Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Этногенез и биосфера Земли, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция
NomaD (2018)

Можете да закупите хартиеното издание на книгата от книжарница „Сталкер“.

 

 

Издание:

Лев Гумильов. Етногенезисът и биосферата на Земята

Руска. Първо издание

 

Превод от руски, предговор, бележки и показалци: Милан Асадуров, 2007

Корица и оформление: Сталкер ООД, 2007

Коректор: Маргарита Асадурова

 

Дадена за печат: април 2007

Излязла от печат: май 2007

Печатни коли: 42. Формат: 60×90/16

Печат: Вулкан-4

ИК „Сталкер“, Варна, 2007

ISBN 978-954-8196-20-1

 

Л. Н. Гумилев. Этногенез и биосфера Земли (1976, 1989)

Под ред. д.г.н. проф. В. С. Жекулина. 2 изд. испр. и доп. Л.: Изд-во ЛГУ. 1989.

 

Russian text of Lev Gumilevs Work Copyright 2005 by Margarita Novgorodova

The rights for the Bulgarian edition are acquired via FTM Agency. Ltd. Russia, 2007.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Предмет на изследването

Прегледът на съвременното състояние на науката за етноса би трябвало да хвърли читателя в недоумение. Всички автори, пишещи на тази тема, в това число и етнографите, заменят истинските етнологични характеристики с професионални, съсловни и т.н., което по същество е равностойно етносът да се отрече като реалност. За съществуването на етноса говори само това, че той непосредствено се възприема от хората като явление (феномен), но това не е доказателство. Поетът е казал: „Ден и нощ слънцето се върти пред нас, ама е прав упоритият Галилей.“ И наистина етнологът има някои основания за песимизъм, които на пръв поглед изглеждат непреодолими.

Етнологията е наука, която се ражда сега. Потребността от нея възникна през втората половина на XX в., когато стана ясно, че простото натрупване на етнографски сбирки и наблюдения заплашва да превърне науката, която не разкрива проблемите, в безсмислено колекционерство. И ето че пред очите ни възникнаха социологията и етнологията — две научни дисциплини, които на пръв поглед се интересуват от един и същ предмет — човечеството, но от съвършено различни гледни точки. И това е закономерно. Всеки човек едновременно е член на социума и член на етноса, а това съвсем не е едно и също. Етнологията като наука също така се нуждае от определение. Засега ще кажем, че етнологията е наука за импулсите на поведение на етническите колективи, подобна на етологията — науката за поведението на животните. Импулсите могат да бъдат съзнателни и емоционални, да се диктуват от личната воля на индивида, от традицията, от принудителното въздействие на колектива, от влиянието на външната обстановка, на географската среда и дори от спонтанното развитие и настъпателния ход на историята. За да се ориентира човек в този толкова сложен въпрос, е нужна съответна методика. Тя може да бъде или традиционната методика на хуманитарните дисциплини, или методиката на естествените науки. Коя трябва да изберем, та успешно да преодолеем трудностите, които възникват пред учените, захванали се с една съвършено нова научна област?

Преди всичко да уточним понятието „хуманитарни науки“. През средните векове в християнския свят единствените абсолютно авторитетни източници на научна информация били две книги: Библията и съчиненията на Аристотел. Науката се свеждала до коментирането на цитати, които трябвало да бъдат точни, защото неграмотните ересиарси[1] често си измисляли изречения, които представяли за цитати от пророците, Христос и Аристотел. Така възникнала системата да се цитират текстове, която се е задържала до наше време. Тази степен на науката се наричала схоластика и някъде към XV в. тя престанала да удовлетворява учените.

Тогава бил разширен кръгът на източниците, като били привлечени съчиненията на други древни автори, чийто текстове се нуждаели от проверка. Така възникнала хуманитарната (т.е. човешката, а не божествената) наука филология, различаваща се от схоластиката по критичния подход към текстовете. Но източникът бил все един и същ: чуждите слова.

След епохата на Възраждането великите естествоизпитатели противопоставили на хуманитарния начин на получаване на информацията натуралния, основан на наблюдаването на природата и експеримента. И се сменила постановката на въпроса: вместо „какво са казали древните автори?“ вече се опитващи да изяснят „какво е в действителност?“.

Както се вижда, сменил се не предметът на изучаване, а подходът и съответната методика. Новата методика завоювала признание бавно и мъчително. Още в 1633 г. на Галилей му се наложило да се отрече от твърдението, че Земята се върти около Слънцето, като при това неговите противници се аргументирали, че няма такива сведения в литературата, която им е известна. През XVIII в. на заседание на Френската академия на науките Лавоазие обявил за „ненаучно“ съобщението за падането на метеорит: „От небето не могат да падат камъни, защото на небето камъни няма!“ Едва в XIX в. географията се избавила от легендата за амазонките, косматите човеци, гигантските октоподи, потапящи кораби, и останалата екзотична белетристика, която простодушните читатели възприемали буквално. Най-трудно било на историците, които не можели да направят експеримент, нито да проведат наблюдение. Но тогава на помощ им дошъл монистичният подход, който позволявал източникът да се подлага както на компаративна[2], така и на вътрешна критика. Благодарение на много къртовски изследвания били създадени кодекси на безспорните факти, подредени по хронология, като част от съмнителните сведения били отхвърлени. Това огромно богатство от знания обаче може да бъде полезно само когато бъде приложено към определен обект, било то към социалните общности — класите, или към политическите формирования — държавите, или пък към етносите, които ни интересуват. В този случай историческите факти се превръщат в „информационен архив“ и служат за целите на етнологията наред с другите сведения: географските, биологичните, биофизичните и биохимичните. И щом се приложи творческият синтез, се създава възможност етнологията да се разглежда като естествена наука, стъпила на достатъчно количество достоверни наблюдения, описани по време на натрупването на първичния материал.

А сега да се върнем към кардиналния въпрос: можем ли да смятаме, че етнографията, както описателната, така и теоретичната, е излязла от сферата на географията и изцяло принадлежи на сферата на историческите науки? Не и пак не! Тази теза според нас е безпочвена и деструктивна. Така науката обеднява, т.е. опростява за сметка на ерудицията на учения. На него, разбира се, така му е по-лесно, но работата му губи всякаква перспектива и престава да бъде интересна за читателя. Опасявам се, че упоритото несъгласие с тази теза ще компрометира не само историческата методика, използвана не за това, за което е била разработена, но и самата етнография като наука. Защото за нея има само един път за развитие — превръщането й в етнология, където наред със събирането и описването на материала той се интерпретира от онази гледна точка, която е продиктувана от постановката на проблема.

Бележки

[1] Ересиарх — създател на еретично учение. Б.пр.

[2] Компаративен (лат.) — присъщ на компаративизма — сравнително-исторически метод в литературознанието, при който се търсят приликите в образите и сюжетите в литературните произведения и фолклора на различните народи. Б.пр.