Колийн Фолкнър
Албина (5)

Глава 4

През първите няколко часа Албина вървеше сама по стъпките на двамата мъже, които разговаряха помежду си. Изоставаше и се опитваше да не се поддава на самосъжаление.

Имаше за какво да им бъде благодарна. Беше жива и донякъде на сигурно място. Гарвана се намираше вече далеч от нея. Тези мъже я водеха към къщата на чичо й. След ден или два щеше да си бъде отново в Анаполис. Леля Сали и братовчедите й щяха да я успокоят. Щеше да се изкъпе в истинска баня, да си сложи ябълковозелената рокля от китайска коприна, която не бе обличала досега, и спокойно да пие чай в един от двата апартамента на леля Сали.

Албина знаеше, че трябва малко да почака. Какво от това, че бе облякла тази кожена туника, която едва скриваше краката й. Какво от това, че имаше комари, които жужаха около нея. Какво от това, че нейният спасител бе най-грубият мъж в колониите. Трябваше да не обръща внимание на всичко това, включително и на Ловеца. Ловеца! Името му отекваше в главата й.

Тази сутрин той я изненада, като се обръсна и подстрига косата си. Сега бе толкова красив без онези рошави кичури, че беше по-добре да си държи устата затворена. Бе твърде привлекателен без дългата си коса и брада.

Албина въздъхна.

Усещането за уют, което изпита, когато го видя тази сутрин, й бе непознато.

Образът му изпълваше съзнанието й. Така както стоеше до реката без риза, той наистина бе твърде привлекателен. Наистина, тя бе виждала голи мъже до кръста. Баща си и братята си… и веднъж дори Чарлз, братовчеда на своята приятелка Марта. Но никога не бе виждала мъж като Ловеца.

Неговите рамене и мускули като че ли бяха изваяни или нарисувани от четката на Леонардо. Обгорялото му тяло излъчваше сила. Гърдите му бяха широки и покрити с червеникави косми, които се спускаха надолу към стомаха и се губеха в кожените му бричове. Първият й импулс, когато го видя с голи гърди, бе да го докосне, да усети плътта му с върховете на пръстите си.

При мисълта за него Албина усети, че по бузите й се разлива топлина. Знаеше, че трябва да се срамува от себе си. О, небеса, мислите й бяха похотливи. Но тя бе само на двадесет и две години, бе минала възрастта на младо срамежливо момиче. „Вече си стара“ — би казала нейната майка, която много — много не се церемонеше.

Какво от това, че се отдаваше на фантазията си? Намираше се в диви места, като се опитваше да запази здравия си разум. Щом се върне в Анаполис и след като мине необходимото време от смъртта на чичо Чарлз и братовчедка й Сюзън, тя ще се ожени за този мистър Комегис, за когото говореше леля й Сали. Той бе подходяща партия, внимателен и само двадесет години по-възрастен. Братовчедка й Моли обаче й бе казала, че е нисък и има голям нос, както и двадесетгодишна дъщеря с мършаво лице. Но какво друго можеше да очаква Албина? Какъвто и да беше, един съпруг е по-добре, отколкото никакъв.

Погледът на Албина се спря върху широкия гръб на Ловеца. Тя стисна зъби. Този мъж беше твърде избухлив. Понякога бе много мил с нея, понякога крещеше като луд. Сега бе решил да не я забелязва. Не знаеше кое от трите неща я вбесява най-много.

Йън тръгна по-бавно. Очевидно искаше да ги настигне. Ловеца вървеше напред и водеше катъра.

— Умори ли си? — попита я Йън.

— Не.

Той кимна с глава.

— Исках да ти се извиня за снощи. Не трябваше да се смея.

Той я погледна и очите им се срещнаха.

— Такова деликатно създание като теб може би не знае как се дере заек. — Меките нотки в гласа му като че ли я предупреждаваха. Йън не бе първият мъж, който се опитваше да съблазни Албина. Мнозина искаха да я притежават. Албина имаше много предложения. Това, което не й предлагаха обаче, бе женитба. — Сигурен съм, че следващия път, когато трябва да дереш заек, ще бъдеш по-добра. — Той спря и докосна ръката й. — Гарантирам ти. Но, моля те, нека ти кажа едно нещо. Бе грубо от страна на моя приятел, че те накара да направиш това. Жена с твоята красота трябва да върши по-изискани неща.

Тя го изгледа любопитно. Забавляваше се.

— Кажи ми, Йън, хвърлихте ли жребий кой ще ме притежава?

Йън сложи ръка на гърдите си.

— Моля?

Тя се засмя и продължи:

— Не се прави на божа кравичка. Знам кога един мъж иска да спи с мен. Всички мъже са едни и същи, когато искат това, независимо на кой континент се намират, независимо дали са бели или цветнокожи.

Албина чу сподавения смях на Ловеца, който вървеше пред тях, но забави крачките си така, че разстоянието между него, Йън и Албина да се скъсило.

— Това, което искам да знам, Йън — продължи Албина, — е следното. Когато хвърлихте монетата, за да видите кой ще бъде първият, ти ли бе този, който спечели, или загуби?

Ловеца се удари по коляното, дори не се опитваше вече да сдържа смеха си.

Йън погледна Албина, като се правеше, че не включва.

— Не мога да разбера какво имаш предвид, Албина. Просто…

— Ти просто ми правиш явни предложения — каза тя, като се обърна към него. — Сега, нека ти кажа, Йън, за да няма никакви недоразумения. Ценя твоята помощ. Ако искаш, ще ти платя за изгубеното време, когато стигна у дома. Но няма да предложа тялото си, независимо колко си чаровен.

Йън отново тръгна, като че ли нищо не се бе случило.

— И така, ти ме намираш за чаровен?

— Чаровен като всеки Джек или лондонско денди.

— Виждаш ли, тази дама ме намира за чаровен — извика той към Ловеца.

— Тя ти казва да я оставиш на мира — отговори му Ловеца, като продължи да върви.

Йън отново погледна Албина.

— Нима ми казваш да си обирам крушите?

— Точно така. В противен случай ще те одера така, както одрах заека, и ще започна между бедрата. — Тя се усмихна сладко.

Йън се намръщи.

— По-добре внимавай, приятелю — намеси се Ловеца. — Няма да бъде приятна гледка.

Йън кимна към Албина.

— Не можеш да ме виниш за това, че правя опити.

Тя вдигна властно брадичка.

— Нямам нищо против теб. Само дръж ръцете си далеч от мен и всичко ще бъде наред. — Тя стъпи върху едно дърво, което лежеше напреки на пътеката. — Кажи ми защо си тук, в тази пустош? — Тя го изгледа от главата до петите. — Сигурно си образован. А също имаш и пари. Разкажи ми нещо за себе си. Сигурна съм, че ще ми бъде интересно.

Йън въздъхна.

— Ако трябва да знаеш, аз съм наследник на голямо наследство в Англия. Избягах от баща си и неговите приказки за отговорност. Освен това ме бяха сгодили за едно дете. — Той кимна с глава. — Онзи там е мой слуга, въпреки че, в интерес на истината, аз му позволявам твърде много волности.

— Ти си мошеник — каза тя и очите й се свиха. — Но нещо ме кара да мисля, че в лъжите, които ми изтърси, има и доза истина.

Ловеца отново се изсмя. Албина забеляза, че той не искаше да участвува в разговорите, но въпреки това се прислушваше във всяка дума. Йън оправи плитката си.

— Обвиняваш ме, че ти говоря лъжи, но какво ще кажеш за себе си? Очевидно и ти не си слугиня.

— Не е твоя работа коя съм — каза тя и посочи напред. — Ето там е Анаполис. Ако ме заведеш дотам, всичко ще се оправи. Казах ти вече. Ще ти платя добре за помощта.

Когато погледите им се срещнаха, тя разбра, че нещо не е наред. Той отмести поглед.

— Е, какво? — попита тя меко. Той търкаше брадата си, като че ли, за да помисли. — Какво ще кажеш? — повтори тя по-високо. — Какво не си ми казал?

Той се изкашля.

— Анаполис ли казваш?

— Да.

— Анаполис не е там.

— Какво искаш да кажеш? — Почувства, че сърцето й заби силно. „Запази самообладание“ — каза си тя тихо. — Нали ме водите в Анаполис? Ще се опитам да се свържа с леля си. Тя може да изпрати някой да ме вземе. Сигурна съм, че мога да намеря някое място, където…

— Албина, ние се движим на запад, а не на изток. — Той я погледна виновно. — В тази посока няма никакви селища. Никакви, освен индиански вигвами.

— Какво? — изненада се тя и спря. — Какво казваш? — повтори тя. — Вие не ме водите у дома?

— Може би някога ще стигнеш и дотам. Но не и сега.

— Ловецо… — Албина изтича напред, като се хвърли върху широкия гръб на Ловеца. — Ти, кучи сине — изкрещя тя, като го удряше със стиснати юмруци. — Каза ми, че ме водиш у дома! Ти ми каза…

Ловеца пусна юздите на катъра, завъртя се и се опита да се защити.

— Остави ме…

— Ти ме излъга! Излъга ме!

— Не съм те лъгал. Махай се, по дяволите. — Отметна глава, но въпреки това успя да получи един удар. От носа му плисна кръв. — По дяволите, заболя ме.

Албина бе загубила контрол над себе си. Почти изпаднала в истерия, тя го удряше с юмруци и риташе с краката си.

— Трябваше да ме заведеш вкъщи! Трябваше да ме заведеш в Анаполис! При моята леля! Трябва да й кажа какво се е случило с братовчедка ми и чичо ми! Трябва да си отида у дома веднага!

Ловеца хвана едната й ръка, а след това и другата.

— Никога не съм ти казвал, че те водя у дома ти в Анаполис! Никога не си чула подобно нещо от мен.

Като ругаеше така, че всеки моряк би се засрамил, Албина удари с коляно Ловеца между краката. Той изрева от болка и се сви, падна на земята и повлече и нея.

— Престани да се биеш, мърло — изстена той. — Престани, или…

— Или какво? — тя се опитваше да се освободи от ръцете му, като продължаваше да го удря. Краката й бяха сплетени с неговите. Лицето й бе толкова близо до неговото, че усещаше дъха му върху бузата си.

— Какво ще направиш? Ще ме откраднеш ли? Ще ме завържеш за някое дърво? Ще изнасилиш и ще убиеш моята дванадесетгодишна братовчедка пред очите ми?

Ловеца внезапно отпусна китките й и я блъсна върху купчината сухи листа. Йън притича към тях.

— По дяволите, Ловецо.

Албина дръпна туниката върху голите си бедра.

— Изчезвай — изкрещя Ловеца на Йън.

— Ти ми каза, че ще ме заведеш у дома — обвиняваше го Албина, като го гледаше застрашително. — Каза ми, че ще ме заведеш! Лъжец!

— Казах ти, че ще се погрижа за твоята безопасност! — Той стана от земята, без да се опитва да махне сухите листа, които висяха по наметката му. — Никога не съм ти казвал, че те водя направо в Анаполис. Никога не бих казал такова нещо.

Той й подаде ръка, за да й помогне да стане, но тя го отблъсна и се изправи сама.

— Добре тогава, може би никога не си казвал, че отиваме направо в Анаполис — съгласи се тя разгорещено. — Но ти ме накара да мисля, че си отивам у дома. Накара ме да повярвам, че съм в безопасност.

— Ти наистина си в безопасност. Йън и аз ще се погрижим да си добре, докато ти намерим водач, който да те върне обратно. — Той изтри кръвта, която се стичаше от ноздрите му. От ъгълчето на устата му също се стичаше струйка кръв. — Ще бъдеш в безопасност, ако преди това не те удуша.

Тя скръсти ръце.

— Не мога да повярвам, че всичко това е истина! След ужасите, което преживях! О, Боже, какъв позор! С Гарвана бях по-добре!

— Можеш да се върнеш! — Ловеца вдигна ръката си. — Върви при Гарвана. Нека те продаде на войника. Може би ще искаш да станеш курва! С тази твоя голяма уста, добре ще се наредиш.

Албина млъкна шокирана.

— Ти, мръснико… — Тя отново се хвърли срещу него, но сега той хвана и двете й ръце и я завъртя, като гърбът й се опря на гърдите му, задникът й интимно се отъркваше в слабините му.

— Пусни ме, пусни ме!

— Тогава престани с тази истерия!

— Това не е истерия! — Влагата напираше в очите й. — Вбесена съм. Мислих, че ме водите в Анаполис — каза тя, като преглъщаше сълзите си. — Мислих, че след ден — два ще бъда у дома и ще пия чай с леля си.

— Идваш ли на запад с нас?

Тя го погледна. Сега, когато се бе успокоила малко, разбра, че бе необходимо да направи компромис. Беше в ръцете на Ловеца. Той миришеше на борови игли и от него лъхаше истинска мъжественост. Близостта му й бе приятна.

Внезапно разбра, че този мъж я привлича много повече, отколкото предполагаше.

— На запад ли? — попита тя задъхано. — Не знам какво имаш предвид. Откъде да знам в коя посока се движим? Всичко изглежда едно и също в тази ужасна дивотия!

— Е, тогава, кой е побърканият? — Гласът на Ловеца отекваше ядосано. — Ние се движим на запад, към залеза на слънцето, откакто сме напуснали търговския форт.

Сега тя наистина осъзна колко е глупава. Той бе прав. Движеха се по посока на залязващото слънце. Как можеше да е толкова глупава, че да не го разбере?

— Да вървим тогава — каза тя тихо.

— Ще се държиш ли добре?

За момент тя замълча.

— Да — тихо изрече тя.

— Моля?

— Казах „да“, а сега ме пусни.

Ловеца я освободи бавно от ръцете си. Тя политна напред, смутена от физическата близост и привличане, а също така и изгубила сили от караницата. Обърна се, за да го погледне, сложила ръка на хълбок. Сега трябваше да мисли рационално, трябваше да разговаря с един лунатик.

— Щом не се движим на изток към Анаполис, тогава къде отиваме?

— Вместо да си толкова любопитна, можеше да изразиш известна благодарност — прекъсна я остро Ловеца. — Аз те спасих, нали си спомняш? — Той оправи дългата си червеникава коса, която се бе разрошила по време на свадата.

— Къде отиваме? — повтори тя, като погледна Йън, който стоеше до катъра. — Имам правото да зная къде ме водите?

— На запад, в Охайо. Търся един човек, знахаря на шоуните.

— При индианците? — долната й устна трепна. — Ще прекосим половината континент, за да намерим някакъв индианец? Няма ли твърде много от тях и в Чесапийк?

— Не е твоя работа, но трябва да разбера някои неща от него. Търся един друг човек.

— Търсиш друг? И не можеш да почакаш? — Тя учудено поклати глава. — Този някой е толкова важен, че дори не можеш да ме върнеш обратно в цивилизацията, след като тези диваци ме отвлякоха? Толкова ли е важно, че трябва да ме влачиш след себе си. Кой, за Бога, е толкова важен? Да се надяваме, че индианците не са откраднали също и крал Джордж.

Лицето на Ловеца потъмня. Той се обърна и тръгна.

— Не ми обръщай гръб, когато говоря! — Албина изтича след него. — Не ти ли е казвал някой колко си груб? — Тя сграбчи ръката му. Той трепна.

— Остави го, Албина — каза Йън.

— Кого търсиш? — повтори тя, без да обръща внимание на Йън. — Щом съм принудена да бъда с вас, трябва да знам защо.

Ловеца поклати глава, като гледаше далеч пред себе си.

— Няма значение.

Тя се засмя, но в гласа й нямаше и нотка веселие. Все още държеше ръката си върху ръкава на ризата му. Под меката кожа на ризата му тя почувства, че мускулите му се втвърдяват. Реагира така на думите й, че тя почти отстъпи. Почти.

— Защо ме въвличате във всичко това? Искам да знам кой е толкова важен.

Ловеца се обърна към нея, като я прониза с кестенявите си очи.

— Човекът, който уби жена ми и нероденото ми дете — промълви той. — Албина пусна ръкава му, ужасена от собственото си поведение. Ловеца се дръпна настрани. — Отивам да разузная наоколо — каза той, като мина покрай Йън. — Вземи катъра и карай на запад.

— Съжалявам — тихо промърмори Албина и очите й се изпълниха със сълзи. Болката в очите на Ловеца бе толкова силна, че сърцето й се разкъсваше. — О, Боже, съжалявам, Ловецо.

Но той бе твърде далеч, за да я чуе.

 

 

Гарвана се бореше с двамата английски войници, които почти го внесоха в стаята. Лицето го болеше, лявата му страна бе подута от боя в затвора на форта. Едното му око бе подпухнало, носът му счупен, бузата разпорена, а долната му устна разцепена.

Единият войник го пусна, но другият го удари силно. Гарвана падна, като сви ръце и крака, доколкото, разбира се, можеше да го направи, като се има предвид, че бяха завързани. Главата му се удари в дърветата и за момент остана неподвижен в калта, изгубил дъх. След това запълзя настрани и погледна униформените войници.

— А сега не ходи никъде — предупреди го по-високият от тях.

Във форта се чу вик на жена. Войникът се захили на приятеля си.

— Капитанът иска да те види, цветнокожи.

Той излезе от стаята и след малко се върна, като вървеше след капитан Йън Кейн. Капитанът бе облечен в безукорна червена униформа, а гърдите му обкичени с медали за храброст. Това, което не бе на място, бе зачервеното му лице и капките пот по горната устна.

Гарвана погледна капитана. Усети миризмата на кожа от лъснатите му обувки и дима от тютюна. Но почувства и една друга миризма. По-изтънчена. Полудяваше ли?

— Свободни сте — заповяда Кейн, като махна с ръка. Той бе нисък, но добре сложен мъж, с широки рамене, които излъчваха сила.

— Наистина ли искате да останете сам с това цветнокожо копеле? — попита по-високият войник.

— Казах, че сте свободни, Митчел. Ако ми създава неприятности, ще го застрелям — повтори той, като се обърна към Гарвана. — Честна дума, нали?

Гарвана не отговори.

Кейн кимна с глава. След това погледна двамата мъже.

— Свободни сте, вече казах. Ще ви повикам, когато трябва. — След това помисли и допълни: — Защо не изчистите стаята? Знаете коя имам предвид. Заведете жената обратно в килията.

— Да, сър — отговориха едновременно войниците. След това набързо излязоха през. Насочиха се към мястото, откъдето се бяха разнесли виковете на жената.

Кейн мина през стаята и сложи обутия си крак на един стол. Погледна през малкото прозорче и извади лулата си.

Гарвана го следеше с изплашен поглед. Капитанът бе луд. Той усещаше тази миризма. Гарвана бе истински глупак, че позволи на войниците да го хванат жив. Трябваше да умре като воин. Така би направил баща му. Но той се различаваше от баща си. Никога нямаше да бъде като него. Бялата кръв на майка му го беше покварила.

Кейн напълни лулата си с тютюн и погледна Гарвана.

— Разбирам, че нещо е станало с нашата сделка.

Гарвана се изправи.

— Червената брада я отмъкна.

— Един трапер. А какво правиха останалите петима или шестима? Бихте могли да повалите и най-силния мъж.

— Те бяха двама.

— Двама на петима — гласът му се извиси се превърна в крясък. — Дори и десет да бяха, няма никакво значение. Ние бяхме сключили сделка.

— Ще ти намеря друга жена. Дори две.

— Исках бяла жена. Червенокожите ми омръзнаха. Те никога не викат достатъчно силно. Никога не молят. — Погледна през прозореца. — Не мога да ги накарам да молят — измърмори той.

— Тогава ще ти дам бели. Ще ти дам две заради тази.

Кейн поклати глава.

— Не съм доволен. Искам тази жена. Моят човек ми каза, че е необичайно красива. На север цената й ще се качи. Мохауките обичат белите жени, нали? Затова съм я купил. Нали се казваше Албина? — Той захапа лулата между зъбите си. — Албина. Нея искам. — След това се обърна отново към Гарвана: — И ще я имам.

Гарвана кимна с глава.

— Да. Албина. Ще я намеря. — Сега можеше да обещава всичко, за да се окаже на свобода. — Ще ти я доведа.

— Как ще я намериш?

— Тя пътува с белия мъж. Човека, който се нарича Ловеца.

Кейн се обърна. Бе чул нещо интересно.

— Ловеца, така ли казваш? Името ми е познато. За първи път Гарвана видя, че капитанът имаше едно синьо и едно зелено око. Лоша поличба.

— Познаваш ли Червената брада?

— Чувал съм за него. — Гарвана кимна. — Ще го проследя и ще взема момичето. Ще ти я доведа.

Кейн се засмя и отново се вторачи през прозореца.

— Знам, че ще го направиш. Ако ли не, ще съжаляваш за деня, когато тази бяла курва, майка ти, те е родила.