Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (12)

С какво някои заменят родовия строй

С какво се компенсира липсата на родове и племена у напълно развитите народи, които се намират в етапа на класовото общество? Наличието на класова структура и класова борба в робовладелското, феодалното и капиталистическото общество е установен факт, който не подлежи на преразглеждане. Следователно делението на класи функционално не може да бъде аналогично на делението на племена. И наистина успоредно с делението на обществото на класи откриваме и деление на етноса на групи, които изобщо не съвпадат с класите. Тях условно можем да наречем „корпорации“, но тази дума само приблизително (в най-общи линии) съответства на понятието и по-късно ще бъде заменена.

Например във феодална Европа вътре в един етнос, да речем във френския, господстващата класа се състояла от различни корпорации: 1) феодалите в прекия смисъл на думата, т.е. притежателите на ленове, свързани с короната с васална клетва; 2) рицарите, обединени в ордени; 3) нотабилите, които изграждали апарата на кралската власт (Nobles des robes); 4) висшето духовенство; 5) учените, например професорите от Сорбоната; 6) градските патриции, които пък сами се делели по териториален признак, и т.н. В зависимост от приетата степен на приближение, можем да разграничим по-големи или по-малки групи, но при това непременно трябва да се съобразяваме и с принадлежността към партиите, например кои са привърженици на Бургундия и кои — на граф Арманяк в началото на XV в.

Понякога читателите са изкушени да отъждествяват посочените групи със съсловията, като под съсловие разбират съответната социална група. Но трябва да бъдем точни: социалните подразделения са класите, а съсловията са административни подразделения, тъй като в средните векове те „не придобили… особено значение в политическия живот, а обозначавали самите себе си“. [143, т. 1, с. 313]

Тези групи, които бяха описани, дори не са съсловия в истинския смисъл на думата, а общности, които се явяват „предпоставки за производство“. [143, т. 13, с. 20] Като варианти на професионалните общности те могат да фигурират и в родовите общности — разрасналите се семейства. [143, т. 13, с. 37] Затова Маркс нарича историята на Средновековието зоологическа, като отбелязва, че „корпорациите“ от този тип се попълвали от извънбрачните деца, които нямали никакви права по закона, но се добирали до тях благодарение на своята енергичност и семейните си връзки. [18, т. VI, с. 356 и сл.] Те играли особено голяма роля след Стогодишната война. Така копелето Жан-льо-Батар Дюноа се смятал за пръв рицар на Франция и бил граф.

По отношение на народните маси такова разделение било приложимо още повече, тъй като всяка феодална провинция притежавала тогава ярко изразена индивидуалност. Например в XII в. населението на Руан проявило враждебност към Филип II Август, който ги освободил от англичаните, а когато чули за пленяването на Луи IX в Египет, жителите на Марсилия запели „Te Deum“^[4], с надеждата да се избавят от „величествата“. [201, с. 214] В капиталистическото общество вече не откриваме същите корпорации, но принципът си остава същия. Вътре в етноса и без да са свързани с класите за всеки човек има кръг от „свои хора“ и кръг от „чужди хора“. Но по отношение на какъвто и да било натиск от чужбина всички тези групи се държат като единно цяло — французи.

Това, че „корпорациите“, както условно ги нарекохме, са много по-кратковременни и нестабилни, отколкото родовите и племенните групировки, е несъмнено, но и родовете и племената не са вечни. Значи няма принципна разлика между едните и другите. А приликата е в това, че те са еднакво натоварени да поддържат единството на етноса по пътя на вътрешното разделение на функциите, за което вече стана дума.

А най-важното и най-любопитното е, че когато възникват, „корпорациите“ се отличават една от друга само по някои оттенъци в психологията, но след време различията се задълбочават и изкристализират, като се превръщат в обичаи и обреди, т.е. в явления, които се изучават от етнографията. Например древният славянски обред на разцелуване^[5] се трансформирал в Русия и в Полша в целуване на ръката на омъжената жена и се съхранил в именията на дворяните, но изчезнал от бита на другите съсловия.

Докато изучавал бита на хората от еснафските съсловия и от интелигенцията, която не била от дворянски произход, Максим Горки открил такива дълбоки различия, че предложил тези наскоро формирали се групи от населението да се разглеждат като „различни племена“. [54] В този смисъл, в който той употребява това понятие (имайки предвид различията в бита, нравите и представите), той е прав и наблюдението му е плодотворно.

В наше време тези различия почти са се изтрили. Те са били характерни за кратък период от време — около 80 години, но вече стана дума, че продължителността на явлението не влияе на принципната страна на въпроса.

Образуване на субетническите групи

Понятието „корпорация“ в предложения вид е нагледно, но не е достатъчно за нашия анализ, защото предполага, че съответната единица не само се формира на базата на етнографските особености, но и се разграничава със социални прегради от другите „корпорации“. Често субетническите подразделения не съвпадат с обществените. Това показва, че примерът, за който стана дума по-горе, е частен случай на търсеното общо правило.

Нека да продължим с нашия пример за етногенезиса на французите. В XVI в. Реформацията засегнала този народ и невъобразимо разбъркала всички „корпорации“ от онова време. Феодалната аристокрация, дребното дворянство, буржоазията и селячеството се оказали разделени на „паписти“ и „хугеноти“. Социалните основи на двете групи не се различавали, но етнотериториалните подразделения ясно се разграничавали. Калвинизмът имал успех сред келтите по долното течение на Лоара и търговският град Ла Рошел станал опора на реформаторите. Гасконските сеньори и кралете на Навара приели калвинизма. Потомците на бургундите, селяните от Севените и наследниците на албигойците — буржоата от Лангедок — се присъединили към движението. Но Париж, Лотарингия и Централна Франция останали верни на римокатолическата църква. Всички предишни „корпорации“ изчезнали, тъй като принадлежността към „общността“ или „църквата“ през следващите два века станала индикатор на принадлежността към едната или другата субетническа цялост.

И не бива да смятаме, че решаваща роля в случая изиграла теологията. По-голямата част от французите били „политици“, т.е. изобщо не се интересували от споровете между Сорбоната^[6] и Женева^[7]. Неграмотните гасконски барони, полудивите планинци от Севените, храбрите корсари от Ла Рошел или занаятчиите от предградията на Париж и Анже изобщо и представа си нямали от тънкостите в трактовките на Предопределението^[8] и Претворяването^[9]. Щом те отдавали живота си за месата или за Библията, значи и едното и другото са станали символ на тяхното самоутвърждаване и на противопоставянето им едни на други, а по този начин — и индикатори на дълбоките противоречия. Тези противоречия не били класови, тъй като от страна и на едните, и на другите се сражавали дворяни, селяни и буржоа. Но католиците и хугенотите наистина се различавали по стереотипа си на поведение, а това, както се уговорихме в началото, е основен принцип на етническата обособеност и достатъчно основание за нея.

Но ако хугенотите бяха успели да откъснат за себе си част от територията и да създадат там самостоятелна държава, да речем, като швейцарците или северноамериканците? Вероятно тогава щяхме да ги разглеждаме като отделен етнос, възникнал в резултат от криволиченето на историческата съдба, защото те щяха да имат свой собствен бит, култура, психологическа нагласа и може би език, защото едва ли щяха да се обясняват на парижкия диалект, а по-скоро биха избрали някой от местните диалекти. И това би бил аналогичен процес на отделянето на американците от англичаните.

Шотландците без всякакво съмнение са етнос, но те се състоят от хайландъри (планинци) — келти, и лоуландъри (жители на долината на река Туийд). Произходът им е различен. По-старото население — каледоните, които украсявали телата си с татуировки (пикти), отразили натиска на римляните и I–II в. В III в. към тях се присъединили преселилите се от Ирландия скоти. Двете племена започнали да извършват опустошителни набези в романизирана Британия, след това в северните покрайнини на Англия и се сражавали с норвежките викинги, закрепили се в източната част на острова. В 954 г. на шотландците им провървяло: те завоювали Лотиан — равнината около бреговете на река Туийд, населена с потомци на саксонците и норвежките викинги. Шотландските крале се сдобили с много богати поданици, направили ги свои привърженици и с тяхна помощ ограничили самостоятелността на вождовете на келтските кланове. Но се наложило да променят много от обичаите на своите поданици и в частност феодалните институции и нрави. Богатите и енергични жители на Лотиан заставили своите келтски владетели да превърнат Шотландия в малко кралство и после те поели охраната на границата с Англия. [231, с. 120-121] През XIV в. в Шотландия нахлули френски авантюристи, сподвижници на кралете Джон (Жан) Балиол и Робърт Брус, за война с Англия. Французите увеличили броя на пограничните феодали. Реформацията засегнала повече келтите, а в долините наред с калвинистите се запазили и католици. Накратко казано, при генезиса на този народ се смесили раси и култури, родов строй и феодализъм, но сложността на състава не накърнявала етническата монолитност, която се проявявала в стълкновенията с англичаните и по-късно с ирландците.

Още по-характерен пример от този род са староверците. Както е известно, това са малка част от великорусите, които в XVII в. не приели някои реформи на църковния обред. В ония времена църковната служба имала функцията не само на религия, но и на синтетично изкуство, т.е. запълвала естетическия вакуум. Затова изискванията към изпълнението на обреда били изключително високи: също както в наше време никой не изпитва удоволствие от четенето на лоши стихове или съзерцаването на безобразни картини, така и в XVII в. замяната на двукратния възглас „Алилуя“ с трикратен и ярките мрачни образи с чисто новите розово-сини икони шокирали определена част от молещите се. Те просто не можели да се съсредоточат в обстановката, която ги дразнела.

По същество това си бил такъв разкол на етноса, както в Западна Европа по времето на Реформацията, само че в по-малък мащаб. При това не всички православни християни поддържали стария обред. Тези, които се решили на това, се държали твърдо, без да се страхуват от мъченията и екзекуциите. При удобен случай те минавали в контранастъпление и се отнасяли с привържениците на патриарх Никон точно толкова жестоко, колкото и противниците им с тях. Това се видяло по време на въстанието на московските стрелкови полкове при регентството на София Алексеевна. Страстите били еднакво нажежени и при едните, и при другите. През XVII в. спорът се водел само за църковния обред, а във всичко останало — в бита, образователната система, навиците — староверците не се отличавали от останалите руснаци. Второто поколение, при Петър I, представлявало определена, изолирана група от населението. В края на XVII в. сред тях се появили, а от друга страна се запазили, обичаи, обреди и облекло, които рязко се отличавали от общоприетите. Екатерина II прекратила гоненията на староверците, но това не довело до сливането им с основната маса на етноса. В новообразувалата се вътрешноетническа цялост влизали и търговци-милионери, и казаци, и полубедни селяни от областта зад Волга. Тази единица, първоначално обединена от общата съдба, т.е. от привързаността към принципите, които им били толкова скъпи, че те били готови да умрат за тях, станала група, обединена от общия бит и възглавявана от духовни ръководители (наставници) от различни направления. През XX в. тя започнала да оредява, защото поводът за нейното възникване отдавна престанал да съществува и останала само инерцията.

Примерите, които разгледахме са ярки, но редки. По-често функцията на вътрешноетнически групировки се поема от естествено формиралите се териториални обединения — землячествата. Наличието на такова деление, както и фратриите при родовия строй, не подриват етническото единство.

Сега вече можем да направим следния извод: социалните форми, в които се обличат вътрешноетническите цялости, са причудливи и невинаги съвпадат с подразделенията на етноса; вътрешноетническото раздробяване е условие за поддържане на целостта на етноса и му придава устойчивост, като то е характерно за всички епохи и всички етапи на развитие на обществото.

Варианти на етническите контакти

Досега разгледахме вътрешни групи, формирани при раздробяването на големи етноси, но с това проблемът изобщо не се изчерпва. В реалния исторически процес не се срещат строго изолирани етноси, а винаги се натъкваме на различни варианти на етнически контакти, възникващи на териториите, обитавани от различни етноси, политически обединени в полуетнически държави. При изучаването на техните взаимоотношения можем да различим четири варианта: а) самостоятелно съществуване, при което етносите съществуват без да се смесват и не подражават един на друг, като заимстват само техническите нововъведения; б) асимилация, при която единият етнос поглъща другия, като напълно се забравя произходът на асимилирания етнос и изчезват неговите традиции; в) смесване, при което се съхраняват и съчетават традициите на предшестващите етноси и паметта за предците; тези вариации обикновено не са стабилни и съществуват за сметка на попълването с нови метиси; г) сливане, при което се забравят традициите и на двата първични компонента и наред с двата предшестващи етноса (или вместо тях) се появява трети, нов етнос. Последният вариант по същество е главният вариант на етногенезиса. Но кой знае защо той се среща най-рядко от всички.

Да илюстрираме тази четиричленна система с нагледни примери.

Вариант „а“ е най-разпространен. Да си представим, че в трамвая влизат руснак, немец, татарин и грузинец, всички те принадлежат към европоидната раса, еднакво са облечени, обядвали са в един и същ ресторант и държат под мишница един и същ вестник. За всички е очевидно, че те не са идентични, дори като изключим индивидуалните им особености. [82, с. 46-47] „Е, и какво от това? — възрази ми веднъж един от моите опоненти. — Ако в този трамвай не стане страшен национален инцидент, и четиримата спокойно ще си продължат пътя като чудесен пример за хора, откъснали се от своите етноси.“

Не, според нас всяка промяна на положението ще предизвика у тези хора различна реакция, дори ако те действат съвместно. Да допуснем, че в трамвая се появи младеж, който се държи некоректно спрямо някоя дама. Как биха реагирали нашите персонажи? Грузинецът най-вероятно ще хвана нахалника за яката и ще се опита да го изхвърли от трамвая. Немецът ще смръщи вежди и ще се опитала повика милицията. Руснакът ще то наругае, а татаринът ще предпочете да не се намесва в конфликта. Промяната на положението, която изисква и промяна на поведението прави разликата в стереотипа на поведение на представителите на различните етноси (и суперетноси) доста по-очевидна.

И това е напълно обяснимо. Всички предмети и явления се опознават най-добре в съчетания. Разсипани една до друга, содата и лимонената киселина ще реагират, като се неутрализират с бурно съскане, само ако бъдат залети с вода. В историята, като във воден разтвор, през цялото време протичат реакции и няма надежда, че те ще секнат. Дори простото съвместно съществуване на различни етноси при тяхното сближаване не е неутрално. Понякога то просто е необходимо. Така във вътрешността на Конго банту и пигмеите живеят в симбиоза. Без помощта на пигмеите негрите не могат да ходят в джунглата освен по пътеките, а ако не се прочистват, те много бързо обрастват и се затварят. Негърът банту може да се заблуди в гората като европеец и да загине на двайсет метра от собствения си дом. А пигмеите пък се нуждаят от ножове, съдове и други предмети за всекидневна употреба. За тези два етноса различията са залог за благополучие, на който се гради и тяхната дружба.

Вариантът на продължително самостоятелно съществуване при постоянна вражда прекрасно е описан от Лев Толстой, който наблюдавал сблъсъците между гребенските казаци и чеченците.^[10] Но той вярно отбелязал и взаимното уважение между двата съседни етноса, както и факта, че казаците били нащрек по отношение на войниците, които в долината на река Терек били пионери на асимилацията на казаците от великорусите. Тази асимилация завършила в началото на XX в.

Вариант „б“ (асимилацията) най-често се осъществява с методи, които не са чак толкова кървави, колкото обидни. Обектът на асимилация е изправен пред алтернатива: той може да загуби или съвестта си, или живота си. Като се спасява от смъртта, отказвайки се от всичко скъпо и привично за него, той се превръща във второкачествен човек сред победителите. И те не печелят много, защото се сдобиват с лицемерни съплеменници, които обикновено са непълноценни, тъй като могат да бъдат контролирани само външните прояви в поведението на покорения етнос, но не и неговото настроение. Ирландците накарали англичаните да се убедят в това през XIX в., партизаните на Симон Боливар убедили испанците, а дунганите^[11] — китайците. Такива примери има много, но работата е ясна.

Вариант „в“ (смесването) се среща много често, но потомството от екзогамните бракове или загива след третото-четвъртото поколение, или се разпада на бащина и майчина линия. Например турците в XVI в. смятали за достатъчно да обявиш на глас, че приемаш исляма и се подчиняваш на султана, за да станеш истински турчин. С други думи, те възприемали етническата принадлежност като „състояние“, което може произволно да се променя.

Затова турците приемали на служба всякакви авантюристи, ако те били специалисти в някой занаят или във военното дело. Последствията ги застигнали след сто години. Упадъкът на Високата порта^[12] през XVII в. привлякъл вниманието на турските писатели от него време. Според тях причината за този упадък били „аджеми огланите“^[13], т.е. децата на ренегатите^[14], като при това искреността на неофитите^[15] не се подлагала на съмнение. Някои ренегати били енергични и полезни хора, например французинът^[16] Кьопрюлю и гъркът Хайредин Барбароса, но повечето от тях си търсели топло местенце и гледали да се докопат до някоя синекура чрез харемите на везирите, пълни с полякини, хърватки, италианки, гъркини и т.н. Тези негодници, без вяра и без съвест, разрушавали османския етнос и истинските османци през XVIII в. вече били доведени до положението на етнос, потиснат в собствената си страна. Притокът на чужденци деформирал стереотипа на поведение, което се отразявало на продажността на везирите, на подкупността на съдиите, падала боеспособността на армията и икономиката тръгнала надолу. В началото на XIX в. Турция станала „болният човек“^[17]. Като анализирал причините за толкова странното превръщане на този силен народ в слаб и ролята на ренегатите в този процес, известният руски изтоковед Василий Смирнов написал в своята дисертация за творчеството на Кочи бей: „Нима някой дори и на шега би твърдял, че господата Чайковски, Лангиевич и тям подобни личности измежду славяните, гърците, унгарците, италианците и др. са приели исляма по убеждение? Без съмнение няма такъв човек. А между впрочем тъкмо на такива «фурнаджийски лопати» се паднало да се възползват от плодовете на доблестните подвизи на османското племе. Лишени от всякаква вяра, чужди на всякакви нравствени убеждения, не изпитващи никаква симпатия към народа, над който властвали, те живеели живота си като животни. Интригите в харема им заменяли истинската, интересуваща всеки достоен гражданин, политика. Семейните връзки не възбуждали нищо в изкривения им до уродливост организъм и се замествали от гнусния порок… Представата за благо не отивала по-далеч от собственото им благополучие. Чувството за дълг се ограничавало до изнамирането на законни предлози, с които можели да прикрият собствените си беззакония, без да рискуват да станат жертва на коварните замисли на другите подобни на тях обществени деятели. С една дума, като били османци по име, те изобщо не били такива в действителност.“ [192, с. 266-267] Къде е решаващият фактор в природата или в гражданското състояние?

Ролята на екзогамията

И така, навлизането на чужденци в Турция изострило и без това нарастващата криза в класовите противоречия. За тях превръщането на етническата цялост в химерна играело ролята на катализатор, защото на всекиго е ясно, че истински лоялните чиновници са по-ценни, отколкото лицемерните и безпринципните. И обратно, развитието на класовите противоречия играело ролята на вектор за етногенезиса на османците. Съчетаването на етническите и социалните процеси в един регион се оказало фактор за разрушаване на ландшафтите на някога най-богатите страни в света, които в древността се наричали страните от „благодатния полумесец“^[18]. Завоеванията на Селим I през XVI в. предали в ръцете на османските султани Сирия, Палестина, Египет и Месопотамия, където интензивното земеделие още в III хил.пр.Хр. преобразувало изконния ландшафт.

Шумерите „отделили водата от сушата“ по долните течения на Тигър и Ефрат, а съвременниците им нарекли създадената от тях страна „Едем“^[19]. Акадците построили Вавилон — „Вратата на бога“, първият в света град с милионно население, което можело да се изхранва, без храната да се докарва от далечни страни. Антиохия, а след това и Дамаск били големи, весели и културни градове, процъфтяващи за сметка на местните ресурси. Мала Азия хранела огромния Константинопол.

Обаче културният ландшафт има нужда постоянно да бъде поддържан. Това било ясно на арабските халифи, които купували роби в Занзибар, за да се грижат за напоителната система в Месопотамия, разбирали го и византийските автократори, които със специални едикти укрепвали дребното селскостопанско производство като най-интензивното в тези природни условия, и дори монголският илхан Газан, който организирал строителството на напоителен канал в сушавата част на Северното Двуречие, бил наясно с това. Разложението на културния ландшафт в Предна Азия настъпило по-късно — в XVII–XIX в., — по време на дълбокия мир и упадъка на Османската империя, тъй като измъчените от непосилните данъци сирийски, иракски и киликийски селяни изоставяли своите ниви и градини и тръгвали да търсят щастието си в крайбрежните пиратски градове, където можели или да забогатеят, или да изгубят главите си. А тези, които оставали у дома поради мързел или страх, занемарили напоителните системи и страната, която някога била плодородна и богата, взела да се превръща в пустош.

Началото на този страшен и пагубен процес било забелязано още от съвременниците му. Френският авантюрист Франсоа Берние, който служил като лекар в армията на Аурангзеб и наблюдавал подобно явление в Индия, подвластна на „Великите Моголи“, в едно писмо до Колбер предрекъл неминуемото отслабване на трите големи мюсюлмански страни: Индия, Турция и Персия, като специално за Персия смятал, че нейният упадък ще бъде по-бавен, защото персийската аристокрация е от местен произход. [25]

Интересно е, че той изобщо не се сговарял с Кочи бей Гюмюрджели. Получило се съвпадение, защото двама умни човека наблюдавали един и същ процес, като умеели да правят изводи и прогнози. И на нас ни се налага да се съгласим с това, че при стабилно социално устройство, в условията на една и също обществена формация, но при сменящо се съотношение на етническите компоненти в политическата система — държавата — състоянието на ландшафта като чувствителен барометър показва възникването или наличието на подем и упадък, а също и на периоди на стабилизация.

Но ако е така, то нямаме основание да отричаме причината, посочена от споменатите автори: появата в системата на нови етнически групи, които не са свързани с ландшафтите на региона и нямат ограничения за екзогамни бракове, защото тези ограничения поддържат етническата пъстрота на региона и така водят до съхраняване на ландшафта, приютяващ малки етнически групи. Но щом е така, природата и културата губят правото на свободно общуване и свободна любов!

Изводът е неочакван и плашещ, но той е перифраза на втория закон на Нютон: това, което се печели при обществената свобода, се губи при досега с природата или, по-точно, с географската среда и собствената физиология, защото природата се намира и вътре в нашите тела.

Доколкото подобни явления е имало и в Древния Рим, и в Древния Иран, и в много други страни лесно може да се установи общата закономерност: при наличието на ендогамия като етническа бариера процесите протичали бавно и по-малко мъчително, а за етноса е от значение дали ще просъществува триста или хиляда години. И затова няма спор, че Юлиан Бромлей е прав, когато отбелязва стабилизиращата роля на ендогамията като бариера срещу инкорпорирането. [36]

Опит за тълкуване

Да се опитаме да разтълкуваме описаното явление. Ако етносите са процеси, при стълкновението на два различни процеса възниква интерференция^[20], която нарушава всяка от отправните честоти. Създаващите се обединения са химерни, а следователно — неустойчиви на външни въздействия и краткотрайни. Гибелта на химерната система води до унищожаване на нейните компоненти и измиране на хората, въвлечени в тази система. Такъв е общият механизъм на нарушаване на палената закономерност, но има и изключения. Именно неустойчивостта на отправните ритми е условие за възникването на нов ритъм, т.е. на нов инерционен процес на етногенезис. Засега няма да говорим с какво е свързано това, защото въпросът е твърде сериозен да го решаваме между другото. Но е ясно, че за да се съхранят етническите традиции, е нужна ендогамия, защото ендогамното семейство предава на детето изработения стереотип на поведение, а екзогамното семейство му предава два стереотипа, които взаимно се унищожават. И така екзогамията, която изобщо не се отнася към „социалните състояния“ и е явление от друг тип, се оказва сред факторите на етногенезиса, т.е. тя е реален деструктивен фактор при контакта на суперетническо равнище. И дори в редките случаи, когато в зоната на конфликта се появява нов етнос, той поглъща, т.е. унищожава и двата предишни етноса. В заключение ще отбележим, че в посочения пример, а също и в преобладаващото мнозинство от случаите расовият принцип не играе никаква роля. В случая не става дума за соматични^[21], а за поведенчески различия, защото номадите от степта, планинците от Тибет и китайците, общо погледнато, са принадлежали към единната монголоидна раса, но при по-детайлно разглеждане се вижда, че по расов признак северните китайци са по-близо до обитателите на Шиндзян и Тибет, отколкото до южните китайци. Обаче външната прилика на черепните показатели, цветът на очите и косите, епикантусът^[22] и останалото нямали значение за процесите на етногенезиса.

От посочения пример е очевидна и връзката на етноса с ландшафта, която понякога се подлага на съмнение. Хунну, които обитавали долината на Хуанхъ, пасели там добитък, китайците засявали разораните ниви и строели канали, а смесицата от двата етноса, която нямала навици нито в животновъдството, нито в земеделието, грабела съседите и поданиците си, което довело до появата на пустеещи земи и до възстановяването на естествената биоценоза, макар и по-бедна за сметка на изсечените гори и изтребения дивеч по време на царските ловни хайки. Всичко съвпада.

По този начин не само теоретичните съображения, но и тълкуването на фактическите данни ни заставя да отхвърлим концепцията за етноса като състояние. Но ако етносът е дълготраен процес, то той е част от биосферата на Земята, а доколкото с етносите е свързано изменението на ландшафта чрез използването на техниката, то етнологията трябва да се причисли към географските науки, макар тя да черпи първичния материал от историята в тесния смисъл на думата, т.е. като изучаване на събитията в тяхната връзка и последователност.