитите-протестанти^[249] и безпощадно се разправили с тях. След това се появила възможност да се сключи мир с немците. И крал Иржи Подебрад (1458–1471) наченал политиката на търпимост, основана на умората.

Макар този кратък обзор да показва, че пасионарността е стихийно явление, то може да бъде организирано в една или друга етническа доминанта. (Етническа доминанта наричаме явлението или комплекса от явления от религиозен, идеологически, военен и битов характер, който определя прехода от началното за процеса на етногенезис етнокултурно многообразие към целеустременото еднообразие.) Но етническата доминанта може и да се „разплиска“, без да се слее в единен поток, именно това се е случило в Чехия в XV в.

По същото това време по подобен начин, но не съвсем, протекло освобождението на Франция от властта на английския крал Хенри VI и неговите съюзници — бургундите, които се стремели да се откъснат от Франция, въпреки че херцозите им носели името Валоа. Жана д’Арк, девойката от Лотарингия, която говорела френски с немски акцент, никога не би могла да спаси нито Орлеан, нито краля, нито родината, ако била обкръжена само от негодници, като придворните на дофина и неговата любовница Агнес Сорел^[250], а край нея не били нито Жан-льо-Батар Дюноа и Ла Ир, нито маршал Жан дьо ла Брос сеньор дьо Бусак, нито капитан Потон дьо Сенрай, нито отчаяно смелите й бронирани войници и сръчните стрелци с арбалет, на които им стигало да чуят само думите: „За прекрасната Франция“ — формулировката на етническата доминанта, за да разберат за какво си заслужава да воюват за победата, макар че и преди това за дофина се сражавали тези, които не искали „да стават англичани“. [170, с. 12; вж. също 171]

И протопоп Авакум не бил сам; огнените страници на неговото „Житие“ четели и препрочитали хора, готови доброволно да изгорят на кладата заради това, което четели. И все пак силата на „староверците“ не била в доводите на разума: те никога не стигнали до спокоен спор с привържениците на Никон. Пък и Авакум изобщо не защищавал древното православие, а обичайното богослужение, което съвсем не е едно и също. Никон изписал от Венеция най-добрите издания на гръцките текстове по патристика^[251], публикувани от братята Алдо (Алдус), за да се ползват за сверяване и като образци. А Авакум настоявал богослужебните книги да се поправят по руските преводи от XIII–XIV в. Тези преводи били много красиви, но по-малко точни от оригиналите от IV–V в. Староверците протестирали срещу ярките цветове на иконите, защото били свикнали с ликовете, потъмнели от времето. Андрей Рубльов и Теофан Грек рисували с ярки бои, но в XVII в. това вече било забравено.

С две думи, предметът на споровете бил случаен, но самият спор бил закономерен, защото изразявал раздвоението на великоруския етнос (в резултат от което по-късно се отделил субетносът „староверци“). Във великоруския етнос не била останала и сянка от догматичното единство, защото се появили теченията на „поповците“^[252] и „безпоповците“^[253], а по-късно и останалите многобройни „направления“. Но етносът не се разпаднал. По време на нахлуването на шведите в Беларус староверците-имигранти създали партизански отряди и доста помогнали на Александър Меншиков да спечели битката край Лесная^[254].

Значи не отделните пасионарии вършат велики дела, а тази обща нагласа, която можем да наречем равнище на пасионарно напрежение. Механизмът на това явление блестящо е описан от Огюстен Тиери при анализа на победата на Хуго Капет над Каролингите, в резултат от която се създало ядрото на френския етнос: „Когато се раздвижат, народните маси не си дават сметка за силата, която ги е тласнала. Те тръгват, ръководени от инстинкта си, и се придвижват към целта, без да се стараят точно да я определят. При повърхностния анализ можем да си помислим, че те сляпо вървят подир частните интереси на някой техен вожд, чието име единствено остава в историята. Но тези имена стават известни само защото са служили за притегателен център на голям брой хора, които, докато произнасят техните имена, знаят какво се крие зад тях всъщност и в дадения момент не изпитват нужда да се изразяват по-точно.“ [201, с. 255] Да, но това означава, че всички разглеждани от нас събития имат в основата си или по-точно дълбоко в същността си етническо съдържание. И Александър, и Сула, и Ян Хус, и Авакум би трябвало да ги разглеждаме като участници в различни етногенезиси, които се намират в различни фази и региони. По този начин, като накарахме да изпъкнат индивидуалните психологически контури, стигнахме до етнонсихологията като сфера на проявата на поведенческите импулси.

Огромният материал, натрупан от етнографията, настойчиво изисква да бъде обобщен. Много родни етнографи в продължение на години дириха принципа, на базата на който може да се осмисли обширният материал от цял свят. [Вж. например 33, с. 51-55; 37] Ясно е, че този принцип трябваше да бъде нов (иначе той отдавна щеше да се прилага) и универсален. На това изискване отговаря реално съществуващото явление пасионарност като ефект от въздействието на природата върху поведението на етническите общности. Но това противоречи на възприетата у нас концепция за етносите като „социално състояние“. [124, с. 56]

Привързаността към остарелите и неверни възгледи влече след себе си добре познатата логическа грешка на индуктивния метод — метафоричната деформация. Според нея, когато мозъкът се докосне до нови мисли, впечатления и т.н., той търси начин да си почине като изгражда буфер от аналогии, създаващи мост между възприятията на известното и на новото, неизвестното, което се облича в одеждите на обичайното. Този път е много примамлив за нас. И ние сме готови да направим следващата крачка. Но преди това накратко да формулираме вече направените изводи, защото те се превръщат в изначални положения.

Натрупване или изразходване?

Нека си припомним, че Владимир Вернадски откри биохимичната енергия на живото вещество, когато съпостави струпването на скакалци с количеството на рудата в находищата. Скакалците били цели облаци и летели право срещу смъртта. И какво ги тласкало към нея? В търсене на отговора било създадено учението за биосферата като обвивка на Земята, притежаваща антиентропийни свойства. Но нали хората също са част от биосферата. Следователно енергията на живото вещество пронизва нашите тела, телата на нашите предци и ще пронизва телата на нашите потомци, като стимулира разнообразните етногенезиси. И сега нашата задача е да покажем може ли откритият и описан от нас феномен да реши поставените въпроси на етногенезиса и на етническата история.

Според представената схема на етногенезиса като дискретен процес вътре в един или друг регион внезапно възникват групи от пасионарни етноси, по-късно те се разпространяват отвъд неговите предели, етническата система губи своята сложност и индивидите, които я съставляват, или се разпръскват, или се превръщат в реликт. Тъй като тази схема, независимо от множеството локални вариации, може да се проследи навсякъде, се налага да я интерпретираме поне по пътя на сравнението.

Да си представим топка, задвижена от внезапен тласък. В началото енергията на тласъка се изразходва за преодоляване на инерцията на покоя, а след това за движението на топката, което постепенно ще се забавя заради съпротивлението на средата, докато топката не спре. Пътят на тази топка ще зависи от това дали тя се търкаля на равно място или се натъква на препятствия, или пропада в яма и т.н. Но колкото и пъти да повтаряме тази операция, принципът на движение е един — инерцията на тласъка, т.е. изразходването на енергията от получения импулс.

В биосферата явленията от такова естество се наричат сукцесии. Сукцесиите са твърде разнообразни и по продължителност, и по характер, и по последствия, но всички те имат една ярко изразена обща черта — инерционността, която у човека се проявява като изразходване на пасионарния импулс. Това сродява човечеството с останалите явления в биосферата, докато социалните и културните структури, присъщи само на човека, имат друг характер на движение. Феноменът етнос се намира на границата между тези две форми на движение.

Биохимичната страна на пасионарността

Без съмнение всеки човек и всеки колектив от хора е част от биосферата и съставна част на обществото, но се налага да уточним характера на взаимоотношенията между тези форми на движение на материята. За тази цел във взаимоотношенията между човека, като носител на цивилизацията, и природната среда е въведено понятието „етнос“. С него се означава устойчивият колектив от индивиди, противопоставящи себе си на всички останали аналогични колективи, винаги със своеобразна вътрешна структура и динамичен стереотип на поведение. Именно чрез етническите колективи се осъществяват специфичните варианти на връзка на човечеството с природната среда. Обаче тук възниква въпросът за границата и съотношението между природното и социалното. Очевидно е, че природата господства отвъд пределите на техносферата, но тя се намира и в телата на хората. Физиологията (включително и патофизиологията) е тясно свързана с психологията като продукт на нервната и хормоналната дейност на организма. Недостигът на йод води до кретенизъм; отделянето на адреналин предизвиква страх и гняв; хормоните на половите жлези стимулират любовната лирика и сантименталните романи; химическите субстанции, приемани като допинг, въздействат не само на физическото, но и на психическото състояние на спортистите; наркотиците водят до израждането на цели народи и т.н. Закономерността на обществената форма на движение на материята у човека така се преплита с биологичната, биохимичната и биофизичната, че очевидно е необходимо те ясно да се разграничат.

Но, ако това разграничение е доста трудно, когато обектът на изследване е отделният човек, то става много по-лесно, когато приемем за единица системата от по-висш ранг — етноса, където неизбежните грешки в анализа взаимно се компенсират. Разбира се, непосилно е да опишем, а още повече да пресметнем пасионарността на хората през изминалите епохи. Но можем да обърнем нещата наопаки. Работата, извършвана от етническия колектив, е право пропорционална на равнището на пасионарно напрежение^[255].

Следователно, като пресметнем броя на събитията в историята на етноса, дори и с голямо приближение, ще получим резултата от изразходваната енергия, въз основа на който можем да съдим за първоначалния заряд от енергия, т.е. за равнището на пасионарност.

Деянията, продиктувани от пасионарността, лесно се различават от обикновените постъпки, извършвани под въздействието на общочовешкия инстинкт за (лично и видово) самосъхранение. Те са доста по-различни и от ответните акции, предизвикани от външните дразнители, например нахлуванията на чужди племена и народи. Всички тези реакции обикновено са краткотрайни и затова са безрезултатни. За пасионариите е характерно, че се посвещават на някоя цел, която понякога преследват през целия си живот. Това ни дава възможност да характеризираме всяка епоха от гледна точка на пасионарността. А когато характеризираме от тази гледна точка различните фази на етногенезиса на изучавания етнос, ще получим данните, които са ни нужни да построим с допустимото приближение кривата на пасионарното напрежение, а когато са налице множество подобни пресмятания за различни етноси, а още по-добре — за суперетносите, ще напипаме общата закономерност на етногенезиса.

Значи, за да достигнем до тази закономерност, трябва добре да познаваме историята на събитията, защото историята като наука за обществените отношения отразява не тази, а съвсем друга закономерност — закономерността на спонтанното развитие, присъщо на обществената форма на движение на материята.

Биха могли да възникнат съмнения доколко имаме право да противопоставяме идеята за самостоятелното развитие на обществената форма на движение на материята и концепцията за ексцеса и постепенно затихващото инерционно движение, което е присъщо на етногенезиса като вариация вътре във вида Homo sapiens. Изглежда, сякаш биологичните изменения на човека биха могли да настъпят без флуктуация на енергията на живото вещество в биосферата, без ефекта на пасионарното напрежение. Но в такъв случай оптималната степен на приспособяване към едни или други условия ще се превърне в задънена улица за всякакъв тип развитие, изход от която би била само тоталната гибел на популацията. Та нали, за да се преустрои физиологично и екологично, видът (или етносът) трябва да се откаже от създадените органи (или навици), т.е. да направи крачка назад, за да излезе от задънената улица и да намери нов път.

И обратно, възникването на мутации не зависи от условията на средата, с други думи, ексцесът въздейства насила на популацията, като принуждава изменената й част да търси пътища за намиране на изгубения рай — хомеостазиса, който още на Овидий е изглеждал като „златен век“^[256].

Схема на многовекторната етническа система

Тъй като няма и не може да има етногенезис без пасионарно напрежение, то можем да приемем, че пасионарността е онзи задължителен елемент на етногенезиса, който, образно казано, можем да извадим пред скоби и тогава вътре в тях ще останат локалните черги на съответните етноси. За да бъде откроена закономерността, е важна именно тази обща за всички процеси черта. Обаче никой никога не е виждал и няма да види непосредствено пасионарността като явление. Следователно, можем да я характеризираме само по проявите й. Но това не е най-трудното. Въпросът е как да отчетем и да разберем разнопосочните доминанти, породени от пасионарността на етноса.

Ако оприличим етноса на физическо тяло, на което действат няколко сили (вж. фиг. 1), то тогава сумата на тези сили ще бъде векторна:

F_Σ = F₁ + F₂ + F₃ + F₄ + F₅ ≠ 0

Реалният ефект на движение, който можем да наблюдаваме, не е равен на аритметичната сума F_Σ, а на векторната сума на тези сили, т.е. тялото ще се придвижи надясно и леко нагоре. Ако отстраним четири от съставните вектори — F₂, F₃, F₄, F₅ — то тялото ще получи по-голямо ускорение по посоката на F₁ т.е. ефектът от действието на вектора ще бъде по-силен, защото сега F₁ ще бъде по-голям от предишния F_Σ. Значи в дадения случай ускорението възниква за сметка на загубата на части от силата, а не на тяхното увеличаване, и по този начин резултатната сила е по-голяма, а следователно ефектът е по-забележим.

Действие на силите на физическото тяло (обобщена схема)

Нека се опитаме да поясним това с помощта на примери. В VIII–V в.пр.Хр. Елада кипяла от пасионарност. Триремите^[257] браздели Средиземно и Черно море, старогръцките колонии се разпрострели от Кавказ до Испания, а Йония и Велика Гърция (в Италия) станали гъсто населени метрополии. Обаче старогръцките градове държави не можели да координират своите сили, защото всеки от тях ценял своята самостоятелност повече от живота, а на подчинението се гледало като на робство. Даже при смъртната заплаха по време на похода на Ксеркс тесалийците и беотийците се сражавали на страната персите, но съвсем не забравяли, че са елини. Затова те пострадали жестоко, когато след битката при Платея атиняните и спартанците екзекутирали пленените гърци-персофили за измяна, а пощадили персите.

Но щом Пелопонеските войни и разрушаването на Тива обезкървили Елада, координацията на силите и походът на Александър срещу Персия станали възможни. Ареалът на елинизма се оказал много по-широк от ареала на елините, но тези успехи били постигнати за сметка на общото намаляване на пасионарното равнище в Елада. Тогава за водеща роля наред с Македония взели да претендират най-слабо развитите в културно и икономическо отношение области — Етолия и Ахайя. И не защото те станали по-силни, а защото отслабнали Атина, Тива и Спарта. С други думи, общата мощ на Елада като система намаляла, поради което тя станала лесна плячка на Рим. И въпреки че инерцията на някогашната потенциална мощ на елините стигнала римската аристокрация да бъде приобщена към гръцката култура, отслабването продължило дотогава, докато остатъкът от елините не се превърнал в ядро на византийските гърци, напълно преобразени от пасионарния тласък в I в.сл.Хр. Но това вече бил друг процес.

И така простите наблюдения, без да се вземат под внимание необходимите поправки, най-често водят до погрешни изводи. Намаляването на пасионарното напрежение ще бъде взето за възход, защото и в двата случая се вършат голямо количество дела; и малкото на брой „велики дела“ са еднакво характерни както за ниските, така и за относително високите равнища на пасионарност, защото във втория случай е възможно да се уравновесят разнопосочните сили и да настъпи временна стабилизация. Затова трябва да изследваме не отделни моменти от живота на етноса, а процеса като цяло. Тогава ще стане ясно дали пасионарността се увеличава или намалява.

Това, което не може да се разграничи и при най-грижливото изучаване на отделните индивиди, заради многото фактори, които определят поведението им, се откроява ясно при статистическото изучаване на проявите на големите колективи в историята на човечеството. Първо, несъществените фактори взаимно се компенсират; второ, историческите процеси се фиксират в абсолютно време, а биологичните и геологичните — в относително. Затова само историята може да „дари“ на естествените науки абсолютна хронология, като получи от тях в замяна способи за емпирично обобщение, след което се появява етнологията — науката, която обработва хуманитарните материали с методите на естествените науки.

Не се наемаме да съдим дали в основата на пасионарността стои единичен ген или комбинация от гени, рецесивен или доминантен е този признак и дали е свързан с нервната или с хормоналната дейност на организма? На тези въпроси нека да отговорят представителите на други науки. Нашата етнологична задача е изпълнена. Ние открихме, че освен общественото развитие на антропосферата съществува и биогеографско развитие, и вече знаем причината, която го предизвиква. Сега ни предстои да разгледаме същността на явлението пасионарност и връзката му с другите елементи на биосферата.

Пасионарната индукция

Пасионарността притежава много важно свойство — тя е заразителна. Това означава, че хармоничните (а в още по-голяма степен и импулсивните) хора, оказали се в непосредствена близост до пасионариите, започват да се държат така, сякаш те самите са пасионарии. Но веднага, щом се отдалечат достатъчно от пасионариите, те веднага възвръщат своя природен психоетнически поведенчески облик. Без да е подлагано на специално осмисляне, това обстоятелство е доста широко известно и се отчита преди всичко във военното дело. Там или подбират интуитивно пасионариите и формират от тях елитни, ударни части, или съзнателно ги разпръскват сред масата на мобилизираните, за да повдигат „воинския дух“. Във втория случай се смята, че двама-трима пасионарии са в състояние да повишат боеспособността на цяла рота. И това наистина е така.

В статията си „Кавалерията“ Фридрих Енгелс пише, че прекият насрещен сблъсък между две кавалерийски части е крайно рядък. Обикновено едната се връща в тила преди схватката, т.е. „моралният фактор, храбростта, тук се превръща в материална сила“, решаващ елемент в която е поривът (dash) [143, т. 14, с. 318], при който войникът цени победата (идеалната цел) повече от собствения си живот.

От само себе си се разбира, че психиката на отделните кавалеристи в полка е много различна, но въпреки това в боя полкът се държи като единно цяло — повече или по-малко пасионарно. Пасионарността на полка се изразява в това, че победата се цени повече от живота, а парадоксът е в това, че по-малко пасионарната воинска част загива, защото конницата с лекота покосява бягащите. Трябва да имаме предвид, че можем да „наелектризираме“ еднакво няколко стотици човека само по пътя на индукцията, т.е. всеки индивид трябва да попадне под въздействието на пасионарния заряд на друг индивид. Логично продължение на тази аналогия е хипотезата за пасионарното поле (по подобие на електромагнитното поле), което притежава съвсем други свойства на въздействие върху психологията на популацията в сравнение с въздействието върху индивидуалната психика на същите тези хора, взети по отделно.

И за разлика от теорията за „героя и тълпата“, тук същината не е в това, че героят ръководи воинската част, а в това, че понеже сред войниците има няколко пасионарии, които по нищо друго не се отличават от останалите, самата част придобива отбелязания от Енгелс порив, който понякога донася победата дори на бездарния пълководец. Например никой не се е опитвал да сравнява таланта на Леонтий Бенигсен, Пьотър Витгенщейн, Артър Уелингтън и Гебхарт фон Блюхер с таланта на Наполеон Бонапарт, но поривът на руските, английските и пруските войски в 1813–1814 г. бил по-силен, отколкото у френските новобранци, които били почти деца.

Изглежда, най-важното е това, че в подобни критични случаи обикновено е безполезно да се въздейства на съзнанието, т.е. на човешкия разум. Никакви доводи не помагат. Да си спомним за трагедията на Ханибал, задъхващ се в неравната война на прага на победата. След битката при Кана той имал нужда от малко подкрепление — отряд пехотинци — за да превземе Рим и по този начин да спаси Картаген. Доводите, на които се позовавали в Картагенския съвет на старейшините пратениците на Ханибал, били безупречни. Но, който не иска да слуша — не слуша, който не иска да разбере — не разбира. Старейшините на Картаген изпратили на пълководеца следния отговор: „Та ти побеждаваш, за какво ти е още войска?“ И така обрекли на гибел своите внуци.

А изобщо не можем да кажем, че картагенските управници били глупави или страхливи. Но Ханибал не бил сред тях да им повлияе. А когато той се върнал победен в родния си град, се оказало, че неговата популярност е толкова голяма, та могъщите му съперници били принудени да склонят глава пред него и само ултиматумът на Римския сенат принудил Ханибал да напусне родината си. Ханибал сам решил да пожертва себе си, защото разбирал, че всеки опит за съпротива е обречен.

И още един пример, този път от историята на литературата. На 8 юли 1880 г. на заседанието на Обществото на любителите на руската словесност реч за Пушкин произнесъл Фьодор Достоевски. По спомените на очевидци нейният успех бил грандиозен. Обаче тази реч не прави голямо впечатление, когато я четем днес. Тя не достига до висините на някои глави от „Братя Карамазови“. Очевидно личното присъствие на Достоевски значително е усилило въздействието на речта му пред зрителите.

Пасионарната индукция се проявява навсякъде. Това особено добре се вижда в наше време, когато любителите на музиката и театъра се тълпят пред входовете на Консерваторията или Московския художествен академичен театър (МХАТ). Те прекрасно разбират, че въздействието на същите пиеси, предавани по радиото или телевизията, изобщо не може да се сравнява с това, което те имат в залите на театъра. Този пример може и да е дребен в сравнение с явленията на етногенезиса, но закономерността е една и съща.

Ярък пример за пасионарна индукция е сражението при Арколския мост в 1796 г. Австрийската и френската армия били разделени от плитка, но тинеста река, над която минавал мост. Три пъти се хвърляли французите в атака, но били отблъсквани от австрийската картечна стрелба. Накрая, когато вече изглеждало, че войниците не могат да бъдат вдигнати на нова атака, генерал Наполеон Бонапарт грабнал знамето и се хвърлил напред, а след него като железни стружки, притеглени от магнит, поели по моста в колона френските гренадири. Първите редове отново били подкосени от картечните залпове, но следващите успели да достигнат до австрийските оръдия и да посекат артилеристите, след което френската армия се прехвърлила изцяло от другата страна на реката и битката била спечелена. Самият Наполеон оцелял само защото по време на атаката го блъснали от моста в реката.

Нека да анализираме този пример от нашата гледна точка. Армията, изпратена в Италия, била най-лошата от всички френски армии, действащи по това време на различните фронтове. Тя била съставена от мобилизирани селяни от многократно обезкървявания и прегазван от парижани юг на Франция^[258], които били лошо обучени и още по-лошо снабдени. Това били инертни хора без професионални воински навици. Интендантите в тази армия били заклети крадци и мнозина от тях Бонапарт разстрелял заради грабежите им още преди началото на похода. Следователно процентът на пасионарните индивиди бил нищожен, а срещу тях били изпратени най-добрите полкове на Хабсбургската монархия. И въпреки това в четирите големи сражения (при Лоди, Кастелеоне, Арколе и Риволи) французите надделели, тъй като в решаващия момент Наполеон успявал да им вдъхне (по-точно да внесе, т.е. да индуцира) пасионарност, което не можел да направи неговият съперник — генерал Йозеф Алвинци. А след известно време индуцираната пасионарност изчезнала и в три сражения (край реките Ада, Требия и при Нови в 1799 г.) Александър Суворов заличил успехите на французите в Италия. И изобщо не бива да прехвърляме вината за това на френските генерали Жан-Батист Журдан, Стефан Макдоналд и особено на Жан Моро. Те били отлични пълководци, но правели усилия, а не свръхусилия.

Затова пък Суворов, подобно на Бонапарт, можел да предаде своята излишна пасионарност не само на руските, но дори и на чуждестранните войници. Обаче на хофкригсрата^[259] Суворов не можел да въздейства, защото той заседавал във Виена, а за пасионарната индукция е необходима известна близост; на стотина километра тя вече не се усеща. И когато след неуспешната кампания в Швейцария и своето (макар и героично) отстъпление Суворов пристигнал във Виена и като влязъл в театъра, благословил присъстващите, никой не сметнал това за смешно или неуместно. Напротив, на Суворов били отдадени императорски почести, макар че щяло да бъде много по-полезно да не му бяха връзвали ръцете половин година по-рано.

Доста подробно се спряхме на тези случаи, за да не изброяваме купищата аналогични случки, защото всъщност цялата военна и политическа история на развиващите се етноси се състои от едни или други варианти на пасионарна индукция, чрез която се задвижват тълпите от хармонични индивиди.

Обаче тези варианти са разнообразни, като от решаващо значение е степента на етническа близост. Суворов можел чрез модуса на патриотизма да повдигне духа на руските войски в по-голяма степен, отколкото на унгарските, тиролските, хърватските и чешките войници, които също се намирали под неговото командване. Наполеон действал значително по-силно на французите, отколкото на вестфалците, саксонците, холандците и неаполитанците, което се видяло в кампанията от 1812–1813 г. Може да се каже, че резонансът на пасионарното възбуждане е толкова по-малък, колкото по-далеч един от друг са етносите на пасионарния и на хармоничния индивид, разбира се, при равни други условия. Това обстоятелство отново сближава проблема за пасионарността като признак с проблема за същността на етническата монолитност. Но нали резонансът, както и индукцията, са енергетични понятия. Доколко те са приложими при етноса?

Както видяхме преди малко, всеки процес на етногенезис започва героично, понякога със самопожертвувателни постъпки на малки групи хора (консорции), към които се присъединяват заобикалящите ги маси, при това съвсем искрено. Разбира се, някой човек може да е настроен скептично или просто да е егоист, но след като се включи във възникналата пред очите му система, неговото настроение вече няма голямо значение. Това общоизвестно явление обяснява пасионарната индукция и пасионарния резонанс, описани от нас. И те ни позволяват да разберем значението на органичните пасионарии, които се превръщат в „детонатор“ за хората, заразени от пасионарността. Без пасионариите останалите се разпръскват веднага щом изчезне генераторът на пасионарна индукция и се изчерпи инерцията на резонанса. А това обикновено става много бързо.

Начини за изгубване на пасионарността

И така, всеки етногенезис е повече или по-малко интензивна загуба на пасионарност на системата или с други думи, гибел на пасионариите и техните гени; това става най-вече по време на тежки войни, защото повечето пасионарии воини загиват млади, без да използват напълно възможностите си да предават своите качества на потомците.

Но най-интересното е, че пасионарното напрежение намалява не само по време на войни. Това би било лесно обяснимо с гибелта на индивидите, които твърде активно жертват живота си за благото на своя колектив. Но пасионарността все така неумолимо спада и по време на дълбок мир, при това даже по-бързо, отколкото в жестоки времена. А най-страшен за етноса е преходът от спокойно съществуване към отбрана под натиска на друг етнос; тогава, ако не загине, упадъкът на етноса е неизбежен и той никога не е безболезнен. Това явление не може да се обясни със социални причини или фактори, но ако разглеждаме повишената пасионарност като наследяван признак, всичко е ясно.

По време на войни жените ценят високо героите, отиващи на бой, благодарение на което, преди да загинат, те успяват да създадат потомство, далеч не винаги в законен брак. Децата израстват и продължават да вършат постъпки, подсказани от тяхната наследена биологична структура, дори без да познават своите бащи. И обратно, идеалът в мирните епохи е умереният и грижовен човек, а пасионариите трудно си намират място в живота. Именно такава картина рисува в „Урва“ Иван Гончаров^[260], където младата му героиня предпочита богатия земевладелец пред революционера и артиста.

Същата закономерност наблюдаваме и там, където семейството е полигамно, а жената изглежда безправна. Бързото размножаване на арабите в епохата на халифата и на османските турци ставало за сметка на полигамията. Но с жени за харемите се сдобивали в бой, издържали ги за сметка на военната плячка или с помощта на доходите от покорените страни. Даже женитбата за съплеменничка струвала доста скъпо, защото откупът трябвало да осигури семейството в случай, че жената остане вдовица. Затова недотам заможните чергарстващи бедуини се задоволявали с една жена, която имала право на развод, защото бракът не бил тайнство като в християнска Европа, а гражданско състояние. И така, мюсюлманският закон — шериатът — не възпрепятствал жената да си избира мъж по свой вкус, а вкусът се променял в зависимост от това дали на мода са храбреците, носещи плячка, или грижливите стопани, осигуряващи охолния живот вкъщи. И в двата случая — и на Запад, и на Изток — пасионариите ставали ненужни, а понякога пречели на обществото и умирали, без да оставят потомство. Те изчезвали от популацията незабележимо, докато етносът не бил разтърсван от външни удари, а когато това ставало, се оказвало, че загубата е невъзвратима. И тогава настъпвала фазата на обскурацията, т.е. на агонията. Значи имаме право да твърдим, че етническите процеси не са разновидност на социалните, макар постоянно да си взаимодействат с тях, което поражда многообразието на историческата география, където като във фокус се събират едните и другите.

И така, пасионарността не е просто „лоши наклонности“, а важен наследствен признак, който предизвиква появата на нови комбинации от етнически субстрати и ги преобразява в нови суперетнически системи. Сега знаем къде да търсим причината за нея — екологията и съзнателната дейност на отделните хора отпадат. Остава широката област на подсъзнанието, но не на индивидуалното, а на колективното, като продължителността на действие на инерцията на пасионарния тласък се измерва с векове. Следователно пасионарността е биологичен признак, а първоначалният тласък, който нарушава инерцията на покоя, е появата на поколение, което включва определен брой пасионарни индивиди. Със самия факт, че съществуват, те смущават обичайната обстановка, защото не могат да живеят с всекидневните грижи и без целите, по които се увличат. Потребността да се съпротивляват на обкръжението ги заставя да се обединяват и да действат съгласувано; така възниква първичната консорция, която бързо придобива едни или други социални форми, подсказани от равнището на общественото развитие през съответната епоха. При благоприятно стечение на обстоятелствата активността, породена от пасионарното напрежение, поставя консорцията в най-изгодно положение, докато разединените пасионарии не само в древността „или ги изгонвали от племето, или просто ги убивали“. [127, с. 721 Горе-долу така стоят нещата и в класовото общество. Пушкин е забелязал това, като е написал: „че само за посредствен ум достъпни сме всред светски шум“ [„Евгений Онегин“, гл. 8, IX (Прев. Младен Исаев)]

Правилно! Пасионариите са обречени. Но ако те загиваха винаги, без да успеят да сторят каквото и да било, то ние и досега щяхме да пренасяме в жертва младенци, да избиваме старците, да изяждаме телата на убитите врагове и да се опитваме да съсипем приятелите и роднините си с черна магия. Нямаше да ги има нито пирамидите, нито Пантеона, нито Америка щеше да бъде „открита“, нито щеше да бъде формулиран законът за земното притегляне и хората нямаше да летят в космоса. Обаче всичко това го има и то е започнало да се трупа още в палеолита. И днес на земята нямаше да живеят съвременните французи, англичани, руснаци и т.н., а шумерите, пиктите и другите народи, чиито имена отдавна са забравени.

Най-трагично загиват пасионариите в крайните фази на етногенезиса, когато те вече са малко и се губи взаимното разбиране между тях и филистерските маси. Така станало през 1203 г. във Византия. Малък отряд от кръстоносци — всичко на всичко 20 хил. души — се появил пред стените на Константинопол, за да постави на престола сина на сваления император. Гърците можели да им противопоставят 70 хил. воини, но те не се съпротивлявали и не изпратили помощ на варяжката дружина и на храбреците, които се биели на градските стени. Градът бил превзет два пъти — на 18 юни 1203 г. и на 12 април 1204 г. Втория път той бил страшно разрушен и разграбен. При щурма кръстоносците загубили… един рицар! И какво се случило? Пасионариите били убити по време на сражението, а останалите — в опожарените им домове. Страхливостта не носи спасение. А сили за съпротива имало. Жителите на Константинопол можели не само да оцелеят, но и да победят. И когато във войната се включила провинцията, тази победа била извоювана и Константинопол бил освободен, за да падне отново в 1453 г. при същите обстоятелства. И отново имало много хора, които спокойно се оставяли да бъдат убивани от победителите. Що за хора са били те?

Хармоничните индивиди

Колкото и да е голяма ролята на пасионариите в етногенезиса, техният брой в състава на етноса винаги е нищожен. Защото пасионарии в пълния смисъл на думата ние наричаме хората, у които този импулс е по-силен от индивидуалния и видовия инстинкт за самосъхранение. У преобладаващата част от нормалните хора тези два импулса са уравновесени и така се създава хармоничната личност, която е интелектуално пълноценна, работоспособна, сговорчива, но не свръхактивна. Освен това неудържимото желание да изгориш за другия, немислимо без пасионарната готовност да се пренесеш в жертва, е чуждо и неприятно на такива хора. Към това трябва да добавим, че и в развиващите се етноси по-голямата част от индивидите също притежават слаба пасионарност, както е в реликтовите етноси. Разликата е само в това, че в динамичните етноси има и действат пасионарии, които влагат излишната си енергия в развитието на своята система.

Обаче трябва да отбележим, че интензивното развитие невинаги е полезно за системата. Възможно е тя да „прегрее“, когато пасионарността излезе изпод контрола на разумната целесъобразност и от съзидателна се превърне в разрушителна сила. Тогава хармоничните индивиди се оказват спасители на своите етноси, но също до определени граници.

Хората с такава нагласа са изключително важен елемент в тялото на етноса. Те го възпроизвеждат, усмиряват изблиците на пасионарност, умножават материалните ценности по вече създадените образци. Те напълно могат да минат без пасионариите до момента, в който се появи външен враг. Така в Исландия потомците на викингите постепенно изгубили своята пасионарност. В XII в. те прекратили походите през моретата и океаните, в XIII в. изоставили кървавите разправи между семействата, а когато в 1627 г. на острова слезли алжирски пирати, те не срещнали никаква съпротива. Исландците позволили да изгорят домовете им, да изнасилят жените им, да откарат децата им в робство, но не се решили да грабнат оръжието. [За подробности вж. 195, с. 11]

Да допуснем, че в конкретния случай можем да намерим и други обяснения. Алжирските пирати били професионални главорези; вероятно са налетели внезапно и са предизвикали паника; исландците не можели да разчитат на помощ от метрополията — Дания, която била въвлечена по това време в Тридесетгодишната война и търпяла поражение… И накрая, съгласно нашата идея пасионарното напрежение на исландците трябвало да намалява и по-нататък. А дали е станало така? Нека да погледнем Исландия два века по-късно.

През 1809 г. в Рейкявик имало датски гарнизон, състоящ се от трийсет войници, един капитан и губернатора, който имал красива дъщеря. През юни същата година на рейда се появил двумачтов военен кораб, плаващ под черен флаг, който поискал градът да се предаде. Датският офицер открил огън, но бил ранен от снаряд, изстрелян от кораба, и войниците свалили оръжието. Пиратите слезли на брега и се оказало, че се предвождат от исландец^[261]. По-рано той бил добре известен като часовникаря Юрген Юргенсон, а сега станал пират. И както станало ясно, този негодник бил влюбен в дъщерята на губернатора и я поискал за себе си, а на своите пирати разрешил да ограбят жителите на града, като се обявил за крал на Исландия. За щастие, по това време девойката била тежко болна. Ама и исландците били едни! Не оказали никаква съпротива на шепа бандити. Хиляди потомци на „браздящите моретата“ завоеватели на Англия, Нормандия и Винланд^[262] покорно търпели безобразията на няколко десетки разбойници, не се съпротивлявали и дори не бягали да се спасят. И срещу тях се изправили не свирепи маври, които си съперничели с кралските флоти на Испания и Франция, а шайка от най-долната измет на пристанищата в Северно море. И ако това не е спадане на пасионарността?

Обаче не трябва да отъждествяваме мнозинството с всички. Отделни хора не загубили самообладание. Макар че не им било по силите да разколебаят всеобщия страх и безпомощността, те можели да опазят себе си. Сред тях се оказал и годеникът на прекрасната датчанка; той се спасил на рибарска лодка и, като се натъкнал в океана на английска фрегата, помолил за помощ. Англичаните бързо се отправили към Рейкявик, под заплахата от корабните оръдия принудили пиратите да се предадат и ги оковали във вериги, а губернаторът и дъщеря му били освободени.

Предводителят на разбойниците бил съден от английски съд и оправдан, защото не бил засегнал интересите на поданиците на Великобритания. [199] А след шестседмично пребиваване под властта на краля-пират исландците се върнали към обичайния си начин на живот, на който единствено били способни като хармонични и цивилизовани хора, безвредни за другите, освен за самите себе си. Защото повишената беззащитност невинаги допринася за процъфтяването на етноса.

„Скитниците“, „странстващите войници“ и „дегенератите“

Накрая, в състава на етноса почти винаги има хора с „отрицателна“ пасионарност. С други думи, постъпките на тази категория хора се управляват от импулси, чийто вектор е противоположен на пасионарното напрежение.

Исландците поне не загубили способността си да работят, за да изхранват семействата си, а също и да опазват своите източници на живот — местата за лов на херинга, колониите на гагите, където събирали техния пух^[263], а също и малките ливади сред чукарите, потребни за изхранването на млечните стада. Но субетническите образувания в урбанистичните агломерации от древността били много по-зле. Деморализираните потомци на римските граждани, които загубили своите парцели земя за обработване, се струпали през I в. в Рим. Те се тъпчели като сардели в стаичките на пететажни здания, дишали зловонията на „клоаката“ — тясното дере, по което спускали нечистотиите в река Тибър, пиели вино от вредните оловни съдове, но упорито и нагло настоявали пред управниците за „хляб и зрелища“. И се налагало да им ги дават, защото тези субпасионарни тълпи можели да подкрепят всеки пасионарен авантюрист, желаещ да направи преврат, ако той им обещаел допълнителна дажба хляб и по-изискано представление в цирка. А да се защитават от враговете те не умеели и не искали да могат, защото изучаването на военното дело било трудна работа. По собствената си непоклатима логика субпасионарият смята, че никой не може да предвиди бъдещето, защото той — получателят на дажбата хляб и зрителят на цирковото представление — не е способен да прави прогнози, основани на вероятностите. Поради тази причина той дели получаваната информация на два вида — приятна и неприятна. Носителите на неприятна информация той смята за свои лични врагове и се разправя с тях при всеки удобен случай.

В резултат от това Аларих превзел Рим (в 410 г.), като готите били по-малобройни от боеспособните и военно задължените лица в чертите на града, да не говорим за цяла Италия. И даже този позор не научил на нищо римляните. Готите се отнесли снизходително с победените и си отишли. Това дало повод за поредното самоуспокоение.

Ала когато вандалът Гензерих превзел Рим (в 455 г.) с довода, че отмъщава за разрушаването на Картаген, той с лекота изклал повечето субпасионарии, които за разлика от хармоничните и безвредни исландци никой не пожелал да спаси. След вандалския погром Рим повече не се оправил. Но някак си на човек не му е жал за него.

По-късно в аналогично положение се оказал Багдад, който не бил завладян от варвари, а от закупените от халифа тюркски роби — гулямите^[264] В IX в. арабските воини били на изчезване. Техните потомци предпочитали да търгуват по пазарите и да си чешат езиците зад сергиите. За охраната на халифа, а понякога и на границите на халифата били нужни професионални воини.

И какво станало? Купили ги в степите на Средна Азия и пустините на Нубия. Те се оказали единствената реална сила в Багдад и започнали да сменят халифите както им скимне. А населението на огромния град ридаело, ругаело и остроумничело, но предпочитало да живее без да работи и да умира, паднало на колене, но да не се защитава.

Ето до такива последствия и до съответната смяна на идеала води загубата на пасионарно напрежение в системата. Девизът „Живей за себе си!“ е лекият път към жестоката гибел.

Пасионарността на отделния човек е свързана с всякакви способности — големи, малки, средни; тя не зависи от външните въздействия, а е черта от биологичната структура на дадения човек; тя няма отношение към етичните норми и с еднаква лекота поражда подвизи и престъпления, съзидание и разрушение, добро и зло, но не и равнодушие; и тя не прави човека „герой“, предводител на „тълпата“, защото повечето пасионарии са именно в състава на „тълпата“, като определят нейната потентност и степента й на активност в един или друг момент.

В историята групата на субпасионариите е представена най-ярко от „скитниците“ и професионалните наемни войници (ландскнехтите). Те не променят света и не го опазват, а съществуват за негова сметка. Заради своята подвижност те често играят важна роля в съдбата на етносите, като заедно с пасионариите извършват преврати или предприемат завоевателни походи.

Но ако пасионариите могат да се изявяват без субпасионариите, то субпасионариите без пасионариите са никой. Те са способни както на просия, така и на грабежи, жертва на които стават носителите на нулева пасионарност, т.е. основната маса от населението. Но тогава „скитниците“ са обречени — тях ги преследват и ги унищожават. Но те се появяват във всяко поколение.

Градациите на пасионарността

Съществува изкушението да сравняваме пасионариите с „героите“ и предводителите на „тълпата“, а „скитниците-наемници“ да обявяваме за „водени“, но всъщност механизмът на историческото действие не е толкова прост. С изключение на основателите на династиите испанските Хабсбурги и френските Бурбони били посредствени хора, също както и по-голямата част от техните придворни, сред които от време на време се появявали авантюристи-министри от рода на Никола Фуке и Джон Лоу или Мануел Годой. Но всевъзможни идалго и шевалие, презокеански търговци и корсари, мисионери и конкистадори, хуманисти и художници — всички те създавали такова вътрешно напрежение, че ако изобразим политиката на Испания през XVI в. и на Франция през XVI–XVII в. като съставляваща на етногенетичния процес, тя ще отразява високата пасионарност на тези етноси.

Затова, въпреки че пасионариите често възглавяват народните движения, по-правилно е да ги наречем не „предвождащи“, а „тласкащи“, защото ако достатъчен брой от тях не умрат в неизвестност, не би било възможно да се наруши традицията, т.е. инерцията на масите. И за това става дума в старата испанска балада:

За Оливиеро песни пеят, за Роландо също,

а за храбреца Суракин мълчат.

Възпяват в песни Роландо, възпяват Оливиеро,

а къде е Суракин, лудетината кабалеро.

И така, отбелязахме три градации в спадащата пасионарност, макар че в случай на необходимост това деление може да бъде по-подробно. Затова е правилно да наречем третия характерологичен тип „субпасионарии“. Но най-важното е да не смесваме описаните типове с класовите или съсловните подразделения. Всяко от тях включва в себе си и трите типа, но в различни съчетания и с различни доминанти. Промяната на тяхното съотношение — както численото, така и векторното — вътре в етноса се определя от процеса на етногенезиса.

Тази теза е толкова важна, че ще илюстрираме понятието пасионарност допълнително, като използваме за по-голяма нагледност вече не историческите, а литературните характеристики от съчиненията на Александър Сергеевич Пушкин, който плътно се е приближил до този проблем.

Типични пасионарии, но никакви „герои“, нито пък „предводители“ са: Скъперникът рицар, обзет от алчност; Дон Жуан, устремил се към любовни завоевания заради самите завоевания; Салиери, убил от завист Моцарт, и Алеко, който пък от ревност прерязал гърлото на Земфира.^[265] Като пасионарии и предводители, макар и не герои, Пушкин ни представя Мазепа и Пугачов (които са твърде далеч от историческите си прототипове), а като герои, но не и пасионарии — Гриньов и Машенка Миронова, рискуващи живота си заради дълга.^[266] Образец на пасионарий и герой, макар и крал, а не предводител, е Карл XII, „любовник на войнската слава, за шлема захвърлил короната“^[267], т.е. пренесъл интересите на своята страна в жертва на тщеславието си. На него е противопоставен Петър I — хармонична личност, която изпълнява своя дълг към Русия и е много по-силна от Карл XII, робуващ на собствените си капризи. Така вижда тези образи Пушкин и тълкуванието му е близко до действителността, защото с изключение на някои лични черти — раздразнителността, детинската жестокост и др. — Петър приличал на баща си, т.е. бил човек на своето време и продължавал една от линиите на руската културна традиция — сближаването с Европа, зародила се през XVII в. по времето на цар Михаил Фьодорович. Същевременно Петър бил обкръжен от пасионарии като Александър Меншиков, Фьодор Ромодановски, Александър Кикин, но те не били нито предводители, нито герои. Нито според Пушкин, нито наистина. Затова оприличаването на пасионариите с предводителите е безплоден опит описанието на един от поведенческите признаци да се сведе до добре познатата банална и отдавна отхвърлена теория.

И не по-малко абсурдна е другата, обратна гледна точка, свеждаща всички мотиви за постъпките на най-различни хора до стремежа към лична изгода, като под такава изгода се разбират само парите и еквивалентните на тях ценности. Тази вулгарна позиция на субпасионарния еснаф често ни се представя за материализъм, с който тя в действителност няма нищо общо. Всеки филистер обикновено е лишен от въображение.

Той не може и не иска да си представи, че има хора, които не приличат на него, че те имат други идеали и се стремят към други цели, а не към парите. Концепцията за непосредствената изгода никога не е била точно формулирана, защото тогава щеше да излезе наяве нейната абсурдност, но като подразбираща се от само себе си тя присъства в разсъжденията при всеки повод и дори в някои научни теории, поради което се налага да й обръщаме внимание.

Ханибал и Картаген

А сега да разгледаме от наша гледна точка поведението на Ханибал по време на Втората пуническа война. Фамилията Барка била една от най-богатите в Картаген. Бащата на Ханибал — Хамилкар Барка — увеличил своите богатства, като завладял Нумидия и Испания, където синът му Ханибал фактически бил цар. Войната с Рим не носела никакви изгоди на Ханибал. Напротив, рискът бил изключително голям. От гледна точка на неговите лични интереси тази война не му била нужна, но тя била неизбежна за родината му — Картаген. Ако някоя заблудена стрела попаднела в гърдите на картагенския пълководец, никаква военна плячка не можела да компенсира неговата смърт, още повече че той си имал достатъчно пари. Но може би той следвал волята на своите съграждани? Не, те не го молели да воюва, в решаващия момент не му изпратили подкрепление и го ненавиждали с цялата страст, на която е способен еснафът, чувстващ, че трябва да направи нещо не за себе си, а за общото благо. В такива случаи субпасионарият тутакси започва да търси повод, който ще му позволи да се измъкне от всякакви задължения. Естествено, това не е проницателна постъпка, но нали хората невинаги са предвидливи и така се стига до гибелни последствия. Накратко казано, заради личната си изгода Ханибал трябвало да си седи в своя Хадес и да се забавлява; картагенските старейшини били длъжни с всички сили да подкрепят своя пълководец; нумидийските конници трябвало да дезертират, за да не загиват за омразните финикийски завоеватели; испанските стрелци с прашки пък трябвало да въстанат и да си върнат свободата. А станало точно обратното! И заради случилото се изчезнала богатата пуническа литература на Картаген. Били разорани, а сетне изоставени долините в клисурите на Атлас, защото върху тази страна се стоварило задължението да снабдява със зърно милионния град Рим. Като се спасявали от жестоките римляни, свободолюбивите бербери се оттеглили на юг и стадата им изпотъпкали все още зеленеещите равнини на Западна Сахара, която започнала да се превръща в каменна пустиня. Та нали по времето на Ханибал в Северна Сахара течали реки, бродели слонове, пасели коне, а след две хиляди години благодарение на антропогенното въздействие на римските и арабските завоеватели цялата тази богата фауна била заменена от един-едничък вид — камилата.

Но ако искаме да открием причината за тези грандиозни изменения в етнографията и физическата география, то е ясно едно: върху пасионарността на фамилията Барка се стоварило тежкото бреме на субпасионарността на картагенските филистери. Именно заради нея отначало била изгубена войната, после се стигнало до масовата гибел зад стените на обсадения Картаген, вследствие на това римляните покорили Нумидия, след което последвало унищожаването на ландшафта.

А можело ли да бъде иначе? Естествено! Ако Ханибал беше получил своевременно помощ, щеше да разруши Рим, да освободи самнитите и цизалпийските гали, да спре прекомерната изкуствена урбанизация и по този начин да съхрани буковите и дъбовите гори на Апенините, лозовите насаждения край Капуа и Тарент (Таранто), етруските градове в долината на река Арно. За дълго време щяха да бъдат спасени богатствата на Галия и съкровищата на изкуството в Древна Гърция, но нямаше да го има Апиевият път^[268], нито баните на Каракала^[269], нито латинският език в училищата от идните епохи. Но развитието на производствените отношения и в този случай щеше да върви по своя път. На мястото на изживялото времето си антично робовладелство пак щеше да дойде феодализмът — било малко по-рано или малко по-късно. Пасионарните изблици и спадове не влияят на социалното развитие на човечеството, ако под това разбираме смяната на обществено-икономическите формации. Пък и наистина може ли емоцията да променя каквото и да било в стихията на съзнанието — разума? И сега ще видим защо това е така.

Пламък и пепел

Сега можем да кажем, че „началният момент“ на етногенезиса настъпва, когато в популацията внезапно се появят известен брой пасионарии и субпасионарии; във фазата на подема броят на пасионариите индивиди бързо нараства в резултат или на размножаване, или на инкорпориране; в акматичната фаза пасионариите достигат максималния си брой; във фазата на упадъка техният брой рязко намалява и те са изместени от субпасионариите; в инерционната фаза остатъкът на пасионариите бавно се стопява; във фазата на обскурация пасионариите почти напълно са изместени от субпасионариите, които заради специфичната особеност на своята нагласа или погубват етноса като цяло, или не успяват да го затрият до нахлуването на чужденци отвън. Във втория случай етносът се запазва като реликтов, съставен от хармонични индивиди, които влизат в биоценозата на населявания от тях регион като върховно, крайно звено.

Тази вътрешноетническа еволюция са преживели всички етноси, които ние смятаме за примитивни само защото техните премеждия не са записани и тънат в мъгла от векове. Но същото нещо наблюдаваме и в историята, като това особено ясно може да се проследи в субетническите цялости например на сибирските казаци.

В XIV в. потомците на порусначените хазари сменили руското си име „бродници“ с тюркското „казаци“. В XV–XVI в. те се превърнали в страшилище за степните ногаи и, като пренесли войната в Сибир, догонили и убили техния последен хан Кучум. Като получили подкрепата на правителството в Москва, за един век те пребродили Сибир до Тихия океан. И тъй като се нуждаели от попълнения, с желание приемали в своите отряди великоруси, но винаги правели разлика между тях и себе си. Всички тях, заедно, е прието да ги наричаме първооткриватели на нови земи (землепроходци).

През XVII в. руските първооткриватели на нови земи били опърничави, жестоки и неотстъпчиви хора. Те не се страхували нито от началството, нито от суровата северна природа. От 1632 г., когато стотникът Пьотър Бекетов основал зимовището на река Лена, до 1650 г., т.е. до Анадирския поход на казака Семьон Мотора, те пребродили целия Североизточен Сибир и успели да съберат данък (ясак) под формата на самурени кожи на стойност, не по-малка от стойността на американското злато, събрано от конкистадорите. „Казаците-завоеватели били безумно смели и инициативата им извирала като стихия. Те облагали с данък племе подир племе, а понякога се спускали в Ледовитото море на своите кочове^[270], скалъпени от грубо издялани дъски със стърчащи корени, сякаш специално направени за корабокрушения. Но още в края на XVII в. техният характер започнал да се променя и вместо да предприемат походи, те започнали да изпращат формални отговори: «Корабите ни са слаби, а ветрилата — малки. А да правим големи кораби, както едно време, не умеем.» През XVIII в. руското население в Северен Сибир сякаш изкристализирало. Инициативата и активността изчезнали безследно, а храбростта се превърнала в плахост.“ [30, с. 20-21] Накрая, в XIX в. потомците на казаците претърпели поражение от чукчите и станали крепостни на държавата, безправни роби на всеки чиновник, изпратен на север за наказание, че на юг не си е гледал работата както трябва. Тъй като по същия начин и в същите хронологични граници загубили своята пасионарност потомците на испанските конкистадори, на френските колонисти в Канада (с изключение на тази част от тях, която се смесила с индианците), на португалските и арабските търговци в басейна на Индийския океан, а през по-отдавнашните епохи същата съдба сполетяла и потомците на викингите и елините, то можем да приемем, че описаният процес е закономерен. Когато изгасне пламъкът на изразходваната пасионарна енергия отначало остава гореща пепел, после тя става студена и сива.

На пръв поглед между такива явления като алчността на конкистадорите, гордостта на Александър Македонски, тщеславието на Сула и страстната убеденост на Ян Хус няма нищо общо. Външно е така. Но дълбоко в същината и на тях, и на много други подобни явления е пасионарността. И ето защо. Във всички описани примери се подчертаваше, че признакът на пасионарност или импулсът за изключителна активност е бил характерен за популацията, а не само за отделната личност. Това, че съсредоточихме вниманието си върху личностите, беше повествователен похват, за да можем по-отчетливо да обрисуваме самия признак. В действителност процесите са по-сложни, но не чак до такава степен, че да е трудно да ги анализираме, като използваме определена система и последователно я прилагаме.

Отначало може да ви се стори, че колкото е по-висока пасионарността на личността или системата, толкова по-богат е творческият живот на обществените групи и по-великолепна е културата на етноса. И тъй като епохата на Възраждането в Италия изобилства от таланти, бихме могли да я разглеждаме като акматичната фаза в етногенезиса. Но всъщност през XV в. италианският етнос преживявал тежък период — фазата на упадък. В Милано утвърдили властта си кондотиерите^[271] Висконти и Сфорца, във Флоренция — Медичите, в Рим папата откровено практикувал непотизъм и симония (облагодетелствал роднини и продавал църковни длъжности), в Неапол и Сицилия управлявали испанците, които били груби, войнствени и твърде далеч от хуманизма.

Повсеместно взели да изчезват традициите на градските републики, патриотизмът и доблестта, които някога позволили на италианците да се освободят от жестоката власт на немските императори. И на фона на всеобщото загниване избуяли такива цветя на изкуството и науката като творчеството на художниците Беато Анджелико и Сандро Ботичели, и на хуманистите Джовани Понтано, Лоренцо Вала, Марсилио Фичино и Джовани Пико дела Мирандола.

Но „Зрялото (Високото) Възраждане“ (първата половина на XVI в.), ознаменувано е имената на Леонардо да Винчи, Рафаел Санцио, Микеланджело Буонароти, Тициан Вечелио, Лудовико Ариосто и Николо Макиавели, протекло на фона на поредица от войни между Испания и Франция, в които Италия не била участничка, а арена на борещите се хищници. Тези войни започнали с нахлуването на французите на Апенините през 1494 г. и до 1525 г. Франция претендирала за властта в Италия. Победителят — император Карл V^[272] — след като надделял над французите при Павия, бил принуден да хвърли армията си за потушаването на италианската съпротива, което станало в 1527 г. с варварския погром на Рим.

Не, не може да се каже, че италианците не са правили опити да се избавят от своите тирани, за което понякога използвали и появата на чуждестранни войски. Така в 1494 г. при приближаването на французите към Флоренция била свалена фамилията Медичи и властта преминала в ръцете на доминиканския монах Джироламо Савонарола. Но не станало по-леко дори и след гибелта на Савонарола в 1498 г. Отново създадената република се оказала напълно безсилна и в 1512 г. фамилията Медичи възстановила властта си. Втори опит за възраждането на републиката бил направен с участието на великия художник Микеланджело в 1527 г., но той бил потушен от императорските войски в 1530 г. „Героичното време на Флоренция завършило и с него свършила и културата на италианското Възраждане.“ [61, с. 125-152]

През втората половина на XVI в. Италия се оказала в сферата на влияние на Испания. Приетите на Тридентския събор^[273] в 1563 г. принципи на Контрареформацията (които по същество поставили основите на новия католицизъм) срещнали в Италия не съпротивата на народа, а разединените протести на интелектуалците. С тях католическата реакция се справила лесно.

След изгарянето на Джордано Бруно, заточаването на Томазо Кампанела и отричането от думите си на Галилео Галилей настъпил пълен упадък, който продължил около 150 години. [174, с. 153-191] Пасионарността на Италия пресъхнала. Как да си обясним, че пасионарният и творческият „разцвет“ не съвпаднали?

Слаба, но истинска пасионарност

Явно, освен описаните ярки примери, трябва да съществуват и не толкова изразителни варианти, при които пасионариите не отиват на кладата или на барикадата (Ян Хус и Сула), но правят големи жертви в името на поставената цел. Творческото изгаряне на Николай Гогол и Фьодор Достоевски, доброволният аскетизъм на Исак Нютон, духовната покруса на Михаил Врубел и Модест Мусоргски — това също са примери на проявление на пасионарността, защото подвигът в науката или изкуството изисква готовност за жертви, също както и подвигът на „прякото действие“^[274]. В процесите на етногенезиса учените и артистите също играят важна роля, макар и различна от тази на политическите дейци. Те придават на своя етнос специфични багри, като по този начин го отделят от останалите етноси, или способстват за междуетническото общуване, благодарение на което възникват суперетническите цялости и култури. Към пасионариите, макар и с по-малко напрежение, спадат и безименните строители на готическите катедрали, древните руски архитекти и строители, съчинителите на приказки и т.н., които са избрали тези трудни професии по вътрешно убеждение. Естествено, към тях принадлежат и талантливите летописци, които попадат в този раздел според приетата от нас класификация.

Нека сега да се спрем на относително слабите, но творчески степени на пасионарно напрежение на системата. Те са две. Едната е от подема до „прегряването“ на системата, което ще наричаме „акматична фаза“, а втората ознаменува прехода от упадък към фазата, която ние наричаме „инерционна“. Образно казано, и двете степени се намират в гънките на кривата (от страна на растежа и от страна на спада) на пасионарността на етническата система, като дори при спада системата все още е твърде далеч от пълната загуба на напрежение. При сравнително ниското равнище на пасионарност стереотипът на поведение и изискванията на обществото към човека не са такива, че неусетно за него да го тласнат към доброволна смърт в името на избраната от самия него идеална или дори илюзорна цел. Но наличното пасионарно напрежение в етноса през този период е достатъчно човекът да се стреми към споменатите цели и поне малко да променя обкръжаващата го действителност. И тогава, ако човек е надарен със съответните способности, той се отдава на науката или изкуството, за да убеждава и да очарова съвременниците си.

И стиховете, и картините, и театралните представления въздействат на възприятията и променят хората, като не обсъждаме дали е за добро, или за лошо. Ако човек не притежава такива способности, той натрупва богатство, прави служебна кариера и т.н. Историческите епохи, в които господства това сравнително ниско равнище на пасионарност, се разглеждат като разцвет на културата, но след тях винаги следва един от двата възможни жестоки периода — или при подема на пасионарността настъпва описаното „прегряване“, или при нейното бавно спадане настъпва упадък. Така Възраждането (XIV–XV в.) се сменило от Реформацията (XVI–XVII в.), а след ужасите на Тридесетгодишната война, на хугенотските войни и драгонадите, а също и след безчинствата на „кръглоглавите“^[275] на Кромуел, които (по думите на Енгелс) съчетали в едно Робеспиер и Наполеон, настъпил относително спокойният период на XVII в., приличащ на Възраждането по своето равнище на пасионарност, но не и по нейния вектор. Отначало равнището се покачвало, а после — след катаклизма — спаднало. Това значи, че процентът на пасионариите намалял, а на тяхното място дошли хора, които предпочитали безопасността пред риска, натрупването пред бързия успех, спокойния и охолен живот пред приключенията. Те не били нито по-лоши, нито по-добри от пасионариите; те били просто други хора.

Този процес никога и никъде не бил зафиксиран от писмените източници, защото той е очевиден само при най-широко сравнение на характеристиките на епохите и страните. Затова той може да бъде описан само със средствата на етнологията и в рамките на етническата история. Може ли да се каже, че по-малко горещите пасионарии — художниците, поетите, учените, ветераните и т.н. — не играят роля при етногенезиса, или че тяхната роля е по-малка, отколкото на пълководците, конкистадорите, ересиарсите или демагозите? Не, тя не е по-малка, а е друга. Вече показахме, че дори личността с голямо пасионарно напрежение не може да направи нищо, ако останалите членове на етноса не откликнат. А именно изкуството е инструментът за създаването на съответната настройка; то заставя сърцата на хората да бият в съзвучие. И затова можем да твърдим, че Данте Алигиери и Микеланджело Буонароти са допринесли за интеграцията на италианския етнос не по-малко от Чезаре Борджия и Николо Макиавели. И ненапразно древните гърци четели Омир и Хезиод наравно с Ликург и Солон, а древните перси даже предпочитали Заратустра пред Дарий I Хистасп. Докато пасионарността изпълва етноса в различни дози, има развитие, което се проявява в творческите достижения, но доколкото не може да има поет без читател, учен без учител и ученик, пророк без паство, пълководец без офицери и войници, механизмът на развитие не се крие в тези или онези личности, а в системната цялост на етноса, притежаващ в една или друга степен пасионарно напрежение.

Членовете на персистентните етноси притежават много достойнства, които винаги се отбелязват и особено се ценят от съседите и пътешествениците, възхваляващи „новооткритите“ индианци, полинезийци, ескимоси, тангути, евенки и айни^[276]. Анатомично и физиологично те са пълноценни хора, напълно приспособени към ландшафта на своя ареал, но пасионарното напрежение у тях е толкова малко, че процесът на развитие на етносите затихва. Даже когато сред тях случайно се роди пасионарна особа, тя търси поле за изява не в родината си, а у съседите. Например в XV–XVIII в. албанците правели кариера или във Венеция, или в Истанбул. Още по-ниска е пасионарността у съвременните бушмени, веди^[277], гонди^[278] и потомците на маите в Юкатан. А по-нататък следва апатията, т.е. израждането и гибелта на етноса, но това е само теоретична екстраполация, защото на практика съседите успяват да се справят с отслабващия етнос преди той да загине.

От казаното произтича, че най-тежкият период в живота на етноса е упадъкът или преходът от акматичната фаза на гореща пасионарност към разумния стопански живот във фазата на инерцията, а след това към безмълвното спокойствие на хомеостазиса. Целите и задачите продължават да са същите, но силите напускат етноса. Процентът на хармоничните и субпасионарните хора расте, като понижава, а понякога направо зачерква усилията на творците и патриотите, които започват да наричат „фанатици“.

Именно липсата на вътрешна поддръжка от „своите“ е причината етносите да стават жертва на малобройни, но пасионарни противници. „Страхувай се от равнодушните“ е казал пред лицето на смъртта писателят^[279] в XX в.

Вече стана дума, че гибелта на етноса както по пътя на физическото изтребление, така и по пътя на асимилацията се предшества от опростяване на вътрешната му структура и обедняване на стереотипа на поведение. Като унищожава екстремалните индивиди в своята среда, посредствеността лишава колектива от необходимата резистентност, в резултат от което и самата тя става жертва на съседите с изключение на онези редки случаи, когато планините или пустините служат за последно убежище на реликта-изолат. Между филогенезиса и етногенезиса има известна, макар и не пълна аналогия, докато прогресивното социално развитие се подчинява на съвсем други закономерности, описани в теорията на историческия материализъм е изчерпателна пълнота.

Незаконородените

Ако процесът на загуба на пасионарността като екстремален признак протичаше извън социалните условия, то той щеше да бъде бърз, нагледен и практически безрезултатен. Но сложните сблъсъци на етническата история и постоянното взаимодействие с обществено-икономическите процеси донякъде забулват ролята и значението на загубата на пасионарност. Затова да се върнем отново към историята и да се спрем на пример от такава епоха, която е добре изучена, за да избегнем недоразуменията, предизвиквани от липсата на достатъчно материал.

Западноевропейските пасионарии ставали жертва на тропическата треска (защото от Западна и Източна Индия^[280] рядко някой се връщал) и на сифилиса, защото преболедувалите го нямали пълноценно потомство. Сифилисът поразявал хората избирателно. Най-много от него страдали моряците и войниците, които в онези времена били или доброволци (т.е. пасионарии), или „странстващи войници“ (т.е. субпасионарии). Инертната част от населението в градовете и селата била по-малко измъчвана от тия две злини, така че пасионарното напрежение на системата спадало. Обаче този процес протичал по-бавно, отколкото можело да се очаква. Имало едно обстоятелство, което възпрепятствало понижаването на пасионарността.

Работата е там, че преди да загинат на война, пасионариите успявали да разпръснат своя генофонд сред популацията по пътя на случайните връзки. Жаждата за действие, която тласкала юношите към кървавата сеч, предизвиквала възторга на връстничките им и те го изразявали по достъпния за тях начин.

А в епохите на високо пасионарно напрежение общественото мнение не осъждало твърде строго девиците за това тяхно благодеяние; престореното благочестие се появявало, когато пасионарността започвала да изстива.

Думата „копеле“ в средните векове не била оскърбителна. Конетабълът^[281] на Франция при Шарл VII — Дюноа — се наричал копелето-принц^[282]. И такива като него имало много. По време на Стогодишната война извънбрачните синове на аристократите и девойките от еснафското съсловие в качеството си на предводители на „странстващите войници“, т.е. на субпасионариите, които формирали „белите отряди“, завоювали за себе си рицарски почести и имения. Тези отряди „се състояли от бедни, но непреклонни и смели хора, които търсели единствено собствената изгода както в своята страна, така и извън нейните граници“. [18, т. VI, с. 347] През 1431 г. във войната за Лотарингия бургундският херцог Филип III Добрия наел на служба незаконородените Д’Юмиер, дьо Бримен, дьо Ньовил и Робен Ловния надзирател — извънбрачно дете от рода Шиндерханес. Тези хора донесли победата на Филип. [18, т. VI, с. 348]

Още по-просто било на Изток. Арабите, турците и монголите, които практикували полигамията, смятали за „законни“ всички свои потомци, дори децата от пленничките. Разликата между децата от първата жена и от любовниците се вземали под внимание само при наследяване на престола, но за по-голямата част от населението този въпрос не бил съществен. Жените притежават същите способности да пренасят гените, както и мъжете, и са точно толкова пасионарни. Затова размиването на първичния генофонд в харемите създавало вариации на равнището на пасионарно напрежение в етносоциалните системи по-безболезнено, отколкото в Европа.

Този стереотип на поведение превръщал признака на пасионарността в блуждаещ. Така се развенчава възгледът, че пасионарността е присъща на определена класа. Дори ако някое случайно стечение на обстоятелствата може да породи такова съответствие, то още в следващото поколение то ще бъде нарушено (дори ако действа нравствената полиция) с появата на така наречените „незаконни“ деца, които ще се окажат в състава на други социални групи и ще се държат в съответствие с равнището на своята пасионарност, наследена от фактическите, а не от юридическите си предци.

Например до XVII в. аристокрацията във Франция не била затворена каста. Фактически аристократ можел да стане всеки енергичен човек, постъпил на служба при краля. С указ на кардинал Ришельо били внесени известни ограничения — след хугенотските войни при проверка заявилият, че е аристократ, трябвало да посочи няколко поколения свои предци-аристократи. И какво от това?…

При Луи XIV се оказало, че почти всички министри, редица изтъкнати военни и всички велики писатели (освен Фенелон, Ларошфуко и мадам Севине) не били аристократи, а буржоа. [201, с. 193] Те играели водеща роля във феодалното кралство благодарение на своите делови качества, които техните „законни“ предци очевидно не притежавали, защото и те биха се издигнали при Филип Хубави или Шарл Мъдри, когато фактически нямало съсловни ограничения за хората на кралска служба.

И наистина, ако пасионариите се струпваха в една социална група, то първата кръвопролитна война би унищожила цялата популация на пасионариите и би пресякла още в първата фаза започналия процес на етногенезис. А това, както видяхме, не става никога.

Често се наблюдава друго явление — етническата регенерация, т.е. възстановяването на структурата на етноса след катаклизъм. При това спасителите на отечеството проявяват пасионарност, съизмерима с тази на основателите, и неизмеримо по-голяма от пасионарността на законните им предци. Незаконородени е имало във всички епохи и у всички народи, макар тяхната поява на бял свят рядко да се отбелязвала в източниците, но това не ни дава основание да смятаме, че те не са съществували.

Механизмът на етническата регенерация е такъв. Обикновено сред субетносите, които образуват етноса, един е по-инициативен и следователно водещ. Пасионарността на индивидите в него интензивно се преобразява в деяния и затова процесът на изразходване на пасионарността тече бързо. Тя се попълва от останалите етноси, но има и обратно течение — пасионарният генофонд се разсейва из цялата популация по пътя на извънбрачните връзки, при които детето остава в средата на своя субетнос, по-точно в семейството на майката. Затова изразходването на пасионарността на системата се забавя.

Когато водещият субетнос, изчерпал своите възможности, претърпява катастрофа, един от периферните субетноси поема щафетата и процесът на етногенезиса, който е бил готов да прекъсне, продължава. Това не би могло да се случи при регламентираните брачни връзки, защото родителите биха били длъжни да поведат в ада на човешките страсти и своето дете, което трябва да сподели там тяхната обреченост. А с цената на загубената генеалогия то оцелява.

Разбира се, всяка регенерация на етноса води до подем в културното развитие, но в пределите на дадената система, благодарение на който етносът удължава времето на интензивен творчески живот, а не на безкрило съществуване.

Обаче това е достатъчно да бъде благословено съчетанието на инстинктите, разрушаващи рационалните норми на поведение. Природата е по-силна от човешките замисли.

Какво скрепява етносите?

Като отговорихме на въпроса какво е естеството на динамиката на възникване на етноса или на етногенезиса, ние се приближихме до не по-малко важния въпрос: къде е причината за етническата устойчивост? Та нали много етноси съществуват в реликтово състояние при толкова слаба пасионарност, че практически можем да я смятаме за равна на нула. Такива са бушмените, австралийските аборигени, пигмеите, ниските на ръст негроиди от платото Декан, палеоазиатските народи и т.н. Още повече примери има на напълно пълноценни етноси, съществуващи във вид на съвременни малки нации, у които пасионарността е отслабнала дотолкова, че те само поддържат своя начин на живот, като сред тях рядко се появяват индивиди, които са толкова пасионарни, колкото са били предците им. Като пример за такова равнище на пасионарност можем да посочим скандинавските страни и Нидерландия.

Създадената материална база, управленският опит и останалите социално-технически фактори противостоят на тенденцията към упадък. Доколкото по време на своето съществуване етносът функционира в рамките на някаква суперетническа система, настъпва „енергиен“ обмен с елементите на суперсистемата. Това обуславя колебанието в равнището на пасионарност. Оттук следва, че функционирането на външната система на връзки може както да ускори развитието на етноса, така и да го забави и дори да го доведе до гибел, ако размерът на обмена превишава някои критични стойности, различни по принцип за всеки отделен момент от живота на етноса.

Сега вече можем да поставим въпроса: а какво скрепява различните хора, които често изобщо не си приличат, в етническа цялост. В социалните системи тази роля изпълняват производствените отношения, притежаващи способността спонтанно да се развиват. Но за етносите съществува друга система на отчитане и историческата наука, която изследва събитията в тяхната връзка и последователност и прекрасно описва възникването и изчезването на социалните институции, не е в състояние да отговори на въпроса, защото атинянинът е чувствал по-близък своя враг — спартанеца, отколкото мирно търгуващия с него финикиец? Тя отбелязва само, че атиняните и спартанците са били елини, т.е. са принадлежали на единен, макар и политически раздробен етнос. Но историята не може да отговори на въпроса какво е това етнос и какво свързва неговите членове? Значи трябва да се обърнем към природата.

Ние вече знаем къде се крие различието между етническата история (проявлението на природните сили) и историята на културата, сътворена от ръцете и ума на хората. Животът се поражда и завършва със смъртта, която се възприема като естествен и дори желан край на процеса, особено ако тя е своевременна и безболезнена. Ето защо всички процеси в биосферата са прекъснати (дискретни), докато в непрекъснатото развитие няма място нито за смъртта, нито за раждането.

А в историята на културата всичко е иначе. Дворците и храмовете се градят с години; ландшафтите се преобразуват с векове; научните трудове и поемите се съчиняват с десетилетия… и всички те се надяват на безсмъртие. И тази надежда е оправдана — създаденото от човека не умира, а бавно се разрушава и се забравя. Създаденото не притежава своя пасионарност; в него са вградени само кристали от нея, вложени в невъзприемчивото вещество от творците на формите, т.е. от хората или по-точно — от пламъка на техните чувства и страсти. Уви, тези кристали не могат да се развиват и преобразуват, защото те са изпадали от конверсията на биоценозата. Правото на смърт е привилегия на живото вещество! Ето защо културите, създадени от етносите и изучавани от археолозите, надживяват етносите и вкарват в заблуждение археолозите, като ги заставят да отъждествяват творението с твореца и да търсят аналогии между вещите и хората. Това изкушение е още по-опасно, когато пасионариите напуснат популацията, защото там остават много хора, още повече вещи и известен брой идеи. Така културата, като светлината на угаснала звезда, подлъгва наблюдателя да приема видимото за съществуващо. Но преходът от описанието към обяснението на феномена ни принуждава да използваме друг изследователски апарат — хипотезата, т.е. предположението, което не трябва да се доказва, а съответства на всички известни факти и обяснява взаимната връзка между тях. И тук преминаваме към областта на естествените науки.

Етноценозата

Докато етнографите градяха своите класификации по видимите индикатори — езика, соматичните признаци (расите), вида на стопанството, религиите, равнището и характера на техниката — изглеждаше, че между суперетносите и етносите зее непреодолима пропаст. Но тя изчезва в мига, в който насочим вниманието си към системните връзки. И тогава мястото на описателната етнография се заема от етническата история, която фиксира както устойчивите взаимоотношения между разнообразните елементи на суперетническата система, така и взаимодействието със съседните системи. И тогава се оказва, че това, което се е смятало за абстракция, съществува и то е твърде действено. Значи такива термини, като „елинистична култура“ (включваща Македония и Рим), „Мюсюлмански свят“, „европейска цивилизация“ (разпространила се и по други континенти), „Средна империя“ (Китай етнически е твърде пъстра страна) или „номадска евразийска култура“ (тюрки и монголи), не са просто думи, а знаци за технически материализирани и социално оформени съвкупности от етнически цялости, които стоят една степен по-високо в йерархията от тези, които са достъпни за етнографите-наблюдатели.

Очевидно в епохата, предшестваща възникването на писмеността, етнически цялости от този ранг са възниквали също толкова често и са преминавали през същите фази на развитие, като са оставяли след себе си артефакти — кремъчни люспи, пластове боклук и чирепи от керамични съдове, а понякога се запазвали като „племена“ в трудно достъпните джунгли или на самотни острови. Но, ако е така, то много изолати, за които се смяташе, че се намират в „ранните“ стадии на цивилизацията с твърде ниско равнище на техниката, всъщност са в крайните, а не в началните стадии на етногенезиса. Такива например са пигмеите в тропическите гори на Африка, аборигените в Австралия, палеоазиатските етноси в Сибир, жителите на Огнена Земя и планинците в Памир. [180, с. 507-526] Степента на адаптация към природните условия при тях е толкова висока, че им позволява да поддържат своето съществуване в състава на биоценозата, без да прибягват до усъвършенстване на оръдията на труда и оръжията. Обаче тази система на взаимоотношения с природата и етническото обкръжение налага ограничения в прираста на населението. Това е особено видно в Нова Гвинея, където доскоро папуаският юноша не получавал правото да има дете преди да донесе главата на човек от съседното племе, на когото е научил името, защото броят на имената бил строго ограничен. По този начин папуасите поддържали своето равновесие с природните ресурси на района, който населявали. Тази степен на пасионарност е близка до нулата. В друго отношение папуасите не отстъпвали на динамичните народи.

Обикновено персистентните етноси са съставна част от устойчиви системи, които включват освен човешката популация известен брой елементи от живата природа и технически организирано невъзприемчиво вещество. Това означава, че в етноценозата (така наричаме споменатия сложен комплекс) наред с хората влизат и едни или други домашни животни, културни растения и вещи — като предметите от бита. Ескимосите са немислими без кучетата, кожените иглу и каяците, дори ако са им поставили извънбордови двигатели. Тунгусите са свързани с елените и кучетата лайка, арабите — с камилите, индианците пуебло — с царевицата и т.н. Подронването на етноценозата, ако не е голямо, води до деформиране на етноса, но, ако е значително — го срива.

Понякога, в редки случаи, разрушаването на етноценозата води до измиране на етноса и на свързаните с него животни и растения. По-често обаче се разбива само системата, а нейните компоненти влизат в състава на други етноси и етноценози. А понякога се случва етносът да умре, етноценозата да се разруши, но да продължава да се наблюдава повтаряне на етногенезисите с известни отклонения от първоначалния тип. Това се нарича приемственост на културата. Така ритмите на римската култура продължавали да се усещат в цяла Европа много векове след като изчезнал римският етнос и след като загинала Римската империя. Но ако е така, се натъкваме на понятието етническа инерция, а нали инерцията е физическо явление. Пък и как можем да говорим за инерция на тяло, което е престанало да съществува? Очевидно нещо не достига на нашия анализ. Значи трябва да въведем ново понятие и, изпреварвайки нещата, ще кажем направо — в природата съществува етническо поле, подобно на добре известните ни електромагнитни, гравитационни и други полета, но същевременно отличаващо се от тях. Фактът, че то съществува, не бива да търсим в индивидуалните реакции на отделните хора, а в колективната психология, въздействаща на личността.

Етническото поле

Принципът на полето се изявява универсално в живота на индивида и на вида, във всички негови проявления и на всички етапи. Лесно може да се види, че тези проявления се разделят на две категории. Едните обхващат процеса на развитие на вида, т.е. прехода от неговата латентна (потенциална) форма в разгърнатата (актуална) форма на съществуване. Другите се изразяват в поведението на елементите на органичното цяло (индивидите, колониите, вида), които осигуряват неговото съществуване, неговата цялост (жизненото единство) като такава и запазването на неговите форми. И в двата случая става дума за координирано действие на многобройни елементи на цялото, т.е. проявява се принципът на полето. Но в процеса на развитие неговият обект (индивидът) се формира, т.е. непрекъснато се променя както морфологично, така и физиологично. В съответствие с това и полетата на развитие (ембрионалните или морфогенетичните полета) се отличават с динамичност. Във всеки определен момент всяко поле на развиващия се орган или на младия развиващ се индивид се отличава от това, което е било в предшестващия момент. Обратно, полетата регулират поведението на елементите на органичното образувание, което осигурява запазването на неговата цялост; това поведение е относително статично и се обуславя от типа на дадената група. Но е ясно, че присъщото на висшите таксономични групи единство не може да не се разпростира върху другите страни на тяхното битие. Пред нас това единство се демонстрира не само чрез формата, но и чрез поведението на тези групи в еволюционния процес, в който всяка от тях участва като нещо цяло и единно. Достатъчно ярко доказателство за това е, че не само има закономерности в еволюционния процес, които са общи за всички или за повечето организми, но и такива, които са характерни за отделни групи.

Заради целостта на групите и тяхното единство, което се изразява в единството на строежа и поведението им в еволюционния процес, можем да направим извода, че съществуват полета, които регулират и контролират този процес. Бихме могли да наречем тези полета филогенетични. Доколкото свойствата на този или онзи тип група са нейната най-обхватна характеристика, можем да видим същността на еволюционния процес в еволюцията на отделните типове групи. При това понятието поле придобива динамично значение, докато досега на него се е гледало като на статично.^[283]

И така, заниманията ни с история, етнография и дори с психология ни позволиха да се върнем към природознанието в пълния смисъл на думата. Доколкото хората са част от биосферата на Земята, те не могат да избегнат въздействието на биохимичните процеси, които влияят на тяхното подсъзнание и на сферата на емоциите им. А емоциите в не по-малка степен от съзнанието тласкат хората към постъпки, които се интегрират в етногенезисните и ландшафтогенезисните процеси. В резултат от това възниква пасионарно поколение, което започва да губи инерцията на пасионарността си заради съпротивата на средата и постепенно преминава в реликтово състояние на етноландшафтно равновесие, нарушавано от нови пасионарни тласъци, т.е. от микромутации.

Най-отчетливо надиндивидуалното поведение се проявява в колективните действия на обществените животни. В човешкото общество действията на колектива се определят от цел, която съзнателно се поставя от колектива или от неговия вожд. Като се ръководят от тази цел и имат определен план за нейното постигане, хората строят градове, развиват разни стопански отрасли, разпределят добиваните средства за съществуване и т.н. Обществените насекоми също строят общи за своята колония жилища, съвместно добиват и разпределят храната, възпитават потомството и т.н.

Същността на надиндивидуалното поведение на животните не е намерила достатъчно добро обяснение в науката. Най-често я определят като инстинктивна. Но какво ни дава този епитет? Теорията на естествения отбор отговаря на въпроса за произхода както на инстинктите, така и изобщо на всички свойства на организма. Но първо, обяснението от гледна точка на тази теория на дадените явления не е убедително, както и обяснението с нейна помощ на целия процес на еволюцията. И второ, знанията за произхода на дадено явление сами по себе си не са достатъчни да схванем неговата същност. Пък и ние засега няма да се опитваме точно да определим естеството на надиндивидуалното поведение и да решаваме въпроса за произхода на инстинктите. Възможно е в момента не само да не разполагаме с необходимите фактически данни, но дори и да не сме изработили самите понятия, с които би трябвало да оперираме в тази област. Но това не ни пречи да събираме фактите, отнасящи се до този въпрос, да ги класифицираме, да отбелязваме наблюдаваните закономерности и да се опитваме да ги тълкуваме, като се основаваме на приетите от нас общи положения.

Като прилагаме принципа на полето към всички проявления на живота на индивида и на вида, ние конкретно си представяме обектите на действие на това поле. Реалността на индивида е очевидна непосредствено. Несъзнателно обаче нея я признават не само биолозите, защото понятията, означаващи различните видове, като например „куче“, „врана“, „пепелянка“, „платика“, са разпространени дори в бита.

Видът като реалност ни се представя благодарение на своето единство. Но за всекиго, който използва методите на систематиката, е видно, че реалности са не само видовете, но също и етносите, защото те съществуват в историческо единство и на тях им е присъща общността на историческата съдба.

Ритмите на етническите полета

Концепцията за ролята на етническото поле е изложена тук толкова подробно, защото пренесена в етнологията, тя решава най-сложните проблеми.

Трябва да се договорим за значението на използваните от нас термини. Дори ако тези термини не съвпадат в детайлите с приетите в граничните науки, те ще изяснят на читателя мисълта на автора, доколкото това е нужно за по-нататъшния разбор на нашата тема. Да речем така: полето на организма е продължението на организма отвъд неговите предели, следователно тялото е тази част от полето, където честотата на силовите линии е такава, че те се възприемат от нашите органи на чувствата.

Днес е установено, че полето се намира в постоянно колебателно движение с една или друга честота на колебанията. [3, с. 97] Тези колебания, т.е. „вибрационните раздразнители притежават тази особеност, че безпрепятствено се предават от една среда в друга и имат еднакъв характер на разпространение в твърдата, течната и газообразната среда. Вибрациите на въздушната среда в диапазона от 16 до 20 000 херца се възприемат от човека като звукови дразнители. За възприемането на собствените вибрации в организма няма специален рецепторен орган“, пише Галина Акиншчикова и по-нататък представя данни за режима на нормалните вибрации на вътрешните органи и за неврологичните и физиологичните нарушения, които възникват при продължителното въздействие на вибрациите върху организма.

Сред вибрациите, които влияят на човека, са дневните, месечните, годишните и многогодишните колебания в активността на органите, произтичащи от въздействието на Слънцето, Луната, измененията в геомагнитното поле и други елементи на външната среда. [3, с. 99] Само това наблюдение е достатъчно да интерпретираме целия събран етнологически материал. Достатъчно е да приемем за еталон на изследването етническата система, т.е. да преминем от равнището на организма към равнището на популацията.

От тези данни се вижда, че определената честота на колебанията, към която системата (в нашия случай — етническата) е успяла да се приспособи, от една страна е оптимална, а от друга — безперспективна за нея, тъй като тя няма накъде и за какво да се развива. Обаче тези ритми от време на време се нарушават от тласъци (в нашия случай — пасионарни) и системата, която се преустройва наново, пак се устремява към блаженото равновесие, като отстранява елементите, които пречат на този процес. По този начин на равнището на етноса се наблюдават причудливи съчетания на ритми и ексцеси, на блаженство и творчество, като това творчество винаги е мъчително.

И още нещо. Когато говорехме за взрив на етногенезиси в различните региони, ние отхвърлихме ритмичността на тези явления не от общо философски съображения, а защото хипотезата за ритмичността противоречеше на наблюденията. Но колебанията на етническото (така ще го наричаме за удобство на изложението) поле с една или друга честота можем да приравним към ритъма, чиято интензивност се променя, докато тече процесът на етногенезиса. Нека се опитаме да обясним за какво става дума.

Струната (или камертонът) започва да звучи, когато я подръпнем, но нейните колебания постепенно отслабват и звукът утихва; а ако я подръпнем отново, с друга сила, тя отново зазвучава, но по-силно или по-слабо. А тъй като буквални съвпадения няма и в природата не звучи само една струна, а грамаден оркестър, който използва акустиката на цялата зала, то всички етнически полета не си приличат едно на друго, макар и да се подчиняват на една закономерност — затихването на първоначалния импулс, възникнал в резултат от ексцеса (микромутацията). Дори да смятаме, че не е доказана (индуктивно), тази теза се потвърждава от факта, че обяснява всички известни факти, а това в естествените науки се признава за необходимо и достатъчно.

Ние възприемаме описанието на етническото поле (или на феномена, който му е равностоен) като етническа близост или, обратно, като нещо, което ни е чуждо. Принципът, характерен за всички етноси — противопоставянето на всички останали („ние“ и „не-ние“), разглеждан като непосредствено усещане, от тази гледна точка може да бъде изтълкуван много просто.

Когато носителят на един ритъм се сблъсква с носител на друг, той възприема новия ритъм като нещо чуждо, влизащо до известна степен в дисхармония с ритъма, който му е присъщ органично. Понякога новият ритъм може да се хареса, но различието се установява от съзнанието като факт, който няма обяснение, но и не предизвиква съмнение. А както вече стана дума, ритмите на етническото поле се проявяват по неповторим начин в стереотипа на поведение.

Очевидно именно наличието на етническо поле е причината да не се разпадат на части етносите, разкъсвани от историческата съдба и подлагани на въздействието на различни култури. Те дори могат да регенерират, ако се отстранят причините, нарушили първоначално зададения ритъм на етническото поле. Оттук, между другото, произтича обяснението и на явлението носталгия. Човек, захвърлен от съдбата сред чужди хора, дори и да са симпатични, усеща странно неудобство и го гложди тъга. Но тези чувства отслабват, когато се намира сред сънародници, и изчезват при завръщането у дома. При това нямат значение нито климатичните условия, нито наличието на комфорт.

Предложеното тълкувание премахва съмнението относно възприемането на етноса като нещо първично. Доколкото етническата общност по своята същност е биофизично явление, глупаво е да я смятаме за производна на социалните, екологичните, лингвистичните, идеологическите и други подобни фактори.

И сега можем да отговорим на въпроса защо новородените деца са „без националност“, т.е. извън етноса? Етническото поле, т.е. феноменът етнос като такъв, не се съсредоточава в телата на детето и на майката, а се проявява между тях. Като установява връзката с майка си чрез първото проплакване и първата глътка мляко, новороденото бебе влиза в нейното етническо поле. Пребиваването в нейното поле формира неговото собствено етническо поле, което по-късно само се модифицира в резултат от общуването с бащата, роднините, другите деца и целия народ. Но в началото на живота полето е слабо и, ако детето се премести в друга етническа среда, се преустройва именно полето, а не темпераментът, способностите и възможностите. Това ще бъде възприето като смяна на етническата принадлежност, която в детството става относително безболезнено.

Личността на човека се формира през първите три-пет години от живота. Според твърденията на Антон Макаренко дете, което не е възпитавано правилно до петгодишна възраст, трябва да се превъзпитава. Леон Орбели е създал „експериментално обоснована теория за досъзряване на безусловните рефлекси след раждането на детето под влияние на външната среда“. [190, с. 31-32] От друга страна е много опасно дете под тригодишна възраст да се отчужди от майката или по-точно от жената, която не само го кърми, но е ласкава, внимателна и добра с него. Такава раздяла често води до отслабване на интелекта, аномалии в социалното поведение, повишена уязвимост и агресивност. [190, с. 31-32]

Очевидно в случая действа не генетичният апарат, а биополетата на детето и на възрастния, които си взаимодействат при общуването. И това се отнася не само до личностите, но и за системите от по-висш ранг — етносите.

Етническото поле и етногенезисът

Досега имахме възможност да обясним само два от начините за възникване на етносите — по пътя на дивергенцията и по пътя на сливането. А сега ще стане дума за най-важния момент — за творческото формиране, а не за разместването на събираемите. Вече отбелязахме, че началният момент на етногенезиса винаги съвпада с рязкото покачване на равнището на пасионарно напрежение. Ако прибегнем към метафората, можем да кажем, че синтезът настъпва само при силно енергийно нагорещяване, когато първичните компоненти, т.е. етническите субстрати губят за миг своята структура и отново изкристализират в небивали дотогава съчетания.

Такива периоди на нагорещяване установихме във II в.сл.Хр. — когато се създава византийската цялост; в VIII в. — когато едновременно се образуват мюсюлманският суперетнос, тибетският етнос и севернокитайският етнос; в IX в. — когато се формират европейските средновековни нации; в XII в. — когато се раждат монголският и джурдженският етнос; в XIV в. — когато се появяват великорусите. Възникването на всеки етнос явно се предшества от инкубационен период, но той не може да бъде разкрит и описан по пътя на изучаването на видимата история. Обаче, след като установихме закономерността, имаме право да направим логическото заключение, че не само познатите ни етнически етноси са възникнали по този начин, но също и древните етноси, които или са се съхранили като реликти, или само са споменати в античните източници.

Не бива да забравяме, че историята на човечеството не е равномерно отразена в източниците. И ако днес не знаем нищо за динамичните процеси на етногенезиса на палеоазиатските етноси, на индианците теуелче (патагонците), на меланезийците или на койсанците (хотентотите и бушмените), това изобщо не означава, че те не са имали своята акматична фаза. Напротив, въз основа на разкритата от нас закономерност, следва да предположим, че всички етноси са минали през своя героичен век и през своя разцвет. Но жестокото време е изтрило паметта за тези епохи, защото там, където традицията е била прекъсната и няма разчетена писменост, традиционната историческа методика е безсилна. Затова ще се ограничим да сторим онова, което е възможно, необходимо и достатъчно за нашите цели. Тези и много аналогични явления не могат да се обяснят въз основа на предпоставката за целесъобразността на поведението и следователно за наличието на съзнателен избор на своята съдба. Тук се сблъскваме с подсъзнателни, стихийни процеси, които определят, разбира се, статистически поведението на етническите маси. Ритмите на „полето“ на китайския и на номадския суперетнос толкова се различавали, че приятелските контакти между тях, даже когато били продиктувани от политически съображения, никога не били тесни и продължителни. И това не е случайно.

При съчетаването на един ритъм с друг теоретично може да възникне или хармония, или дисхармония. В първия случай ще настъпи етническо сливане, във втория ще се нарушат ритмите и на едното и на другото поле, което ще накърни техните връзки и ще доведе до взаимно унищожение (анихилация). Но когато възникне пасионарен тласък или взрив, полетата с нарушени връзки ще загубят присъщите им ритми и ще придобият нов, който дотогава не са имали. Характерът на новото поле зависи от силата на тласъка (мутацията) и от ландшафтните условия в региона, и от генетичния код на включените в него популации, и от равнището на социалното развитие, и от здравината на културните традиции, и от инертността или рязката враждебност на етническото обкръжение. Можем да изброим още много определящи фактори, но тук няма смисъл бегло и мимоходом да описваме пасионарните тласъци и последствията от тях, защото е по-целесъобразно да направим това на отделно място. Етногенезисът първоначално представлява усилващо се, обикновено за кратко време, а след това постепенно затихващо колебателно движение, а етническите контакти са интерференция на вибрациите на етническите полета. А нали цялата етническа история се състои от възходи и падения.

И така, етногенезисът е природен процес в биосферата, който възниква от време на време и се явява един от компонентите на етническата история наред с трите постоянно действащи фактора: 1) социално-политическия, защото хората винаги установяват определен ред на взаимоотношенията в своя колектив; 2) техническия, защото няма и не е имало човек без оръдия на труда; 3) географския, защото средствата за съществуване се черпят от околната среда, а доколкото ландшафтите на Земята са разнообразни, то и екосистемите, включващи хората, са разнообразни. Тези три параметъра са достатъчни да характеризират всеки хомеостатичен етнос, но динамиката на етногенезиса е за сметка на четвъртия фактор — пасионарния тласък, възникващ понякога на определени участъци от земната повърхност и пораждащ не един етнос, а група етноси, наричани суперетнос, т.е. система, в която отделните етноси са блокове, звена и подсистеми.

Естеството на суперетноса

И все пак от какво се определя близостта между членовете на суперетническата система? Защо те са способни да влизат в творчески връзки помежду си и не могат да ги разширяват отвъд определени граници, които разделят един суперетнос от друг? Както вече видяхме, различията между суперетносите са толкова големи, че принудителното съчетаване на два суперетноса води до демографска анихилация. С други думи, колкото и да се възхищавали френските рицари на нравите на арабите, на образоваността на ромеите, на мъжеството на келтите и литовците и на неукротимата енергия на куманите, в регионите на техните контакти се появявали само етнически руини. Образно казано, ако при съприкосновението си две масивни твърди тела се трият, то наоколо се сипят изкъртени частици от тях, които вече не е възможно да се върнат в предишното си физическо състояние. Разрушителните процеси при контактите на суперетническо равнище са необратими.

Така е. Но нали и вътре в суперетноса има различни: 1) социално-икономически структури; 2) основни раси и техните разновидности; 3) езици; 4) обичаи и битови обреди; 5) религии. Нека да разгледаме последователно всеки един от тези частни признаци, защото постоянно възниква стремеж един или друг външен признак да се приема за дълбоката същност на явлението.

В края на XII в. в „Християнския свят“ били в употреба много езици: френски, провансалски, кастилски, галисийски (португалски), баскски, бретонски, тоскански, неаполитански (общоиталиански тогава нямало), саксонски в Южна Англия и норвежки в Северна Англия, разни диалекти на немския, датски, шведски, полски, чешки, унгарски и латински. Даже във всяко голямо херцогство или малко кралство живеели хора, които имали различни родни езици, но това не им пречело да общуват един е друг. Те научавали езика на съседите си или ползвали латинския като универсален език на културата и религията.

Така било и в „Мюсюлманския свят“, където се употребявали арабски, персийски, тюркски диалекти, сирийски, кюрдски език. Във Византия пък, само в Константинопол се говорело на гръцки, арменски, славянски^[284] и исаврийски език, а се стараели да пишат на старогръцки.^[285]

Изводът е еднозначен. Както вече стана дума, езикът не е етнически признак и различието на езиците не може да бъде пречка за взаимното общуване.

Да говорим за единна икономическа структура на някой суперетнос в XII в. е глупаво, защото по-голямата част от населението живеело в условията на натурално стопанство и следователно нямало нужда от контакти със съседите. Най-оживени били икономическите връзки по периферията на суперетносите — именно там, където ставало взаимното унищожаване. Сравнително интензивен бил икономическият живот в градовете, но там се наблюдавал отрицателен прираст на населението. Заради лошите хигиенни условия, в които живеели скупчените на едно място хора, всякакви инфекции отнемали живота на мнозина, но градовете отново се пълнели с изселници от селата.

Расите, от които се формирали суперетносите, били твърде различни, а съчетанията им случайни. В кръстоносните походи редом един до друг крачели русокоси нормани и саксонци, зеленооки и кестеняви бургундци, чернокоси мършави провансалци, италианци с големи носове (потомци на сирийците, заселили се в Ломбардия по време на Римската империя) и испанци, които невинаги можели да бъдат отличени от арабите.

В редовете на мюсюлманските войнства рамо до рамо се сражавали туркмени и судански негри, хамити от планинските клисури на Атлас и кюрди от склоновете на Арарат. А майките или бабите на самите араби с пищните бедуински генеалогии били грузинки, гъркини, италианки, согдийки, индуски, черкезки и абисинки. Не, расовият състав показвал само размаха на завоеванията, но съвсем не и антропологичната монолитност на суперетноса.

Прилика между културите или „информационните комуникации“ (по терминологията на Сергей Арутюнов и Николай Чебоксаров [16, с. 58-63]) също нямало. На това пречели до известна степен социалните условия и характерът на дейността, а също и териториалната разпокъсаност. Хлапето, което се готвело да стане рицар или брониран войник, трябвало от шестгодишна възраст да се упражнява във фехтовка и езда, иначе щяло да загине в първата битка; желаещото да стане свещеник зубрело латински език; калфата превивал гръб над платовете или рендосвал дъги за бъчви, селянинът пасял кравите и подрязвал лозята. Всички били толкова заети със своите дела, че никога нямали време да бъбрят помежду си. Пък и професионалните им интереси били толкова различни, че потребността от „информационни комуникации“ била нищожна. И ако англичанинът от Нортъмбърланд проявявал интерес към набезите на шотландците, то на обитателите на Кент или още повече на Бордо и през ум не им минавало да се интересуват от тях, макар и едните, и другите да имали един и същ крал. А халифатът се разпаднал на териториални емирати с такава лекота, която учудила и самите араби, макар връзката между учените в тези суверенни държави да не била прекъсната. Но нима теологията и философията определят общността на етноса?

Освен това хората беседват, когато се срещат различни мнения. Но тогава възникват препирни и раздори. Такъв бил спорът на Бернар от Клерво и монасите от Клюни с Пиер Абелар и парижките студенти. Но той не накърнил целостта на „Християнския свят“.

Бернар успял да постигне своето — католическата църква се очистила от неграмотните свещеници и разпътните епископи и двама крале се вдигнали на кръстоносен поход — френският крал Луи VII и немският крал Конрад III.

Абелар подарил на католическата църква философската система на концептуализма^[286], един папа (Селестин II), един ересиарх (Арналдо от Бреша), 19 кардинали и 50 епископи. Когато го отлъчили от църквата, Абелар се оттеглил в манастира на своите противници — Клюни, където и починал в 1142 г., примирен с гонителите си. Та кое трябва да смятаме за „наситена комуникация“? Спорът, който стига чак до кладата, или мълчаливото примирение пред лицето на силата? Или, по-простичко казано, дали прословутите информационни връзки не са никакъв фактор за етногенезиса, а индикатор за принадлежността към една от противостоящите страни?

Още по-страшна била дискусията, подхваната в Северна Африка през същия този XII в. от берберския теолог Абу Абдула Мохамед Ибн Тумарт срещу туарегските марабути (отшелници), за „единството Божие“. Простодушните невежи хора приемали, че Бог е подобен на човека буквално, в смисъл че Бог има ръце, лице и т.н. Ибн Тумарт заявил, че „ръката на Аллах е едно от неговите свойства, в дадения случай — действието, и ликът му е едно от неговите свойства, например слуха, зрението“, а какво представляват ръцете му наистина е отвъд пределите на човешките разбирания. [153, с. 228] Работата изглеждала, че може да се стигне до размяна на „комуникативна информация“, но вместо това поборниците за „единството“ (Алмохадите) изклали защитниците на „многобожието“ (Алморавидите). Едва ли можем да смятаме, че причина за кръвопролитието били теологичните различия, които малцина разбирали. Просто берберите се борели с туарегите за надмощие, както впрочем е прието да се тълкуват тези събития.

Спорът за божествените атрибути не затихнал в мюсюлманската теология продължение на цяло хилядолетие, но той невинаги водел до кървави последици. И обратно, упоритите и унищожителни войни избухвали и се водели под други лозунги — например за защита на правата на потомците на Али и Фатима над престола на халифа. Следователно разковничето съвсем не е в научните формулировки, а някъде другаде и нашата работа е да го открием.

Но след като отхвърлихме всички видими причини за мономорфизма (устойчивостта) на етносите, то как можем да обясним еднообразните процеси на етногенезис при различните системи, които по нищо не си приличат? Очевидно трябва да има инвариантен фактор.

Да, има такъв неизменен фактор. Ще го наречем: констелация на пространствено-времевите енергийни съотношения, която деформира етническите субстрати в региона. А сега ще обясним какво означава това.

Да си представим широк поднос с грапаво дъно, в единия край на който са струпани редица топки с различен размер и тегло. Нека да тласнем с не много широка лопатка тази редица. Засегнатите топки ще се търкулнат с различна скорост, а другите ще останат на мястото си. Търкулнатите топки постепенно ще спрат и ще образуват нова причудлива фигура. Ако отново нанесем удар по друг край на редицата, фигурата ще бъде друга заради разликите в обема на топките, тяхната инерция и неравностите по повърхността, по която се търкалят. Но и новата фигура ще бъде следствие от тласъка. Това е образно или схематично казано, а сега да се обърнем към действителността.

Пасионарният тласък (микромутацията) обхваща определен регион и придава движение на намиращия се там етнос, което затихва в резултат от загубата на пасионарността, чийто признак се отстранява чрез отбора. В началото на движението възникват нови системи, по отношение на които старите етноси играят ролята на субстрати. Всички засегнати от тласъка етноси в дадения регион преустройват своето отношение към изхранващия ландшафт и към етническото обкръжение (съседите), което създава видимо разнообразие. Но тъй като получават един и същ импулс, те откриват близки черти помежду си (търкалят се в една посока). И това ги обединява в суперетнос.

Но можем ли да съпоставяме суперетноса с „културния кръг“ или с идеологическата концепция, възникнали едновременно с пасионарния тласък. Тази мисъл веднага ни идва на ум, но това е чиста съблазън, изкусителна илюзия. Концепциите, философските умозаключения, естетическите канони, етичните норми и т.н. не са природни явления, а дело на човешките умове. Подобно на вещите, сътворявани от човешките ръце, тези ценности, наричани „духовни“, или се запазват, или се унищожават от безпощадното време. И макар по пътя на проповедите те да се разпространяват по-бързо, отколкото мигрират създалите ги етноси, тяхната деформация на новата почва е неизбежна. Достатъчни са два примера.

Към V в. по пътя на проповедите християнската религия се разпространила от Индия до Ирландия и от Кавказ до Етиопия включително. И навсякъде възтържествувала, но… близостта, постигната по пътя на героичните деяния и жертвоготовните проповеди, се ограничила в сферата на догматиката, детайлите на богослужението и бродещите на шир и длъж литературни сюжети (например легендата за Свещения Граал). И тази близост била само момент от пасионарния пик, а след това всичко се разпокъсало. Египет, който се стремял към духовна самостоятелност, приел монофизитизма, несторианите преминали под крилото на иракския шах в Месопотамия, Рим се отделил от само себе си, като възглавил нов суперетнос, а в Арабия ислямът обединил в себе си всички ереси, преследвани във Византия, и сполучливо ги синтезирал във вероизповедание, което станало символ на самоутвърждаването на арабите. Културната приемственост я имало, но природният процес профучал покрай нея, като отнесъл всички бентове, издигнати от хората.

Аналогична била съдбата на будистката проповед. Това учение изчезнало в своята родина — Бенгалия, а на остров Цейлон, в Япония, Китай, Тибет, Сиам и Монголия приело толкова различни форми, че била загубена дори догматичната основа; запазили се само терминологията и името на Буда — Шакямуни (Мъдрецът от Шакя). Между другото този човек се почита и от християните като Св. Йосафат^[287], син на индийския цар. И отново, както в примера с Граала, културното влияние не означава етническа близост.

И така, инвариантът на суперетноса е в сферата на географията и се определя от съчетаването на импулса на пасионарния тласък и ландшафтните особености на региона. Ако от тласъка са засегнати два, три, четири региона, разделени от географски бариери, тогава се появява и съответният брой суперетноси, които не са свързани един с друг. Обаче, тъй като са на една възраст, тези суперетноси се развиват синхронно за разлика от другите, появили се по-рано или по-късно. Тогава възникват сблъсъците, които вече описахме и други, подобни на тях.

Субстрати за новия етнос са и съседните етноси, които не са засегнати от пасионарния тласък. Етническото обкръжение винаги влияе на характера на етногенезиса във всяка фаза, с изключение на хомеостазиса. Следователно всеки нов етнос е вторичен по отношение на предшестващите го етноси на неговата територия и на етносите, обитаващи околностите й. Същевременно появата на нов етнос неизбежно се отразява на съседните етноси и на тяхното развитие дори ако то не е прекъснато от активността на новопоявилия се етнос. Механизмът на етническото развитие е сложен, но неговият принцип трябва да бъде ясен.

Не, не само изгодите и материалните блага формират стереотипа на поведение на хората! Тяхната любов и омраза до голяма степен са свързани с подсъзнателната стихия на психиката, благодарение на която думите „наши“ и „чужди“ не са абстрактни понятия, а усещане за реално съществуващи етнически полета и ритми. Ето защо етносите и техните струпвания — суперетносите — съществуват хиляди години и не се разпадат като къщички от карти за игра при първото сътресение или от случайно възникнало течение. Но когато изчезне пасионарността, т.е. силата, която кара етническото поле да се колебае, симфонията заглъхва и етносът (или суперетносът) се разпада сам под собствената си тежест.

Химерите

Често се случва етносите да „проникват“ един в друг. Вътре в рамките на суперетносите това не води до трагични последици, но на суперетническо равнище тези метастази създават химерни^[288] конструкции, водещи към гибел. Ето как изглежда схематично механизмът на този процес.

Възникналата в резултат от пасионарния тласък суперетническа система е тясно свързана с природата на своя регион. Всяко от нейните звена и подсистеми — етносите и субетносите — си намира своята собствена екологична ниша. Това им дава възможност да сведат до минимум борбата за съществуване и да придобият способност за координация, което, на свой ред, облекчава образуването на обществени форми. И при това положение се лее кръв, но не много, и може да се живее. Но ако в тази система нахлуе нова, чужда етническа цялост, като не намери екологична ниша за себе си, тя ще бъде принудена да живее не за сметка на ландшафта, а за сметка на неговите обитатели. Това не е просто съседство и не е симбиоза, а химера, т.е. съчетание в една цялост на две различни, несъвместими системи.

В зоологията химерни конструкции се наричат например тези, които възникват в резултат от наличието на глисти в органите на животното. Животното може да съществува без паразита, но паразитът без домакина загива.

Но, като живее в тялото му, паразитът участва в неговия жизнен цикъл, налага потребността от повече храна и променя биохимията на организма със своите хормони, които насила вкарва в кръвта или жлъчката на домакина или носителя на паразита. Именно по това химерата се отличава от симбиозата.

При симбиозата ракът-отшелник например носи върху своята черупка актинията, която го защищава от враговете; актинията пък, като се придвижва с помощта на рака, намира повече храна.

При симбиозата на суперетническо равнище и двата компонента се хранят с даровете на природата и съществуват заедно, което не изключва епизодични конфликти. Но всички ужаси на суперетническите сблъсъци при симбиозата бледнеят пред отровата на химерата на равнището на суперетноса. Обаче смесването, т.е. появата на метиси на равнището на етноса или на субетноса може да породи или асимилация, или реликтов субетнос, което не води до летален изход.

Естествено, здравите, пасионарно напрегнати етнически системи не допускат в своята среда странични елементи. Така в XII в. в Западна Европа рядко се срещали химерни конструкции. Затова пък те се появили в началото на XIII в. Пример за това е държавата, създадена от ордена на мечоносците^[289] в Прибалтика, която провеждала военните си операции с участието на ливите^[290] и която се изхранвала за сметка на превръщането в крепостни селяни на латгалите (латите) и курите^[291]. Нито на ливите, нито на латгалите им била нужна кървавата война с псковчаните и литовците, но те се оказали в система, където чужденците ги тикали напред, а те нямало как да се дърпат. Така се наложило да се жертват за чужда кауза.

Друг пример за маргинална (погранична) химера е България. Около 660 г., притисната от хазарите, ордата на българите, предвождана от Аспарух, напуснала родните кавказки степи и завладяла долината на река Дунав, населявана от славяните. Българите били представители на степния евразийски суперетнос и тяхната симбиоза със славяните в продължение на почти двеста години била химерна система. Но българите не били много и част от тях били погълнати от славянската среда, а друга част се заселила в Добруджа и Бесарабия, т.е. в покрайнините на страната. [13, с. 12-13] В 864 г. пославянченият български цар Борис се покръстил, което ознаменувало включването на неговия народ в този суперетнос, който условно наричаме „византийски“. Но това само увеличило броя на елементите на тази и без това неограничена етническа система. Заедно с византийското православие от Мала Азия в България навлезли маркионитството и богомилството, благодарение на което идеологическите разногласия вътре в страната се засилили. Войните с Византия приемали все по-жестоки форми, докато не завършили с падането на Българското царство в 1018 г. Едва в 1185 г. вождовете на власите — Асеневците — освободили българите с помощта на евразийските номади — куманите, които се намирали в симбиоза с българите и власите.^[292]

Един от елементите на частичния етнически паразитизъм е институцията на търговията с роби. Необходима предпоставка за поробването на друг човек е убеждението, че той е различен от робовладелеца. За египетските и англосаксонските плантатори различен е негърът, за римляните — варваринът, за евреите — необрязаният, за мюсюлманите — кафирът (гяурът), т.е. „неверникът“ и т.н. Но те поробвали и своите съплеменници.

Любопитно е, че институцията на робството заради дългове винаги се е смятала за неморална и срещала съпротивата на законодателите: в Атина — на Солон, в Древния Израел — на автора на Второзаконието^[293] и т.н., докато поробването на чужденци се смятало за естествено дори при тлинкитите и алеутите — ловците на морски животни. При този поминък робският труд е неприложим, затова използвали робините като домашни прислужнички, а робите ги убивали при обреда на инициацията.

Да припомним, че месенските илоти се възмущавали не затова, че ги грабели и убивали, а поради факта, че тая работа я вършели спартанските аристократи, които също били потомци на Хераклидите (децата на Херакъл). Това шокирало елините, макар всички те да били заклети робовладелци и търговци на роби. В класическата страна на робовладелското общество — Древна Гърция — победителите във войните между отделните племена не лишавали победените от личната им свобода, а ги облагали с данък. Така предците на тесалийците, които слезли в равнината от хребетите на Пинд, наричали покорените от тях елини пенести (бедняци). Това несъмнено е социално явление, както и колонатът — феодалното заробване на земеделците в провинциите на разпадащата се Римска империя през V в.

Когато етносът навлизал в „зряла възраст“ нравите се ожесточавали. Щом превзели коринтската колония Епидамн в 435 г. пр.Хр., керкирците продали в робство тези пленници, които не били от Коринт, като самите тях^[294]. [44, с. 597] Същото станало в 413 г. пр.Хр., когато сиракузците хвърлили пленените атиняни на дъното на каменоломните и им давали мизерна дажба вода, а накрая онези, които не били атиняни и не умрели от жажда, били продадени в робство. В противниците си елините започнали да виждат врагове. [44, с. 657]

Римляните били по-последователни. Когато в 69 г. легионите на Веспасиан превзели Кремона, те убили всички жители, защото не можели да ги продадат в робство, тъй като били римски граждани. [45, с. 224] Тук също става дума за социално явление и разликата между него и арабската, португалската и англо-френската търговия с роби е очевидна.

Впрочем, ако променим отправната точка на отчитане, можем да смятаме населението на страната за съставна част на ландшафта, която етносът-паразит експлоатира наред с животните, растенията и ценните минерали. Но такава гледна точка едва ли може да бъде приета от когото и да било, освен от лицата, заинтересувани от тази експлоатация, пък и тя постоянно се опровергава от историята. Въпреки че институцията на робството се среща постоянно, отделните прояви на етнически паразитизъм рядко са устойчиви и не траят дълго, макар често да се възпроизвеждат отново.

По този начин фактът, че има изключителни етноси, които сякаш не са свързани с природата, не подкопава основите на тезата за връзката на етноса с ландшафта, още повече че пасивното възприемане например на климатичните условия, епидемиите или характерът на храната за етносите-паразити са същите, както и за етносите, които са в непосредствена връзка с природата в своя регион. Поради това, за да се създаде единен етнос на цялата планета, трябва да разрушим границите на климатичните зони и циклоналното движение на атмосферата, да премахнем разликата между гората и степта и, естествено, между планината и долината. Но за щастие това е невъзможно.

Не бива да отнасяме междуетническите сблъсъци нито към биологичните, нито само и единствено към социалните категории, тъй като предложеното от нас обяснение произтича от вече описаното явления на пасионарност като присъщо свойство на биохимичната енергия на живото вещество в биосферата. Възможни са четири варианта на етнически контакти на равнището на суперетноса и е ясно, че определящ фактор е степента на пасионарно напрежение на контактуващите етноси. Ако персистентен етнос, в който пасионарността е малка, е влязъл в досег е пасионарно напрегнат етнос, то най-вероятно ще последва асимилация или изтласкване на по-слабия етнос. Ако в един регион живеят заедно два или повече етноса със слаба пасионарност, то те ще намерят Modus vivendi^[295] и няма да се потискат един друг. Ако те са силно, но еднакво пасионарни, ще настъпи смесване и поява на метиси, като при това налагането на ритмите ще деформира стереотипа на поведение и ще го направи изгоден за индивида във вреда на колектива; обикновено такива колективи са подложени на анихилация, защото всеки се стреми да живее за сметка на другите. Но ако при смесването се зароди пасионарен тласък, то повишената неустойчивост на мутиращите популации ще позволи да възникне нов стереотип на поведение, нова структура и следователно нов вариант на обществено-политическите институции или, с други думи, нов етнос. Този процес може да се сравни, от една страна, с химическа реакция, която настъпва само при наличието на катализатор и при достатъчно висока температура, а от друга — с творческия процес в психологията, възникващ в сферата на емоциите (подсъзнанието).

Оттук следва, че етническото (не става дума за расовото!) смесване не може да бъде оценявано еднозначно. При едни обстоятелства на дадено място и в дадено време то погубва етническите субстрати, при други ги деформира, а при трети ги преобразува в нов етнос. Но то никога не остава без последствия. Ето защо пренебрежението към етнологията, било то в мащабите на държавата, на родовия съюз или на моногамното семейство, е лекомислено и престъпно по отношение на потомците.

Учението на Владимир Вернадски за биосферата

След като поставихме въпроса за енергийната същност на етногенезиса, сега сме длъжни да разкрием каква форма на енергията поражда тези процеси. Но за тази цел ще трябва да се откажем от някои наши тривиални представи и да ги заменим с научни. Вместо обичайното отношение към себе си като към независим организъм, даже ако той постоянно взаимодейства с другите организми, „ние трябва да разглеждаме живите организми като нещо цяло и единно, защото всички те са функции на биосферата… и на огромната геологична сила, която я определя“.

Организмите, населяващи Земята, не са само съвкупност от индивидуалности, но и „живо вещество“, което е „свързано с обкръжаващата го среда чрез биогенния ток на атомите — своето дишане, хранене и размножаване“. [48, §33]

Според учението на Владимир Вернадски биосферата не е само обвивката от „живо вещество“ на повърхността на Земята, но включва и всички продукти от нейната жизнена дейност през геологичното време — почвата, седиментните и метаморфните скали и свободния кислород във въздуха. Ние стъпваме по труповете на нашите предци, дишаме живота на тези, които отдавна са умрели, и самите ние ще се влеем в тази стихия, за да ни дишат нашите потомци.

„Всичко живо е непрекъснато изменяща се съвкупност от организми, които са свързани помежду си и еволюират в рамките на геологичното време. Това е динамично равновесие, което с течение на времето се стреми да премине в статично равновесие… Колкото по-дълго продължава съществуването, ако няма други равностойни явления, действащи в противоположната посока, толкова по-близо до нулата ще бъде свободната енергия.“

За да схванем този принцип трябва да осмислим още едно обстоятелство. Невъзприемчивото вещество на планетата е подчинено на закона за нарастващата ентропия. А живото вещество, обратно, притежава антиентропийни свойства. И цялото това многообразие от живо и невъзприемчиво вещество е свързано с „биогенната миграция на атомите“ или с „биохимичната енергия на живото вещество в биосферата“.

Тази форма на енергията е толкова реална и действена, както и останалите форми, изучавани от физиците. И тя, подобно на останалите, се подчинява на закона за запазване на енергията, т.е. може да бъде измерена в калории или килограмометри. През геологичното време нашата планета е придобивала енергия, като е поглъщала: 1) лъчистата енергия на Слънцето; 2) атомната енергия на радиоактивното разпадане в недрата на Земята; 3) космическата енергия на разсеяните елементи в пространството, която идва от дълбините на нашата галактика. [48, с. 283]

И тази форма на енергията принуждава организмите да се размножават в най-широките възможни граници, също както е достатъчно през пролетта във вира да се появи една пластинка на водна леща, та наесен цялата повърхност на вира да гъмжи от тях до естествените му граници — бреговете. Този закон за разпространение във възможно най-широките граници действа при всички живи същества в биосферата и следователно се отнася и за хората. Обаче самата биосфера слага граници на организмите, които я съставляват. Биосферата е пъстра и многообразна — едни видове животни или растения ограничават други и възниква хармонията на живота — динамичното равновесие на биоценозата в по-голям или по-малък мащаб.

Климатичните условия на Земята са разнообразни. Те се определят от типа на зоните, отдалечеността от океаните, смяната на характеристиките на атмосферното налягане (преминаването на циклоните) и други причини. И понеже нещата стоят така, то възниква потребността организмите да се приспособяват, което ограничава възможностите за териториално разпространение. Затова биоценозите, които могат да се разглеждат като сложни системи от живи и невъзприемчиви елементи, са устойчиви. В тях протичат постоянни процеси, които осигуряват циркулацията на енергията сред растенията и животните, обитаващи едно и също място, т.е. конверсията на биоценозата.

Но нали и хората се включват в биоценозата. Силите на етническата общност, която стои на върха на биоценозата, се изразходват за преодоляване на възникващите трудности. В спокойно състояние тя не е агресивна по отношение на съседите и не е в състояние активно да променя природата, което стимулира увеличаването на броя на нейните членове за сметка на интензивното размножаване. Така се създава етносът като система, където съподчинеността на индивидите е условие за тяхното съществуване. Но същата тази пасионарност тласка хората към взаимно изтребване, заради това кой ще надделее в системата, и тогава пасионарното напрежение спада, докато не се изчерпи до край. След това инерцията на движението, кореняща се в социалните институции и традиции, крепи съществуването на системата, но тя е обречена и преминава във фазата на хомеостазис. Следователно всички етноси в състояние на „застой“ някога са били развиващи се и тези етноси, които се развиват в момента, ако не изчезнат, един ден ще станат „стабилни“.

Повечето етноси, независимо от големината им, обитават или са обитавали определени територии, като се включват в биоценозата на дадения ландшафт, като образуват с него своеобразна „затворена система“. Други, като се развиват и размножават, се разпространяват отвън пределите на своя биохор, но тяхното разширение завършва с това, че те се превръщат в етноси от първия тип, стабилно приспособени към новата усвоена среда.

Всъщност наблюдаваме пълна аналогия с космическите процеси на термодинамиката: „Ентропията в затворената система непрекъснато се увеличава. Следователно организмът (или системата от организми — етносът — Л.Г.) трябва постоянно да отстранява натрупващата се ентропия. Затова се налага живото вещество непрекъснато да обменя с обкръжаващата го среда енергия и ентропия. Този обмен се регулира от управляващите системи, които ползват за тази цел натрупаната база данни.

Напълно немислимо е базата данни да възниква в организма или в системата произволно. Следователно тя се предава по наследство.“ [194, с. 112]

Както вече стана дума, онова, което физиците назовават предаване на информацията по наследство, историците го наричат „традиция“, а биолозите — „сигнална наследственост“. От всичко казано дотук следва, че етногенезисът е енергиен процес, а пасионарността е ефектът от онази форма на енергията, която подхранва етногенезиса.

Мутациите са пасионарни тласъци

Но спокойните състояния на геобиоценозите не са вечни. Те се прекъсват от спазми на странна активност, която е пагубна за нейните носители. Щурците, дето кротко подскачат по поляните, внезапно се превръщат в ята от скакалци, които политат право срещу своята гибел, като унищожават всичко по пътя си. Тропическите мравки напускат благоустроените си жилища и поемат по друмищата, като изтребват всичко, което срещнат… за да загинат по пътя. Лемингите извървяват стотици километри, за да се хвърлят във водите на океана. И микроорганизмите постъпват така, като пораждат пагубни епидемии. Как да си обясним тези странни явления? Очевидно пак трябва да се обърнем към трудовете на Владимир Вернадски по биогеохимия.

Първият биогеохимичен принцип гласи: „Биогенната миграция на атомите на химическите елементи в биосферата винаги се стреми към максимална изява. Всяко живо вещество на планетата е източник на свободна енергия и може да извършва работа“, естествено, във физическия смисъл, а под „свободна енергия“ Вернадски разбира „енергията на живото вещество, която се проявява в посока, обратна на ентропията. Защото със своите действия живото вещество освобождава свободна енергия, която може да извършва работа.“ Следователно нашата планета получава от космоса повече енергия, отколкото е необходима за поддържането на равновесието в биосферата, което води до сблъсъци, пораждащи сред животните явления, като описаните по-горе, а сред хората — до пасионарни тласъци или взривове на етногенезис. Задължително условие за възникването и протичането на етногенетичния процес (чак до затихването му, след което етносът се превръща в реликт) е пасионарността, т.е. способността за целенасочено свръхнапрежение. Засега нея можем да я обясним само с хипотезата, т.е. с разсъжденията, които обясняват описваните факти, но не изключват възможността да се появи друго обяснение — пасионарността е вродената способност на организма да абсорбира енергията от външната среда и да я отдава във вид на работа. При хората тази способност се колебае толкова силно, че понякога нейните импулси прекършват инстинкта за самосъхранение както на индивида, така и на вида, в резултат от което няколко души (по нашата терминология — пасионарии) извършват и не могат да не извършват постъпки, които водят до промяна на тяхното обкръжение. Тези промени в еднаква степен засягат и природната среда, и взаимоотношенията в човешките общности, т.е. етносите. Следователно естеството на пасионарността е енергийно, а психиката на индивида само трансформира на своето равнище импулсите, които стимулират повишената активност на носителите на пасионарността и създават и разрушават ландшафти, народи и култури.

В нашето твърдение няма нищо парадоксално. То се основава на някои безспорни изводи във физиологията. Още Иван Сеченов определи ролята на средата като физиологичен фактор: „Организмът не може без външната среда, която поддържа неговото съществуване, затова в научното определение на организма трябва да влиза и средата, която му влияе.“ [189, с. 142] Но щом е така, то и енергийният баланс на тази среда не може да бъде изключен от разсъжденията.

Разбира се, организмът не получава необходимата енергия за своята жизнена дейност само чрез храненето, което поддържа температурата на тялото и възстановява умиращите клетки. Та нали и дишането, т.е. окислителните процеси в белите дробове, са не по-малко необходими за живота на организма. Същото може да се каже и за взаимодействието с другите форми на енергия — електрическата (йонизацията на кожата), светлинната, радиационната, гравитационната. Всички те влияят по различен начин на организма, но не може да се живее без нито една от тях. Затова механизмът на преработване на енергията на външната среда в енергия на организма е предмет на физиологията. За етнологията е важно друго: защо при човека, за разлика от животните, колебанията в степента на активност са толкова големи?

Тук можем да предложим две равностойни хипотези. Или пасионарният индивид е в състояние да абсорбира повече енергия от нормалния, или при еднакво количество абсорбирана енергия той просто е в състояние (разбира се, несъзнателно) да я насочва концентрирано за постигане на една или друга цел. И в двата случая резултатът ще бъде един и същ — висшата нервна дейност на индивида ще бъде по-активна, отколкото е присъщо на вида.

Така, ако социалните условия определят накъде да са насочени постъпките на индивидите, то тяхното енергийно напрежение зависи от състоянието на организма, включително и от генетично предопределените признаци. Тук се докосваме до някои явления в биологията — възникването на нов признак, който се появява внезапно в резултат от смесване. Това означава, че взривът на пасионарност (или пасионарният тласък) се съпровожда от мутагенно изменение, което поражда разнообразни отклонения от нормата. Обаче по-голямата част от физическите и психическите изроди загиват без последствия, а пасионарността, която също е продукт на мутацията, в този смисъл е изключение.

Като отбелязват малката пластичност на расовите признаци в сравнение с останалите, въпреки всичко Яков Рогински и Максим Левин посочват, че има дори расови соматични промени, които възникват независимо от етническото смесване през историческия период. [173, с. 465-468] Признаците се изменят или в резултат от приспособяването към новите условия, или в резултат от някаква мутация.

Когато изменението е в резултат от мутация, полезният признак се запазва, а вредният се отстранява от естествения отбор. Пасионарността не е расов признак. Затова пък е вреден, да не кажем направо, пагубен и за самия носител, и за неговите близки. И знаете ли защо? Ако войните се водят извън пределите на страната, то пасионариите тръгват на далечни походи, като напускат своето семейство и стопанството запада. Така станало в Испания през XVI в., когато конкистадорите се сражавали в долината Анауак, в Перу и на Филипините, а редовната войска — в Нидерландия и във Франция. Недостигът на опитни работници се усещал толкова остро, че на испанците дори им се налагало да купуват гвоздеите за строителството на кораби от Нидерландия и Германия. А само сто години по-рано броните от Толедо се смятали за най-хубавите в Европа.

Но това не е най-лошото последствие. При пасионарните прегрявания много често възникват кървави междуособици, жертва на които стават не само съперниците, но и техните семейства. Такива са войните между гуелфите и гибелините в Европа и епохата на „Воюващите царства“ (403–221 г. пр.Хр.) в Китай. [76] В тези и другите подобни войни оцелявали не воюващите, а тези, които умеели ловко да се крият. Обаче особеностите на пасионарността като признак, освен всичко друго, се изразяват в това, че тя се задържа в популацията благодарение на така наречените „незаконни деца“, които наследяват биологичните, а не социалните белези на родителите си. Наличието на системни връзки — както твърди (социални), така и корпускуларни (етнически) — повишават значението на признака за системата като цяло, независимо дали тя е „социален организъм“ [188] или суперетнос. Та нали степента на въздействие на природната среда и на етническото обкръжение зависи не само от равнището на техниката, но и от пасионарното напрежение на етноса като цялост, преминаваща през една или друга фаза на етногенезиса. Но не само това, ами Георг Дебец [92], Николай Чебоксаров и Ирина Чебоксарова посочват, че мутациите обхващат не целия Ойкумен, а определени географски региони. За руснаците те пишат: „Нашите предци са имали кафеникава кожа, черни коси и кестеняви очи, а блондините със светлите очи се появили по пътя на мутациите, които се съсредоточили преди всичко в Северна Европа, край бреговете на Балтийско и Северно море.“ [209, с. 121]

Та нима тази мутация се отличава от пасионарните тласъци по нещо друго, освен че те възникват малко по-често?

Бихме могли просто да подминем отговора на въпроса за произхода на мутациите и причините за мутационния генезис. Още повече, че самите биолози не отговарят на това питане, като справедливо посочват, че не е оправдано данните, получавани от експериментите, т.е. артефактите, и закономерностите, проследявани в лабораториите, механично да се пренасят върху онова, което виждаме в природата. Но нашата наука — етнологията — разполага с абсолютна хронология, а с помощта на такъв инструмент могат да се постигнат някои полезни резултати.

Доколкото приравнявахме пасионарните тласъци към микромутациите, то, като изследваме по исторически път датите и ареалите на тласъците, бихме могли да обогатим биологията с данни, които биолозите могат да тълкуват от своята гледна точка. Вече имахме възможност нагледно да покажем, че биологичните микромутации, а на езика на етнологията — образуването на етносите, свързано с пасионарните тласъци^[296] — винаги обхваща определена зона от земната повърхност, проточваща се по посока на меридианите или на паралелите, като сключва определен ъгъл със съответния меридиан или паралел. Но каквито и ландшафтни зони да има на тази територия — планини, пустини, морски заливи и т.н. — тя си остава монолитна. Ландшафтите и етническите субстрати предопределят само това, че на територията, обхваната от пасионарния взрив, могат да възникнат два, три, четири суперетноса в една и съща епоха. Напълно съзнателно изключваме възможността признакът на пасионарността да се пренася чрез смесване на етносите, защото то непременно би се отразило на антропологичния тип на метисите. Бариерите по земната повърхност изключват също и културния обмен, както и заимстването по пътя на подражанието. И едното, и другото лесно би могло да се проследи в произведенията на изкуството и материалната култура.

Очевидно си имаме работа с особено явление, което трябва специално да бъде описано. Нека да припомним, че новият суперетнос (или етнос) възниква при задължителното смесване на няколко етнически субстрата. Но не напомня ли това простата електрическа батерия, в която трябва да има цинк, мед и киселина, за да бъде произведен ток? Това, разбира се, е метафора, но нали тя илюстрира енергетичния процес, който постепенно затихва поради съпротивата на средата. Но ако е така, то импулсът също трябва да е енергиен, а доколкото той явно не е свързан с природните и социалните условия на земната повърхност, то произходът му може да бъде само извънземен.^[297]

Когато човек разглежда ареалите на пасионарните взривове, винаги му прави впечатление, че земното кълбо сякаш е „надраскано“ на ивици от някакъв лъч, при това — само от едната страна, а разпространяването на пасионарния тласък се ограничава от кривината на земната повърхност. На мястото на „удара“ се появяват различни мутанти, повечето от които не са жизнеспособни и изчезват още от първото поколение. Пасионариите също излизат извън границите на нормалното, но особеностите на пасионарността са такива, че преди да е отстранена от естествения отбор тя оставя следи в етническата история и в историята на изкуството и литературата, тъй като те са продукт на жизнената дейност на етноса.

Могат да бъдат допуснати и други хипотези за произхода на пасионарните взривове и тласъци — случайни флуктуации, наличие на блуждаещ ген, реакция на екзогенен възбудител. Обаче всички те противоречат на фактите. Не е изключено и изложената от нас хипотеза да не се потвърди, но това по никакъв начин няма да повлияе върху използването на концепцията за енергийната природа на етногенезиса за решаването на насъщните проблеми на географията и историята.

Там, където ландшафтите се докосват

Да се върнем към проблема за връзката между етноса и ландшафта и да отговорим на въпроса, зададен от наши читатели [133; 186]: защо, за да възникне нов етнос, непременно трябва да се съчетаят два или повече ландшафта, два или повече етноса, два или повече „социални организъма“? Какво е това — верига от случайности или закономерност?

Анализът на взаимодействието на етноса като самостоятелно явление с ландшафта показа, че те са свързани с обратна зависимост, но нито етносът е постоянно действащ фактор за образуването на ландшафта, нито ландшафтът без външно въздействие може да стане причина за етногенезиса. Взаимоотношенията между етническите и социалните закономерности даже изключват обратната връзка, защото етносферата на Земята е само фон, а не фактор за социалното развитие.

За разлика от социалните закономерности, териториалният фактор е решаващ за етногенезиса, но във всеки нов случай това е нов регион, стига той да съответства на вече описаните условия. Народите се образуват в много и различни центрове; взривовете на етногенезис не са свързани с културата и бита на народите, които се намират в процес на развитие или в застой, нито с техния расов състав, нито с равнището на икономиката и техниката, а със специалните условия в пространството и във времето. Сам по себе си ландшафтът не поражда нови етноси, защото те никога не възникват на едно или друго, макар и много удобно място цели хилядолетия. Регионите на етногенезиса през цялото време се променят.

Интересуващият ни процес започва ту тук, ту там, което означава, че той не се предизвиква от сили на земната повърхност. Следователно трябва да търсим източника на етногенезиса в обкръжението на планетата Земя и отново да се обърнем към биогеохимията.

Въз основа на нашата теза за природата на етноса като система, пораждана от пасионарен взрив, имаме право да определим етноса като енергетично явление. Тъй като всеки започващ енергетичен процес винаги преодолява инерцията на предшестващите го процеси, естествено, колкото по-малка е инерцията, толкова по-лесно внезапният тласък я нарушава.

Монотонните ландшафти, обитавани от еднородно в етническо отношение население, което обединява хора с традиции, въплътени във формата на политически институции, са масиви, които почти не реагират на относително слабите тласъци. Затова при съчетаните ландшафти е неизбежно и съчетаването на различни способи на водене на стопанството. Едни хора ловят риба в морето, други пасат добитък в планините, трети отглеждат зърнени култури в полето, а четвърти се грижат за лозята в долините. Даже, ако всички те имат едни и същи предци, нуждата да се приспособяват към различните условия на средата след няколко поколения ги прави доста различни едни от други. И това различие ще се задълбочава дотогава, докато естествените връзки между тях не отслабнат в резултат от това, че паралелно върви постъпателното движение на обществото въз основа на развитието на производителните сили и производствените отношения, което от своя страна неизбежно води до обновяване на остарялата обществена система. Ако в резултат от превратностите на историческата съдба у даден етнос възникнат две-три държави или племенни съюзи, то устойчивостта на системата ще бъде още по-малка. Така че социалните и етническите линии на развитие в системата са преплетени.

Благодарение на разделението на труда и специализацията такива системи са твърде продуктивни по отношение на развитието на икономиката — те сравнително добре се съпротивляват на етническото обкръжение, т.е. на съседите, които се опитват да ги завоюват, защото обичайната практика взаимно да си разменят продукти се разпростира и върху взаимопомощта, но пасионарният тласък обикновено ги разрушава с изумителна лекота. По същия начин благоприятно влияе на началния момент на етногенезиса и съчетанието на различни културни равнища, типове стопанство и разнородните традиции. Общото тук е принципът на разнообразието, който може да се разглежда в интересуващия ни аспект.

Да си представим етносферата като мозайка от няколко широки плочи, които се докосват. Да нанесем по тази конструкция удар по вертикала. Естествено, първо ще се разрушат не плочите, а контактът между тях, след това ще последва верижна реакция, която ще деформира самите плочи. Ето един пример.

В VI–VII в. Византия и Иран били устойчиви системи, а пограничната област между тях, населена с араби, изпитвала тяхното въздействие. Пасионарният тласък така разбъркал арабите, че се отделила групата (консорцията) на привържениците на Мохамед. И за четири поколения се създал отначало етнос, а после и суперетнос от р. Ебро до Памир.

Тъй като индивидите с новата душевна нагласа взаимодействат помежду си, то незабавно възниква цялост, настроена на една вълна емоционално, психологически и поведенчески, в основата на която очевидно стои биофизичен феномен. По всичко личи, че тук си имаме работа със своеобразен единен ритъм. Именно той се възприема от наблюдателя като нещо ново, необичайно, чуждо.

Завоеванието не е единствената форма на етническо разпространение и приобщаване на чужденци към системата. Позната е трансплантацията на култура под формата на религиозни проповеди или чрез въвеждане в употреба на предмети от бита и изкуството, което променя системата — обект на въздействие.

Покръстването на славяните в 988 г.^[298] довело до разширяването на етнокултурния ареал на Византия; продажбата на опиум и керосинови лампи в Китай го направила зависим от Англия и САЩ, разклатила бита, след това държавната власт и накрая, суперетническата система на династията Цин, което довело не само до политически и социални, но и до етнически промени — например асимилацията на манджурите от китайците.

И така, пасионарният импулс е задължителен за възникването на етногенезиса, а разнообразието, което се наблюдава в действителност, се определя от ландшафтните и климатичните условия, от етническото съседство, от културните традиции, а също и от силата на самия тласък, т.е. на импулса. Ето защо всички етноси са оригинални и неповторими, макар процесите на етногенезиса да си приличат по своя характер и насоченост.

Мисли по повод на ноосферата

Както вече неведнъж отбелязахме, съзнателната дейност на хората играе не по-малка роля в историческия процес от емоционалната, но техният характер е принципно различен. Безкористният стремеж към истината ражда научните открития, които определят възможностите за техническо усъвършенстване и по този начин създават предпоставки за нарастване на производителните сили. Увлечението по красотата формира психиката и на художника, и на зрителя. Жаждата за справедливост стимулира социалните преустройства. Накратко казано, „човешкият разум, който не е някаква форма на енергия, а извършва действия, които сякаш и съответстват“ [48, с. 272], става импулс за явления, които наричаме прогрес, и следователно е свързан с обществената форма на движение на материята.

Връзката между тези две форми на движение на материята, които присъстват заедно във всяко историческо събитие — и в голямото, и в малкото, е очевидна. Според Владимир Вернадски именно еволюцията на видовете води до създаването на форми на живот, които са устойчиви в биосферата (вторият биохимичен принцип), и следователно насоченото (прогресивно) развитие е планетарно явление. Юрий Трусов уточнява тази теза, като твърди, че „по отношение на породилия го органичен свят обществото притежава не само някои черти на приемственост, но и дълбоки, принципно нови черти, които го отделят от целия биологичен свят… Тези черти са свързани преди всичко с разума, познанието за света и социално организирания труд“. [200, с. 37-38] Тези различия фактически обособяват в биосферата особена област — ноосферата, т.е. сферата на разума, чийто продукт се явява техниката в най-широкия смисъл на това понятие, което включва също изкуството, науката и литературата като кристализация на дейността на разума.

Но ръкотворните плодове на човешката дейност изначално се различават от творенията на природата. Те отпадат от конверсията в биоценозата, където постоянно се обменят вещества и енергия, които поддържат съответните биоценози като системни цялости. Човешкото творчество изтръгва от природата частици вещество и ги натиква в оковите на формите. Камъните се превръщат в пирамиди или в Партенона, вълната — в мъжки сака, металът — в саби и танкове. А тези предмети са лишени от способността сами да се развиват, те могат само да се разрушават.

На това принципно различие между природата и техниката в широкия смисъл на понятието обръща внимание Станислав Калесник, който посочва също, че не всичко създадено от човека е такова. [118; 119] Нивите е пшеница, напоителните канали, стадата с кравите или домашната котка си остават в състава на географската среда, въпреки въздействието на човека.

И така, антропосферата заема междинно положение между мъртвата техносфера и живата природа. Но, доколкото това е така, то те са в опозиция. И тук му е мястото да вмъкнем поправката, нанесена от Юрий Ефремов в оценката на „ноосферата“, която той нарича „социосфера“. „Чак толкова разумна ли е «сферата на разума»? Та нали нейното развитие води до замяна на живите процеси, обогатяващи нашата планета, със запаси от кондензирана енергия, скрита в почвата и в утаечните скали, с каменни въглища и нефт. Отминалият живот на микроорганизмите ни е дарил с кислородна атмосфера и озонов слой, който ни спасява от убийствените космически излъчвания. Растенията, покриващи Земята, са фабрика за фотосинтеза, която преработва светлината в жива материя. Животните, тези наши по-малки братя, регулират биоценозите и им предават устойчивост.“ [99]

А какво ни е дала ноосферата, даже ако тя наистина съществува? От палеолита са останали множество кремъчни люспи и случайно изтървани стъргала и точила, от неолита — пластове боклук от някогашните селища. Античността ни е подарила развалините на древни градове, а Средновековието — руините на замъци. Дори когато древните съоръжения са доживели до наши дни, като например пирамидите или Акропола, това винаги са инертни структури, които просто се разрушават относително бавно. И едва ли днес ще се намери човек, който би предпочел да вижда на мястото на планините и степите камари от отпадъци и бетонирани площадки. А нали техниката и нейните продукти са материализирани плодове на разума. С две думи, както и да се отнасяме към идеята за съществуването на ноосферата, няма спор, че техниката и животът са диаметрално противоположни. И тук се сблъскваме със задачата да определим съотношението между пасионарността, която инициира създаването на етносите, и сферата на съзнанието, която поражда културата и техниката.

Системата на отчитане

Ако приемем за еталон, т.е. за единица, индивидуалния и видимия импулс на вродения инстинкт за самосъхранение, то пасионарният импулс (P) ще има обратен знак. Големината на пасионарния импулс ще бъде съответно по-голяма, по-малка или равна на импулса на инстинкта за самосъхранение. Следователно имаме право да класифицираме индивидите на: пасионарии (P>I), хармонични хора (P=I) и субпасионарии (P<I). Съотношението между тези групи определя равнището на пасионарно напрежение в системата или, в нашия случай, на етноса. След пасионарния тласък то бързо нараства, след това настъпва „прегряване“, след което започва бавно и плавно спадане, често придружено с временно задържане. Ако построим крива, тя ще наподобява традиционната крива на всеки инерционен процес. Всички величини ще бъдат положителни и границите им ще клонят към практически недостижимата нула.

Няма съмнение, че преобладаващата част от постъпките на хората се диктуват от инстинкта за самосъхранение на личността или на вида. Инстинктът за самосъхранение на вида се проявява в стремежа към размножаване и възпитаване на потомство. Обаче векторът на пасионарността е насочен в обратната посока, защото тя заставя хората да жертват себе си и своето потомство, което или изобщо не се ражда, или е напълно пренебрегнато заради илюзорни въжделения — честолюбие, тщеславие, гордост, алчност, ревност и други страсти. Оттук следва, че можем да разглеждаме пасионарността като антиинстинкт или като инстинкт с обратен знак. А доколкото няма и не може и да има етнос, който да не е свързан с първичния взрив на пасионарност, то тя е съизмерима величина за всички етноси.

Следователно можем да класифицираме всички етноси по степента на нарастване и на спадане на пасионарното напрежение на етническото поле. Наличието на флуктуации малко усложнява този принцип, но не чак толкова, защото схемата на бързо нарастване на пасионарността и бавното й спадане практически е валидна за всички известни ни етноси. Това не може да бъде случайност. Затова можем да смятаме, че началният момент на етногенезиса наподобява тласък, придаващ инерция на етническата система, която постепенно се губи поради съпротивата на средата.

Както инстинктивните, така и пасионарните импулси са от емоционалната сфера. Но нали психическата дейност обхваща и съзнанието. Значи трябва да потърсим в областта на съзнанието такова деление на импулсите, което можем да съпоставим с вече описаното по-горе. С други думи, това деление трябва да бъде разбито на две категории — импулси, насочени към съхраняване на живота, и импулси, принасящи живота в жертва на илюзиите. За удобство ще означаваме импулсите, утвърждаващи живота, със знака плюс, а саможертвените импулси — със знака минус. Тогава можем да направим двумерна проекция на тези параметри, наподобяваща обичайната система на декартовата координатна система, като при това ще отбележим, че положителният знак на импулсите не означава, че те са „добри“ или „полезни“, а отрицателният — че са „лоши“; та нали катионите и анионите във физиката, както и киселините и основите в химията не са „добри“ или „лоши“, т.е. не съдържат качествени оценки.

Изобщо можем да отбележим, че само в обществената форма на движение на материята има смисъл да противопоставяме прогреса на застоя и регреса. Търсенето на смислена цел в дискретните природни процеси е неуместна телеология. Както процесът на образуване на планините с нищо не е „по-добър“ от процеса на формиране на падините, а зачатието и раждането са равностойни актове в живота на организма също като смъртта, така и в етническите процеси липсва критерий за доброта. Но това не означава, че в етногенезиса няма система, движение и дори развитие; просто в него няма „напред“ и „назад“. Във всяко колебателно движение има само ритъм и по-голяма или по-малка напрегнатост (честота).

Сега да се разберем за термините. Положителен импулс на съзнанието ще бъде само необузданият егоизъм (Egoismus), който, за да се реализира (като цел), се нуждае от разум (Ratio) и воля (Voluntas). Под разум ще разбираме способността, когато има подходяща възможност, да се избира съответната реакция, а под воля — способността да се вършат постъпките, които съответстват на направения избор. Следователно всички осезателни и рефлекторни действия на индивидите тук са изключени, също както и постъпките, извършвани по принуда от други хора или от достатъчно сериозни обстоятелства. Но нали вътрешният натиск е императив или на инстинкта (Instinctus), или на пасионарността (Passio) и също определя поведението на човека. Значи и него трябва да изключим наред с натиска, оказван от етническото поле и традициите. За „свободните“ или „егоистичните“ импулси остава малка, но строго очертана област — тази, в която човек носи морална и юридическа отговорност за своите постъпки. Тук отново се изправяме пред факта, че не можем да дадем дефиниция, но практически тя не ни трябва. Колективният опит на човечеството ясно разграничава принудителните постъпки от престъпленията. Убийството при самозащита се отличава от убийството с цел грабеж или отмъщение, прелъстяването е различно от изнасилването и т.н. В средата на XIX в. са правени опити тези постъпки да се отъждествяват, но това си е било безпочвено мъдруване с нравоучителна цел. Достатъчно е да си спомним за скритата литературна полемика между Лев Толстой и Фьодор Достоевски. В наше време е очевидно, че колкото и да е разумна грижата на човека за себе си, тя не му дава основание съзнателно да нарушава правата на своите съседи и на колектива.

На „разумния егоизъм“ противостои група импулси с обратен вектор. Тя е известна на всички, както впрочем и пасионарността, и също никога не се обособява в отделна категория. Всички хора имат странно влечение към истината (стремеж да си създадат адекватна представа за нещата), към красотата (тая, която ни допада непредубедено) и към справедливостта (която съответства на морала и етиката). Това влечение силно се колебае по силата на своя импулс и винаги се ограничава от непрекъснатото действие на „разумния егоизъм“, но в редица случаи се оказва по-силно и води индивидите към гибел не по-малко неотклонно от пасионарността. То е своеобразен аналог на пасионарността в сферата на съзнанието и следователно притежава същия знак. Ще наречем това влечение атрактивност (Attractio^[299]).

Естеството на атрактивността е неясно, както впрочем и естеството на съзнанието, но връзката и зависимостта на атрактивността с инстинктивните импулси на самосъхранението и пасионарността са същите, каквито са взаимоотношенията в лодката между двигателя (греблата или мотора) и кърмилото.

По същия начин се отнася към тях и „разумният егоизъм“, който е антипод на атрактивността.

Сега вече можем да нанесем разграничените категории на импулсите върху координатната система, като подсъзнанието е на абсцисата, а съзнанието — на ординатата. (Вж. фиг. 2)

Необходима ли е такава сложна схема и за какво?

Фиг. 2 Класификация на индивидите по пасионарно-атрактивния принцип

Легенда: 1 — филистери (еснафи); 2 — странстващи войници; 3 — престъпници; 4 — честолюбиви хора; 5 — делови хора; 6 — авантюристи; 7 — учени; 8 — творци; 9 — пророци; 10 — безкористни хора; 11 — съзерцатели; 12 — съблазнители

Съотношението между различните категории импулси

Няма никакво съмнение, че естеството на инстинктивните импулси е биологично. Както желанието за дълъг живот, така и стремежът да се пресъздадеш чрез потомството са биологични признаци, присъщи на човека като вид. Но ако е така, то тяхната големина (в смисъл на въздействието им върху постъпките на индивидите) трябва да е постоянна величина.

Това означава, че желанието за живот у всички хора, живели някога, живеещи сега, и тези, които ще живеят, във всеки отделен случай е едно и също. Още на пръв поглед това противоречи на реалностите, с които се сблъскваме.

Наистина има колкото щете хора, които до толкова не ценят живота, че отиват доброволно на война; има случаи на самоубийства; родители често захвърлят децата си на произвола на съдбата, а понякога ги убиват. И тези хора съществуват редом с дезертьорите, които само гледат как да се измъкнат от войната; с тези, които търпят унижения, за да спасят живота си; с родителите, отдаващи живота си за спасението на своите деца, които често са недостойни и неблагодарни. Разнообразието в човешкото поведение е толкова голямо, че сякаш няма никаква система в наблюдаваните явления.

Не напомня ли това за мнението на древните, че тежките предмети падат по-бързо от леките? Едва опитът на Галилей доказа, че силата на тежестта действа еднакво и на перцето, и на гюллето, а разликата в скоростта на падане зависи от странично явление — съпротивлението на въздушната среда. Така стоят нещата и с явлението, което ни занимава. На фиг. 2 е изобразен обратният импулс — пасионарността.

При алгебричния сбор неговата големина се компенсира от големината на една или друга част от импулса, който е изобразен в положителната част на абсцисата, а понякога от големината на целия импулс. Големината на импулса Р може да бъде по-малка от импулса на инстинкта (чиято големина е удобно да приемем за единица), равна на него или по-голяма. Само когато тя е по-голяма, наричаме човека пасионарий.

Пример за P=I е княз Андрей Болконски от „Война и мир“ на граф Лев Толстой; P<I притежава интелигентът на Антон Чехов, по-малка стойност — просто еснафът, а след него се нареждат бедняците-субпасионарии от ранните разкази на Максим Горки. Още по-ниско стоят кретените и дегенератите. А ако пасионарното напрежение е повече от инстинктивното? Тогава точката, която показва пасионарния (поведенческия) статус на индивида, ще се премести в отрицателната част на абсцисата. Там се бъдат конкистадорите и откривателите на нови земи, поетите и ересиарсите и накрая, инициативните личности от рода на Цезар и Наполеон. По принцип те не са много, но тяхната енергия им позволява да развиват активна дейност навсякъде, където се твори история. Сравнителното изучаване на множеството от събития ни разкрива големината на пасионарното напрежение от първо приближение.

Същата е последователността и при съзнателните импулси, нанесени върху оста на ординатата. Границата на „разумният егоизъм“, т.е. на принципа „всичко е мое“, е стабилна величина. Тя се намалява от атрактивността, която е или по-малка от единица (като за единица приемаме импулса на себелюбието), или е равна на нея, или е по-голяма. Когато е по-голяма, си имаме работа с учени, готови на всякакви жертви; художници, които зарязват кариерата си заради изкуството; радетели за истината, които бранят справедливостта с риск за живота си; с две думи си имаме работа с герои от типа на Дон Кихот в най-различни варианти. Значи реалното поведение на индивидите, които имаме възможност да наблюдаваме, се формира от две постоянни положителни величини и две променливи отрицателни. Следователно само отрицателните величини определят реално наблюдаваното разнообразие на човешкото поведение. (Вж. фиг. 2)

Всъщност всички описани импулси попадат под приетото в психологията определение „доминанти“. Обаче нашата задача изисква да отделим няколко определени доминанти и да загърбим останалите, като libido^[300] например, като нямащо значение за нашата тема. И освен това е важно да установим какви са векторите на избраните доминанти, което ще ни позволи да определим съотношението между тях.

Да приложим концепцията към етногенезиса

Предлаганата гледна точка и системата на отчитане дават твърде малка възможност за изучаване на психологията на отделната личност. Доколкото равнището на пасионарност е вроден признак, присъщ на човека през целия му живот, то съотношението между величините не се изменя. Що се отнася до атрактивността, то тя се променя под влиянието на другите хора — учителите, приятелите, учениците — следователно нейната променливост зависи от въздействието на колектива, а не на личността. Затова принципите на предложената концепция са твърде удобни при изучаване на етногенезиса, макар че при сегашното равнище на нашите знания резултатите могат да бъдат представени в условни съотношения. Получаването на числени стойности засега е отвъд нашите възможности. Но дори и това, което е по силите ни, е твърде полезно за анализа.

Вече добре знаем, че всички етноси преминават през редица фази, които в идеалния случай или от гледна точка на схемата са еднотипни за всички. Многобройните отклонения от схемата — например прекъсванията в развитието или изместването на фазата в резултат от външна намеса — лесно могат да бъдат взети под внимание и изключени при разглеждането на основната закономерност. Също толкова лесно по-късно те могат да бъдат отчетени при синтеза, т.е. когато възстановяваме действителната история на народа. Затова нека да отделим случайността от закономерността. Да вземем за пример група от различни хора и да допуснем, че ни са известни пасионарността и атрактивността на всекиго от тях. Тогава за всекиго ще се намери място не по осите на координатната система, а в секторите между тях. Във всяка четвъртина ще се разположат хората с различен манталитет, определян само от психо-физиологичния им строеж (вж. фиг. 2). Както се вижда от чертежа, моралният критерий не е взет под внимание, което ни позволява да разглеждаме предложената класификация като естествено-историческа, даваща възможност за обективно изследване.

Да предположим, че имаме данни за равнището на пасионарност не само към определен момент, а разполагаме с информация за десет такива момента с интервали от по сто години между тях и можем да нанесем тези данни в координатната система. По този начин ще представим вариациите на пасионарното напрежение в рамките на средната продължителност на живот на един етнос. Ако имахме възможност да измерим величината P и да я изразим числено, просто щяхме да построим кривата на изменението на пасионарното напрежение, а след това да изведем и уравнението, което описва тази крива математически. Но засега се налага да се ограничим с феноменологичното описание (вж. фиг. 3)

Обаче и то ни дава твърде много възможности за изследване. Наситеността на интервала от време със събития винаги е съпоставима с наситеността на друг интервал. Тези съотношения нагледно са представени в специални синхронизирани таблици, но историците не им обръщаха внимание, защото отразяваното в тях явление — колебанието на пасионарността — не се отчиташе. Сега тези таблици вече имат смисъл и значение.

Фиг. 3. Идеализирана представа за функцията P, която характеризира процеса на етногенезис

Легенда: плътната линия представя границите на вариациите на пасионарното равнище P; a — вариациите на пасионарното равнище P в акматичната фаза; b — рязкото спадане на пасионарното равнище P в резултат от външна намеса

Мястото на пасионарността в историческия синтез

Може да ви се е сторило, че бе отделено твърде много внимание на описанието на пасионарността, защото авторът я смята за решаващ фактор. Но не е така. Стъпихме на учението за пасионарността, за да запълним празнината, зейнала след едностранното изучаване на етногенезиса. Не замяната на учението за първенството на социалното развитие в историята, а неговото допълване е безспорни данни от естествените науки е целта на теоретичното въведение, потребно за историческия синтез.^[301]

Сега е време да разкрием съотношението между четирите групи причини, които въздействат на етническите процеси. Две от тях са от по-висок ранг, а другите две са подчинени. Общо взето изложението ще бъде схематично, но тъкмо схемата ще ни помогне да отделим случайното от закономерното, постоянно свързвано с всяка от историческите [165] и географските дисциплини, защото и едните, и другите изучават променливи величини, които се изменят във времето и въздействат на етногенезиса.

Първият и главният фактор за общественото развитие е нарастването на производителните сили, в резултат от което се променят производствените отношения, а от там и самата организация на обществото. Този глобален процес всестранно е обобщен в теорията на историческия материализъм.

Вторият фактор, определящ не импулса, а хода на етногенетичния процес е географската среда, игнорирането на чиято роля Станислав Калесник правилно нарича „географски нихилизъм“. Но и да се преувеличава значението на географската среда, т.е. „географският детерминизъм“, за който вече стана дума, не води до положителни резултати. [109] Това остроумно го доказва Георгий Плеханов в полемиката си с Антонио Лабриола, като отбелязва, че „съвременните италианци (от края на XIX в.) са заобиколени от същата тази природна среда, в която са живели древните римляни, ама колко малко прилича «темпераментът» на тези, които днес плащат дан на Менелик^[302], на темперамента на безмилостните покорители на Картаген!“. [167, с. 254-255] Бихме могли да възразим, че антропологичното въздействие в продължение на 2300 години е изменило ландшафта на Италия, но въпреки това е очевидно, че не замяната на буковите гори с лимоновите насаждения и гъсталаците от вечнозелени храсти са причината за поражението на италианската армия при Адуа. Като се съчетават, тези два могъщи фактора определят само „общата посока“ на социално-историческите процеси, но не и „индивидуалната «физиономия» на събитията и някои частни последствия от тях“. [165, с. 298] А именно такива дреболии често предизвикват създаването и разрушаването на консорции, понякога водят до запазването или разпръскването на субетноси, рядко, но все пак се отразяват на съдбата на етносите, а в изключителни случаи могат да окажат въздействие за формирането на суперетноси. Примери за такива исторически криволичения, които се компенсират през дадени отрязъци от историята, има твърде много в цитираното произведение на Георгий Плеханов [165], макар той да се позовава изключително на европейската история. Аналогични данни от историята на Далечния Изток читателят може да открие в нашата „Степна трилогия“. [66; 73; 80]

По този начин можем да отделим фактора от по-нисък ранг — логиката на събитията, където се отчитат късите вериги от причинно-следствени връзки, които сами по себе си са закономерни, но се явяват случайности за процеса от по-висш ранг. На свой ред тези кратки закономерности, постоянно накъсвани в хода на историята, зависят от случайностите от втора степен [165, с. 294] и т.н. Тези вариации могат да бъдат пренебрегвани при разглеждането на глобалните процеси — например смяната на обществените формации — но трябва да бъдат отчитани в процесите на етногенезиса. И тук изплува на повърхността ролята на пасионарните взривове и флуктуации, които се отнасят така към формирането на биосферата, както логиката на събитията — към обществената форма на движение на материята. С други думи, пасионарността не е единственият фактор, определящ етногенезиса, но е задължителна. Без пасионарност няма етногенезис! Затова пренебрегването на нейното влияние води до очевидна грешка, която деформира резултата от изследването. А дали куршумът е минал на милиметър от целта или на пет метра от нея, няма никакво значение, защото така или иначе целта е останала незасегната, затова да продължим описанието на разкритото от нас явление.

Досега, като ползвахме примери от различни исторически периоди, описвахме пасионарността само като биологичен признак на наследствеността. По този начин видяхме, че историята като наука ни дава възможност да проследим някои закономерности в природните явления. Следователно историята може да бъде полезна не само сама по себе си, но и като спомагателна естественонаучна дисциплина. Досега тя не е била използвана за такава цел.

Обобщение

Обобщаването на всички досегашни наблюдения ни позволява да установим, че социалните и етническите ритми на развитие не съвпадат. Социалният ритъм е спонтанно непрекъснато движение по спирала, етническият ритъм е поривисто движение на постоянни тласъци, чиято инерция затихва заради съпротивата на средата. Хронологично социалните сътресения (смяната на обществените формации) и етногенетичните процеси изобщо не съвпадат. Понякога етносът (руският например) преживява две-три обществени формации, а в други случаи се създава и се разпада вътре в рамките на една обществена формация (такъв е примерът с партите или тюркютите). Общественото развитие на човечеството е прогресивно, а етносите са обречени на изчезване.

Сега вече можем да направим извода, че етногенезисът е инерционен процес, където първоначалният заряд на енергията (биохимичната енергия, описана от Владимир Вернадски) се изразходва заради съпротивата на средата, което води до хомеостазис или равновесие на етноса с ландшафта и човешкото обкръжение, т.е. до превръщането на етноса в реликт, който се намира в персистентно състояние (надживял себе си), лишен от творчески сили. Именно благодарение на голямото пасионарно нагряване обществената и природната форма на движение на материята си взаимодействат, също както някои химически реакции протичат само при висока температура и наличието на катализатор. Пречупвайки се в психиката на човека, пасионарните импулси, като биохимична енергия на живото вещество, създават и съхраняват етносите, които изчезват, когато пасионарното напрежение отслабне.

В заключение трябва да уточним в каква степен предложената от нас концепция за етногенезиса съответства на теорията за диалектическия и историческия материализъм. Тя не им противоречи. Развитието на обществените форми е спонтанно, смяната на обществено-икономическите формации е глобално явление, въпреки неравномерното развитие в различните региони; движението на обществената форма на материята е постъпателно и прогресивно, а посоката — спираловидна. Следователно това е философска теория за общите закони на развитието и тя стои една степен по-високо от антропосферата, разглеждана като цяло, и две степени по-високо от етносферата — мозайката от етноси във времето и пространството.

С други думи етнологията е частен случай на прилагане на диалектическия материализъм, като се отчита спецификата на темата и аспекта.

Както е известно, всички природни закономерности са вероятностни и следователно са подчинени на стохастичните закономерности. Значи колкото по-висок е рангът, толкова по-неотклонно ще въздейства закономерността на обекта; и колкото по-нисък е рангът, толкова повече ще расте ролята на случайността, а оттам и степента на свобода. В първия случай границата е галактиката, а във втория — атомът, защото свръхгалактическите и субатомните явления се изследват с други способи и по друг начин се възприемат от нашето съзнание. А градацията на ранговете на явленията е между тях. И всеки ранг изисква специално внимание към себе си и специален подход. В тези граници феноменът етнос заема промеждутъчно положение. Движението в етносите е колебателно, развитието е инерционно и дискретно, устойчивостта се осигурява от системните връзки, а неповторимостта и творчеството — ефектът от биохимическата енергия на живото вещество — от пасионарността, пречупена както през индивидуалната психика, така и през психиката на равнището на популацията.

Така според нас дефиницията на понятието етнос е следната. Етносът е елементарно понятие, което не може да бъде сведено нито към социалните, нито към биологичните категории. Този извод е емпирично обобщение на историкогеографските факти.

Кривата на етногенезиса

Във всички исторически процеси от микрокосмоса (живота на един индивид) до макрокосмоса (развитието на човека като цяло) обществената и природната форма на движение присъстват едновременно, понякога толкова причудливо, че е трудно да се установи характерът на връзката между тях. Това особено се отнася до мезокосмоса, където попада феноменът на развиващия се етнос, т.е. етногенезисът, разглеждан от нас като процес на формиране на етноса от момента на неговото възникване до изчезването му или преминаването му в състояние на хомеостазис.

Няма да е излишно да отбележим, че такова разбиране за етногенезиса е различно от широко разпространеното доскоро в етнографията, че етногенезисът е зараждането на етноса, т.е. онзи момент, който завършва с появата на етническото съзнание.

От гледна точка на географията основа за възникването на етноса е популацията, която в интересуващия ни аспект може да се разглежда като група пасионарни индивиди, приспособила определен ландшафт към своите потребности, като същевременно самата тя се е приспособила към този ландшафт. Но моментът на раждането е кратък. Появилият се на бял свят колектив трябва незабавно да се организира в система с определено разделение на функциите между нейните членове. В противен случай той просто ще бъде унищожен от съседите. С цел да се поддържа целостта на системата, се създават социални институции, чийто характер във всеки отделен случай се определя от спецификата на мястото (географската обусловеност) и времето (стадия на развитие на човечеството). Именно потребността от самоутвърждаване е причината за бързото нарастване на системата, териториалното разширяване и усложняването на вътрешноетническите връзки, като силите за нейното развитие се черпят от пасионарността на популацията като такава. Нарастването на системата създава инерцията на развитието, която постепенно се губи заради съпротивата на средата и разсейването на свободната енергия.

Дори когато жизнеността на етноса спадне под оптималното равнище, социалните институции продължават да съществуват и понякога надживяват създалия ги етнос. Така римското право се „прихванало“ в Западна Европа, макар Древният Рим и гордата Византия да се превърнали в спомен. Но, ако разположим на абсцисата времето, какво можем да представим на ординатата. Очевидно — тази форма на енергията, която стимулира процесите на етногенезиса, т.е. пасионарността. При това трябва да помним, че максималното равнище на пасионарност, също както и минималното, съвсем не са благоприятни за процъфтяването на живота и културата. Пасионарното „прегряване“ води до жестоки кръвопролития както вътре в системата, така и по нейните граници, в регионите на етнически контакти. И обратно, при пълна инертност и вялост на населението на която и да било страна, когато равнището на пасионарност клони към нула, се губи способността за съпротива на етническото и природното обкръжение, което винаги е най-краткият път към гибелта. Пасионарността присъства във всички етногенетични процеси и това дава възможност да се правят етнологични съпоставки в глобален мащаб.

Но ние не сме преодолели друга трудност — все още не сме намерили мярка, с която можем да измерваме пасионарността. Въз основа на достъпния ни фактически материал можем да говорим само за нарастване и спадане, за по-голяма или за по-малка степен на пасионарно напрежение (или честота на събитията в живота на етноса), но колко пъти не знаем. Но това препятствие не е съществено, защото съотношението от типа „повече“ или „по-малко“ само по себе си е достатъчно конструктивно и плодотворно за построяването на феноменологични теории в естествознанието, а точността на измерването на наблюдаваните величини и формализирането на емпиричните науки съвсем не е единственият и не винаги удобен път на познанието.

Затова отбелязаната „трудност“ не е недостатък на концепцията, а по-скоро нейна особеност.

В наше време образованието в училищата е насадило у читателите две предубеждения: да вярват на писмените сведения и да са убедени в реалността на естествените числа. Не че тези две мнения са неверни, но те са неточни. Достоверността на историческите източници днес е ограничена от историческата критика, чийто принцип е съмнението. Естествените числа са абстракция, защото в природата съществуват не числа, а феномени. Естествените числа е удобно да се използват в счетоводството, но не в естествознанието и историята, където няма нищо принципно равно или тъждествено. Математическият апарат се използва във физиката отдавна, но не бива „да мислим, че всички явления, достъпни за научно обяснение, могат да се сведат до математически формули… математическите обвивки — идеалните плодове на нашия разум — ще се разбият като вълни в скали в тези явления“. [49] А Алберт Айнщайн го е казал още по-категорично: „Ако математическите теореми се прилагат към отраженията на реалния свят, то те са неточни; те са точни дотогава, докато не се позовават на действителността.“ [218]

Но преклонението пред математиката в началото на XX в. се превърнало в своеобразен култ, който е отнел много сили на естествениците и хуманитаристите.

За да определим фазите на етногенезиса, трябва да разкрием главните параметри на изучаваната епоха, въз основа на чието съчетаване можем да й направим еднозначна характеристика. Такива ще бъдат императивът на поведението, моментът на тласъка и логиката на събитията. Логиката на събитията отразява важните етапи на флуктуация на биосферата, включително пасионарността на етническата система. [89] Всяка етническа система е йерархична, т.е. суперетносът включва в себе си няколко етноса, етносът — няколко субетноса или консорции и т.н. Увеличаването на броя на таксоните от по-нисък ранг винаги е свързано с нарастването на пасионарността и обратно. По този начин съпоставянето на големината на пасионарността непряко, но косвено все пак е възможно, макар че броят на таксоните може да бъде пресметнат само по метода на експертната оценка.

Именно този метод позволява да се обобщят онези изменения в равнището на пасионарно напрежение на суперетни-ческите системи, които са били налице в хода на различните локални етногенезиси. Графично тази зависимост е представена на фиг. 4.

Фиг. 4. Изменение на пасионарното напрежение на етническата система (обобщение)

По абсцисата на фиг. 4 е разположено времето (t) в години, като изходната точка на кривата съответства на началния пасионарен тласък, който е причината за появата на етноса. По ординатата е разположено пасионарното напрежение (P) на етническата система в три скали: 1) скала на качествените характеристики от равнище P-₂ (не могат да се удовлетворяват въжделенията) до равнище P₆ (жертвоготовност); 2) скала на броя на субетносите (подсистемите на етноса), представени с индексите n+1, n+З и т.н., където n е броят на субетносите в етноса, които не са засегнати от тласъка и се намират в състояние на хомеостазис [105, с. 79-801; 3) скала на честотата на събитията в етническата история (нашето разбиране за понятието събитие съвпада с трактовката, предложена за пръв път от Константин Иванов^[303], че това е процесът на разкъсване на етническите връзки). Можем да говорим за мащаб на събитията в зависимост от таксономичния ранг на етническата система: конвикция (или консорция) — субетнос — етнос — суперетнос.

Кривата на пасионарното напрежение е построена въз основа на събитията от етнически мащаб — сблъсъка на два и повече субетноса. С пунктираната крива е отбелязано качественото изменение на плътността на субпасионариите в етноса. Названията на фазите на етногенезиса съответстват на отрязъците, разположени по скалата на времето. Тази крива е обобщение на 40 индивидуални криви на етногенезиса, построени от нас за различните суперетноси, възникнали в резултат от различни начални тласъци.

Качествените характеристики на равнището на пасионарно напрежение са еднакви за всеки тласък и се променят в посочената последователност от неспособността да се удовлетворяват въжделенията до жертвоготовността.

Тези характеристики обаче трябва да се разглеждат като някаква усреднена „физиономия“ на етноса, защото в него едновременно присъстват представители на всички отбелязани на схемата типове, но статистически господства типът, който съответства на даденото равнище на пасионарно напрежение.

Със своята необичайна форма кривата на пасионарността не прилича нито на експоненциалната крива на прогреса на производителните сили, нито на синусоида, където ритмично се сменят възходи и падения, които се повтарят като смяната на годишните времена, нито на симетричната циклоида на биологичното развитие. Предложената от нас крива е асиметрична, дискретна и анизотропна (различна) във времето. Тя е добре известна на кибернетиците като кривата, описваща горенето на огъня, избухването на склад за барут или увяхването на листата. Да се спрем на първия пример.

Огънят се разгаря от единия край. Пламъците обхващат съчките в кръг и бързо поглъщат кислорода във вътрешността на огъня. Температурата пада и кислородът от околния въздух нахлува сред цепениците и заставя пламъците отново да лумнат. След като се възпламенява няколко пъти, от огъня остават въглени, които бавно изстиват и се превръщат в пепел. За да се повтори процесът, са нужни нови цепеници и пламъците отново да лумнат. По същия начин, ако ритнем топка, отначало тя се движи ускорено за сметка на силата на тласъка, след това започва да губи от инерцията заради съпротивата на средата и спира или по-точно достига до състояние на равновесие със средата, което в механиката се нарича покой.

Описаните процеси, както и процесите на етногенезис се предизвикват от взривове или тласъци, външни по отношение на антропосферата, която заради тези импулси се е превърнала от монолитна в пъстра мозайка, т.е. станала е етносфера, защото единното човечество е станало разнообразно, вечно изменящо се съчетание на индивиди и микропопулации, които по нещо си приличат, а по друго нещо — преди всичко стереотипа на поведение — се различават.

Причините за тласъците могат да бъдат само някакви мутации или по-скоро микромутации, които се отразяват на стереотипа на поведение, но рядко влияят на фенотипа^[304]. Обикновено мутацията не засяга цялата популация в своя ареал. Мутират само някои, сравнително малко на брой индивиди, но това може да се окаже достатъчно за възникването на ново „потекло“, което установяваме след време като оригинален етнос. Ареалите на етногенетичните взривове или пасионарните тласъци съвсем не са свързани с определени региони на Земята^[305]. (Вж. фиг. 5)

На фиг. 5 с римски цифри е означен поредният номер на пасионарния тласък, а с арабски цифри са означени етносите, които са възникнали в резултат от съответния тласък.

В легендата, след поредния номер на пасионарния тласък, в скоби е посочена епохата, когато е възникнал; след номера на етноса се посочва историческото или условното му название, след това в скоби — днешното име на географската или етнокултурната област, където се е появил, като мястото на арабската цифра върху картата съответства на тази област.

В някои случаи е направена кратка характеристика на етноса или са посочени по-важните събития във фазата на подема.

Фиг. 5. Оси на зоните, където възникват пасионарни тласъци

I (XVIII в.пр.Хр.): 1 — Египтяни-2 (Горен Египет). Разпадане на Средното царство. Хиксосите завоюват Египет в XVII в. Ново царство (1580–1085 г. пр.Хр.). Смяна на религията. Култ към Озирис. Спира строителството на пирамиди. Агресии в Нумидия и Азия. 2 — Хиксоси (Йордания, Северна Арабия). 3 — Хети (Източна Анатолия). Образуване на хетите от няколко хато-хуритски племена. Разцвет на столицата Хатуси. Разширяване в Мала Азия. Превземане на Вавилон.

 

II (XI в.пр.Хр.): 1 — Джоу (Северен Китай, Шънси). Завоюване на империята Шан Ин от княжество Джоу. Поява на култа към Небето. Прекратяване на човешките жертвоприношения. Разширяване на ареала до морето на изток, до Яндзъ на юг и до пустинята на север. 2 — (?) Скити (Централна Азия). 3 — Кушити^[306] (Големият завой на Нил). Формиране на царство Куш. Разцвет на столицата Напата (750–590 г. пр.Хр.) и обединяване на Египет и Куш в едно царство.

 

III (VIII в.пр.Хр.): 1 — Римляни (Централна Италия). Разнообразното италийско (латино-сабино-етруско) население е заменено от римската община (римското войнство). Разселване в Централна Италия. Завоюване на Италия. Установяване на републиката (509 г. пр.Хр.). Смяна на култа, организация на армията и политическата система. Поява на латинската азбука. 2 — Самнити (Италия). 3 — Етруски (Северозападна Италия). 4 — (?) Гали (Южна Франция). 5 — Елини (Средна Гърция). Упадък на крито-микенската култура в XI–IX в.пр.Хр. Забрава на писмеността, образуване на дорийските държави в Пелопонес (VIII в.пр.Хр.). Колонизация на Средиземно и Черно море. Поява на старогръцката азбука. Реорганизация на пантеона на боговете. Законодателство. Организация на живота в полисите (градовете държави). 6 — Лидийци (Мала Азия). 7 — Карийци (Мала Азия). 8 — Киликийци (Мала Азия). 9 — Перси (Персида). Поява на мидийците и персите. Дейокес и Ахеменес основават своите династии в Мидия и Персия. Разширяване на Мидия. Разпокъсване на Асирия. Издигане на Персия за сметка на Елам, завършило със създаването на царството на Ахеменидите в Близкия Изток. Смяна на религията. Култ към огъня. Магове.

 

IV (III в.пр.Хр.): 1 — Сармати (Казахстан). Нахлуване в Европейска Скития. Изтребване на скитите. Поява на тежката конница от рицарски тип. Завоюване на Иран от партите. Поява на съсловията. 2 — Кушани-согдийци (Средна Азия). 3 — Хунну (Южна Монголия). Възникване на родово-племенния съюз Хунну. Сблъсък с Китай. 4 — Сиенбийци. 5 — Пуе (Корея). 6 — Когурьо (Южна Манджурия, Северна Корея). Възход и падение на древната корейска държава Чосон (III–II в.пр.Хр.). На мястото на смесеното тунгуско-манджурско-корейско-китайско население се създават племенни съюзи, които по-късно прерастват в корейските държави Когурьо, Пакче и Шила.

 

V (I в.сл.Хр.): 1 — Готи (Южна Швеция). Преселване на готите от Балтийско към Черно море (II в.). Широко заимстване на античната култура, завършило с приемане на християнството. Създаване на империята на готите в Източна Европа. 2 — Славяни. Широко разпространение от Карпатите до Балтийско, Средиземно и Черно море. 3 — Даки (Румъния). 4 — Християни (Мала Азия, Сирия, Палестина). Възникване на християнските общини. Скъсване с юдаизма. Създаване на Църквата като институция. Разширяване отвъд пределите на Римската империя. 5 — Евреи-2 (Израел). Обновяване на култа и светогледа. Поява на Талмуда. Войни с Рим. Широка емиграция отвъд пределите на Юдея. 6 — Аксумити (Северна Етиопия). Възход на Аксумското царство. Широка експанзия в Арабия, Нубия, излаз на Червено море. По-късно (IV в.) приемат християнството.

 

VI (VI в.сл.Хр.): 1 — Араби-мюсюлмани (Централна Арабия). Обединение на племената от Арабския полуостров. Смяна на религията. Ислям. Разширяване до Испания и Памир. 2 — Раджпути (долината на Инд). Събаряне на империята на Гуптите. Унищожаване на будистката община в Индия. Усложняване на кастовата система в условията на политическо раздробяване. Създаване на религиозната философия Веданта^[307]. Троичен монотеизъм — Бражма, Шива, Вишну. 3 — Боти (Южен Тибет). Монархически преврат с административно-политическата опора на будистите. Разширяване в Централна Азия и Китай. 4 — Табгачи. 5 — Китайци-2 (Северен Китай — Уънси, Шандун). На мястото на почти измрялото население на Северен Китай се появяват два нови етноса — китайско-тюркският (табгачите) и средновековният китайски етнос, породил се от групировката Гуанлун^[308]. Табгачите създават империята Тан, обединила целия Китай и Централна Азия. Разпространение на будизма, на индийските и тюркските нрави. Опозиция на китайските шовинисти. Гибелта на династията Тан. 6 — Корейци. Война за хегемония между царствата Шила, Пакче и Когурьо. Съпротива срещу танската агресия. Обединяване на Корея под властта на Шила. Възприемане на конфуцианския морал, интензивно разпространение на будизма. Създаване на единен език. 7 — Ямато (Японци). Реформите „Тайка“. Възникване на централизирана държава начело с монарх. Възприемане на конфуцианския морал като държавна етика. Широко разпространение на будизма. Експанзия на север. Спира строителството на погребални могили.

 

VII (VIII в.сл.Хр.): 1 — Испанци (Астурия). Несполучливо начало на Реконкистата. Образуване на кралствата — Астурия, Навара, Леон и графство Португалия чрез смесване на испано-римляни, готи, алани, лузитани и др. 2 — Франки (Французи). 3 — Саксонци (Немци) Разпадане на империята на Карл Велики на национално-феодални държави. Отблъскване на викингите, арабите, маджарите и славяните. Разкол в християнството, поява на привържениците на ортодоксалната вяра и на римския папа. 4 — Скандинавци (Южна Норвегия, Северна Дания). Начало на походите на викингите. Поява на поезията и на руническата писменост. Изтласкване на лапландците в тундрата.

 

VIII (XI в.сл.Хр.): 1 — Монголи (Монголия). Поява на „хората със силна воля“. Обединяване на племената в народ-войнство. Създаване на законодателството (Яса^[309]) и възприемане на уйгурската писменост. Разширяване на улуса от Жълто до Черно море. 2 — Джурджени (Манджурия). Образуване на империята Дзин от полукитайски тип. Агресия на юг. Завоюване на Северен Китай.

 

IX (XIII в.сл.Хр.): 1 — Литовци. Установяване на твърда княжеска власт. Разширяване на Литовското княжество от Балтийско до Черно море. Приемане на християнството. Сливане с Полша. 2 — Великоруси. Изчезване на Стара Рус, завладяна от литовците (с изключение на Новгород). Издигане на Московското княжество. Нарастване на съсловието на служещите. Широко смесване на славяни, тюрки и угри в Източна Европа. 3 — Османски турци (Западна Мала Азия). Бейликът Бурса консолидира активното население от мюсюлманския Изток, като добавя към него пленените славянски деца (еничарите) и моряците, кръстосващи по бреговете на Средиземноморието. Създаване на султанат от военен тип. Поява на Османската Порта. Завоюване на Балканите, Предна Азия и Северна Африка до Мароко. 4 — Етиопци (Амхара, Шоа (Шева) в Етиопия). Изчезване на древното Аксумско царство. Преврат на Соломонидите. Експанзия на етиопското православие. Издигане и разширяване на Етиопското царство в Източна Африка.

Зоните на пасионарни тласъци са тесни ивици с ширина около 300 км, когато са по посока на паралелите, и малко по-широки — примерно около 0,5″ от обиколката на планетата^[310] — когато са по посока на меридианите. Те приличат на геодезически линии. [105]^[311] Тласъците възникват рядко — два или три пъти за хиляда години — и почти никога не действат на едни и същи места. Така в първото хилядолетие преди Христа отчетливо могат да се проследят два тласъка: през VIII в.пр.Хр. — от Аквитания, през Лациум, Елада, Киликия и Парс до Индия; и в III в.пр.Хр. — в степите на днешните държави Монголия и Казахстан.

Както вече стана дума, един и същ тласък може да създаде няколко огнища на повишена пасионарност (и в резултат от това — няколко суперетноса), ако в зоната, която покрива, има разнообразни физикогеографски региони. Така тласъкът в VI в.сл.Хр. засегнал Арабия, долината на Инд, Южен Тибет, Северен Китай и Средна Япония. И във всички тези страни възникнали етноси-връстници, като всеки от тях имал оригинален стереотип на поведение и култура.

Техните съседи — Византия, Иран, Великата степ, айните — били по-възрастни. В XII в. се появили джурджените и монголите, те били най-млади от всички.

Западна Европа, която била в развалини след Великото преселение на народите, се обновила в IX в., а Източна Европа — в XIV в. Тъкмо поради това Русия и Литва не са по-изостанали в сравнение с Франция и Германия, а са по-млади етноси. Впрочем по-правилно е да наричаме Русия суперетнос, защото Москва обединила около себе си много етноси, без да прибягва до завоюването им.

Кривата, представена на фиг. 4, може да бъде използвана при необходимост и по отношение на консорциите, конвикциите, субетносите и етносите, като съответно се променя мащабът на времето и се вземе под внимание влиянието на етническите контакти. При синхронизацията на етногенезисите на суперетническо равнище се открояват динамиката на етнокултурните системи (вж. фиг. 6) и техните контакти, които биват и кървави, и мирни — икономически, идеологически и естетически. Резултатите от сблъсъците са различни в различните исторически стълкновения и в разните климатични вариации на фона на спадането и повишаването на пасионарността. Именно тези контакти са предмет на етническата история.

Фиг. 6. Динамика на етнокултурните системи в Евразия през I–XV в

Ясно е, че относителната продължителност на етногенезисите е различна. Цялата фаза на подема продължава около 300 години, като процесът на нарастване е твърде интензивен. Горе-долу толкова продължава и акматичната фаза.

Именно в този период се оформя окончателно комплексното своеобразие на етноса, завършва неговата експанзия и се създават условия за формирането на суперетнически културни образувания. Упадъкът трае по-кратко време — от 150 до 200 години.

Особено силно варират по своята продължителност инерционната фаза и обскурацията. Това зависи както от интензивността на вътрешните процеси на разлагане на етноса, така и от историческата съдба, която се определя от степента на развитие на материалната база, натрупана през предшестващия период, от физикогеографските условия в ареала и от състоянието на съседните етноси.

И накрая, времетраенето на хомеостазиса изцяло зависи от историко-географските особености на територията, приютила остатъците от разбития етнос. Ако тези условия са благоприятни, той става изолат и съществува неопределено дълго време, т.е. дотогава, докато съседите не се полакомят за земята му.

От всичко това следва, че целият цикъл на етногенезиса от момента на възникването на етносоциалната система до превръщането на етноса в реликт продължава около 1200 години, разбира се, когато няма външна намеса, която може да наруши процеса на етногенезиса във всяка фаза.

Историята и етнологията

Схемата на етногенезиса е нагледна и облекчава изучаването на етническата история, но само като мнемонично^[312] помагало. Тя се отнася към историческото повествование както каталогът на библиотеката към съдържанието на книгохранилището или както старата карта на Москва към днешния град, където са запазени улиците, но къщите вече са други. А човек живее не на картата, а в града, макар че с карта в ръка много по-лесно се придвижва по изменените до неузнаваемост улици.

За разлика от науката за етногенезиса, етническата история е многофакторно явление. Наред с географските и биологичните фактори в нея се включват като съучастници в многообразните фрагментарни процеси и социално-политическите, историко-психологическите и културологичните фактори. Изключителното значение на пасионарността се изразява само в това, че тя е мерило за потенциалните възможности на конкуриращите се етнически системи и затова определя разположението на силите в дадена епоха, макар и да не предопределя изхода от събитията. Но заслугата на етнологията като наука за биосферния феномен — етноса — се състои в това, че тя позволява множество странични фактори да се сведат до малко на брой поддаващи се на оценка променливи и превръща нерешимите с помощта на традиционния исторически подход задачи в елементарни.

Методиката на етнологията се отнася към традиционната историческа методика както алгебрата — към аритметиката. Тя се нуждае от по-малко труд и при същия разход на сили обхваща по-голям регион и по-продължителна епоха, което на свой ред дава възможност да се направят редица уточнения, като се съпоставят факти, които на пръв поглед изглеждат далечни и несвързани един е друг. Нещо повече, също както алгебричната формула винаги може да бъде проверена аритметически, така и етнологичните изводи могат да бъдат проверени с традиционните методи на историческата наука. Но етнологията изобщо не подменя обществената история, макар да използва историята в широкия смисъл на тази дума, т.е. историята като средство за „намиране на истината“.

Та нали историята също като двуликия Янус е хуманитарна само там, където предмет на изучаване са творенията на човешките ръце и умове, т.е. там, където се изследват сградите и заводите, древните книги и фолклорните записи, феодалните институции и гръцките полиси, философските системи и мистичните ереси, грънците, брадвите, изрисуваните вази или картините.

Същевременно употребата на етнологичната методика непременно изисква съзнателно да се откажем от аберацията както заради отдалечеността, така и заради близостта на изследваните явления и свързаните с нея обичайни представи, разпространени дотолкова, че са станали задължителни.

Простодушният лаик е свикнал да смята, че древният човек е бил дотолкова бездарен в сравнение с днешните жители на промишлените градове, та само постепенно — със смяната на десетки поколения — натрупвал необходимите способности и внедрявал изобретенията. На това твърде несигурно основание е възникнала представата, споделяна и от учените, че времето, т.е. развитието в миналото е вървяло по-бавно, отколкото днес, и затова палеолитът например изглежда на историците като единна епоха, нещо като проточил се във времето Ренесанс. Това е аберацията от отдалечеността, която много прилича на детската увереност, че Слънцето не е по-голямо от човешкия юмрук. Обаче предците на съвременните полинезийци, които, макар и да не притежавали железни сечива, можели да пресичат Тихия океан на салове от балсово дърво за толкова кратко време, колкото и Тур Хейердал. Без да познават съвременната селекция и генетиката, предците на маите отгледали културен вид памук, като удвоили неговите хромозоми, което не може да се направи постепенно, а северноамериканските индианци, които употребявали накрайници за стрели от обсидиан, опитомили подивелите испански мустанги и станали господари на прерията за по-малко от 60 години.

На дилетантите им се струва, че етническата история е „живот без начало и без край“, а калейдоскопът на „случайностите“ не се побира в никаква схема най-малкото, защото различните наблюдатели виждат различни страни на всяко явление. Да, съвременниците никога не забелязват пасионарния тласък. Всичко, което се случва, им се струва естествено, нещо, което винаги е било.

Древните римляни триста години не забелязали, че републиката била заменена от империя, и едва когато Диоклециан променил придворния етикет, открили, че Рим е монархия. Такива са последствията от аберацията на близостта, задълбочавани от пренебрегването на паралелните процеси като например историята на ландшафта или на климата. Климатът изобщо се възприема като нещо постоянно, макар той понякога да се променя по-бързо от политическите форми на властта.

Но етнологът, който се е отдалечил на подходящото разстояние от разглежданото явление, вижда смяната на „цвета“ на времето и дори внася нужната поправка, която отчита плавността на прехода от една епоха в друга. В същото време обаче той се отказва от обичайната практика да преразказва източниците, защото вместо живите разкази на очевидците той получава верига от сухи сведения за събитията. На него му предстои да разкрие логиката на тези събития, също както това правят палеобиологът или геологът, само че с други процеси и в други мащаби на времето.

Да, но това е отстъпление от методите на хуманитарните науки. Допустимо ли е да нарушаваме по този начин закона, когато става дума за изучаването на човека?

Да! Не само че е допустимо, но и е необходимо.

Прието е да смятаме, че хуманитарни са науките, които изучават човека и неговите деяния, а естествените науки изучават природата — живата, мъртвата и невъзприемчивата, т.е. тази, която никога не е била жива.

Таблица 3:
Последователни приближения към предмета при изучаване на процесите на етногенезиса

Степен на приближение	Наблюдение от	Видимост от	Проблематика и методика
	биосферата	етносферата	географска
	етносферата	суперетноса	културологична
	суперетноса	етноса	етнологична
	етноса	субетноса	политико-историческа
	субетноса	консорцията (хора или семейства)	етнографска
	консорцията (хора или семейства)	епизоди	биографична
	епизоди	сведения от източниците	филологическа

Но това банално деление не е конструктивно и е пълно с противоречия, които го правят безсмислено. Медицината, физиологията и антропологията изучават човека, но не са хуманитарни науки. Древните канали и развалините на градовете, превърнали се в хълмове, са антропогенен метаморфозиран релеф, който е в сферата на геоморфорогията, една естествена наука. И, обратно, географията до XVI в., основана на легендарните, често фантастични разкази на пътешествениците, препредавани през десет ръце, била хуманитарна наука, също както геологията, основана на разказите за Всемирния потоп и Атлантида. Даже астрономията до Коперник била хуманитарна наука, основана на изучаването на текстовете на Аристотел, Клавдий Птолемей, че дори и на Козма Индикоплевст^[313]. Хората предпочитали да живеят на плоската Земя, заобиколена от Океана, отколкото на кълбо, висящо в безкрайното пространство — Бездната. Такива мнения се срещат все още и днес, макар средното образование да стана всеобщо.

От казаното лесно можем да стигнем до извода, че делението на начина на мислене, а от там и на науките според предмета, който изучават, е неправилно. Много по-удобно е делението според начина, по който се получава първичната информация. Тук са възможни два подхода — да четем, да изслушваме и да съобщаваме за плодовете на свободната мисъл (т.е. да сътворяваме митове) или да наблюдаваме, като понякога експериментираме (т.е. да изследваме или да се занимаваме с естествознание в прекия смисъл на тази дума). [90] При такова деление етнологията, основана на емпиричното обобщаване на наблюдаваните факти, става част от естествознанието, а ролята на експеримента в нея изпълнява (както в криминалистиката) експертизата, която не допуска никакви противоречия в свидетелствата на източниците. Нали и при разследване на престъпленията съпоставят показанията, а не вярват просто на свидетелите, които понякога са много заинтересувани да бъде възприета тяхната версия за случилото се. Защо трябва да смятаме, че летописците са безпристрастни?

Докато историята продължава да е калейдоскоп от отделни, винаги необикновени факти, защото съвременниците отбелязват само тях, възможността да се гради „емпирично обобщение“ е нереална. Единичното наблюдение не се възприема критично. То може да бъде случайно, непълно, изкривено от обстоятелствата, в които е попаднал наблюдателят, и дори от собственото му самочувствие. А всички тези недостатъци се компенсират само с голям брой наблюдения, когато неизбежната грешка стане толкова малка, че не само може, но и трябва да се пренебрегне, за да се формулира изводът.

Именно като взехме предвид всички етноси, известни в историческото време (принципът на пълнотата), и като се ръководехме от принципа на актуализма^[314], че природните закони, наблюдавани днес, са действали и в миналото, ние открихме закономерностите на етногенезиса, които свидетелстват за раждането и умирането на етносите на фона на географската среда. А този натрупан материал досега не е бил използван нито от историците от юридическата школа^[315], нито от структуралистите^[316]. Защото и едните, и другите са изучавали статиката, а не динамиката на явлението.

Времето и историята

Историята изучава процесите, протичащи във времето, но какво е това време, никой не знае. В това няма нищо странно. Вероятно рибите не знаят що е това вода, защото няма с какво да я сравнят. А когато попаднат във въздуха, изобщо не им остава време да се възползват от сравнението между въздуха и водата.

Владимир Вернадски е определил смъртта като разделяне на пространството от времето [48, §135], защото според него невъзприемчивото вещество съществува извън времето. Очевидно той е прав, но историците си имат работа само с процесите на умиране, при които всичко съществуващо става минало. А реално ли е миналото? По този въпрос съвременните учени не са на едно мнение. Нека да разгледаме по-подробно някои техни схващания, които вече споменахме.

Добре известна и доста разпространена е гледната точка, че миналото изобщо не съществува. Джовани Джентиле пише: „В миналите времена хората се раждали, мислили и се трудили… но всички те са мъртви подобно на цветята, на чиято красота се наслаждавали, или на листата, които се раззеленявали пред очите им през пролетта, и като пожълтявали, окапвали през есента. Паметта за тях живее, но светът на спомените, подобно на света на фантазиите, е нищо; и спомените не са подобри от мечтите.“ [Цит. по 131, с. 155]

Не можем да се съгласим с тази теза, но да не бързаме да спорим, защото има и други автори, писали на тази тема. Още по-категорични са Вилхелм Дилтай, Патрик Гардинър и Бъртранд Ръсел. Те фактически отричат историята, като твърдят, че нейните изводи не са достоверни, тъй като историците неизбежно са субективни и затова не могат да бъдат безпристрастни. „Първичният елемент в света на историята е преживяването, в което субектът се намира в активно жизнено взаимодействие със своята среда“ — пише Вилхелм Дилтай. [Цит. по 131, с. 112] „Не съществуват абсолютно реални причини, които чакат да бъдат открити от историците, пишещи на различни равнища и от различни разстояния, с разни цели и интереси, в различни контексти и от различни гледни точки“ — твърди Патрик Гардинър. [Цит. по 131, с. 192] Историята е ценна е това, че ни дава знания „за човешките същества, които са попаднали в обстоятелства, твърде различни от нашите собствени — това не е строго аналитично научно знание, а нещо като знанието, което любителят на кучета има за своето куче“ — заявява Бъртранд Ръсел. [Цит. по 131, с. 176]

Струва ми се, че повод за тези толкова песимистични изводи на цитираните мислители са дали съвременните историци — тези, които така добре са описани от Анатол Франс в „Островът на пингвините“: „Нима ние пишем историята? Нима ние се опитваме да извлечем от текста, от документа и най-малката частица живот или истина? Ние чисто и просто публикуваме текста. Ние се придържаме буквално към него. Единствено буквата е точна и има стойност, но не и разсъжденията.“ Не ми се ще да защищавам тази позиция, макар всъщност спорът да е именно по този повод. Така че да внесем необходимата яснота.

Първоначално спорът бил основан на филологически недоразумения. Днес наричат история редица занимания, които, макар и да са свързани едно с друго, доста съществено се различават: 1) Публикуването на оригиналите и преводите на древните източници — необходимо занимание, което ни дава само суровина. 2) Историческата критика, която отсява съзнателната, а понякога и несъзнателната лъжа у древните автори — занимание, от което се получава полуфабрикат. 3) Съпоставянето на придобития материал с натрупания по-рано — това вече е продукт, но още не е станал предмет за потребление. 4) Интерпретиране на данните от гледна точка на поставения проблем. 5) Поставянето на нови проблеми, които възникват на границата между науките.

Споменатите философи и много други, близки до тях, по същество се огорчавали от факта, че не са получавали от необработената суровина поръчаното бижу без промеждутъчна обработка. Това наистина не е възможно, но друг път няма и няма и да има. Философите са прави за друго — не всеки може да мине по този път.

Дори най-простите на вид обобщения изискват такъв душевен подем и толкова горещи чувства, че мисълта да се разтопи и да приеме нова форма, която отначало поразява, а след това убеждава искрения читател. И работата не е в това с помощта на какъв ред на мисли или с какъв подбор на аргументи е доказана тезата; това е кухнята на научните занимания, която естествено трябва да се познава, но единствено знанието не е достатъчно. Същината е защо понякога ни се отдава да издигнем и да докажем нова теза. Това е тайнството на психологията на творчеството, което древните гърци са приписвали на музата на историята — Клио. Тази муза ни подсказва, че скептицизмът на философите не е оправдан, че миналото не е лично преживяване и не е мечта. Защото сегашното е само момент, който мигновено става минало. Бъдеще няма, защото не са извършени постъпките, определящи едни или други последствия, и не е известно дали те ще бъдат извършени. Идното може да се пресметне само статистически, с определена степен на допускане, което лишава прогнозите от практическа стойност. А миналото съществува и всичко, което съществува, е минало, защото всичко сторено тутакси става минало. Ето защо историческата наука изучава единствената реалност, съществуваща извън нас и въпреки нас.

А разговорите за недостоверността на субективното възприятие са филистерски дрънканици. Достоверността е нужна винаги в определени граници, отвъд които тя става безсмислена. Да изчислим разстоянието от Москва до Петербург с точност до милиметър е невъзможно и ненужно. Така стоят нещата и с историята, но в нея постановката на проблема има своята специфика.

Целесъобразно е да изучаваме не нюансите в усещанията на историческите личности, а социалните, етническите процеси и генезиса на културата. При събирането на първичните сведения степента на точност е малка, но при проследяването на дълго протичащ процес случайните грешки взаимно се компенсират, благодарение на което можем да получим описание, удовлетворяващо практическата задача — да проумеем епохата. И колкото е по-широк обхватът, толкова е по-голяма точността. При такава постановка на въпроса няма смисъл да увеличаваме количеството на дреболиите над необходимото, защото те създават кибернетичен „шум“. А поставената задача подсказва по какъв признак да подбираме данните.

Като установихме, че етносът е биофизичен феномен, че пасионарността е ефект на енергията на живото вещество в биосферата и че съзнанието, а така също и свързаната с него история на културата играят ролята на кърмило, а не на двигател, ние не решихме поставената задача, а само набелязахме способите за нейното решаване. Обаче няма да бързаме, а ще погледнем дали в съвременната наука няма аналогична постановка на въпроса? Има! Карл Ясперс е предложил свое решение. [225] Нека да видим какво е то.

След V в., т.е. от Августин до Хегел, в Западна Европа (и само там) господствала философско-историческата концепция, която разглеждала историческия процес като единна линия със свое начало и свой край, т.е. имащ свой смислов завършек. В началото от тази концепция се зародило религиозното осмисляне на историята като стремеж към Абсолюта, а след това атеистичната „религия на прогреса“. Най-новият вариант на тази теория са възгледите на Ясперс.

Карл Ясперс отделя от цялата история „осевото време“ между 800 и 200 г. пр.Хр., когато в Китай, Индия, Персия, Палестина и Елада паралелно възникват духовни движения, оформили този тип човек, който уж съществува и днес. В Китай това са ученията на Конфуций и Лаодзъ, в Индия — Упанишадите и будизма, в Иран — учението на Заратустра, в Палестина — проповедите на пророците, в Елада — творбите на Омир и великите старогръцки философи. Оттук произхождат всички световни религии и философски системи, а останалите народи, както и съществувалите до „осевото време“, не са исторични и могат да се „просветят“ само от „осевите“ народи и техните продължители, защото в „осевото време“ се е „пробудил духът“ и са били поставени „последните въпроси на битието“: за смъртта, за края на времето, за трагичната вина и за смисъла на човешкото съществуване. „Осевото време“ е нещо като корен на цялата следваща история.

Ясперс не обяснява откъде и по какъв начин е възникнала отбелязаната от него успоредност в развитието на тези независими една от друга култури. Нито нахлуването на номадите-арийци в Китай, Индия и Европа, нито социалните условия в тези страни могат да дадат удовлетворително тълкование. Въпросът за генезиса на феномена остава открит, но фактът, че в това време и в посочените региони възниква „философската вяра“, която според мисълта на Ясперс осигурява истинската връзка между народите и културите, не подлежи на съмнение. Истинската връзка е духовната връзка, а не родовата, не природната, не социалната и тя се постига само пред лицето на „абсурдните ситуации“ и „последните въпроси“, когато хората си общуват на екзистенциално равнище.

Тук ще спрем, защото философската част на учението за екзистенциализма, разсъжденията за настоящето и бъдещето и опитът да се изясни смисълът на историята могат да бъдат интересни само в случай, че фундаментът на смисловата конструкция е достатъчно здрав. А тъкмо това ни изглежда съмнително.

Преди всичко тази „ос“ е твърде широка. Шестстотин години е продължителен период, в който могат да се случат много неща и, ако сравним отделните исторически срезове от 800 г. пр.Хр. до 200 г. пр.Хр., ще видим, че през това време са станали грандиозни изменения с различни резултати за отделните страни. Например Китай е обединен от династията Хан, а Елада и Персия са завоювани от „неисторичните“ варвари — македонците и партите. Тук нещо не е както трябва.

Да четем внимателно нататък. Авторът съпоставя „края на периода на постъпателното развитие“ — империята Цин в Китай (221–206 г. пр.Хр.), царството Маурия в Индия, Римската империя и елинистичните държави. Но в III в.пр.Хр. царствата на диадохите^[317] в Египет, Сирия, Македония, Бактрия съвсем не били толкова могъщи, а Рим изнемогвал във Втората Пуническа война. Царството Маурия в Индия се разпаднало след смъртта на Ашока в 226 г. пр.Хр. Не се получава! На Запад всичко се разпада, а Китай се интегрира. Ако пък съпоставим Китай с епохата на Август, раздалечаването на датите достига 300 години. Не са ли много?

Идеята за „осевото време“ като източник на духовен живот се опровергава от историята на стара Америка, защото маите, толтеките и предшествениците на инките в Андите (културата Тиуанако или Тиауанако) по нищо не отстъпвали на древните китайци, индийци, перси, евреи и гърци. А пък съвсем не е вярно, че Китай удържал натиска на монголите-номади, по-скоро се случило обратното.

Могат да се намерят и други поводи за недоумение, но работата не е там. Концепцията на Ясперс е най-обоснованият опит историята да се разбира като благодеяние, сторено на първобитните диваци от тези пет народа, които направили „пробив“ или скок, сякаш се родили наново. Това оформило възгледите не само на Августин Блажени, чиито идеи послужили за първоизточник на всички средновековни ереси, но дори на древните еврейски мислители, създали учението за своята богоизбраност. Според учението за етногенезиса като повсеместно възникващ процес, не можем да се съгласим с Карл Ясперс, но в случая несъгласието не е достатъчно. Ще се опитаме да приведем противоположни доказателства (ad absurdum^[318]), но не по пътя на академичния разбор на дреболиите, в които всеки спор лесно може да затъне, а по метода на нагледния обзор на историческата действителност през хилядолетието, последвало след „осевото време“.

Като за начало ще кажем, че отбелязаното от Карл Ясперс успоредно развитие на няколко култури в древността наистина се е случило, но то не е било единственото, нито пък е било чак толкова плодотворно, че да отделяме китайците, индусите, персите, евреите и древните гърци в особена категория хора^[319]; и в края на краищата е затихнало като останалите пасионарни взривове на етногенезис. Такава е нашата контратеза. А сега да я изложим по-подробно.

От историческата география към етническата психология

Също както и извън етноса, човек живее зле и извън обичайните природни условия, приспособени от предците му в съответствие с неговите потребности. Вече описахме механизма на възникване на антропогенните ландшафти и връзката му с фазите на етногенезиса. Тази доста тясна връзка зависи също и от колективната нагласа на етническата система, образуваща етноценозата, чието развитие, както вече знаем, е свързано с равнището на пасионарно напрежение, а също и с характера на приспособяването към ландшафта и с наличието на една или друга етническа доминанта. При такъв подход към изследвания проблем от само себе си отпада европоцентристката идея за преимуществото на техническата цивилизация над останалите типове. Наистина защо да смятаме земеделските култури в Индия или ловните култури на ескимосите в Канада за по-малко съвършени от начина на живот на обитателите на урбанистичните агломерации? Не е ли само заради това, че този начин на живот е обичаен за повечето ни читатели?

Обаче, ако се отървем от еснафския субективизъм, ще ни потрябва надежден критерий за сравняване на етносите и на суперетническите култури, защото те наистина не могат да се смятат за напълно равностойни една на друга. За тази цел трябва отново да разгледаме особеностите на етногенетичните процеси и като не се ограничаваме с простото описание, да разтълкуваме въз основа на откритата от нас пасионарност къде фазите на етногенезиса и смяната на състоянието на антропогенните ландшафти ще бъдат корективи един на друг.

Това, че разликата в етнопсихологическите стереотипи се определя от климата, релефа, флората и фауната на етническите „места на развитие“ е било известно много преди Монтескьо. Тези идеи се срещат още у арабските географи от X–XIV в. и са фундамент на географския детерминизъм. Те не са верни не защото са лъжовни, а защото наблюдаваните явления не са обяснени достатъчно точно. Географите от това направление не са вземали под внимание главното — динамиката на етнопсихологическите нагласи, които се променяли през вековете еднообразно и закономерно. Да поясним това с нагледни примери от руската литература и история.

Руският, или по-точно великоруският етнос съществува отдавна. Дори ако не броим митичния Рюрик и не по-малко митичните Олег и Игор, то във всеки случай нашите предци са установени веднага след татарското нашествие, някъде в началото на XIV в. И те са руснаци, но нима са се държали като нас? Не, съвсем не. Например, като го обидили, Пушкин се бил на дуел. Нали никой от нас, когато го наклеветят, наругаят или говорят гадости за жена му, няма да тръгне да се дуелира. Явяваме ли се ние друг етнос по отношение на съвременниците на Пушкин, защото се държим по друг начин? Сякаш трябва да отговорим утвърдително на този въпрос… А може би не? Защото интуицията ни подсказва, че Пушкин е бил точно толкова руснак, колкото сме и ние. И смяната на стереотипа на поведение ни се струва напълно естествена. Та как постъпил например търговецът Калашников триста години преди Пушкин, в епохата на Иван Грозни, когато нямало и помен от дуели, щом опричникът^[320] Кирибеевич обидил жена му? Лермонтов много точно е описал това.^[321] Търговецът използвал удобния момент и в честен юмручен бой нанесъл на противника нечестен удар в слепоочието. Той убил човека, който оскърбил него и жена му, като пожертвал за това живота си. От гледна точка на хората от епохата на Пушкин и Лермонтов това било голяма подлост. Не бивало да постъпва така. Щом си излязъл на честен бой, трябва да се биеш честно. Но от гледна точка на съвременниците на търговеца Калашников той постъпил абсолютно правилно и дори самият Иван Грозни казал: „Че ще ти отрежа главата, ще ти я отрежа, защото убийството беше подло, ще викна палача да си свърши работата и ще възвестя присъдата из цяла Москва, а на твоите родственици ще разреша да търгуват без данък и без мито, защото ти наистина имаше основания да убиеш моя верен слуга.“^[322]

Но още двеста години по-рано на никой изобщо не би му хрумнало да убива своя оскърбител, особено ако той е с високо социално положение — например уделски^[323] княз или влиятелен болярин. Обиденият дружинник^[324], свещеник или смерд^[325] просто би заминал за друго княжество. Ако в Москва се отнасяли лошо с него, той заминавал за Твер. Ако в Твер го тормозели, отивал в Суздал, а ако и в Суздал не му харесвало, тръгвал за Литва. Абсолютно различна реакция на обидата и съвършено различен стереотип на поведение. Следователно според приетия от нас принцип в този случай трябва да става дума за съвършено различни етноси. Но ние знаем, че това е един и същ етнос и че си имаме работа с явление, което не е статично, а става дума за процеси на закономерни изменения и всяко явление трябва да се разглежда заедно е неговото минало и с перспективата за неговото бъдеще. Можем да се усъмним, че такива нюанси в поведението, като реакцията на обидата, имат значение за географията, но има еднакви явления, макар и не толкова ярки, които активно формират антропогенния ландшафт.

Това, че различните етноси се отнасят по различен начин към природата, вече го установихме, но дори един и същи етнос води своето стопанство по различни начини в различните фази на своя етногенезис и по този начин влияе различно върху приютилия го ландшафт. Освен това архитектурата не само на градовете, но и на отделните застроени райони и дори на къщите със стопански двор е съставна част на антропогенния ландшафт. А това, че тя зависи от характера на дейността на хората от дадения етнос, не буди съмнение и без доказателства.

По този начин така нареченият „национален характер“ е мит, защото във всяка нова епоха той ще бъде друг дори когато не се нарушава последователността в смяната на фазите на етногенезиса. Например Иля Илич Обломов и неговият слуга Захар са лентяи.^[326] Обаче техните предци са изтикали татарите от богатите земи зад Волга, придобили са там доходни стопанства и си построили удобни красиви къщи, които напълнили с книги и картини. Предците на Раневская^[327] отгледали вишневата градина, която тя занемарила. Търговците от пиесите на Александър Островски харчат капиталите, натрупани от техните деди. Така че какво е характерно за „руския“ психологически тип — строгото трупане или веселото и безгрижно разточителство? Явно и едното, и другото, но в зависимост от епохата, т.е. от фазата на етногенезиса.

Тези изменения вървят неумолимо, без да са функционално свързани нито с преобразуването на географската среда, нито със смяната на обществено-икономическите формации, макар постоянно да взаимодействат и с едните, и е другите. Но това е интерференция на „независими променливи“, свързани в историческия процес.

Въпреки

Ако разглеждаме историята като функция на времето и се откажем от всички предубеждения, свързани с това, ще се окаже, че времето не се държи по един и същ начин. Това разсъждение е толкова необичайно, че трябва да се договорим за термините, защото предлаганата тук дефиниция се отнася само за „историческото“ време, а не засяга математическите концепции на Нютон или Айнщайн, нито пък „биологичното“ време, изчислявано със смяната на поколенията на изучавания вид. Да прилагаме особеностите, описани по-долу, към процесите на геологичното време също не бива, тъй като невъзприемчивото вещество си има свои закономерности. Да се ограничим до спецификата на човека и характера на неговото развитие. Това също не е малко.

За разлика от физическото (течащото), биологичното и относителното (времето от континуума^[328]), историческото време се разкрива пред нас чрез наситеността със събития. Това, което ние наричаме „време“, е процес на изравняване на енергийните потенциали, който понякога се нарушава от взривове (тласъци), пресъздаващи неравенството на енергийните потенциали, т.е. разнообразието. Импулсите, възникващи в биосферата заради тези тласъци, са материалната основа на творчеството, която се проявява ту в стремежа към красотата (изкуството), ту в стремежа към истината (науката), ту в стремежа към справедливостта (морала), ту в стремежа към властта (благодарение на този импулс се създават държавите), ту в стремежа към победата (било то завоюването на чужда страна или мимолетния успех на оперния тенор) и т.н.

Тези импулси могат да бъдат позитивни, т.е. жизнеутвърждаващи, щадящи всичко живо и ценящи всичко, създадено от човешките ръце, и негативни, разделящи енергията, информацията и веществото, в което информацията се е приютила. Негативният импулс отвежда енергийните кванти отвъд границите на времето… и това е истинският край на процеса. Но позитивният импулс съединява наново енергията с невъзприемчивото вещество, приема информацията и светът продължава да съществува отново. При загубата на енергийния заряд всичко неповторимо и прекрасно изчезва. Ето защо са толкова големи загубите в епохите, наситени с човешки деяния, но срещу гибелта се изправя Паметта, а колективната памет на етносите е историята на културата.

Възходи и падения

Съгласно теорията на прогреса няма нито възходи, нито падения. Обикновено е прието (с известни основания), че западният полуостров на Евразийския континент има особено значение в човешката история. Като доказателства се сочат разцветът на класическата Елада, походът на Александър Македонски, създаването на Римската империя, блестящата живопис от епохата на Възраждането, Великите географски открития и завладените колонии през XVI–XIX в. Обаче се пропуска фактът, че изброените „разцвети“ са само епизоди не само на фона на Световната история, но дори и в историята на Средиземноморския басейн. Разцветът на Елада по същество се изразявал в кратката хегемония на Атина. Победата на Александър предизвикала ответните удари на партите, саките и индусите и краха на македонската самостоятелност. Рим… за него ще си поговорим специално. А що се отнася до победата на испанците, французите и англичаните над червенокожите, черните, смуглите и жълтите отвъдокеански етноси, заварени неподготвени, то днес се вижда колко краткотрайни са били завоеванията на конкистадорите, авантюристите и презокеанските търговци.

Значително по-дълги били епохите на безвремие, за които европейските историци не обичат да пишат, но които ще станат предмет на нашия анализ. Културният упадък е точно толкова важно явление в историята колкото и културния възход. Откъде се вземат тези векове без изкуство, без литература, без философия? Нека да видим.

В епохите на чести преселения на цели народи в други страни, когато никой не искал да възприеме чуждата култура, и при контактите на суперетническо равнище условията за съхраняване на паметниците на изкуството били твърде неблагоприятни. Наследството от римската античност се запазило само под земята, откъдето започнали да го извличат хуманистите от XV в. Чудесната иконопис от епохата на възхода на византийската култура била затрита от иконоборците. Разкошните златни и сребърни украшения на угрите, аланите, русите и хазарите били претопени в монети и слитъци, които се разпръснали по покрайнините на Ойкумена. Чудните бродерии, изящните рисунки върху коприна, богато извезаните одежди от брокат, тюркските поеми, записани върху брезови кори, изтлели във времето, а героичните митове и легенди за възникването на космоса били забравени заедно с езиците, на които ги рецитирали странстващите певци. Ето защо епохата на първото хилядолетие след Христа е наричана „тъмните векове“, „безвремието“, „културен застой“ и дори „дивото време“!

Обиколният път — чрез изучаването на историята на събитията — показва, че описаната епоха е била творческа, напрегната и трагична и че не безплодието на душата и разума е дало облика на наблюдаваната пустота, а горенето на сърцата и страстите са изпепелили това, което е можело да гори.

Щом пристъпваме към изследването на глобалните закономерности в етническата история, трябва тутакси да се отречем от принципа на европоцентризма, който мнозина възприемат като нещо, което не се нуждае от доказателства. Наистина от XVI до началото на XX в. европейските народи са завладели половината свят по пътя на колонизацията, а другата половина — по пътя на вноса на стоки или идеи. Идеите също носели сериозен доход.

През XIX в. преимуществото на европейците пред останалите народи било толкова очевидно, че Хегел построил философията на историята на принципа на световния прогрес, който трябвало да бъде постигнат от германците и англосаксонците, защото се смятало, че всички обитатели на Азия, Африка и аборигените в Америка и Австралия са „неисторични народи“. Но изминал само половин век… и станало ясно, че европейската хегемония в света не е пътят на прогреса, а епизод. Америка и Австралия като задокеанското продължение на (Западна) Европа са непосредствено свързани със същата закономерност, а по аналогичен път са вървели и древните народи, които са стигнали до своя естествен край. С други думи, тези народи, които е прието да се наричат изостанали, са просто реликти, преживели своя разцвет и упадък.

Може да се каже, че тъмнокожите австралийци, бушмените, амазонското племе мундруку и дори ескимосите са стари етноси. Затова е толкова бедна тяхната материална култура и е толкова фрагментарна духовната им култура. Етногенезисите са дискретни процеси и затова на етносите е присъщо понятието „възраст“.

За стареенето на народите се е писало твърде много, но историците са възприемали тази терминология като художествена метафора. Наистина деца постоянно се раждат и следователно поколенията се обновяват, тогава кое остарява? Ето това ще се опитаме да покажем, като този път няма да се опираме на общите положения в науката за системния анализ, а на конкретната етнопсихология, очевидна за всеки историк или етнограф с по-широк кръгозор.

Принципът на отчитане

В основата на възрастовата класификация на всеки етнос е целесъобразно да положим критерий, който не може да бъде заобиколен от нито една система — отношението на колектива към индивида. Всеки колектив ограничава свободата на своите членове, като ги принуждава да се съобразяват поотделно с всеки от другите членове и с интересите на колектива като цяло. Етносът не прави изключение от това общо правило, но характерът на въздействието върху индивидите, които го съставят, се променя с течение на времето и в тези изменения може да се улови определена закономерност.

На етноса, който се намира в статично състояние, е присъщ стремежът към консервиране на взаимоотношенията между неговите членове. В родовото общество например цари жесток деспотизъм на традициите, посочващи на всяко новородено неговото място в живота и тавана на неговите възможности, при това равнището на неговите лични способности изобщо не се взема под внимание. Например, ако героят или геният е по-млад от кретена, неговото обществено положение ще се смята за по-ниско при всички случаи и дори може да не доживее до времето, когато неговият талант ще бъде използван от колектива, ако на помощ на по-младия не се притекат извънредни събития от рода на безмилостна война със съседите или зараза, когато трябва да се лекуват умиращите съплеменници. Но и тогава се прави изключение само за спасителя на племето, а самият принцип на старшинството си остава непоклатим.

Такова отношение към индивида съществува не само в родовия строй. С развитието на класовото общество той намира ярко изражение в кастовата система или малко по-слабо — в съсловната система. Във всеки от тези варианти колективът посочва на индивида неговото място и изисква от него само едно — да е доволен от себе си и от своето положение, защото удовлетворението е основното психологическо условие за консервацията на отношенията.

На пръв поглед това положение не заслужава нашето одобрение, нито пък възхищението ни. Но да не бързаме с изводите.

Статичният етнос се ръководи от същите принципи и по отношение на обкръжаващата го природа. Тя го храни, като му отдава излишъка от богатствата си, а той диктува на своите членове да не изискват от нея повече, отколкото трябва. В резултат от естествения отбор и борбата за съществуване в гората всяка година загиват 10% от дърветата; значи тези 10% могат да се отсекат за горене и за строителството, но не повече. Така можеш да убиеш за храна прираста в стадото от копитни животни, но производителят не трябва да понася загуби.

И колко точно можели да определят тези норми по отношение на бизоните племената сиу или чернокраките! За тях ловът бил обществено дело и всяко своеволие се наказвало безпощадно. Благодарение на това етносът и приютилият го ландшафт се намирали в състояние на динамично равновесие (хомеостазис); благодарение на това хората, животните и растенията можели да съществуват съвместно неограничено дълго време. Но ние знаем, че това равновесие във всеки ландшафт, било то в Африка, в Австралия или в Гренландия, е резултат от протеклия преди това процес на етногенезис, неговата крайна фаза.

Уви, историята е полезна само на този, който я познава. На обратната страна на монетата е еснафският „здрав смисъл“, който провъзгласява пагубната концепция за покоряването на живата природа. В 1894 г. американският геолог-антрополог Уилям Джон Макгий пише: „Като принуждава дивите животни да му се подчиняват, човек запазва само тези, които могат да бъдат опитомени, а останалите трябва да бъдат унищожени.“ [Цит. по 96, с. 153] И най-любопитно е, че обратната концепция се защищава само от индианците сиу, които твърдят: „Това, което сътворява Духът на земята, е неделимо; с всичко съществуващо нас ни свързват тесни роднински връзки.“ [96, с. 33] Изводът е еднозначен. В своята практика сиу се ръководят от понятията „геобиоценоза“ и „биосфера“, макар да ги наричат по друг начин, а цивилизованият учен, който изповядва възгледите на своето време и е напълно в техен плен, проповядва, че човекът е проявил своята сила, „като е изменил облика на природата и я е направил по-добра от преди, като е помогнал на полезните животни и растения да оцелеят и е унищожил вредните, защищавайки остаряващата планета от опустошителното въздействие на времето и от старческата немощ.“ [96, с. 153]

На Уилям Джон Макгий и неговите съвременници била чужда мисълта, че те самите, доколкото притежават тела, са съставна част от тази природа, чийто облик така бодро изменяли и за който сега внуците им тъгуват. Прославилата се тогава „Сила на Човека“ в 1948 г. вече е оценена от Феърфийлд Озбърн по съвсем друг начин: „Фактически това е историята на безразсъдната и безконтролна човешка енергия.“ С помощта на тази енергия или на пасионарността на системата са били унищожени не само растенията и животните, но и същите тези индианци, чийто начин на живот и поведение са били неразбираеми и противни на носителите на пасионарността. [81, с. 89] Затова американците смятали за „диваци“ тези, чиято натурфилософия изпреварила собственото им развитие с 300 години. И в резултат от това индианците, които успели да се сдобият с екологична ниша в биоценозата, загивали заедно със своите по-малки братя, защото тях основателно ги разглеждали като съставна част от природата, подлежаща на преобразуване.

Щом индивидите с новия начин на мислене създадат новата етническа цялост, те издигат нов принцип на съвместен живот и нов императив на поведение: „Бъди такъв, какъвто трябва да бъдеш.“ Кралят е длъжен да се държи като крал, дружинникът — като дружинник, слугата — като слуга, защото без строгото йерархично подчинение новата система би се разпаднала при сблъсъка или с външен враг или със съплеменниците, които обикновено предпочитали стария ред на нещата.

На някого може да му се струва, че разликата между първия и втория принцип не е чак толкова голяма, но не е така. При формирането на динамичния етнос главната роля се изпълнява от категорията „дълг към колектива“, а не от „правото по рождение“, както било дотогава. Крал, който не съответствал на своето положение, трябвало да бъде отстранен или убит и заменен с достоен, лошият рицар — да бъде изгонен, лошият слуга — набит. Няма права, а има задължения, за които се полага възнаграждение. Отплатата е различна: понякога — пари (бенефиции), друг път — правото да се заеме изгодна длъжност, а в някои случаи — възможност властта да се сподели с владетеля, но така или иначе решаващият фактор за постигане на благополучие е деловият принцип, а не правото по рождение.

Обикновено нововъзникващата вътрешноетническа система е склонна към агресия, жертви на която стават съседите. Ако те са силни, системата се разбива, щом срещне тяхната съпротива, ако са слаби, системата тържествува и процесът на етногенезиса тръгва бързо. Но именно тук се крие опасността не толкова за индивидите от новия тип, колкото за принципа, който ги води към победа над съплеменниците и съседите. По-точно, самата победа е най-голямата опасност. Веднага щом по-голямата част от задачите се окажат решени, дългът започва да тежи на хората и на мястото на предишния принцип идва нов (трети): „Бъди самият себе си.“

Когато дружинникът иска да бъде не само оръженосец на княза, но и Ромуалд^[329] или Бертран^[330], монахът не чете просто текстовете от „Светото писание“ или не служи литургия, а коментира прочетеното, рискувайки да бъде обвинен в ерес, художникът се подписва под картината си, търговецът не търси просто нови търговски пътища, а учредява фирма на свое име, селянинът не само брани правата на общината, но и заявява: „Когато Адам орал, а Ева предяла, кой по това време бил знатен джентълмен?“, тогава се появява поколението, което къса оковите на императива на дълга, точно както преди това е пресечен пътя на правото по рождение.

На мястото на силата на дълга идва правото на силата, ограничено само от необходимостта да не се забравя, че съседът също е силен и не по-малко агресивен. Изпробването на силите между съседите, превърнали се от сътрудници в съперници, неизбежно води до кървави сблъсъци, усложнявани от раздразнението на основната маса хора, които са изостанали в развитието си и не желаят да бъдат обект на честолюбивите въжделения на представителите на новото поколение.

Натрупаният излишък от богатства и решението на неотложните външнополитически задачи освобождават известен брой хора от голяма част от задълженията им и тогава започва да нараства индивидуализмът, мълчаливо формулиран от колектива през този период като императива: „Бъди не само трибун, изпълняващ своите задължения, но и Гай Гракх^[331], не само рицар, но и Пиер Баяр^[332], не само член на Боярската дума^[333], но и Василий Шуйски“^[334], т.е. сега индивидуалните особености се проявяват дори повече, отколкото участието в обществените дела. А преди това тези хора са влагали всичките си сили да служат на делото, определяно от културната доминанта.

Обаче развитието на индивидуализма води до стълкновение между активните индивиди, което най-често е кърваво. Вътре в етноса или на равнището на суперетническата общност („културата“) възниква ожесточено съперничество, което поглъща силите, насочени дотогава за решаването на външните задачи. Например в Европа през XI–XIII в. пасионарността на „Християнския свят“ навлязла в акматичната фаза. В резултат от това отблъскването на маджарите, разгромът на норманите и реконкистата били заменени от войната между гуелфите и гибелините и кръстоносните походи, което се отразило твърде неблагоприятно на културата и дори на държавността. Войната между гуелфите и гибелините довела до гибелта на гордите рицари от династията Хохенщауфен^[335] и до „авиньонското пленничество на папите“^[336], т.е. до разпадането на империята и до унижението на църквата. Кръстоносните походи, т.е. първият опит за колониална експанзия, завършили с грандиозно поражение по всички направления. Йерусалимското кралство и Латинската империя изобщо изчезнали от картата на тогавашния свят, а Ливонският орден, макар и да оцелял, от плацдарм за натиск на европейското рицарство върху Изтока се превърнал в малко феодално владение на територия^[337], която нито Литва, нито Русия оспорвали.

Най-често такъв „разцвет“ предизвиква реакция, т.е. възниква стремеж да се ограничат разприте и убийствата. За това допринася и обстоятелството, че представителите на поколението на индивидуалистите така ожесточено се изтребват един друг или загиват във външните войни, които ги примамват с богатата си плячка, че техният относителен брой неумолимо намалява. Наистина в акматичната фаза процесът на общото спадане на пасионарността е своеобразен. Периодите на подем се редуват с периоди на пасионарна депресия, когато равнището на пасионарното напрежение рязко се понижава, а след това отново настъпва период на нарастване. Но следващият подем вече не достига равнището на предишния.

Механизмът на тези редувания е разбираем: тъй като пасионариите в акматичната фаза са достатъчно много на брой, разпиляването на генофонда им е голямо. Техните законни, а в още по-голяма степен и незаконните им потомци извеждат системата от състоянието на разложение, в което тя изпада след смъртта на бащите и по-възрастните братя на бойното поле по време на междуособиците. Все пак обаче пасионарността общо взето намалява и в един момент запасът от нея вече не достига, за да бъде изведена системата от поредната депресия. Пасионарността започва устойчиво да спада и тази монотонност открива пътя към новата фаза на етногенезиса.

Пасивното мнозинство от членовете на етноса, на които им е дошло до гуша от честолюбивите стремежи на техните съграждани, формулират нов императив: „Великите ни омръзнаха!“ и задружно отказват да поддържат съплеменниците си, които желаят да бъдат герои. При тези условия пасионарността започва ускорено да намалява и социалното преустройство неизбежно изостава от потребностите, продиктувани от етническата доминанта.

Напрегнатото положение и доста значителният, макар и намаляващ запас от пасионарност, предизвикват стремежа към радикални решения. При това едни виждат идеала във връщането към „доброто старо време“ (акматичната фаза), а други — в цивилизования живот, който водят съседите (фазата на инерцията). Всички разбират, че трябва да се живее по друг начин, но всеки предпочита да принуди другия да живее като него, а не търси компромиса. Дивергенцията става неизбежна. Оцелелите пасионарии се присъединяват към едната или към другата групировка и по този начин се изтребват в гражданските войни, които се явяват неизбежен атрибут на фазата на упадъка.

Обаче, когато пасионариите за пореден път започнат взаимно да се изтребват, те остават толкова малко, че поради недостиг на сили и средства гражданската война не може да бъде продължена. И тогава един от тях — победилият — леко модифицира принципа на съвместния живот, като заявява: „Бъди като мен.“. Това означава: „Аз съм велик и ти (пряко обръщение към всеки) си длъжен да следваш моя пример, защото отказът да ми подражаваш е крамола или ерес; но ти не можеш и не смееш да ме надминеш, нито да се сравняваш с мен, защото това е крамола и дързост; и ти не смееш да не се стараеш да се оприличаваш с мен, защото това е лентяйство и в края на краищата също е крамола.“ А в наново организирания колектив няма място за крамоли, защото току-що отминалата епоха до такава степен е компрометирала насилието, че преобладаващото мнозинство предпочита каквато и да било регламентация, даваща надежда, че хората ще бъдат защитени от произвола на силните.

Понякога победителят и законодателят са реално съществуваща личност — например Октавиан Август и неговите приемници, но много често това е отвлечен идеал за човека, по когото хората трябва да се равняват и на когото трябва да подражават. И в единия, и в другия случай смисълът на нещата не се променя, а вариациите на съотношението между физическата и моралната принуда не са съществени за етнологичния анализ.

„Разцветът“ и ситуацията, следваща след него, която обикновено наричаме „цивилизация“, са различни фази, а не стадии на един и същ етап. Съгласно описания вече принцип, който трябва последователно да спазваме, фазата на развитието се определя от това дали преобладава поколението на индивидите с новата нагласа на поведение, което и наблюдаваме.

„Цивилизацията“ (като фазата на инерция в развитието) е време, което е благоприятно за натрупване на материална култура, уреждане на бита и заличаване на местните етнографски особености, наследени от миналите епохи. Това е времето, когато започва да преуспява трудолюбивият римски филистер — „златната посредственост“ на Октавиан Август. Типът на еснафа се среща във всички стадии на развитие на етноса, но в ранните стадии той е потиснат от рицарите и индивидуалистите, а във фазата на инерцията него го глезят, защото той не си вре носа навсякъде, не се стреми към нищо и е готов да почита господа, само да го оставят на мира.

Здравият „еснафски“ цинизъм следва неизбежно след размирна епоха. В Европа той е намерил словесен израз в принципа Cuius regio, eius religio (Чиято е областта, такава е и вярата^[338]), когато католиците и протестантите престанали да се различават един от друг и това било най-висшето проявление на равнодушието. Във Византия такава „умора“ настъпила при Македонската династия и владетелите от рода Дука (XI в.). Тогава империята, защищавана от храбрите славянски варанги^[339] и способните арменски офицери, богатеела, тлъстеела… и се отпуснала. В ислямската култура епохата на цивилизацията това са времената на Тимуридите, Сефевидите и Великите Моголи, в Китай — епохата на династиите Юан и Мин, в Рим — принципатът, увенчан с реформите на Диоклециан.

Както се вижда от краткото и доста непълно изброяване, явлението „цивилизация“ в описания от нас смисъл е присъщо на всички народи, които не са загинали до достигането на тази възраст.

На пръв поглед описаната система би трябвало да е максимално устойчива, но историческият опит показва тъкмо обратното. Пророк Даниил наподобил именно „цивилизованото“ царство на Навуходоносор на метален колос на глинени крака и този израз станал класически. Всички изброени по-горе „цивилизовани“ империи паднали с потресаваща лекота под ударите на малобройните и „изостанали“ врагове. За всеки отделен случай биха могли да се намерят специфични причини, но е очевидно, че има и нещо общо, което не бива да търсим на повърхността на явлението, защото причината е дълбоко в него. Да видим за какво става дума.

Всъщност в „Християнския свят“ нямало и помен от съгласие. Кралете пренебрегвали папските були. Феодалите се изпотрепвали един друг, като не обръщали внимание на обявения „Божи мир“, т.е. на декрета на Църквата за примирие. В градовете проповядвали манихеи-катари. В селата се спазвали езическите обреди. И всеки се борел за себе си, а не за провъзгласените и неоспорими принципи. Обаче това интегрирано множество с различни стремежи се оформило в една етнокултурна доминанта, която се проявила не вътре в суперетноса, а по неговите граници, в борбата с неверниците и схизматиците. В XVI–XVII в. отношението към обкръжението станало действено, но щом пасионарността на системата спаднала, настъпило поредното опростяване на тази система, което заличило временната граница. Водеща черта на стереотипа на поведение през XIX в. станала елементарната жажда за забогатяване, своеобразната вулгаризирана алчност.

Да си спомним как конкистадорите и корсарите рискували живота си, като само малцината оцелели се връщали у дома със злато, и то за да го пропилеят в кръчмите. През XIX в. избягвали риска и внасяли доходите си в банките. Войните на хугенотите с привържениците на Католическата лига били заменени с гласувания в парламента, а дуелите станали безопасни, защото се прекратявали при появата на първата капка кръв. Войните още през XVIII в. се превърнали в политически акции на управниците и засягали само военните. Стърн извършил своето знаменито пътешествие из Франция^[340] в разгара на войната с Англия и на никого не минало през ума, че той — писателят и мислителят — има отношение към военните действия. Даже завоюването на Европа от Наполеон срещнало народна, т.е. неосъзната, импулсивна съпротива само в „изостаналите“ страни — Испания и Тирол, където все още били запазени средновековните традиции. А Русия, където пасионарността на системата все още била висока, удържала победа в 1812 г., въпреки че армията на Наполеон била три пъти по-многобройна.

Но спадналото равнище на пасионарност създало небивали възможности за организиране на дейността на слабо пасионарните и субпасионарните индивиди. В Европа се установили законност и ред, поддържани от обичаите, а не със сила. Благодарение на тях възникнали предпоставки за колониалното завладяване на цяла Америка, Австралия, Индия и Африка (с изключение на Абисиния), за икономическото подчиняване на Китай, Османската империя и Персия. Изключително се развила техническата цивилизация, основана на научните постижения, а изкуството и хуманитарните науки се смятали за необходим разкош, за който не било жалко да се похарчат малко пари. Накратко казано, на мястото на изчезналия Pax Romana се появил Pax Europica^[341] с неговото отвъдокеанско продължение, като при това причината за разцвета на една или друга цивилизация било спадането на пасионарността — от нейната максимална степен до оптималната и до онзи прелом, след който започва движението към минималната й степен.

Тук ще прекъснем нашата разходка в миналото, защото съгласно поставеното в началото на изследването условие, обещахме да избягваме аберацията от близостта, заради която неотдавнашните събития изглеждат много по-значителни от отдавнашните, т.е. нарушава се мащабът, без който всяко изследване е безсмислено. При това има смисъл да се сравняват само аналогични величини, т.е. едни суперетнически системи с други суперетнически системи. Затова, докато представяхме нашата концепция, много пъти се позовавахме на примери от древността и близкоизточното средновековие и сега няма нужда да се повтаряме. Да преминем към по-подробното описание на фазите на етногенезиса, които образно нарекохме „възрастите на етноса“

Раждането на етноса

Най-простият вариант за начало на етноса е възникването на нов етнос на фона на следното статично състояние, което не може да се измени само по себе си: първо, никой от членовете на етноса не иска такава промяна; второ, никой не може дори да си я представи; трето, за да се промени характерът на процеса, е нужен мощен и целенасочен енергиен импулс, който никое самосъзнание не може да генерира, защото това би противоречало на закона за запазване на енергията. Въпреки всичко това обаче етноси от време на време възникват. Нека да видим как става това.

Няколко етноса с различни стопански системи и различна култура живеят в съседство на една територия. Те са свикнали един с друг; конфликтите между тях са постоянни, но не са значителни и обикновено отминават без видими последствия. Доколкото тези колебания са в строго очертани граници, това е хомеостазис. Но ето, че населението в региона преминава в динамично състояние, т.е. започва да се развива. Първият стадий в това развитие е взривообразното разрушаване на установените взаимоотношения. То винаги става така: в рамките на едно-две поколения се появяват известен брой хора, които не се примиряват с ограниченията, приемани с желание от дедите им. Те търсят своето място в живота, което съответства на техния талант, на енергията им, на подвизите и сполуките, а не е предопределено само от случайността в кое семейство са се родили. Първите от тях загиват, защото колективът се съпротивлява, но ако се множат с необходимата интензивност, дръзките „недоволни“ се оказват достатъчно, за да се сплотят и да наложат волята си на спокойните хора с предишния начин на мислене. Основите на древния храм се полагат върху труповете на мъчениците и жертвите. Така било при основаването на Рим, когато латинските пришълци се събрали на седемте хълма за война с царете на Алба Лонга; такива били и „верните“ сподвижници на овчаря-разбойник Давид, които обединили остатъците от дванадесетте доста изтощени еврейски племена (хабиру) и така създали силно царство с централизирана власт и религия. И в двата случая робовладелската формация се запазила. По нищо не се отличават от споменатите и сподвижниците на Мохамед — мухаджирите и ансарите; героичните воини Шака, Дингане и Сетевайо от племето зулу, а също и матабеле (ндебеле) от бреговете на Замбези. На всички тях са подобни не само дружините на викингите, но и бароните на ранните Каролинги, графовете на Карл Велики и доблестните прототипове на литературните образи на „рицарите на Кръглата маса“; та нали всички те скъсали с обичайния бит и гледали на това не като на грях, а като на подвиг.

А ето и още един ярък пример за пасионарен тласък и промяна на етническия стереотип на поведение. В XII в. Великата степ била населена от най-различни народи, чийто социален живот се регламентирал от родово-племенните битови норми, възникнали след разпадането на военнодемократичните образувания — ордите. Повече от половината номади били християни-несториани, но монголите зад Байкал и в Източна Монголия имали собствена религия. [80, с. 229-304] В този етнически субстрат постепенно набирал сили процесът на отделяне от племената на така наречените „хора със силна воля“ [114, с. 207], т.е. на най-пасионарните индивиди, които не можели да свикнат с родовия бит. В началото те взели да търсят препитание в планините и в степите, но неизбежно се налагало да прибягват до грабежи и тогава гибелта им била предрешена. Така те постепенно започнали да формират малки отряди и накрая се сплотили около Темуджин — обеднял член на знатния род Борджигин, който осиротял на деветгодишна възраст. Във втората половина на XII в. благодарение на ловката дипломация и организаторския си талант Темуджин успял първо да създаде малка орда, а после обединил цялата Велика степ до Урал, като покорените със силата на оръжието му племена дотолкова възприели неговата власт, че участвали в далечните походи наравно с монголите.

Посоката на техните доминанти била подсказана от необходимостта да реагират на извънредно тежката и непрекъснато усложняваща се обстановка. Китайците и средноазиатските мюсюлмани се отнасяли към тюрките и монголите така, както северноамериканските колонисти — към индианците. Китайците и мюсюлманите системно нападали номадите с цел физически да ги изтребят, като проявявали милост само към децата, които продавали в робство. [43, с. 227] Затова номадите, които се ръководели от родовите категории за кръвното отмъщение и колективната отговорност, изпитвали безконтролна, но осъзната потребност от война срещу агресорите.

Обединената от Темуджин степ се оказала достатъчно силна да отвърне на удара с удар и разгромила своите изконни противници, като най-забележителното било, че християните и езичниците действали рамо до рамо. По-сетнешните походи на наследниците на Чингис хан били предизвикани изключително от враждебните актове на китайската национална империя Сун, на „остатъците“ от разбитите войски на Джелал ад-Дин — шахът на Хорезм, на руските князе, които застанали на страната на кипчаките (половците или куманите), и на маджарите, които избили монголските пратеници. Част от завладените земи монголите удържали благодарение на това, че сред местното население се намерили групи, които смятали съюза с монголските ханове за спасителен за себе си. В Предна Азия такива били арменците, които изпитвали силния натиск на мюсюлманите, а в Русия — Александър Невски, който бранел руската земя от католиците (шведите, немците и техните съюзници — литовците). Огромната територия с най-разнообразно население не могла да се превърне в единно цяло и се разпаднала на няколко държави, в които местното население постепенно асимилирало малките отряди на монголските завоеватели, създавайки нови етноси с различен социален строй и различна култура — татарите от Златната орда, т.е. градското население по течението на Волга, което, разбира се, произхождало от различни племена, но го сплотявала лоялността към хановете, потомци на Чингис — Чингисидите; степните ногаи край р. Яик^[342] и източните номади, обединени в казахските племенни съюзи (жуз); узбеките, ойратите, бурятите и остатъците от халха-монголите и баргутите.

Описаният пример за възникване на нова етническа система е нагледен, защото е прост. Жестокото засушаване през Х в. обезлюдило Великата степ за стотина години и тя била заселена отново през XI в., когато влагата в аридната зона се увеличила. Процесът на повторното приспособяване довел до увеличаване на населението в степта, но не и до неговото интегриране. Пасионарният тласък сплотил само разединените племена в тайгата край океана и в задбайкалските степи в два могъщи творчески етноса — джурдженския на изток и монголския — отвъд Байкал. Интеграцията протекла относително лесно, тъй като първичните етнически субстрати били в състояние на хомеостазис. На разширяването на новите етноси се противопоставяли преди всичко чужденците. И въпреки, че те били много по-многобройни и притежавали по-развита техника, били разгромени. Това, разбира се, не означава, че победата на монголите била предрешена, защото в аналогична ситуация и ацтеките, и зулусите претърпели поражение. Монголите просто успели да използват своя шанс и да победят, но това вече не е етногенезис, а политическа история.

Малко по-сложен е случаят, когато пасионарният тласък засяга субстрати, които не са в статично, а в динамично състояние и вече са преминали през началните фази на етногенезиса. Това се случило в I в.сл.Хр., когато в границите на Римската империя на територията, където живеели съвместно етносите на елините, древните евреи и сирийците, възникнала популация, която била еднакво близка и еднакво чужда на всички тях. Това била християнската община, която „отдавала кесаревото кесарю“, не отличавала в своята среда елина от евреина и била ненавиждана от всички, които я обкръжавали, защото нейната етническа доминанта била чужда и неразбираема за останалите.

От крехката християнска община през I в. израснал в началото етнос, а после и огромен суперетнос със своя култура, която ние наричаме византийска. Механизмът на образуване на християнския етнос външно е различен от разгледания по-горе, но всъщност е идентичен^[343]. Поведението на проповедниците и мъчениците, на апологетите и съзерцателите било съвсем същото като на Роланд пред лицето на смъртта в Ронсевалската клисура, на спартанския цар Леонид при Термопилите или на нойона^[344] Китбуга, заловен в плен от мамелюците^[345], и на много други герои. И макар конкретните постъпки на първите християни да се отличавали от постъпките на рицарите и воините, доминантата и психологическия облик на тяхното поведение по принцип били еднакви, пък и резултатите били същите — създаден бил нов колектив от хора с оригинална култура, т.е. нов етнос, който триста години по-късно подкрепил прокажения тиранин и убиец Гай Флавий Валерий Константин и му подарил победата и короната, като в отплата се задоволил само с предоставените му права легално да съществува. И тогава, в 313 г., новият етнос на „християните-ромеи“ станал факт със световноисторическо значение.

Подем на пасионарността

Фазата на подем в етногенезиса винаги е свързана с експанзия, също както нагретият газ се разширява. Византийските християни не правили изключение. Но не воините и търговците, а монасите-проповедници изнесли отвъд границите на родната страна своята непобедима енергичност. Египетските отшелници още в III в. напуснали Тиваида и тръгнали да проповядват на запад, през езическия Рим и друидска Британия, на зеления остров Ерин^[346], чийто жители никога не били влизали в досег с римския произвол и римската цивилизация.

През V в. в Ирландия възникнала самостоятелна християнска църква, която категорично не признавала нито римския папа, нито западния църковен календар, защото нейната традиция била привнесена от Изтока, където възникнало новото образувание — Византия.

Византийският етнос нямал предци. Това, разбира се, не означава, че хората, които го съставлявали, не произлизали от питекантропите, но етносът не е стадо от хора, а динамична система, която възниква в историческото време при наличието на пасионарен тласък, като необходима съставка в началния момент на етногенезиса, т.е. на процеса, който разрушава старата култура.

В древността по Средиземноморието съществувала единна елинистична култура, която в процеса на своето развитие включвала още Лациум и финикийските градове. В етнически аспект тя напомняла западноевропейската, защото основното елинистично ядро не изчерпвало всички варианти на разностранната елинистична култура. Разбира се, Рим, Картаген и Пела имали своите местни особености и представлявали самостоятелни етноси, но в суперетнически смисъл се включвали в широкия кръг на елинистичната култура. Между другото, това не е нещо ново, но за нас е важно като отправна точка. Римското господство способствало за етническото нивелиране, а изравняването на правата на гръцкия език с латинския довело до това, че почти цялото население по Средиземноморието се сляло в един етнос.

Но през I в.сл.Хр. в Римската империя се появили нови хора, които не приличали на никого от съседите и през следващите два века образували нова цялост. Още щом се появили, те противопоставили себе си на „езичниците“, т.е. на всички останали, и наистина се отличавали от тях, разбира се, не по анатомични или физиологични признаци, а по характера на поведението си. Впрочем този характер бил точно толкова чужд и на евреите, които изобщо не се сливали с римляните и елините, но не били подлагани на гонения за вярата си. [103; 157] Членовете на християнските общини съставили ядрото на „византийския“ етнос, а как станало това ще разберем сега. В 330 г. император Константин пренесъл столицата в малкото градче Византион и го превърнал в разкошния град Константинопол. Там започнали да се стичат пасионарии отвсякъде. Много готи се заселили в Тракия под предлог, че са на военна служба. Славяните пробили укрепителната линия по р. Дунав и трайно се настанили на целия Балкански полуостров, включително и в Пелопонес. Сирийците се разпространили от долината на р. По до големия завой на р. Хуанхъ. В VI в. представителите на различни племена, които говорели на различни езици, създали монолитен етнос, който ние условно наричаме византийски. Старогръцкият език — наследство от древността — бил само държавен и се разбирал от всекиго, а вкъщи хората си говорели на родните езици. Много бързо този „византийски“ етнос се превърнал в суперетнос, тъй като на неговото обаяние се поддали арменците и грузинците, исаврите и славяните, аланите и кримските готи.

Историята на Византия се разглежда или като продължение на историята на Римската империя (Едуард Гибън), или като създаване на християнско „Гръцко царство“ (Фьодор Успенски) или като източноевропейски вариант на феодалната формация. Всички тези аспекти хвърлят светлина върху различни страни от византийската история, но проблемът за оригиналността на византийската култура си остава нерешен. Нашата гледна точка също не претендира за универсалност, но тя запълва празнината в етническата история на Европа.

Ще наричаме „Византия“ явлението, възникнало в резултат от пасионарния тласък през I–II в. в Палестина, Сирия и Мала Азия, което се оформило като Църква с всичките нейни отклонения и течения, и придобилите стереотип взаимоотношения със светските власти. Тази цялост била значително по-широка от територията на Източната Римска империя и я надживяла с много векове. Някой може да възрази срещу названието, но не си заслужава да спорим, защото то е лесноразбираемо и изчерпателно при тази постановка на въпроса, която е конструктивна по отношение на по-нататъшните ни разсъждения.

Втори Рим или Антирим?

Ако описвахме низходящата част от кривата на етногенезиса, задачата ни щеше да бъде по-лесна. Щяхме да установим, че етносоциалната система прогресивно се опростява, резистентността й намалява и в нея се инфилтрират чужди елементи. Но описанието на възходящата част от кривата е доста по-сложно. При нарастваща пасионарност доминантата не се откроява веднага. Възникват няколко направления в развитието, които ожесточено се борят повече едно с друго, отколкото с отиващата си традиция на умиращия суперетнос.

Въпреки това обаче всички системи, които си съперничат, действат по един и същ начин спрямо предишната, дори ако се захващат да я защищават. Юлиан Отстъпник се опитал да реставрира римската вяра… и заменил Христос с Митра. А митраизмът бил точно толкова чужда религия за римляните, колкото и християнството, и тази религии проникнали в Рим едновременно — по времето на Нерон — и предани последователи на митраизма били не римските нобили, а илирийските войнишки императори, и посвещение в светилищата на Митра (митреумите) приемали предимно легионерите, които били откъснати от своите домове и роднини, а често — и чужденците. Даже ако Юлиан беше победил и беше изкоренил християнството, той щеше да вдъхне сили не на потомството на бог Квирин^[347] и вълчицата^[348], а на система, която е по-правилно да възприемаме като Антирим, само че от друг тертип, различен от този, който създали християнските общини.

В продължение на три века действията на тези общини останали незабелязани, като те малко по малко обединявали пасионарните елементи, изпадащи от старата система, която не позволявала да се вихрят буйните творчески страсти. Християнските общини били най-пасионарните консорции в империята. Но тъй като Римската империя била единна културно-социална и политическа цялост дори при административното разделяне на „Изток“ и „Запад“, то в нея естествено съществували и пасионарни, и субпасионарни регионални популации, които обменяли помежду си положителна и отрицателна ентропия. С други думи носителите на традициите, свързани с античния упадък на нравите, живеели рамо до рамо с буйните творци на митове и основоположниците на нови традиции. Териториалното разделяне би било за тях благотворно, но нямало къде да мърдат, защото Рим се отнасял толкова обидно с околните етноси, че те ненавиждали всички римляни. Затова процесът на изтласкването на единия етнос (римския) от другия (византийския) протичал по цялата територия на Римската империя и бил толкова мъчителен. И затова можем само условно да предложим една или друга дата за „начало“ на новия процес на етногенезис и първа фаза на неговото формиране.

В средата на I в.сл.Хр. проповедите на апостол Павел положили началото на консорциите, които все още не се били откъснали от първичните етнически субстрати, обаче римляните вече виждали в тях нещо цялостно, макар да го възприемали като разновидност на юдаизма.

В средата на II в. благодарение на дейността на Юстин Философ християните се отделили в особен субетнос, който категорично се разграничил от юдаизма; съвременниците причислявали гностиците към християните.

В началото на IV в. християните вече били етнос в състава на римския суперетнос; това бил принуден да признае император Константин. Въпреки това създадената от тях Източна империя още не била Византия в етнологичния смисъл на този термин; по-скоро трябва да я разглеждаме като поприще на съперничество на църковното християнство с митраистите, неоплатониците, донатистите, арианите и останалите подразделения на новата етническа стихия, която възникнала пред очите на историците и станала очевидна за съвременниците.

Някога войнствените, а после свободолюбиви етноси на Запад след покоряването им от римляните доставяли на легионите храбри конници и умели стрелци, но към IV в. и това приключило. Всички били отнесени от неизбежните процеси на „пасионарната ентропия“. Въпреки че имали индивидуални качества — храброст, физическа сила, издръжливост и т.н. — не само гало-римляните и бритите, но и батавите, фризите, иберите и нумидийците [147, т. 5, с. 440] не притежавали онази допълнителна черта, която би им позволила да защитят от враговете имуществото, семейството и живота си. Точно по същия начин се държали в източните покрайнини на региона богатите и културни алани, които позволили да ги покорят дивите и малобройни хуни. Най-малодушни от всички били „последните римляни“, които все още се срещали в заселената с азиатски пришълци благословена Италия.

Доблестните траки и илири разпилели своята пасионарност още в III в. Механизмът на този процес бил прост — храбрите и енергични юноши отивали в легионите да правят „кариера“ и да търсят „щастието“ си, а пасивните създавали семейства в родината. Така екстремалният признак бил отделен от популацията. В IV в. най-боеспособните и дисциплинирани римски войски се състояли от членове на християнските общини. Тях бил принуден да използва дори Юлиан Отстъпник. Обаче те категорично отказвали да се сражават срещу своите едноверци — например срещу багаудите^[349], които въстанали в Галия в края на III в.

Такава принципност понякога е неудобна, но именно тя правела легионерите, възпитани в строгите правила на християнските общини, по-надеждни, отколкото деморализираните граждани в земите, обхванати от Римския мир (Pax Romana), които не вярвали в Юпитер и Марс и отдавна загубили всякаква представа за вярност и съвест.

Да търсим обяснения за възникналите в III в. различия между източната и западната половина на Римската империя в социалния строй е безполезна работа. Той бил напълно унифициран още във II в. И расовият състав на населението няма никакво значение, защото още през I в. в Рим гледали на обитателите на Гърция и Сирия като на изродили се потомци на някога могъщи предци. И това било справедливо.

Но в IV в. жителите на градовете, но не и на селата на Изток, грабнали инициативата. Та нали в градовете се събрали пасионарии, пропъдени от скуката, която навявал селският живот. И резултатите от пасионарния тласък се видели още в същия този IV в. Мястото на гражданите на Римската империя в Мала Азия, на Балканите и в Сирия било заето от новия етнос, който условно наричаме византийски. И тъкмо с неговите усилия били отблъснати варварите, бил построен огромният град Константинопол, били усвоени редица занаяти, била уредена търговията не само със съседите, но дори и с Китай и, което е най-важното, били запазени ландшафтите на Сирия, Мала Азия, Тракия и Македония. Очевидно екстензивното стопанство на латифундиите, принадлежащи на родените в тези страни, до известна степен обуздавало грабителските наклонности по отношение на природата, присъщи на имигрантите, оказали се във Византия в положението на хора, които, както всички останали, трябвало да се подчиняват на съществуващите закони и обичаи.

Дори в столицата на империята — Константинопол, въпреки че населението й надхвърляло един милион души, то не унищожавало природата. Градът тънел в зеленината на грижливо охраняваните градини, които изхранвали семействата на неговите жители. Черно и Мраморно море снабдявали населението с риба, а житото идвало с кораби от Египет, където почвата се обновявала всяка година за сметка на разливите на Нил, и от черноземната „Скития“ (степите на север от Черно море). Оказало се, че може да се създава култура, да се развива поминък и да се строят великолепни съоръжения, без да се унищожава природата. Това станало възможно, защото византийците изразходвали излишната си енергия (пасионарност) в теологичните спорове и раздори, които им причинили много беди, но се оказали безвредни за приютилия ги ландшафт.

Загниване и възраждане

Затова пък на Запад всичко станало иначе. Развитието на инженерната техника (пътищата, акведуктите, гигантските галери) дало възможност да се осигури снабдяването на двумилионното население на Рим. Там доставяли житото от Сицилия и от Северна Африка, виното — от Гърция и Прованс, вълната — от Испания. Само прясното месо и цветята в онези времена не можели да се превозват на далечни разстояния, затова Италия била превърната в пасбище за едрия рогат добитък и в плантация за теменужки, защото дамите винаги са обичали цветята. Рим нищо не произвеждал, той само консумирал.

Но ако в I–II в. римските чиновници умеели да организират експлоатацията на провинциите и да възнаграждават ограбваното от тях население с установяването на твърд ред при известна законност (която невинаги се спазвала), то през III–IV в. за такова нещо и дума не можело да става. Войнишките императори превърнали страната в арена на граждански войни за власт. А тъй като легионерите трябвало да бъдат възнаграждавани, масово се разпространили конфискациите на владенията на богатите латифундисти и се изстисквали парите на бедните стопани, които обработвали земеделските парцели. Те пък на свой ред насилвали земята в своите парцели, като се мъчели да се изхранят днес, защото да мислят за утрешните екзекуции било страшно и безсмислено. Броят на населението неумолимо намалявал, а останалите живи загубили всякакво желание да се съпротивляват. Грандиозният монумент на Римската империя през тази епоха не се крепял на живите сили на етноса, а на обществената структура и на държавната традиция. Но това не можело да продължава дълго.

Изнемощелият Запад лесно се подчинил на бушуващия Изток и след последния опит за съпротива — заговора от 393–394 г., възглавяван от франка Арбогаст — се превърнал в периферия на Византия, която вече била оформена административно в православна империя. Това сторил император Теодосий Велики и делото му имало твърде сериозни последици — „етносът на Христа“ дотолкова се разширил, че се превърнал в суперетнос, а различните течения на християнската мисъл станали символ на самоутвърждаването на етносите, които били враждебно настроени към централизираната светска и духовна власт.

Готите запазили за себе си арианството, осъдено в 381 г. на Вселенския събор в Константинопол. По този начин те се отделили от византийската цялост. Берберите в Нумидия поддържали донатистите, които даже не били еретици, а просто разколници… и Африка се изплъзнала от ръцете на римските императори. Затова пък потомците на езичниците в Галия и Испания потърсили подкрепата на Вселенската църква и очаквали помощ от императорската власт, но уви, безнадеждно. Излишни военни сили нямало и на Изток.

В тази извънредно тежка обстановка живял, побеждавал и загинал Флавий Аеций, син на римлянка и гот^[350], който защитил Галия от хунските пълчища на Атила и от германите, но бил убит лично от император Валентиниан по време на делови разговор в 454 г. Нито у Аеций, нито у Валентиниан имало нещо римско, но първият бил храбър воин, на когото му сечал умът, а вторият — завистлив развратник. Във всеки суперетнос има всякакви хора. Но на Изток хората, подобни на Аеций, се оказали повече, отколкото на Запад. Ето защо подлите престъпления, които се случвали често и в Константинопол, не затрили този град, а Рим бил разрушен от вандалите в 455 г., т.е. още на следващата година след гибелта на Аеций. Ако там е имало истински римляни, те биха защитили своя „Вечен град“.

Някои предполагат, че „като разрушили Римската империя, варварите не унищожили римския народ, а се слели с него“. Така ли е? Ето какви са демографските данни: в I в. населението на Италия било около 7–8 млн., а към 600 г. — някъде към 4–5 млн. [124, табл. 12] То намаляло близо два пъти въпреки притока на лангобарди, херули, руги, готи и имигранти от Сирия и Мала Азия, т.е. семити-християни. Именно тези семити-християни били основното население в градовете на Северна Италия: Милано, Верона, Падуа, Равена, Аквилея, докато в същото време латинското население на Италия значително намаляло поради това, че след реформата на Марий^[351] по-голямата част от бедното мъжко население служело в легионите и се завръщало толкова уморено и изтощено, че не създавало семейства. Богатите пък — нобилите и конниците — си имали държанки сред робините или се отдавали на противоестествените пороци. И римските матрони не оставали по-назад от тях още от времето на Цезар. [147, т. 3, с. 440] И така, намаляването на населението почти два пъти заедно с установената имиграция от север и от изток говорят за смяна на етноса в Италия през V–VI в. — старият етнос изчезнал, а на неговото място се появил етнически конгломерат.

Когато готите и лангобардите завладели Апенинския полуостров, той бил рядко населен; тъкмо поради това те успели да го подчинят. Спряхме се подробно на този пример, за да изясним цялата сложност на проблема за етногенезиса, който не може да бъде решен извън етническата история. По друг начин стояли нещата в източните покрайнини на бившата империя, където християнската струя се оказала жизнена и породила цялост, която нямала самоназвание. На базата на раннохристиянската община, която се разраснала в V в. по цялата територия на Римската империя и в редица съседни страни, се формирал етнос, който назовавал себе си със старото име „ромеи“.

През VI в. Македония, Тракия и Пелопонес вече били населени със славяни, Епир — с албанци, южната част на Мала Азия — с исаври, централната част — с галати, северната — с лази, източната — с айсори (асирийци), а в градовете на Сирия останала малобройна гръцка прослойка. Коренното старогръцко население се задържало по-дълго само на островите, но в VIII в. Крит и Кипър били завладени от арабите и населението било продадено на робските пазари. И така, останало градското население на Константинопол, което било твърде пъстро по произход, но използвало гръцкия език като разбираем от всички и като литературен език.

В такъв случай можем ли да смятаме, че византийският етнос е продължение на римския или елинския, понеже е получил от предците си богато културно наследство — езици с прекрасна литература, градове с водопроводи, пътища, градини и крепости по границите? Новите хора използвали част от тези блага, друга част пренебрегнали, а с една част се разделили с прискърбие. Но цялата нагласа на „византийците“ — ромеите-християни — била друга, различна от нагласата на елините и латините. А най-важното е, че при кардиналната промяна на етническата доминанта пасионарното напрежение на системата нараствало, а не намалявало.

Новият етнос, възникнал от християнските верски консорции, проявил енергия, която изглежда била напълно загубена в Римската империя. Тази енергия тласнала египетските монаси от Тиваида и сирийските богослови от бреговете на Оронт и Ефрат в Ирландия, в Индия, в Средна Азия и даже в Китай. Това била духовно-интелектуална експанзия и най-странното и любопитното в нея е, че не била подкрепяна със силата на оръжието, нито пък преследвала някакви практически цели или материални интереси. Поводите за тази дейност се съдържали в самата нея. Това били деяния заради удовлетворението от съзнанието, че си изпълнил своя дълг. Тази искреност стигала направо до сърцата на приемащите новата вяра и осигурявала такъв успех на проповядваното православие, който изобщо не можел да се сравнява с фактически изразходваната енергия за сметка на високата пасионарност на проповедниците.

Същата тази особеност обаче тласкала хората вътре в империята към религиозни спорове, които прераствали в политически раздори. Защо било нужно диспутът какъв бил Богът Син по отношение на Бога Отец — дали единосъщен или подобносъщен — да води до кървави екзекуции, които не носели реални облаги нито на православните, нито на арианите? Напротив, византийците от IV–VI в. жертвали икономическите и политическите изгоди заради принципите, повечето от които се оказали нежизнеспособни и изчезнали.

И все пак някаква част от тях, видимо най-ценната, се запазила. Това били тези принципи, които не били съблюдавани в древността, не били възприети от християнския Запад и били преправени по свой начин от мюсюлманския Изток. Византия включила в системата на държавните отношения духовни елементи и в частност категорията съвест, без която е много трудно да се градят вътрешните взаимоотношения, и намерила начин да ги съвмести с нуждите на държавата. И от това изобщо не загубила.

Византия не познавала „язвата“, разяждаща Западна Европа — борбата между светската и духовната власт. Като се започне от Константин Равноапостолни, с качването си на престола императорът получавал степента дякон, благодарение на която можел да участва в църковните събори и да диктува решенията им, които се смятали за задължителни, защото „императорът се явявал върховен господар по отношение на църквата и пазител на вярата“. [94, с. 11] Това поставяло патриарха на второ място, но затова пък му предоставяло такива възможности, каквито римският папа нямал. Та нали императорът бил не само венценосец и самодържец, но и грешен и слаб човек. Като духовник патриархът можел да му налага църковно покаяние, да му забранява да влиза в църквата, да му откаже венчавката или развода. Наистина императорът командвал армията, но тя не тръгвала на бой без благословията на патриарха. И ако императорът разполагал с бюрократична администрация, то на патриарха се подчинявало цялото монашеско и богословско войнство.

Духовната и светската сила се уравновесявали една друга, в резултат от което новата етническа цялост била стабилна. Но културата?…

Пасионарното „прегряване“

Двете направления на античната мисъл — натурфилософията, породила елинистичната география, и етиката на сократиците, стоиците и епикурейците — престанали да бъдат актуални за тези, които повярвали във възкръсването на мъртвите. Задгробният живот се смятал за толкова неоспорим, колкото и реалния, а следователно се появила грижата за спасението на душата след смъртта. Това изглеждало по-важно и от запазването на сегашния кратък живот, защото животът в отвъдното бил вечен и имало практически смисъл да си осигуриш благополучието именно в него. Вечното спасение от тегобите на света се осигурявало най-добре от мъченическата смърт. Затова след Миланския едикт^[352] някои африкански донатисти, наричани „циркумцелиони“ (т.е. „бродещи наоколо“), сформирали шайки от фанатици, които застигали някой самотен пътник и го заставяли той да ги убие в прослава на Христа. Човекът молел да го освободят от това задължение, защото се страхувал дори кокошка да заколи, но те го принуждавали да избира — или да ги убие, или те ще убият него. Нали те можели да извършват всякакви постъпки, защото мъченическата им смърт щяла да изкупи всичките им грехове. И се налагало горкият пътник да вземе подадената му тояга и да започне да ги налага до смърт по главите. И те умирали с копнежа по вечното блаженство.

Това движение било унищожено след дълги гонения от Августин Блажени, епископът на град Хипон в Северна Африка.

В Сирия и Египет фанатизмът приел по-мека форма: монашеството. Хората се подлагали на изтезания, лишения, пост и безбрачие заради вечното блаженство. Тези от тях, които седели в пустинята — отшелниците, не причинявали главоболия на никого, но странстващите монаси, които били много, създавали постоянни грижи на управителите на провинциите и даже на императорите, защото те от никого и от нищо не се бояли, от никого не зависели, а действали твърде активно по интуиция, като често нанасяли доста вреди на ближните. Това била най-висшата степен на пасионарност, която не била подвластна нито на собствения разум, нито на обстоятелствата. Затова монасите бързо загивали, но те тъкмо към това и се стремели.

За щастие на младата Византия фанатиците все пак били малцинство. Водеща роля в църквата и в държавата играели пасионарни индивиди, които не си били загубили ума. Доктрината за спасението била важна и за тях, но те се опитвали да вникнат в нея. Докато църквата била подложена на гонения и християните живеели под постоянна заплаха за живота си, те се държали един за друг. А когато им разрешили свободно да изповядват своята вяра, станало ясно, че нейните основни принципи се възприемат и се схващат различно. А огънят на пасионарността, изгарящ сърцата на хората от това време, вместо дружески спорове и беседи предизвикал пожари, които се погасявали с проливане на кръв.

От гледна точка на предложената от нас концепция при развитието и нарастването на пасионарността, 300 години след тласъка и когато завършил инкубационният период, би трябвало да възникнат консорциите, облечени в съответните обществени форми. Във Византия тези форми били сектите, оформени като изповядване на едни или други тези на християнството.

Във всяко изповедание (секта) имало ядро от искрено предани привърженици, обвивка от хора, които споделяли тяхното мнение и им съчувствали, и среда от безразлични люде, които използвали сблъсъците за лична изгода. Към безразличните се отнасяли почти всички императори, с изключение на Юлиан Отстъпник, който бил искрен поклонник на Митра.

Обаче Юлиан бил ловък политик. Той не прибягвал към никакви религиозни гонения, като давал пълна възможност на представителите на различните течения в религиозната мисъл да се борят един срещу друг, но не и срещу неговата власт.

Най-зловещата роля в тази ситуация играело населението в градовете. До времето на Константин те жадували за кръвта на християните и пишели толкова доноси против тях, че Траян забранил те да се приемат за разглеждане; според неговия едикт християнинът можел да бъде екзекутиран само ако той сам заявявал, че е такъв. След победата на християнството градската измет започнала да пише доноси срещу езичниците, гностиците и еретиците, да устройва злостни изстъпления срещу философите и метежи срещу властта. Но собствено изповедание тя нямала и не искала да има.

Лесно е човек да забележи, че нито пасионарното монашество, нито субпасионарните маси били подходящи да се използват за нуждите на държавата. А доколкото положението по границите било твърде тежко, нуждата от войници и чиновници била голяма. Налагало се на тези длъжности да се наемат чужденци, преди всичко готи, тъй като те били малко по-деликатни от вандалите, гепидите и херулите.

Готските юноши с голямо желание постъпвали на служба в Константинопол, правели кариера чак до генерал и често извършвали държавни преврати, защото готският пълководец бил поддържан от съплеменниците си, които му вярвали, пък и той вярвал на тях. Това били естествени консорции в урбанистичния ландшафт на столицата. Те задължително приемали християнството и се присъединявали към някое от теченията, несъмнено без да имат понятие от теологичните тънкости, но с твърдото убеждение, че противниците им изобщо не са прави, а защо — това знаели богословите.

На германите противодействали дивите исаври, потомците на киликийските пирати. Разгромени от Октавиан Август, в смутните времена през III в. те се освободили от всякакво влияние на римската власт и възобновили грабежите си по суша и по море. Тяхната необуздана смелост им осигурявала кариера и във Византия, където един от техните предводители — Зенон — станал император (474–491), а друг — пълководецът Лъв Исавър — основал в 717 г. собствена династия. Като съперници на готите, исаврите се придържали към друго християнско вероизповедание и причината за това, разбира се, отново не се криела в неговата същност.

В началото на IV в. в Александрия започнал спор между презвитер Арий, човек учен и безупречен във всяко отношение, и епископ Александър, когото поддържал дякон Атанасий, аскет и искрен борец за своите убеждения. Те изобщо не мислели за готите и за исаврите, но спорът им станал символ на борбата и индикатор на процеса на етногенезиса.

Точно такова влечение към самостоятелност и оригиналност проявили Египет и Сирия и Месопотамия. И на едното, и на другото място възникнали консорции с верски оттенъци. Последиците от тези процеси определили насоките на историята и културното развитие на Азия и Северна Африка за много векове напред. Но за влиянието, което оказало равнището на пасионарното напрежение върху динамиката на етническите системи и върху идеологическата промяна на този процес, трябва да разкажем по-подробно.

Поезията на понятията

Потребността от познание и разбиране е не по-слаба от потребността от храна или жена. Тя се проявява различно у различните хора — ту като влечение към творчеството, ту като жажда за сляпа вяра, но винаги е право пропорционална на пасионарното напрежение, а векторът й се определя от това, кои проблеми са актуални.

В IV в. вече били отхвърлени монархианството, според което Христос бил всъщност Бог Отец^[353], и учението на Павел от Самосата, което проповядвало, че Христос е човек, осенен от божията мъдрост. „Че какъв е тогава?“, се питали любознателните умове. Отговорил им презвитер Арий: „Христос е божественият Логос^[354], но доколкото той е Син Божий, значи е имало време, когато не е съществувал. Логосът е предвечен, но не е вечен; той е «по-малък» от Отеца, тъй като има свое «начало». Ако Логосът не е роден, то тогава Бог Отец не е отец, а Бог Син не е син.“

„Не — възразявали на Арий епископ Александър и дякон Атанасий, — Отецът и Синът съществуват едновременно, а синът се ражда също както лъча светлина от източника на светлината. Думите «Отец» и «Син» са просто метафора, всъщност Логосът е едно от лицата (ипостасите) на Светата Троица.“ [110, т. 1, с. 168]

Да уточним. Арий твърдял, че Бог и Син са подобносъщни, а Атанасий — че са единосъщни. В гръцкия език тези две думи се различават само с една буква^[355]… Заслужавало ли си заради тази буква да бъдат убити толкова хора в продължение на почти 300 години! Разбира се, че не. И ако са убивали, то не е било заради нея или в името на нея, а просто, криейки се зад нея. Но изборът на повода показва, че не само църковните мислители, но и масата от безграмотни хора била способна да извеза на своите знамена философски символи и да тръгне с тях на бой. В ония времена уважавали мисълта.

Поезията на философските понятия въвлякла в своя кръг цялата източна половина на империята. В споровете наравно взели участие ученото духовенство и народът. В 321 г. местният Събор в Александрия осъдил учението на Арий. Вселенският събор в Никея през 325 г. решил въпроса в полза на учението на Атанасий. Арий бил изпратен на заточение, а произведенията му били изгорени.

В 335 г. на заточение бил изпратен наклеветеният Атанасий, а на следващата година император Константин реабилитирал Арий, който скоро след това умрял или от отрова, или от ръката на таен убиец. Въпреки това арианите възтържествували на събора в Антиохия в 341 г. Тях ги покровителствал император Констанций. Но, както винаги става, победителите се скарали — едни искали да се постигне компромис с привържениците на решенията от Никейския събор, други отивали дори по-нататък от Арий, като настоявали всички догми да станат ясни и достъпни за разума, а трети предлагали разтегливи формулировки, за да избегнат всякакви упреци, че не са прави.

Официалната доктрина на арианството била изработена от събора в Римини в 359 г. През това време били покръстени готите, бургундите, вандалите и лангобардите. Те съставлявали гвардията на Констанций, която управлявала една твърде размирна страна. А „никейците“ били на заточение. Тях ги пуснал езичникът Юлиан, който дал свобода на всички течения, та християните да се хванат един друг за гушата.

Едва в 381 г. испанецът Теодосий Велики свикал Втория Вселенски събор в Константинопол, който анатемосал арианите и македоняните^[356]. Оттогава насетне арианството станало изповедание на германите, а не на римляните. Философският постулат преминал от поезията на понятията в етнологията.

В някои случаи конфликтите възниквали не по принципни въпроси на християнските догми, а заради недоразумения, които изобщо нямали дори теологична обагреност. В 430 г. константинополски патриарх станал Несторий, по произход персиец, човек твърде строг и начетен. Столичното духовенство се почувствало обидено и от едното, и от другото, защото не било чуждо на светските съблазни, срещу които в 397–404 г. се борил още Йоан Златоуст, но също неуспешно.

По време на едно богословско разискване Несторий произнесъл безспорно каноничната фраза: „Бог няма майка.“ Неговите врагове тутакси изтълкували изопачено думите му като хула срещу Дева Мария. И се отървали от Несторий, като го осъдили на събора в Ефес през 431 г.

Изглеждало, че вече ще настъпи мир и спокойствие, но египетските монаси поискали да се отрече човешкото начало в Христос и в 449 г. в същия този Ефес бил свикан Вселенски събор на представителите на всички църкви в империята, а също и на разните течения. Ставало дума за това дали наред с божествената си природа Христос е имал и човешка. В онези времена това не бил празен въпрос. Ако египетските монофизити били прави, то на кръста е страдал не човек, а Бог, а той можел лесно да превъзмогне мъките и дори да не ги усети. А ако е така, той не може да ни служи за пример, защото ние сме слаби и се страхуваме от болката. Но от друга страна, ако признаем, че Христос има и човешка природа, няма ли да го принизим? Затова монофизитите крещели: „Разсечете на две тези, които признават двете природи!“ Съборът обещавал да бъде бурен.

Учението за двойствената природа на Христос подкрепяли гърците и италийците (патриархът и папата), срещу него се опълчили египтяните. По време на едно заседание на събора в помещението нахлула тълпа от близо хиляда египетски монаси, разрошени, брадясали, във власеници и с грамадни брадви. Монасите започнали да избиват епископите, трошели пръстите на писарите, стъпкали патриарха. А стражата, изпратена от подкупните големци, не се намесвала, защото на воините им липсвала стихийната пасионарност, а следователно и инициативата.

А сега да се опитаме да анализираме ситуацията. Сирийските селяни били недоволни от византийските чиновници и преди възкачването на Несторий на патриаршеския престол, и по време на неговото господство в Константинопол, и след като бил заточен. Но тяхното недоволство нямало нищо общо с Непорочното зачатие и с Рождеството. Но населението на Сирия се изказало в подкрепа на възгледите на Несторий, очевидно защото те им били по-близки и достъпни до умовете. Но когато студенти от ефеската богословска школа и някои антиохийски йерарси — противници на монофизитизма — емигрирали в персийска Месопотамия, народното движение в Сирия замряло. Недоволните от потисничеството на константинополското правителство си били там, но след указа на императора („Енотикон“^[357]) от 482 г., който съдържал компромис с монофизитизма, те се обединили с египтяните, т.е. изменили идеологическата си позиция на 180 градуса, за да запазят социално-политическата си позиция. Искрените привърженици на Несторий, които го почитали като праведник, изпратен на мъчително заточение, основали в Нисиб (Нисибин) християнски университет, проповядвали християнството чак до Китай и били верноподаници на иранския шах, т.е. на политическите противници на Константинопол. Но те си оставали византийци по начина на мислене, по психологическата нагласа и по стереотипа на поведение. По този начин Византия се разплискала отвъд държавните си граници, също както кипящата течност се разлива извън съда, който я съдържа.

Подир това последвал сблъсъкът между Константинопол Александрия или между гръцката патриаршия и египетската църква. Силите били почти равни. Проблемът бил решен от позицията на светската власт, която се опасявала от растящото влияние на църквата. През 451 г. в Халкедон бил свика нов събор под председателството на самия император Маркиан Халкедонският събор отменил решението на Ефеския събор от 449 г. и го нарекъл „ефеското разбойничество“. Египтяните отвърнали на това с разкол, изхвърлили гръцкия език от богослужението и си избрали отделен коптски патриарх. Друга тяхна патриаршия основал в Антиохия Яков Барадей и неговите последователи били наречени яковити.

Опитът на император Ираклий да сложи край на разкола, като приеме компромисно решение, довел само до това, че и VII в. възникнало още едно течение — сектата на маронитите, които се укрепили в планините на Ливан. И така, единният в IV в. византийски етнос се разпаднал на четири взаимно враждебни субетноса. Това довело до фактическото отделяне на Римската патриаршия, а следователно и на целия Запад, несторианите емигрирали на Изток, а монофизитите преминали под властта на арабските халифи. През VII в. Източната Римска империя се превърнала в гръцко царство.

Сега да пристъпим към анализа на събитията. Кой спечелил от верските спорове? Само враговете на православието и на Византия. Арианите лангобарди завладели по-голямата част от Италия, мюсюлманите араби покорили Сирия, Египет, Картаген, Армения и Грузия, езичниците славяни опустошили Балканския полуостров и го заселили чак до Пелопонес включително. Единството било необходимо на Византия, но то се оказало непостижимо.

Пасионарното напрежение на градското население нараствало и принуждавало неговите носители да се проявяват, като се обединяват в съперничещи си консорции. А те, от своя страна, прераствали в субетноси, а след като се откъсвали от империята — в етноси. Понякога за основа на еретичните общини служели древните племена, които се запазили след периода на елинистичното нивелиране, но по-често това били консорции, възникнали в големите градове, които били генетично нееднородни, но поддържали своето единство само благодарение на поведенческите доминанти и комплиментарността. С други думи, това бил интензивен процес на етногенезис, където догмите играели ролята на символи за участниците в събитията, а за историците те са индикатори.

И тук има закономерност

Досега не представяхме фактическата страна на глобалния етногенезис, а идеалната закономерност, която всъщност постоянно се нарушава от външните по отношение на дадения етнос въздействия. Затова се налагаше да черпим примери от Световната история, защото никой не живее сам, а съседите са или по-възрастни и по-опитни, или по-млади и по-буйни и постоянно будят безпокойство у всеки етнос. Но идеалната крива ни беше нужна, за да можем да разглеждаме характера на нарушенията като такива, защото в действителност най-често виждаме не тази идеална крива, а криволици, които взаимно се компенсират в дългите отрязъци от етническата история. Сега вече знаем, че инерцията на пасионарния тласък се губи за 1200 години при всеки, дори да е най-благоприятният вариант, но само щастливите етноси доживяват до естествения си край. В историята постоянно наблюдаваме прекъсване на етногенезисите в най-различни възрасти. Обаче и тук има статистическа закономерност.

Етнос, който се намира в първите фази на етногенезиса, практически не може да бъде изтребен или покорен, защото за подчиняването му са нужни толкова големи разходи, които не могат да се откупят с какъвто и да било успех. Но етносът, който в момента променя своята фаза на развитие, е лесно уязвим и може да стане жертва на съседа си, ако той е достатъчно пасионарен. Затова да обърнем внимание на фазовите преходи в кривата на пасионарното напрежение на етноса, още повече, че те винаги са плавни, с размити граници. Тези преходи също имат своите императиви.

Преходът от стабилното състояние към подема се ознаменува с императива: „Трябва да променим света, защото той е лошо устроен!“ Това винаги е повече или по-малко обосновано, но рискът е голям. Новороденият етнос, който още не е набрал сили, може да си счупи главата заради съпротивата на съседите, които не желаят да бъдат вкарвани в правия път. Това се случило със зулусите в XIX в., когато техният крал Шака (1816–1828) ги снабдил с модернизирани боздугани (асегаи), провел им строева подготовка и ги повел към победи. Но Шака пропуснал да вземе под внимание техническия прогрес в Европа. Когато оръжията с гладки цеви, зареждани откъм дулото, били заменени с пушки, чийто дула били с нарези, бурите разбили зулусите в 1838 г. и основали на завоюваните земи република Трансваал.

Малко по-дълго издържала другата зулуска държава Матабеле (Ндебеле), която се отделила в 1826 г. от държавата на Шака. Тогава Мзиликази, командирът на армията, изпратена да завоюва южната част на страната, не се върнал, а сам станал крал. В 1888 г. неговият син Лобенгула бил разбит от английските войски на Сесил Роудс. Пасионарният тласък на зулусите се удавил в собствената си кръв.

Подобни примери има толкова много, че е важно да отбележим втората опасност за етноса, която възниква при прехода от фазата на подема към акматичната фаза. В този период се нарушава подчинението между елементите на структурата, всеки иска да бъде „самия себе си“ и заради това разрушава създадената организация, като принася интересите на етноса в жертва на собствените си интереси. Обикновено в такива случаи се леят реки от кръв, но културата не страда, а по-скоро процъфтява. Ярък пример за този вариант е разпадането на Арабския халифат през X в. на отделни емиратства. Фактът, отбелязван от всички специалисти, че периодът на политическа разруха съвпада с разцвета на мюсюлманската полиетническа култура, очевидно не е случаен. Признанието, че неповторимата творческа личност представлява ценност, поставяло учените, пишещи на арабски език, в особено положение. Султаните и емирите не виждали в тяхно лице съперници, оценявали трудовете им по достойнство и им позволявали да бъдат „самите себе си“ в интелектуалната и естетическата сфера. Понякога обаче такова „изместване“ дава трагични резултати, което ще видим малко по-късно.

Много по-опасен за етноса е третият преход — от акматичната фаза към фазата на упадък. Тук възниква императивът: „Великите ни омръзнаха!“, въз основа на който загиват не само излишните, но и нужните пасионарии, а често дори и някои безобидни чудаци.

В епохата на спад на пасионарното напрежение на етноса атиняните се разправили със Сократ и Алкивиад. Гибелта на Сократ щяла да ги опозори за векове напред, но те били в състояние да преглътнат това, ала двукратното изпращане в изгнание на Алкивиад им осигурило поражението в Пелопонеската война със съответните неприятни последици. Печалните примери изобщо не вразумили атинския демос. След като се „отървала“ от Платон и Аристотел, а също и от редица други свои активни граждани, които били лишавани от имущество по пътя на гласуването — предписвали на търговеца, снабдяващ Атина със скитско жито, да плати разходите за някое театрално преставление или да съоръжи за своя сметка държавна трирема — Атина загубила своята независимост. Александър Македонски пощадил прекрасния град, но следващите завоеватели — римляните — постъпили с атиняните по обичаите на своето време — една част убили, а някои дори продали в робство.

Древният гръцко-латински суперетнос преживял фазата на упадък във II–I в.пр.Хр. По това време пасионариите сред елините можели да служат на Републиката или като войници, или като учители по словесност, без всякаква надежда да заемат по-добро място в живота. Но и животът на римляните не бил по-сладък. Епохата на гражданските войни, която продължила повече от 100 години без прекъсване, обезкървила народа и сената.

Революцията на братята Гракхи, войната между Марий и Сула, геноцидът по време на първия триумвират и проскрипциите^[358] по време на втория довели римската държава до състояние на криза. И само преходът към фазата на инерцията, ознаменуван с дейността на Октавиан Август и неговите привърженици, донесъл известно успокоение. Обаче цената, която платили римляните, била висока — благодарение на възтържествувалия императив „Бъди като мен“ не останал и камък върху камък от традиционната „римска свобода“. Всички републикански учреждения се превърнали в пищна декорация, прикриваща ролята на принцепса. Овидий умрял в изгнание, а Хораций и Вергилий станали придворни лакеи и блюдолизци. Завистта на Нерон погубила Сенека, а обикновените, но талантливи хора, които привлекли вниманието върху себе си и затова ги убили, били безчет. Характерът и обхватът на тези безчинства спрямо беззащитните и невинни съотечественици много нагледно са описани от Светоний в „Дванадесетте цезари“ и от Гастон Боасие в „Опозицията по времето на цезарите“^[359].

Системата на избиване на най-добрите, но не според общественото положение и богатството им, а заради личните им качества, било знамение на времето, закономерен резултат от затихването на процеса на етногенезиса. И точно същите симптоми, очевидно на същата болест, виждаме във Византия по време на императорите от рода Дука (XI в.) и в Иран в края на монголския период (XIV в.), и в Средна Азия след Тимуридите (XVI в.). Очевидно е, че тази болест е присъща на съответната възраст. След като установихме това, да се върнем към Рим.

Пасионарното осиромашаване

По времето, когато „Изтокът“ на бившата империя кипял, „Западът“ неумолимо изстивал. В началото на V в. границата по реките Рейн и Дунав била пробита. В 402 г. вестготите (визиготите) проникнали в Италия, но били разбити при Верона. В 405 г. пълчищата на свевите, бургундите, вандалите и аланите нахлули в Италия, но на следващата година претърпели поражение край Флоренция и се предали. На тях им показали пътя към Галия, където франките и алеманите вече завладели бреговете на Рейн. Те разбили вандалите, но спасили себе си, а не Галия, която била опустошена. Галите не се защищавали, а само се молели. Кой можел да си представи, че това са потомците на героичните келти?! Същото станало и в Испания, където свевите решили да се заселят в Галисия, аланите — в Лузитания, а вандалите — в Бетика, която оттогава насетне започнала да се нарича Андалусия. В 410 г. готите превзели Рим, ограбили го, като пощадили само църквите. В 412 г. те завзели Южна Галия. В 419 г. изгонили вандалите от Испания в Африка и получили като отплата Андалусия. Бургундите се заселили по левия бряг на Рона, а алеманите — по левия бряг на Рейн. В 430–439 г. прогонените от Испания вандали завладели Африка, поддържани от маврите и нумидийците, а в 455 г. те превзели Рим и го подложили на безсмислено унищожение. В 449 г. англите, саксите и ютите навлезли в Британия, откъдето римляните извели своите легиони. Британските келти не се оказали много по-добри от галските и се оставили да ги пребият и завладеят.

В 476 г. херулите, които били на римска служба, взели властта в свои ръце и сложили формален край на Западната империя^[360]. След десет години било унищожено и последното островче на цивилизацията — Соасон, който бил завладян от дивите франки. Последният героичен римлянин — Сиагрий — загинал в неравна борба.

В 489 г. остготите (остроготите) напуснали бреговете на река Дунав и езерото Балатон, придвижили се към Италия и в 493 г. разбили онези германи, които я защищавали. А всички тези германи били подложени на въздействието на пасионарния тласък от I в.сл.Хр. и следователно се намирали във фазата на подем.

И ето кое е най-интересно. И Западната и Източната империя имали един социален строй, една религия и един противник — варварите, които подлагали на еднакво силен натиск и двете части на империята. Но Изтокът успял да се защити, а Западът рухнал, защото се намирал във фазата на обскурация. Ето до какво довело обновяването на етноса, постигнато със силите, които се появили у популацията в резултат от пасионарния тласък. Затова Рим бил защитаван от пришълци от Изтока — вандала Стилихон и полугота Аеций. На Запад не се срещали хора с такава психологическа нагласа, а на Изток те били прославени — от Велизарий до Алексий Мурзуфул и Йоан Кантакузин. Тази кратка бележка беше необходима, за да поясним колко страшна е загубата на пасионарност, без която е невъзможно етносът дори успешно да се защити. Та нали варварите били малобройни — например вандалите наброявали около 80 хиляди, от които воините били 16 хиляди. [227, с. 80] А те изпепелили Рим до основи! Земите, завладени от германите, дълго време се смятали за тежка загуба.

В VI в. Юстиниан предприел опит да възстанови Римската империя. Той успял да унищожи вандалското и остготското кралство и да разбие вестготите в Испания, но за успешното завършване на завоеванията на Константинопол не достигали нито пари, нито хора, нито идеи. За каква борба с готите можело да става дума, като у дома напирали славяните и персите, а на мястото на готите веднага дошли лангобардите, зад които стояли още по-свирепите франки! Оказало се, че на франките може да се въздейства по-добре с проповеди, отколкото с оръжие. Но за интелектуалния натиск са изключително важни ясното съзнание за целта и вътрешното единство, осигуряващо взаимопомощта между мисионерите. А такова вътрешно единство във Византия никога не е имало, дори след като се отървали от гностиците и неоплатониците. Лангобардите нахлули в Италия, която византийските пълководци отнели от остготите, в 568 г. Но лангобардите завладели само част от Италия. Така се установила границата между Византия и загубените земи, където се разположили германските кралства и където римските граждани се превърнали в покорени народи и потиснати класи.

И така, Великото преселение на народите е обяснимо — то е следствие от пасионарния тласък, който погубил даките и евреите, като ги заставил да се борят с Рим твърде рано, когато Рим все още разполагал със собствени сили, и който осигурил победата на християнските общини, създали Византия. Значи на Изток пасионарните потенциали били равни и затова империята успяла да се защити, а на Запад, където разликата в потенциалите била значителна, в цивилизованите области сякаш стихийно се стичали готи, вандали, бургунди, свеви, алани, лангобарди и франки. Те били малобройни, но пасионарни, т.е. всеки от тях мислел не само за своята кожа, но и за своето племе, за семейството си, за вожда, за славата и за бъдещето. Обитателите на горите край Балтийско море и на степите край Черно море завладели прекрасното крайбрежие на Средиземно море, но се оказало, че не са приспособени към новите условия. Те не умеели сами да поддържат стопанството, но като победители прибирали най-хубаво. Ала това не можело да стане без участието на местните жители. Затова варварските кралства в V–VI в. се превърнали в химерни цялости — от грабителски тип, но неустойчиви. В VII в. арабите покорили Африка и Испания, като срещнали съпротива само от планинските жители на Атлас и Астурия, т.е. там, където ландшафтите най-малко били подложени на влиянието на римската цивилизация. Там оцелели древните етноси — берберите и баските, които живеели в съгласие с природата. И природата на тяхната земя ги опазила от завоевателите.

Затова пък потомците на римските колонисти, които прахосали горите, за да строят разкошни вили и храмове, и създали в опустошените простори на Испания развито овцевъдство, а в южните предпланински местности на Атлас изпотъпкали с държавните табуни тънкия хумусен слой, който не се е възстановил и до днес, се оказали беззащитни пред жестоките завоеватели — както пред скандинавците от север, така и пред аварите от изток и пред мюсюлманите (арабо-берберите) от юг. Тези нещастни хора вече не очаквали избавление от Изток. През V–VII в. древните гърци и валахите (хората, говорещи на латински език, наричани още волохи или власи) престанали да гледат един на друг като на съотечественици. Историческата съдба или „силата на обстоятелствата“ ги завлякла на различни страни.

Отношението едни към други

Дълго време победителите (тевтоните) и покорените (валахите или власите) съществували съвместно, без да се сливат, но затова пък се ненавиждали и взаимно се презирали. От суперетнос Западна Европа се превърнала в зона на етнически контакти с всички отрицателни последствия. Всички варварски кралства, които възникнали на завоюваните земи, се разпаднали с потресаваща бързина, като отнесли със себе си културата на Рим и мъжеството на древните германи, което в VII в. се превърнало в свирепост и жестокост.^[361] При етническото изместване разрушителните процесите се ускоряват еднакво и за победените, и за победителите.

В същия този VIII в., когато Византия преживяла жесток вътрешен упадък, изразил се в иконоборството, а в Азия процъфтявали и се разширявали суперетносите, възникнали в VII в. — арабско-мюсюлманският, табгачският (в средновековен Китай) и тюркско-тибетският (тях можем да ги обединим по признаците на генезиса и територията), Западна Европа преживявала дълбоко разложение. Тя станала обект на експанзии. Арабите стигнали до Лоара, аварите разпрострели набезите си до Рейн, славяните завладели десния бряг на Елба и дори форсирали реката по долното течение. Системата на стопанството, наследена от Рим, напълно се разпаднала, така че на територията на Франция се възстановили девствените гори. [95, с. 39]

Това показва, че пасионарността е спаднала неимоверно, тъй като най-консервативната класа — селяните — намалила интензивността на обработката на земята до минимум, който позволявал на хората само да не умрат от глад. Кралете от династията на Меровингите още приживе били наречени „ленивите“, а членовете на техните отряди си съперничели кой ще прояви по-дивашка разюзданост и по-самоуверено ще потъпче традициите за вярност и дълг. Вредата от съвместяването на двата суперетноса била взаимна.

Някакъв опит да се въведе ред направили първите Каролинги — Пипин д’Ерстал, Карл Мартел и Пипин Къси, които преустановили натиска на арабите и влезли в съюз с римския папа. Техните усилия се увенчали със създаването на империята на Карл Велики, която се разпаднала още по времето на неговите внуци.

В тази империя всичко било внесено отвън. Идеологията взели от Византия, образованието получили от Ирландия, военната техника (рицарската конница) заимствали от аварите, медицината — от испанските араби и евреите. И всичко това, взето заедно, се нарича „Каролингското възраждане“.

В традиционната историография империята на Каролингите се разглежда като френска династия, като летоброенето на кралете започва от Карл Велики. Много по-основателна обаче е концепцията на Огюстен Тиери.

Според него Каролингите са господствали на територията на съвременна Франция само благодарение на грубата сила. Бретан, Аквитания, Прованс и Бургундия признавали тяхната власт единствено защото не можели да отстояват своята самостоятелност. И обратно, източните франки, предците на франконите^[362], били неразделно свързани с Каролингите. Оттук следва, че тази династия и етноса, който я поддържал — франките — би трябвало да отнесем към суперетноса на германите от епохата на Великото преселение на народите. И то си е така, и от тази гледна точка лесно можем да си обясним техните военни успехи.

На общия фон на спадащата пасионарност на германските преселници, които се смесили с потомците на гало-римляните, шепата членове на дружините, събрали се около Карл Мартел, Пипин Къси и Карл Велики, били сила, защото техните противници били още по-слаби. Каролингите отнели независимостта на Прованс (737–739 г.), на Аквитания (760–768 г.), на Ломбардия (774 г.), на Бавария (778 г.), на племето на саксите (797 г.), прогонили арабите от Барселона (801 г.) и победили аварите (802–803 г.). Но с изключение на последните две операции, всички останали били победи над своите — „германите биели германи“. А при наследниците на Карл Велики и тези успехи били сведени до нула — славяните завладели долините на Дунав и Елба, Испанската марка се отделила от империята, а самата империя се разпаднала на съставните си части.

И така, всъщност е по-справедливо да разглеждаме империята на Карл Велики не като начало на европейския средновековен суперетнос, а като край на инерцията на Великото преселение на народите.

Нарастването на системата обикновено създава инерция на развитието, която бавно се губи заради съпротивата на средата, в резултат от това низходящата част на кривата на етногенезиса е значително по-дълга от възходящата. Дори когато жизнената дейност на етноса спадне под оптималната, социалните институции продължават да съществуват и понякога надживяват етноса, който ги е създал. Така римското право било възприето в Западна Европа, макар Древният Рим и гордата Византия вече да били само спомен.

Етнологичната периодизация изобщо не съвпада със социално-икономическата. Раннофеодалните държави на територията на Галия възникнали в V–VI в., когато тази богата земя била поделена между нейните завоеватели — Меровингите, бургундите и бритите. Това значи, че възникването на феодалния строй по тези земи предхождал с цели четири века началото на френския етногенезис, следователно тези процеси не са свързани функционално. Освен това феодализмът, който възникнал в Галия, е от друг тип. [За подробности вж. 211]

Петте типа феодализъм съответстват на петте етнически региона, възникнали там в резултат от нахлуването на варварите. Франките стигнали в долината на Сена и Марна до „хармонично смесване на варварските и античните елементи“; бургундите — бивши федерати^[363] на Рим — отнели от местните жители една трета от сервите^[364], половината чифлици и две трети от нивите и, тъй като били ариани, дълго време не се сливали с местните жители; Прованс, където едни след други се сменяли вестготите, остготите и арабите, запазил толкова много традиции от античните градове, че „напомнял Византия“, а не „Западния свят“; Аквитания пък, където вестготите господствали по-малко от сто години (от 418 до 507 г.), рязко се отличавала и от съседния Прованс, и от франкските земи. Особено място заемал Бретан, т.е. древната Арморика, която в средата на V в. бритите с оръжие в ръка отнели от римляните и сетне я защищавали от франкската експанзия чак до 845 г., след което били основани самостоятелното кралство (херцогство) Бретан и отделната архиепископия Дол дьо Бретан.

Така през тъканта на социалното развитие прозират контурите на етногенетичните процеси.

Една аномалия

И ето, че стигнахме до вълнуващия проблем за съотношението между културата като идеологическа и техническа цялост и етноса като биосферно явление. Раннохристиянската култура (напълно конкретно понятие през разглеждания период — IV–VIII в.) обхванала не само цялата територия на бившата Римска империя, но и околните земи — Армения, отчасти Арабия, Абисиния, Германия и зеления остров Ерин. Съдбата на този остров е твърде забележителна.

Християнската традиция достигнала до келтите в 432–461 г. от Сирия и от Египет, а не от Рим. На зеления остров бедните монаси създали новата Тиваида само с тази разлика, че вместо в пещери, те се приютили в тръстикови колиби. При тях не възникнала пищна църковна йерархия, но влиянието на монасите сред народа било огромно. Тях нищо не ги свързвало с Рим. Дори Рождество Христово не се празнувало по Юлианския календар, а било свързано с определен ден от пролетта. До края на XI в. ирландските монаси били най-културните християни в Западна Европа и бранели своята независимост от римските папи, както и тяхното паство — от саксонските и норманските крале на Англия.

Следователно, като разглеждаме този сблъсък от гледна точка на историята на културата, практически сме длъжни да причислим келтите към раннохристиянската, т.е. византийската цялост, като един от нейните варианти. Там трябва да отнесем и „Каролингското възраждане“ и вестготска Испания. Това би било логично и последователно решение на проблема. Но всеки историк вижда, че то е недостатъчно и поради това — неудовлетворително. Пък и може ли да бъде иначе, ако не сме взели предвид, че носители на тази (както и на всяка друга) култура са хората, а на Земята няма човек без етнос и етнос — без родина, под която трябва да разбираме оригиналното и неповторимо съчетание, на ландшафти и геобиоценози.

Вече стана дума, че пасионарният тласък е засегнал само една ивица от Източна Европа и Близкия Изток — от Швеция до Палестина^[365]. Следователно келтите не са почувствали неговото въздействие и явно затова бритите, изоставени в 406–407 г. от римляните, загубили войната с пиктите и англосаксонците, които избили всички мъже-келти. Само западните области на Британия издържали дълго срещу жестокия враг. Келтите често преминавали в контранастъпление, печелели малки победи и дори се преселили на континента, като превърнали романизираната Арморика в келтски Бретан, независим от френските крале и враждебен към тях.

Другото келтско племе — скотите — още в римско време се прехвърлило от Ирландия в северната част на Британия и с честите си набези всявало ужас у бритите, които се подчинявали на Рим. Тази борба скотите продължили с англосаксонците и норманите чак до X в. С две думи келтите сякаш внезапно придобили сила. Но дали е толкова просто? Нека да видим.

Уелс, Корнуол, а още повече Ирландия били твърде слабо повлияни от римската култура. Те запазили своите племенни традиции и известен, относително малък запас от пасионарност, който останал у тях от епохата на завоеванията. Този запас не бил достатъчен Галия и Британия успешно да се противопоставят на римската и германската експанзия, но когато римляните и германите разпилели своята пасионарност, келтите уравновесили съотношението на силите, като културата, която те заимствали от Византия, нито увеличила, нито намалила техния потенциал. Затова пък тя им помогнала да определят етнопсихологическата си доминанта, която, макар и негативна, била действена: „Ние не сме германци и не щем да сме се метнали на тях.“ Това противопоставяне се оказало достатъчно Уелс да се съпротивлява на англичаните до 1283 г., а Ирландия — доста по-дълго, въпреки че традицията на византийската култура била напълно загубена.

Предложеното обяснение за келтската пасионарност не е окончателно. Възможно е в първите векове след Христа по бреговете на Атлантическия океан да е възникнал отделен пасионарен тласък, който е тръгнал от Ерин на юг през страната на баските, Атлас и Сахара до Гвинейския залив. Тогава са обясними и изблиците на активност у туарегите (Алморавидите) и берберите (Алмохадите), както и началото на разпространението на племената и народите банту. Но това е само работна хипотеза, която се нуждае от подробна проверка.

Вредите от младостта

Това, че младите народи в Европа се справили с разкапващия се Рим, заразили се от него с пороци и загинали, никак не е чудно. Странно е, когато етноси, навлизащи в акматичната фаза, загиват от ръцете на по-слаб противник. Очевидно всеки преход от една фаза в друга носи опасност за етноса. Както змията е беззащитна, докато си сменя кожата, така и етносът е безсилен, докато си „сменя душата“, т.е. докато си променя стереотипа на поведение и обществения императив.

Широко е разпространено мнението, че испанските конкистадори попаднали в Централна и Южна Америка на древна цивилизация и се разправили с нея. И всички, които обичат индианците, а авторът на тази книга също принадлежи към тях, оплакват ацтеките и инките като най-добрите представители на своята раса и носители на многовековна култура.

За щастие през последните години стана възможно да се установят някои важни етапи от американския етногенезис. Оказа се, че древните култури на индианците в Мексико и Перу са угаснали не много отдавна, но радикално. Олмеките, които живеели на брега на Мексиканския залив, изчезнали в VI в., като отстъпили мястото си на новодошлите тотонаки. Толтеките, създатели на културата в Анауак, основали своята държава около 720 г., но какво е било там преди това? В Перу през VIII–X в. изчезнали древните археологически култури Мочика и Тиауанако — разновидности на култура на етноса аймара от епохата преди инките. Заедно с археологическите изчезнали и етническите образувания, защото в Америка войните се водели за изтребване на противника. Известно изключение се оказали инките^[366], но тях още ги нямало. Тези древни етноси се отнасяли към инките и ацтеките, тъй както римляните — към французите и испанците, които получили в наследство от римляните част от традициите на езиковата култура, част от генофонда, руините на градовете и откъслечни знания. Но те не били римляни. Също такива нови етноси станали след своето преселение ацтеките и инките.

Но в IX–X в. французите, провансалците, испанците (в Астурия), немците, ломбардците и пиемонтците вече започнали да се формират като етноси от нов тип, а в Америка „Великото преселение на народите“ още не било започнало.

Едва в XI в., ако се вярва на легендата, в южната част на Перу се появили първите инки — Манко Капак и Мама Окльо, и пак тогава, около 1068 г., предците на инките пресекли Рио Гранде и се придвижили заедно е другите племена на юг. В XII в. чичимеките (букв. „диваците“) покорили остатъците от толтеките, чиято културна традиция се прекъснала, също както римската — в Галия и Испания. Едва в XIV в. ацтеките основали Теночтитлан (1325 г.) и възприели остатъците от културата на толтеките. В същия този XIV в. Инка Виракоча създал империята, която завоювали испанците, но историчността на Виракоча е под съмнение. Едва в 1437 г. Инка Пачакути победил племето чанка, достойните противници на инките, екзекутирал техния предводител и принудил остатъците от този етнос да избягат в селвата на Амазония, където ги чакала сигурна смърт^[367]. След това той завладял престола, екзекутирал учените, които познавали историята на инките, забранил изучаването на писмеността и създал нещо като нравствена полиция, като по този начин утвърдил цивилизацията на инките. Той бил съвременник на Жана д’Арк, Ян Хус, Петрарка и Джото. А по своето място в етногенезиса или спрямо възрастта на етноса Виракоча е еквивалентен на Карл Велики, а Пачакути — на Людовик (Луи) Благочестиви и Лотар, които дарили на подивялата Европа „Каролингското възраждане“, образоваността и творческата мисъл.

Приемникът на Пачакути — Инка Тупак Юпанки — покорил в 1476 г. държавата Чимор (дн. Еквадор) и въвел режим на жестока експлоатация на индианците чиму, като ги заставил да обработват държавните ниви, а през зимата да строят пътища в Андите. Няма никакво съмнение, че този, който симпатизира на индианците, трябва да ненавижда инките; това е толкова логично.

В същия този XV в., когато в Италия настъпила епохата на Възраждането, царят на ацтеките Ицкоатъл (1420–1440) и неговият съветник, мислителят Тлакаелел, възродили културата на толтеките. Ицкоатъл и приемникът му Монтесума I (1440–1468) завоювали Анауак (Южно Мексико), а Тлакаелел въвел „култа към цветята“, т.е. човешките жертвоприношения заради избавлението на Земята от бъдещата катастрофа. Това било убийство заради убийството, злото в най-чист вид.

Индианците се защищавали както можели. Хуастеките и тараските разбили ацтеките, които се опитвали да отвлекат юноши от тях, за да ги принесат в жертва. Арауканите отблъснали войските на инките, които се появили с оръжие в ръка да насаждат своята цивилизация. Полузаконният син на Инка Тупак Юпанки (от наложница-индианка) Атауалпа бил използван от вождовете на племената, живеещи около Кито (Еквадор), срещу законния наследник Уаскар. В 1527 г. въстаниците победили и избили всички инки, които се предали в плен. Особено жестоко измъчвали жените и децата. Малцина от инките оцелели. В този трагичен момент се появили испанците. В 1532 г. Писаро пленил Атауалпа, разграбил богатствата на храмовете, присвоил откупа, екзекутирал пленника… и никой не си мръднал пръста да го защити.

А всъщност имало ли изобщо кой да се застъпи за него? За инките той бил тиранин и предател, за индианците — издънка на потисниците-инки. А когато последният Велик Инка — Манко II, синът на Уайна Капак — призовал индианците да се вдигнат на освободителна война, го последвали малцина, за разгрома на които били достатъчни няколкостотинте испанци от отряда на Алмагро (1535 г.)

Със същата лекота била сломена и държавата на индианците муиска в съвременна Колумбия. Тя била същото това „Елдорадо“, към което се стремели и за което бленували алчните конкистадори. Щастието се паднало в 1536 г. на Гонсало Хименес де Кесада, който срещнал твърде слаба съпротива от страна на индианците муиска. Оказва се, че те също били сравнително нов етнос, защото едва в началото на II хил.сл.Хр. изчезнали древните култури в Северните Анди, когато нахлулите от север племена изтребили местните жители. [19, с. 196-197] Новите победители — испанците — заварили в тази страна такова издевателство на висшите съсловия над нисшите, че самите те не могли да възпроизведат и половината от него. Например индианец, погледнал към муиска от по-висок ранг, хвърляли в подземно езеро, което гъмжало от отровни змии. И нещастникът бил принуден да плува, докато го ухапела някоя от тях. А да се обръщаш към по-висшестоящия по работа се разрешавало само ако седиш обърнат с гръб към него и пъхнал лицето си между свитите си колене. Така че е ясно защо индианците изобщо не си дали труда да защищават своите управници от испанците. Затова пък южните араукани проявили такава доблест, че конкистадорът Педро де Валдивия загинал в 1553 или 1554 г. и целият му отряд бил унищожен. В 1598 г. арауканите изтласкали испанците оттатък реката Био-Био, а в 1744 г. Испания признала Араукания за независима държава и приела нейния посланик в Сантяго де Чили. Но арауканите не били „цивилизован“ народ. Те пазели древните традиции. Това означава, че не били засегнати нито от пасионарния тласък през XIII в., нито от „Великото преселение на народите“ в Америка през XII в. Защото в ранните стадии на етногенезиса етносът е също толкова слаб, както и в крайните.

Така Ернандо Кортес, който в 1521 г. предвождал хиляда испанци, победил трийсетте хиляди храбри ацтеки на Куаутемок, защото тотонаките и чичимеките от Тласкала му предоставили петдесет хиляди воини, за да бъде унищожена хегемонията на ацтеките. Индианците съзнателно предпочели испанците, които възприемали като едно от равните на тях племена. Може би те сбъркали, защото инквизицията, която испанците докарали в Америка, била учреждение, за което трудно може да се каже добра дума. Но пък можело и да не попаднеш пред нейния съд, защото по замисъл инквизицията била създадена за отбрана, а не за нападение.

Нека да поясним. В 1529 г. турците завладели Алжир. Бреговата линия на Испания била открита за десант на мюсюлманите, а във вътрешността на страната живеели много мориски^[368] и евреи, които мечтаели за такава възможност. Като основателно се съмнявало в лоялността на друговерците, испанското правителство им забранило да заемат военни и граждански длъжности, но не можело да ги спре да си сменят вярата. Тъй като покръстеният мавър или евреин получавал правото да прави кариера наравно с испанците, то мнозина приемали кръщението привидно и продължавали да спазват обредите на старата вяра. Инквизицията разкривала именно тези лицемери и ги наказвала за вероотстъпничеството. Значи, за да си нямаш работа с трибунала, било достатъчно просто да не приемаш католицизма.

В Америка инквизицията наказвала строго за извършването на жертвоприношения, особено за убийството на деца. Това, разбира се, било насилие над съвестта на индианците, но нали било жалко за децата. Индианецът, който се откажел да принася жертви, можел да бъде спокоен за живота си. Но от ацтеките било много по-трудно да се отърве човек. Те влачели в теокалите — „Жилищата на бога“ — всекиго, който попаднел в плен. И колкото по-мъдър, храбър и красив бил пленникът, толкова по голям шанс имал да попадне под обсидиановия нож. Затова испанците успели да се задържат в Америка цели триста години.

Ако разгледаме историята на Европа и Америка от диахронична гледна точка, ще видим, че и Америка имала своето „Велико преселение“ и там „загинала античната култура“, но пасионарният тласък, който предизвикал нов взрив на етногенезис, възникнал петстотин години по-късно — в XIII в. Като създали своите империи, ацтеките и инките били такива завоеватели за местното население, каквито били англосаксонците за келтите и франките за гало-римляните. Следователно в началото на XVI в. ацтеките и инките преживявали тази възраст, на която били французите, испанците и италианците през X в. А това е епохата на дезинтеграция на европейската култура, наследена от Рим, и намаляването на възможностите за съпротива на външните удари! Маджарите, берберите и норманите разграбвали Каролингската империя и англосаксонските кралства толкова успешно, колкото в XVI в. испанците и португалците — своите бъдещи колонии. Явно нахлуването на испанците заварило ацтеките и инките в преломен момент на растеж по време на прехода от динамичната фаза на подем към акматичната фаза на разцвет, който не настъпил заради външната намеса. (Вж. табл. 4)

Но веднага щом испанците се натъкнали на индиански племена в стабилни фази на етногенезиса, те били разбити и преминали в отбрана. Нещо повече, в XVIII в. команчите започнали да изтикват испанците оттатък Рио Гранде, а семинолите завоювали Флорида, в която испанците по-рано се били настанили. В Мексико и в Андите метисизацията на испанците с индианците протичало толкова интензивно при голямо пасионарно напрежение и в двете етнически съставки, че възникнали нови етноси, които се сдобили с независимост в 1810–1822 г. На мястото на испанските колонии възникнала Анти-Испания и тя успяла да покори индианските етноси в Юкатан, Чили, Патагония и Огнена Земя, което не било по силите на конкистадорите. Прекъснатият процес се възобновил, но само там, където той протичал до XVI в. В Северна Америка на мястото на индианските суперетноси се създала зона на контакти между етносите, преселили се от Европа и Африка.

Северна Америка била населена от относително древни етноси, завърнали се към хомеостазиса. Изключение правели само ирокезите, които малко преди появата на европейците проникнали в областта на Великите езера от запад [вж. 1, с. 172]^[369], и атабаските, които живеели в подножието на Кордилерите. Само атабаските били резултат от етногенетичен взрив и участници във „Великото преселение на народите“ в Америка.

Някъде в XII в. част от тях изтласкали ескимосите в тундрата, а друга част се придвижили в Аризона. Обаче на юг те не успели да създадат могъща държава, защото просторите на прерията не били достъпни на пеши ловци. Атабаските, както и техните източни съседи — команчите, се настанили по бреговете на речните долини, където храната била малко и населението престанало да нараства. Но щом конете, докарани от испанците в Америка, избягали в прерията и подивели, като се превърнали в стада от мустанги, степните индианци усвоили отглеждането на конете и племената навахо и апачи се прославили в целия свят.

Но било късно. Скуотърите^[370], траперите и каубоите, потомци на първите колонисти, които успели да се приспособят към Новия свят, „задушили“ индианците със своя брой и техниката си. Ето още един пример за прекъснат етногенезис, но за разлика от южния вариант в Северна Америка този процес не се възобновил. Испанците не били расисти и смесените бракове не ги шокирали. Затова пък англосаксонците, особено жените, бойкотирали „мъжете на скуо“ (т.е. женените за индианки), и ги прогонвали от обществото, а техните съпрузи се ръководели от правилото „Добрият индианец е мъртвият индианец“. Трагедията на северноамериканските индианци завършила през 70-те години на XIX в. с клането, наречено „войната с индианците“. След него индианските етноси в САЩ се запазили само като реликти.

Възвърнатата младост

Испания безпрепятствено владеела колониите в Южна Америка, докато изглеждала непобедима за покорените народи. Ала щом Наполеон арестувал в 1808 г. кралското семейство в Байон, поставил на престола в Мадрид брат си Жозеф Бонапарт и започнал война срещу испанците, които се опитали да защитят традициите и независимостта на родината си, колониите се откъснали от ярема. От 1810 до 1821–1822 г. Испания се опитвала да усмири въстаниците, но не успяла. Само някои индиански племена поддържали колониалния режим, и то защото мразели въстаналите креоли повече от далечните испанци. Нека съсредоточим вниманието си върху Мексико, където възстановяването на прекъснатия от испанското завоевание процес на етногенезис протекъл най-нагледно.

В XVI в. испанците и индианците бързо се смесили и изглеждало, че в Мексико възниква местен вариант на испанския етнос, но станало обратното — в края на XVIII в. вместо две етнически групи се създали четири, които взаимно се ненавиждали. Някои изследователи предполагат, че това разделение е резултат от лошата работа на местната администрация, но очевидно причините са по-дълбоки — контактът станал на суперетническо равнище с всички произтичащи от това последици.

Висшата социална прослойка, която съсредоточавала в своите ръце всички най-високи длъжности и търговията, се състояла от хора, родом от Испания, които били наричани „гачупини“, т.е. тези, които носят шпори. [164, с. 193] Те били малко на брой и отношението към тях било отрицателно. Но гачупините държали в ръцете си армията и духовенството, което осигурявало достатъчно надеждно привилегиите им. На едно стъпало по-ниско в социалната йерархия стояли креолите, т.е. родените в Мексико потомци на конкистадорите (около един милион души), често с примес на индианска кръв. Те били богати собственици на хасиенди, където работели индианците. Креолите живели в разкош и безделие, като запазвали верността си към краля и църквата и ненавиждали бюрократите-гачупини.

В началото на XIX в. сред креолите се появили пасионарни индивиди, зажаднели да изразходват силите си. Те четели френска литература и придобили цел в живота си, която довела мнозина от тях до жестока смърт.

Три-четири милиона индианци работели в хасиендите като пеони (ратаи) или в рудниците, или живеели в своите села, управлявани от касиците (вождовете). В XVI в. тяхното положение се подобрило, защото изискванията на испанските чиновници не превишавали тези на ацтекските им колеги, а и не се налагало да отдават децата си в жертва на Уицилопочтли^[371]. Но през XVII–XVIII в. земеделците-креоли започнали да посягат на земите на индианските племена, а чиновниците-гачупини ги защищавали лошо. [164, с. 102-103]

Монасите покръстили мнозина от индианците в католицизма, но отношението към новата вяра било толкова повърхностно, че индианците запазили своите обичаи и своите идоли. В училищата обаче индианските деца показвали по-големи способности от испанските и се случило така, че потомците на ацтеките станали учители и преподавали на потомците на конкистадорите латински език и католическо богословие. [164, с. 97]

Но най-лошо от всички живеели два милиона метиси, които се появили от смесените бракове през XVI в. С повишаването на културното равнище креолите ги откъсвали от своята среда, а гачупините им забранявали да живеят сред индианците, за да не ги подстрекават към въстания. За метисите имало две възможности — или да се заловят за най-тежката работа, или да станат разбойници, но срещу тях била организирана отделна полиция, която ги избивала без съд и присъда. [164, с. 123] Ала броят им, както и пасионарното напрежение нараствали, защото те били носители на гените на конкистадорите и ацтеките. Затова те не загинали, а се обособили в отделна субетническа група, която имала перспективи за развитие.

И така, в началото на XIX в. Мексико се върнало във фазата на подем, прекъсната през XVI в. със завоеванието на Ернан Кортес. В 1808 г. всички тези етнически групи започнали борба с гачупините и помежду си, защото взаимно се ненавиждали. Само в едно били единодушни — всички наричали себе си американци, но по останалите въпроси между тях нямало съгласие. Затова първите индиански въстания в 1810–1817 г., оглавявани от свещениците Мигел Идалго-и-Костиля и Хосе Мария Морелос-и-Павон, били разгромени от редовната армия, където офицери били креолите, а войници — метисите и мулатите. Но в 1821 г. полковник Агустин де Итурбиде, креол с примес на индианска кръв, се присъединил към привържениците на независимостта и изтласкал испанските войски от Мексико. Гачупините слезли от историческата сцена, но тяхното място заели мексиканските консерватори, към които принадлежал и самият Итурбиде.

След това разположението на силите било следното. Консерваторите се опирали на духовенството и армията; това били преди всичко креоли, потомци на испанците. Умерените либерали — друга част от креолите — искали да създадат либерална парламентарна република, като запазят своите имения; крайните либерали — метисите — били врагове и на църквата, и на армията; индианците пък искали белите да се махнат и да ги оставят на мира. Гражданските войни и превратите продължили до 1920 г. и завършили с победата на метисите, които възприели социалните институции на индианците — системата на касиците. Индианците като етнос не могли да победят, защото не представлявали цялост. Всъщност всяко племе било отделен етнос. Затова индианските пасионарии като Бенито Пабло Хуарес например, който по рождение и възпитание бил сапотек и получил висше образование, се присъединили към метисите (крайните либерали) и успели да надделеят над френската редовна армия.

Американските дипломати се присмивали на Мексико, като казвали, че в тази страна никой не може да въведе ред. Но в края на акматичната фаза техните английски предци също предизвикали войната между Червената и Бялата роза. Мексико просто преживяло тази фаза със закъснение от три века.

Пасионарното „прегряване“ обикновено отнася в небитието много ценни паметници на изкуството и елементи на културата. Мексико не е изключение. Разкошни храмове с прекрасни скулптури били разрушени по време на всеки пронунсиаменто^[372], протичащ с жестокост, надминаваща европейското средновековие. Метисите били врагове на всичко европейско, включително и на католицизма. Индианците били набожни, но те имали нужда от църкви, а не от духовенството. Те идвали в храмовете по време на своите празници, украсявали статуите на светците с гирлянди от цветя като древните идоли и танцували пред тях като пред боговете. В защита на духовенството се надигнали креолите, които създали в 1926–1927 г. отрядите „кристерос“. Техният метеж обаче бил жестоко потушен, като пострадали много невинни селяни.

И така, като завоювали Мексико, испанците оказали огромно въздействие върху елементите на материалната култура и идеологията на живеещите там етноси — научили ги да употребяват желязото, изменили флората и фауната, докарали на американския континент конете, кравите, овцете, свинете, гроздето, маслиновите дървета, католицизма и т.н. Но етногенезисът отново поел по своя път.

По-правилно е да разглеждаме 300-годишния период на испанско господство като криволица в кривата на етногенезиса. Какво ще стане по-нататък, не смеем да предвиждаме, тъй като акматичната фаза на етногенезиса в Латинска Америка още не е завършила, а прогнози могат да се правят само тогава, когато е изяснена общата закономерност на явлението.

Пасионарният упадък

Вече видяхме как във Византия например излишъкът от пасионарно напрежение в етническата система далеч не винаги е полезен, но изчезването на пасионарността е още по-гибелно. В VII в. станало ясно, че опитът да се възстанови Римската империя не успял. Юстиниан надценил силите на своя народ и подценил силите на източния противник. Трудно е да го виним за това — той предполагал, че единственият сериозен враг на Византия е Персия. А тази държава била отслабена от реформите на везира Маздак (488–529 г.) и от ликвидирането на последствията от тях, а също от въстанието на Бахрам Чубин (590–591 г.), който погубил най-добрата част от редовната армия. Все пак войната в 604–628 г. била спечелена от Византия, която се наложило да се напрегне докрай, но решаваща се оказала помощта на тюркютите, опиращи се на Хазария.

В тази война изчерпали силите си и Византия, и Персия, затова появата на новия арабско-мюсюлмански етнос, който се образувал от реликтовите племена на Арабския полуостров, се оказала трагична и за персите, и за византийците. Ирак бил завладян напълно и ограбен до шушка. Византия загубила Сирия, Египет, Картаген, равнинната част от Киликия и чак в 718 г. арабите били разбити край стените на Константинопол, след което войната на територията на Мала Азия се превърнала в серия от грабителски набези и контранабези.

Византия претърпяла загуби и на Балканския полуостров. В 679 г. българите, преследвани от хазарите, преминали Дунав и се настанили на територията между реката и Балкана. Източната Римска империя се превърнала в гръцко царство и то вече нямало нищо общо с подивялата Западна Европа, която от център на световната мощ се превърнала в обект на грабителски набези на арабите от юг, на аварите от изток и на скандинавските викинги от север. Без достатъчно пасионарност било много трудно да се отблъснат всичките тези врагове.

Обаче силите на Византия били толкова големи, че след загубата на земите, чието население пожелало да се откъсне от империята, константинополското правителство подчинило славянските племена на Балканския полуостров (689 г.)^[373] и отблъснало арабите от стените на столицата (718 г.). Инициативата за войната с мюсюлманите поели войнствените исаври, но те също твърде много се отличавали от гърците. Етнокултурните различия, които твърде малко се усещат при ниско равнище на пасионарност, се изострили в VIII в., когато византийският етнос навлязъл в жестока фаза на упадък, изразил се в иконоборството на императорите от Исаврийската (Сирийската) династия.

Може би това време било още по-неестествено от предшестващата го акматична фаза, когато нарасналата пасионарност на целия регион разкъсала златния обръч на границите на империята и захвърлила Сирия, Египет, Африка и Армения в ръцете на омаядските халифи, а Италия — в нозете на лангобардските крале. Тогава делението възникнало някак си естествено — арианите, монофизитите и несторианите твърдели: „Ние не сме такива невежи като вас, защото по-добре разбираме Свещеното писание.“ Халкедонитите^[374] им отговаряли със същото, след което настъпвало етническо раздалечаване (дивергенция) с етнопсихологически мотиви в конфесионалните декларации. Обаче, след като се скарали, всеки можел да си хване пътя, което било естествено, а при иконоборството всичко било противоестествено и затова — по-ужасно.

И наистина православният владетел^[375], победителят на нечестивите мюсюлмани и на езичниците-българи, изведнъж забранил религиозното изкуство под предлог, че трябва да се скъса с умозрителната философия и с емоционалната стихия на изкуството. И отгоре на това, като злоупотребил със служебното си положение, започнал да поучава монасите, които си разбирали от работата. И вижте само кой го поддържал? На негова страна били просташка сбирщина от войници и най-долни блюдолизци със светски и духовни звания. Не приличало много на ерес, но било отвратително.

Съзнателно подминаваме историческия анализ на иконоборството от политическа, икономическа и идеологическа гледна точка. За това е писано много, но винаги се пропуска онова, което е важно за етнолога. И най-дълбокомислените разсъждения на императора и патриарсите не можели да обяснят защо исаврийският войник посичал с меча си образа на Света Богородица, а гъркините с риск за живота си налагали този войник с камъни и сопи. Та нали и едните, и другите си нямали хабер от теологията и бъкел не разбирали от политиката, пък и в този момент дори и през ум не им минавали такива сложни и възвишени мисли.

Има просто и вярно обяснение на характера на събитията от тази епоха: иконоборството е малоазийско явление, а почитането на иконите — елинистично. За азиатеца иконите били украшение на храма, където човек трябвало да възвисява своя дух към Свещената Истина като абстракция, която няма видим образ. За гърците иконите били прозорец към отвъдното; на тях бил изобразен лик, а не маска и дори не лице; затова духовното усъвършенстване било свързано с естетическите възприятия, чрез които се разкривала истината.

Равнището на пасионарно напрежение във Византия през VIII в. спаднало до фазата на упадък. В резултат от това дори несъгласията, които не били принципни, прераствали в поводи за кръвопролития, което изобщо не било от полза за никого. От Византия се откъснала Италия, където в 751 г. лангобардите превзели Равена, а в 756 г. създали светската държава на папите. А вместо да въдвори ред в откъсналата се област, император Константин V Копроним се разправил с беззащитните любители на изобразителното изкуство в метрополията.

Седмият Никейски събор в 787 г. внесъл временно успокоение, но в периода на смутове българите успели да се закрепят на юг от Дунава. Само в Азия били постигнати несъмнени успехи и то, защото в халифата, обединяващ арабско-мюсюлманския суперетнос, нещата били още по-зле. При династията на Абасидите халифатът се разпаднал на части и също както във Византия решаващият принцип бил етническият, облечен в конфесионални форми. В процеса на своето разлагане халифатът изпреварил Византия, която в следващата инерционна фаза на етногенезиса успяла да укрепне политически и икономически, благодарение на което надживяла халифата. Време е вече да извлечем съответните изводи.

В периода на първите две фази на етногенезиса етническата система преодолява външните въздействия, а растящото пасионарно напрежение я прави резистентна. Но дори и в тези начални фази в етноса винаги присъстват и числено преобладават хармоничните особи, при които пасионарността и инстинктът са уравновесени. Това са сериозни хора. Когато субпасионариите започнат да вършат безобразия край тях, те изграждат душегубки (където вземат душите на хората), изселват ненужните им хора в колонии и т.н. По този начин те консервират етническия стереотип на поведение и традицията, които са в основата на сигналната наследственост на хората.

С пасионариите нещата са по-сложни. Те са нужни и могат да се защищават. Затова им се предоставя правото да се убиват един друг и те се възползват с желание от него. Но самото наличие на пасионарии в системата я прави пластична и способна да се съпротивлява на външните въздействия, защото пасионариите умеят да намират изход и от най-сложните положения. И когато между членовете на обществото от тези два различни типа се установи някакво оптимално съотношение, системата става почти непреодолима. Но веднага щом това съотношение се наруши при смяната на фазите, системата става възприемчива към външните удари. Тогава етносът лесно може да бъде погубен в резултат от изместването.

Такова изместване се оказало трагично за арабския етнос, защото включените в халифата области, които получили от арабските завоеватели пасионарен заряд, започнали да се отърсват от властта на Багдад. Понякога въстанията били потушавани с цената на огромни загуби на жива сила, такъв бил например разгромът на ал Мукана (Хашим ибн Хаким) в Средна Азия в 762 г., но по-често бунтовете имали успех. В 789 г. се отделило Мароко, в 820 г. — Хорасан, в 867 г. — Сейстан (в Източна Персия). След две години избухнало зловещото въстание на робите зинджи, начело на които стоял арабин.^[376] В 872 г. Ахмед ибн Тулун сам се провъзгласил за независим владетел на Египет, в 877 г. преминали в настъпление карматите в Бахрейн, а в 903–909 г. — Фатимидите в Тунис. Пасионарното напрежение разкъсвало оковите на всяка политическа система и за половин век превърнало благоустроената и ръководещата се от законите държава с процъфтяваща икономика и възходящо развиваща се култура в истински калейдоскоп от борещи се помежду си етноси или консорции, стремящи се да станат етноси.

Кръвта се леела толкова обилно, че арабите загубили хегемонията в собствената си страна. В Африка инициативата преминала в ръцете на берберите и туарегите, в Иран водещата роля поели дейламите, планинско племе, което дотогава стояло далеч от политиката, а в Средна Азия след дълга борба таджиките отстъпили първенството на тюрките и туркмените. Огромните сили на мюсюлманския суперетнос се затривали вътре в собствената им система. Процесът на етногенезис, започнал по инициатива на арабите, унищожил породилия го етнос, но оставил недокосната уникалната култура и свързаната с нея традиция, по която дълго време се увличали съседните етноси.

Малко по-различно протекъл този процес в романо-германския свят. Там той не бил толкова интензивен, от което европейците имали само полза, макар чертите на акматичната фаза в Западна Европа да били изразени абсолютно отчетливо.

Върволицата от разцвети

Като разглеждаме по-нататъшната история на западноевропейския или романо-германския суперетнос, не е трудно да забележим, че в отделните периоди водещата роля се поема от различни етноси, които си отстъпват мястото един на друг. Това водачество се изразява по разни начини, но ако го разглеждаме като функция на пасионарното напрежение на етносите, влизащи в състава на суперетноса, разнообразните форми престават да объркват изследователя.

След като империята на Каролингите се разпаднала, напред излезли германците. Техните крале Хайнрих Птицелов и Отон Велики възпрели набезите на маджарите и така осигурили икономическия напредък на германските държави от двете страни на Рейн. Границите на поземлените им владения (домените) били реките Елба и Рона, а в Италия те наследили желязната корона на лангобардите. Отон II се опитал да отнеме Южна Италия от Византия, но не успял, а сетне неговата инициатива подхванали френските нормани. Но и те станали жертва на германците в 1194 г.^[377]

По това време в Свещената Римско-германска империя се сменили три династии — Саксонската, Франконската (Салската) и Швабската (Хохенщауфен)^[378] — и в XIII в. германците започнали да губят своите позиции. Французите отнели от Свещената Римска империя Лангедок и част от Лотарингия, а италианците успели изобщо да се отърват от тази „свирепа раса“. От политическа гледна точка това били войни на императорите с папите, от социална гледна точка феодалите воювали с градовете, в историко-културен аспект си съперничели юристи и прелати, а в етнически аспект водещото племе на германците — швабите — загубило своя запас от пасионарност и затова покрайнините на империята взели да се откъсват от нея.

През XIV и XV в. водещият етнос в католическа Европа били италианците. Те забогатели от кръстоносните походи, от ограбването на Византия, от търговията с Изтока и от лихварство, като в същото време предоставяли на всички крале в Европа юристи, дипломати, богослови, поети, художници, строители и мореплаватели. Данте писал: „Ликуй, Флоренцио, понеже слава така голяма си добила ти, че твойто име шумно огласява дори и адските тез тъмноти!“^[379] С флорентинците успешно си съперничели не по-малко ловките и безсъвестни венецианци, продажните римляни, лукавите люде от Болоня, лицемерите от Сиена, главорезите от Калабрия, но по право първото място по пътя към Ада, пак според Данте, принадлежало на генуезците, които заради своите търговски дела се промъкнали не само в Златната орда, но дори и в Русия, ала наистина там претърпели несполука.

По време на разцвета на градските републики в Италия останалите страни в Европа преживявали тежки времена. Англия и Франция се хванали гуша за гуша, като при това англичаните били подкрепяни от гасконците, а французите — от шотландците. Тази война продължила повече от сто години, ангажирала силите и на двете страни и ги изтощила докрай. И дори след като англичаните напуснали „Прекрасната Франция“ (с изключение на Кале), те насочили острието на своите неудържими страсти един срещу друг и започнали войната между Червената и Бялата роза. Тези феодали така свикнали да воюват и така не умеели да правят нищо друго, че „Старата Англия“ не можела да види ни мир, ни покой.

И тогава се надигнали малките дотогаз страни — чешките хусити и швейцарските планинци залели с кръв Германия, Австрия и Бургундия. С две думи, почти всички сили в Западна Европа били затворени в себе си и взаимно се унищожавали. Пасионарният упадък обезсилил „Християнския свят“, което повлияло твърде благотворно за засилването на Османската империя и Русия, т.е. на тези страни, чиито възход започнал през XIV в. и следователно били по-млади от Западна Европа.

Аналогична смяна на пасионарните разцвети може да се проследи и в източната половина на европейския суперетнос, където в контакт с германците били славяните. В XIV в. чешките хусити провели първия етап на Реформацията, който изтощил и Чехия, и съседните й германски области. В XVI в. начело излязла Полша, която погълнала Литва и станала опора на Контрареформацията. И това я погубило, тъй като я лишило от възможността да влезе в контакт с православните страни.

В средата на XVII в. украинските казаци нанесли няколко съкрушителни поражения на полските войски, после шведите прекосили Полша на шир и длъж и я ограбили до шушка, а накрая Османската империя завзела Подолското воеводство. Героичната победа в 1683 г.^[380] спасила Австрия, но окончателно съсипала Полша. И нейният упадък през XVIII в. е добре известен.^[381]

Най-големи успехи през XVII в. постигнала Швеция, но тази страна с малобройно население изплискала своите пасионарии с Густав Адолф в Германия, с Карл X — в Полша, с Карл XII — в Русия и не успяла да навакса загубите в следващите поколения. Деца се раждали достатъчно, но не такива, каквито били в XVI–XVII в. При това трябва да отбележим, че в скандинавските и в славянските страни не се наблюдавал нито икономически, нито културен спад. Така било и в западните херцогства на Германия, в Австрия и в Холандия. През XVIII в. почти всички европейски държави преодолели пасионарното „прегряване“ в акматичната фаза и развивали стопанството си, строели красиви градове, търгували с целия свят, като получавали огромни печалби, и покровителствали писателите, художниците и учените, т.е. хората, които били надарени, но не били прекалено пасионарни. Това била така наречената епоха на Просвещението. Оптималното равнище на пасионарното напрежение в Европа се постигало, като „излишните“ пасионарии хващали пътя за колониите и беснеели там, забравили напълно за Волтер, Русо, Кант и Гьоте.

И все пак имало една страна в Европа през XVIII в. където пасионарното напрежение растяло. Не противоречи ли това на изложената концепция? Нека да видим.

Германия повече от останалите страни пострадала от ужасите на Реформацията, Контрареформацията и Тридесетгодишната война. Това е обяснимо — вече стана дума, че пасионарното напрежение там започнало да спада още през XIII в., така че тази богата и цивилизована страна станала жертва на етноси с високо равнище на пасионарност. Хървати, испанци, валонци, датчани, шведи и французи кръстосвали Германия на шир и на длъж, а немците — както лютераните, така и католиците — или търпели безчинствата на ландскнехтите, или самите те се присъединявали към бандите им. И в случая вярата не играела никаква роля, защото отивали при тези полковници, които плащали по-добре.

Тъй като в 1618 г. католиците удържали победата в битката при Бялата планина^[382], протестантите били принудени да напуснат Чехия и да търсят спасение в емиграция; мнозина от тях намерили убежище в съседното маркграфство Бранденбург. Там с голямо желание се преселвали и френските хугеноти, а също и полските „ариани“. Берлин дал подслон на протестантите, гонените по идейни съображения, а те пренесли със себе си и своята пасионарност.

Бранденбургската марка била основана в земите на славянското племе лютичи и в XVIII в. нейното население било смесено — славяно-германско. Внесената отвън пасионарност довела до сливането на тези етноси по същия начин, както това станало в Англия през XI–XIII в. По този начин Бранденбург, който се превърнал в бранденбурго-пруската държава, изоставал с една фаза в своя етногенезис от германските държави на Запад и от Австрия, така че, докато всички наоколо се „просвещавали“, прусаците още искали да воюват. Затова те спечелили войната за австрийското наследство (1740–1748), Седемгодишната война (1756–1763), войната с Наполеон I (1814–1815) и накрая с Наполеон III (1870–1871), след което Прусия застанала начело на обединена Германия, като изключила от нея Австрия и Люксембург.

В края на XV в. Кастилия и Арагон се обединили, испанците завладели Гранада, открили Америка (1492 г.) и Индия (1498 г.). Силите на испанските и португалските пасионарии намерили приложение и пасионарното напрежение на Пиренейския полуостров спаднало до оптималното си равнище. Това донесло огромно преимущество на Хабсбургите, които наследили испанската корона. През целия XVI в. испанската пехота крачела от победа към победа, испанското злато решавало сложните проблеми на дипломацията, а испанският флот бил господар на моретата. Блясъкът на победата над флотата на Османската империя при Лепанто (1571 г.) направила по-поносима мъката от проиграната война, още повече, че Венеция се разплатила за загубата. Но отделянето на Холандия (1579–1581) и гибелта на „Непобедимата Армада“ (1588 г.) показали, че силите на Испания не растели, а я напускали.

През XVII в. Испания започнала да търпи поражение след поражение. На нея не й стигали хора нито да попълва армията и флотата, нито за нуждите на стопанството, нито за защита на американските владения от английските и френските корсари. И това било така не защото в Испания намалявала популацията, а просто испанците започнали по-лошо да се сражават и по-малко да работят.

След Вестфалския мир^[383] в 1648 г. те вече се примирили, че са загубили хегемонията си в Европа. Сега тя принадлежала на Франция, а по море — на Холандия. Но господството на холандците не продължило дълго, защото на преден план излязла Англия. И тогава започнала нова стогодишна война с Франция, завършила с битката при Ватерло (1815 г.), след която палмата на първенството в Западна Европа преминала в ръцете на Англия.

През тази фаза в своето етническо развитие преминали всички етноси, известни на науката, с изключение на загиналите в предишните фази. В Европа тази фаза съвпада с епохата на Реформацията, на Великите географски открития, на Възраждането и на Контрареформацията. В Рим това било времето на завоеванията на Гай Марий, Корнелий Сула, Гней Помпей и Юлий Цезар, а също и на гражданските войни. Във Византия аналогичен творчески и тежък период са победата на Исаврийската династия и иконоборството. В Арабския халифат тази възраст се оказала съдбоносна — халифатът се разпаднал, отделили се Испания и Магреб^[384], Мавранахар^[385] и Хорасан, появили се псевдомюсюлмани — кармати, суфити и вторични шиити (Буидите); откъснал се Египет, край Багдад се сражавали за реалната власт негри-зинджи, скулести тюрки и безразсъдно смели дейламити. На арабите останала само сферата на културата, но затова пък те там доста преуспели.

А какво ставало в Китай…

В Древния Китай това била епохата на седемте „Воюващи царства“ (481–221 г. пр.Хр.). За по-голяма нагледност ще си позволим да направим илюстрирана аналогия — ще съпоставим Китай от IV в.пр.Хр. с Европа през XVI в. Аналог на войнствената и пропита е мавритански дух Испания било царството Цин, включващо в себе си войнствените племена ди, които обитавали льосовите долини на Шънси и джунглите на Съчуан и се подчинявали на жестоката дисциплина на доктрината на легизма^[386], аналог на Йезуитския орден. На Франция съответствала богатата, културна и весела страна Чу, прикрита на север зад синята река Яндзъ, а на юг — от непроходими джунгли. Царството Чу било най-опасният съперник на Цин, който противопоставял на жестоката войнишка система очарованието на разкоша, изкуството и свободата. Сърцето на Китай — територията на бившето царство Дзин, наследник на империята Джоу — се разпаднало на три малки царства: Хан, Уей и Джао; на тях им съответствала територията на Германия, която също била раздробена и също била наследница — на Свещената Римска империя на германската нация. Източното царство Ци, разположено в Шандун, лесно можем да съпоставим с Англия, а захвърленото далеч в Ляодун царство Йен — с Швеция или с Дания. И ситуациите при това разположение на силите били аналогични. Като възглавила Контрареформацията, Испания искала цяла Европа да й се подчини, но за свое щастие, не успяла. Със своята доктрина на легизма царство Цин покорило в III в.пр.Хр. целия Китай… за голямо свое нещастие.

Но да си представим за миг, че Филип II Хабсбург бе успял по този начин да завоюва Европа. Какво би станало тогава? Инквизицията щеше да се разпростре по цяла Европа. В Париж, Женева, Лондон, Стокхолм, Венеция щеше да има испански гарнизони, за които нямаше да стигнат всички юноши на Испания. Щеше да се наложи да се правят огромни разходи за армията и полицията, защото освен всичко друго би трябвало да се поддържа и фронтът срещу Турция, а това означава да се наложат непосилни данъци, които да предизвикат всеобщо народно негодувание. И при първия удобен случай щеше да избухне всеобщо въстание на народите, които нямаше да пощадят завоевателите. Испания избегнала тази участ, но точно това се случило с царство Цин в 207 г. пр.Хр. И царство Цин вече никога не възкръснало, а разореният и изтощен Китай бил лесно обединен от първия способен на това претендент. Такъв се оказал селянинът Лиу Бан, който нарекъл новата империя, съградена върху руините на старата, Хан. В аналогични ситуации могат да се получат различни резултати.

Средновековният Китай, който възникнал върху развалините на древното царство Цин, както „Християнският свят“ в Западна Европа се появил върху руините на Древния Рим, се формирал като етническа цялост в VI в. [76; 88, с. 235] и достигнал аналогичната фаза в XII–XIII в. Него го постигнала друга участ. Блестящата култура от епохата Сун, съществуваща редом с отвратителната администрация и деморализираното правителство, станала жертва на чуждестранни завоеватели — тангути, джурджени и монголи. За разлика от Арабския халифат и от арабскоезичния мюсюлмански етнос, Китай възкръснал при династията Мин, но това вече била друга фаза на етногенезиса.

Както се вижда от разгледаните примери, а всички останали не им противоречат, фазата на упадък трудно може да се смята за „разцвет“. Във всички известни случаи смисълът на явлението се заключава в раздробяване на богатствата и славата, натрупани от предците. И въпреки това във всички учебници, във всички обзорни трудове, във всички многотомни „истории“ на изкуството и литературата и във всички исторически романи потомците прославят именно тази фаза, макар прекрасно да знаят, че редом с Леонардо до Винчи безчинствал Савонарола, а Бенвенуто Челини собственоръчно застрелял изменника и вандала — конетабъла дьо Бурбон.^[387]

Очевидно впечатленията от толкова широкия диапазон на постъпките — от подвизите до престъпленията — силно въздействат на изследователя или романиста, а на всеки човек е присъщо да помни светлите оттенъци и да забравя тъмните петна. Затова и наричат тези зловещи епохи „разцвет“.

Жертвите на разцвета

В началото на XVI в. и през XVII в. процентът на пасионариите в Европа намалял, а процентът на субпасионариите нараснал за сметка на изтребването на консервативната част от населението — хармоничните личности, най-трудолюбивите и спазващите законите. Системата на суперетноса загубила своята стабилност, защото отделните пасионарии лесно можели да завербуват на служба странстващите войници от средите на субпасионариите. Те това и правели — ту като проповедници (Мартин Лутер, Жан Калвин, Джироламо Савонарола, Йоан (Ян) ван Лайден), ту като кондотиери (Морис дьо Сакс, Петер Ернст фон Мансфелд, Албрехт Венцел фон Валенщайн), ту като крале, нарушаващи законите на кралството (Хенри VIII Тюдор). Ако по-рано подобни опити се натъквали на незабавната съпротива на другите пасионарии, то, когато те станали малко, всеки вече имал обширен ареал, а следователно и възможност да набира инерция. Затова сблъсъците в епохата на Реформацията и Контрареформацията придобили голям размах и довели до по-многобройни жертви. Единната система се разпаднала и хората започнали да търсят приятели, за да не попаднат в лапите на врага. И тъй като било безсмислено да се обръщат за помощ към управниците, влязъл в сила принципът на комплиментарността — търсели искрени приятели и им заплащали с искреност, защото това била най-надеждната застраховка.

Пък и как тези нещастни хора можели да не се обединяват за самозащита, след като херцог дьо Гиз изгорил плевнята, докато хугенотите пеели в нея псалми, Жана Наварска хвърлила в подземията на тъмницата католиците, които ходели на литургия, а английският крал Хенри VIII заповядал да обесят на една и съща бесилка католик, затова че почитал папата, и калвинист — затова че отричал светостта на месата! Циничните властелини били по-страшни от друговерците, защото се ползвали от услугите на палачи и доносници, лишени от вяра, чест и съвест (субпасионарии). Но и управниците не можели да минат без искрено верни слуги. Значи те трябвало да се присъединят към една от двете обединяващи идеологии — протестантството или реформирания католицизъм, защото традиционното католичество вече било само спомен. Така на бял свят се появили Католическата лига, Протестантската уния и Тридесетгодишната война, която коствала на Германия три четвърти от населението. Другите страни пострадали по-малко, но също чувствително. Но за съжаление в тази фаза на етногенезиса загивали не само идейните и политическите противници на светските и духовните управници.

В епохата на Възраждането убийството на хора било всекидневно занимание за обитателите на Западна Европа, като при това често приемало масови мащаби. Обект на гоненията били не само мислителите, поетите и философите, макар и те доста да си изпатили (изгорени били Мигел Сервет в Женева и Джордано Бруно в Рим), но и простите, безобидни хора, надарени с въображение. Тях ги обявявали за магьосници и вещици и безжалостно ги изгаряли на кладата. А най-интересното е, че още в VIII–IX в. учението за магиите и урочасването се смятало за суеверие сред германците. [138, с. 8-9] Затова според законите на лангобардските крале да обвиниш жена, че е летяла, яхнала метла, се третирало като клевета, за която наказвали доносника, като го тикали в затвора.^[388] При Карл Велики за такъв донос се полагало дори смъртно наказание^[389]. [161, с. 183–1841 В IX в. на събора в Анквир^[390] сабатът^[391] бил обявен за илюзия (видение) на доносника^[392], макар някои епископи — Исидор от Севиля, Рабан Мавъра и Хинкмар от Реймс — да приемали учението за вампирите. [138, с. 10]

Това хуманно законодателство не било наследено от цивилизования Рим, който се приближил до фазата на обскурация. Там магьосниците или ги пращали в изгнание, или ги екзекутирали. [161, с. 132-135] Не, това бил здравият смисъл на пасионарните хора през IX в., които полагали основите на живота за своите потомци. Глупаво би било, ако не се погрижели внуците им да не стават жертва на клевети и произвол.

Но защо в императорския Рим започнали гонения на вещици? По време на републиката, в полудивия Рим, не се интересували от магьосниците, но когато със завоюването на Изтока се надигнала като вълна цивилизацията на разкоша, заедно с нея се появила и омразата към интелекта. През I в. еврейските преподаватели по закон божи (Талмуда) учели, че вещиците трябва да бъдат изтребвани [161, с. 134], в средата на II в. Апулей подхранил масовата психоза на страх от тесалийските вещици^[393].

И гоненията на врачките и гадателите набрали сила още в края на II в. едновременно с преследването на християните. В Рим тази епоха съвпаднала с инерционната фаза на етногенезиса в навечерието на прехода към обскурация.

Европа изпреварила Рим. Процесите срещу вещиците започнали в XV в. [161, с. 183], като никой не обвинявал нещастните жени в ерес или борба с църквата. Тях ги изгаряли за това, че не приличали на другите.

И така, в „тъмните години“ на средновековието беззащитните творци, мечтателите и естествоизпитателите можели да живеят спокойно. Естествено, те страдали по време на войните, но точно толкова, колкото и техните съграждани. Ала ето че настъпила епохата на хуманизма, епохата на религиозните и философските търсения, епохата на великите открития… И какво станало? Настъпил XVI в., появили се Зрялото (Високото) Възраждане, Реформацията и Втората инквизиция, която не се борела с катарите — враговете на църквата, а с беззащитните фантазьори и познавачите на народната медицина. Срещу тях дори католиците и протестантите направили единен фронт. И колкото и да е странно, повече клади за едно и също време лумнали не в Испания, а отвъд океана — в Нова Англия.

Това показва, че причината за екзекуциите не се криела в догмите на вярата, а в промяната на поведението, предизвикана от спада в равнището на пасионарното напрежение на суперетническата система. Ала, щом приключил преходът от едната фаза към другата, изгарянето на вещици започнало да изглежда анахронизъм в очите на филистерите.

И така било навсякъде, където етносът преживял този преход между фазите.

Разобличителният патос на филистера обикновено е безплоден, защото се натъква на съдопроизводството по установен ред, при което критичното отношение към доносите е задължително. Но самите инквизитори Якоб Шпренгер и Хайнрих Инститорис^[394] съдейки по постъпките им, били филистери, натоварени с извънредни пълномощия^[395]. Те прекрасно знаели, че ако обвинят някоя знатна личност в магьосничество, ще си навлекат доста неприятности. Затова залавяли, измъчвали и изгаряли беззащитни жени, за които доносничели техните съседи. Така на практика се провеждал своеобразен геноцид — загивали честните хора, които изпитвали погнуса към всякакви доноси, и талантливите, които предизвиквали завист, а се размножавали морално нечистоплътните тъпаци, породили поколението на европейския филистер, характерно за XIX в. Това бил статистически и поради това неизбежен процес.

Разпадането на етническото поле

В края на Тридесетгодишната война (1618–1648) настъпила умора. Но тя не довела след себе си до обединение. За век и половина и католиците, и протестантите си изработили различни стереотипи на поведение, които можели да съществуват съвместно само ако са основани на търпимост. Тази търпимост била провъзгласена като принцип, но се съблюдавала твърде непоследователно. Едва в XVIII в. старите сметки били забравени и Европа се превърнала в цялост, която не се наричала „Християнският свят“, а „Цивилизованият свят“. Но и това равновесие било постигнато с цената на намаляване на пасионарното напрежение на суперетноса, което се отразило сравнително безболезнено на Европа — пасионариите и субпасионариите (преди всичко скитащите наемни войници) се слели в единна маса в колониите отвъд океана.

Активна колониална политика водели три католически държави — Испания, Португалия и Франция, и две протестантски — Англия и Холандия. За да няма объркване, трябва да се договорим за термините. Ако от съответната страна пристигат селяни, които искат със собствените си ръце да обработват новата, завоювана от тях земя, тях ще ги наричаме колонисти. Ако пък идват войници, чиновници и търговци, които се стремят да получат доходи от покорената страна, тях ще ги наричаме колонизатори.

Кои били по-лоши за местното население е друг въпрос. Тук си казали думата последствията от разпадането на единното поле на европейския суперетнос в резултат от религиозната война между протестанти и католици. При колонизирането на Америка станало ясно, че испанците и французите сравнително лесно влизали в контакт с индианските племена, макар и не с всички, докато англосаксонците не умеели да градят взаимоотношения, освен чисто дипломатически (с ирокезите през XVII в. например), и организирали лов на скалпове, като изплащали премия за всеки убит индианец. Нека се опитаме да разгледаме теоретично това явление.

Испанците, французите и англичаните са етноси, които съставляват и до днес романо-германската цялост. Но вътре в тази цялост те никак не си приличат от гледна точка на етнопсихологическата доминанта. Колонизирането на Америка съвпаднало с Реформацията, т.е. с пълното преустройство на поведенческата структура във фазата на упадък на етноса. Структурата се опростила и енергията, която се освободила по време на този процес, се разплискала отвъд границите на западноевропейската геобиоценоза, докато вътре в нея отделните варианти на културата се обособили един от друг. След Тридентския събор не само протестантите, но и католиците вече не приличали на своите предци, защото Джироламо Савонарола, Еней Силвий де Пиколомини и Игнатий Лойола имали не по-малък принос за етнокултурната деформация, отколкото Мартин Лутер и Жан Калвин. И така, обособяването на нациите е естествен продукт на етногенезиса, но различията в стереотипите на поведение са неизбежно следствие от него. Именно тези отлики определяли различното отношение на европейските колонисти и колонизатори към индианците.

Испанците виждали в лицето на касиците на племената местните дворяни и при кръщаването им давали титлата „дон“. В резултат от това голяма част от индианците в Мексико и в Перу се оставили да бъдат асимилирани. Французите в Канада се пристрастили към индианския начин на живот и през XIX в. се превърнали в подобие на индианско племе. По време на въстанието на Луи Рил^[396] метисите и индианците действали заедно. Англосаксонците натикали индианците в резервати с изключение на тези, които се съгласили да приемат американския начин на живот. Тези различия могат да бъдат обяснени с предложената от нас концепция за етническото поле (вж. гл. 27). Ако всеки суперетнос е поле с присъщата му честота на колебание, то тогава отделните полета на суперетносите ще са близки в различна степен едно към друго. Значи бихме могли да предположим, че ритмите на полетата на „католическите“ етноси са били в по-голямо „съзвучие“ с индианските, а при тези етноси, които избрали протестантството в Европа, нямало такова „съзвучие“. А нали в XVI в. почти всички нации в Европа се разделили на католици и протестанти, като всеки си избрал стереотипа на поведение, който му подхожда.

Нека да проверим тази теза. Великорусите се смесили с татарите и бурятите, които в значителна степен били възприели руската култура, самите великоруси лесно се разтваряли сред якутите, но угрите запазили своята самобитност въпреки дългото, тясно и дружелюбно общуване със славяните. Затова пък с индианците в Аляска и в Калифорния руснаците не се разбирали добре и затова не успели да се закрепят там, въпреки подкрепата на алеутите и ескимосите. И неслучайно по време на Тридесетгодишната война Русия поддържала Протестантската уния срещу Католическата лига, приемала на служба немци-протестанти и търгувала с Холандия. А нали догмите и обредите на католицизма били много по-близки до православието от лютеранството. Очевидно и тук етническият фактор преобладавал над идейния.

Протестантите, попаднали в Южна Африка — холандци, френски хугеноти и немци — се слели в единен етнос, наричан „бури“. Те проявявали най-малка търпимост към аборигените. Робството в Трансваал било отменено едва в 1901 г. А французите на остров Хаити приобщавали робите негри към френския език и католическата вяра. Нея пък кюретата негри тълкували посвоему. В 1792 г., когато английският флот блокирал революционна Франция, негрите се надигнали на въстание срещу французите, като мотивирали своето отношение към тях така: „Бог дойде с белите, а белите убиха Бога. Ще отмъстим за Бог, като убием белите.“ И избили всички французи, които се намирали на острова. И все пак това не било отчуждение, а форма на идеен контакт на суперетническо равнище. Тогава негрите на остров Хаити възстановили дахомейския култ Вуду^[397] — почитането на змея, но към мистериите допускали само католици, в това число и европейци.

Въз основа на описаните наблюдения можем да направим извода, че Реформацията била не толкова бунт на идеите, колкото фаза на упадък, т.е. междинната фаза между акматичната и инерционната фаза.

Фазата на упадък и нейното значение

От всичко, казано дотук, следва, че фазите на етногенезиса се различават само по степента на разнообразие, определяно от равнището на пасионарно напрежение. Винаги има субпасионарии, характерни за хомеостазиса, но когато в продължение на няколко поколения се появяват пасионарии, субпасионариите губят своето изключително значение в новообразуваната система; тях просто не ги забелязват. Във фазата на подем нараства ролята на хармоничните личности, които прилежно изпълняват своите задължения. И те не изчезват в акматичната фаза, когато заради пасионарното „прегряване“ една след друга загиват най-пасионарните личности.

В периода на упадък нараства значението на субпасионариите, от средите на които са изпълнителските кадри по време на всяка гражданска война. След това, в инерционната фаза отново нараства значението на хармоничните личности, ала то рязко спада във фазата на обскурация, когато наред с кротките субпасионарии, които етносът наследява от своите субстрати, се появяват буйните скитащи наемни войници — отпадъчен продукт от инерционната фаза. Тези луди глави умело се разправят с хармоничните личности и опростяват системата чак дотам, че тя губи своята резистентност. Тогава загиват и самите те, а след гибелта на етноса отива в забвение неговата неповторима култура и настъпва хомеостазисът. Тази етносоциална закономерност се разкрива и при анализа на етногеографските материали. Характеристиките на всички фази съвпадат.

При възникването си етносът „натъкмява“ приютилия го ландшафт към своите потребности и същевременно сам се приспособява към условията на ландшафта; накратко казано, в случая действа принципът на обратната връзка, при който природата страда възможно най-малко. В акматичната фаза, когато етническата система набъбва от енергия, настъпва времето на завоеванията и миграциите, като при това завоеванията са ограничени от съпротивата на съседите, а миграциите допълнително са затруднени от природните условия. Природата страда двояко. У дома, в метрополията, на пасионариите им е скучно да копаят земята. Те предпочитат по-трудните, но по-увлекателни начини на съществуване и процъфтяване. Натискът на цивилизацията върху природата намалява, а тъй като в тези бурни периоди често прирастът на населението е отрицателен, то и стопанството запада, в резултат от което природните ландшафти — горите, степите и блатата, а също и общият брой на дивите животни — започват да се възстановяват. Но затова пък страните, покорени от пасионариите, страдат много. Жертви на завоеванията най-често стават тези етноси, в които равнището на пасионарно напрежение е ниско, което им пречи да организират ефективна отбрана. Затова те самите и богатствата на техните страни, включително и природните, стават плячка на победителите.

Достатъчно е да си спомним за „златните флотилии“ на испанците, които пренасяли златото на Мексико и Перу в метрополията; или за сребърните рудници в Потоси (Боливия), превърнали се в гробище за безброй индианци. А португалските плантации в Бразилия можели да се сравняват само с холандските колонии на Ява и на останалите Зондски острови. И в едните, и в другите загинали хиляди малайци и африкански роби, за да превърнат прекрасните горички по хълмовете на Португалия и ливадите на Холандия в разкошни имения на презокеанските търговци и местната аристокрация, които заради бляскавия живот не се страхували да рискуват и не жалели нито другите, нито себе си. Кожарските компании в Канада почти напълно изтребили бобрите, които днес са оцелели само в резерватите, а в Източна Африка ловците на слонове избили цели стада, за да проиграят на лондонската борса парите, спечелени от продажбата на техните бивни. И в древността работата била същата. В Китай били изтребени носорозите, а в Хотан били изчерпани находищата на нефрит на повърхността на земята. Но такива примери има много; нека по-добре да погледнем на проблема от друга гледна точка.

Колкото и свирепи да били пасионарните завоеватели, те нанасяли относително малки вреди на природата. Грабели това, което лежало на повърхността; онова, за което трябвало да се бият, но не и да се трудят. Затова след техните победоносни походи оставали способни да се възстановят биоценози и оределите, но не изтребени до крак племена на индианците, негрите, полинезийците и папуасите. А нали в същото време нашествениците всеки миг рискували живота си.

И така, в процеса на упадък равнището на пасионарност на етническите популации спадало до голяма степен изкуствено, като при това на никого не минавало през ума, че тези изяви намаляват мощта на държавата и резистентността на етноса.

Вече видяхме, че в много случаи това водело до гибелни последици, но на романо-германската цялост в Западна Европа и провървяло. Западна Европа е полуостров на Евразийския континент. Нея морето я защитава от три страни. Опасността идвала само от югоизток, където османските турци сломили съпротивата на Византия и в XVI–XVII в. предприели широко мащабно настъпление. Унгария била покорена. Идвал редът на Италия и Германия. И тогава се пожертвала героичната Полша, най-изостаналата^[398] от страните в Западна Европа, която поради това все още запазвала сравнително голяма доза пасионарност. Хусарите на полския крал Ян Собиески спасили Виена в 1683 г. И като пролели своята кръв за Германия, поляците подготвили подялбата на своята родина между съседите й. Когато упадъкът в Германия завършил и настъпила инерционната фаза с последвалата я национална консолидация, Европа отново станала неуязвима и агресивна, но твърде малко приличала на себе си от предходния период. От „земя на рицарите“ тя се превърнала в „земя на дребните търговци“ и по този въпрос си заслужава да поговорим отделно.

А засега да се върнем към концепцията на Карл Ясперс, или по-точно, към възгледите на западноевропейските философи на историята. Всички те, като се започне от Августин Блажени, виждали в историята посока, цел и смисъл. А всички източни мислители съзирали в историята само възходи и падения, т.е. възприемали процесите като самоцелни, а смисъла виждали единствено в личното самоусъвършенстване, където историята е само фон. Очевидно тази отлика във възгледите не е случайна. И според нас тя се крие във факта, че западните мислители говорели за прогреса, създаден от човешките ръце, т.е. за техносферата, към която трябва да причислим и философията, защото тя също е продукт на човешката дейност, а източните мъдреци имали предвид живата природа, част от която са хората, а техниката е фон. Да преведем тази мисъл на научен език.

На Запад изучавали социално-културната история, а на Изток — етническата история или понякога просто генеалогията. И не бива да твърдим, че едното е по-важно от другото. И едното, и другото е нужно. Лошо е само когато методиката на социологията се прилага при изучаване на природните явления. Добре е, че не става обратното.

Тук бихме могли да приключим спора с Карл Ясперс и с другите телеологични системи на религията и прогреса. В етническите процеси участват два водещи фактора — загубата на инерцията на първоначалния тласък (стареенето) и насилственото въздействие на съседните етноси и другите природни сили^[399] (изместването). Изместването винаги деформира предварително програмирания от самата природа етногенезис, но то е катастрофално само по време на преход от една фаза в друга.

„Златната есен“ на цивилизацията

След преживения потрес хората не жадували за успех, а за спокойствие. Те вече започнали да схващат, че индивидуалностите, желаещи да проявят цялата си оригиналност, са най-голямата опасност за съседите. Тя обаче можела да бъде избегната, ако се промени общественият императив. Достатъчно е само етносът да си измисли или да си въобрази идеалния носител на най-добрия стереотип на поведение, дори и никога да не е съществувал, и да поиска от всички да му подражават.

В античния свят на тази основа бил създаден култът към царя като бог. Началото на този мироглед положил Александър Македонски^[400], на когото египетските жреци обяснили, че е син на бог Амон, когото елините отъждествявали със Зевс. Това допаднало на Александър, но неговите пълководци категорично отказали да приемат тази версия като оскърбителна за родителите му — Филип и Олимпиада. Обаче идеята била изоставена само временно. Тя се възродила при приемниците на диадохите и най-вече в Рим след Октавиан Август. Управляващите започнали да изискват да им се отдават тези почести, които се полагали на боговете. Това означавало, че образът на властелина, дори не индивидуалните му качества, а тези, които били свързани с длъжността му — се обожествявали. По този начин той ставал образец за подражание, задължителен за всички поданици.

Римляните прекрасно разбирали, че на престола се качват негодници, убийци и лъжци, които като хора заслужавали само удар с кинжал в корема, но принципът за „божествеността на цезаря“ бил поставен като задължително условие за благоприличието и лоялността към съществуващия ред. А споменът за кървавите векове на упадък бил толкова ужасен, че всяка гаранция за ред била желана.

В новото време — през XVII–XIX в. — аналогичният принцип бил въплътен в образа на „джентълмена“, честният и възпитан човек, на когото трябвало да се подражава с всички сили. Всеки опит да се избегне това подражание се осъждал даже не от закона, а от общественото мнение. И този натиск бил достатъчен.

На Изток често предлагали да се следва примерът на някой почитан герой от древността. Това с нищо не променяло работата. С две думи, се преследвали всички прояви на самобитност в името на посредствеността, която се превръщала в идеал. Обаче процесът вървял бавно. За хората, които не желаели да се отказват от своята оригиналност, оставали сферите на изкуството и науката, които изглеждали безобидни. Затова тези, които в XVI в. грабвали шпагата, в XVIII в. си седели вкъщи и пишели трактати — ценни, ако авторът бил талантлив, и безсмислени, ако бил графоман. А тъй като графоманите винаги са повече, се създавали огромни библиотеки, пълни с книги, които никой не четял и нямало за какво да ги чете. И това се наричало „разцвет на културата“.

Подобно било положението и в Далечния Изток, който навлязъл в инерционната фаза през X в. В Китай това е епохата Сун, от която са останали огромно количество предмети на изкуството, не чак толкова гениални, като тези, които оцелели от епохата Тан, но още по-виртуозно сътворени. Манастирите в Тибет се напълнили с книги, преведени, а често направо преписани от древните оригинали. Естествено на този фон се появявали гении — мислители, учени, поети, но те не били повече, отколкото в жестоката акматична фаза. Затова пък имали добри ученици, а концепциите им пораждали отзвук. Например „жълтата вяра“ на учителя Дзонхава (1355–1418)^[401] интелектуално обогатила не отделните консорции или секти, а цели народи — монголите, ойратите и част от тибетците. Във Византия тази роля изиграли атонските монаси през XIV–XV в., чиито идеи не били приети в деморализирания и обречен Константинопол и намерили отзвук във Великорусия.

Но стига толкова примери. Ясно е, че по време на инерционната фаза на етногенезиса настъпва спад на пасионарността на етническата система и интензивно се натрупват материални и културни ценности. Да проверим нашия извод с помощта на неутрален индикатор — смяната на стереотипа на поведение в рамките на романо-германския суперетнос.

От „Християнския свят“ към „Цивилизования свят“

Много чудно би било, ако такова грандиозно явление като смяната на стереотипа на поведение в мащабите на суперетноса, досега не е било забелязано и не е описано. Всъщност и едното, и другото е сторено, макар и от съвсем други позиции, различни от нашите, и в рамките на друга система от понятия и термини. Но няма страшно! Термините от едната система на отчитане винаги могат да бъдат преведени на другата и от това преките наблюдения изобщо няма да се обезценят.

Вернер Зомбарт е написал „Етюди по историята на духовното развитие на съвременния икономически човек“^[402], където поставя въпроса по какъв начин „докапиталистическият човек“, т.е. „естественият човек“ се е превърнал във филистер, еснаф, простак, който виждаме, накъдето и да си обърнем очите? До появата на капитализма според Зомбарт (до XII–XIV в.) „основната цел на стопанската дейност била потребността от блага; колкото изразходвал човек, толкова бил длъжен да придобие“. [104, с. 7-9] А повече натрупвал само глупакът.

Обаче имало две класи — богаташите-сеньори и народните маси. Но разликата между тях не била чак толкова голяма. Като рискувал постоянно живота си, сеньорът получавал много блага и тутакси ги прахосвал за пищни ловни приключения, пирове и прекрасни дами. Нямало никакъв смисъл да трупа парите, защото и без това щели да го убият по време на задаващата се война, а ако оцелеел в тази, щял да загине в следващата. Затова дните, в които сеньорът все още бил жив и здрав, той прекарвал в удоволствия.

Селянинът имал толкова земя, колкото му била нужна да изхранва себе си и семейството си. Занаятчията „притежавал достатъчно здрав разум да не работи повече, отколкото е необходимо, за да си осигури весел и щастлив живот“. Ако можели отнякъде да видят Рокфелер, тези хора биха го сметнали за луд.

Но в средните векове европейците не смятали за безумци притежателите на копринени платове и златни накити. Те ценели съкровищата и заради тях не жалели нито своя, нито чуждия живот. Но все пак ценели красивото златно бижу, а не парите, по които започнали да се пристрастяват едва в XII в. Тогава възникнала „страстта към печалбата“, присъща преди това само на евреите. [104, с. 23] В началото алчността завладяла само католическото духовенство, после дошъл редът на гражданите и накрая цели страни се заразили от нея, но не в еднаква степен и в различни варианти. Понякога тя се осъществявала по пътя на ограбването на страните отвъд океана, понякога — по пътя на търговията, което също било свързано с големи рискове, в някои случаи пътят към богатството минавал през „презряното лихварство“, а много често — чрез получаването на изгодни длъжности и т.н. Но винаги ръководният стимул в дейността бил несъзнателният стремеж да се трупа богатство, който в предишните времена бил почти непознат.

Би могло да се предположи, че алчността възниква с появата на възможността тя да бъде удовлетворена. Зомбарт отхвърля тезата, че „капиталистическият дух се създава от самия капитализъм“. [104, с. 149-150] Той не е съгласен и с Макс Вебер, че има връзка между протестантството и капитализма. Вместо всичко това Зомбарт вижда причината за развитието на „капиталистическия дух… в душевните предразположения, наследени от предците“ [104, с. 155-156], т.е. ако преведем тези наклонности на научния език, с който сме свикнали, става дума за наследствен признак. Значи съществуват особен вид „буржоазни натури“, които Зомбарт разделя на два вида — „предприемачи“ и „еснафи“ [104, с. 157-163]. „Предприемачите“ са смели авантюристи, основатели на капитализма, а „еснафите“ са унили, скромни и старателни чиновници, запълващи със своята маса празнотата, образувала се след гибелта на техните предшественици.

Според Зомбарт „предразположението“ към капитализма може да се различи не само на равнището на индивида или организма, но и на равнището на етноса. Това го води до убеждението, че въпросното явление е от биологично естество. [104, с. 165] Към етносите със „слабо предразположение към капитализма“ той отнася келтите и готите, след които се нареждат само испанските ибери, „неподвластни на очарованието, което златото предизвиква у всички народи“. [104, с. 167]

Етносите, склонни към капитализъм, са разделени на два вида — „народи на герои“ и „народи на търговци“. [104, с. 167] Към „народите на героите“ Зомбарт отнася римляните, норманите, лангобардите, саксите и франките (и по този начин англичаните и французите), а към „народите на търговците“ — флорентинците, шотландците-лоуландъри и евреите. [104, с. 169], а също и фризите, „които в най-ранната епоха се смятали за умни, ловки и способни в търговията хора“. [104, с. 170] Този извод е нужен на Зомбарт, за да обясни търговските умения на холандците и шотландските лоуландъри, защото има предположение, че Долна Шотландия по някое време била заселена и от фризи. Той не казва нищо за славяните и гърците, като за разлика от евреите очевидно не ги смята за европейски народи. Това показва, че обект на неговия анализ не е географският регион, а суперетносът. И тъкмо това прави този анализ интересен за нас, защото фактически Зомбарт описва фазата на упадък като преход от акматичната към инерционната фаза, но тъй като приема народите (етносите) за стабилни системи и подразделения на расите, е принуден да обяснява тържеството на „еснафския дух“ в Тоскана с примеса на етруска „кръв“, макар етруските да са изчезнали в IV в.пр.Хр., а Флоренция да е станала еснафска в XV в. Тази пропаст от две хиляди години ни кара да застанем нащрек и да преминем към критика на концепцията.

Предполагаме, че наблюденията на Зомбарт са верни, но той ги тълкува в някаква степен погрешно. Иберите, които принадлежат към най-стария пласт на европейците, се намирали в хомеостазис още в римско време. Когато пред очите ни е само последната фаза от етногенезиса, не бива по нея да съдим за предшестващите. Потомци на умелите търговци — етруските, са корсиканците. Те отдавна са загубили уменията на своите предци и още в XIX в. предпочитали вендетата пред търговията. За келтите вече стана дума. Интересно, че всички изброени от Зомбарт народи с търговски умения притежават един общ признак — образувани са от множество съставки. Тоскана се намира на север от Рим. Само след X в. през нея са минали швабите-гибелини, анжуйците-гуелфи, испанците, французите, австрийците. И всички те разсейвали своя генофонд в тосканската популация. Долна Шотландия (Лоуланд) била зона на контакти между скотите, англите, норманите (викингите) и френските барони, които били изпращани там от английските и шотландските крале, защото това бил неспокоен граничен район. Долното течение на Рейн — областта на фризите — също било място на етнически контакти между германското, романското и келтското население. Само този признак е общ за всички „народи на търговци“, но това е достатъчно. Към тях можем да добавим Южна Италия и Андалусия, които Зомбарт явно просто е изпуснал. От това картината няма да се промени.

Разликата между „сеньорите“ и „предприемачите“ не е чак толкова голяма. И едните, и другите са пасионарни, но в различни състояния. „Сеньорите“ са славолюбиви, а „предприемачите“ са алчни, но тези различия не са съществени. По-важното е, че и едните, и другите рязко се отличават от еснафите, от чиновниците, от истинските носители на „капиталистическия дух“, който според нас е обеднелият първоначален творчески заряд, който винаги възниква при пасионарен подем. „Еснафите“ осъждат „сеньорите“ само защото биха искали, но не могат да бъдат такива. [104, с. 273] Те са „изтърсаци“ на творческия бум, от който у тях останала само „страстта към трупането на богатство“, т.е. те са хармонични и дори субпасионарни индивиди. [104, с. 278] Но от това следва, че в случая си имаме работа с най-обикновен ентропиен процес, който прилича на изстиването на горещия газ, превръщането му във вода, а след това и в лед (под който можем да разбираме състоянието на хомеостазис, крайната фаза на процеса на всеки етногенезис).

А сега да пренесем наблюденията на Зомбарт в нашата схема на етногенезиса. В IX–XI в., когато в Европа още нямало и помен от „капиталистическия дух“, не се наблюдавало и активно етническо смесване. Хората живеели на малки етнически групи, които били оформени наскоро и запазвали своята самобитност. Това, че тези новородени етноси се формирали от различни расови съставки, нямало никакво значение. Техните стереотипи на поведение били оригинални. Задачите, които стояли пред който и да е от етносите, били общи за всекиго от неговите членове. Пасионарността се проявявала еднакво във всички слоеве на населението, в резултат от което социалните състояния били променливи — страхливите феодали загивали, а доблестните вилани^[403] ставали или рицари, или свободни граждани.

В XIII–XIV в. европейските етноси тръгнали по различни пътища. В монолитните етноси социалните системи започнали да се усложняват, кралствата взели да се уголемяват, а излишните пасионарии да се изхвърлят в кръстоносните походи или в съседните държави (Стогодишната война). А в зоните на етническите контакти се появили и взели да забогатяват „търговците“. В акматичната фаза, а още повече във фазата на упадък те живеели за сметка на раздорите, покровителствани от управниците. Но постепенно „търговците“ набрали сила и направили следващия преход — към инерционната фаза, която била най-удобна за тях. Тази фаза толкова им харесвала, че те й измислили почетно име — „цивилизация“ — състояние, което според тях щяло да трае вечно.

Както вече знаем всяко изменение на агрегатното състояние на средата изисква голям разход на енергия, в нашия случай — на пасионарност. Като всяка енергия и пасионарността действа, когато има разлика в потенциалите. Тази разлика може да възникне или за сметка на пасионарен тласък (природно явление), или за сметка на тесен етнически контакт, когато пасионарността на единния етнос е по-голяма от пасионарността на другия. И резултатите ще бъдат различни — само във втория случай се наблюдава разрушаване на природните ландшафти, за което вече дадохме редица примери.

Наред с това трябва да отбележим, че разрушаването на антропогенните ландшафти съвсем не е правило, а трагично изключение, което за щастие се случва твърде рядко. Ако беше иначе, за 50 хиляди години съществуване на неоантропа всички геобиоценози биха били унищожени и самият човек би загинал от глад на Земята, престанала да ражда всякакви плодове. Следователно трябва да признаем, че човек въздейства на биосферата в две противоположни посоки — едната утвърждава живота, а другата го отрича. В XVI–XVII в. романо-германският суперетнос бързо „изстива“. Пасионариите отиват в колониите, където или загиват, или се връщат от там болни. Хармоничните индивиди упорито работят у дома, на своите ниви, в работилниците; в канцелариите, в университетските аудитории. Те нямат време да се борят за привилегии, които практически им идват в тежест. И тогава мястото, освободено от пасионариите, се заема от „търговците“ — флорентинските сарафи, услужливите дипломати, интригантите, авантюристите. Те са чужди на местния етнос, но тъкмо поради това са изключително удобни за венценосци — короновани особи и светци — особено когато изобщо нямат родина.

И изведнъж за тяхното благо Джеймс Уат построява парната машина, а след нея следват най-различни технически нововъведения. Градовете се разрастват и стават многоетнически. Човекът започва да живее без връзка със своя етнос, като само понякога поддържа с него далечен контакт. И тогава се проявява „капиталистическият дух“ на европееца, така добре описан и оплют от Зомбарт. Но защо всичко това се случило толкова лесно? Само защото, образно казано, „водата изстинала и започнала да замръзва“. И когато тя замръзне напълно, т.е. когато настъпи фазата на обскурация, „търговците“ — бактериите, които гризат вътрешностите на етноса — ще загинат, а етносът може да се превърне в реликт.

Цивилизацията и природата

Предложеното от нас разбиране за етногенезиса би било субективно, ако нямахме скала за сравнение. Но ние имаме — това е историята на антропогенните ландшафти, т.е. историята на взаимодействието на техниката и природата чрез механизма, наречен „етнос“. В инерционната фаза взаимоотношението на хората със заобикалящата ги природна среда рязко се променя пак за сметка на намаляването на пасионарното напрежение на етническите системи.

Колкото и пасионариите да безчинстват по отношение на природата, която ни изхранва, тържествуващият еснаф е много по-пагубно явление. В тази фаза никой не желае да рискува, защото необходимите победи са спечелени и започва разправа с беззащитните. А има ли нещо по-беззащитно от благодатната биосфера? Човекът бил обявен за „цар на природата“ и започнал да граби с пълни шепи от нея спокойно и методично. Памуковите плантации осеяли някога зелените хълмове на Диксиленд (южните щати на САЩ) и след известно (доста кратко) време те се превърнали в пясъчни дюни. Прериите били разорани и дали грамадна реколта; само дето от време на време връхлитали пясъчни бури, които съсипвали градините и посевите в източните щати чак до Атлантика. Промишлеността се развивала и носела огромни печалби, а Рейн, Сена и Висла се превърнали в канавки за нечистотии.

Така е сега, но и по-рано било същото. Та нали 15 хиляди години преди Христа на Земята нямало пустини, а сега те се срещат на всяка крачка. Вече стана дума, че не набезите на смелите тюркски и монголски воини превърнали в пясъчни хълмове (бархани) бреговете на Едзингол, Хотан и езерото Лобнор. Това сторили планомерните работи на земеделците, които мислели за тазгодишната реколта, но не и какво ще стане утре. Такива „трудещи се селяни“ разровили почвата в Сахара и позволили на сухия горещ вятър (самума) да я отвее. Пак те днес замърсяват околностите на техните селища с промишлени отпадъци и бутилки, а отровните химикали изливат в реките. На нито един пасионарий не би му минало и през ум да прави такова нещо, а на хармоничните хора нищо не можеш да им налееш в главата. Пък и има ли смисъл? Та нали това не е последната фаза на етногенезиса.

И точно така се държат етносите, които имат зад гърба си огромен пласт култура, натрупан от предците. Които и да било технически постижения сами по себе си не водят до прогресивно развитие без участието на хората, макар че могат да бъдат разрушени от постоянното въздействие на пагубното време. Египет от епохата на Древното царство и Шумер имали по-висока култура на земеделието от Египет от епохата на Новото царство и от Асирия, която покорила Месопотамия. Очевидно работата не е във вещите, а в хората или по-точно в запаса на тяхната творческа енергия — пасионарността. Затова техниката и изкуството могат да се разглеждат като индикатори на етническите процеси, като своеобразна кристализация на пасионарността на предишните поколения.

Но може би вече злоупотребихме с политическата история в нашия географски трактат? Нали е прието да се смята, че историята и природознанието са толкова далечни една от друга науки, та всякакво съпоставяне между тях не може да бъде оправдано. В своята книга „Всепобеждаващото дърво“^[404] Джон Стюарт Колинс пише: „Свети Павел бил прав, когато призовал гневът Божий да се стовари върху главите на жителите на Антиохия. Прави били и другите пророци, които проклинали града. Но, като постъпвали правилно, те се ръководели от лъжливи мотиви. Същината на греха не се криела в неговата морална страна, въпросът не бил теологичен, а екологичен. Прекомерната гордост и разкошът не биха навлекли наказание на хората; зелените поля пак щяха да бъдат плодоносни, а прозрачните води все така щяха да носят прохлада; каквато и степен да бяха достигнали безнравствеността и беззаконието, високите кули нямаше да се разклатят, а крепостните стени нямаше да се срутят. Но хората предали Земята, дадена им от Бога да живеят на нея; те съгрешили спрямо земните закони, разорали горите, отприщили на воля водната стихия — ето защо нямало прошка за тях и всичките им творения били погълнати от пясъка.“ [Цит. по 96, с. 161]

Блестящо казано, но невярно! Безнравствеността и беззаконието в градовете е прелюдия към разправата с горите и полята, защото причината и за едното, и за другото е спадането на равнището на пасионарност на етносоциалната система. По време на предшестващото го повишаване на пасионарността характерната особеност е била строгостта и към себе си и към съседите. За спадналата пасионарност било характерно „човеколюбието“, прощаването на слабостите, след това пренебрежението към дълга, а подир това и престъплението. А навикът да се вършат престъпления води до пренасянето от хората върху ландшафта на „правото да се вършат безобразия“. Равнището на нравственост на етноса е точно такова явление в природния процес на етногенезиса, както и грабителското унищожаване на живата природа. Благодарение на това, че схванахме тази връзка, ние успяхме да напишем историята на антропогенния, т.е. на деформирания от човека ландшафт, защото оскъдицата от преки сведения как е използвана природата у древните автори може да бъде запълнена с описания на нравственото равнище и политическите сблъсъци в изучаваната епоха. Именно динамиката на описаната взаимовръзка е предмет на етнологията, науката за мястото на човека в биосферата.

Всъщност ние описахме проявите на микромутации, които могат да се характеризират като възстановяване на равновесието, нарушено от пасионарния тласък. Този тласък се отразява на природата в региона не по-малко, отколкото на хората, които го населяват. Излишъкът от енергия води до появата на нови потребности, а следователно до преустройство на приютилия хората ландшафт. Ние вече посочихме много примери за това; сега трябва да ги обобщим и да определим накъде водят те. Обикновено за първата фаза е характерен стремежът към благоустрояване. Хората, които живеят в началните фази на етногенезиса, не могат да си представят, че един ден ще настъпи краят на тяхната система; а ако такава идея внезапно щукне в главата на някого, то никой няма да иска да го слуша. Затова винаги съществува стремежът да се строи за вечни времена, без да се жалят силите. Богатствата на природата още изглеждат неограничени и задачата се свежда до това да се намери начин те безпрепятствено да се получават. Понякога това води до грабителско отношение, но строгият ред, който е установен и стриктно се поддържа, ограничава инициативата на частните лица. Та нали ако английските крале и техните шерифи не бяха въвели жестоки закони срещу бракониерството, което в средновековието било олицетворявано от Робин Худ, то днес в Англия нямаше да е останал не само нито един елен, но навярно и нито едно неотсечено дърво, и нито една нестъпкана поляна. Излиза, че подобава да се възхищаваме не на героите на английските народни балади, а на техните врагове, макар и едните, и другите да са носители на растящата пасионарност, от която за жалост били лишени убиваните зверове. За тях голяма благодат била Стогодишната война, която отнела много човешки животи, но отдалечила гибелта на природата на Старата Англия и Прекрасната Франция.

Подобни сблъсъци възниквали неведнъж, но те не били катастрофални, защото природата понякога се променя по-бързо от историята.

Както вече стана дума, процесът на обскурация в Западна Европа бил прекъснат от пасионарния тласък през IX в., но раните, нанесени дотогава на биосферата, още не били заздравели. Благодарение на повишената влажност се възстановили горите и ливадите в Галия и Британия; в Италия и в Андалусия израснали лимонови и портокалови горички; но в сухата Северна Африка се възцарила пустинята. Ако през II в. римската конница доставяла своите коне от несметните табуни, които пасели по южните разклонения на Атласките планини, то в VIII в. арабите вече развъждали там камили. А в този район не е настъпила никаква промяна в климатичните условия, защото това е субтропическата зона на устойчив антициклон, където атмосферното налягане достига своя максимум. Ала в тези природни условия не било възможно тънкият хумусен слой да се възстанови за няколко века. От II в.пр.Хр. до IV в.сл.Хр. римляните методично изтласквали на юг нумидийците — предците на туарегите. Те се отдръпвали заедно със стадата си, които постепенно превърнали сухите степи в каменистата пустиня Сахара. А в източните покрайнини на Евразийския континент ролята на римляните изиграли китайците, които изтласкали на север хуните и превърнали гористите склонове на Иншан в покрайнина на каменистата пустиня Гоби, а степите на Ордос — в плетеница от пясъчни бархани. Наистина тук антропогенните процеси са примесени с вариациите на климата, свързани с хетерохронното (различното по време) повишаване на влажността в аридната и хумидната зона^[405] [70], но като се установи специфичното влияние на този феномен, лесно се убеждаваме, че изводът не се променя. [88, с. 12, 115-117]

Набива се на очи предположението, че природните процеси — сушите и наводненията — са точно толкова пагубни за природата на региона, колкото и дейността на човека, въоръжен е техниката на своето време. Но всъщност не е така! Природните процеси пораждат обратими изменения. Например многократната аридизация (засушаване) на Великата степ в Евразия предизвиквала преместването на сухите степи и полупустините на север и на юг от каменистата пустиня Гоби. Но последвалата хумидизация (овлажняване) предизвиквала обратния процес — пустинята обраствала със степни треви, а горите се приближавали до степта. А паралелно с това се възстановявала и антропоценозата — номадите заедно с овцете се премествали „подир тревата и водата“.

Етногенезисите обаче са природни процеси и следователно не би трябвало сами по себе си да предизвикват необратими промени в биосферата, а ако те ги създават, очевидно си имаме работа с още някакъв фактор. Кой е той? Ще се опитаме да го открием. През историческия период във Великата степ три пъти започвал етногенезис — в V–IV в.пр.Хр. той засегнал хуните [66]; в V–VI в.сл.Хр. — тюрките и уйгурите [73]; в XII в. — монголите [80] и техните съседи в сунгарийската тайга — манджурите [50, с. 58-73]. Всички тези обновени етноси били потомци на аборигените, техни предшественици. Излишната си пасионарност те изразходвали не да променят природата, защото обичали своята страна, а да създават оригинални политически системи — хунската родова държава, тюркския „Вечен Ел“, Монголския улус — и за походи срещу Китай или Иран. От тази гледна точка номадите приличали на византийците. И неслучайно и едните, и другите се котират като „второстепенни“ или „непълноценни“ от гледна точка на европоцентризма, макар че и европейците, и китайците би следвало да се поучат от тюрките и монголите как например да опазват околната среда.

Но най-лошото във фазата на цивилизацията е поощряването на противоестествените миграции, а по-точно на преселването на цели популации от естествените в антропогенните ландшафти, т.е. в градовете. Макар всеки град, независимо от големината му, да съществува за сметка на природните ресурси, той натрупва толкова голяма техническа база, че в него могат да живеят пришълци от съвсем неподходящи страни. В урбанистичния ландшафт те са способни да се изхранват, макар и благодарение на експлоатацията на аборигените, които са създали и поддържат този изкуствен ландшафт. И най-трагичното в тази колизия е, че имигрантите влизат в обратна връзка с аборигените. Те започват да ги поучават, въвеждат технически новости, годни за родните ландшафти на имигрантите, но не и за страните, където механично се пренасят.

Понякога такива приумици са поправими, а понякога процъфтяващи страни се превръщат даже не в пустини, а в лоши земи (badlands), където пагубното въздействие на техниката е необратимо.

Такава съдба сполетяла Двуречието (земите между Тигър и Ефрат) в резултат от превратностите на историята. Там шумерите превърнали блатото в Едем, а семитите-акадци построили град, който се наричал „Вратата на Бога“ (Баб-или) — Вавилон. Защо днес на неговото място има само развалини?

Кой разрушил Вавилон?

Изглежда невероятно, че град, който бил в продължение на хиляда и петстотин години културна и икономическа столица на Близкия Изток, загинал без някакви основателни причини. Какви по-точно били те и в какво се състои механизмът на пагубното въздействие? В литературата няма отговор на този въпрос.

Този велик град бил основан от амореите в XIX в.пр.Хр. и бил завоюван от асирийците в VII в.пр.Хр. При покоряването му текли реки от кръв, а въстанията били потушавани жестоко. Във войната се намесили и съседите — еламитите и халдеите (едно от племената в Източна Арабия). Халдеите разгромили Асирия в 612 г. пр.Хр. и станали господари на Вавилон, чието население достигало един милион души, но включвало твърде малко потомци на древните вавилонци^[406]. Обаче културата и икономиката на града надживяла своите създатели и системата продължавала да функционира с нов етнически пълнеж. Въпреки множеството кръвнини, които дал, стабилният антропогенен ландшафт не бил разрушен до VI в.пр.Хр.

Стопанството на Вавилон се основавало на иригационната система в долината между Тигър и Ефрат, като излишната вода се изхвърляла в морето чрез река Тигър. Разумно решение, тъй като по време на пълноводието си Тигър и Ефрат пренасяли от Арменското плато много примеси, а не било рационално плодородната почва да се замърсява с камъчета и пясък. Но в 582 г. пр.Хр. Навуходоносор заздравил мира с Египет като се оженил за принцеса Нитокрис, която по-късно станала жена и на неговия приемник Набонид. Заедно с египетската принцеса във Вавилон пристигнала и нейната свита от образовани египтяни. Нитокрис предложила на своя съпруг (очевидно след като се консултирала със своите приближени) да построи нов канал и да увеличи напояваната земя. Царят-халдей приел проекта на царицата-египтянка и през 60-те години на VI в.пр.Хр. бил изграден каналът Палукат (Палакопас), който започвал над Вавилон и напоявал огромни масиви земя отвъд пределите на речната низина. [20, с. 96–97, 174] И какво станало в резултат от това?

Ефрат започнал да тече по-бавно и алувиалните наноси затлачили напоителните канали. Това увеличило разхода на труд за поддържането на напоителната система в предишното състояние. Водата от канала Палукат, който преминавал през сухите земи, предизвикала осоляване на почвата. Земеделието престанало да бъде рентабилно, но този процес продължил много дълго. В 324 г. пр.Хр. все още бил голям град и романтичният Александър Македонски пожелал да го направи своя столица. Но стъпилият по-здраво на земята Селевк Никатор, който овладял Вавилон в 312 г. пр.Хр., предпочел Селевкия на река Тигър и Антиохия на река Оронт. Вавилон взел да запустява и в 129 г. пр.Хр. бил оплячкосан от партите. В първите години след Христа от него останали само руини, в които се гушело малко еврейско селище. После изчезнало и то. [20, с. 298-299]

Но нима приумицата на една капризна царица би могла да погуби огромния град и процъфтяващата страна? Очевидно нейната роля не била решаваща. Та нали, ако във Вавилон царуваше местен жител, той или сам щеше да се досети какви гибелни последици ще донесе необмислената мелиорация, или щеше да се посъветва със съгражданите си, а сред тях непременно щяха да се намерят разумни хора. Но царят бил халдей, войската му била от араби, съветниците му били евреи и всичките те дори не се замисляли за географията на покорената страна, останала без сили след кръвопролитията. А египетските инженери пренесли механично своите способи за мелиорация от Нил на Ефрат. Та нали по време на пълноводието си Нил пренася плодородна тиня, а пясъкът на Либийската пустиня служи за дренаж на всякакво количество вода и няма никаква опасност почвата в Египет да се осоли. Най-опасното дори не е да допуснеш грешка, а изобщо да не разглеждаш въпроса, когато той стои на дневен ред. На жителите на Вавилон, които дошли на мястото на убитите и прогонените вавилонци, всичко им се струвало толкова ясно, че дори не желаели и да се замислят по въпроса. Но последиците от поредната „победа над природата“ погубили техните потомци, които също не изградили града, а просто се заселили в него. Тъкмо в това се състои разликата между „географията на населението“ и етнологията. Географията се занимава с голата статистика на населението, а етнологията — с проблема за взаимоотношенията на етноса с ландшафта в различните фази на етногенезиса.

Да преодолеят последиците от мелиорацията в Двуречието не успели дори потомците. През VII–IX в. арабите разполагали с огромни източници на евтина работна ръка. Те получавали негри-роби от Занзибар, които заради това били наричани „зинджи“. Те били заставени да събират в кошници кристалите сол около развалините на Вавилон и да ги отнасят надалеч. Идеята по този начин да се възстанови почвата практически била неосъществима, защото дребните кристали не можели да се видят с просто око. А работата била ужасна, направо убийствена — под палещото слънце, с разядените от солта длани, без надежда за почивка!

Доведените до отчаяние негри вдигнали въстание. То продължило от 869 до 892 г. и завършило, както можело да се очаква, с гибелта на всички тези нещастни хора. Но не било само това. Като пожертвали живота си, на който вече не можели да се радват, зинджите погубили Багдадския халифат, защото от него се отцепили наместниците на Египет и Хорасан, разбойникът Якуб ибн Сафар стигнал до стените на столицата, а сектантите от Бахрейн — карматите — се сдобили с независимост. Всичко това се случило, защото и сетните сили на халифата били хвърлени срещу зинджите, а всички финансови средства били употребени за наемане на туркмените за попълване на оредяващата армия.

Като видели, че са единствената реална сила в Багдад, тези войнствени жители на степта започнали да сменят халифите, както намерят за добре, и със сила потушавали възмущението на своите работодатели — арабите. Туркмените били прогонени едва когато се намесили планинците — буидите-шиити — врагове на всичко арабско, които превърнали халифа в марионетка.

Ето каква била цената на втория опит за мелиорация, който бил неразумен и точно толкова лекомислен, колкото и първия.

Не, не бива да мислим, че всяка мелиорация на почвата е пагубна. Тя става такава само когато не е обмислена, местността не е проучена и не са взети предвид всички последици. А в древността бедите идвали, когато с тази работа се захващали чужди хора, пришълци. Те нямали време да изучават въпроса, трябвало да действат веднага… и резултатът бил налице! Друго било, когато действали хора, принадлежащи към етноса, който бил част от приютилия го ландшафт. Когато го преустройвали, тези хора не се противопоставяли на протичащите природни процеси. Те самите създавали стабилна биоценоза, където всички растения, животни и хора намирали своите екологични ниши. Обикновено създаването на такава етноландшафтна система е присъщо на началната фаза на етногенезиса, защото етногенезисите са природни явления, които се вписват в естественото формиране на ландшафтната обвивка на Земята.

Какво е „упадък на културата“?

Това, че обърнахме внимание на жестоки и мрачни епохи, бедни откъм предмети на изкуството, не е случайно. Ярките цветисти епохи, богати на шедьоври, са описвани безброй пъти и няма никакъв смисъл да ги обрисуваме повторно. Много по-целесъобразно ще бъде да изясним защо светлите периоди в историята на културата се редуват с тъмни.

Разумните хора през средните векове искрено смятали, че живеят в епоха на упадък, който се изразявал в непрекъснатата загуба на античното наследство от годините на Римската империя и християнските апостоли. Това усещане изчезнало чак в XV в., в резултат от което този век бил наречен Възраждането. Любопитно е, че същото това мнение споделяли китайците, които оплаквали културата от епохата Хан [132, с. 119-151], персите, които възпявали своята история [162], и бедуините в Арабия, които противопоставяли на ортодоксалния ислям древното учение на библейските пророци — Адам, Ной, Мойсей и причислените към тях царе Давид и Соломон. Всички те нямали представа от историята, а просто влагали своите мисли в устата на историческите персонажи, за да придадат убедителност на идеите си, които често приличали по-скоро на брътвежи, и затова били готови да пожертват авторството си. Толкова могъщ бил техният протест срещу заобикалящата ги действителност, която наистина била мрачна и угнетяваща.

Не си заслужава да спорим за правотата на тези разсъждения. Те се коренели в усещането, което имали хората от онези епохи, което само по себе си било факт, а щом било глобално, това усещане било исторически факт. А щом е така, би трябвало да можем да го разтълкуваме научно. Преди всичко трябва да си поставим въпроса: за упадък (а и разцвет) на какво става дума? В етническите процеси и в историята на културата има подеми и спадове, но те не съвпадат по фази. И това не е случайно. Пасионарният взрив, в резултат от който започва процесът на етногенезис, обикновено е гибелен за предшестващата култура. Древните християни разбивали шедьоврите на античната скулптура; готите, вандалите и франките изгаряли градовете е великолепни архитектурни паметници; арабите унищожили библиотеките в Александрия и Ктесифон^[407], замазали с мазилка фреските на катедралите в Картаген и Кордова. Изкуството понесло страшни, невъзвратими загуби, но не бива да наричаме това упадък, защото творческият импулс като такъв бил уважаван, а се променяла само културната доминанта.

И обратно, класическата епоха на упадък — Римската империя през II–IV в. — се характеризира с увеличаване на производството на статуи и фрески, със строителството на храмове и театри, с изграждането на триумфални арки и митреуми. Обаче за това време са присъщи много по-ниските естетически норми или, както бихме казали в днешно време, качеството спаднало. Изображенията на императорите били шаблонни, а бюстовете на матроните — невзрачни, защото и едните, и другите плащали данък на изискванията за приличие, както тогава ги схващали.

Още по-лоша била работата с архитектурата. За да построят навреме Триумфалната арка на Константин, развалили арката на Траян.^[408] Това вече не било занаят, а чиста халтура. Многоетажните жилища в Рим се строели толкова през пръсти, че често се срутвали, като погребвали под развалините своите обитатели. Рим престанал творчески да живее още преди готските и вандалските погроми. И затова, когато те сполетели Вечния град, неговите жители не го защищавали.

Вярно ли е всичко това? Та нали дори в онези тежки времена живеели автори на безсмъртни творения, като Лукиан от Самосата, Амиан Марцелин, Сидоний Аполинарий, да не говорим за плеядата християнски философи и близките по дух до християните неоплатоници.

Да, така е, но нека си припомним, че колкото по-късно живеел авторът, толкова по-малко читатели имал. Сидоний Аполинарий тъжно се оплаквал от духовната си самота. Самотни и изоставени от всички живеели философите Прокъл и Хипатия, която дори не била защитена от учениците си, когато я оклеветили и убили в Александрия. Могат да се открият отделни фрагменти от късни статуи, които са изпълнени на високо професионално равнище, но броят им в сравнение със занаятчийските произведения е нищожен. Появата на лошия вкус и подмяната на стила с еклектични произведения — това е истинският упадък на изкуството. А дали той се придружава от катастрофални разрушения или не — това са подробности от историческите процеси и етническите миграции.

Така е навсякъде. През IV в. във Византия поетът Йоан Златоуст се изявил в обществото като съперник на всемогъщата императрица, а след смъртта му бил почитан като светец^[409] А в XI в. цялото влияние се съсредоточило в ръцете на синклита (висшите чиновници), който с интригите си погубвал всички герои — защитници на родината. По това време вече нямало никакви поети. В Арабския халифат уважавали учените и не разрушавали архитектурните паметници, но творческото тълкувание на корана — шуубия^[410] — отстъпило мястото си на догматичното повърхностно знание. По подобен начин се разправила с интелектуалното разнообразие династията Сун в Китай, където били забранени всички религии, а било разрешено само конфуцианството. Очевидно упадъкът на културата настъпвал навсякъде.

Сега можем да преминем към обобщението.

В инерционната фаза спада способността на етноса да разширява своя ареал и настъпва времето на въздействието върху ландшафта на собствената му страна. Техносферата, т.е. броят на нужните и ненужните сгради, изделия, паметници, прибори, нараства, разбира се, за сметка на природните ресурси. Част от тези изменения са сравнително безвредните насилия над природата — напоителните канали (аръците), монокултурното земеделие, огромните стада от рогат добитък. Когато хората забравяли за тях известно време, геобиоценозата се връщала към естественото си състояние. Но там, където природните дадености били заключвани в оковите на строгите форми, естественото развитие се прекъсвало и се заменяло с бавното, но неумолимо разрушение, което често било необратимо. Такива развалини са нужни само на археолозите. Те проучват следите не на растящите, а на угасващите етноси, които в продължение на векове оставяли след себе си чирепи от глинените си съдове, фрагменти от вавилонските клинописни таблички, пирамидите и Баалбекската платформа^[411], развалините на средновековните замъци и храмовете на древните маи в джунглите на Юкатан. Биосферата, способна да изхрани хората, не е в състояние да засити техния стремеж да покрият повърхността на планетата с отпадъци, извадени от цикъла на конверсия на биоценозите. В тази фаза етносът, като Антей, губи връзката със земята, т.е. с живота и настъпва неизбежен упадък. Обликът на този упадък може да ни заблуди. Той е надянал маската на благополучието и процъфтяването, които изглеждат вечни на съвременниците му, защото те се утешават с илюзията, че природните богатства са неизчерпаеми. Но това е успокоителна самоизмама, която се разсейва веднага щом настъпи последният и този път съдбоносен фазов преход.

Последната фаза на етногенезиса е разрушителна. Членовете на етноса, които по закона за необратимостта на еволюцията вече не са способни да се върнат към контакта с биосферата, започват да се държат като хищници, но това не ги спасява. Започналият демографски спад води до там, че остават само някои периферни субетноси, чиято връзка с главната линия на етногенезиса е минимална. Те или водят безцелен и безсмислен живот като реликти, или създават нови етноси с други доминанти на поведение. Тогава процесът се възобновява, естествено само в случай че се зароди поредният пасионарен тласък.

„Здрачът“ на етноса

Отличителна черта на „цивилизацията“ е съкращаването на активните елементи в етноса и пълното задоволство на емоционално пасивното и трудолюбиво население. Но не бива да пропускаме и третия вид — хората, които нямат нищо общо с творчеството, не са трудолюбиви, не са емоционално и умствено пълноценни, но имат повишени изисквания към живота. В героичните епохи на растеж и изяви на етноса тези индивиди имат твърде малки шансове да оцелеят. Те са лоши войници и некадърни работници, а в суровите времена поелите по пътя на престъпленията бързо стигат до ешафода. Но в меката епоха на цивилизацията при общото материално изобилие за всекиго може да се намери излишно парче хляб и жена. „Животолюбците“ (простете на автора за неологизма) започват неограничено да се размножават и, доколкото са индивиди с нова умствена нагласа, създават свой императив: „Бъди като нас“, т.е. не се стреми към нищо, което не става за ядене или за пиене. Всеки напредък е омразно явление, трудолюбието се осмива, интелектуалната радост предизвиква ярост. Стилът в изкуството се измества от лошия вкус, оригиналните трудове в науката се изтикват в ъгъла от компилациите, в обществения живот се узаконява корупцията, войниците в армията са „стъпили на врата“ на офицерите и пълководците, като ги заплашват с метежи. Всичко е за продан, не може да се вярва на никого, никой на никого не може да разчита и, за да властва, владетелят трябва да прилага тактиката на разбойническия главатар — да подозира, да следи изкъсо и да убива своите съратници.

Редът, установяван в тази фаза, която е най-правилно да наричаме „обскурация“, по никакъв начин не може да бъде смятан за демократичен. Както и в предшестващите фази, тук господстват отделни групи, само дето принципът на подбор на техните членове е друг — негативен. Вече не се ценят способностите, а отсъствието им, не образованието, а невежеството, не отстояването на мнението, а безпринципността. Малцина членове на общността са способни да удовлетворят тези изисквания и затова от гледна точка на новия императив по-голямата част от народа се оказва непълноценна и следователно неравноправна.

Но тогава идва възмездието — „животолюбците“ могат да съществуват само като паразити върху охраненото тяло на оялия се по времето на „цивилизацията“ народ. Самите те нито могат да създават, нито могат да съхраняват. Те разяждат тялото на народа като раковите клетки в човешкия организъм, но щом победят, т.е. щом умъртвят съперника, и те самите загиват.

Наистина дори за запазване на семейството и за възпитанието на децата са нужни съвсем други качества, различни от тези, които толкова грижливо са били култивирани; в противен случай децата се разправят с родителите при първия удобен случай. И така, след като обскурацията възтържествува, нейните носители изчезват яко дим и остават оцелелите след всички разправии потомци на първоначалните носители на статичното състояние, които върху руините започват отново да учат своите деца да живеят мирно и тихо, да избягват конфликтите със съседите и помежду си.

Те са пълноценни хора от гледна точка на анатомията и физиологията, които са се приспособили към ландшафта, но пасионарното напрежение у тях е толкова малко, че процесът на развитие на етноса практически е спрял. Дори когато сред тях случайно се роди пасионарен индивид, той търси своята реализация не в родината, а у съседите. (Например албанците правели кариера или във Венеция, или в Константинопол.) Тук възникват две възможности — или тези, които са останали живи, влачат жалко съществувание като реликтов етнос, или те попадат в пещта за претопяване и при някои благоприятни условия от отломките на няколко етноса се добива нов, който само смътно напомня за своя произход, защото за него е много по-важна датата на новото му раждане. И отново процесът преминава през същите тези фази, ако случайно не бъде прекъснат от някое външно въздействие.

Нагледните примери, с които можем да илюстрираме фазата на обскурация са много по-малко, отколкото за останалите фази. Народите на Европа — както на Западна, така и на Източна — не са чак толкова стари, че да са изпаднали в състояние на маразъм. Затова ще се наложи да се обърнем към примери от древността.

От разцвет към упадък

Да започнем с най-ясния пример — Средиземноморието през IV в.пр.Хр. Именно тогава се „задавила“ агресията на войнствените келти, а един век преди това те завладели много земи в Испания и Италия и нанесли тежък удар на ускорено развиващата се култура на етруските. В същия този век процъфтявала военната и икономическата мощ на Картаген и се оформила сложната държавна система на освободилия се от етруско иго Рим. Но главната роля играели елините, които вече преживели своята най-блестяща епоха и от пъстър етнос се превърнали в суперетнос.

Елинският суперетнос, включващ в себе си Македония, се разпространил на Изток до Индия, а на Запад — до Испания (Сагунт) и Галия (Масалия, дн. Марсилия), като преодолял съперничеството на пуническия етнос на Картаген и на етруския етнос на Етрурия. Макар да запазили своята самостоятелност, те вече загубили хегемонията си на море. Обаче отливът на пасионарни индивиди към покрайнините и преживените наскоро войни (Полопонеската, Тиванската и Македонската) намалили резистентността на Елада и доказателство за това бил фактът, че от Атина и Спарта инициативата преминала в ръцете на полудивите планинци от Епир и Етолия, както и у скромните селяни от Ахея.

Не че те станали много могъщи, а при изолирането на предишните центрове на пасионарност тяхната сила се оказала достатъчна, да започнат борба за хегемония с надеждата за успех.

Същият този процес, който протекъл в Италия, въздигнал разбойническата република на седемте хълма и я превърнал във Вечния град. И тук му е мястото да споменем за едно важно наблюдение.

Главните съперници на римляните — самнитите, които изобщо не им отстъпвали по храброст — имали обичай да изпращат своите младежи като наемни войници или в Картаген, или в елинските градове Тарент, Сиракуза и др. Естествено, по-голямата част от тези, които тръгвали да търсят приключения и богатства, загивали, а ако все пак се връщали, вече били изтощени. Римляните, обратно, държали младежите си у дома, макар да имали големи главоболия с тях. По този начин те не разпилели пасионарния си фонд и се възползвали от него във войните с Пир и Ханибал, след които получили властта над Средиземноморието. Въпреки това обаче този фонд постепенно се топял и това довело до реформите на Гай Марий, в резултат от които била създадена постоянна професионална армия. В нея царяла желязна дисциплина и това давало възможност субпасионариите да се използват за обикновени войници. Структурата на римския етнос се разпаднала и се появили две подсистеми — сенат и армия.

При Юлий Цезар армията победила, а след смъртта му победила отново под командването на Октавиан Август и Марк Антоний. През следващите три века армията всмуквала в себе си цялото пасионарно население на Римската империя и гражданските войни се водели между военни групировки, формирани от представители на различни етноси, влизащи в един суперетнос — Римския мир (Pax Romana).

Първата война избухнала в 68 г., когато пропреторът^[412] на Галия Юлий Виндекс, потомък на аквитанските царе, възглавил въстанието на своите съплеменници, които жадували да се освободят от властта и непосилните данъци на Рим. Испанските легиони се присъединили към въстанието и провъзгласили за император Сервий Сулпиций Галба. Но преди Галба да прекоси Пиренеите, с аквитанците се сблъскали легионите, лагеруващи по Горен Рейн. Предводителите на двете войски нямали намерение да влизат в битка помежду си, но легионерите им не ги послушали; така загинали 20 хиляди аквитанци, включително и Виндекс.

Галба влязъл в Рим начело на испанските легиони и след седем месеца бил убит от преторианците, родом от Италия, които провъзгласили за император Марк Отон, един от сътрапезниците на загиналия император Нерон. Но тогава въстанали легионите по Долен Рейн, които заставили своя предводител Авъл Вителий да ги поведе към Рим. През 69 г. тези провинциалисти разбили преторианската гвардия и Отон забил в гърдите си кинжал. Обаче сирийските и египетските легиони не се съгласили да признаят Вителий и принудили своя командир Веспасиан да оглави техния поход в борбата за власт.

Към тях се присъединили легионите, лагеруващи в Мизия, Панония и Илирия, за да отмъстят на Вителий за Отон. Напразно командирът на германските легиони Цецина се опитал да се предаде. Воините му го оковали във вериги и го хвърлили в битката. Войските на Веспасиан спечелили победата край Кремона; жестоко разграбили града и избили всичките му жители, защото като римски граждани те не можели да бъдат продадени в робство. Вителий се отрекъл от властта, но воините, които били в Рим, не приели неговата абдикация, нападнали Капитолия, убили префекта на Рим, брат на Веспасиан, и се сражавали, докато не ги избили до крак. А римският народ преминал на страната на поредния победител.

От този черен списък на злодейства се вижда, че римската професионална армия се откъснала от римския народ и станала направо враждебна на сената. Но и тя не представлявала единна цялост, а била раздробена на няколко териториални консорции. Стереотипите на поведение на легионерите и на мирните граждани се разминали и продължавали да се разминават, още повече че в армията приемали провинциалисти, които късали връзките си със своите роднини и съплеменници заради войнишкия живот.

Трийсетте легиона, които империята притежавала в 70 г., се попълвали не само за сметка на редовния набор и притока от доброволци, но и по пътя на естествения прираст. В мирно време легионерите обработвали парцели земя за собствени нужди и макар да нямали право да се женят, си намирали приятелки, децата от които автоматично ставали воини. Така войниците в Римската империя образували самостоятелен субетнос, чието значение растяло с всяка изминала година, а стереотипът на поведение се изменял в съответствие с условията на пожизнената военна служба.

Колкото и лошо да се отнасяли римските граждани към своята постоянна армия и както и да се разправяли войниците с мирното население при всеки удобен случай, трябва да отбележим, че провинциите богатеели и столицата тънела в развлечения само благодарение на легионите.

А развлеченията били най-долнопробни — гладиаторски боеве, преследване на животни, екзекуции на християни, издевателства над пленници, продажба на роби и робини, но такъв бил римският стереотип, който предизвиквал възхищението на любителите на класическата древност.

И все пак при всичките описани ужасии трябва да смятаме императорската епоха в Рим за инерционната фаза на етногенезиса. Римският народ изразходвал собствената си пасионарност, за да поддържа своята политическа система.

Ако във II–I в.пр.Хр. излишната пасионарност разкъсвала жестоката социална система по пътя на гражданските войни, а на границата на нашата ера пасионарността била толкова, колкото било нужно, за да се поддържа редът и спокойствието в системата, то в края на I в.сл.Хр. възникнала нужда от попълването на армията с боеспособни, т.е. пасионарни провинциалисти. Това било началото на края.

Какво се случило? Легионите ли отслабнали или съседите на империята станали по-силни? Изглежда се случило и едното, и другото едновременно. Тъкмо това е важно за нас.

Естествено, тази част от римския етнос (по това време съвпадащ с античния гръко-римски суперетнос), която влизала в легионите, губела своето пасионарно напрежение по-бързо, отколкото това би трябвало да става, заради загубите на бойните полета. По време на всеки преврат, а те били много, войниците си изливали яда върху младшия команден състав, т.е. избивали онези офицери, които поддържали дисциплината. Това означава, че били премахвани най-отговорните, най-инициативните, най-изпълнителните и най-верните към дълга хора, чиито места заемали безпринципни и продажни индивиди.

Що се отнася до моралното и културното равнище на „войнишките императори“, тази деградация е забелязана и описана, но за нашата тема е важно да отбележим, че тя се е разпростряла във всички слоеве на армията, която по това време приобщавала всички пасионарни индивиди от римския етнос, тъй като само в армията честолюбивият младеж можел да направи кариера, макар и с риск за живота си.

Инерцията поддържала съществуването на системата до края на II в. и секнала. Тогава дошло времето на новата фаза.

Кървавият мрак

Фазите на етногенезиса преминават от една в друга толкова плавно, че обикновено този преход не се забелязва от съвременниците. Но на всеки историк е ясно, че преходите съвпадат с важни събития, чието значение се вижда само на разстояние от тях.

Решителният обрат в съдбата на римския етнос настъпил в 193 г., след като в новогодишната нощ бил удушен лудият император Комод.

Заслужава си да спрем вниманието си на тези събития. Извергът, носител на императорската порфира^[413], изпуснал в постелята на любовницата си дъсчица с имената на обречените на смърт. Там било и нейното име. Тя я показала на другите набелязани жертви и те наели гладиатора Нарцис да убие злодея. Сенатът назначил за император почетния старец Пертинакс. Преторианците го признали, тъй като бил известен като честен и храбър човек, способен администратор, доброжелателен, справедлив и кротък управник. Невинно осъдените били освободени от затворите и се върнали от изгнание, доносниците били наказани, редът в съдебното производство и в стопанството бил възстановен. Пертинакс намалил два пъти разходите на двореца и продал робите и робините, с които развратничел Комод. Изглеждало, че само за три месеца страната се е възродила.

Но един ден в двореца нахлула тълпа от преторианци. Стражата ги пуснала. Те убили Пертинакс. Народът заплакал. Така завършил опитът да се спаси отечеството.

Преторианците предложили да дадат престола на този, който плати най-много. Купил го богатият сенатор Дидий Юлиан, който дълго време бил управител на далечни провинции и награбил достатъчно пари оттам. Неговата власт нямала никаква опора — сенаторите и конниците криели своите чувства, а тълпата го ругаела. Той не можел да се надява и на преторианците. Те вече не били онези доблестни легионери, които в 69 г. защищавали своя предводител Отон от страшните погранични легиони на Вителий. За 124 години преторианската гвардия се разложила дотам, че вече никой не й вярвал и никой не я уважавал.

Срещу римските легионери веднага се изправили проконсулите^[414] на провинциите. В Британия приятелят на Марк Аврелий и Комод, „криещият под плаща на философа всичките си противоестествени пороци“ Клодий Септимий Албин, предложил на своите войници да възстановят свободата. В Сирия Песцений Нигер, популярният в своята провинция и в Рим, способният и приветлив управник, имал много шансове за успех. А в Панония взел инициативата честолюбивият и прикрит Септимий Север — римски конник, роден в Африка. Понеже бил най-близо до Рим, той използвал фактора бързина и влязъл във Вечния град, без да срещне никаква съпротива. Напуснат и предаден от преторианците, Дидий Юлиан бил убит в своя дворец.

Но преторианците, които посрещнали узурпатора с лаврови венци, сбъркали. Септимий Север наредил на закалените си воини да ги разоръжат, а след това ги разпратил по различните провинциални кохорти. По този начин покорените някога Илирия и Тракия надделели над Рим. След кървавите победи над Песцений Нигер и Клодий Септимий Албин, удържани благодарение на мъжеството на тракийско-илирийските легиони, Септимий Север облекчил положението на войниците и увеличил армията за сметка на родените в източните провинции илири, траки, галати, маври, язиги, араби и т.н. Така в началото на III в. почти цялата римска армия се оказала съставена от чужденци. Това показва, че римският етнос, който престанал да доставя доброволни защитници на родината, загубил своята пасионарност. Структурата, езикът и културата на империята все още се крепели по инерция, докато истинските римляни вече се броели на пръсти дори в Италия, която била заселена от пришълци от Сирия и от потомци на военнопленниците роби — колоните.

Военната диктатура на Северите удължила съществуването на римската система с четирийсет години, а след това станало страшно… В 235 г. войниците убили Александър Север и умната му майка Мамея и предали престола на тракиеца Максимин. Проконсулът на Африка, изконният римлянин Гордиан, се изправил срещу него заедно със синовете си и… всички загинали. В 238 г. войниците убили Максимин, а преторианците — двамата консули: Пупиен и Балбин. Гордиан III бил убит от префекта на преторианците Филип Арабина в 244 г., който пък на свой ред бил убит от Деций в 249 г. След гибелта на Деций в битката с готите войниците предали и убили Гал, а след това и Емилиан. На неговия съперник Валериан пък в решителния момент войската отказала да се подчинява и го принудила да се предаде на персите. Той загинал в „кулата на мълчанието“^[415].

Империята се разпаднала на три части: на запад властта била в ръцете на узурпатора Постум, на изток управлявал палмирският цар Оденат (римският губернатор на Палмира и на целия Изток), който успял да отблъсне персите, а в Рим един след друг били убити Галиен, Ауреол, Клавдий II, Квинтил, заемал престола 17 дни, и накрая Аврелиан, който в 270 г. най-после въвел ред и обединил империята, но в 275 г. бил убит от своя писар, освободения роб Мнестий, който също бил затрит. След това, последователно, насилствено се разделили с живота старият консул Тацит, брат му Флориан, панонският офицер Проб, Кар, Нумериан и Арий Апър.

Едва през септември 284 г. за император бил провъзгласен Диоклециан, който се възползвал от това, че съперникът му Карин (син на Кар) бил убит в 285 г. от своите сподвижници, и заел престола.

Този дълъг списък на цареубийства ни позволява да вникнем в процеса на етническото развитие, като не забравяме, че обикновените хора ги убивали доста по-често и по-масово. Той е ярка илюстрация на фазата на обскурация, когато на способния военачалник, който се опитвал да възстанови дисциплината в името на победата, се гледало като на най-злия враг, по-лош от всеки неприятел. Заради загубената пасионарност инстинктивните реакции — ядът, алчността, мързелът — не срещали никакво противодействие и превръщали римската войска в сбирщина от злодеи и предатели. И работата не е там, че в продължение на половин век не се появил нито един пълководец със силна воля или нито един умен дипломат. Всъщност в огромната страна имало достатъчно от тях, но твърде рядко можели да се намерят верни изпълнители. И тъй като техният брой през цялото време намалявал, защото ги убивали заедно с императорите, то се променял и стереотипът на поведение. Римският етнос умрял и изтлял доста преди да загине в резултат от варварските нашествия.

Диоклециан разбрал, че само изостаналата провинция може да го спаси. Затова той разделил грижите по охраната на границите с трима свои сподвижници, а резиденцията си установил в малоазийския град Никомедия, далеч от Рим, и се заобиколил с войски от планините на Илирия, Тракия и Мизия, които все още не били загубили своята боеспособност. Той създал бюрократична машина, защото имал пълното основание да не се доверява на развратеното общество. Той подложил на жестоки гонения християните и манихеите, защото тези общини живеели по своите закони, а не по неговите. С други думи той не използвал инерцията на етноса, защото нея я нямало никаква, а инерцията на културата, създадена от предишните поколения. Но и той капитулирал пред силата на обстоятелствата, защото не станал глава на републиката (princeps), а цар на държавата (dominus).

Държавата на Диоклециан била римска само по името си. Всъщност тя обединявала всички страни от Средиземноморския басейн, като етническият принцип бил напълно пренебрегнат. По-голямата част от населението на империята било въвлечено във вихъра на обскурацията, т.е. загубило своята етническа принадлежност към суперетноса. Тези хора ги свързвала само културната традиция, която се изразявала в умелото администриране. А това означавало, че вместо да бъдат искрени патриоти, хората преклонявали глава пред магистратите, назначавани от средите на случайните хора, които имали връзки, но не и съвест. Такава система не можела да трае дълго. Но тя издържала въпреки усилията на собственото население, защото в нея възникнали жизнеспособни консорции. Те се отнасяли враждебно към традициите на римския етнос, но не и към домината, макар той изобщо да не ги жалел. И скоро след смъртта на първия dominus тези нови сили галванизирали трупа на Древния Рим.

Замяната

Но въпреки трагичното положение, римската армия успешно бранела границата по Рейн, отстоявала вала по река Туийд и сравнително добре се справяла с нумидийците и маврите. По-тежко било на изток. Готските кораби проникнали в Егейско море, Персия, която разполагала с 50 пъти по-малки ресурси, водела успешно войната в Месопотамия, а разгромът на даките и юдеите във II в. принудил Римската империя да напрегне сетните си сили. Всъщност през III в. империята се крепяла единствено на войските от Илирия и Тракия и на техните предводители, които ставали императори — от Аврелиан до Диоклециан. Към тях принадлежал и знаменитият пълководец Аеций, когото наричали „последния римлянин“. Но нещата не стояли толкова просто.

Очевидно тези, които постъпвали в легионите от Тракия и Илирия, принадлежали към хората със същия начин на мислене, които влизали в християнските общини. Тяхната доминанта, разбира се, била друга, но за нашия анализ това няма никакво значение. Важното е, че като интерполираме пасионарния тласък, виждаме, че той засяга именно тези области от Балканския полуостров, върху които теоретично би трябвало да се е разпрострял, и така теорията ни се потвърждава. Следователно трябва да гледаме на Аеций и на неговите легионери не като на „последните римляни“, а като на „първите византийци“.

И така, установихме, че след II в. в източните провинции на Римската империя и на някои територии, разположени на север от тях, започнала да нараства активността на населението. Отвъд границите на империята тя се изразила в етногенезиса на нови народи — готи, анти, вандали. В рамките на империята пасионарният подем придобил оригинална доминанта — били създадени конфесионални общини на смесена етническа основа, които били както християнски, така и гностически и езически (на неоплатониците). Прието е да се смята, че ранното християнство е религия на робите. Това отчасти е вярно, но се пропуска фактът, че прослойката на робите се попълвала най-вече за сметка на военнопленниците. Господарите разрешавали на своите роби от различни племена да сключват бракове помежду си, а ръководителите на християнските общини, които смеем да наричаме консорции, забранявали браковете с друговерци. По този начин в християнските консорции се струпали хибриди, които, както е известно, са твърде лабилни. Обикновено такива форми не са устойчиви и се разпадат за две-три поколения, но в случая действал допълнителен фактор, който придавал устойчивост на християнските общини — огромното пасионарно напрежение. Благодарение на несравнимата жертвоготовност, въпреки жестоките преследвания, към 313 г. християнската община, която вече изградила своята организация (църквата), заменила императорската власт.

Християните били най-лоялните поданици на император Диоклециан и най-дисциплинираните войници, но когато в лагерите се изпълнявали езическите жертвоприношения, на които легионерите били длъжни да присъстват, те се кръстели, което според Диоклециан отнемало цялата сила на обреда. В 303 г. той започнал гонение на християните, което било последното в Римската империя. Преследването продължило само две години, защото в 305 г. Диоклециан се отрекъл от властта и се прибрал у дома, в Илирия, където притежавал дворец, голям колкото град Спалатро, край който бил построен. Той умрял в 313 г. след като научил, че зверски убили жена му и дъщеря му, а на него му готвели нещо по-лошо дори от смъртта.

Диоклециан бил бюрократичен гений. Той разбрал, че страна, която се простира от р. Ефрат до Гибралтар и р. Туийд, не може да се управлява без изпълнителна администрация. Като знаел цената на своите сътрудници, той избрал сред тях тримата най-способни и на първия дал титлата втори „август“, а другите двама обявил за наследници с титлата „цезар“, като направил тези длъжности сменяеми. След отричането му от властта август на Изтока станал цезарят Галерий, по чиято инициатива преследвали християните, а август на Запада — кроткият и човеколюбив цезар Констанций Хлор, баща на бъдещия император Константин Велики. В Галия и Британия престанали да преследват християните, защото указите на Диоклециан просто не се изпълнявали.

В 306 г. срещу Галерий въстанала Италия; предводител на въстанието бил Максенций, груб, бездарен и развратен човек, син на бившия втори август Максимиан. При опита си да усмири Италия, Галерий претърпял поражение и в 311 г. умрял, като оставил на своя приятел Лициний властта в провинциите на Балканския полуостров. В Мала Азия, Сирия и Египет управлявал братът на Максенций — Максимин Дая.

Характерите, моралът и поведението на двамата братя били такива, та изглеждало, че сякаш са се върнали времената даже не на Нерон, а на Калигула, Комод и Каракала. И двамата изпитвали люта омраза към Константин и Лициний. Войната избухнала в 312 и 313 г. Победили тези, на които помогнали християните — Константин и Лициний. А в същото време силата на властта, численото превъзходство, икономическите ресурси и дори влиянието на отколешните традиции били на страната на Максенций и Максимин. Обаче те загинали. Ето как станало това.

В 312 г. Константин прекосил Алпите с 40 хиляди воини, предимно гали, и се изправил срещу четирикратно превъзхождащия го противник. Константин спечелил няколко сражения в долината на река По, стигнал до Тибър и там се сблъскал с армията на Максенций. Константин издигнал знаме със сияещ кръст^[416]. Неговата галска конница принудила римската конница на Максенций да отстъпи и на двата фланга, а ветераните от границите на империята посекли преторианците. Максенций се удавил в Тибър по време на бягството.

Лициний се оженил за сестрата на Константин и двамата августейши владетели издали в Медиолан (Милано) едикт за веротърпимост, който предоставял на християните свобода на богослужението. След това Лициний се отправил на Изток, където Максимин нахлул от Сирия в Тракия. Илирийските воини на Лициний били по-боеспособни от смесените сирийски легиони на Максимин. Лициний извоювал победата при Хераклея (Перинт)^[417] в 313 г., а Максимин загинал по време на бягството си в Тарс, където бил отровен.

След като победил, Лициний проявил същата жестокост спрямо хората, които не били виновни пред него, но се оказали под властта му. В 315 г. той станал вдъхновител на заговор срещу Константин, а после заповядал да съборят статуите на Константин в пограничния град Емона^[418]. Константин започнал война срещу Лициний и два пъти разбил неговата армия, след което Лициний помолил за мир. Константин му отнел Македония и Гърция, но не посегнал на останалата част от Изтока.

Сблъсъкът между съуправителите бил отложен, но и двамата разбирали, че той е неизбежен. Константин имал мощната подкрепа на християните в цялата империя.

Какво му оставало да направи на Лициний, който, докато се борел с Максимин, също обнародвал в своите владения Миланския едикт? Благодарение на това в битката при Хераклея неговите воини повикали на помощ „височайшия бог“ и получили подкрепата му. Но тъй като майката на Константин — Елена — била християнка, а той самият бил признат за водач на християнската партия, то на Лициний не му оставало нищо друго, освен да възобнови гоненията. В 324 г. войските на претендентите за единна власт се сблъскали край Адрианопол и прославените със своята смелост тракийско-илирийски легиони на Лициний, които превъзхождали врага по численост, били разбити на пух и прах. Те загубили и втората битка от другата страна на Босфора, край Хризопол^[419]. Лициний се предал, получил обещание, че ще бъде пощаден и след няколко месеца (в 324/325 г.) бил удавен. Не бива да жалим за него, защото той самият убивал съвсем невинни хора. Лициний бил длъжен да сподели съдбата на войниците, които загинали за него, а не да се крие зад полите на жена си — сестрата на Константин.

Тази война не била отражение на съперничеството между стария езически и новия християнски светоглед, а сблъсък за надмощие между два субетноса на вече формиралия се нов етнос, от който израснала Византия. Що се отнася до потомците на римляните, които все още не се били разтворили в обновената етническа система, то за тях свършила фазата на обскурация и те вече не можели да действат. Оставало им само да си спомнят.

И навсякъде е така

Разгледаният материал е достатъчен да си направим изводите. И те няма да се променят, ако добавяме нови и нови примери. Пасионарността на древния или елинско-римския суперетнос угасвала, като изкристализирала в цивилизация, способна да се противопостави на натиска на съседите в резултат от натрупаната инерция. Тази система била взривена отвътре от мощна ексцесия или пасионарен тласък, който се проявил в Скандинавия, Източна Европа, Мала Азия и Сирия. Локализирането на описания феномен в тези региони показва, че той няма връзка със социалната криза на робовладелската система и не е резултат от съзнателната дейност на хората, които загивали, без да разбират защо изведнъж им станало толкова тежко.

Да задържат процеса и да спасят страната не могли нито бюрократичният гений на Диоклециан, нито политическата извратливост на Константин, нито военният талант на Теодосий. На Изток, където се формирал новият етнос, който условно наричаме византийски, варварите били отблъснати, а на Запад те просто заели мястото на изчезналите римски граждани.

Същият този процес протекъл във Византия по време на династията на Ангелите и завършил с превземането на Константинопол от кръстоносците в 1204 г. Избликът на патриотизъм в Никейската империя временно оживил разлагащата се държава, но процесът на етническото разпадане продължил и дори мъжеството на Йоан Кантакузин не успяло да го спре. Византийският народ се деформирал, разтворил и изчезнал дълго преди османците да нахлуят в беззащитния или по-скоро в лишения от воля да се защищава Константинопол (на 5 май 1453 г.).

Ахеменидската империя загинала от външен удар и обскурацията на Близкия Изток настъпила по-късно. Тя облекчила победата не на Александър Македонски, а на Сула, Лукул и Помпей, на Тит и Траян, а също и на вожда на саките Аршак, който основал Партското царство върху развалините на Древния Иран.

В средновековния Китай обскурацията настъпвала крадешком. В средата на XVII в. прогнилата бюрокрация на Мин капитулирала пред селското опълчение на Ли Дзъчън, а то пък мълниеносно било разбито от шепата манджури, които току-що били обединени от своя предводител Нурхачи^[420]. След това Китай изпаднал в състояние на каталепсия цели двеста години, което дало повод на европейските наблюдатели да определят временна летаргия като неотменно свойство на китайската култура. А в действителност тук не ставало дума за болестно състояние на растежа, а за закономерно старческо състояние на етноса, преживял повече от хиляда години (581–1683).

Колкото и да е странно, фазата на обскурация невинаги води етноса до гибел, макар винаги да нанася непоправими щети на етническата култура. Ако обскурацията се развива бързо и наблизо няма настървени съседи, стремящи се към завоевания, то императивът „Бъди като нас“ се сблъсква с логичната реакция „И един ден да е, но мой да е!“. В резултат от това изчезва изобщо възможността да се опази етническата доминанта и да се провокират каквито и да било колективни прояви, дори и разрушителните. Доскорошното развитие в определена посока се изражда в нещо като „брауновото движение“^[421], в което елементите — отделните хора и малките консорции, пазещи макар и отчасти традицията — получават възможност да се противопоставят на тенденциите към прогресивен упадък.

Когато са налице дори нищожни остатъци от пасионарното напрежение и инерцията на битовите норми, изработени от етноса в предшестващите фази, те консервират отделни „островчета“ на култура, като създават лъжливото впечатление, че етносът не е престанал да съществува като цялостна система.

Но това е самозалъгване. Системата е изчезнала, оцелели са само отделни хора и техните спомени за онова, което е било.

Фазата на обскурация е ужасна заради това, че при нея се наблюдава серия от резки изменения на равнището на пасионарност, макар те да са незначителни като абсолютна величина. Приспособяването към толкова бързи и постоянни изменения на средата неизбежно се забавя и етносът загива като системна цялост.

Така става ясно, че пасионариите не изтикват никого от етноса, но за сметка на своята излишна енергия създават разнообразие, което усложнява етническата система. А сложните системи са по-устойчиви от опростените.

Такъв е механизмът на етногенезиса като природен процес. И е ясно, че нито идеята на Августин за Града Божий, нито стремежът на Хегел към абсолюта, нито философският екзистенциализъм на Ясперс са способни да обяснят това явление.

Мемориалната фаза

Споменът за миналото надживява инерцията на пасионарните импулси, но отделните хора не са в състояние да го задържат. Усилията им не срещат подкрепата на техните съвременници, макар и да не са съвсем безрезултатни. Творбите на поетите се запазват като фолклор, шедьоврите на художниците стават мотиви в народното изкуство, историите за подвизите на защитниците на родината се превръщат в легенди и героични епоси, където точността на описанията е противопоказна за жанра.

Такава картина виждаме в Алтай. Този край се обитава от шест племена, от които трите северни са потюрчени угри, а трите южни — останки от древните тюрки. Телесите — потомци на тюркютите, теленгите и телеутите — са от племенната група теле, към която принадлежат и уйгурите, а алтай-кижите са клон на найманите, попаднали в Алтай през XII в. Всички те притежават богати сбирки от героични епоси, много от сюжетите на които произхождат от времето на тюркютския каганат през VI–VIII в., погубен в борба с империята Тан. [55; 73, с. 346-348; 100; 142; 203] Спасилите се от клането тюркюти се скрили в долините на Горен Алтай и чакали там да настъпи времето на тяхното възраждане, но не го дочакали. [62] Те преминали в състояние, близко до хомеостазиса, но запазили своята героична поезия като спомен за миналото.

Такива спомени за не чак толкова древни, но сравнително отколешни събития запазили киргизите в Тиеншан, джунгарските ойрати (за войната с китайците през XVII в.), индианците пуебло (тева) и много други, някога могъщи етноси, които са се превърнали в малобройни „племена“. Изкуството като изкристализирала пасионарност ги спасило от опасността да се разтворят сред съседите, от асимилацията и от свързаните с нея унижения. Етносите, които се намират в тази фаза на етногенезиса, винаги са предизвиквали чувството на дълбоко уважение у учените-етнографи и у „хармоничните“ (от гледна точка на пасионарността) колонисти, които намирали общ език с аборигените. Но у субпасионариите и настървените пасионарии пламвала дива и неудържима омраза, която изключвала всякаква възможност за мирен контакт. Особено ярко този процес може да се проследи в историята на Северна Америка.

Повечето индиански племена, които обитавали територията между брега на Атлантическия океан и прерията, преживели своя динамичен период още до появата на европейците. Изключение правели само ирокезите, които се преселили край басейна на езерото Онтарио от запад малко преди европейците да се появят там, и може би семинолите. И едните, и другите все още запазвали известна доза пасионарност и предизвиквали лютата омраза на белите колонисти. Затова пък древните обитатели на този край, алгонкините и културните натчези, безжалостно изтребени от французите в Луизиана, манданите и кри (крийките), станали образец на мъжество, честност, вярност и още много други добри качества в европейската литература. Така ги описвали Фенимор Купър и Шатобриан. Но щом европейците се натъкнали на пасионарните индианци (апачите, навахите, команчите…), образът на индианците помръкнал. А кротките и трудолюбиви индианци пуебло изобщо не си спечелили уважение. Европейските автори повече се интересували от традиционната им архитектура, отколкото от самите тях. И това не е случайно. Индианските земеделци били много древен народ, който пропилял доста от културата си. Алгонкините опазили много от нея, но не успели да съхранят пасионарното напрежение, без което било невъзможно да останат независими и се наложило да се сприятеляват с французите и англичаните. А ирокезите умеели да бранят своите интереси; тях ги погубило разделението, което възникнало по времето на въстанията в колониите. Една част от тях застанали на страната на Англия, друга част се били за американците… и накрая и едните, и другите били изклани.

Етноси-изолати, които помнят и ценят отколешната култура, се срещат доста често, но се оказва, че има субетноси, които превратностите на историческата съдба е отстранила от постъпателното движение, и те съзнателно предпочитат да консервират стереотипа на своя бит, само и само да съхранят спомена за „прекрасното минало“. Още в началото на XIX в. в Руската империя по този начин живеели староверските общини. При Екатерина II спрели да гонят староверците заради вярата им и те успели да запазят своите обреди, които смятали за „стари“.

Това било искрена заблуда. Съхраняваните от тях обичаи не били от епохата на Андрей Рубльов и Нил Сорски, а се оформили в средата на XVII в., когато след Смутното време и полско-шведската интервенция хората започнали да гледат с много лоши очи на всичко чуждестранно. Като фиксирали трайно именно този момент от интелектуалния и естетическия живот на Русия, те не искали да се откажат от него. И те биха могли неограничено дълго да живеят по този начин, ако не ги размивало тяхното обкръжение — живата кипяща действителност на реално протичащия процес на етногенезиса.

Противниците на основателите на староверството — скоморохите^[422] — се оказали в същото положение. Изселени през XVII в. на Север за това, че със своите песни, танци, маскаради и сценки, вдъхновени от героичния епос (билините), карат хората да забравят постите и църковните обреди, тези нещастни артисти предавали своето изкуство на децата си, докато на тях не се натъкнали фолклористите, т.е. до средата на XIX в. И слава богу, все още не било късно. Много било записано и публикувано.

Така благодарение на съприкосновението с малката конвикция (даже не със субетнос), която се намирала в мемориалната фаза, ние знаем, че нашите предци не са били диви и неграмотни глупаци, които чакали да бъдат просветени от Европа. Защото неграмотността настъпила по-късно, когато старата традиция била изместена от полуобразованието, т.е. през XIX в.

Тези примери показват, че след края на динамичните фази на етногенезиса оцелелите хора съвсем не са по-лоши, т.е. по-слаби и по-глупави от тези, които дотогава представлявали преобладаващото мнозинство от етноса. Всъщност не хората се променят, а етническата системна цялост. По-рано наред с мнозинството имало и пасионарни „дрожди“ — размирни, пречкащи се люде, но вдъхващи на системата, т.е. на етноса, способността да се съпротивлява и стремежа към промени. Тогава идеалът или по-точно далечната прогноза била развитието, а сега — консервацията. Естествено, агресивността на етническата система изчезвала, резистентността й спадала, а законът за пасионарната ентропия продължавал да действа. В резултат от това, вместо придобивки, системата търпяла загуби. И те до голяма степен зависели от характера на етническото обкръжение.

Субетносът, загубил инерцията в своето развитие, разбира се, е обречен, но хората, които го формират, имат възможност да се смесят с другите субетноси вътре в своя етнос. Там те са свои и никой няма да тръгне да ги убива. Но когато беззащитният етнос е обкръжен от представители на други суперетноси, възниква положение, от което човек изтръпва от ужас. Англичаните не смятали тасманийците за хора и устройвали хайки за тях. Аржентинците отстрелвали като яребици индианците теуелче (патагонците), а на населението на Огнена Земя продавали одеяла, заразени с едра шарка. Негрите банту залавяли бушмените, за да ги използват за тежка физическа работа, а те самите били поробвани от бурите. За да отблъсне безмилостния враг, на етноса му се налагало да изразходва и последните остатъци от пасионарност; та нали се съпротивлявали най-смелите, т.е. най-енергичните. А субпасионариите се криели, където могат, и по този начин продължавали да живеят, но без всякаква надежда за победа. Такъв е механизмът на трагедията на онези етноси, които етнографите-еволюционисти са нарекли „примитивни“.

Но даже ако тези островчета на култура в морето на невежеството и яростта били в състояние да устоят и да не се потопят в хаоса, който унищожавал самия себе си, то те били безсилни срещу последната реликтова фаза, предшестваща хомеостазиса. В нея потомците на членовете на обхванатите от най-голяма апатия конвикции, които отдавна били загубили пасионарното си напрежение, се ръководели от императива: „Бъди доволен от себе си, троле!“, защото вече не били членове на етноса като система, а приличали на тролове, т.е. на свръхестествените същества, които обитавали гъсталаците и клисурите, според вярванията на древните норвежци.

Всъщност зад този императив се крие фраза от Хенрик Ибсен^[423], която много подхожда в случая. Тя означава: „Старай се да не пречиш на другите, не им досаждай, а самият ти не тъгувай и не съжалявай за нищо.“

Изтребването на такива мили, безобидни, честни, гостоприемни и доброжелателни хора е като убийството на деца. За такова престъпление не може да има никакво оправдание.

Преходът наникъде

На пръв поглед изглежда, че е възможен и друг изход: изолацията. Можем да си помислим, че при благоприятни условия, без натиск отвън, етносът би могъл безкрайно дълго време да опази своята оригинална култура и създадения стереотип на поведение. Нека всичко наоколо да става на прах и пепел или да се троши от пасионарните тласъци, но само да има мир и етносът постоянно би се възпроизвеждал. Така мислят мнозина наивни хора.

Но работата е там, че наред със спомена за миналото хората от последната фаза на етногенезиса губят и самото усещане за времето в началото отвъд границите на своята индивидуална и семейна биография, т.е. отвъд „живата хронология“. [За подробности вж. 83] В крайните етапи те се ограничават с констатацията за годишния сезон или дори просто дали е ден или нощ. Това авторът е виждал със собствените си очи при чукчите — те изобщо не обръщаха внимание на смяната на годишните времена. В същото време чукчите са прекрасни ловци, притежават богата митология, те са много смели и съобразителни. Липсата на хронология изобщо не им пречи да живеят.

Подобна картина описват европейците, които са общували по-отблизо с пигмеите в Централна Африка. Пигмеят не знае колко е годишен, защото годината е твърде дълъг отрязък от време за него и защото той не чувства необходимост да пресмята своите години. По отношение на всичко останало пигмеите никак не са глупави, те прекрасно се ориентират в тропическата гора, където обикновено тутакси се загубват не само европейците, но и негрите банту.

Банту живеят в тесен контакт с пигмеите, използват ги за водачи в джунглата, като им се отплащат за това с железни изделия, защото банту са великолепни ковачи. И ето кое е важно за нашата тема — на пигмеите трябва да се заплаща за услугата веднага щом тя е извършена, не бива да се плаща авансово, защото те работят само за да удовлетворяват насъщната в момента нужда или прищявка.

Ето един нагледен пример. Пигмеите умеят да правят нещо, което никой друг в света не може да прави — те строят от лиани мостове над широките реки. Тесните реки лесно се прекосяват, но широките реки са опасни заради крокодилите. За това трябва да бъде изграден мост, а за материали служат лианите и две дървета — по едно на всеки бряг. Ето какво правят пигмеите — те завързват лиана за подходяща палма на брега, някой дребосък се хваща за лианата и го разлюляват така, че в един момент да долети до отсрещния бряг и там да се хване за другата палма; ако пропусне, лианата стремглаво се завръща обратно и той може да се пребие при сблъсъка със ствола на дървото. Това е много опасна работа, но пигмеите великолепно се справят с нея. После по първата лиана прекарват други лиани и изграждат чудесен висящ мост. Един американски кинооператор искал да заснеме тази операция и се обърнал към познат пигмей, като му обещал солидно възнаграждение. Но пигмеят отвърнал: „Не, нищо няма да правя, не желая нищо от тебе, аз вече работих за теб, ти ми даде нож и аз имам нож, ти ми даде казан и аз имам казан, ти ми даде и длето — чудесно, благодаря. На мен нищо повече не ми трябва, защо трябва да рискувам?“ — „Ами ще си направиш запаси.“ — „Какво? Какви запаси? Не те разбирам какво говориш, глупави бели човече.“ Тогава американецът все пак се досетил как да го накара да свърши работата. Той узнал, че този пигмей иска да се ожени, а жената трябвало да се купи. Жената е голяма ценност за пигмеите, за нея се плаща, за нея човек трябва да се грижи, изобщо жената е голяма работа. Американецът му казал: „Ще ти купя жена, ти само направи мост.“ И пигмеят направил мост, и получил своята съпруга.

Но такива понятия като „запаси“ и „бъдеще“ са чужди на пигмеите, също както и миналото до деня на раждането на дадения пигмей. И едното, и другото него просто не го интересуват. Контактът с банту поддържа пигмеите, стимулира ги, като при това не ги лишава от обичайната географска среда, защото никой никога не е посягал на тропическите дебри. Благодарение на оформилата се симбиоза пигмеите живеят така от векове.

По този начин се оказва, че етносите, които са загубили някогашната си пасионарност, могат да съществуват за сметка на пасионарността на съседен етнос, която дори не е предавана по естествен път, а чрез системни връзки. Симбиозата е усложнена система, изгодна и за двете страни. Единствената опасност при нея се крие в опитите етническият контакт да прерасне в асимилация, но това е традиционната „болест на напредналата възраст“ на финалните фази, когато, вместо да изучават обкръжаващата ги действителност, хората започват да си я измислят. Все още никой не е успял да открие по-сполучлив вариант от съществуващия в природата.

И така, дори за финалните фази на етногенезиса е нужна пасионарност, макар и заимствана. Ето защо пасионарните тласъци не само погубват, но и спасяват етносите, които живеят в съседство с ареала на тласъка.

Но ако етносът в тази фаза се намира в пълна изолация и пасионарният тласък минава покрай местата, които той обитава, то настъпва още по-тъжен край. Нека да хвърлим поглед на фактите, защото никой не иска да вярва на логиката.

На остров Малък Андаман сред чудесната природа и чудния климат живее малкото негроидно племе онге (онгхи). Тях никой никога не ги е обиждал с нищо. Там е създаден резерват и в него не пускат дори туристи. Жителите на острова са мирни, приветливи, честни и много чистоплътни. Те се изхранват, като събират даровете на природата и ловят риба. Болестите там са рядкост, а, ако се появи някоя, управата на резервата оказва помощ. Човек би си помислил, че е попаднал в рая, но населението на острова намалява. Него просто го мързи да живее.

Понякога хората предпочитат да погладуват, отколкото да си потърсят храна; жените не искат да раждат; децата се учат само на едно нещо — да плуват. Възрастните пък искат от цивилизования свят само едно — тютюн. [42] При все това обаче онге са много чувствителни по отношение на справедливостта и не понасят обидите. Жените им са целомъдрени и, когато преминаващ през острова бирманец се опитал да ги ухажва, те го убили, а след това съобщили на началника на резервата, но не за своята вина, а за необходимостта да се въведе ред на острова, като, разбира се, изобщо не ставало дума някой да бъде наказан. И правилно! Каква работа имал бирманецът да си пъха носа в чужд етнос.

Но ето какво е странно. Директорът на отделението в департамента по антропология, образованият индус Чоудхури казал на автора на пътеписа: „… онге живеят така, както е живяло човечеството преди 20 хиляди години. За тях нищо не се е променило. Те се хранят с това, което им дава природата, а топлината им осигуряват слънцето и огънят.“ [42, с. 326]

Ето каква хипнотична сила притежава безкритичното възприемане на еволюционната теория за етногенезиса. А как според индийския учен са попаднали на Андаманските острови предците на онге? Та нали техните мореплавателни умения трябва да са били по-големи, отколкото е нужно за крайбрежното плаване, защото те едва ли са плавали наслуки през доста бурния Индийски океан. Също така те би трябвало да са изобретили или да са заимствали от съседите лъковете и стрелите. Брачните обичаи, които забраняват дори на младите вдовици повторно да се омъжват и които ограничават браковете между близки роднини, съвсем не са примитивни. Езикът на онге не е известен, защото индийските етнографи още не са го изучили. Но когато това стане, навярно где се окаже, че онге имат спомени за предците си, митове и приказки, които още не са напълно забравени. Но жизненият тонус на онге е спаднал. Една четвърт от младите жени са безплодни. Ако нещата са стояли така преди 20 хиляди години, то предците на онге отдавна щяха да са изчезнали.

Не, онге и подобните на тях етноси не са деца, а старци. Без пасионарността хората са по-малко приспособени към живота на Земята от животните. В стабилни и благоприятни условия животните не измират. Когато на същите тези Андамански острови се появили ловци с огнестрелни оръжия, крокодилите се научили да се крият. А от аборигените с лъковете те не се страхували. [42, с. 346, 350]

На това равнище на пасионарност завършват етногенезисите. Но освен преките процеси на етногенезис, които протичат в биосферата и затова не предизвикват феномените на разрушението, има и нарушения в развитието, при които възниква необратимо опростяване на екосистемата. На него ще спрем вниманието си сега.

Изкристализиралата пасионарност

Досега говорехме за понятието пасионарност като резултат от емпиричното обобщаване на различни факти от историята на етносите. А бихме ли могли ние, наблюдателите, да съзрем пасионарността непосредствено? До известна степен — да!

Всичко, което е достъпно за познанието, достига до нас през призмата на съзнанието и при фиксирането му се въплъщава в творение на човешките ръце. Човешките чувства, които са част от вътрешната природа на човешките тела, се отразяват в произведенията на изкуството и изящната словесност.

Както е известно, да се научиш да рисуваш и да съчиняваш стихове е много трудно. При наличието на някои способности човек може да изучи занаята на художника, но не си заслужава да прави това, ако не притежава творческото озарение, без което не може да прекрачи границите на подражанието или копирането. Обаче и това съчетание не е достатъчно, тъй като без упорития стремеж към целта (да завършиш творбата), нищо не може да бъде създадено — „изкуството изисква жертви“ от художника, а способността да жертваш себе си заради някоя илюзия е същинската проява на пасионарността. Но, ако е така, то всяко оригинално и прекрасно творение на изкуството, философията или литературата е комбинация от три елемента — занаятчийския труд, мисълта и пасионарността на художника, който е „прелял“ част от своята енергия в своята творба. Следователно, ако пасионарното напрежение на колектива се отразява от историята или археологията — сложни науки, изискващи дълга подготовка — то в шедьоврите на изкуството всеки може да разграничи традицията от занаята, да се абстрахира от темата и това, което остава, са следите от пасионарността на майстора.

За жалост историците са свикнали да изучават следите, като забравят за тези, които са ги оставили; те изследват паметниците, като подминават онези, които са ги гледали и заради които ги е сътворил художника; те анализират философските постулати, без да се интересуват от реакцията на техните съвременници. Така възникнала идеята за „осевото време“ на Карл Ясперс. Всъщност обаче обожаваната от Ясперс Елада била доста далеч от неговите представи.

В най-славния период от нейната история — V–VI в.пр.Хр. — главните държави (субетноси) били Спарта, Атина, Тива и Сиракуза, а на второ място били Коринт, Агригент и Тесалия.

„У дома си спартанците живеели сурово и оскъдно, но щом се измъкнели на свобода, се отдавали на оргии. Докато управлявал Византион, Павзаний живеел като персийски сатрап и дори искал да подчини Елада на Персия, само за да стане неин наместник. По същия начин се държали и хармостите^[424] на Лизандър. Спарта не дала на света нито поети, нито учени.

Според твърденията на техните съвременници тиванците били ненаситни лакомници и пияници, постоянно завладени от умствена апатия. Тесалийците също били пияници и развратници, които презирали умствената дейност. Сиракузците и агригентците не спазвали мярката в нищо досущ като сибаритите^[425], а елинските автори наподобявали коринтяните на азиатците.“ [46]

В такъв случай за кого се отнася христоматийната характеристика на елините? „Любов към изкуството, тънко естетическо чувство, предпочитания към изящното, а не към разкошното, въздържаност в наслажденията, умереност в яденето. Пировете на гърците били весели, но пиянството и лакомията били непознати. Всичко това се отнася само за две поколения атиняни, живели между битката при Маратон и началото на Пелопонеската война. Нито преди това, нито след това!“ [46, с. XX] И ако на този доста мрачен фон живели няколко десетки талантливи хора, чиито съчинения са достигнали до нас и пленяват въображението ни, то трябва да помним, че в ония години концепциите на Демокрит, Платон, Горгий, Аристотел били достояние само на малцината техни събеседници. В това се състои разликата между живота, който изчезва безследно, т.е. между етногенезиса, и културата, която „заключва“ природните материали в строгите форми на колони и статуи, на поеми и философски учения. Защото културата надживява етноса, който я създава, заслонява го и тази подмяна много трудно може да бъде разкрита.

Немските философи придават глобално значение на сложни и много изящни логически построения, които мнозинството от техните съвременници изобщо не могат да схванат. Разбира се, Аристотел е гений. Нима някой спори?! Но кой го е познавал в IV в.пр.Хр.? Знаели го в просветената Атина, в родината му — на остров Евбея, и в двора на македонския цар. Навярно неговите трудове се четели в Сиракуза, в Тарент, може би, дори в Олбия, но от кого?… От шепа сноби и търсачи на истината, чийто брой, да речем, достигал няколко десетки души, но по-скоро били единици. А по-голямата част от населението, двата милиона елини? Беотийските селяни, етолийските разбойници, йонийските търговци, спартанските воини, аркадските овчари? Те изобщо нямали време, нито пък потребност да четат Аристотел! А нали тъкмо те отстоявали свободата на Елада. Те завоювали Персия и те подкрепяли диадохите. Те търгували със Скития. Пак те обезобразявали природата на Пелопонес. И представете си, правели всичко това без да са чели Аристотел!

Затова пък покорените елини обучавали младите римски безделници, като им преподавали Аристотел. И когато в Болоня подготвяли студентите за юристи, които щели да отстояват правата на Хохенщауфените срещу претенциите на папския престол и самодоволството на градските комуни, и те изучавали Аристотел. И в наше време Аристотел е нужен, за да стане човек доктор на науките, макар той несъмнено вече да е остарял.

Ето така възникват историческите заблуди, заради които си мислим, че онова, дето не се е запазило, не е съществувало. Роденото живее и умира, а направеното надживява своите създатели — и тези, които са го сътворили, и техните наследници — защото невъзприемчивото вещество, „заключено“ в някаква форма, съществува извън времето. [48, §135] В него времето е отделено от пространството. То е паметник на това, което е отминало; то е форма на съществуване след смъртта. Но нали хората живеят на Земята не за да създават паметници за бъдещите археолози! Не е ли така?

Последователността

Трябва да отдадем дължимото на Карл Ясперс — той е последователен. Неговият постулат за значението на „осевото време“ за създаването на „философската вяра“, която заема мястото на религиите от епохата преди „осевото време“, е плод на неговата предубеденост, а не е резултат от наблюденията му. Той сам разбира това, като твърди в ранното си съчинение „Психология на светогледите“^[426], че светогледът може да се разглежда като израз на различните психологически типове. При това, разбира се, е неуместно да ги сравняваме като ценности, т.е. по степента на тяхната истинност.

Различията в светогледите изключват възможността хората от различните етноси и различните културни региони взаимно да се разбират, като изключение правят само онези области, които са в сферата на рационалността — науката, икономиката, правото. Но „екзистенциалната комуникация“ на привържениците на философската вяра е в състояние да преодолее етническата ограниченост и (да добавим от нас) органичност. Така ли е?

На всичко отгоре Ясперс отлично разбира, че всички културни ценности — и материалните, и духовните — са създадени от човешките колективи, обединени в природни системни цялости, т.е. етноси. Човек винаги работи за своите близки и в своя ландшафт, като стъпва върху опита на предците — на своите, а не на чуждите. Именно заради това човешките творения са разнообразни, но съвсем не са калейдоскопични, нито пък хаотични смесици. Какво тогава можем да изведем пред скоби като „общ множител“ или „екзистенциална комуникация“ между етническите типове? Само осъзнатото незнание на най-висшите, „последните“ истини, тълкуващи смисъла на живота. Единствено само то може да обедини китайските философи, възпитани да четат нравоученията на Конфуций, и индийските пандити^[427], почитащи Вишну (консервацията на живота) и Шива (промяната чрез смъртта), с византийските богослови и западноевропейските естествоизпитатели. Позитивните системи винаги са различни и взаимно изключващи се. Обща е само пустотата, т.е. бездната. Обаче, според Ясперс, „Пустотата“ не е нищо, а е нещо трансцендентно, излизащо извън мисълта и поради тази причина намиращо се отвъд границите на всякакво възможно знание, било то митологично, богословско или научно. От тази гледна точка всяко обединяване на хората около която и да е позитивна истина би трябвало да не е истинско и дори да е непълноценно. Та нали около всяка позитивна теза възникват спорове, а по този начин и противоречия, а да не говорим за трансценденцията на Кант („нещата в себе си“) или „шунята“ на Нагарджуна^[428] (II в.). Затова, когато знанието го няма, не възникват разногласия и настъпва екзистенциално обединение, което премахва разнообразието като принцип.

По същество, от гледна точка на историята на човешката мисъл екзистенциализмът е изтънчен вариант на философското иконоборство и опит да се избяга от християнството по посока на юдаизма. [229, с. 184] Затова към предшествениците на Ясперс (макар и не идейните, но историческите) трябва да причислим Жан Калвин и до известна степен Йоан (Джон) Скот Еригена, а към противниците на неговото учение — Пелагий и естествоизпитателите, изучаващи обкръжаващия ни свят, а също и историците както от ерудитската школа^[429], така и теоретиците — например Огюстен Тиери — стремящи се да установят каузалните връзки и закономерностите на процесите, протичащи реално в реалното време.

Тези две направления са с противоположна обусловеност. За разлика от естествоизпитателите и теолозите, които изучават това, което е, Ясперс се стреми, „докато е в историята, да излезе отвъд границите на всичко историческо и да достигне до всеобхватното, което е недостъпно за нашата мисъл, но до което все пак можем да се докоснем, и така да вникне в смисъла на историята“. [225]

Но ако екзистенциализмът е последователна концепция, то и ние естествениците няма да отстъпим на умозрителната философия.

Без да се опитваме да открием смисъла на историята, ние искаме да опишем феномена и, като се опираме на вътрешната логика в неговото развитие, да посочим причините за появата на концепцията, която, от наша гледна точка, е несправедлива. И ще сторим това не въз основа на философските постулати, които всеки може да си избира по свой вкус, а като стъпим на фактите и на описаната по-горе схема.

Предмет на спора ще бъде проблемът за „осевото време“.

Не!

Както вече отбелязахме, Карл Ясперс е забелязал, че акматичните фази в етногенезисите, породени от различните пасионарни тласъци, съвпадат. Тъй като не са началните фази, те се набиват на очи при всяко повърхностно наблюдение. Поради това изводите на Ясперс, макар и да са логични, водят до заблуждение.

Началните фази на етногенезиса винаги са изключително своеобразни, тъй като възникват в специфични ландшафтни и климатични условия, където по неповторим начин се съчетават различни етнически субстрати и различни традиции, които се преобразяват от новия етнос. А при акматичната фаза съпротивата на недоволните индивиди, негодуващи срещу установилия се бит, неизбежно е еднообразна. Затова имало елементи на прилика между Сократ, Заратустра, Буда (Шакямуни) и Конфуций — всички те са се мъчели да въведат някакъв ред в кипящата действителност, като внесат в живота една или друга изначална разсъдливост. Само това ги сближавало, защото принципите за въвеждане на реда у всекиго от тях били различни.

Като доловил и едното, и другото, Карл Ясперс извел пред скоби общото за всички дейци в акматичната фаза, които не приемали живота, защото той не оправдал прекомерните им очаквания. А общото било непознаването на чуждия живот и антипатията към него, заради това, че техният собствен живот не се получил. Сякаш изглежда логично, но всички тези негативни философии поникнали в почвата на отхвърляния от тях живот. Значи те били негова рожба — неблагодарна и жадуваща за мъст докрай. И ето че в един момент отминава тяхната фаза на успеха — фазата на упадък в етногенезиса, когато природата, обкръжаваща хората, става безплодна, а техните собствени души изсъхват, и когато настъпва здрачът — царството на субпасионарните сенки, изпълзяващи от най-мрачните ъгълчета на подсъзнанието, и се оказва, че при такова голямо спадане на температурата кристалните дворци на умозрителната философия започват да се напукват и скоро се разпадат на прах.

Така били пометени конфуцианските училища, когато започнали да настъпват железните отряди на ветераните на Цин Шъхуанди (в III в.пр.Хр.). Така изгорели будистите-махаянисти на кладите, запалени от брахмана Кумарила, който обяснявал на храбрите раджпути, че Бог създал света и го надарил с безсмъртна душа — атман (в VIII в.). Така били унищожени еврейските светини от огнения Яхве (в VII в.пр.Хр.). Така бил заклан от туранците Заратустра, когато те превзели Балх (ок. VI в.пр.Хр.), а неговите последователи се разбягали, ослепени от блясъка на посребрените щитове на фалангите на Александър и неговите хетери (в IV в.пр.Хр.). Но най-ужасна била екзекуцията на Сократ, станал жертва на собствените си сикофанти^[430].

„Философската вяра“ или по-точно негативната идеология разяжда отвътре етноса, в който се е приютила, също както бледата спирохета разяжда отвътре организма на човека и загива заедно е него. От гледна точка на етногенезиса появата на „философската вяра“ означава преход от фазата на подем към акматичната фаза; когато „философската вяра“ възтържествува, идва преходът към фазата на упадък, а когато тя изчезне, настъпва обскурацията. И щом е така, то „осевото време“ не е единствено в историята, а повтаряща се „болест на напредналата възраст“ на всички големи процеси на етногенезиса. И в такъв случай не можем да говорим за общ за цялото човечество „смисъл“ на историята, защото тържествуването на трансценденцията и незнанието означава сгромолясване в бездната.

Но каква е тази „бездна“, термин, който вече два пъти употребихме, като нещо разбиращо се от само себе си? Та нали читателят не е длъжен да го знае и спокойно може да не е чувал за него, защото той съвсем не е проста работа.

В XVIII в. Антоан Лоран дьо Лавоазие формулирал закона за запазване на масата^[431], който се оказал, не чак дотам неверен, а по-скоро неточен. Химикът от онова време установил, че теглото на веществата, изгорели в херметичния съд, не се е променило само защото не разполагал с достатъчно чувствителна теглилка. В действителност бил загубен фотон, но Лавоазие не бил в състояние да долови тази загуба. Днес физиците знаят, че при интензивни термодинамични процеси се губи вещество, което се преобразува в светлинна енергия. Тя напуска своята система и потъва в междугалактическата бездна. Това е анихилацията. Тя не е смърт, но е по-страшна от смъртта.

Тъй като процесите на етногенезиса са от енергийно естество, очевидно, че тази закономерност се разпростира и върху тях. Древните мъдреци са знаели това. Те даже са персонифицирали, както било прието тогава, принципа на анихилацията и са го нарекли Луцифер, т.е. „носещ светлина“. (А всъщност по-правилен е неточният превод — отнасящ светлината. Къде? В бездната!) А бездната съпоставяли с ада — най-страшното от всичко, което можели да си представят. И те изобщо не бъркали простите земни демони, които се проявявали в природните явления, с „духа на бездната“. В древността принасяли жертви на демоните и хората се стараели да поддържат добри отношения с тях. А духът на бездната бил враг; контактът с него означавал отричане от радостите на живота, от любовта към света и пълна самота, произтичаща от принципа на отрицанието.

И ако преведем тези призрачни картини и видения на езика на съвременната екзистенциална философия… тутакси ще ни стане ясен принципът на „незнанието“ и ще схванем що е „бездна“.

На мен концепцията на Карл Ясперс не ми допада. Аз искам да мисля по друг начин! Но може би понятието „бездна“ е празна фантазия на древните хора и на идеалистичните философи? В такъв случай изобщо заслужава ли си да говорим за нея, при това в трактат за етногенезиса? Оказва се, че има смисъл. Съвременната физика също използва това понятие, но естествено го нарича по друг начин — вакуум.

„Бездната“ (Вакуумът)

Бездната е пространство без дъно, т.е. без край, а следователно и без начало. Всички материални частици и всички енергийни импулси имат начало и край. Значи бездната е „пустота“.

Според днешните ни представи около 98% от веществото е съсредоточено в звездите и планетите, но и пространството между тях е запълнено с космически прах и е пронизано от потоци елементарни частици. Но всички те се движат в пустотата и благодарение на самата пустота — вакуума. Ако я нямаше пустотата, нямаше да го има и самото движение, защото всеки импулс щеше да затихва в същата точка в пространството, в която е възникнал. А доколкото движение има навсякъде (дори и в най-плътното вещество електроните се въртят около атомните ядра), значи вакуумът пронизва материята, тъй както материята (веществото + енергията) пронизва вакуума, т.е. скрития и неразбираем за нас физически свят, който не се явява част от нашия реален свят.

Вакуумът е свят без история. Във всеки малък обем пространство непрекъснато се раждат двойки „частица-античастица“, но те тутакси взаимно се унищожават, анихилират се, като изпускат квантове светлина, които на свой ред „пропадат наникъде“. В резултат от това не остава нищо, макар във всеки момент във всеки микрообем да има множество разнообразни частици и квантови лъчения. Онова, което възниква, мигом се унищожава. Него едновременно го има и го няма. Това явление е познато под името „нулеви“ трептения на вакуума, а частиците, които хем съществуват, хем не съществуват, се наричат виртуални.

Но нима това не е адът в разбиранията на древните хора, които смятали, че безсмъртната душа е частица от света. Като става виртуална, тази частица, според възгледите на привържениците на онези религии, които приемат живота, започва да страда. А нали материята постоянно контактува с вакуума, защото вакуумът съществува дори вътре в атомите, където частиците се въртят около ядрото.

Но се оказва, че ако въздействаме на „пустотата“ със силно магнитно поле, то виртуалните частици могат да се превърнат в реални, т.е. можем да се спасим от ада. Обаче основа на двуединния свят е именно „пустотата“, а веществото, полетата и излъчванията са само леки бръчки по нейната повърхност. Но нали без тези „бръчки“ вакуумът не би могъл да се прояви и не биха се появили онези реални частици вещество и светлина, които той превръща във виртуални. С други думи, той би загубил дори и това си съществувание, благодарение на което можем да го открием, а веществото и енергията биха загубили възможността да се движат. Значи всяко разделяне на субстанциите от пустотата означава край на света или поне на този свят, в който живеем и който изучаваме. И най-интересното е, че тази постановка на проблема е била известна още преди две хиляди години, а може би и по-рано. Само че в онези времена минавали и без физиката, като се задоволявали с философията. Според най-разпространените философски схващания от първите векове след Христа светът бил двуполюсен, като разногласията се свеждали само до едно: кое е добро и кое — зло. В наше време не е прието да се използват качествени оценки във физиката. С течение на времето съвсем естествено се оформили два вида системи. Според системите, възхваляващи живота, материалната субстанция е добро, а „Пустотата“, т.е. „Бездната“ — зло.

Противниците на това схващане смятат, че материята улавя душата в своята мрежа, сковава я и я измъчва, а душата или квантът съзнание се стреми да се отърси от нея и да се освободи, т.е. от реална частица да стане виртуална. Практически е невъзможно да бъде доказана правотата и на двата подхода. Всеки може да си избере по свой вкус един от тях. Но тъкмо тук се натъкваме на разликата между двете доминанти на поведение и, съответно, между двете психологии и става ясно, че поведението и психологията на популациите са двуполюсни. На единия полюс е Дерсу Узала^[432], чийто образ е описан от Владимир Арсениев, а на другия — изобретателят на ДДТ^[433], чието име не искам да знам. Но работата тук не е само в успехите на химията.

Пасионарният човек, въоръжен с техника даже от епохата на палеолита, би могъл да унищожи всичко живо около себе си, без да подозира, че по този начин погубва и своето потомство. Та нали примитивното дуалистично отношение към природата — делението на животните на „полезни“ и „вредни“ — теоретично обосновавало разрушаването на биоценозите, извън които дивите зверове и растенията не могат да живеят. На простия древен човек това не било известно, пък и днес не е известно на доста хора.

Бихме могли да си помислим, че древните хора, които не познавали основите на биоценологията, точно така и трябва да са постъпвали. Обаче пристъпите на яростни изтребления били редки и изобщо не били разпространени навсякъде. И това е естествено — човекът не е само социална единица, която притежава волята и правото да избира какви решения да вземе във всякакви ситуации, но той е и органичен елемент от земната повърхност, неразделно свързан с биосферата чрез своите инстинкти, благодарение на които не загива.

Социалното битие, което определя съзнанието, наистина излиза извън биологичните граници на вида Homo sapiens. То, и само то, дава възможност на всеки отделен човек и на всяка социална цялост да направят избор между стремежа да се освободят от тегобите на света, т.е. стремежа към вакуума, и желанието да предпазят живата природа от всякакви деформации, защото в този случай обектът на любовта — действителността, съществува извън нас и въпреки нас. Казано по друг начин, съзнателната дейност на хората може да бъде насочена в една от двете възможни посоки, но дейността, свързана с биологичното функциониране на организмите, е лишена от правото на избор.

Явленията и деянията

Когато разглеждаме подробно историята на антропогенните ландшафти, което вече сторихме, се натрапва мисълта, че наред с деянията, т.е. с плодовете от съзнателните стремежи на хората, протичат и стихийни процеси, свързани със съпричастността на човека към биосферата, а това вече са природни явления (феномени), които формират състоянието около хората (географската среда) и вътре в човешките тела (физиологията на висшата нервна дейност). И едното, и другото влияят на поведението както на отделните индивиди, така и на човешките колективи, т.е. на етносите, било чрез стопанството, което често рухва заради сушите или наводненията, било чрез болестите, било чрез космическите лъчи, които понякога пробиват йоносферата и достигат до повърхността на Земята. Хората обикновено не знаят какво подтиква техните творчески подеми или обратно, депресиите им, но науката може да открие причините за това.

Хората се държат твърде непоследователно. За разлика от другите висши животни, човекът не само поддържа приютилия го ландшафт, но понякога му нанася непоправими вреди, като го превръща в негодна за обработване мъртва пустош. Той върши това във вреда на самия себе си като вид, защото лишава своето потомство от средствата за съществуване. Да се отговори на резонния въпрос — защо човек прави това? — е трудно, защото първо трябва да видим къде и кога са извършени тези неблагоразумни действия. Вече стана дума, че етногенезисите като природни процеси сами по себе си са безвредни по отношение на биосферата, но могат да бъдат гибелни при съчетаване на две условия:

1. При смяна на фазите, когато етносът за известно време губи присъщата му еластичност и способността да се съпротивлява на външните въздействия, т.е. когато етносът е болен.

2. При активните междуетнически контакти (миграциите), които сами по себе си са отразими, защото етносът във всяка фаза практически не може да бъде изтребен, в смисъл че за тоталното изтребване на здрав етнос трябва да се изразходват огромни сили, а съседите обикновено не ги притежават или пък, ако ги притежават, то изразходването им е безсмислено.

Заедно с победения етнос се деформира и приютилият го ландшафт, защото етносът е бил част от дадената геобиоценоза или екосистема. Археолозите и палеографите често откриват такива деформации от епохата на холоцена^[434]. [Вж. например 39]

Нека да уточним в какво се състои проблемът. За да построим нов, да речем, дом, трябва да съборим стария, който е на същото място. Тук спор няма. Това е обичайната и в природата, и в историята смяна на формите. При нея хубавото невинаги се заменя с по-хубаво, но новото винаги е нещо реално, отговарящо на потребностите на епохата. Това е характерно за развитието на всяка етническа система, дори в епохата на упадък, когато ненужните елементи на културната или природната обкръжаваща среда не се поддържат и овехтяват.

Но когато паметникът на културата (дворецът, паркът, картината и т.н.) или природният обект (гората, езерото, стадото бизони) се унищожават и не се заменят с нищо, това вече не е развитие, а е разруха, това не е система, а е антисистема. Развалините и труповете не могат нито да се развиват, нито да се запазят за потомците. Динамиката се заменя със статика, животът — със смъртта, изменението на структурата — с анихилация.

Някой може да си помисли, че вандализмът също е функция на пасионарността и следователно е предопределен от природата като вариант на закономерното развитие. Не! В природата на планетата не се наблюдават процеси на анихилация. В нея постоянно протичат процеси на натрупване, благодарение на които днес откриваме залежите от каменни въглища, нефт, мрамор и плодородните почви. Това е то тялото на биосферата, натрупано за милиарди години фотосинтеза; това е материализираният свят на слънцето и звездите.

И пасионарните тласъци също са природно явление, те създават творчески импулси, които пораждат адаптационни синдроми, при които етносът винаги се свързва с присъщия за него ландшафт. Но ако даже не целият етнос, а отделна етническа група се окаже в непригодни за нея условия, тя или се затваря в черупката си (става изолат), или разрушава непригодната за нея среда, която я обкръжава. Загиват беззащитните диви зверове, цветята, красивите планини и чистите реки. Но такова безжалостно отношение към околната среда може да има само чужденецът. На местния човек ще му стане жалко.

Обаче миграцията сама по себе си все още не е антисистемна и невинаги става повод за възникването на антисистема. Етническите миграции са стихийни процеси, които увличат хората, на които само им се струва, че отиват в чуждата страна доброволно.

Към Америка хората били тласкани от пасионарното напрежение, което им пречело да се задоволяват със скромния живот някъде в Кент или Мекленбург. А нали у дома те имали храна, подслон и жена. Докато в долината на Мисури можели да се сдобият с всичко това само с цената на много труд и голям риск. И едва ли животът в прериите и в горите на Канада е бил по-лек от селската идилия в Европа.^[435] Значи в случая си имаме работа с детерминирано природно явление, за което човек не носи моралната отговорност, дори ако това води до гибелта на прекрасна девствена природа и великолепна чужда култура. Тъжно е, разбира се, но какво да се прави?

Но ако този имигрант убива индианското хлапе, за да получи премия за скалпа му, или прави донос, че съседката му е вещица и магьосница, след което съселяните му я изгарят, или запалва прекрасния дървен параклис в гората, или пък спасява заблудилия се пътник в степта — това са вече негови деяния, за които той носи отговорност пред своята съвест. И разликата между явленията и деянията е принципна, защото човек може да извърши или да не извърши деянията. Тъй като те са в границите на свободата.

Бихме могли да си помислим, че във всички свои деяния човек се ръководи от сметката, от съзнанието за собствената изгода, заради която той има право да пренася в жертва живота на другите хора. Така са разсъждавали френските просветители от XVIII в. и са наричали своите възгледи материализъм. Вникването в историята обаче показва, че те са се заблуждавали. От една страна, има случаи, когато хората се жертват за съотечествениците си и за родината си и техният патриотизъм не може да се обясни с никаква изгода или сметки, а от друга страна, са познати случаи на абсолютно безсмислено унищожаване на предмети на изкуството и природни ландшафти. Тези факти са установени от историята. И тези деяния могат да бъдат сторени само ако е налице пасионарността като енергия. Но посоката, в която тръгват събитията, се определя от нещо друго.

Нека си припомним, че, когато завладели Рим, готите се ограничили да поискат контрибуции, а вандалите — макар да били точно толкова пасионарни и да се намирали на същото културно равнище като готите, и също като тях да изповядвали арианството — не толкова разграбили града, колкото безсмислено разрушавали красивите сгради, разбивали мраморните статуи, унищожавали мозайките и остъргвали фреските. Именно тази безсмисленост на деянията им изумила съвременниците, но и през следващите векове тя се проявявала ту тук, ту там, чак до съвременна Америка.

И съдбата на готите и на вандалите се оказала различна. В Испания готите създали стабилно кралство, слели се с местното население в единна политическа система и по-късно — в монолитен етнос — испанците. Вандалите беснеели в Африка, докато най-сетне един малък корпус от войските на Велизарий не срутил техните крепости, в които те се криели от гнева на аборигените. След това от вандалите не останал и помен. Изглежда сякаш двете съседни системи се развили в диаметрално противоположни посоки.

Проявите на вандализъм не се ограничават само по отношение на паметниците на културата. Те са още по-гибелни, когато обект на безсмислено унищожение стане беззащитната природа. Тук трябва да внесем важно терминологично уточнение.

По повърхността на нашата планета има територии, обхванати от продължителни суши, има и „пустини“. Разликата между тях е твърде съществена. Преместването на зоните с повишена влажност за известно време намалява гъстотата на растителността в някои континентални райони, но щом циклоните се върнат и поемат по старите си пътища фитоценозата на Гоби или Сахара се възстановява. Наводненията отнасят градовете, но когато водата спадне, животът в речните долини се възобновява.

С други думи, природните процеси са обратими, освен може би изригването на вулканичната лава.

Ала има и колкото си искате пустини, които никога няма да се върнат към предишния си живот, независимо от промените в природните условия. Понякога тези пустини са сухи, като например долините около коритата на южните притоци на река Тарим, а понякога — като амазонската или юкатанската селва — са обрасли с бурени, израснали върху многократно утаената почва в полетата на древните индианци. Там винаги намират фрагменти от каменни сечива или керамика — следи от обитаването на древния човек.

Всъщност това дори не са пустини, а badlands^[436] — употребявам английската дума, защото тя няма еквивалент в руския език. Точно такива „лоши земи“ са и купищата негодна за преработка руда около изоставените мини, бетонните площадки, пирамидите.

Човек нанася непоправими вреди на ландшафта; и това е същото като вандализма по отношение на културните паметници. А вече видяхме, че подобен род дейност не е присъща на човека като биологичен вид, а е страничен резултат, следствие от появата и изчезването на особено светоусещане, което очевидно е съпътствало процесите на творчески етногенезис от най-дълбока древност. Поради това не бива да смятаме, че опустошаването на природата и унищожаването на шедьоврите на културата са следствие от борбата за съществуване, а трябва да гледаме на тях като на престъпления по отношение на потомците, които ще трябва да водят мизерен живот на съсипаната планета.

Това, че вандализмът за разлика от миграциите не е явление, а деяние, е безспорно, но свързано ли е това безобразие с пасионарността? Несъмнено! Обаче характерът на тази пасионарност е твърде различен от характера на онази, която вече подробно описахме. И нейният генезис е различен. Той няма природен, а ситуационен характер. До сблъсъка и двата етноса са нормални системи с различни равнища на пасионарност. Когато проникнат една в друга, потокът на пасионарност се насочва от системата с по-високо равнище към системата с по-ниско равнище и по този начин общото равнище на пасионарност се изравнява. Именно този енергиен спад поражда своеобразната форма на енергия, с която се храни възникващата в тоя момент антисистема, т.е. системната цялост от хора с негативно светоусещане.

От това балансиране страдат и двете системи. Вандализмът еднакво деформира и тези, които са погубени, и тези, които са ги съсипали, защото се оказва, че жадните да затрият всичко няма как да живеят сред развалините в опустошените земи. Антисистемата наподобява популациите от бактерии или инфузории в организма — като се разпространяват във вътрешните органи на човека или животното, бацилите постепенно го убиват… и умират в неговото изстиващо тяло. На някого може да му се стори, че антисистемата е закономерно природно явления.

Не! Човекът не е бацил. Както вече споменахме, човекът има възможност да избира характера на своите деяния в „границите на свободата“, където той отговаря за своите постъпки. Няма природен закон, който да ни налага безсмислено да унищожаваме шедьоври, да убиваме животни, не за да наситим глада си, и да унижаваме беззащитни хора. Във всекидневния живот ние наричаме тези две взаимно изключващи се линии на поведение с простите думи „добро“ и „зло“, като при това никога не бъркаме едното с другото. Защото доброто и злото не са огледално отражение едното на другото, а абсолютно различни стихии. И тук е подходящо да използваме онази система на отчитане, в която вакуумът противостои на субстанцията, а по терминологията на древните „бездната“ противостои на „всяка твар“.

В „границите на свобода“

Обаче можем ли да различим „добрите“ хора от „лошите“ и как да направим това? Та нали никой никога няма да каже за себе си, че служи на всемирното „зло“. Пък и имаме ли право да смятаме една позиция за „зло“, а обратната на нея — за „добро“? Съществува ли обективен критерий за оценка? В задънена улица ли сме?

Така си е. На персонално равнище не можем да отличим кой е „добър“ и кой — „лош“, но нали има популационен критерий — отношението към заобикалящата ни среда, т.е. към света. И тук представителите на двете направления, искрено уверени в своята правота, говорят това, което смятат за единствено правилно и не изискващо доказателства.

Според първата позиция материалният свят е ужасен и няма право на съществуване, защото предназначението на всичко живо е да умре, а смъртта е унищожение. А втората позиция е, че светът е прекрасен, а смъртта, постоянно съпътстваща живота, просто е изход от сложните и често непоносими ситуации. Смъртта е благо, защото тя ни спасява от всемирното зло, от несправедливостите, обидите и страданията, които са по-страшни от смъртта. И двете позиции са последователни; всеки може да си избере една от тях по желание.

В първите векове след Христа, когато мисълта по Средиземноморието била разкована и освободена от предразсъдъците, които се ронели като шушулки при контакта с елинския, юдейския и персийския светоглед, хората излагали своите съображения открито, без заобикалки. В III–IV в.сл.Хр. тези концепции изкристализирали в няколко системи — гностицизъм, юдаизъм (основан на Талмуда), християнство, зороастризъм. Всички те заслужават да им бъде отделено специално внимание, но ще отложим това начинание, за да не се отклоняваме от главното — да си изясним принципа на двуполюсния свят. Този принцип е достигнал чак до наше време и в XX в. Въз основа на него се оформят две философски системи — диалектическият материализъм, който приема без доказателства необходимостта животът и смъртта да се съчетават чрез закона за отрицание на отрицанието; и екзистенциализмът, според който целта на битието е да се разтвори в крайното „Нищо“. И най-любопитното е, че този спор може да се проследи назад във времето чак до началото на нашата ера. Гностиците, будистите, привърженици на Махаяна, и манихеите са истинските предвестници на теорията на Карл Ясперс.

И така, концепциите на гностиците обявявали живота на планетата Земя за тежко бедствие, от което трябва да се избавим. Самоубийството не било изход, тъй като душата или еонът, или частицата светлина отново щели да бъдат омотани от материята или от мрака и пак щели да придобият „плът и кръв“ за нов цикъл на страдания.^[437]

Спасението било в аскезата^[438], в отричането от съблазните на света, което отслабва плътските щения. Освен това аскезата можела да се съчетава с пиянство и разврат, предизвикващи отвращение към живота. Важно било само човек напълно да се освободи от материята, т.е. от биосферата. Следователно според учението на гностиците биосферата е враг на човека, а с врага, както е известно, трябва да се разправяме колкото се може по-безмилостно. Добре, че гностиците не популяризирали своите учения заради презрението си към простолюдието, което също било част от биосферата. Те обърнали внимание на собствените си тела, с последователно въздържание се освободили от властта на плътта и някъде към III в. изчезнали безследно, с изключение на манихеите, на които трябва да обърнем специално внимание.

Въпреки цялата илюзорност на гностичните идеи обаче, се оказало, че те съдържат конструктивни детайли — гностиците открили света на енергията, обкръжаваща видимата природа. И никак не мога да си обясня как са успели без всякакви прибори и сложни математически формули да предугадят откритията на физиците през XX в. Наистина гностиците използвали терминология, която ни се струва заплетена и неразбираема, но затова пък мисълта им е ясна и отчетлива.

Ако изложим техните идеи със съвременната терминология и заменим думите „еони“ и „демони“ с „импулси на лъчистата енергия“ и „радиоактивен разпад“, ще се окаже, че проблемите, които занимавали любознателните умове през III в., са същите, които ни занимават и нас. Съвсем друга работа е оценката! Гностиците ненавиждали заобикалящия ни свят и почитали смъртоносния радиоактивен разпад. Затова, от наша гледна точка, трябва да причислим авторите на гностичните учения към групата на онези, които унищожават околната среда.

В същността на позицията на гностиците е залегнал стремежът дискретните системи (биоценозите) да се заменят с твърди, които по логиката на развитието превръщат живото вещество в невъзприемчиво, при термичната реакция пък невъзприемчивото вещество се разлага до молекули, молекулите се разпадат на атоми, от атомите се отделят реални частици, а като се анихилират, те се превръщат във виртуални. Пределът на това развитие е вакуумът. И обратно, в усложнените системи, където животът и смъртта вървят ръка за ръка, възниква разнообразие, което незабавно се предава в сферата на психиката и създава изкуство, поезия, наука. Но, естествено, за радостите и мъките на битието се налага да се плати със закономерната физическа смърт. Тук няма логика, защото правилността на тезата се съдържа в опита и в интуитивното обобщение. Такъв е спорът. Изборът на пътя е свободен.

Етносът като система е неизмеримо по-грандиозен от човека, т.е. от индивида като система. Обаче закономерността и в двата случая е една и съща. Етносът може или да доживее до хомеостазиса и да стане последното звено в ландшафта, който го е приютил, или при сблъсъка с друг етнос да образува химера и по този начин да влезе в „границите на свободата“. Само при втория вариант се появява поведенчески синдром, при който възниква потребността да се унищожават природата и културата, защото вакуумът не е огледално отражение на света на субстанциите, не е антисвят, а е свят с особени свойства. Затова при досега на материалния свят с вакуума не възниква хармония, а започва постоянна борба на противоположностите.

Тази борба се води на равнището на енергийните импулси, които древните са наричали „сили“. А сред тези импулси е и пасионарността. В критичните сблъсъци при контактите на суперетническо равнище тя, като безлична енергия, по еднакъв начин захранва и двете направления в дейността на хората, които са имали нещастието да се окажат част от химерната система.

Механизмът на това разделение е толкова сложен, че можем да предложим само хипотеза, която да се опита да го обясни. А как иначе бихме могли да тълкуваме импулсите, идващи от съзнанието, без да изпадаме в идеализъм и в противоречие със закона за запазване на енергията?

Прозрението на Владимир Вернадски

Докато разглежда въпросите за втория биогеохимичен принцип (учението за увеличаването на биогенната миграция на атомите), накъде върви еволюцията и как се създава ноосферата, великият руски учен Владимир Вернадски подхвърля следната мисъл: „… Човешкият разум не е форма на енергията, а сътворява деяния, които сякаш й съответстват (курсивът е мой — Л.Г.). Като отбелязвам това като емпиричен факт, мисля, че по-нататъшното развитие на науката, ще ни позволи да се измъкнем от тези може би привидни противоречия със… закона за запазване на енергията.“ [48, § 200, с. 272. Забележката] Тази уж странична мисъл е едва ли не по-ценна и по-перспективна от цялото учение за ноосферата, на което тя категорично противоречи.

Решението дойде във вид на образ, с който можем да започнем разискванията по това отклонение от темата. Момиченце хвърля топка към стената, топката отскача обратно. Не стената е тласнала топката, тя я е отразила. Този процес е кратък и затова причинно-следствената връзка е ясна. Но ако процесът се проточва през вековете и данните за него са откъслечни, а понякога и твърде заплетени, то изследователят може да не съзре връзката между биосферния импулс (ръката на момиченцето) и обратното движение (отразяването на топката от стената). На него може да му се стори, че стената хвърля топката, т.е. обратната връзка е права. Ако допуснем, че човешкият разум, създаващ философски концепции, романи, митове, легенди и т.н. не е път към ноосферата, а към екран, който отразява биохимичните импулси, както огледалото отразява слънчевия лъч, като го превръща в блик („зайче“), то противоречието със закона за запазване на енергията изчезва, а обратният път на биохимичния импулс, фиксиран от човешкото съзнание, ще бъде това, което е прието да наричаме светоусещане, което не бива да бъркаме със съзнателното явление светоглед. Но, ако всичко това е така, то ние доловихме механизма на връзката на духовната култура, включително и на умозрителната философия, с биосферата, към която принадлежим и ние самите.

Наистина изводът е неочакван. Вакуумът играе ролята на ограничител на енергийните импулси, именно той се явява препятствие за усъвършенстването, и не друг, а той внася в биосферата на Земята изкривявания, нанася й удари за сметка на изместването на посоката на импулсите, които са излъчени от самата нея. Като продължим аналогията, можем да кажем, че първоначалното природно явление, отразено от екрана-ограничител (вакуума), се превръща в деяние, обусловено от свободната воля на човека. А последствията от деянията са непредсказуеми; те могат да бъдат благодатни и пагубни, докато резултатите от явленията винаги са неутрални — те са извън сферата на доброто и злото, на прогреса и регреса, на ползата и вредата за породилата ги биосфера. На нея всички процеси са й безразлични, освен тези, които идват от разума. И така, намерихме отговор на въпроса, поставен от Владимир Вернадски, и се върнахме към първия биогеохимичен принцип: „Биогенната миграция на атомите на химическите елементи в биосферата винаги се стреми максимално да се прояви.“ [48, с. 283] Само това е необходимо и достатъчно да бъдат обяснени всички процеси в биосферата, включително и етногенезисите, като някакво сложно и многообразно единство, принцип на материалистичния монизъм.

След това обяснение може да ви се стори, че хипотезата за ролята на вакуума си остава екстравагантно предположение на автора, но тъй като съществуват световни философски системи с милиони поддръжници, които смятат вакуума за свой идеал, то тези настроения оказват сериозно влияние върху опазването на природата.

Лъжата като принцип

Думите имат много значения. Смисълът на всяка дума изцяло зависи от контекста, тъй както смисълът на фразата зависи от текста, интонацията, ситуацията, заради която даден текст е написан, и т.н., а смисълът на текста зависи от социалното и природното обкръжение. Дори само едното значение на такава проста дума като „маса“ може да фигурира в словосъчетанията: „маса за хранене“, „работна маса“, „писалищна маса“, „чертожна маса“, „на зелената маса“, „на масата за преговори“ и т.н. Но тези семантични различия са прости и всеки читател тутакси ще схване за какво става дума. По-сложна е работата с понятията, които са точно толкова многозначни, но чиито смисъл е завоалиран. Например „убийство“. За всички е очевидно, че убийството с цел някой да бъде ограбен е престъпление; садистичното убийство е гнусно престъпление; но убийството по време на дуел, макар и да е наказуемо деяние, не е престъпно, защото този, който е останал жив, се е подложил на същия риск, както и убитият, и е защищавал своята чест; убийството на противника по време на война не е престъпление, а подвиг; екзекуцията на престъпник от палача също е убийство, но това е изпълнение на дълга; а екзекуцията на явно невинен човек е по-лоша от престъплението, тя е грях. И са безсмислени философското мъдруване и поученията на граф Лев Николаевич Толстой, който тълкува смисъла на думите извън контекста, а значението на евангелските текстове — извън историческата обстановка в I в.сл.Хр.^[439] Очевидно при това той е искрен, което е още по-лошо, защото принципната грешка в анализа си остава, а глупостта е точно такъв източник на хорски нещастия, както и злата воля. Даже понякога глупостта може би е по-страшна, защото предявява претенции за безотговорност: „Така съм мислил тогава, значи не съм виновен.“ И тук злата воля получава така нужния й простор. Тя не трябва да действа пряко и открито, в което винаги има известен риск, а по заобиколни пътища, чрез излъганите глупаци, които са сигурни в правото си да не се замислят за това, което вършат, а да действат по чуждо нареждане. В Евангелието по този повод е казано: „премислете“ (μετανοειτε), което се превежда като „покайте се“^[440], но вече е загубило първоначалния си смисъл.

Да се върнем към понятието „лъжа“. Среща ли се то в живата природа? До известна степен — да! Мимикрията на животните е опит да се измамят хищниците или плячката. Но както хищниците, така и техните жертви имат право да спасят своя живот — било да не умрат от глад, било да не бъдат изядени, така че мимикрията може да бъде оправдана със закономерностите в биосферата, които са извън доброто и злото.

По време на война хората често дезинформират противника. Лъжа ли е това? Формално — да, но войната е изключително състояние и не бива да се вярва на всякакви сведения. Информацията трябва да се проверява, защото в този случай лъжата влиза в правилата на играта. Очевидно и в този случай става дума за друго понятие, но със същото наименование — „лъжа“. Пренебрежението към различните оттенъци на семантиката обезсмисля самото понятие.

Древните хора не правели грешки в това отношение. Те въвели понятието „клетва“, т.е. юридически оформеното отричане от полезната, а често и спасителна лъжа. Човек запазвал правото на измама, на двусмисленост, на уклончивост, но само във всекидневния живот. Клетвата изпъквала като необичаен акт, като отказ да се съблюдават природните закони, т.е. човек да се подчинява на инстинкта за самосъхранение. И затова като свидетели или по-точно като гаранти, че ще се спазва клетвата, били призовавани боговете или духовете на стихиите, които трябвало да накажат клетвопрестъпника. Те придавали възможно най-естествен вид и смисъл на клетвата.

На тръгналите по пътя на самоусъвършенстването и светостта Евангелието препоръчва не да се кълнат, а винаги да говорят истината. Но за всички останали, обикновени хора във всички християнски страни клетвата се нарича „тържествено обещание“ и се е запазила като полуюридически-полурелигиозен акт, който и до днес има значение и смисъл. Защото измамата е неблаговидна постъпка, а нарушаването на клетвата, т.е. да излъжеш онзи, който ти се е доверил, е противоестествено престъпление, обиждащо бога и изобщо оскърбление за световния ред, сиреч — предателство.

Ала нужно ли е в един географски трактат да се занимаваме с историята на отдавна забравените фантастични учения? Да, трябва, защото в тяхната постановка на въпроса за отношението към живота на Земята се съдържа в скрит вид решението на задачата, поставена в началото на тази глава — кой, как и защо унищожава биоценозата, в която самият той живее?

Всъщност ние открихме и плюса, и минуса, които също както в алгебрата, могат да си сменят местата. При такава промяна ще се измени нашата субективна качествена оценка, но не и самото обективно противопоставяне. Ако приемем за положително начало утвърждаването на биосферата с нейните закономерности, които включват убийството на живи същества, то обратната позиция ще бъде отрицателна, макар тя да е свързана с проповядването да не се съпротивляваме на злото. В „Крайцерова соната“ Лев Толстой напълно последователно посочва, че доколкото, за да продължава своето съществувание, човешкият род трябва да убива, то по-добре ще е той да се затрие. Френските манихеи от XIII в. (катарите) смятали, че не бива да се убиват топлокръвните животни. Затова по време на Албигойската война, за да отличат катара от католика, предлагали на пленника да заколи кокошка. Катарите отказвали… и отивали на кладата.

Но ако французите не колеха кокошките, те нямаше да ги отглеждат, а щяха да ги прогонят в гората, където совите и лисиците щяха да преяждат с тях. Вижда се, че така съдбата на кокошките би станала още по-лоша, но нали последователната система, отричаща живота, би оценила този акт като достижение — още един животински вид се е избавил от ужасите на живота.

А тези, които утвърждават живота, убиват и самите те загиват, та потомците им да вършат същото върху техните трупове и животът, преобразен от смъртта, да се шири по лицето на планетата, както това ставало през отминалите геологични епохи. И двата светогледа са последователни, но генезисът на тяхната пасионарност е различен, както са различни и техните цели, и следите от пребиваването им в ландшафтите на Земята.

На индивидуално равнище лъжата не е само неприятен стереотип на поведение, но и способ за въздействие върху етническата и ландшафтната обкръжаваща среда. На популационно равнище това вече е масирана дезинформация в антисистемите, която въздейства на социалната и културната среда. Но на биосферно равнище настъпват процеси на опростяване, които водят до замяна на висшите животни с микроорганизми (в процеса на гниенето на труповете) — живото вещество се превръща в невъзприемчиво, невъзприемчивото вещество се разпада на молекули, молекулите — на атоми, реалните частици вътре в атомите стават виртуални, и накрая фотоните се пренасят в „Бездната“, т.е. във вакуума. А нали всичко започна с някакви дреболии сякаш на шега.

Но каква е истината, която противостои на лъжата? Няма какво да мъдруваме и да баламосваме читателя, пък и себе си. Ще наричаме истина онова съждение, което е адекватно на дадения сбор от наблюдавани факти, като грешката е в рамката на допустимите граници. Когато ги нанасяме върху координатната система, съжденията, съдържащи истина, ще имат положителни стойности, а лъжливите — отрицателни, при това в глобален мащаб. И генезисът на позитивните и на негативните значения е различен. Позитивните се пораждат пряко от енергията на живото вещество в биосферата, а негативните се отразяват от вакуума, т.е. те са мисли.

Третият параметър

Да се спомним, че когато се опитвахме да опишем отношението на пасионарността към сферата на съзнанието в процесите на етногенезиса, въведохме категорията атрактивност, като я разположихме от страната на ординатната ос. По този начин постигнахме по-голяма нагледност, потребна при описанието на онези етногенезиси, чието начало е положено от пасионарен тласък или от генетичен „дрейф“. Но когато се наслагват една върху друга различни по характер етнически системи и свързаните с тях „системи на съзнанието“, които днес е прието да се наричат „култури“, тогава възникват химери, които принципно се отличават от етносите, макар и външно да приличат на тях.

Разликата между етноса и химерата е неуловима с просто око. Но докато етносът преминава през всички възрасти, ако не загине от насилствена смърт, то химерата или съществува, или се разпада. Това означава, че зависимостта между етноса и химерата е такава, каквато е между организма и злокачествения тумор. Ракът може да нараства до границите на организма, но не и по-нататък, като живее само за сметка на приемника. Подобно на тумора химерната антисистема (има и безвредни, т.е. пасивни химери) изсмуква от етноса или от суперетноса нужните средства да поддържа съществуването си, като използва принципа на лъжата, описан по-горе. Това не е разновидност на атрактивността, защото тя винаги е основана на искреността, а явление от друг род, за чието описание е нужно да въведем третата координатна ос — апликатата. В положителната част на апликатата ще нанесем импулсите, утвърждаващи живота, включително тези, които пренасят в жертва живота на индивида, а често и своя собствен, за да поддържат съществуването на вида, а в отрицателната част — тези импулси, които водят до спасяването на индивида от тегобите на живота за сметка на отказа от мъките и радостите, от грижите за близките и себеподобните, от любовта към истината и от отрицанието на лъжата. Това изброяване, което съвсем не е изчерпателно, характеризира антисистемата. Някой може да реши, че образцова антисистема е будизмът, но това е вярно само донякъде. Будизмът има много направления. Там, където почитат бодхисатвата^[441] на страданието (Авалокитешвара), бодхисатвата на мъдростта (Манджушри) и където прославят учението за Ади-буда — създателят на света, светоусещането си остава позитивно. Но в теченията на съзерцанието и летаргията преобладава негативният импулс, също както в гностичните направления в ранното християнство и в съвременния екзистенциализъм на Карл Ясперс открито се утвърждава светоусещането, което отрича живота, макар екзистенциализмът да е откровено атеистичен. Но нас ни интересува друго. Описаните параметри са различни и по характер, и по значение. Мощните импулси на пасионарните тласъци обикновено лишават отделните хора от възможността да избират собствена линия на поведение. Ако такова желание възникне у някого, императивът на колектива не позволява на индивида да се разгърне. Същото става и в инерционната фаза, където индивидът формира традициите на натрупаната култура. А в последните фази субпасионарните индивиди нямат повод да преразглеждат обичайното светоусещане. Така че, когато етногенезисът протича нормално, не може да възникне никаква антисистема.

Обаче при съчетаването на два суперетноса, когато в зоната на контакт възникне етническа химера, антисистемата се развива със страшна сила. И не може да се каже, че влошаването на битовите условия и икономическите трудности подтикват хората да възприемат негативния възглед за света. Не, икономическите затруднения не са по-големи, отколкото са били по-рано, а понякога дори са по-малки, защото в зоните на контакт обикновено процъфтява интензивната обмяна на вещи (търговията), на хора (търговията с роби) и на идеи (търговията с вяра). Очевидно причината е в нещо друго.

Гибелният фантом

Нека да поставим въпроса така — какво е общото между исмаилитите, карматите, маркионитите, павликяните, манихеите, богомилите, албигойците и привържениците на останалите аналогични системи и, в частност, на екзистенциалистите, споделящи възгледите на Карл Ясперс? От гледна точка на генезиса на вярванията, на догматиката, есхатологията^[442] и екзегетиката^[443] между тях няма нищо общо. Но има една черта, която сродява тези системи — отричането на живота, което се изразява в това, че истината и лъжата не се противопоставят, а се приравняват една към друга. На тази основа се гради програмата за избиване на хората, защото, щом като не съществува реален живот, който се разглежда или като илюзия (от тантризма^[444]), или като мираж в огледалното отражение (според исмаилитите), или като творение на Сатаната (според манихеите), то няма кого да жалим — та нали обектът на съжаление не съществува; и няма защо да жалим — не признаваме Бога и следователно няма пред кого да даваме отчет; и не бива да жалим никого, защото това значи да протакаме мнимите, но болезнени страдания на съществата, които всъщност са призрачни. А, ако е така, то, когато обектът липсва, лъжата е равна на истината и можем равностойно да използваме и двете за своите цели.

Трябва да отдадем заслуженото на средновековните люде: те били последователни. И затова речите им звучели доста убедително. Понякога действителността била толкова ужасна, че хората били готови да се „хвърлят с главата напред“ във всяка илюзия, особено ако била толкова логична, стройна и изящна. Та нали, когато навлизали в света на фантастичните видения и заклинания, те ставали господари на тоя свят или по-точно искрено вярвали, че са такива. А това, че заради усещането за свобода и власт над заобикалящия ги свят трябвало да плюят на кръста (като тамплиерите^[445]) или да чупят метеорита в Кааба^[446] (като карматите), това изобщо не ги смущавало. Наистина, като поемали по този път, те съвсем не придобивали лична свобода. Напротив, даже губели и тази твърде ограничена свобода, която имали, докато били част от една или друга позитивна система. В нея законът и обичаите им гарантирали известни права, съразмерни с носените задължения. Докато в негативната система те нямали никакви права. Строгата дисциплина ги задължавала да се подчиняват на невидимия вожд, на стареца, на учителя, но затова пък той им предоставял възможността да нанасят максимална вреда на ближните си. А това било толкова приятно, че можело дори и живота си да пожертваш за такова удоволствие.

И не само бедствията и униженията отвеждали неофитите в антисистемата. Хората често живеели лошо, но не навсякъде и не по всяко време. След бурните преживелици настъпвали спокойни периоди, но еснафската закостенялост на мирния и спокоен селски живот действала диалектически и създавала последствия, които били противоположни на предпоставките. Когато хранели до насита пасионарния младеж, но му забранявали да върши каквото и да било или да мисли логично, той започвал да търси приложение на скритите си сили. И го намирал в проповедите на отрицанието, без да обръща внимание на това, че поставената пред него цел е фантастична. Преданията и митовете се раждали непрекъснато. Строгите научни изводи и практическите прогнози били безсилни срещу тях. В първото хилядолетие след Христа те увлекли хората от всички страни, освен от Русия и Сибир, където не възникнали антисистеми.

Този факт е лесно обясним. За да се оформи стабилна антисистема, са нужни два параметъра — упадък (например преход от фаза във фаза на местния етногенезис) и внедряване на чужд етнос. Няма значение дори ако преди началото на този процес двете системи са били положителни, творчески, както по отношение на екологията, така и от гледна точка на културата. При съвместяването си те пораждат антисистема като странично явление, което възниква независимо от волята на участниците. Доколкото Сибир и стара Рус били предпазени до XIII в. от външни, нежелателни въздействия, дори ако някои идеи, чужди на светогледа на техните обитатели, попаднели в северните гори на Евразия, те не успявали да пуснат корени там.

Вече изложихме концепцията си за етноса като поле на биофизичните колебания е определена честота или ритъм. Сега тя се потвърждава. Когато два различни ритъма се насложат един върху друг, възниква своеобразна какофония, която хората възприемат като нещо противоестествено, което общо взето е правилно. Но тогава хората започват да мразят приютилата ги географска среда, да търсят изход с помощта на строгата логика и да оправдават своята ненавист към света, който е устроен толкова зле.

Именно такава ситуация възникнала в древните елинистични държави във II–I в.пр.Хр. До походите на Александър Македонски елините нямали вземане-даване с евреите, а евреите не обръщали внимание на „явана“ — йонийците. [202, с. 135 и сл.] Сетне те се оказали съседи в Сирия на Селевкидите и в Египет на Птолемеите.

Тогава евреите изучили Платон и Аристотел, а елините — Библията в превод на старогръцки език. Двата етноса били талантливи и пасионарни, но от контакта на техните светоусещания възникнала грандиозната и увлекателна антисистема — гностицизмът.

Сблъсъкът на елинското и иранското светоусещане пък породил в III в. манихейството — могъща антисистема, подлагана на гонения не само в Рим, във Византия и в Иран, но дори във веротърпимия Китай [73, с. 427–428, 432] и малко по-късно във Франция [163].

В Индия, където нахлули кушаните и саките, великият философ Нагарджуна създал във II в. отхвърлящото света учение за пустотата (шунята), като в отрицанието си стигнал до там, че обявил дори собственото си съществуване за илюзия. [207, с. 130-134] Но най-страшното се случило в Китай, когато в III в. там се преселили хунну и сиенбийците, които вековната суша прогонила от родните степи. Тогава не възникнала нито система, нито философия, защото ужасяващото клане продължило цели три века. В тази непрекъсната война буквално били затрити 27 етноса, включително и древнокитайският (ханският) етнос. И само пасионарният тласък, който породил средновековния китайски етнос — табгачите — спасил агонизиращата страна.

И пак пасионарният тласък в зората на нашата ера породил оригиналната позитивна система — християнството, която надделяла над гностичните илюзии, а новият тласък в VI–VII в. създал исляма като светоусещане и сложил край на антисистемата в Иран — зиндиците^[447].

Обаче халифатът бързо се превърнал в химерна цялост, тъй като екзогамията, която се разпространила чрез харемите, внедрила в новия арабско-мюсюлмански етнос перси, грузинци, арменци, сирийци, гърци, тюрки, бербери и т.н. И още през IX в. на този фон възникнала антисистемата исмаилизъм, която била съкрушена от монголите едва през XIII в. Монголите били носители на пасионарност, но при своя сблъсък с антисистемите разпилели своя пасионарен заряд и в XIV в. самите те угаснали.

Във Византия антисистемата се развила през IX в. в Мала Азия, на границата с „Мюсюлманския свят“. Оттам тя се прехвърлила на Балканите, където българите и славяните, които възприели византийската образованост, създали собствена химера — Българското царство. Антисистемата в него се наричала богомилство и изчезнала след пасионарния тласък от XIII в., изтласкана от османските турци. Доста по-сложна била съдбата на манихеите в Прованс. Те загинали в XIII в., но заразили със своето светоусещане Западна Европа, където възникнала отвратителната социална институция — инквизицията. За това си заслужава да разкажем по-подробно.

Древният дуализъм

Манихейството и християнството в еднаква степен признават, че на този свят се съчетават две стихии — Светлината и Мракът. Но манихеите обявяват за „мрак“ материята и най-вече плътта, докато християните виждат в материалния свят творение Божие и благославят чистите радости на плътта, брака, веселието, любовта към родината… Очевидно е, че двата светогледа са несъвместими, а борбата между тях не е завършила и днес.

Западното манихейство си съперничело с християнството още от края на III в. и също като него било подложено на гонения при Диоклециан. Християнските императори продължили да преследват манихеите. Теодосий наказвал принадлежността към манихейството със смърт. Хонорий квалифицирал изповядването на манихейството като държавна измяна. Вандалският крал Хунерик изтребил манихеите в Северна Африка; спасили се само тези, които успели да избягат в Италия. В VI в. център на манихейството станала Равена, защото жителите на Ломбардия, които били ариани и били принудени да се борят с Рим, приютили манихеите. В X в. манихейството се разпространило в Лангедок и се съединило с аналогичното учение от България — богомилството. Манихейските проповедници в Южна Франция и даже в Италия така наелектризирали масите, че понякога дори папата се страхувал да напусне укрепения си замък, за да не бъде подложен на оскърбления по градските улици от възбудената тълпа, сред която имало и рицари, още повече че поддалите се на пропагандата феодали отказвали да ги усмирят.

През втората половина на XI в. манихейското учение обхванало и Ломбардия, където пороците на висшето духовенство предизвиквали законното възмущение на миряните. В 1062 г. свещеникът Ариалдо се обявил в Милано срещу брака на свещениците, но срещнал съпротивата на архиепископ Гуидо и скоро бил убит.

Борбата продължила, като архиепископът и неговият наследник били подкрепени от германския крал и по-късно император на Свещената римска империя Хайнрих IV, който бил таен сатанист, а реформаторите — от папите Александър II и Григорий VII. Очевидно и папите, и императорите не се интересували от същината на въпроса, а просто си търсели сподвижници. За съперничеството между предводителите заплатили жителите на Милано. Градът изгорял по време на уличните боеве в 1075 г.

През XII в. манихеите, които в Италия били наричани патарени^[448], проникнали във всички градове чак до Рим, като при това най-малко склонни към тази ерес се оказали селяните, а най-активни еретици били дворяните и свещениците, т.е. най-пасионарната част от населението по това време.

В Лангедок, който се намирал под призрачното покровителство на германските крале, център на манихейството станал град Алби. Заради него започнали да наричат френските манихеи албигойци. Наред с това име обаче продължавало да се употребява и гръцкото название катари, което означава „чисти“. Членовете на тяхната община се делели на „съвършени“, „верни“ и миряни. „Съвършените“ живеели в безбрачие и пост, като обучавали „верните“ и напътствали умиращите, които приемали на смъртния си одър посвещението и ставали „съвършени“, за да се спасят от оковите на материалния свят. Миряните, които съчувствали на катарите, превеждали на простонароден език книгите на Стария завет като героични предания и така малко по малко променяли рицарските идеали, а по този начин и стереотипа на поведение на своите читатели. Останалата работа свършила антипатията на провансалците към французите като към чужд и агресивен етнос. Към 1176 г. по-голямата част от дворянството и духовенството в Лангедок станали катари, а малцината останали и селяните предпочитали да си мълчат и да не протестират.

Разочаровани от възможностите на схоластиката, която в X в. преживявала поредния си упадък, средновековните търсачи на бога се опитвали да намерят решение на проблема извън религиозните училища и получавали отговорите от идващите от Изтока (от Балканския полуостров) манихеи, чието учение се свеждало до следното. Злото е вечно. Това е материята, на която духът е вдъхнал живот, но тя го е омотала около себе си. Злото на света е мъчението на духа в мрежите на материята; следователно всичко материално е източник на злото. А щом е така, зло са всички вещи, включително храната и иконите, кръстовете и телата човешки. И всички те трябва да бъдат унищожени.

Най-простият изход за манихеите би било самоубийството, но те въвели в своята доктрина учението за преселението на душите. Според него смъртта въвличала самоубиеца в ново раждане с всички произтичащи от това неприятности. Затова за спасението на душата те предлагали друго — плътта да бъде изтощена или чрез аскеза, или чрез неистова разюзданост и колективен разврат, след което изнурената материя, ще не ще, щяла да изпусне душата от своите нокти. Само тази цел се признавала за достойна от манихеите, а що се отнася до земните дела, то моралът, естествено, се загърбвал. Та нали щом материята е зло, то всяко нейно изтребление на каквато и да било цена е добро, а убийството, лъжата, предателството… всичко това няма никакво значение. По отношение на предметите в материалния свят всичко е позволено.

Тази концепция изплашила и разярила средновековните французи. В 1022 г. в Орлеан били изгорени на кладата десет катари, предадени от своите ученици; сред тях били Етиен, духовникът на крал Робер II^[449], схоластикът Лизоа и капеланът Хериберт. Като хора било жалко за тях. Те били честни, искрени и любознателни. В ужасното време на криза на католицизма, когато наглите прелати получавали университетските катедри като феодални ленове^[450], а полуграмотните свещеници не умеели да обяснят на енориашите елементарните основи на християнската етика, тези хора търсели някакво непротиворечиво и логично решение на наболелите проблеми, които поставяла пред тях действителността. Изводите, които те направили, били безупречни от гледна точка на логиката, но противоестествени. И тъкмо затова здравата интуиция на средновековните французи се разбунтувала срещу логиката. По време на прехода от фазата на подем към акматичната фаза системата се сблъскала с антисистемата и по Земята се разпиляла пепелта на екзекутираните.

Аналогично отношение към манихеите се наблюдавало винаги и навсякъде. Затова манихейските общини от първото хилядолетие след Христа били тайни, в резултат от което лъжата станала стереотип на тяхното поведение. Когато пристигнели в Италия и Франция, манихейските емисари наричали себе си „тъкачи“, за да имат възможност безпрепятствено да обикалят от град на град и да възхваляват своето учение. Всъщност те били точно толкова „тъкачи“, колкото масоните били „зидари“. А между другото лъжливото име, с което манихеите сами се наричали, заблуждавало и продължава да заблуждава неосведомените хора, които се стремят да виждат навсякъде и във всичко класова борба. Именно така възприел албигойците поетът Александър Блок в пиесата „Роза и кръст“^[451]. И едва ли има смисъл да го обвиняваме за това.

По своята същност Албигойската война изобщо не приличала на Жакерията^[452], нито била феодален сблъсък между Тулуза и Париж, нито пък национална война на провансалците с французите. И ето защо. За разлика от много патриархални и плебейски антицърковни движения, социалният състав на катарите бил разнообразен, което способствало за успешното разпространение на учението, без да се ограничава от някакви социални и етнически рамки.

Класовата борба на селяните и гражданите срещу господството на феодалите не престанала никога. Но тя вървяла по две линии, които не били свързани една с друга. Крепостните селяни негодували срещу произвола на бароните. Но тяхната програма била формулирана ясно: „Нашият добър господар ни защищава от нечестивите врагове и злодеите.“ Тази програма била резонна и нямала нищо общо с учението, че всичко материално е проявление на световното зло и като такова трябва да бъде унищожено. Напротив класовата природа на селяните ги подтиквала, щом се сдобият със свобода и с права, да култивират земята, да строят домове за семейството си, да отглеждат децата и да трупат състояние, а не да захвърлят всичко това заради някакви илюзии, дори ако те са напълно логични. Втората линия била борбата на градските общини (комуните) в съюз с кралската власт срещу херцозите и графовете. И по същия начин зародилата се буржоазия се стремяла към богатство, разкош и власт, а не към аскетизъм и нищета. На запад градовете поддържали ту папата, ту императора, а на Изток — сунитския халиф, във Византия пък те били опора на православието, защото благополучието на гражданите зависело от укрепването на световния ред, а не от унищожаването на света заради някакви неземни идеали, които били чужди и непонятни.

И едва ли проповядването на спасителната бедност може да се смята за социална програма. Та нали не само християнските монаси, но и мюсюлманските марабути и суфити ратували за бедност на духовенството. Разкошът, в който тънели епископите, непотизмът и симонията били заклеймявани от амвона и от папите, и от съборите, но те не навличали върху себе си подозрения за ерес. Понякога се случвало да убият иззад ъгъла някои твърде усърдни изобличители или да ги екзекутират по измислени обвинения, обаче в ония жестоки времена било лесно да попаднеш на ешафода особено когато увлеченият от идеите човек не забелязвал, че стои на пътя на „коронованата глава“. Екзекуциите се извършвали и без идеологически упреци. Пък и наистина как е възможно мистично учение да отразява класови интереси? Та нали за тази цел то трябва да стане общодостъпно, но тогава ще бъде изгубен ръководният принцип — тайното посвещаване и сляпото подчинение.

А какво било поведението на самите еретици? Най-малко от всичко те искали мир. Еретиците, естествено, убивали феодалите, но по същия безмилостен начин се разправяли и със селяните, и с гражданите, като им отнемали всичко, което притежават, и продавали жените и децата им в робство. Социалният състав на манихейските и на исмаилитските общини бил изключително пъстър. Те включвали разпопени попове, бедни занаятчии и богати търговци, селяни и скитници — търсачи на приключения — и накрая професионални воини, т.е. феодали, без които в онези времена дългата и сполучлива война била невъзможна. Във войската трябвало да има хора, които да бъдат в състояние да строят воините в боен ред, да укрепят някой замък и да организират обсада. А в X–XIII в. това умеели само феодалите.

Някой може да си помисли, че католиците били по-добри, по-честни и по-благородни от катарите (албигойците). Това мнение е точно толкова невярно, колкото и обратното. Хората си оставали такива, каквито са, независимо от етичните доктрини, които проповядвали. Пък и е какво концепцията, че можеш да си купиш опрощение на греховете, като пожертваш пари за някой кръстоносен поход, е по-хубава от призива да се бориш с материалния свят? И ако едно учение е по-хубаво от друго, то за кого? Затова въпросът за качествената оценка в случая е точно толкова безсмислен и ненаучен, колкото например да се питаме кои са по-добри: киселините или алкалоидите? Та нали и едните, и другите изгарят кожата!

Но ако е така, то защо именно на тази вражда се отделяло толкова внимание, когато по същото време се изостряли социалните конфликти между класите на феодалите и на закрепостените селяни и процъфтявало съперничеството между уголемяващите се кралства за територии и между търговските градове — за пазари? По какво се отличавала от тях тази полускрита война, която ние приемаме за отправна точка?

За разлика от борбата за политическо надмощие вътре в рамките на една голяма етносоциална система и дори от стълкновението между различни културно-системни цялости, в този случай си имаме работа с война, в която противникът се изтребва до крак. Френските манихеи твърде много приличали на френските католици, за да живеят в един ареал с тях, защото и едните, и другите се изказвали за развитие на системата в противоположни посоки. Като се сблъсквали, те предизвиквали анихилация на същата тази материя, която манихеите смятали не за Божие творение, а за световното зло. И така те се държали навсякъде — във Византия, в Иран, в Централна Азия и дори във веротърпимия Китай. Затова тях ги гонели навсякъде, а съпротивата им, която често била много активна, придавала на ранното средновековие този оттенък, който прозира иззад видимата история на сблъсъка между държавите и формирането на етносите. По онова време наличието на две несъвместими поведенчески и психологически структури било глобално явление. Поради тази причина са останали твърде малко паметници на изкуството от тази епоха.

Това, че в края на XIV в. манихеите изчезнали от лицето на Земята, не бива да ни учудва, защото, честно казано, те се стремели именно към това. Като ненавиждали материалния свят и неговите радости, те били длъжни да ненавиждат и самия живот; следователно трябвало да утвърждават дори не смъртта, защото смъртта е само моментът, в който се сменя състоянието, а антиживота и антисвета. И тъкмо там се пренесли те, като изчистили Земята, за да настъпи епохата на Възраждането. Техният неуспех се състоял в това, че не успели да погубят всички хора, като ги прекарат по пътя на мъченичеството, което доста често не било доброволно. Но как са се старали само! И не са те виновни, че жизнеутвърждаващото начало в човешката психика удържало на техния натиск, благодарение на което историята на народите не секнала веднъж завинаги.

На този фон възникнала първата инквизиция, основана от испанския монах Доминик^[453] и насочена срещу еретиците-катари или албигойците. Разбира се, никой не би желал да одобрява, а още повече да защищава принципите на инквизицията — осъждане без предявяване на обвинение, на основата на личното признание. Признанието можело да бъде изтръгнато с мъчения, доносът — лъжлив, а съдиите — пристрастни и безотговорни, но мотивът за въвеждането на такова съдопроизводство бил ясен. Инквизиторите предпазвали своите агенти от отмъщението на катарите, проникнали през XIII в. във всички слоеве на френското и италианското общество. Войната се водела не само в Лангедок. Воювали във всички дворове, във всички цехове, в църковните общини и дори на пазарите. Това било безмилостно клане, без да има фронтова линия, при това негови жертви ставали всички беззащитни и невинни хора, оклеветени от катарите и от агентите на инквизицията. Катарите широко използвали правото да лъжат, давано от тяхното вероизповедание, което препоръчвало предателството като средство за борба с материята. „Бившите катари, които преминали в лоното на католицизма, Робер Льо Бугр (Българина), Петър (Мъченика) от Верона и Райнейро (Райнер) Сакони, били най-страшните инквизитори през XIII в. В техните ръце изгорели на кладата стотици катари и валденси^[454]“ [138, с. 31], а също и оклеветени католици. Робер Льо Бугр (Българина), който в продължение на 20 години бил катар в Милано и прекрасно познавал нравите и обичаите на тази секта, в 1233 г. бил назначен от папа Григорий IX за инквизитор и успешно приложил своите обширни знания. Например в 1239 г. в Мон Еме, близо до Шалон сюр Марн, той изгорил на кладата 182 катари.

И по-късно било същото — Жак дьо Моле, великият майстор на Ордена на тамплиерите, и други рицари били изгорени в Париж през 1314 г. след процес, проведен от канцлера Гийом дьо Ногаре, внук на изгорен катар. Тайният съд е двуостро оръжие.

Умиращият дуализъм намерил начин да се превъплъти в друга, този път монистична концепция. Та нали за антисистемата такава дреболия, като верността на принципите, била несъществена; важна била целта — избавлението от материята и плътта. Взето било на въоръжение учението на Августин Блажени, талантлив мислител от V в., започнал своя път като член на тайна манихейска община, а завършил дните си като епископ на град Хипон (в Африка) и след смъртта си бил обявен за „отец на църквата“. Той бил автор на едно от трите направления в схоластиката — учението за предвечното предопределение на хората или към рая, или към ада. Разбира се, имало някои уговорки, но същността била тази.

Аргументацията на Августин Блажени се свеждала до това, че Адам съгрешил и генетически предал греха на своите потомци като „първороден грях“. Затова всички хора били негодници и мястото на всички било в ада. Бог предвечно и безусловно постановил, че ще спаси някои, а останалите ги чакала гибел. И всякакви заслуги и подвизи на грешниците нямали никакво значение, също както и злодеянията на предвечно избраните. В тази система нямало място за дявола, защото Бог вършел всичко вместо него.

Справедливо е да отбележим, че тогавашните теолози не приели учението на Августин. Привържениците на тази концепция били осъждани, а монахът Готшалк от Орбе бил затворен до края на живота си за това, че проповядвал идеите за предопределението, т.е. че Бог е отговорен за греховете на хората. Но средните векове отминали, настъпила Реформацията и Жан Калвин възкресил идеите на Августин. Те залегнали в основата на теорията за втората инквизиция. Примирението на Бога със Сатаната устройвало всички злодеи в Европа.

Конкордатът^[455] със Сатаната

Втората инквизиция, която действала през XVI–XVIII в., била по-лоша от първата. За свое оправдание, а и за да регламентират престъпленията си, инквизиторите създали теория, която се базирала на идеите на Августин Блажени. Според тази теория, изложена в „Чук срещу вещиците“, „Бог е толкова състрадателен, че не би допуснал злото в своите творения, ако не бил толкова всемогъщ и добър, та да превръща злото в добро“. От това произтичало, че „преследванията на тираните укрепват търпението на мъчениците, а чародействата на вещиците усъвършенстват вярата на праведните. Затова на Бог не е нужно да предотвратява злото“. [138, с. 147] Можело да се възрази, че бог несправедливо е немилостив към тираните и чародеите, като ги заставя да измъчват праведните и по този начин ги обрича на адски мъки, но и на това имало отговор. Грешникът бил по-лош от дявола, защото „Сатаната се отдръпнал от Бога, който допуснал Сатаната да прегреши и не го предпазил с любов… Сатаната изгаря от злоба, тъй като Бог го отхвърлил и не го дарява със своята милост“. [138, с. 159] Нещо повече, Бог желае доброто на дявола, а нещастният „дявол много се измъчва, като гледа как злото, сътворявано от вещиците, се превръща в добро“. И изобщо дяволът не е виновен, тъй като той „не е способен на нищо без Божието снизхождение“, а „Бог не може да желае злото, но може да допуска злото“. [138, с. 161]

Предлаганата от инквизиторите теория е апология не само на тях самите, но и на дявола, с когото те уж водели борба. За всички злодеяния в историята според тях бил виновен Бог, а по-лошото е, че тези злодеяния трябвало да бъдат приветствани, защото от злото се ражда добро. По своята същност тази дяволска диалектика е еснафско подлизурство, издигнато на равнището на метафизиката. И като си помислим само колко кръв се проляла заради това шизофренично бръщолевене!

А нима можело да бъде нещо друго! Учението за предопределението отнемало само една свобода на своите предани привърженици — свободата да избират между Доброто и Злото, но затова пък ги дарявало с правото на безотговорност по отношение на собствената им съвест. След като крайният изход бил предопределен, всеки можел да постъпва, както му хрумне. И тук се задействала обратната връзка.

Пълната безотговорност на индивида е противопоказна за обществото, което въвежда закон, основан не на съвестта, а на заповедта на началника. По-изгодно е човек да се съобразява с такъв закон, но съвсем не е аморално да го заобиколи. Успял си и си спечелил! Затова били напълно логични и дори не били безсъвестни такива явления като изтребването на индианците в Северна Америка, търговията с роби, ограбването на Индия, продажбата на опиум в Китай… Та нали нямало забрана за такива деяния, пък и не можело да има, защото Бог превръща злото в добро, а дяволът служи на неговия престол.

Но, ако е така, защо да не встъпим в контакт с дявола, още повече, че когато му служиш, той е готов да се отплати с напълно реални блага. Дяволът не искал много — да си продадеш безсмъртната душа, в съществуването на която отгоре на това трябвало да вярваш, и да участваш в „черните меси“. Тези литургии задължително се отслужвали от свещеници, напуснали църквата, и се свеждали до прослава на Сатаната, на добрия господар, който нищо не забранявал. (Сравнете това с тезата на Иван Карамазов: „Всичко е позволено“^[456].) Светите дарове се освещавали върху корема на гола жена и след това се осквернявали. Понякога на участниците в тези мистерии им се струвало, че Сатаната се появявал лично и позволявал да го целуват по голия задник. Случвало се да му пренасят в жертва непокръстено бебе, което крадели от майка му. Мистериите се провеждали в полунощ, тайно, но за тях знаели мнозина.

Ето нагледен пример. В 1089 г. руската княгиня Евпраксия Всеволодовна се омъжила за Хайнрих IV, император на Свещената Римска империя на германската нация. Тая коронована глава я привлякла да участва в „черпите меси“. Горката императрица толкова се отвратила, че избягала от мъжа си при неговите врагове в замъка Каноса, където я приела графиня Матилда. В 1094 и 1095 г. императрицата разобличила на църковните събори деянията на своя съпруг. Папа Урбан II опростил нейния неволен грях, че участвала в „черна меса“ и с конвой я върнал в родината, където тя завършила дните си в манастир в 1109 г.

А какво станало с Хайнрих IV?… Той останал на трона до 1105 г. и се лишил от властта не заради причастието си към сатанизма, а заради предателските убийства на своите васали. Но и тогава гражданите на Лиеж, на Кьолн, на Бон и еврейската община продължавали да го подкрепят. Оказало се, че сатанизмът шокирал малцина.

„Черни меси“ се отслужвали в Париж дори и през XIX в. Освен членовете на сектата до участие в тях се допускали само поканени, но поканите се получавали много лесно. Подробностите читателят може да намери в книгата на Жори-Карл Юисманс „Бездна“^[457], където авторът се разкъсва между признанието, че оргията, която наблюдава, е сериозна, и желанието да го лъжат. За скептика-позитивист персонификацията на всеки принцип е неприемлива; на него просто му се гади от нея.

Ако се откажем от персонификацията, която още в XIII в. станала излишна, то остава теорията за Абсолюта, за нравствения закон вътре в нас. Човек не може да се моли на такъв закон, също както не може да се моли, например, на закона на Бойл-Мариот^[458]. Това станало очевидно в XIX в., а при последователното развитие на концепцията се зародил екзистенциализмът — философската религия на Карл Ясперс. Той бил прав само в едно — такива системи са възниквали и преди Христа, но Ясперс пропуска факта, че те винаги са загивали, като отнасяли със себе си живота на хиляди хора, които се доверили на философите.

И накрая, последното важно следствие от теорията за строгия монизъм — отношението към биосферата като цяло, също както към отделните същества и техните творения, става негативно. За да се предпази беззащитната природа от безсъвестните хора, на тях трябва да им се обяснява ползата от биоценологията, а това е изключително трудно. Учението за полезните и за вредните животни и растения е много по-близко до разума на еснафа, отколкото понятието за хармония в живота на планетата Земя. Филистерът предпочита да се чувства цар на природата, а не съставна част от нея. Затова строгият монизъм на практика стига до източния дуализъм — манихейството, само с тази разлика, че за зло се смята всичко неприятно, пречещо на дадения човек, а не обективната стихия „Мрак“. Това означава, че ръководен принцип за отличаване на доброто от злото, на светлината от мрака, на прогреса от регреса става произволът. Макар това различие да не е съществено, от гледна точка на логиката то не е в полза на монизма.

Но защо все пак монистичните и дуалистичните учения не успели да изтикат християнството особено в средните векове, когато папите воювали с императорите, а схоластиците хвърляли на вятъра силите си в безполезни спорове един с друг? Изглежда, защото на монизма и на манихейството противостояло неосъзнатото светоусещане, чиято същност можела да се формулира по следния начин: Бог сътворил Земята, но дяволът е господар на този свят; на Земята дяволът е по-силен от Бога, но тъкмо поради това благородният рицар и монахът-подвижник^[459] трябва да защищават слабите и да се борят със силните врагове до последния си дъх. Та нали не в силата е Бог, а в истината; и неговото творение — Земята — е прекрасна; а Злото идва отвън, от вратите на Ада, и най-простото и достойно дело е да бъде натикано обратно. А че не Бог е сътворил дявола е ясно и без доказателства; да се предполага това просто е кощунство.

Тази концепция не била противоречива, а проста за възприемане и съответствала не толкова на нравите на онова време, колкото на неговите идеали. А доколкото идеалът е далечна прогноза, възприемана интуитивно, то тя се оправдала. Биосферата продължава да съществува.

Изходът от безизходицата

Ние, хората от XX в., знаем, че дяволът не съществува. И въпреки това, когато човек обхване с поглед цялостната история на антисистемата, му настръхват косите. Има концепции-вампири, които притежават свойствата на таласъми и наистина дяволска целеустременост. Нито могъщият интелект, нито желязната воля, нито чистата съвест на хората могат да се противопоставят на този призрак. Антисистемата се появява там, където се създава етническа химера, т.е. където се наслагват етнически полета с различен ритъм. И тъй като, откакто човекът съществува на Земята, всички етноси отдавна са влезли в контакт един с друг, то би трябвало антисистемата отдавна да е изместила етносите, да е заела тяхното място, да е унищожила всичко живо в своите ареали и да е превърнала своите реални импулси във виртуални, за да могат те взаимно да се анихилират. Но кой знае защо нищо такова не се е случило.

Значи в света има някакъв могъщ импулс, който противодейства на разпространението на антисистемите и може би дори ги чисти от лицето на Земята. Обаче, както видяхме, антисистемите се появяват отново и отново, така че, ако не е постоянен, този импулс се появява доста често. Той не трябва да е в сферата на съзнанието на хората, защото тя е открита за лъжи или за непълно възприемане на същността на предмета, т.е. за заблуди. Той не ни е даден и свише, защото антисистемите са теистични, а идеалите на етническите култури са атеистични. И той не възниква в процеса на еволюцията, защото за времето, което е потребно да се формира, той би загинал. Известен ли ни е импулс с такива свойства? Да, ние познаваме този импулс. Това е пасионарният тласък.

Не, не героизмът на отделните пасионарни индивиди, на личностите, които жертват себе си, а именно тласъкът, мутацията, която поражда признака на пасионарността и придава на отново възникващия етнос оригиналния ритъм на биополето — ето кое унищожава химерите и гнездящите в тях антисистеми. Именно пасионарният импулс създава онази среда с твърде висока температура, в която химерите се „разтопяват“ (простете на автора за метафората) и се превръщат в етноси, които хармонично се съчетават с ландшафтите, като звена от геобиоценозата. При толкова високи температури антисистемите не могат да съществуват. Но по-нататък протича вече описаният процес на етногенезис, при който понякога, в резултат от създалите се условия, се появяват импулси с отрицателни значения.

И така, пасионарните тласъци не са само препятствия в еволюцията на човечеството, но и очистителна сила, без която еволюцията изобщо не би могла да продължи. Тази сила на природата поддържа баланса на биосферата, включително и телата на същите тези хора, които предполагат, че техните мисли, колкото и да са фантастични, представляват най-голямата ценност за планетата Земя. Сега вече знаем, че всички философски учения и словата на пророците са само биосферни импулси, отразени от някоя плоскост на великия вакуум, който дебне Живота на всяка крачка. И затова от Бездната към Света са пробити черни дупки, всяка от които се нарича „лично съзнание“. И добре би било да поставим на тях клапани, наричани „съвест“.

А произходът на самия пасионарен тласък, описан от нас като емпирично обобщение, което обяснява колебанията на етносферата, явно не е земен. Дори само това, че осите на зоните, където възникват тласъците, са разположени по повърхността на Земята като линии, чиито краища са ограничени от кривината на планетата, а перпендикулярите към тях сочат към центъра на Земята, показва, че осите на тласъците са зависими от магнитното поле на планетата. Предположението, че тези енергетични удари по Земята не идват от Слънцето, а от разсеяната енергия на Галактиката, намери допълнителна подкрепа.

Американският астроном Джон Еди^[460] открил, че дейността на Слънцето се колебае толкова много, та дори 11-годишният цикъл на активността на слънчевите петна не може да се проследи. Въз основа на тези изводи Джон Еди съставил график на слънчевата активност за пет хиляди години. [217] И се оказало, че всички датирани пасионарни тласъци хронологично съвпадат с минимумите на слънчева активност или с периодите на нейното спадане.

Това вече е закономерност, която позволява явлението да се тълкува. При спаднала слънчева активност защитните свойства на йоносферата намаляват и отделни кванти или снопове лъчи могат да достигнат до земната повърхност. А силното излъчване, както е известно, предизвиква мутации.

Ние не сме сами в света! Близкият космос взема участие в опазването на природата, а нашата работа е да не й вредим. Тя не е само наш дом, природата сме ние самите.

Заради тази теза беше написан нашият трактат, който сега е завършен. Посвещавам го на великото дело да опазим природната среда от антисистемата.

Опит да създадем схема

Изучаването на биосферата като системна цялост се натъква на големи трудности. Оказва се, че традиционните методи на естествознанието, които позволяват процесите не само да се описват, но и да се установява техният генезис, не могат да бъдат изчерпателни, поради липсата дори и на не много точни датировки. Лесно е да се установи например, че в резултат от преместването на пътищата на циклоните в даден район е настъпило продължително вековно засушаване, в резултат от което се е променил характерът на растителността, а следователно и фауната, но датите на началото и на края на този феномен не могат да бъдат посочени без абсолютна хронология. А тя е дело на историята, но за съжаление историците бягат от изпълнението на своята задача.

Това не е случайно. Историята, ако гледаме на нея като на наука за събитията в тяхната връзка и последователност, е завършила своя период на натрупване в края на XVIII в. и тогава се появила потребността от интерпретация, която била увенчана с появата на историческия материализъм. Обаче разкриването на социалните закономерности — прогресивното развитие на производителните сили и производствените отношения — хвърлило светлина само върху една от страните на многостранния феномен, а съотношението на човечеството с биосферата останало в компетенцията на диалектическия материализъм. Историците не били подготвени за това разделение и се отдали да уточняват детайлите в съобщенията на източниците. Така неизбежно започнали да им се изплъзват контурите на главния обект на етническата история — началото и края на дискретния многовековен процес на етногенезиса.

А сега да се опитаме да отговорим на въпроса, който толкова често са задавали на автора: „Ако закономерностите на етногенезиса са природни и ние не можем да ги променим, има ли смисъл от такава наука? Заслужава ли си изобщо да хабим време и сили за нея?“ Да, наистина, в сравнение с възможностите на човека, дори когато разполага с могъща техника, процесите на етногенезиса са толкова грандиозни, че е абсолютно безсмислено да се опитваме непосредствено да ги коригираме. Но това не значи, че отчитането на влиянието, което те оказват, няма практическо значение, а изучаването на етнологията е безперспективно занимание. Та нали никой не смята за безполезна метеорологията (науката за времето) или физиката на атмосферата само защото човек е безсилен пряко да въздейства на такива атмосферни явления като циклоните и антициклоните! Напротив, тези науки се смятат за изключително полезни, защото глобалните атмосферни процеси влияят изключително много на хората и на тяхната дейност. Много по-важно в този случай е и обстоятелството, че влиянието на природата е очевидно за всички — то се взема под внимание не само при избора на подходящо време за излети сред природата, но и при изработването на стопанските прогнози.

Всичко, казано за метеорологията и физиката на атмосферата, може с пълно основание да се отнесе и към сеизмологията, и към геоморфологията, и към редица други науки за Земята, чиито предмет е извън човека, а практическото им значение не се оспорва от никого.

Ползата от етнологията и нейното приложно значение не са толкова очевидни. И ето защо. Макар етногенезисът също да е статистически природен процес и последствията от него по своите мащаби да не са по-малки от последствията от ураганите и от изхвърлянето на пепел от вулканите, той протича бавно — от момента на пасионарния тласък до пълното затихване на неговата инерция минават повече от хиляда години. Хората, които живеят в даден момент на планетата, са заети със своите дела и аберацията на близостта ги заблуждава, че по време на техния живот с етническата система не се случва нищо съществено. Но това е само половината беда. По-лошото е, че на същата тази основа учените приемат етноса за някаква постоянна величина, чието влияние може да се пренебрегне без всякакви последствия.

Широкото и устойчиво разпространение на тези възгледи е лесно обяснимо. За съжаление историческите науки се задоволяват с установяването на последователността на събитията и в най-добрия случай с тяхната класификация по географски региони — подход, който позволява да се създават синхронни таблици. В резултат от това истинският исторически анализ е заменен от многобройни описания на „брауновото движение“ в историята, които се представят за нейното реално развитие. Но нали дори дъждовната капка не пада право надолу. Всяко продължително движение е сложно. То включва в себе си редица малки отклонения, които взаимно се компенсират. Това се вижда даже на фиг. 7.

Фиг. 7. Брауновото движение на падащата дъждовна капка^[461]

Но да си представим наблюдател, който изучава не целия път на капката до земната повърхност, а които и да са два сантиметра някъде по средата на полета. Той неизбежно ще стигне до извода, че законът на Нютон за гравитацията не е верен, защото е очите си ще вижда, че капката се движи не само надолу, а и настрани, а често и нагоре. Този извод е лъжлив, но логичен, защото грешката е скрита в постановката на задачата — дали сме право на изследователя да разсъждава върху темата, без да се съобразява с обкръжаващите я проблеми.

И не вярвайте на тези, които твърдят, че такова нещо не се случва! От подобна методика, водеща до сериозни заблуди, се оплаква още аку-аку^[462] на Тур Хейердал.

Трактатът, който предоставихме пред съда на читателя, имаше за цел не толкова да изяснява историята като такава, колкото да ни помогне да възприемем историята като пособие за решаване на проблемите на естествознанието и по-конкретно при изучаването на биосферата. Прякото изследване на динамиката на етническите системи като част от биосферата е възможно само ако историческият материал се обработва с методите на естествените науки. Когато с такива методи изследваме историята на някой отделен суперетнос, можем да установим причинно-следствените връзки, които определят протичането на процеса. И ако прибавим към това и историята на етническите контакти между различните суперетноси за продължителен период от време, ще разкрием динамиката в развитието на суперетносите. (Вж. фиг. 6)

Да установим взаимната зависимост между тази динамика и ландшафтните изменения — това е задачата, която решава етнологията. При нейното решаване става очевидно, че както на индивидуално, така и на популационно равнище постъпките на хората в социалната и в етническата среда имат диаметрално противоположни последствия.

В социалната среда е важно какво и как е направил човекът — каменен нож, електрическа крушка или атомна бомба. Най-често човек не може да предвиди последствията от своите изобретения, защото развитието на социосферата има спонтанен характер, причината за който е вътре в самата нея. Това самостоятелно развитие се изучава от социологията.

В етническата среда човекът или етносът като система могат да не направят нещо вредно за природата, част от която се явяват те самите. Значи те трябва да предвиждат последствията от своите постъпки по отношение на природата, защото всяка тяхна грешка може да се окаже съдбоносна. Не си заслужава да се повтаряме и да споменаваме множеството поводи за борба срещу цивилизацията в защита на природата, макар тази тема да е от компетенцията на етнологията.

Втората възможност за практическо приложение на етнологията е изучаването на етническите контакти и изборът на линия на поведение, необходима за установяването на симбиоза. Необходимостта от именно такава форма на съжителстване между народите не се нуждае от доказателства. Едва ли днес ще се намери човек, който би се нагърбил да проповядва геноцид.

И накрая, макар самочувствието на човека в процеса на етногенезиса да се определя от статистическата закономерност, това не значи, че на персонално равнище изчезва свободата да се избира измежду няколко решения, когато има такава възможност. А тя възниква постоянно, важно е само човек да не я изпусне.

Наистина един човек сам не може да промени фазата на етногенезиса или броя на подсистемите в етническата система, но на ниските таксономични равнища — на субетническо равнище и особено на равнището на организма — са възможни индивидуални усилия, способни да породят събития, които не веднага, а доста по-късно ще се компенсират от общата статистическа закономерност.

С други думи, човек с голяма пасионарност понякога може да създаде зигзаг в кривата на развитието, дори толкова голям, че да бъде отбелязан в историята. Разбира се, голямо е изкушението всички беди да се стоварват или на Аллах, или на математическите закони на природата на Лаплас, или на пространствено-времевия континуум на Айнщайн.

Но волевият акт също е природно явление, защото е непосредствено свързан с нервната и хормоналната физиология на човека. Доколкото нито един човек не може да живее извън етническата система, която е способна както да засили неговото напрежение, така и да го премахне, то механизмът на етногенезиса на практика не може да бъде безразличен именно на хората.

И още нещо. Когато говорехме за възможните източници на пасионарните тласъци, ние не отхвърлихме само една хипотеза — хипотезата за космическото излъчване. Наистина при днешното равнище на нашите знания за близкия космос тази хипотеза не може да бъде доказана убедително, но затова пък няма факти, които да й противоречат.

Ако тази хипотеза и в бъдеще не се сблъска с факти, които не са в съответствие с нея, то етнологията ще даде възможност да се получат данни за състоянието на близкия космос и за неговите контакти с повърхността на Земята в епохи, които са точно установени от абсолютната хронология. Допустимата неточност от плюс-минус 50 години — възможната грешка при определяне на дължината на инкубационния период — не е голяма, а няма никакво съмнение колко ценни на практика са данните за енергийните вариации в близкия космос за четири-пет хиляди години.

Влиянието на близкия космос върху явленията на повърхността на Земята не е парадокс, а по-скоро труизъм^[463]. Луната предизвиква приливите в океаните, слънчевата активност е причината да се преместват пътищата на циклоните, като въздейства на баричния максимум над тропиците, баричният максимум пък предизвиква мутациите на вирусите и свързаните с тях епидемии.

Всичко това не е мистика, а география.

Тогава, какви причини има да отхвърляме въздействието на близкото обкръжение на планетата върху явленията на нейната повърхност?

Е, добре, ами ако хипотезата за въздействието на някакви космически лъчи върху антропосферата не се потвърди. Ако биолозите открият друга причина за мутациите и особено за микромутациите, които променят не анатомията, а само физиологията на организмите от висшите родове гръбначни животни? Означава ли това, че близкият космос не е причината за взривовете на етногенезис? Не! Защото ивиците на тласъците, където се раждат етносите-връстници, са емпирично установен факт.

А ако се намери талантлив психолог, който да открие физиологичния механизъм на пасионарността и да го свърже не с вегетативната нервна система на организма, а с хормоните и влиянието на микроорганизмите, живеещи в симбиоза с техните носители? Или ако той обясни повишената активност на пасионариите не като изхвърляне на излишната биохимична енергия на живото вещество, а като способност тази енергия да се използва целенасочено? Или ако някой генетик открие по какъв начин пасионарността се предава като признак?

Какво ще се промени в описанието на феномена на етногенезиса?

Нищо! Защото етногенезисът е явление, което се наблюдава не на молекулярно равнище и дори не на равнището на организмите, а на популационно равнище, и той има собствени черти, присъщи само на това равнище.

Табл. 5 представлява резюме, което обобщава съдържанието на цялата концепция за етногенезиса в неговата съществена част.

Космическите и планетарните вариации са няколко ранга по-високи от етногенезисите; те влияят на цялата биосфера, която включва не само съвкупността от живите организми, но и почвата, т.е. останките от растенията и свободния кислород във въздуха. И макар етносите да са капка в океана на биосферата, те не могат да не реагират на случайните отклонения в нея.

С други думи, ние описахме една природна закономерност, която не съдържа философски постулати. Това описание се гради на факти и само нови, безспорни факти биха могли да разклатят нашата концепция.

Йерархията

В 29-а глава предложихме на читателя йерархията на приближението, която позволява да се съблюдава принципът на мащабност и да се използва целият необходим исторически материал (вж. табл. 3). С помощта на таблицата на последователните приближения можем да намерим мястото на етногенезиса, който изпитва въздействието не само на биосферата, но и на спонтанното обществено развитие. Това въздействие се осъществява чрез така наречената „логика на събитията“, т.е. на онзи раздел от историята, от който тя е започнала да се изучава — войните, дипломацията, вътрешните преврати, завземането на властта и т.н. Този материал е обилен, но когато се използва, непременно трябва строго да се спазва мащабността, като маловажните събития не бива да се поставят редом до големите. Затова съдбата на отделните личности е поставена два ранга по-ниско от съдбата на социалните системи. (Вж. фиг. 8)

Фиг. 8. Взаимодействие между социосферата и етносферата

За това, което липсва в тази книга

Сякаш проблемът за взаимоотношенията на човека с природната среда е описан достатъчно пълно в книгата „Етногенезисът и биосферата на Земята“, чак дотам, че е направен опит да се обяснят причините за необратимите разрушения в природата и културата. Да, сега ние знаем, че подобни нарушения (конверсии) в биоценозите възникват само при етническите контакти на суперетническо равнище, но те и там невинаги се проявяват. Последствието от такъв контакт — химерата — е „слабото място“ в етносферата. Тук си пробива път нещо неестествено, противоречащо на природата, но химерата е само повод за неговото проявление, а сама по себе си тя просто е неустойчива система, конструкция, която се строшава при най-малкото разтърсване, а понякога и под собствената си тежест.

Когато се съчетаят два чужди и несъвместими от гледна точка на поведението си суперетноса, настъпва период на бурни стълкновения. Много по-трагична е обаче ситуацията, когато в някоя страна, която преживява смяна на стереотипа на поведение (на фазата на етногенезиса), попадне не просто чужд етнос, а вече формирала се антисистемна община. Ако в първия случай в резултат от контакта може да възникне нова етническа цялост, това също става вследствие на поредното разграничаване, както се е случило в Латинска Америка в началото на XIX в. Страшно е само като си помисли човек колко кръв се е проляла в този процес! Борбата на Симон Боливар погубила толкова хора в рядко населената Америка, колкото живота отнесли и войните на Наполеон Бонапарт в гъсто населената Европа — 1 млн. човека.

И все пак това не е върхът на бедствията. Когато се съчетаят не две системи, а една система и една антисистема, войната става още по-жестока и неоправдана. Колкото и да са ужасни грубото насилие и разюзданите човешки страсти, лъжата и предателството са по-страшни, защото са противоестествени. И така, наред с етносите, които закономерно преминават през фазите на етногенезиса, възникват и изчезват химерни цялости, които са лишени от възможността да се развиват и нямат възраст; въпреки че съществуват сравнително кратко, те играят забележима роля в етническата история и заслужават да бъдат описани и анализирани. Така следващата книга ще бъде посветена на смелите богатири, алчните рицари и оглупелите от пушене на хашиш убийци.^[464]