Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (33)

Слаба, но истинска пасионарност

Явно, освен описаните ярки примери, трябва да съществуват и не толкова изразителни варианти, при които пасионариите не отиват на кладата или на барикадата (Ян Хус и Сула), но правят големи жертви в името на поставената цел. Творческото изгаряне на Николай Гогол и Фьодор Достоевски, доброволният аскетизъм на Исак Нютон, духовната покруса на Михаил Врубел и Модест Мусоргски — това също са примери на проявление на пасионарността, защото подвигът в науката или изкуството изисква готовност за жертви, също както и подвигът на „прякото действие“^[5]. В процесите на етногенезиса учените и артистите също играят важна роля, макар и различна от тази на политическите дейци. Те придават на своя етнос специфични багри, като по този начин го отделят от останалите етноси, или способстват за междуетническото общуване, благодарение на което възникват суперетническите цялости и култури. Към пасионариите, макар и с по-малко напрежение, спадат и безименните строители на готическите катедрали, древните руски архитекти и строители, съчинителите на приказки и т.н., които са избрали тези трудни професии по вътрешно убеждение. Естествено, към тях принадлежат и талантливите летописци, които попадат в този раздел според приетата от нас класификация.

Нека сега да се спрем на относително слабите, но творчески степени на пасионарно напрежение на системата. Те са две. Едната е от подема до „прегряването“ на системата, което ще наричаме „акматична фаза“, а втората ознаменува прехода от упадък към фазата, която ние наричаме „инерционна“. Образно казано, и двете степени се намират в гънките на кривата (от страна на растежа и от страна на спада) на пасионарността на етническата система, като дори при спада системата все още е твърде далеч от пълната загуба на напрежение. При сравнително ниското равнище на пасионарност стереотипът на поведение и изискванията на обществото към човека не са такива, че неусетно за него да го тласнат към доброволна смърт в името на избраната от самия него идеална или дори илюзорна цел. Но наличното пасионарно напрежение в етноса през този период е достатъчно човекът да се стреми към споменатите цели и поне малко да променя обкръжаващата го действителност. И тогава, ако човек е надарен със съответните способности, той се отдава на науката или изкуството, за да убеждава и да очарова съвременниците си.

И стиховете, и картините, и театралните представления въздействат на възприятията и променят хората, като не обсъждаме дали е за добро, или за лошо. Ако човек не притежава такива способности, той натрупва богатство, прави служебна кариера и т.н. Историческите епохи, в които господства това сравнително ниско равнище на пасионарност, се разглеждат като разцвет на културата, но след тях винаги следва един от двата възможни жестоки периода — или при подема на пасионарността настъпва описаното „прегряване“, или при нейното бавно спадане настъпва упадък. Така Възраждането (XIV–XV в.) се сменило от Реформацията (XVI–XVII в.), а след ужасите на Тридесетгодишната война, на хугенотските войни и драгонадите, а също и след безчинствата на „кръглоглавите“^[6] на Кромуел, които (по думите на Енгелс) съчетали в едно Робеспиер и Наполеон, настъпил относително спокойният период на XVII в., приличащ на Възраждането по своето равнище на пасионарност, но не и по нейния вектор. Отначало равнището се покачвало, а после — след катаклизма — спаднало. Това значи, че процентът на пасионариите намалял, а на тяхното място дошли хора, които предпочитали безопасността пред риска, натрупването пред бързия успех, спокойния и охолен живот пред приключенията. Те не били нито по-лоши, нито по-добри от пасионариите; те били просто други хора.

Този процес никога и никъде не бил зафиксиран от писмените източници, защото той е очевиден само при най-широко сравнение на характеристиките на епохите и страните. Затова той може да бъде описан само със средствата на етнологията и в рамките на етническата история. Може ли да се каже, че по-малко горещите пасионарии — художниците, поетите, учените, ветераните и т.н. — не играят роля при етногенезиса, или че тяхната роля е по-малка, отколкото на пълководците, конкистадорите, ересиарсите или демагозите? Не, тя не е по-малка, а е друга. Вече показахме, че дори личността с голямо пасионарно напрежение не може да направи нищо, ако останалите членове на етноса не откликнат. А именно изкуството е инструментът за създаването на съответната настройка; то заставя сърцата на хората да бият в съзвучие. И затова можем да твърдим, че Данте Алигиери и Микеланджело Буонароти са допринесли за интеграцията на италианския етнос не по-малко от Чезаре Борджия и Николо Макиавели. И ненапразно древните гърци четели Омир и Хезиод наравно с Ликург и Солон, а древните перси даже предпочитали Заратустра пред Дарий I Хистасп. Докато пасионарността изпълва етноса в различни дози, има развитие, което се проявява в творческите достижения, но доколкото не може да има поет без читател, учен без учител и ученик, пророк без паство, пълководец без офицери и войници, механизмът на развитие не се крие в тези или онези личности, а в системната цялост на етноса, притежаващ в една или друга степен пасионарно напрежение.

Членовете на персистентните етноси притежават много достойнства, които винаги се отбелязват и особено се ценят от съседите и пътешествениците, възхваляващи „новооткритите“ индианци, полинезийци, ескимоси, тангути, евенки и айни^[7]. Анатомично и физиологично те са пълноценни хора, напълно приспособени към ландшафта на своя ареал, но пасионарното напрежение у тях е толкова малко, че процесът на развитие на етносите затихва. Даже когато сред тях случайно се роди пасионарна особа, тя търси поле за изява не в родината си, а у съседите. Например в XV–XVIII в. албанците правели кариера или във Венеция, или в Истанбул. Още по-ниска е пасионарността у съвременните бушмени, веди^[8], гонди^[9] и потомците на маите в Юкатан. А по-нататък следва апатията, т.е. израждането и гибелта на етноса, но това е само теоретична екстраполация, защото на практика съседите успяват да се справят с отслабващия етнос преди той да загине.

От казаното произтича, че най-тежкият период в живота на етноса е упадъкът или преходът от акматичната фаза на гореща пасионарност към разумния стопански живот във фазата на инерцията, а след това към безмълвното спокойствие на хомеостазиса. Целите и задачите продължават да са същите, но силите напускат етноса. Процентът на хармоничните и субпасионарните хора расте, като понижава, а понякога направо зачерква усилията на творците и патриотите, които започват да наричат „фанатици“.

Именно липсата на вътрешна поддръжка от „своите“ е причината етносите да стават жертва на малобройни, но пасионарни противници. „Страхувай се от равнодушните“ е казал пред лицето на смъртта писателят^[10] в XX в.

Вече стана дума, че гибелта на етноса както по пътя на физическото изтребление, така и по пътя на асимилацията се предшества от опростяване на вътрешната му структура и обедняване на стереотипа на поведение. Като унищожава екстремалните индивиди в своята среда, посредствеността лишава колектива от необходимата резистентност, в резултат от което и самата тя става жертва на съседите с изключение на онези редки случаи, когато планините или пустините служат за последно убежище на реликта-изолат. Между филогенезиса и етногенезиса има известна, макар и не пълна аналогия, докато прогресивното социално развитие се подчинява на съвсем други закономерности, описани в теорията на историческия материализъм е изчерпателна пълнота.

Незаконородените

Ако процесът на загуба на пасионарността като екстремален признак протичаше извън социалните условия, то той щеше да бъде бърз, нагледен и практически безрезултатен. Но сложните сблъсъци на етническата история и постоянното взаимодействие с обществено-икономическите процеси донякъде забулват ролята и значението на загубата на пасионарност. Затова да се върнем отново към историята и да се спрем на пример от такава епоха, която е добре изучена, за да избегнем недоразуменията, предизвиквани от липсата на достатъчно материал.

Западноевропейските пасионарии ставали жертва на тропическата треска (защото от Западна и Източна Индия^[11] рядко някой се връщал) и на сифилиса, защото преболедувалите го нямали пълноценно потомство. Сифилисът поразявал хората избирателно. Най-много от него страдали моряците и войниците, които в онези времена били или доброволци (т.е. пасионарии), или „странстващи войници“ (т.е. субпасионарии). Инертната част от населението в градовете и селата била по-малко измъчвана от тия две злини, така че пасионарното напрежение на системата спадало. Обаче този процес протичал по-бавно, отколкото можело да се очаква. Имало едно обстоятелство, което възпрепятствало понижаването на пасионарността.

Работата е там, че преди да загинат на война, пасионариите успявали да разпръснат своя генофонд сред популацията по пътя на случайните връзки. Жаждата за действие, която тласкала юношите към кървавата сеч, предизвиквала възторга на връстничките им и те го изразявали по достъпния за тях начин.

А в епохите на високо пасионарно напрежение общественото мнение не осъждало твърде строго девиците за това тяхно благодеяние; престореното благочестие се появявало, когато пасионарността започвала да изстива.

Думата „копеле“ в средните векове не била оскърбителна. Конетабълът^[12] на Франция при Шарл VII — Дюноа — се наричал копелето-принц^[13]. И такива като него имало много. По време на Стогодишната война извънбрачните синове на аристократите и девойките от еснафското съсловие в качеството си на предводители на „странстващите войници“, т.е. на субпасионариите, които формирали „белите отряди“, завоювали за себе си рицарски почести и имения. Тези отряди „се състояли от бедни, но непреклонни и смели хора, които търсели единствено собствената изгода както в своята страна, така и извън нейните граници“. [18, т. VI, с. 347] През 1431 г. във войната за Лотарингия бургундският херцог Филип III Добрия наел на служба незаконородените Д’Юмиер, дьо Бримен, дьо Ньовил и Робен Ловния надзирател — извънбрачно дете от рода Шиндерханес. Тези хора донесли победата на Филип. [18, т. VI, с. 348]

Още по-просто било на Изток. Арабите, турците и монголите, които практикували полигамията, смятали за „законни“ всички свои потомци, дори децата от пленничките. Разликата между децата от първата жена и от любовниците се вземали под внимание само при наследяване на престола, но за по-голямата част от населението този въпрос не бил съществен. Жените притежават същите способности да пренасят гените, както и мъжете, и са точно толкова пасионарни. Затова размиването на първичния генофонд в харемите създавало вариации на равнището на пасионарно напрежение в етносоциалните системи по-безболезнено, отколкото в Европа.

Този стереотип на поведение превръщал признака на пасионарността в блуждаещ. Така се развенчава възгледът, че пасионарността е присъща на определена класа. Дори ако някое случайно стечение на обстоятелствата може да породи такова съответствие, то още в следващото поколение то ще бъде нарушено (дори ако действа нравствената полиция) с появата на така наречените „незаконни“ деца, които ще се окажат в състава на други социални групи и ще се държат в съответствие с равнището на своята пасионарност, наследена от фактическите, а не от юридическите си предци.

Например до XVII в. аристокрацията във Франция не била затворена каста. Фактически аристократ можел да стане всеки енергичен човек, постъпил на служба при краля. С указ на кардинал Ришельо били внесени известни ограничения — след хугенотските войни при проверка заявилият, че е аристократ, трябвало да посочи няколко поколения свои предци-аристократи. И какво от това?…

При Луи XIV се оказало, че почти всички министри, редица изтъкнати военни и всички велики писатели (освен Фенелон, Ларошфуко и мадам Севине) не били аристократи, а буржоа. [201, с. 193] Те играели водеща роля във феодалното кралство благодарение на своите делови качества, които техните „законни“ предци очевидно не притежавали, защото и те биха се издигнали при Филип Хубави или Шарл Мъдри, когато фактически нямало съсловни ограничения за хората на кралска служба.

И наистина, ако пасионариите се струпваха в една социална група, то първата кръвопролитна война би унищожила цялата популация на пасионариите и би пресякла още в първата фаза започналия процес на етногенезис. А това, както видяхме, не става никога.

Често се наблюдава друго явление — етническата регенерация, т.е. възстановяването на структурата на етноса след катаклизъм. При това спасителите на отечеството проявяват пасионарност, съизмерима с тази на основателите, и неизмеримо по-голяма от пасионарността на законните им предци. Незаконородени е имало във всички епохи и у всички народи, макар тяхната поява на бял свят рядко да се отбелязвала в източниците, но това не ни дава основание да смятаме, че те не са съществували.

Механизмът на етническата регенерация е такъв. Обикновено сред субетносите, които образуват етноса, един е по-инициативен и следователно водещ. Пасионарността на индивидите в него интензивно се преобразява в деяния и затова процесът на изразходване на пасионарността тече бързо. Тя се попълва от останалите етноси, но има и обратно течение — пасионарният генофонд се разсейва из цялата популация по пътя на извънбрачните връзки, при които детето остава в средата на своя субетнос, по-точно в семейството на майката. Затова изразходването на пасионарността на системата се забавя.

Когато водещият субетнос, изчерпал своите възможности, претърпява катастрофа, един от периферните субетноси поема щафетата и процесът на етногенезиса, който е бил готов да прекъсне, продължава. Това не би могло да се случи при регламентираните брачни връзки, защото родителите биха били длъжни да поведат в ада на човешките страсти и своето дете, което трябва да сподели там тяхната обреченост. А с цената на загубената генеалогия то оцелява.

Разбира се, всяка регенерация на етноса води до подем в културното развитие, но в пределите на дадената система, благодарение на който етносът удължава времето на интензивен творчески живот, а не на безкрило съществуване.

Обаче това е достатъчно да бъде благословено съчетанието на инстинктите, разрушаващи рационалните норми на поведение. Природата е по-силна от човешките замисли.

Какво скрепява етносите?

Като отговорихме на въпроса какво е естеството на динамиката на възникване на етноса или на етногенезиса, ние се приближихме до не по-малко важния въпрос: къде е причината за етническата устойчивост? Та нали много етноси съществуват в реликтово състояние при толкова слаба пасионарност, че практически можем да я смятаме за равна на нула. Такива са бушмените, австралийските аборигени, пигмеите, ниските на ръст негроиди от платото Декан, палеоазиатските народи и т.н. Още повече примери има на напълно пълноценни етноси, съществуващи във вид на съвременни малки нации, у които пасионарността е отслабнала дотолкова, че те само поддържат своя начин на живот, като сред тях рядко се появяват индивиди, които са толкова пасионарни, колкото са били предците им. Като пример за такова равнище на пасионарност можем да посочим скандинавските страни и Нидерландия.

Създадената материална база, управленският опит и останалите социално-технически фактори противостоят на тенденцията към упадък. Доколкото по време на своето съществуване етносът функционира в рамките на някаква суперетническа система, настъпва „енергиен“ обмен с елементите на суперсистемата. Това обуславя колебанието в равнището на пасионарност. Оттук следва, че функционирането на външната система на връзки може както да ускори развитието на етноса, така и да го забави и дори да го доведе до гибел, ако размерът на обмена превишава някои критични стойности, различни по принцип за всеки отделен момент от живота на етноса.

Сега вече можем да поставим въпроса: а какво скрепява различните хора, които често изобщо не си приличат, в етническа цялост. В социалните системи тази роля изпълняват производствените отношения, притежаващи способността спонтанно да се развиват. Но за етносите съществува друга система на отчитане и историческата наука, която изследва събитията в тяхната връзка и последователност и прекрасно описва възникването и изчезването на социалните институции, не е в състояние да отговори на въпроса, защото атинянинът е чувствал по-близък своя враг — спартанеца, отколкото мирно търгуващия с него финикиец? Тя отбелязва само, че атиняните и спартанците са били елини, т.е. са принадлежали на единен, макар и политически раздробен етнос. Но историята не може да отговори на въпроса какво е това етнос и какво свързва неговите членове? Значи трябва да се обърнем към природата.

Ние вече знаем къде се крие различието между етническата история (проявлението на природните сили) и историята на културата, сътворена от ръцете и ума на хората. Животът се поражда и завършва със смъртта, която се възприема като естествен и дори желан край на процеса, особено ако тя е своевременна и безболезнена. Ето защо всички процеси в биосферата са прекъснати (дискретни), докато в непрекъснатото развитие няма място нито за смъртта, нито за раждането.

А в историята на културата всичко е иначе. Дворците и храмовете се градят с години; ландшафтите се преобразуват с векове; научните трудове и поемите се съчиняват с десетилетия… и всички те се надяват на безсмъртие. И тази надежда е оправдана — създаденото от човека не умира, а бавно се разрушава и се забравя. Създаденото не притежава своя пасионарност; в него са вградени само кристали от нея, вложени в невъзприемчивото вещество от творците на формите, т.е. от хората или по-точно — от пламъка на техните чувства и страсти. Уви, тези кристали не могат да се развиват и преобразуват, защото те са изпадали от конверсията на биоценозата. Правото на смърт е привилегия на живото вещество! Ето защо културите, създадени от етносите и изучавани от археолозите, надживяват етносите и вкарват в заблуждение археолозите, като ги заставят да отъждествяват творението с твореца и да търсят аналогии между вещите и хората. Това изкушение е още по-опасно, когато пасионариите напуснат популацията, защото там остават много хора, още повече вещи и известен брой идеи. Така културата, като светлината на угаснала звезда, подлъгва наблюдателя да приема видимото за съществуващо. Но преходът от описанието към обяснението на феномена ни принуждава да използваме друг изследователски апарат — хипотезата, т.е. предположението, което не трябва да се доказва, а съответства на всички известни факти и обяснява взаимната връзка между тях. И тук преминаваме към областта на естествените науки.