Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flames of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 113 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
plqsak (2010)

Издание:

Колийн Фолкнър. Албина

ИК „Евразия“, София, 1993

ISBN 954-628-002-X

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Албина трябваше да съсредоточи вниманието си към самото ходене. Трябваше да бърза, за да не изостане. Трябваше и да мълчи, защото щяха отново да я вържат. Така поне й казаха.

Потърка ръце, за да се стопли. Високо в небето септемврийското слънце, огненочервено, бе започнало да залязва зад върховете на дърветата. В гората настъпваше хлад и влага, а те все още вървяха.

Албина хвърли поглед към широкия гръб на червенокосия трапер. Кучи син! Само ако знаеше коя е тя, нямаше да се отнася така. Сигурно би поискал и откуп за нея. Хора като него ще използват всичко, за да изкопчат пари от благородник, като баща й. Но Албина бе твърде хитра. За нищо на света нямаше да каже истинското си име. По-добре беше да я вземат за слугиня или дъщеря на някой селянин, отколкото да узнаят истината.

Но независимо дали беше слугиня или кралица на Англия, тя все пак бе жена, и нито една жена не заслужаваше да се отнасят с нея по този начин.

Той не обръщаше внимание на оплакванията й, че е изтощена, жадна и гладна. Трябваше да вървят, и когато негодуваше, той я предупреждаваше, че ако не млъкне, ще й затвори устата.

Спътникът на Ловеца, индианецът Йън, й бе дал да пие подсладена вода от един мех, а също така и чифт мокасини за голите й крака. Той беше толкова мил. Попита я откога Гарвана я държи и дали не е наранена. Но също й даде да разбере, че червенокосият трапер отговаря за нея и че ако каже, че трябва да вървят, те трябва да вървят.

Необходимо бе да избистри ума си. Бе толкова уморена, че не можеше да мисли. Изпитваше и известен страх. Бяха ли я спасили от ужасните диваци, за да попадне на нова опасност? Можеше ли да се довери на този луд Ловец, за да се върне жива и здрава в Анаполис? Или може би, беше сбъркала, когато тръгна с него? Почти се засмя на глас. Имаше ли друг избор? Тези двамата или някой войник, който купуваше бели жени от Гарвана на съответната цена.

— Още малко и ще спрем за нощувка — каза Йън, като се обърна към нея. Той вървеше до катъра и леко го потупваше. — Наблизо има малък поток. Може да се изкъпеш, ако искаш.

Албина го погледна. „Да се изкъпя ли? — Оправи един кичур мръсна коса. — Ако тези двама господа мислят, че ще се съблека за тях, те са направо луди. Това, че са ми помогнали, не означава, че трябва да получат нещо в замяна.“

Йън се усмихна.

— Много се радвам, че тези диваци не са успели да сломят духа ти. — Той като че ли се забавляваше от това. — При такива обстоятелства, една по-слаба жена сигурно би се уплашила. Но искам да ти кажа, че нямаме намерение да посягаме на твоята добродетел. — Той вдигна вежди многозначително. — Освен, разбира се, ако ти не предложиш това.

Реши да не обръща внимание на неговото нахалство и забърза, за да върви наред с него. Когато имаш да говориш с някого, времето минава бързо, дори и ако този друг е червенокож.

— Диваци? Ти ги наричаш диваци? Това не те ли обижда, нали и ти си червенокож?

Йън се спря и се обърна, за да я погледне.

Ловеца продължаваше да върви, като водеше катъра, без да обръща внимание на Йън и Албина.

Йън вдигна загорялата си от слънцето ръка и след това я погледна шокиран.

— Ей, богу! — извика той драматично. — Червенокож съм.

Тя не можа да се сдържи да не се разсмее. Йън поклати глава, като продължаваше да я гледа.

— И през всичките тези години аз се смятах за английски джентълмен — изкрещя той по посока на Ловеца, размахвайки юмрук. — Защо по дяволите, Ловецо, не си ми казал, че съм индианец?

Тъй като Ловеца продължаваше да върви, Йън отново се обърна към нея. За момент тя го погледна втренчено.

— Да, приличаш на дивак, но трябва да призная, че не говориш като тях. — Тя го погледна изпитателно. — Ти си твърде образован. Как така.

— Не ме карайте да прекъсвам приятния ви разговор — извика Ловеца. — Но нека да ти напомня, Йън, твоят скалп може да изчезне толкова лесно, колкото и моя.

Йън се намръщи, но продължи да върви.

— Ловеца на шоуните ни вика.

Албина побърза, за да ги настигне. „Вземане на скалпове? За какво говори?“ Тя погледна през рамо. Сенките в гората се бяха удължили. Светлината и мракът играеха с върховете на дърветата, като придаваха причудливи форми на познатите неща.

„Преследва ли ни Гарвана? Може би Ловеца вижда някого?“

Йън я хвана за ръката.

— Ловеца винаги е подозрителен. Той навсякъде вижда опасности. Сега сме в безопасност. Трябва да бъдем колкото се може по-далеч от онова място, преди да се е стъмнило. Налага се да бъдем предпазливи.

Албина кимна и за миг замълча, като вървеше до Йън по тясната пътека. Виждаше катъра, който се полюшваше след рошавия трапер. Косата на трапера имаше най-странния червен оттенък. Последните лъчи на слънцето си играеха с нея, като се получаваха различни нюанси, от тъмнокафяво до ягодово червено. На такава коса можеше да завиди всяка жена или всеки майстор на перуки в Лондон… или може би по-точно, биха му завидели, ако поне веднъж се бе сресал през последното денонощие. Тя си спомни за един мъж, за когото й бяха казали, че е риж. Разбира се, тя никога не го беше виждала без перука. Това бе твърде отдавна…

Албина посочи към Ловеца.

— Винаги ли е толкова заядлив?

Йън погледна към Ловеца, който вървеше отпред.

— Понякога е и по-лош.

Албина отново млъкна. Искаше да попита Йън за повече неща за Ловеца. Искаше да знае нещо повече и за двамата. Несъмнено те бяха образовани англичани. Какво правеха тук сред тези диви места? Реши да мълчи. Искаше да знае нещо повече за Ловеца, дали да се страхува или не от него, но истината бе покрита с непроницаем воал. Бе твърде любопитна да узнае нещо за него, любопитството й граничеше дори с очарованост.

Стана тъмно, когато стигнаха потока и спряха за нощувка. Ловеца разтовари багажа от катъра и го поведе настрана, до брега на потока, където имаше повече зелена трева.

Когато двамата мъже спряха, Албина коленичи до потока, за да се напие със студена вода. След това наплиска лицето и ръцете си. Знаеше, че изглежда толкова зле, колкото се чувстваше. Когато погледна към тъмната вода, тя се сети за това, което Йън й предложи. Беше минал месец, без да се къпе. Знаеше, че мирише лошо, но също така знаеше, че е твърде глупаво да се изкъпе в присъствието на тези двама мъже, дори и по риза. Рисковано бе, а тя вече беше преживяла твърде много.

Албина се почувства малко по-добре, стана и отиде до мястото, където се бяха разположили двамата мъже. Ловеца търсеше нещо в торбите. Йън беше събрал дървета и суха трева и се опитваше да запали огън с кремък.

— Смяташ ли, че е уместно да правиш това? — попита тя, като посочи искрящите пламъци.

— Да се стоплим ли? — попита саркастично Ловеца.

— Не — намръщи се тя. — Да палим огън и да привличаме вниманието към себе си. Гарвана може да ни проследи, а той не бива да ни намери. Светлината и димът ще го привлекат. — Тя сложи ръката си на хълбока. — Може би иска да знае къде съм. Ловеца извади лък и стрели от една торба.

— Ако Гарвана е тръгнал след теб, с огън или без огън, той ще те намери. За Бога, жено, не е необходима светлина, за да ни намери, може да те чуе как крещиш дори и от брега на Атлантическия океан.

Албина искаше да отвърне, но се отказа. Може би говореше малко повече, отколкото бе нужно, но се чувстваше нервна и винаги когато бе в такова състояние, говореше твърде много.

Ловеца се обърна.

— Ще отида да видя дали мога да уловя нещо. Ще се върна бързо.

След това, като че ли искаше да продължи мисълта си, той се наведе над една от торбите и показа на Албина нещо.

— Знам, че си гладна — измърмори той. — Ще ти стигне, докато приготвим вечерята.

Тя хвана това, което й хвърли. Бе малка торба със сушено месо. Отчупи голямо парче и лакомо го сложи в устата си. Месото бе жилаво и миришеше силно, но след толкова дни глад нищо не можеше да бъде по-вкусно.

Албина погледна Ловеца, за да изрази благодарността си, но той бе изчезнал. Бе се шмугнал в храстите, без да го усети.

След десет минути се появи отново така безшумно, както бе изчезнал. След това хвърли един убит заек и нож в краката й. Ножът бе дълъг и остър с гравирана дървена дръжка и кожен ремък, от който се подаваше едно перо.

— Прясно месо — каза той, — почисти го и го сготви.

Беше решил отново да изчезне, но се обърна.

— Можеш ли да го одереш?

Албина с мъка потисна отвращението, което изпита. Разбира се, че никога не бе чистила заек, но начинът, по който я гледаше, като че ли бе малоумна, я вбеси. Тя грабна ножа.

— Пържено или фрикасе?

На светлината на огъня Албина улови усмивка на лицето на Ловеца. Но само за момент. След това срещна отново студения и твърд поглед на гладен и нетърпелив мъж.

— Просто не го прегаряй отвън и нека месото бъде по-сочно, разбираш, нали?

Видя го да се отдалечава, след това отново погледна заека, който лежеше между краката й. Пое дълбоко дъх и пое безжизненото животно. Все още бе топло. „Това е месо, Албина — каза си тя. — Единственият начин да възвърнеш силите си е да ядеш прясно месо.“

Хвана здраво ножа, изправи се и тръгна към един плосък камък, който бе видяла преди това. Тя се наведе и просна заека по гръб. Нямаше и представа откъде да започне.

Хвърли поглед наоколо, като се надяваше, че поне Йън ще й помогне, но не го видя. Само Ловеца бе наоколо, облегнал се до огъня, за да стопли големите си ръце. Той я погледна, но тя бързо избягна погледа му.

Проклета да е, ако си признаеше, че не знае какво да прави. Албина пое дълбоко дъх и вдигна ножа. Той иска заек за вечеря. Щеше да го има.

След петнадесет минути Йън избухна в смях, когато тя вдигна заека. Сълзи напираха в очите й. Беше успяла да махне повече от кожата, но все още имаше сива козина останала върху розовото и кърваво месо, или поне върху това, което бе останало от него. Бе й много трудно да го одере и на много места месото се бе разкъсало. Сега на светлината на огъня можеше да види, че не бе останало много от заека.

— Какво, за Бога, е това? — попита Йън, като все още се смееше.

— Заек — каза тя, като се задушаваше от притеснение. Беше объркана от сълзите, които напираха и скоро щяха да рукнат по бузите й.

— И това според тебе е заек?

Тя махна козината, която се виждаше. Чувстваше се като последна идиотка. Как може да плаче за един умрял заек, след като изобщо не бе плакала, когато видя окървавеното тяло на чичо си и братовчедка си?

— Ето, тук… Има повече, отколкото се вижда. Аз…

Ловеца стана и внимателно взе окървавеното месо от нея.

— Няма нищо — промърмори той. — Нищо, ще го почистим.

Чу, че Йън все още се смееше, но гласът на Ловеца звучеше нежно.

Тя го последва до потока, където той потопи заека няколко пъти в бавнотечащата вода. Албина се бе навела, като почистваше ръцете си от кръвта и козината. Кръвта от заека внезапно й напомни за кръвта, която се бе разпръскала върху лодката, когато я хванаха. Кръвта на нейната братовчедка Сюзън. Тя затърка ръцете си, движенията й станаха объркани.

Преди да разбере, Ловеца я хвана за китките.

— Толкова кръв — промълви тя, като се задъхваше. — Никога не съм виждала толкова много кръв.

Той потопи ръцете й във водата и започна да ги търка с пясък, който загребваше от дъното.

— Няма нищо… всичко е наред, милата ми — промълви той. — Всичко е наред. Сега си в безопасност. Ще те измием.

Тя погледна лицето му, което едва се виждаше от буйната му коса и гъста червена брада. Някъде скрита там съзря душата му.

— Няма нищо — повтаряше той. — Ти си в безопасност. А сега нека се върнем при огъня, за да сготвим заека.

Тя погледна чистото заешко месо, което лежеше върху тревата. Успя да събере сили. Мислите за кръвта и ужаса, който бе преживяла, изчезнаха.

— Съжалявам, че не можах да се справя.

Той се изправи и я хвана за ръка. Грубата му ръка като че ли я успокои.

— Йън понякога постъпва като магаре — каза тихо той. — Трябваше да кажеш, че не знаеш как да го изчистиш. Щях да ти покажа.

Тя кимна с глава и след това отмести погледа си от него. В него имаше нещо толкова познато.

— Благодаря ти — промълви тя.

Объркана от мекия тон на гласа си, тя издърпа ръцете си и се отдалечи бавно.

Ловеца набучи заешкото месо на шиш и го опече на открития огън. Това, заедно с малко сушени плодове, беше вечерята им.

След като свършиха с вечерята, двамата мъже разстлаха две одеяла и се проснаха на тях само на няколко крачки от нея. Албина седна на своето одеяло и загледа Йън, който пълнеше глинена лула с тютюн. Той лежеше назад, отпуснат, с кръстосани крака, обут не като Ловеца в мокасини, а в ботуши от телешка кожа.

Погледът й се отмести към Ловеца. Той лежеше по гръб и бе сложил ръка под главата си. Имаше вид на човек, който е нащрек. До него лежеше пушката му, заредена и готова да стреля. Пръстите на ръката му галеха дървения приклад.

— Неприятност ли очакваш? — попита го тя.

За миг имаше чувството, че не я чува. Не я чува или не иска да й отговори. След това обаче той бавно се обърна към нея.

— Винаги очаквам неприятности. Това често ми е спасявало живота.

Тонът му не бе любезен, но очевидно разговорът бе приключен, тъй като той се обърна на една страна.

Албина погледна Йън. Искаше да поведе разговор с него, но видя, че спи. Освен това все още му се сърдеше за заека. Не бе честно от негова страна да се смее така. Направо бе подло.

Тя въздъхна и легна на постелката. Ето защо не обичаше мъжете. Те не означаваха нищо за нея. Тяхната мисия в живота не бе нищо друго, освен да упражняват контрол над жените около тях.

Реши да затвори очи, като мислеше за двамата си годеници. О, Боже, какво нещастие. Първият й бе представен преди шест години. Баща й бе решил да я сгоди за Джефри Рордън, виконт на Аштън. Беше го видяла веднъж по време на танци. За нея той бе образец за мъж. Тогава Албина нямаше и петнадесет години и лудо се бе влюбила в него. Той бе с десет години по-голям.

Не знаеше дори и името му, но си спомняше как го гледаше зад перилата на стълбите, когато той танцуваше с една млада дама. Тя бе толкова красива с русата коса, вдигната високо на кок. Двамата весело се смееха. О, небеса! Албина ревнуваше.

След една година, когато бащата на Албина обяви сродяването между неговото семейство и това на Джефри, тя изпадна в екстаз! Не обръщаше изобщо внимание на предупрежденията. Джефри Рордън бил твърде буен и никога не би могъл да бъде добър съпруг. Не обръщаше внимание на това, което се говореше зад гърба й. Графът на Монтроп най-накрая бе намерил съпруг за голямата си дъщеря.

Годежът бе определен за след шест месеца и бяха започнали приготовленията, въпреки че евентуалният съпруг не се бе върнал още от Франция.

Наистина Джефри не се върна. Минаха седмици, след това месеци, а него все още го нямаше. Още тогава Албина трябваше да разбере, че нещо не е наред. Но тя бе млада и влюбена в човек, с когото никога не бе разговаряла. Накрая той се върна от Франция и бе организиран годежен бал в чест на младата двойка. Именно на този бал Албина щеше да бъде представена на Джефри.

Той никога не се появи на бала…

Албина усети, че се изчервява, когато си спомни за тази вечер. Той бе разбил сърцето й. През цялата вечер тя стоеше в стаята си и чакаше да се появи… чакаше да хване ръката й и да я целуне по бузата. Колко страшно бе, когато разбра, че той няма да дойде.

По-късно гостите казаха, че са го видели вечерта. Той бе дошъл за минута и след това бе изчезнал. Разказваха, че тя го е отблъснала с характера си. Преди всичко, защо трябва един хубав, млад мъж с титла като Джефри да се жени за една толкова опърничава жена?

Беше оставил кратка бележка на баща си, че заминава за американските колонии и се извинява на годеницата си. Никой повече не чу за него.

След като се разбра, че виконтът е избягал толкова далеч, за да не се ожени за дъщерята на графа на Монтроп, баща й реши, че няма да намери никого, който да се ожени за неговата мила, но твърдоглава дъщеря. Поради тези ужасни слухове той можеше да разчита само на възрастни, беззъби господа, които търсеха богати наследници. Слуховете около лейди Албина се пръснаха из целия Чийпсайд. Някои казваха, че не е в ред и затова дрънка каквото й падне. Други твърдяха, че има незаконно дете от сина на някакъв горски пазач. Независимо от усилията на близките й да докажат, че няма нищо такова, графът не можеше да й намери годеник.

Накрая един стар приятел на баща й, граф Грант, обяви, че търси жена за сина си. Сега вече Албина настоя да види този господин. Тя се усмихна при спомена. Роланд бе прекрасен, на нейна възраст, интелигентен и все още имаше пълен комплект зъби. Те се бяха харесали от пръв поглед и се бяха сближили. Роланд не я намираше за опърничава. Очевидно той ценеше нейния прям характер. Като че ли най-накрая Албина бе намерила съпруг и това щеше да реши съдбата й.

Албина прехапа устни. Скоро разкри истината за Роланд и остави нещата да приключат от само себе си. Тя отвори очи, за да махне спомените си, разочарованието, което все още й тежеше. Нямаше смисъл отново да си спомня, нямаше смисъл да мисли нито за Джефри, нито за Роланд.

През следващите няколко години графът на Монтроп се опита да й намери друг съпруг, но след като двама уважавани мъже не я бяха одобрили, другите отказваха. Всеки джентълмен в Лондон като че ли знаеше непристойно за репутацията на лейди Албина. Именно тогава отчаяният й баща реши да я изпрати в американските колонии. Сигурен бе, че репутацията й няма да я последва в Мериленд. Два месеца след като пристигна при чичо си, недалеч от Анаполис, Гарвана я отвлече.

Албина се загледа във върховете на дърветата и въздъхна. По дяволите мъжете! По дяволите всички мъже! Но особено Джефри Рордън, който я бе забъркал в тази каша. Трябваше да се ожени за нея, както бе обещал! А всъщност се бе измъкнал като долен страхливец.

Албина погледна Ловеца и Йън. И двамата почиваха със затворени очи. Тя също бе изморена, но най-напред трябваше да се приведе в ред. Промъкна се тихо в гъсталака. Без да се страхува от тъмнината, тя навлизаше все по-дълбоко в гората. Някъде над нея се чу крясък на бухал.

„Къде си сега, Джефри Рордън? — мислеше си тя с болка. — Дали си все още някъде тук в колониите, женен за някоя руса хубавица? Или индианците са те скалпирали? Мога само да се надявам, че…“

Точно когато Албина искаше да запретне полите си, чу шум наоколо. Преди да може да се обърне, една мръсна ръка запуши устата й. Гарвана! Знаеше, че е той, преди да види лицето му.

Опита се да извика, но не можеше. Успя да го ухапе по ръката. Той изръмжа и я пусна. Албина побягна.

— Остави я — чу глас в тъмнината. Гласът на Ловеца! Албина се обърна и на лунната светлина видя, че Гарвана вади ножа си от колана. — Не бих направил това, ако съм на твое място — предупреди го Ловеца.

Албина не виждаше Ловеца, но знаеше, че е някъде край нея.

Гарвана отдръпна ръката си от ножа. Албина отвори уста, за да извика, но не можа.

Пушечен изстрел раздра горската тишина. Видя светлина в тъмнината и барутен пушек изпълни нощта.

Гарвана извика, ножът падна от ръката му след изстрела.

Албина бе смъртнобледа, но така и не се обърна. Гарвана се свлече на колене, като притискаше ръката си и се мяташе напред — назад.

Ловеца изскочи от гъсталака, а пушката все още димеше в ръката му.

— Добре ли си? — попита я той.

Албина се обърна към него и сложи ръка на хълбока си. Сърцето й биеше толкова бързо, че го чуваше в ушите си, но бързо се съвзе.

— Защо, за Бога, ме следиш? — извика тя. — Да не би да не си нещо наред?