Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (26)

Регионалните мутации

Четири години след като се появява на бял свят монографията на Алексей Бистров, Георг Дебец публикува своята работа, в която се съдържат потресаващи изводи. Масивните в далечното минало кости на човешкия череп изтъняват, като тази промяна (наричана грацилизация) не става постепенно, а скокообразно, при това — не глобално, а по зони в определени географски ширини. [92] Така в субтропическата зона грацилизацията на черепа настъпва в VI хил.пр.Хр., а в планинската зона на ширините с умерен климат — в I хил.пр.Хр. Георг Дебец съпоставя тези данни с датите на прехода от стопанството, основано на лова и риболова, към земеделието, като при това според него „би могло да се предполага, че преходът към земеделие е довел до измененията в строежа на черепа“. Впрочем, точно толкова възможно е и изменението на човека да го е подтикнало към ново занятие. Затова напълно справедлива е другата му бележка, че „нито сравнителната анатомия, нито етнографията ни дават право да смятаме, че в рамките на вида Homo sapiens грацилните форми са по-съвършени“. Правилно! Обаче добре е известно, че изменението на един признак се отразява не само на анатомията на човека, но и на неговото поведение. Георг Дебец стига до извода, че „работата опира до изменения, които имат биологична същност“. Следователно в условията на историческото битие в човешките общности продължават да протичат биологични процеси, които стимулират дори изменението на скелета. Но тогава трябва да има и вариации с по-малък обхват, които се отразяват на физиологията и на поведението. Трудно е те да бъдат разкрити, но самото предположение, че ги има, е прецедент, който ни позволява да започнем да търсим фактора на човешката дейност, който действа наред с добре известните социални фактори. Може би това е вътрешновидовата еволюция, приела под въздействието на общественото начало своеобразна форма — разпространението на вида отвъд пределите на първоначалния ареал. А може да е нещо ново, което предстои да бъде изучено? Ще видим.

Палеонтологията ни дава основния материал за еволюционната теория, но трябва да помним, че все още твърде малко неща са открити и въпросът за произхода и измирането на видовете продължавала бъде дискусионен. Особени трудности предизвиква колебливата хронология, като при това допустимата неточност при определяне на датите на появата или изчезването на вида понякога надхвърля милион години. Аналогични трудности срещаме и при изучаването на някои соматични подразделения на вида Homo sapiens, а именно образуването на първичните раси — европоидната, монголоидната, австралоидната и негроидната; следователно чисто биологичният подход към проблема, дори когато е ограничен във времето, не ни дава никакви предимства. Освен това трябва да отбележим, че расовата принадлежност по никакъв начин не е свързана с повишените способности към адаптация, които са позволили на човека да измени облика на планетата; и накрая, големите раси са толкова неопределени общности, че в антропологията се срещат най-различни техни класификации по някои външни признаци — пигментация на кожата, строеж на черепа и т.н. А най-главното е, че предците на преобладаващото мнозинство от индивидите са представители на различни раси, ако не в чист, то поне в смесен вид, а следователно реално съществуващите и непосредствено наблюдаваните човешки общности винаги са хетерогенни. А нали именно те, дето са ни известни като народности или етноси, са колективните форми на съществуване на вида Homo sapiens, които си взаимодействат с ландшафтите в населяваните региони, т.е. те са елементарните екологични вътрешновидови таксоми.

Конверсиите на биоценозата и сукцесиите

Вече споменахме, че реликтовите етноси не представляват заплаха нито за съседите, нито за ландшафтите. Нека сега се опичаме по-подробно да обясним на какво се дължи това. Ако етносът представлява най-висшето, крайно звено на геобиоценозата, то той влиза и в цикъла на нейната конверсия. Това понятие се нуждае от тълкуване.

Да опитаме. Английският биолог Томас Хъксли е формулирал следната теза: „Цикълът на конверсията е механизъм, който осигурява циркулацията на енергия сред растенията и животните в дадено обитавано място, с други думи, това е обмяната на вещества в екологичната съвкупност, присъща на дадено обитавано място. За да се запази обитаваното място, е нужно тази циркулация на енергия да се поддържа и усилва.“ [Цит. по 95, с. 350]

Последното твърдение е особено важно за нас. Естественият прираст на реликтовия етнос в миналото обикновено е бил ограничаван от високата детска смъртност, а най-големите струпвания на брачни двойки, достигащи старостта, обикновено са достатъчни само да се поддържа етносът в равновесие със средата и те се явяват до известна степен застраховка срещу екзогенните въздействия — войните, епидемиите и стихийните бедствия. Нормалните усилия на изолираната общност обикновено са насочени именно към преодоляване на тези постоянно възникващи трудности. Тя никога не е агресивна и не е способна да променя природата. Очевидно е, че такъв етнос не може да бъде причина за катаклизмите, които осакатяват природата в населявания от него регион.

Но често възникват други, диаметрално противоположни сблъсъци. Феърфийлд Озбърн написа в 1948 г.: „Историята на (американската — Л.Г.) нация през миналия (XIX — Л.Г.) век е безпримерна от гледна точка на използването на природните богатства… фактически това е историята на безразсъдната и безконтролната човешка енергия.“ [Цит. по 95, с. 45] Добре, но тя е такава и от гледна точка на междуетническите конфликти! Избиването на индианците, търговията с роби, завладяването на Тексас в 1836–1848 г., разправата с френско-индианските метиси в Канада в 1885 г., поглъщането на Калифорния и Аляска от златотърсачите — всички тези събития са ставали неорганизирано и безконтролно. След това правителствата на САЩ и Канада само санкционирали наличните факти и извличали изгода от тях.

Да, но на базата на същия този принцип станало и арабското проникване в Източна Африка и движението на холандските преселници в Капската област и по-нататък към Оранжевата река. По същия начин руските първооткриватели на нови земи завоювали Сибир, а китайците — земите на юг от Яндзъ. Гръцката колонизация на Средиземно море и походите на викингите по нищо не се отличавали от описаните явления. По всичко личи, че такива били и походите на келтите, и завладяването на Северна Индия от ариите. Следователно се натъкнахме на често повтарящо се явление на преход на етноса или на част от него в динамично състояние, когато в огромна степен нарастват неговата агресивност и адаптивните му способности, които му позволяват да се приспособява към нови, дотогава непривични, условия на съществуване.

Описаните и подобни на тях действия изискват от участниците колосална работа (във физическия смисъл) — колкото мускулна, толкова и интелектуална и емоционална. А всяка работа, за да бъде свършена, изисква да се изразходва съответната енергия, която трябва да се вземе от някъде. И каква е тази енергия, която явно не е електрическа, не е механична, не е топлинна, не е гравитационна? И откъде се вземат тези хора, готови да преодоляват смъртоносни опасности? А и за какво им е нужно това опасно забавление? И, ако те въпреки всичко изразходват тази енергия, като по-често загиват, а по-рядко побеждават, закономерно е да попитаме имат ли описаните явления някакво отношение към „фактора хикс“, който упорито издирваме? Може би. Но отначало да уточним постановката на проблема.

Антропогенните сукцесии

Не трябва да прехвърляме описаната особеност на някои исторически събития върху всички исторически явления. Това би било точно толкова погрешно, колкото да отнасяме всички прояви на човешката дейност до обществените начала. „Великото правило е… трябва да умеем да различаваме, а не да смесваме, защото намаляването на разнообразието все още не води до истината. За жалост обаче, посредствените умове предпочитат еднообразието. Та нали еднообразието е толкова удобно! То изкривява всичко и в края на краищата смело разрешава всички въпроси“, с тъга пише Огюстен Тиери. [201, с. 210] И колко е прав! Та нали е глупаво, да речем, да обявяваме Седемгодишната война или завоюването на Прусия от Наполеон за стихийни процеси. Събитията от този тип прекрасно се обясняват със съзнателните сметки на политиците, които са продиктувани от общественото съзнание, а не от инстинктите им. И това си е критерий за класификация, който е точно толкова ясен, колкото психологическото разделяне на постъпките на отделния човек на съзнателни и подсъзнателни. Индикатор тук е наличието на свобода на избора при вземане на решението, а следователно и морално-юридическата отговорност за постъпките. В практическата си дейност хората никога не смесват тези две линии на поведение. Така влюбването в юношеската възраст справедливо се смята за естествено, а хулиганството и проституцията се наказват като съзнателни волеизявления; упадането на косата и зъбите в преклонна възраст не се приписва като вина на човека, но старостта не оправдава, да речем, участието в служебни интриги, макар то до известна степен да се обяснява с наличието на склероза. Подобно разграничаване на различни по характер исторически явления можем да направим и в научния анализ. Веднъж вече изтъкнахме различния характер на придвижването на номадските народи в Евразия в зависимост от степента на влажност в степната зона. [71; 74] Сега просто отбелязваме, че по същия начин стоят нещата с целия вид Homo sapiens.

Преселването на народите в райони с привични за тях условия е стремеж да се съхрани етническата система и да се предпази от разрушаване изхранващият ландшафт. Антропогенната сукцесия, т.е. нахлуването в области, които невинаги е възможно и си заслужава да бъдат заселени, но които могат да бъдат завоювани, е миграция с обратен знак. И най-страшното е, че победителите страдат не по-малко от победените, защото, за да осъществят успехите си, те задължително се приспособяват към новите условия, а това означава коренно да прекроят собственото си естество. Ясно е, че подобно сътресение могат да преживеят само младите, най-пластичните и лабилните, т.е. неустойчивите. Но в началото на процеса (на сукцесия или на агресия — както ви харесва повече) тези елементи играят само подчинена роля. За водещите личности разгръщането на веригата от кървави събития е нецелесъобразно и нежелателно. Но тъй като антропогенните сукцесии така или иначе се случват, то очевидно причините за тях са отвъд пределите на това, което се контролира от човешкото съзнание. Но тогава динамиката и статиката на етногенезиса са в еднаква степен закономерни и в тях няма място за категориите вина и отговорност. Не! Не е така! Тази теза не води до опрощаване на всичко! Отделните хора, разбира се, са виновни за извършваните от тях престъпления, независимо от това, в коя фаза на етногенезиса са сторени те. Но етническите закономерности са на едно равнище по-високо и към тях са приложими както статистическият закон за големите числа, така и третият закон на Нютон — действието е равно на противодействието — в нашия случай победителите загиват заедно с победените или малко по-късно, но не в смисъл, че ги сполетява физическа гибел, а в смисъл на етническо преустройство. Етносите не са като змиите — те не си сменят кожата, а душата.