Колийн Фолкнър
Албина (12)

Глава 11

В продължение на цяла седмица тримата пътуваха без произшествия на североизток. Вятърът ставаше все по-силен и листата започнаха да променят цвета си, падайки обагрени в червено, оранжево и жълто върху пътниците. Утрините бяха толкова студени, че когато Албина говореше, дъхът й замръзваше. Но следобедното слънце бе все така ярко и топло.

Въпреки че пътуваха бързо, тя не се чувстваше уморена. Нощта, през която се бяха целували с Ловеца в селото на шоуните, бе решаваща в живота й. След думите, които си бяха разменили, целувките, които бяха споделили, тя вече се чувстваше по друг начин. За първи път в живота си не бе пренебрегната. За първи път в живота си имаше приятел.

Албина не знаеше какво ще излезе от това приятелство между нея и Ловеца. Не знаеше и какво иска да стане с него. Това, което съзнаваше, бе, че той я подтикна към нов живот, твърде витален в сравнение с по-ранното й съществуване. Ядосваше я, но я правеше и по-щастлива, отколкото досега.

Объркваше я, но и показваше това, което бе зад стената, където никога не бе надниквала. През тези последни дни тя бе научила повече за себе си и света, отколкото през целия си живот.

Йън продължаваше да я уговаря да се върне с него в Лондон, като го правеше по начин, който по-скоро я забавляваше, но не я обиждаше. Под влияние на Ловеца, Йън се държеше естествено, не екстравагантно, както преди.

На третия ден, следобед, Албина крачеше между двамата мъже, а натовареният катър ги следваше. Хълмовете на страната на шоуните се бяха смалили, което им помагаше при ходенето. Така можеха да разговарят спокойно, без да се уморяват. Тримата говореха за това какво биха опитали, като се върнат в Анаполис. Ловеца мечтаеше за телешка пържола в сос от гъби. Албина за чаша истински чай, а Йън за бутилка скъп френски коняк и руса дама. Тримата се смееха, когато изведнъж Ловеца спря да говори, ослушвайки се.

В момента, когато сложи пръсти на устните си, Албина веднага млъкна. Сега тя добре познаваше Ловеца и съзнаваше опасностите, които ги заобикаляха. Йън грабна пушката от гърба на животното. Ловеца взе една стрела от колчана и я сложи в лъка си.

Албина се заслуша в шумовете на гората, които бяха една смесица от звуци, но след няколко секунди тези звуци се избистриха в съзнанието й и тя можеше да ги различи поотделно. Чу дърветата, които се люлееха от бриза и листата, които падаха на земята. Чуваше звуците на катеричките, които събираха зимнина. Чу и следобедната песен на лястовицата.

След това изведнъж ято пъдпъдъци излетя от един храст до пътя. Ловеца вдигна лъка си и се приготви да пусне стрелата си. Йън щракна затвора на пушката си.

Устата на Албина пресъхна. Тя се страхуваше, но не чак толкова много. Би желала да има някакво оръжие, за да може да се бие, ако се наложи. Твърде много бе преживяла, за да загине от стрелата на ирокезите.

— Тя! — прозвуча от храстите. — Не. Този мъж идва с мир.

Гарвана. Албина позна безпогрешно гласа му. Тя се обърна към Ловеца, тъй като през тези три дни свикна да се обръща към него, когато се страхува или не е сигурна в нещо.

— Гарвана — каза тя твърдо. — Не му вярвайте. Това е трик. Няма да отида с него. По-скоро ще умра, отколкото да тръгна с него.

Ловеца даде знак с лъка си.

— Излез, за да те видим, Този — който — желае — да — умре.

Гарвана се появи зад храстите с вдигнати ръце. Лицето му бе обезобразено, челюстта му изкривена. На мястото на двата предни зъби зееше дупка. Ръката му, където липсваха трите пръстта, бе омотана с кървави парцали.

Инстинктивно Албина понечи да отстъпи назад, но не го направи. Стоеше плътно зад Ловеца.

— Сам ли си, или твоите приятели песове чакат по дърветата?

— Не. Този мъж е сам.

— Песове приятели — смотолеви Йън. — Господи, Алби, ти говориш като Ловеца! Ловецо, чуваш ли!

Тя му хвърли такъв ядосан поглед, че той веднага млъкна.

— Защо си тук? — попита Албина, като наново се обърна към Гарвана.

Той все още държеше ръцете си над главата.

— Дойдох да ви предупредя, да предупредя Ловеца на шоуните.

— Какво, по дяволите, плещи? — въздъхна високо Йън. — Трябва просто да го улучиш, Ловецо. Нали му каза, че ако видиш грозното му лице отново, ще го убиеш. Бих го направил, но искам да запазя куршумите си за някой благороден елен. Не мога да ям мохауки. Просто стомахът ми не ги понася.

— Нека говори — тихо каза Ловеца.

Албина погледна отстрани Ловеца. Видя, че е доволен, че разпитва мелеза, и продължи с по-голяма самоувереност.

— Дошъл си да предупредиш Ловеца, така ли? Да го предупредиш за какво?

Гарвана облиза устни, като не сваляше поглед от опънатата тетива на Ловеца.

— Дошъл съм да го предупредя за капитана. Той и неговите войници го търсят. Търсят и бялата жена, която се нарича Албина. Не трябва да ходите на север, към залязващото слънце. Той е там.

Ловеца даде знак на Гарвана да излезе от храстите и се приближи. Той направи това, но много предпазливо. Куцаше. Кожената му наметка и мокасините бяха изпокъсани и окървавени.

— Свали ръцете си — каза Албина. — Ако мръднеш, той ще те убие, нали разбираш?

Гарвана бавно смъкна ръцете си. Ловеца освободи лъка и го остави настрани.

— Аз съм без оръжие. Те го взеха. Ако този Ловец се опита да ме убие, няма как да се защитя — каза Гарвана. — Аз разбирам, че Ловеца на шоуните ми подари веднъж живота. Той можеше да ме убие.

Тя се засмя, но Гарвана говореше сериозно.

— Тогава защо рискуваш отново? Защо дойде при нас, като знаеш, че може да те убие? Защо не избяга, когато имаше тази възможност?

— Чуйте ме. Дойдох да предупредя Ловеца. Капитанът го търси. Капитанът ме освободи, защото му обещах да му доведе жената. Жената, за която ми плати. — Изведнъж очите му заблестяха с особено предизвикателство. — Но аз няма да направя това.

— Няма да направиш това? Това някакъв трик ли е? Защо ме предупреждаваш? — попита спокойно Ловеца.

— Не е трик. Предупреждавам те, за да не умреш.

Ловеца слушаше внимателно думите на метиса.

— Ясно е, че капитанът те е пребил, за да направиш това. Защо не избяга на север, когато си имал този шанс? Или защо не се опита да грабнеш Албина и да я отведеш при него?

Гарвана погледна скъсаните си мокасини.

— Баща ми бе достоен човек. Този мъж — той се тупна по гърдите — няма нищо друго, освен… — Той погледна Ловеца. — Но… ти даваш на този човек без достойнство шанса да живее, като можеше и да не го направиш. Баща ми би ти предупредил, ако му беше дал тази възможност.

Сега бе ред на Ловеца да се засмее.

— Ирокез със съвест! Падам от смях! Никога не съм чувал подобно нещо!

Гарвана сведе глава.

— Предупреждавам те сега. Не отивай в тази посока. На североизток те чака смърт. Там е лошо за бялата жена. Капитанът ще я продаде на моите хора, както е правил това и друг път.

— Говориш сериозно, нали? — попита Албина, като гледаше подутото му от бой лице. — Ти наистина си дошъл да ни предупредиш, нали?

— Да, и сега моята задача е изпълнена. Този мъж ви предупреди. Ако не искате, аз ще си отида у дома при моите братя и сестри на езерата.

— Ти ме предупреди и сега ще бягаш, така ли? — изкриви лицето си Ловеца. — Капитанът ще те проследи и ще те убие. — Той кимна с глава. — Както гледам, вече се е опитвал.

— Той няма да ме убие. — Гарвана вдигна ръката си, която бе превързана с кървава превръзка. — Този мъж ще бяга като вятъра, невидим за неговите войници.

Йън се облегна на едно дърво и извади сребърната кутийка за енфие от жилетката си.

— Може би е капан. Капитанът не ни търси. Гарвана ни чака с група от червенокожи, които може би са по дърветата. Казвам ти да го убиеш и да свършиш с него веднъж завинаги.

— Можете да убиете този мъж — повтори тържествено Гарвана. — Но тези уста казват истината.

— И какво от това? — попита саркастично Йън. — Ти никога преди това не си лъгал, нали Гарване?

Той отново сведе глава.

— Тези устни са изрекли много лъжи, много полуистини, но сега ви казвам, че говоря истината.

Албина скръсти ръце пред гърдите си и погледна Ловеца. Очевидно и той преценяваше думите и мотивите на Гарвана.

— Какво мислиш? — попита Ловеца тихо, като само Албина го чу.

Тя пристъпи към него.

— Мисля, че казва истината.

— Защо мислиш така?

Тя сви рамене.

— Просто инстинктът ми подсказва.

Ловеца кимна с глава.

— Добре е, че се осланяш на инстинкта си. Слушай, наблюдавай, размишлявай, но накрая трябва да се осланяш на него.

Тя погледна красивото лице на Ловеца. Обицата му блестеше на слънцето.

— И така, ние няма да вървим на североизток, нали?

Той напрегна лицето си.

— Трябва да вървим точно натам.

— Ловецо…

— Къде са капитанът и неговите войници? — попита Ловеца Гарвана, като престана да говори с Албина.

— На два дни път. — Гарвана посочи в посоката, в която вървяха Албина, Ловеца и Йън. — Един английски форт. Фортът трябва да пази английската земя, но според мен войниците не вършат това. Вместо това ядат, пият, играят на карти и се занимават с жени.

Ловеца кимна с глава.

— Благодарим ти за това, че ни предупреди. Можеш да си тръгваш.

— И вие продължавате по този път?

— Ние трябва да продължим — отговори Ловеца. — Търся един човек. Пътуваме за един форт на три или четири дни оттук. Форт Морис. Фортът на Завоя — на — реката.

— Тогава върнете жената обратно, ако искате да я спасите. Пратете я при шоуните. — Той кимна към Йън, който търсеше нещо из багажа и мърмореше, че е гладен.

— Не — каза Албина. — Ние ще пътуваме заедно. — Тя погледна Ловеца и след това Гарвана. — Няма да се разделяме. Ловеца на шоуните търси човека, който е убил жена му. Ние всички го търсим. — Не разбра какво я бе накарало да говори така. Тя не искаше да участва в отмъщението на Ловеца. Не се интересуваше от неговата любима Смеещия се Дъжд. Тя просто искаше да си бъде у дома. Нали така?

Ловеца я погледна и видя светлина в очите й, без да разбира какво е това. След това погледна Гарвана.

— Фортът, към който пътуваме, е на север. Ще се съобразя с твоето предупреждение и ще се опитам да се предпазя от войниците.

— Това не е достатъчно. — Гарвана поклати глава. — Капитанът е чудовище. Той не спазва никакви английски закони. Няма никакъв форт, а само войници. Мъже на ирокезите вървят с него. Той ще ви намери и ще вземе бялата жена. Ще ви убие.

— Не се безпокой. Сега се измъквай от колонията. Тичай колкото се може по-бързо. Върни се при семейството си и никога не се връщай в земите на делауерите и шоуните.

Гарвана се обърна с намерението да тръгне.

— Гарване — извика му той.

Метисът се спря.

— Този мъж ти благодари. Сега сме наравно. А сега тръгвай, докато не съм загубил търпение и не съм те убил, както ти казах, че ще направя.

Без да каже нищо, Гарвана се шмугна в храстите и изчезна от очите им. Албина дори не видя къде потъна. Ловеца я докосна по рамото.

— Страхуваш ли се да тръгнеш?

Тя го погледна.

— Да.

Той докосна бузата й с пръсти.

— Разбираш ли, аз не мога да се върна.

Усети, че трепери, не знаеше дали от неговото докосване или от нещо друго.

— Разбирам.

— Ти и Йън бихте могли…

— Казах ти, че ще бъда с теб, докато се върна у дома.

— О, Боже! — измърмори Йън. Седеше на огромен камък до едно дърво и дъвчеше изсушено сърнешко месо. — Какво, да не би и двамата да търсите смъртта си?

Ловеца погледна Йън, но не отговори.

— Да тръгваме — каза тихо той. — Имаме още няколко часа, докато се стъмни.

Албина отиде при катъра и хвана юздите.

— Да тръгваме, Йън.

Йън стана, като клатеше неодобрително глава.

— Човекът ни каза, че някъде там ни чакат, за да ни убият, и ние въпреки това тръгваме. Не ми харесва това, ни най-малко. — Той сложи пушката на рамото си и тръгна след Албина и Ловеца. — Вие и двамата сте луди, казвам ви. Просто не мога да разбера кой е по-луд.

Ловеца, Албина и Йън пътуваха, докато се смрачи. Стигнаха едно сечище с малко, бълбукащо изворче. Щом като запалиха огъня и взеха решение за нощувка, Йън седна върху кожата си за спане и отпи от шишето с бренди.

Ловеца и Албина решиха да хванат малко риба и я опекат за вечеря. Взеха въдица и тръгнаха по потока, като оставиха Йън сам.

След като намериха червеи под дънера на едно дърво, известно време Албина и Ловеца седяха мълчаливо, като се надяваха на улов. Албина бе привикнала към тишината в тази дива страна, въпреки че се почувства малко неловко от настъпилото мълчание. Колкото и странно да бе, тя се радваше, че е с Ловеца. Понякога думите бяха излишни. Накрая Ловеца наруши тишината на мрака.

— Мислих си за Гарвана — промълви той. — За неговия капитан. — Той я погледна. — Може би за теб ще бъде по-добре да тръгнете с Йън на юг. Ще стигнете Анаполис за няколко дни.

Тя дръпна въдицата си. Слънцето залязваше на запад, но небето все още бе осветено от пурпурните краски на залеза.

— Искаш да се отървеш от мен, така ли?

— Да, и не — промърмори той, като се опитваше да намери точните думи. — Албина…

— Ние се разбрахме да бъдем заедно, докато намериш Синьо-зеленото Око и след това ме върнеш у дома.

— Но…

— Ти ще ме заведеш у дома. Не Йън. — Тя наблюдаваше червея на края на въдицата си под повърхността на водата. — Харесвам Йън много, но не мисля, че мога да му се доверя. Понякога той е егоист.

— Да, така е. Но това е повече поза от негова страна. Ако го помоля, той ще умре за теб, Албина. Той би се пожертвал и за мен.

Тя не искаше да спори с Ловеца за Йън. Той бе негов приятел, нещо повече от приятел — брат. Но тя вярваше само на Ловеца.

— Казах, че ще остана с теб, и ще го направя. Не се страхувам от нищо.

— Разбира се, че не се страхуваш. Ти си най-смелата жена, която съм срещал. Мислех, че трябва да браня Гарвана днес, като те слушах как разговаряш с него. — Той се усмихна. — Просто няма защо да вървиш с мен. Това е моя битка.

— Йън се е съгласил да бъде с теб, за да намерите Синьо-зеленото Око. Приемам това. — Тя го погледна и отново се почувства разтърсена от дълбочината на кафявите му очи. — Аз знам какво искам, като казах днес, че трябва да вървим. Трябва да намерим убиеца на Смеещия се Дъжд.

Ловеца прикрепи въдицата си за един корен, който се подаваше от брега, и седна до нея.

— Чувам това, което казваш, но не го разбирам. Ти дори не си я познавала.

— Никой няма право да прави това, което са извършили с нея. И с мен можеше да се случи същото.

Той се усмихна и докосна къдрица от косата й, която беше паднала от завързаната й на кок коса, като зави къдрицата на пръстта си.

— Искам да те целуна — промълви тихо той. Тя по-скоро усети думите му, отколкото ги чу.

Албина се обърна към него.

— Целуни ме. — Импулсивно тя се наведе към него и потърси устните му. — Макар че ще бъде по-добре аз да те целуна.

Видя очите му, които се притвориха, когато го целуна чувствено. Почувства, че може да го направи така щастлив, както той я бе направил.

— Желаех го отдавна — промърмори тя.

— А защо не си го направила досега? — той галеше с пръсти очертанията на брадичката й, като се чудеше какво ли я бе направило толкова смела.

— Защо ти не ме целуваше, Ловецо?

— Защото не исках да се увличам. Не искам да се занимавам с теб. Не мога.

— Но ти вече го направи — промълви тя — Нали?

Той плъзна ръцете си около кръста й и я привлече в скута си. Албина изпусна въдицата. Сега мислеше за друго.

— Да, направих го. Но това няма значение. Няма да продължи дълго. Ние сме твърде различни.

Устните им отново се срещнаха. И двамата го желаеха. Тя докосна кожената връзка на косата му и я отвърза. Червената му коса се плъзна по раменете му. След това зарови пръсти в гъстите му кичури, като се учудваше, че косата на един мъж може да бъде толкова мека, чувствена и в същото време толкова мъжествена.

— Нещата невинаги имат смисъл, нали, Ловецо? — тя го питаше така, както питаше и себе си.

— И нещата също не стават така, както човек мисли, че трябва да станат.

Той плъзна ръка в наметалото от заешка кожа и докосна гърдите й през меката сърнешка кожа на туниката, която й бе дала Джудит.

— Да, понякога нищо няма значение — повтори тя, а мислите й горяха от усещането на неговите устни и топлината на неговата ръка.

Ловеца целуна вдлъбнатината на шията й, като отвързваше елечето на туниката й. Когато докосна голата й гръд, тя изстена, учудена от усещането. Той докосна зърното на гърдата й с палец и усети, че то набъбва.

Езикът му проникна дълбоко в устата й и тя се изпъна, като се наслаждаваше на вкуса му и на тръпките удоволствие, които усети по тялото си.

— Албина — прошепна той дрезгаво в ухото й. — Нека се любим, мила. И двамата го желаем. Пръстите му намериха връзките на туниката й.

А тя бе пъхнала ръцете си под наметалото му и галеше мъжествената му гръд.

— Не — промърмори тя. Ръката й изучаваше здравото мъжко тяло. — Не мога.

— Няма да те нараня. Кълна се в Бога, че няма. Искам само да те докосна. Ей така. — Той разтърка зърното й между пръстите си по един бавен, възбуждащ начин. — Искам да те целувам така. — Той зарови главата си между голите й гърди и докосна горещите си устни до нейната откликваща плът.

Тя поклати глава. Бе останала без дъх. Устата й гореше от целувките. Мислите й бяха объркани. Изпита физическа болка, но не знаеше защо.

— Не мога — повтори тя. — Искам го, Ловецо. Но просто не мога.

— Защо не? — Той хвана гърдата й с ръка. Езикът му докосна зърното й и тя се отпусна назад, изпълнена с огромно желание. Ръката му все още я докосваше и милваше всяка извивка на тялото й. Усети топлина между бедрата си. — Защо не, Алби? — повтори той, като вдигна глава и я погледна право в очите. — Защо не ми позволиш? Ние и двамата сме вече наранени. И двамата имаме нужда да се изцелим. Нека се изцелим така, както само един мъж и жена биха могли.

Тя искаше да каже да. Искаше да се люби с Ловеца. Мислеше само за това, откакто я бе докоснал за пръв път. Искаше да знае какво е това между мъжа и жената, за което се водеха войни и мъжете се убиваха един друг, но…

— Не мога — каза тя отново. След това зарови глава в мишницата му, като се опитваше да се овладее. — Искам го. Но… не мога, Ловецо.

Той издърпа ръката си от туниката й.

— Защо не?

— Защото… — Срамуваше се да го погледне. — Ти ще ми се подиграеш.

— Кажи ми защо.

Тя направи усилие, за да го погледне.

— Защото това е всичко, което мога да дам на съпруга си един ден. Ако някой въобще се ожени някога за мен. — Той изруга тихо и погледна настрани. — Да, това е истината. Помисли само. Опитай се да видиш нещата като мен. Това е всичко, което имам, Ловецо. Това се дава само веднъж.

Мускулите му внезапно се стегнаха. Нежността бе изчезнала от гласа му, когато той отново заговори.

— Искаш да кажеш, че очакваш да се оженя за теб, така ли?

— Не! — Тя не очакваше това от него. Неволно загърна елечето на туниката си. — Не, нямам предвид това. Исках да кажа…

Той я пусна от скута си и стана.

— Ти си като другите жени, Албина!

— Не! Не съм! — Тя скочи пред него. Искаше да го гледа. Никой мъж нямаше право да й говори така. — Не съм като другите. Нямаше да бъда сама, ако бях като другите. Баща ми нямаше да ме изпрати толкова далеч, срамувайки се от мен. Ако бях като другите, нямаше да ме отвлекат и да оцелея, разбираш ли?

— Ти си като другите жени, които искат да хванат мъжа в капан и да се омъжат.

— Да те излъжа да се ожениш? — Тя избухна в силен смях от абсурдността на думите му. — По-скоро ще се оженя за Гарвана, отколкото за теб. Какво те кара да мислиш, че искам да се оженя за теб?

— Ти ми позволи да те докосна. Ти ме целуваш като жена, която иска да се люби.

— Позволих ти да ме докосваш, защото ми бе приятно. Защото ти доставям удоволствие. Това не означава, че искам да се омъжа за теб, за теб, нахален и миризлив негоднико!

— Затова и аз никога няма да се свържа с друга жена — каза той разгорещено, като се заканваше с пръст. — Ето защо! Ти искаш целия свят, но не даваш от себе си нищо.

Тя сложи ръце на хълбоци, без да се смущава, че гърдите й се показваха. Усещаше приятния допир на хладния въздух върху кожата си.

— За какво говориш? — изкрещя тя вбесена. — Какви, по дяволите, ги плещиш? Не мислиш, като говориш. Мразя мъжете! Те никога не мислят.

— Дръж си езика зад зъбите — избухна Ловеца, като тръгна към лагера. — Пази си меките гърди.

— Кучи син! — изкрещя тя. — Мразя те. Надявам се, че капитанът ще те намери.

Той изчезна зад завоя на реката, като с това сложи край на кавгата им.

— Мошеник — промърмори тя, като сви ръце около кръста си, за да се предпази от внезапния студ. — Не ми харесват подобни истории.