Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (16)

Зараждането на суперетноса Византия

Ето и втори пример. В древността по Средиземноморието съществувала единна елинистична култура, която в процеса на своето развитие включвала още Лациум и финикийските градове. В етнически аспект тя напомняла западноевропейската, защото основното елинистично ядро не изчерпвало всички варианти на разностранната елинистична култура. Разбира се, Рим, Картаген и Пела имали своите местни особености и представлявали самостоятелни етноси, но в суперетнически смисъл се включвали в широкия кръг на елинистичната култура. Между другото, това не е нещо ново, но за нас е важно като отправна точка. Римското господство способствало за етническото нивелиране, а изравняването на правата на гръцкия език с латинския довело до това, че почти цялото население по Средиземноморието се сляло в един етнос.

Но през I в.сл.Хр. в Римската империя се появили нови хора, които не приличали на никого от съседите и през следващите два века образували нова цялост. Още щом се появили, те противопоставили себе си на „езичниците“, т.е. на всички останали, и наистина се отличавали от тях, разбира се, не по анатомични или физиологични признаци, а по характера на поведението си. Те се отнасяли по друг начин помежду си, мислели различно и си поставяли цели в живота, които изглеждали безсмислени на съвременниците им: стремели се към задгробно блаженство.

Елинистичният свят бил чужд на аскетизма, а новите хора създали Тиваида^[6]; гърците и сирийците прекарвали вечерите си в театрите и се любували на „танца на осата“ (древния стриптийз), а тези хора се събирали да беседват и сетне кротко се разотивали по домовете си; вече няколко века елините и римляните смятали своите богове за литературни герои и съхранявали култа към тях само като държавна традиция, а в бита се ръководели от многобройни поличби; новите проповедници и неофити обаче били абсолютно сигурни в реалността на отвъдното и се подготвяли за задгробния си живот. Като се отнасяли лоялно към римската власт, те отказвали да признаят нейната божествена природа и не се кланяли на статуите на императора, макар това често да им струвало живота.

Отликите в тяхното поведение не разрушавали структурата на обществото, ала новите хора предизвиквали яростна омраза у градските бедняци в етническата цялост, които искали те да бъдат изтребени, позовавайки се на принципа, че никой няма право да бъде различен. Не бива да смятаме, че причина за възникналата ненавист била разликата във възгледите, защото по това време необразованите езичници нямали никакви ясни и твърди убеждения, а у хората с новия начин на мислене те били много и различни.

Кой знае защо елините и римляните не се скарали с Митра^[7], Изида^[8], Кибела^[9] и Хелиос^[10], но само за Христос направили изключение. Очевидно в случая „общият знаменател“ не е идеологически или политически признак, а етнологически, т.е. поведенчески, който за елинистичната култура наистина бил нов и необичаен.

Както е известно, новата цялост победила въпреки огромните загуби. Изчезнали гностиците^[11], разпръснали си се по света манихеите^[12], отделили се в малки, затворени общини маркионитите^[13] (по-късно — павликяните^[14]). Само християнската църква се оказала жизнеспособна и породила цялост, която нямала собствено име за себе си. Условно ние ще я наричаме византийска или ортодоксална (православна) християнска цялост. Въз основа на раннохристиянските общини, разпространили се в V в. по всички краища на Римската империя и в редица съседни страни, възникнал етнос, който наричал себе си със старата дума „ромеи“. От V до X в. православната вяра приели българите, сърбите, унгарците, чехите, русите и аланите и тогава се създала суперетническата културна цялост на „Православния свят“, сломена в XIII в. от „франките“^[15], „турците“ и монголите. През XIV в. православната традиция възкръснала във връзка с възникването на великоруския народ.

Но не бива Московска Русия да се смята за културна периферия на Византия, защото местните традиции са направили от нея самостоятелна цялост. Ето какво е важното: теченията, които се отделили от Вселенската църква през V в. — несторианите и монофизитите^[16], въпреки че били прокълнати от Вселенските събори, продължили да се чувстват близки с православните, а простият църковен разкол^[17] в 1054 г., когато всяка от спорещите страни обявила другата за еретици, оформил вече станалото разцепление на единната суперетническа цялост: католичеството станало новата структурна система на „Християнския свят“.

Ареалът на „католическа“ Европа се отличавал от „византийския“ по характера на поведението на хората, които го населявали. В Западна Европа възникнали средновековните nations, от които израснали съвременните нации, рицарството, градските комуни и всичко останало, което отличава европейците от останалите суперетноси в света.

Но и след разкола от 1054 г. догмите на християнството останали същите, значи работата не е в тях и историята на религията само отразява като чувствителен индикатор дълбоките процеси както в социалната, така и в етническата история.

Упадъкът на суперетноса арабите през VII–X В.

Арабите са толкова древен народ, та в началото на нашата ера се появява усещането, че са загубили етническото си единство. Най-образованите араби живеели или във византийска Сирия, или в ирански Ирак и участвали в политическия и културния живот на тези империи.

За произхода на древните араби свидетелстват само легендите от Книгата Битие на Библията, а исторически е установено, че в продължение почти на цяло хилядолетие в Арабия живеели откъснати едно от друго племена на бедуини и градинари, които между другото се занимавали и с търговия и нямали дори общо име за себе си. Натуралното стопанство и оттам ландшафтът на обитаваната от тях страна преимуществено определяли техния бит и родово-племенния строй. Не възниквали никакви тенденции към обединяване, боеспособността на арабите била на най-ниското равнище и затова до VII в. Арабия била поле на съперничество между трите съседни държави: Римската империя, партско-сасанидски Иран и Абисиния (Аксум). Вътре в самата Арабия най-активни били юдейските общини Хиджаз и Йемен.

През VI в.сл.Хр. в цяла Арабия се наблюдава внезапен подем на поезията, който трябва да се разглежда като белег на активизация. Нима може да се сътвори хубава поезия без порив на чувства? В VII в. Мохамед започнал да чете проповеди за строго единобожие и като събрал около себе си малка група фанатични, непоколебими, безумно смели последователи, първата му работа била да унищожи поетите като свои конкуренти.

Членовете на мюсюлманската община скъсали предишните родови връзки, като образували нов, отделен колектив, който също както византийския имал верска доминанта и етногенетична природа, защото Мохамед обявил, че мюсюлманинът не може да бъде роб и приел в своята община тези роби, които изказвали на глас формулата на исляма. Пропагандата на новата вяра била предшествана и от инкубационен период на натрупване на етническа енергия.

Създадената консорция се превърнала в субетнос още докато били живи Мохамед и Абу Бакр. Като се разраснала от няколко десетки човека до няколко десетки хиляди души, мюсюлманският субетнос завладял цяла Арабия и наложил на арабите догмата на единобожието. Равнодушните търговци от Мека и бедуините от пустинята предпочели смъртта или робството пред лицемерното приемане на исляма. Така се създал нов етнос с променен стереотип на поведение, но членовете му продължили да наричат себе си „араби“.

Като използвал силата на покорените и външно приели исляма, вторият халиф Омар покорил Сирия, Египет и Персия, още при третия халиф Осман привидно приелите исляма проникнали и се настанили на високи длъжности в новата държава и използвали религиозния порив на първоначалния колектив за лично обогатяване. Ревностните пазители на вярата убили Осман, но това предизвикало взрив от негодувание сред тези, които не били фанатици, и започнала междуособна борба между приятеля на пророка Али и сина на неговия враг Моавия, в която „псевдомюсюлманите“ удържали победа. Обаче те не променили нито политиката, нито официалната идеология и продължили завоеванията под лозунгите на исляма.

Държавата на Омаядите, потомците на Моавия, всмукала в себе си не само арабски, но и сирийски, ирански, согдийски, испански, африкански, кавказки и много други елементи, като се разпростряла от Атлантическия океан до река Инд.

Арабите наложили на населението от различните етноси в халифата своя език и своята духовна култура (исляма), скоро повечето покорени народи възприели арабския като роден език, а там, където някои успели да запазят своя език, като в Персия например, повече от половината думи в литературния език били арабски. Но още през X в. халифатът се разпаднал на отделни области, които съвпадали с племенните ареали. Идрисидите (789–926), Рустамидите (777–909) и Зиридите (972–1152) били поддържани от берберите, Буидите (932–1062) — от планинските жители на Гилан и Дейлам, Саманидите (819–999) — от таджиките и т.н. Даже самите араби се разделили. Испанските араби развели зеленото знаме на Омаядите, иракските — черното знаме на Абасидите, египетските — бялото знаме на Фатимидите, а бахрейнските бедуински племена създали отначало община, а после държава на карматите и всички те фактически се обособили в отделни етноси, враждебни един към друг.

Накратко казано, през IX–X в. с халифата се случило това, което сполетяло империята на Карл Велики: живителните сили на етносите разкъсали железните обръчи на империите, както на християнската, така и на мюсюлманската, подобно на тревата, която разтрошава асфалта, за да избуи. Но политическото разделение нито в единия, нито в другия случай не нарушавало суперетническото единство, което се отразило на известни прилики в някои елементи на културата и литературния език (арабския и латинския). Мюсюлманският суперетнос се оказал значително по-жизнен от породилия го арабски етнос. В XI–XII в. идеите на халифата се отстоявали от туркмените-селджуци, а в XIII в. — от купените на пазарите за роби и зачислени в армията кумани (половци) и судански негри. Инерцията на системата, създадена от сподвижниците на Мохамед, се оказала грандиозна.

Сега да поставим въпроса можем ли да смятаме религиозната концепция за доминанта на описания процес? Като външна проява това е несъмнено. Но като се вгледаме в същността, работата става по-сложна. По философските си концепции карматството се отличава от исляма много повече, отколкото християнството или дори юдаизма [27, с. 202-247], и въпреки това то си е в рамките не само на суперетническата конструкция — мюсюлманската култура, но дори е вътре в собствения арабски етнос.

Турските наемници и мароканските главорези най-малко от всичко мислели за религията и въпреки това само те в XI в. подкрепили със сабите си сунитската права вяра. Да си спомним, че Мохамед бил предшестван от плеяда арабски поети — езичници, християни, юдеи, така че разцветът на поезията бил началното звено на описания процес, също както и развитието на посредническата търговия, ловът на негри, за да бъдат продадени в робство, и готовността на племенните вождове да бъдат наемани да се сражават срещу заплащане.

Обаче доминанта на целия процес на образуване на арабския етнос (а в суперетнически смисъл — на цялата мюсюлманска култура) бил все пак заченатият от Мохамед ислям, за когото предшестващата епоха на разцвет на арабската поезия била подходяща почва. Ислямът като символ станал обект на фанатично самоутвърждаване и способ за въвеждане на еднообразие. Обичайната поява при всяко вихрено настъпление на нова религиозна система (в качеството на своеобразни антитези) на различни ереси и модификации на религиозно-идеологическото съдържание само стимулирало бурното протичане на основния процес. По-нататък, както в рамките на собствения арабски етнос, така и в суперетническата култура се развил многолик интелектуален живот, който довел до разцвет на науката, изкуството и своеобразните форми на бита. Описаният процес служи като пример за формиране на суперетнос, който външно се характеризира с религиозно-идеологическа доминанта. Такива цялости отдавна са известни на науката: понякога ги наричат „културни типове“, а понякога „цивилизации“.

Към X в. енергията на арабско-мюсюлманския етнос се изчерпала, въпреки че икономиката била във възход, социалните отношения се нормализирали, а във философията, литературата, географията и медицината именно в тази епоха се родили максимален брой шедьоври. От воини арабите се превърнали в поети, учени и дипломати. Те създали блестящ стил в архитектурата, построили градове с пазари и училища, изградили напоителни системи, отглеждали прекрасни овощни градини, които осигурявали прехраната на растящото население. Но арабите се отучили да се защищават от враговете. Вместо епохата на завоевания настъпило времето на загубите.

Френските нормани отнели Сицилия от мюсюлманите, планинците от Астурия завладели централна Испания и я превърнали в „страната на замъците“ — Кастилия. Византийците си върнали Сирия (без Дамаск). Грузинците изтласкали арабския гарнизон от Тифлис. За да се избавят от бедите, арабите били принудени да викат на помощ туркмените, берберите и туарегите. И те ги спасили. В XI в. Алморавидите изтласкали испанците на север, а селджуките покорили Армения и Мала Азия. Но пришълците не защитавали етноса на арабите^[18], за който пет пари не давали, а суперетноса — „Света на исляма“, защото той станал за тях етнокултурна доминанта. Като навлезли в структурата на разпадащия се халифат, средноазиатските тюрки, суданските негри и дивите кюрди усвоили приетите там нрави, обичаи, възгледи и т.н., като станали продължители на делото на общината, създадена от Мохамед. Именно тези народи възпрели натиска на кръстоносците. И след всичко това оставала култура — произведения на човешките ръце, които не търпят развитие, а могат само се разрушават. Но разрушаването протичало бавно, а очарованието на тази култура обхващало все нови и нови области в Африка, Индия, на Малайския архипелаг и в Китай. Там тази култура надживяла с хиляда години подема на етноса, който я породил, и съществува и до ден-днешен.

Тази култура, която в X–XII в. възприела толкова много чужди елементи, донесени от инкорпорираните етноси, изменила своя облик и породила нови, чудовищно причудливи форми. Мюсюлманите, които били етнически чужди на арабите, станали шиити, исмаилити, суфити или изповядвали учения, които външно били правоверни, а всъщност си били оригинални и твърде далеч от първоначалния светоглед на сподвижниците на Мохамед и първите халифи. И — тъй като в тази епоха етническите разногласия се обличали във верска форма, то ако тръгнем по обратния път — от културата към етногенезиса, можем да открием и определим етническите контакти на всеки суперетнос, например между Средна Азия и Далечния Изток. На този сложен проблем ще бъде посветено друго специално отклонение от главната тема, когато авторът и читателите овладеят още няколко похвата на етнологическата методика.