Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flames of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 113 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
plqsak (2010)

Издание:

Колийн Фолкнър. Албина

ИК „Евразия“, София, 1993

ISBN 954-628-002-X

История

  1. — Добавяне

Глава 29

Албина почувства огромна тежест върху себе си. Тя инстинктивно се хвана за корема, където растеше детето й, тяхното дете.

— Може би има някаква грешка — каза тя разтреперано. — Този човек бе едно животно. Той е изнасилвал и убивал жени, продавал ги е на диваците.

— Да, но Йън Кейн е племенник на лорд-канцлера.

— Какво значение има това? — Албина се опитваше да разбере. Ще арестуват Ловеца, ще го затворят в Нюгейт. Не, няма да го направят.

— Има голямо значение, моя невинна съпруго. — Ловеца докосна с устни челото й. След това отново погледна Йън. — Чакат ли ме?

— Да. Казах им, че скоро ще дойдеш и че могат да те почакат. Минах през помещенията на слугите, за да дойда по-бързо.

Албина увисна на ръката на Ловеца.

— Трябва да отидеш и да им обясниш. Трябва да им кажеш защо си го направил. Ще има процес. Никой не може да те обвини. — Опитваше се да убеди себе си, както и другите.

Йън я погледна.

— Пропускаш нещо, Алби. Едва ли ще има справедлив процес, ако изобщо има.

Ловеца оправи една къдрица зад ухото си.

— По дяволите, сигурно просто ще ме хвърлят да гния в Нюгейт. Ще ме обвинят не в друго, а в политическо престъпление.

Албина усещаше, че в очите й напират сълзи, но успя да се овладее. Как можеше Ловеца да остане спокоен? Само преди малко те говореха как ще заминат в колониите, за да започнат нов живот заедно, а сега, пред него бе надвиснала заплахата от доживотен затвор.

— Какво да правим? — Тя гледаше ту Йън, ту Ловеца. — Не можем да позволим да те арестуват. Аз вече почти те бях загубила. — Тя стисна зъби решително. — Няма да те загубя отново.

Ловеца изгледа внимателно Йън. И двамата мълчаха. Албина наблюдаваше лицата им и почти долавяше какво мислят.

— Ядосан ли си, че взех титлата ти, Ловецо? — попита Йън, като се усмихна хитро.

— Хммм.

— По-ядосан ще бъдеш, ако взема жена ти, нали?

— Точно така. — Сега Ловеца се засмя.

— Как са нещата при теб, братко?

— Добре. А твоите?

Йън присви очи.

— По-добре от твоите, кълна ти се.

— За какво говорите? — попита Албина. — Трябва да ми кажете.

Йън сграбчи ръката на Албина и тръгна към къщата на пазача.

— Елате вътре. Бързо. Имаме само минути, за да планираме действията си и след това ще трябва да се върна обратно, за да оправим нещата. — Имаш ли пушка, Ловецо?

— На коня. — Ловеца отиде да я вземе.

Йън задърпа Албина.

— Какво става? Кажи ми.

— Влизай вътре — заповяда й Йън, като я накара да влезе в къщата. — Можем да спасим кожата му, но ни е нужна помощта ти…

Десет минути по-късно Йън излезе от къщата на пазача, оседла коня и препусна през гората към замъка Данън. Ловеца и Албина останаха ръка за ръка в сянката на високите дъбове, които растяха до къщата.

— Готова ли си? — попита Ловеца тихо.

— Страхувам се.

— И все пак, готова ли си?

Тя се обърна към него и се вгледа в кафявите му очи.

— Мога да го направя.

Той стисна ръцете й.

— Знам, че можеш.

— Просто не искам да те наранявам. Ако нещо стане… — Тя въздъхна. Нямаха друг избор. Знаеше, че това е най-добрият план, който можеха да измислят в този момент.

— Искаш ли да видиш болката на света? — попита я той нежно. — Да видиш един човек, затворен в зловонната килия в затвора Нюгейт, само с плъхове и паразити наоколо. Няма да се оставя, Алби. По-скоро ще умра, отколкото да позволя да ми отнемат слънцето, теб и детето.

Те се целунаха за последен път, устните му се впиха в нейните.

— Обичам те — прошепна той. — Винаги съм те обичал.

Тя се усмихна, сякаш черпеше сила от него.

— Ще те обичам винаги.

— Ако нещо се случи, направи това, което сметнеш за най-добре. Йън ще се погрижи за теб. Остани тук и нека той да обича детето ни. Съмнявам се дали някога ще има свое собствено. По дяволите, ожени се за него, щом иска. Той е човекът, когото бих избрал за теб.

— Не мога да направя това. Това вече не е моят дом.

— Тогава замини за страната на шоуните и възпитай там нашата дъщеря или син. Винаги ще бъдеш добре дошла при роднините на Пълзящата Костенурка.

Тя сложи пръст на устните си, като го накара да млъкне.

— Не говори за това. Не бива. Нищо няма да се случи. Ще бъдем заедно.

Той я погледна за последен път и докосна бузата й с пръсти. Прибра леко една къдрица от тъмната й коса, която се спускаше върху раменете й.

— Време е.

Ръка за ръка те тръгнаха към конете. Ловеца я вдигна на седлото. Някъде бе загубила шапката си. Сигурно бе паднала на земята, когато се бяха любили.

Ловеца й подаде юздите. Намигна й с чаровната си усмивка, която я бе накарала да се влюби в него. След това удари коня по хълбоците. Албина се наклони напред и потегли към замъка Данън.

Препусна направо по пътя през гората към предната врата на замъка. Видя войници и един висок шериф. Мина покрай техните коне.

— Йън! Йън! — извика тя.

Както бе уговорено, Йън се появи на парадния вход.

— Алби. — Той изтича по каменните стъпала. — Алби, наред ли си, какво е станало, мила?

Тя отметна назад косата си, разпиляна от милувките на Ловеца.

— Той ме нападна! — извика тя. — Джефри! Бях тръгнала да му кажа довиждане, да му кажа, че обичам теб и че ще се сгодим. — Тя го хвана за ръцете, като се опря на него за подкрепа.

— Е, какво? — Йън погледна лицето й напълно сериозен. — Кажи ми, Алби. Кажи ми какво направи този кучи син.

Албина сведе глава. Като по чудо от очите й рукнаха сълзи. Чу, че войниците започнаха да си шушукат помежду си. Очевидно чуваха всяка нейна дума.

— Той… Джефри не иска и да чуе. Казах му моето не. Казах му, че нашата сватба трябва да се анулира, но той твърди, че съм все още негова. Той каза… — Тя отпусна глава на рамото му. — О, Йън…

Чу се шум от конски копита. Един конник галопираше към замъка Данън. Албина вдигна поглед и видя Ловеца, който яздеше право към тях, косата му се развяваше по плещите, в ръцете си държеше пушка. Единственото нещо, което бе по-различно, бе сакото му, което бе закопчал догоре. Очите му бяха диви и широко отворени. Наистина приличаше на луд.

— Албина! — извика Ловеца, като наближи. — Върни се обратно. Ти си моя жена! Моя си и мога да правя с теб всичко, което поискам! Той няма да те притежава! Кълна се в Бога, че ще ви убия и двамата!

Шерифът завъртя коня си, но преди да се спусне към Ловеца, Йън изскочи напред, като дърпаше Албина със себе си и му пресече пътя.

— Тя е моя — изкрещя злобно той. — Сега тя е моя, копеле такова! Моята титла, моите земи, парите ми… — Той сграбчи Албина и я целуна. — Моята жена!

Ловеца дръпна силно юздите и конят му спря.

— Не, можеш да вземеш всичко, но не и тази жена. Тя е моя. Няма да ти я дам!

— Не прави това! — извика Албина, като се дръпна от Йън, опитвайки се да внесе повече обърканост. — Моля те, не прави това.

Чу, че зад гърба й шерифът даваше нареждания на войниците да хванат Ловеца. Още миг и всичко щеше бъде загубено!

— Дай ми я, или ще си я взема сам — изкрещя Ловеца. Той взе пушката с една ръка и я насочи към Йън.

Йън реагира толкова бързо, че Албина не можа да види нищо друго, освен проблясването на стоманата. Той извади пистолета си от кобура, препасан над панталоните му, и стреля, като ехото на изстрела му заглуши изстрела на Ловеца.

Ловеца падна от коня си.

Албина изписка, не от сцената, която разиграваха, а от ужас. Кръв, тя бе видяла истинска кръв…

Конят се изправи на задните си крака, когато ездачът падна.

— О, господи! О, господи! — извика тя.

Конят се стрелна покрай нея.

— Албина! — Йън крещеше след нея.

Тя изтича към Ловеца и падна на колене до неподвижното му тяло. Той лежеше по очи върху калната земя. Наоколо имаше кръв, много кръв!

Йън коленичи до нея, като докосна с устни ухото й.

— Игра — прошепна той. — Това е само игра, мила.

— О, Боже! — изрева високо Йън. — Съжалявам, Алби. Аз го убих. Убих брат си. — Той се хвърли върху Ловеца, като притисна силно лицето му.

Войниците се приближиха и ги заобиколиха. Шерифът слезе от коня си, като застана точно зад Йън и Албина.

— Това ли е той? Това ли е Джефри Рордън? — попита той.

Йън повдигна глава. Албина можеше да се закълне, че видя сълзи в очите му.

— Да, това е той. Не исках да го убия. Повярвайте ми. Той стреля първи. Трябваше да се защитя. Трябваше да защитя моята лейди.

— Той стреля пръв — каза един от войниците.

— Видях го. Конникът пръв вдигна пушка.

Албина не можеше да направи нищо, освен да стои, притиснала ръце към очите си. Сърцето й биеше до пръсване. Беше вцепенена от ужас, че Ловеца може би наистина е ранен. Страхуваше бе, че шерифът може и да не повярва на това, което виждаше.

Шерифът се размърда смутено.

— Мъртъв ли е, лорд Данън?

Йън показа голите си ръце, които бяха покрити с кръв.

— Мъртъв. Моят брат е мъртъв — измърмори той като в шок. — Не съм виновен, че баща ми е лъгал. Не съм виновен, че аз съм наследник, а не той.

Шерифът погледна хората си.

— Трябва да вземем тялото.

— Не! — изкрещя Албина, като се просна драматично върху Ловеца. — Той е мъртъв! Тялото му трябва да се приготви за едно прилично погребение. Не може да го вземете! Няма да ви позволя! — Тя вдигна поглед към Йън. — И ти! — Замахна с ръка и го удари тежко по лицето. — Ти го уби! Ти уби моя Джефри!

Йън стана.

— Нали каза, че ме обичаш? Каза ми, че не се интересуваш от него.

— Махай се — изкрещя тя. — Махайте се всички! — Тя допря буза до топлото лице на Ловеца.

— Оставете ме! Оставете ме със скръбта ми!

Йън се обърна към шерифа.

— Беше акт на самозащита, нали видяхте и вие? — каза той.

Шерифът кимна с глава, като гледаше неподвижното тяло на Ловеца.

— Самозащита. Да. Няма смисъл да даваме пари за обесването на този нещастник. — Той се обърна към коня и хвана юздите. — Войници! — Той се качи на коня си. — Ще докладваме за случая, лорд Данън, но без обвинения. — Той дръпна юздите. — Съжалявам за загубата ви.

Албина погледна шерифа през сълзи. Той наистина си отиваше!

— Госпожо! — шерифът докосна козирката на шапката си и след това обърна коня си. Войниците го последваха.

— Ловецо — прошепна Албина. Тя го разтърси леко. — Ловецо, добре ли си?

— Шшшт — отговори й той.

Сега почувства, че е по-добре.

— Трябва да продължим да разиграваме сцената — прошепна й той. — Трябва да съм мъртъв за всички. Слугите не трябва да знаят нищо.

Слугите бяха започнали да излизат от къщата и другите помещения. Една жена ридаеше. Йън застана на стъпалата.

— Малкъм — извика той. — Помогни ми да го внесем.

Малкъм бе слугата, с когото Ловеца и Йън бяха израснали. Можеха да му се доверят.

— Калеб, изтичай в селото за Маб. Тя ще приготви тялото му за погребение. Не позволявам на никого да го докосва — нареди строго той. — Това е заповед от мен, лорд Данън. Вече трябва да свиквате с новия господар.

Йън и Малкъм се приближиха до тялото на Ловеца. Йън го хвана за ръцете, Малкъм за краката.

Албина ги последва по стълбите нагоре по коридора и към помещението пред оранжерията.

— Това е всичко — каза Йън на Малкъм, когато влязоха в слабо осветената стая. Те го положиха по лице на пода.

Слугата стоеше шокиран, като гледаше тялото.

— Казах, че това е всичко, Малкъм — повтори Йън.

Малкъм не се помръдна. Ловеца повдигна глава.

— Чу ли господаря си, Малкъм, махай се оттук, по дяволите!

Мъжът се отдръпна назад учуден.

— Знаех, че ти не можеш да го убиеш, господарю Йън. Знаех, че никога не би направил постъпил по този начин и с господарката.

Ловеца се опря на лакът. Лицето му и гърдите му бяха покрити с кръв. Но Албина знаеше, че това не е неговата кръв. Изглеждаше твърде добре, за да чувства болка.

— Пази тази тайна до гроб, Малкъм — прошепна той. — Чу, че шерифът бе дошъл за мен. Наистина аз убих Кейн в колониите, но той си го заслужи. Сега Йън ще ти каже какво трябва да направиш, за да ни измъкнеш оттук. — Ловеца се засмя. — Тръгвай. Прави това, което ти казват.

— Ще се върна — Йън намигна на Албина, последва Малкъм и затвори вратата зад себе си.

— Ловецо… — Албина можа да каже само това. Още бе изплашена. Не можеше да повярва, че всичко е минало.

Ловеца седна на пода и избърса кръвта от лицето си. Дъските, върху които бе лежал, също бяха покрити с кръв.

— Мисля, че малко съм попрекалил с кървавите черва — каза той.

Тя сложи ръка на устата си.

— Направи го чудесно — прошепна тя.

Йън се върна в стаята.

— И тримата бяхме чудесни. — Той се приближи до Ловеца и Албина, като се смееше.

След това се намръщи.

— Съвършена игра, Алби, но защо ме удари така? — Той докосна бузата си.

Тя плъзна ръце по бедрата си. Едва чак се отпускаше. Всичко щеше да се нареди.

— А ти защо ме целуна?

Ловеца скочи и удари силно Йън по рамото с окървавената си ръка.

— Е, братко, за какво бе целувката?

Йън подръпна черната си коса, вързана на опашка, като продължаваше да се усмихва.

— Това бе единственият шанс да получа истинска целувка от Албина, без да се безпокоя, че ще ми вземеш скалпа.

И тримата се разсмяха и започнаха да съставят по-нататъшния план за действие.