Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flames of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 113 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
plqsak (2010)

Издание:

Колийн Фолкнър. Албина

ИК „Евразия“, София, 1993

ISBN 954-628-002-X

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Албина разпитваше внимателно Йън.

— Това истина ли е?

Той вдигна дясната си ръка:

— Самата Божа истина.

Тя погледна малкия огън. Мракът бързо падаше, а Ловеца все още го нямаше. Йън й каза, че той често избързва напред и след това ще ги намери, но тя се безпокоеше. Не беше ли нейна вината, че той тръгна сам? Тя се бе вмъкнала в живота му. Бе го накарала да й каже за това, че жена му и детето му са мъртви.

Отново погледна Йън, който се беше излегнал пред огъня, сложил едната си ръка под главата. За миг Албина забрави собствените си неволи. Това, за което мислеше, беше Ловеца и ужасът, който бе преживял.

— Но как може семейството на жена му да го обвинява за такова ужасно престъпление? Той не може да бъде убиец. Познавам го от два дни и мога със сигурност да твърдя това.

Йън сви рамене.

— Намериха го с нож в ръката. Беше покрит с нейната кръв. Очевидно по случайно стечение на обстоятелствата. Трябваше им убиецът, някой, когото да обвинят. Според тях той бе човекът, който удобно можеше да бъде обвинен.

— Но те са знаели, че я обича. — Албина грабна една пръчка и засили огъня, размишлявайки на глас: — Ти каза, че се е съгласил да остане при индианците, за да я притежава като жена. Каза, че е бил готов да остави Англия, за да я има. Защо ще убива жената, която обича?

— Нейното семейство го обвини, че е бил ядосан от това, че тя е бременна. Смятат, че я е убил, защото белият човек не обича мелезите.

Това, че Ловеца е богат, й направи впечатление. Но сега за нея това нямаше смисъл.

— Къде беше ти, когато всичко това се случи? Ти си един от тях. Индианците биха те послушали.

— Бях отишъл да играя карти в Анаполис, когато Смеещия се Дъжд бе убита. Трябваше да се срещна с Ловеца в една кръчма следващата седмица. Не бях го виждал от шест месеца. Освен това те са от делауерите. Аз съм от шоуните. Ние сме близки, но не и едно племе. И след това — той се плесна по кожената наметка, която носеше, — аз не си падам много по шоуните, имам предвид навиците си на бял.

Тя поклати глава.

— Каква трагедия. Ловеца сигурно е забележителен човек, за да може да устои на всичко това. Всеки по-слаб би се самоубил или просто би избягал някъде. Похвално е, че е решил да залови убиеца на жена си.

Йън се усмихна.

— Не ми казвай, че си лапнала по тази намръщена стара мечка. Предупреждавам те. Той е твърде див за твоята деликатна натура. Ще ти причини само болка. — Той се протегна и хвана ръката й. — По-добре бъди с мен — каза той, като намигна. — Аз съм чудесен мъж! Дай ми само възможност и ще го докажа. Кълна се, че ще го направя.

Тя издърпа ръката си, без да се обижда. Наистина донякъде бе поласкана. Въпреки, че за нея Йън бе един от онези мъже, на които не можеш да се довериш. Той бе безобиден… разбира се, ако нямаш нищо общо с него.

— Казах ти, че това не ме засяга. Не се интересувам нито от теб, нито от Ловеца. Леля ми е намерила чудесна партия в Анаполис. Богат мъж. Джентълмен.

— Ловеца е богат, а аз съм джентълмен. Комбинирай, толкова ли е трудно?

Албина въртеше една пръчка.

— Много забавно. А сега ми кажи, защо не си взел една от тези красиви индианки, както е направил Ловеца?

Любопитно й бе да узнае, но в същото време изпита известна ревност. Йън се понамръщи и отново погледна огъня.

— Не съм създаден за живота в колониите и още по-малко харесвам живота на индианците. Не съм като Ловеца. Животът за мен са театрите, игралните маси, Уайтхол, ако мога да намеря място там. Домът ми е в Лондон и щом като Ловеца намери убиеца на Смеещия се Дъжд, ще се върна там, с него или без него. Дойдох в този забравен от бога край преди шест години. Той се кълнеше, че няма да стоим повече от година. Мисля, че задълженията ми към него са приключили.

— Да — каза тя, сгъвайки краката си, очевидно й бе студено през есенната вечер. — А какъв ти е на теб Ловеца?

Йън поклати бавно глава, като наблюдаваше пламъците на огъня, които обхващаха дървото, което той хвърли.

— Спътник. Приятел от детинство. — Той отново легна на земята и мушна ръцете си под главата.

— Баща му ме е довел от колониите, когато съм бил на три години. Очевидно съм сирак от селата на шоуните. Никой не ме е искал. Скоро след това графът се оженил за майката на Ловеца и се родил Ловеца. Мисля, че са искали да бъда негов слуга, но не стана така. Графът бе много мил към мен. Двамата с Ловеца имахме едни и същи учители. Двамата сме неразделни от малки.

Албина се усмихваше, като слушаше Йън.

— Приятно е да се чуе за такова приятелство. — Тя разтърка ръцете си, за да се стопли, като си спомни, че винаги бе желала да има добър приятел. Къщата им бе пълна с момичета, нейни сестри, но с нито една от тях не бе приятел. Поне не такъв, за какъвто говореше Йън. Тя вдигна поглед към Йън.

— Кой е той, Йън? Ти говориш за титла, земи и пари. Може би моето семейство го познава. Кажи ми, кой е той? — попита тя меко.

— Нямам право да ти кажа.

— За какво става дума? — попита Ловеца, който се бе появил като изневиделица.

Албина, без да иска скочи.

— По дяволите, как го правиш така, че да не те чуя?

— Той винаги се промъква така. Някой ден ще ми изкара акъла — каза Йън, като се протегна към шишето с бренди.

— Имате късмет, че не съм мохаук. Щяхте да останете без скалповете си — каза Ловеца. Тонът му бе лек и закачлив. Мрачното изражение на лицето му бе изчезнало. — Вие двамата трябва да сте по-наблюдателни.

— Не е необходимо — каза Йън и се ухили. — Не и когато ти си наоколо.

Ловеца смъкна лъка и стрелите от гърба си и ги остави на земята. Като че ли искаше да каже нещо на Албина, но не можеше да намери подходящи думи.

Тя го погледна и реши да говори, преди да се е отказала.

— Аз… съжалявам много. Не трябваше да се интересувам от миналото ти. — Кафявите му очи се спряха на лицето му, гласът й се разтрепери. — Ти… ти беше прав, че трябва да съм благодарна. Щях да умра в ръцете на Гарвана или при този, на когото щеше да ме продаде.

— Не, това нямаше да се случи. — Ловеца седна на земята между нея и Йън. — Ти си човек, който оцелява. Сигурно е така, след като три седмици си била в ръцете на такива метиси. — Той взе шишето с бренди от Йън и дръпна здраво. — Щеше да намериш начин да избягаш. С език като твоя можеш да извадиш душата на човек. Той би се съгласил с теб, само и само да млъкнеш.

Албина знаеше, че неговите думи я обиждаха, но тя самата реши да не се обижда. Каза, че тя е оцеляла, а това бе голям комплимент за нея. Какво от това, че й каза, че има остър език? Това бе самата истина. Нали и майка й и баща й винаги казваха това. Нали това според тях бе причината да не може да си намери съпруг?

Албина се обърна към Ловеца:

— Има един заек за теб до огъня. Безопасен е. Не съм му одирала аз кожата. Йън го направи.

Ловеца сви рамене.

— Това е лесно за учене, одирането на заешка кожа. Децата на шоуните се учат да свалят кожите на дивеча още когато са съвсем малки. — Той отхапа от сочното и тъмно месо. — Казах ти, че ще те науча. Само питай.

Тя се усмихна, като мислеше, че този мъж можеше да бъде твърде приятен, когато реши. Това ли бе причината неговата жена, Смеещия се Дъжд да се влюби в него? В главата й изплуваха стотици въпроси, докато го гледаше как се храни. Какъв ли съпруг е бил? Предан любовник или хладен партньор? Какъв ли баща можеше да стане?

Защо ли мисли всичко това? Тя си легна на кожата, като слушаше тихите и успокояващи гласове на мъжете. Терзанията несъмнено я караха да мисли за Ловеца.

„Трябва да бъда внимателна. Иначе може да харесам това зряло мъжко създание.“

Но когато вече заспиваше, мислите й отново се насочиха към Ловеца и неговите дълги кичури коса, които се развяваха от есенния вятър.

 

 

Зората дойде твърде бързо и Ловеца, Йън и Албина отново бяха на път. Те вървяха твърде бързо, като изгревът оставаше зад гърба им, а хладният есенен бриз духаше в лицата им. Дърветата над тях бяха обагрени от четката на природата в една палитра от кафяво, червено, златисто, а въздухът бе изпълнен със светло обагрени листа, които падаха на земята.

— Колко има още до селището? — попита Албина. Бе решила да не се оплаква от изтощителния път, въпреки че беше твърде много уморена. Главата й просто клюмаше и Йън през цялото време я разтърсваше, за да не заспи.

Йън взе една пръчка и започна да я влачи по пръснатите листа.

— Ловеца каза, че днес може да стигнем, ако вървим с това темпо. — Тя изпъшка тихо. — Защо? — продължи той. — Уморена ли си? Искаш ли да му кажа да намали хода? Може и да починем.

— Не. — Тя вдигна ръката си. — Не, добре съм. Ние се движим не по-бързо от Гарвана. Кълна се в краля, той ме прекара през по-голямата част на Мериленд. — Когато погледна Йън видя, че той се хилеше глупаво. — Какво има? Защо се смееш?

Той поклати глава.

— Нищо. Отдавна не съм чувал млада англичанка да говори.

— Млада ли? Майка ми мисли, че съм стара. Почти съм минала възрастта на младата девойка. За мен не останаха перспективни мъже, а само изтощени посивели господа с тежка подагра.

Чу се баритоновия смях на Ловеца. Албина погледна Йън.

— Винаги ли подслушва чужди разговори?

— Винаги.

Импулсирана, Албина ускори крачка и настигна Ловеца, който водеше катъра.

— Намираш ли, че съдбата ми е твърде интересна?

— Да си независим от оковите на брака, това пречка ли е?

— Може би не за мъжете, но за жените, да. Аз съм собственост на баща си, докато си намеря съпруг. Като съпруга мога да имам малко права, но те ще бъдат повече от тези, които имам сега.

— Ти заслужаваш нещо по-добро — каза Ловеца тихо.

— Какво? — тя го погледна недоумяващо. — Заслужавам нещо повече сега?

— Искам да кажа, че жена като теб, не трябва да се хвърля на врата на първия мъж, който идва да я иска, само защото баща й не иска да я храни.

— Странно разбиране за един англичанин.

— Сред шоуните и делауерите мъжете и жените са равни.

— Не може да бъде. — Лицето на Албина светна. — Ти се шегуваш.

— Не, не се шегувам, моя… — Той наведе глава, за да скрие погледа си от нея. — Когато се ожених, тя стана собственик на нашата колиба и на всичко в нея. Ако бяхме имали деца — гласът му беше напрегнат, — те щяха да бъдат и нейни. Сред племената от прерията жените имат също право на глас. Те са не само майки на нашите деца, но често са вождове и лекари на нашите хора.

— Нашите — тихо каза Албина, — ти каза нашите хора.

— Приятелят ми се счита за един от тях — каза Йън. — Шоуните го осиновиха.

— Осиновили са го?

— Той стана един от тях, едва ли не с тяхна кръв. Странни са представите за света на тези хора. Смятат, че когато кажат на човек, че е техен брат, той наистина става техен брат.

— Никога не съм чувала за такива неща! Страшно съм впечатлена.

Ловеца гледаше особено, като че ли бе изненадан от думите й.

— Наистина си впечатлена, нали?

— Никога преди това не бях чувала за друга такава култура — каза тя, като се промуши под ръката на Ловеца, докато той държеше един клон, за да не я нарани по лицето. Когато се изправи, ръката му много интимно я докосна.

— Тези хора изглеждат твърде цивилизовани, за да бъдат само едни голи езичници.

— Голи са само през лятото, но в никакъв случай не са езичници. Много от тях са покръстени. Те са склонни да приемат Бога на белите и да запазят своята древна култура.

— И така, защо са те осиновили? Защо те наричат един от своите, тези шоуни?

Той се протегна, за да погали катъра между ушите.

— Няма някаква определена причина.

— Наистина няма причина — намеси се Йън и хвърли пръчката, която носеше. — Преди няколко зими той спаси живота на едно цяло село.

— Наистина ли? — Албина отново гледаше красивото лице на Ловеца.

— Не съм спасил живота им, само им помогнах.

— Всички се бяха разболели от едра шарка и никой не бе в състояние да им носи вода и храна. Всички умираха. Ловеца се грижеше за тях. Носеше им вода, къпеше ги, събираше дивеч и ги хранеше, докато можеха сами да правят това.

Албина видя, че Ловеца се изчерви. Не можа да сдържи усмивката си. Срамежлив мъж! По-рано смяташе, че двете думи са несъвместими.

— Твоята постъпка е много благородна.

— Не, не е. — Той я погледна, очите му поникваха в мислите й. — Това трябваше да се направи. Ти би направила същото, ако изпаднеш в такава ситуация. Както и Йън. Както и всеки почтен човек.

— Не знам дали бих могъл. Никога не съм боледувал от едра шарка. — Йън чукна едно дърво с кокалчетата на пръстите си. — Да чукна на дърво. По-скоро бих се пръждосал оттам.

Ловеца посочи приятеля си.

— Йън мисли за себе си, че е мошеник и дори, че е малко луд. Той не иска никой да знае колко е добър.

Албина кимна, като се усмихваше. Този шеговит разговор й допадаше. Никой преди това, никой не бе разговарял с нея по този начин. Никога не се бе чувствала толкова добре. Отношенията между Ловеца и Йън очевидно бяха добри, за което им завиждаше. Те се обичаха един друг, както се обичат приятели. Защо никога не е имала приятел, когото да обича? Дали причината бе хапливият й език, както казваха родителите й, или защото тя не бе от хората, за които някой би се погрижил истински?

— По-нататък има един малък поток — каза Ловеца, като балансира лъка и пушката си, които носеше на гърба си в случай на нужда. — Ще спрем да пийнем малко вода и да отдъхнем. Ще трябва да продължим с това темпо, ако искаме да стигнем селището на залез.

Изворът, за който говореше Ловеца, бе съвсем малко ручейче, което се спускаше от една скала. Беше се образувало малко корито, което за съжаление бе сухо.

Албина се наведе и лакомо загреба вода с шепите си. Водата бе толкова студена, че парна езика й. Вкусът й бе фантастичен. Тя наплиска лицето и врата си и видя, че двамата мъже поеха към гората.

— Къде отивате?

— Просто да се огледаме наоколо — отговори Йън. — Седни и почивай. Чака ни дълъг ден. Ще се върнем бързо. — Гласът му бе мек и спокоен. Взе една пушка от товара и провери дали е заредена.

— Не ме оставяйте за дълго — измърмори Албина, като се опитваше да не показва, че се плаши. — Гарвана може да се навърта наоколо.

— Гарвана се махна, казах ти вече — отговори Ловеца, преди да изчезне в един гъсталак от дива шипка. — Той си взе пръстите и си отиде в къщи.

Албина отново загреба вода и след това седна, за да чака мъжете. Чуваше движенията на Йън в гъсталака. Ловеца, както обикновено, не се чуваше.

Отнякъде се обади американски козодой и Албина се засмя на писъка му. Никога не би повярвала, че ще свикне с тази дива природа, но тя наистина бе прекрасна. На всяка крачка се срещаше с нещо ново.

Сега, след като се бе примирила, че има доста време, докато се върне в Анаполис, тя започна да се радва на пътуването. Какво от това, че завръщането й можеше да се отложи с няколко дни. Кой ли толкова я чакаше там? Само един стар мъж с голям нос и лош дъх.

Албина чу шума от счупен клон и погледна нагоре. Звукът идваше откъм сухото корито на извора.

— Ловецо? Йън? — Тя стана. — Вие ли сте?

За момент стана тихо, но след това отново чу стъпки. Беше сигурна в това.

Албина отстъпи назад и се опря до катъра. Започна да рови около саковете. Щеше да бъде добре, ако й бяха оставили оръжие, за да се отбранява.

— Здравей? — каза тя, като се напрегна, за да види кой се приближава, и изведнъж изкрещя.

Мечка! Беше мечка, която идваше точно към нея, на не повече от сто фута разстояние.

— Ловецо, Йън… — извика тя.

Тя отстъпи назад и се опита да отмести катъра. Мечката улови движението й.

— Не, не се приближавай. Няма да те нараня — прошепна тя.

Черната мечка изведнъж се изправи на задни лапи. Така изправена бе висока седем фута. Отвори масивните си челюсти и изрева страшно. Катърът зад Албина се разтрепери, удари с копита и се втурна в гъстия храсталак. Албина бе решила да го последва, но знаеше, че няма да може да проникне през гъстите шипки. Докато се промъкваше през непроходимата стена, чуваше зад себе си как катърът отчаяно реве.

Албина отново отстъпи и погледът й се закова върху челюстите на мечката. Тя бе твърде близо, за да усети нейната силна миризма. Би се заклела, че почувства горещия й дъх върху лицето си.

Разяреното животно сега я дебнеше, като се тътреше напред-назад на задните си лапи и приближаваше.

Албина не можеше да избяга. Нямаше как да се защити. Мечката бе готова да я убие, знаеше това. Щеше да я разкъса с железните си челюсти и остри лапи…

— Ловецо! — извика Албина за последен път. — Ловецо! Помогни ми!

Албина чу смразяващ кръвта вик и изведнъж видя Ловеца зад мечката, размахващ ръце и крещящ като луд. На себе си, той нямаше нищо, освен мокасините и една от онези индиански превръзки, които прикриваха слабините. Нямаше нито пушка, нито нож, никакво оръжие, а само една пръчка, дебела колкото китката му и дълга колкото ръката му.

Крещеше и издаваше непознати звуци, като размахваше пръчката. Удари мечката в гърба, тя изрева досущ като човек и се обърна.

Мечката тръгна бавно от Албина към червенокосия мъж, който я примамваше. Очите на Албина се разшириха от ужас.

— Ловецо! Пази се!

Йън се появи от гъсталака и мина покрай мечката и Ловеца, които се движеха в кръг, като решаваха кой да бъде жертвата и кой хищникът.

— Стреляй! — изкрещя Албина. — Стреляй, преди да е убила Ловеца.

Но Йън не вдигна пушката, като стоеше между Албина и мечката.

— Тихо — промълви той. — Не искам да го разсейвам. — Той се обърна и направи глупава гримаса. — Него, мечока.

— Вие да не би да сте полудели и двамата? — извика тя обезумяла, като го удряше по рамото. — Това дяволско създание ще го убие! За бога, моля те, стреляй!

Но това, което той направи, бе само да вдигне ръката си, за да се предпази от втори удар.

— Нека да видим как го прави — каза й той, като че ли цялата ситуация бе твърде забавна.

Ловеца продължаваше да се върти в кръг и да издава странни звуци.

Албина се опита да се придвижи напред, за да помогне някак си на Ловеца, но Йън я спря.

— Какво казва? — питаше тя сред ревовете на мечката.

— Не знам, моите познания са твърде оскъдни, но мисля, че го нарича кучи син. — Йън се разсмя, като удряше коляното си.

— Не мога да повярвам, че това става пред очите ми — измърмори Албина. Нямаше никакъв друг избор, освен да наблюдава. — Просто не мога да повярвам.

Ловеца сега приближаваше мечката бавно и грациозно, което бе нещо така абсурдно в това диво място. Всеки мускул под бронзовата му кожа подскачаше по време на неговите движения, като всичко това приличаше на един прекрасен и страшен танц. Едрите му, мъжествени ръце, широките му гърди, мускулестите му крака, всичко участваше в този танц.

— Ловецо — промълви тя.

Струваше й се, че човекът дебнеше мечката…

Още една крачка и Ловеца хвърли пръчката.

Албина прехапа долната си устна, за да не изкрещи. Мечката бе с една глава по-висока от Ловеца и настъпваше към него.

Тогава Ловеца вдигна ръце. Озъби се и изрева като мечката.

За Албина не оставаше нищо друго, освен да стои настрана и да наблюдава ужасена. Мечката на свой ред също изрева.

След това Ловеца повтори рева. Ревеше като истински звяр.

Мечката отстъпи една крачка. Ловеца отново изрева. Мечката отговори, но по-слабо. Ловеца изкрещя нещо на езика, на който бе говорел преди това, и изрева още веднъж.

Тогава, за учудване на Албина, мечката се отпусна на четирите си лапи.

Ловеца изрева за последен път, гласът му бе заплашителен, мечката се обърна и избяга в посоката, откъдето бе дошла.

Албина изтича до Ловеца.

— По дяволите! — извика тя, преди да е стигнала до него. — Какво, за Бога, смяташ, че правеше?