Колийн Фолкнър
Албина (21)

Глава 20

В продължение на часове Албина не смееше да заспи, като се страхуваше, че Кейн ще я нападне, ако се отпусне. Но накрая се унесе. Събуди се в момента, когато почувства, че някой запушва устата й. Опита да извика, но ръцете, които миришеха лошо, не й позволиха. Захапа дланите му.

Видя лице на дивак, татуирано със сини, черни и зелени черти. Ужасена, Албина се опита да се отърси от това видение. Започна да се бори, но напразно. Краката й все още бяха завързани, ръцете й също. Беше беззащитна срещу това привидение, което въпреки всичко й напомняше за човек.

— Шшшт — чу тя в ухото си, след което той извади нож. Албина се сви, като бе сигурна, че ще й пререже гърлото. Вместо това, като продължаваше да затиска устата й, той преряза въжетата около краката й. След това освободи ръцете й.

Точно когато я грабна в ръцете си, един от войниците, който спеше наблизо, вдигна тревога. Изведнъж лагерът на Кейн се оживи. Нощта се изпълни с пушечни гърмежи, а небето с поток от стрели.

— Бягай — извика глас в тъмнината. — Вземи жена си и бягай, Ловецо на шоуните. Този мъж ще те защити.

Ловеца? Къде беше Ловеца? Албина бе изплашена и объркана. Кой викаше на Ловеца? Спасяваха ли я? Кой бе този, който я носеше в ръцете си?

Тя чу, че този човек изпъшка, когато една стрела се заби в ръката му. Без да обръща внимание на раната, той прескочи огъня и се шмугна в храстите. Едва там я остави на земята.

— Тичай, мила — заповяда й мъжът, като измъкна стрелата, която бе улучила ръката му, и я счупи. — Тичай и се скрий навътре в гората.

— Ловецо? — Тя сграбчи голата му ръка, като едва сега видя, че той бе напълно гол. — Това ти ли си? — Тя ридаеше.

Той я притисна към себе си и допря устни до нейните.

— Не Ловеца, а Майската кралица — прошепна той.

Тя се усмихна през сълзи и внезапно си спомни за стрелата, която го бе ранила.

— Боже господи, ти си ранен.

— Трябва да тръгвам, мила. — Той нежно свали ръката й от рамото си.

— Тръгваш? Къде отиваш? — Тя видя как той се отдръпна от нея и се приготви да тръгне. — Не ме оставяй, Ловецо.

— Прави това, което ти казвам, за да се спасиш, съпруго. Бягай и се скрий. Трябва да се върна за Кейн и Гарвана.

— Гарвана? За кого говориш? — Но той вече бе тръгнал. Тя видя, че изчезна в тъмнината, и от гърлото й се изтръгна ридание.

„Да бягам, каза той. Да бягам от Кейн, от мохауките.“ Но как можеше да бяга, когато той се бе върнал назад?

И какво говореше той, че ще се върне при Гарвана? Какво общо имаше Гарвана с всичко това? Дали Ловеца не смяташе да убие и него? Нямаше да му позволи. Гарвана я бе предупредил за идването на Кейн. С негова помощ бе успяла да защити жените и децата във форта.

Албина коленичи. Няма да остави Ловеца да убие Гарвана, независимо какво е правил по-рано. Той й помогна, може би спаси живота й. Тя започна да лази в храстите, като разбра, че това бе тунелът, през който Ловеца я бе довел. Когато стигна края се сви.

На светлината на огъня видя пръснати навсякъде тела. Мохауки и войници лежаха по земята, като гледаха нагоре с невиждащи очи.

Някой бе отворил вратите на форта и младите мъже, които Албина познаваше толкова добре, стреляха по лагера на Кейн, чуваха се гърмежи и ехото от тях изпълваше тъмнината.

До стените на форта Албина видя Ловеца, който се биеше с един войник и мохаук едновременно. Беше взел един кол в ръката си и ожесточено се бранеше. С бързо движение повали най-напред единия, а след това и другия.

Като настъпи един мъртвец, Ловеца се насочи към площадката на лагера. Двама индианци се бореха на земята. И двамата държаха ножове. Албина изведнъж видя, че единият е Гарвана. Сърцето й лудо заби, но всичко ставаше твърде бързо. Преди да извика на Ловеца да остави Гарвана, съпругът й извади ножа си и го запрати във въздуха. За радост на Албина той се заби в гърба на мохаука, който бе повалил Гарвана. Мъртвият индианец се обърна и падна в калта, Гарвана скочи на крака. За учудване на Албина съпругът й и човекът, който някога я бе отвлякъл и продал, си размениха погледи, които говореха само за едно бойно приятелство.

— Значи това си ти — чу Албина. Това бе Кейн.

Ловеца се обърна и видя човека, който го бе извикал.

— Кейн — каза той.

— Ти си взел моята жена. Може би знаеш какви са последиците.

— Тя е моя. — Гласът на Ловеца бе заплашително спокоен. — Албина е моя съпруга, както бе по-рано Смеещия се Дъжд.

— А, да. Онази червенокожа кучка, която трябваше да убия. Ела сега. Все още ли ми се сърдиш, Ловецо на шоуните? — Той произнесе името на Ловеца със сарказъм.

— А ти признаваш ли се за виновен?

— Не ми казвай, че ще оставиш една дивачка да застане между нас, двама английски джентълмени. За Бога, Ловецо, моят чичо, лорд-канцлерът, познава твоя баща.

Албина гледаше внимателно Кейн. Той познаваше Ловеца. Видя, че капитанът посегна към колана си. Пистолетът му висеше върху бедрото. Това бе една игра на котка и мишка.

— Виновен или невинен? — настояваше Ловеца.

— Сигурно…

— Виновен или невинен за престъплението, в което си обвинен?

Кейн се усмихна с ъгълчето на устата си.

— Виновен! И ако искаш да знаеш, изпитах удоволствие, когато убих тази нахалница.

Ловеца стоеше неподвижно. Само пръстите му нервно опипваха инкрустираната дръжка на ножа. Войниците и мохауките все още се биеха наоколо, но двамата мъже като че ли не забелязваха гази сеч.

— Тя бе моя жена — измърмори Ловеца през стиснати зъби. — Тя носеше моето дете под сърцето си.

Кейн въздъхна драматично.

— Мислиш, че трябва да разменя тази тук за живота на една дивачка? — Той посочи към Албина.

Албина искаше да се скрие по-навътре в гората, но защо? Кейн я бе видял. Тя остана свита, не искаше да пречи на Ловеца.

— Размяна? — Ловеца не отместваше поглед от лицето на Кейн. — Не съвсем. Искам твоя живот.

Красивият капитан избухна в смях.

— Не можеш да ме убиеш. Чуваш ли ме? Чичо ми е лорд — канцлер на Англия, за Бога! — Той се усмихна арогантно. — Никой не може да ме докосне. Никой не може да ме спре. Защо мислиш, че не изпратиха някого по дирите ми? Защото не могат. Няма да посмеят.

Албина не бе сигурна кой започна пръв, Ловеца или Кейн. Пистолетът на Кейн изтрещя и тя видя пламъка от дулото му. Ловеца се свлече на земята, претърколи се и след това скочи непокътнат. Кейн изруга лошия си късмет и хвърли пистолета настрани. Нямаше време да го зареди отново. С едно бързо движение той извади изпод палтото си къса сабя.

Албина притисна устата си с длан, за да не извика. Ловеца имаше само един нож, а капитанът сабя. Как щеше да се справи с него?

Двамата се обърнаха бавно, като се погледнаха. Ловеца приклекна, без да отделя поглед от лицето на врага си. По блясъка на очите му тя разбираше, че ще направи само една крачка, за да го убие.

Отегчен от търпението на Ловеца, Кейн размаха сабята.

— Какъв англичанин си ти? Как си могъл да се ожениш за червенокожа? Тичаш гол из гората като дивак? Жениш се за жена, която е спала с всички червенокожи в Чесапийк?

При това предизвикателство Албина очакваше, че Ловеца ще го нападне. Но той не го направи. Кейн го искаше. Искаше го разярен, а не с бистър ум. Всеки войник знаеше, че емоциите правеха човека по-слаб.

Краката на Албина се схванаха и тя се изправи. Хората, които се биеха, бяха намалели. По земята лежаха много убити и ранени. Няколко от войниците на Кейн и мохауките бяха избягали в гората.

На два пъти Кейн размаха сабята пред Ловеца. И двата пъти Ловеца отскочи назад и след това отново напред. Двамата все още се дебнеха, обикаляйки в кръг.

Албина бе изтръпнала от ужас. Ако нещо не се случеше бързо…

Албина долови някакво внезапно движение зад Ловеца и чу див вик. Видя, че един мохаук тича зад гърба му. Тя извика:

— Ловецо, зад теб!

Ловеца се обърна, като знаеше, че Кейн го дебне. Всичко стана твърде бързо, но въпреки това на Албина, която стоеше в сянката на боровете, й се стори, че е минало много време.

Мохаукът вдигна томахавката над главата си и я запрати във въздуха. Отнякъде се появи Гарвана.

— Нуу… — изкрещя той.

Гарвана посрещна с тялото си студеното желязо. То се удари в гърдите му, като разсече плътта и счупи ребрата му.

За секунда Ловеца скочи и ножът му потъна до дръжката в стомаха на Кейн.

Лицето на Кейн се сви от шока. Ловеца хвана ножа и го измъкна от раната. Кейн изпусна сабята. Той докосна с ръка кървящата си рана и погледна Ловеца, като че ли не вярваше.

— Не можеш да ме нараниш — промълви той, като гласът му едва се чуваше. От устата му бликаше кръв. Той падна на колене. — Никой не може да ме нарани. Канцлерът е мой чичо.

Ловеца изтри ножа в голия си, покрит с кал крак и го мушна в кожения си колан. Остави Кейн, който сега го викаше с ръка.

— Не ме оставяй — плачеше Кейн.

Албина видя, че Ловеца се доближи до Гарвана. Наведе се. Искаше да отиде при тях, но не го направи. Само стоеше и наблюдаваше.

Ловеца вдигна тялото на Гарвана. Той още дишаше, но едва-едва. Ловеца се наведе и прошепна нещо в ухото на мохаука.

Албина се приближи. Искаше да чуе какво ще каже съпругът й.

— Този мъж ти благодари за живота си.

Гарвана поклати глава.

— Този нещастен мъж се закле пред Ловеца на шоуните да вземе жената.

Ловеца се опита да се усмихне.

— Тогава сме квит.

Гарвана затвори очи и за момент Албина си помисли, че е мъртъв, но след това той отново ги отвори.

— Кажи ми, Ловецо на шоуните. Заслужих ли честта, която моето семейство някога притежаваше?

— Да — отговори Ловеца. — Ти умираш като боец и аз ще те погреба с почести. Не знам ритуалите на мохауките, но една церемония на шоуните ще те изпрати на небето.

Гарвана се закашля, цялото му тяло се сгърчи. Когато спазъмът мина, той отново заговори.

— Моите пръсти. Те са в торбата ми. Не ги забравяй, Ловецо на шоуните.

Сълзи се стичаха по бузите на Албина, когато видя как съпругът й държеше в ръцете си човека, който някога бе негов враг. Кой друг би постъпил така, питаше се тя.

Гарвана дишаше тежко. Изведнъж тялото му замря. Ловеца го положи на земята и застана изправен до него.

— Албина — прошепна той с треперещ глас. Албина изтича при него. Битката бе завършила.

Последният от мохауките на Кейн бе избягал в гората и останалите войници също се бяха разбягали, когато разбраха, че водачът им е ранен.

— Ловецо — тя се хвърли към него. — О, Боже, Ловецо, помислих, че ще те убие! Мислех…

— Не мисли, мила — успокои я гой. — Не мисли. Всичко свърши.

Тя погали бузите му с длани, без да обръща внимание, че се цапаше с боята. Това, което имаше значение, бе, че е жив и здрав. Тя го целуваше и целуваше. Когато докосна ръката му, лицето му побледня.

— О, Господи — промълви тя. — Ръката ги. Върхът на стрелата все още е вътре.

Той се облегна на нея и двамата тръгнаха към форта.

— Нищо ми няма — увери я той. — Не ме боли. Когато минаха покрай Кейн, той беше полуседнал, като протягаше ръце към Ловеца.

— Моля те, убий ме — молеше се той, като притискаше кървящата си рана. — Моля те, не ме оставяй да умирам така. Свърши с мен. Моля те…

Ловеца спря и го погледна. Само преди малко той се хвалеше, че е изпитал удоволствие, когато е похитил и убил бременната му жена.

— Ще направя нещо по-добро от това, което ги направи със Смеещия се Дъжд — каза той студено, като го гледаше право в очите. — Ще те оставя да живееш…

Кейн падна назад на земята с въздишка, а Ловеца и Албина тръгнаха заедно.

В стаята на Албина донесоха гореща вода и напълниха една вана от мед. Ловеца влезе във ваната. Тази — която — стои — здраво донесе нож, игла и конец и изряза металния връх, който стърчеше от ръката му. Той изобщо не трепна, когато тя направи това. Седеше във ваната и позволи на жената да извърши хирургическата операция и зашие мястото.

Албина се бе надвесила над него, искаше да помогне, макар и да знаеше какво прави нейната приятелка. След като раната бе промита и зашита, Тази — която — стои — здраво взе торбата с лекарства и напусна, като махна с ръка.

— Благодаря ти — каза й Ловеца. — А сега виж другите ранени.

— Трябва да приготвя умрелите за погребение.

— Те могат да почакат и до утре. Сега е време да се оправят живите. Утре ще погребем тържествено загиналите.

— Колко умряха? — попита Албина.

— Само две от нашите момчета и мохаукът, когото Ловеца нарича приятел — отговори старата жена.

— Ели?

— Лека рана на ръката. Храбро момче. Това е първата му битка.

Албина се усмихна и придружи индианката до вратата.

— Какво трябва да направя за Ловеца?

Индианката сви рамене.

— Боецът има нужда от сън. — След това се засмя лукаво. — И всичко, от което имат нужда мъжествените бойци, като се върнат у дома.

Албина усети, че се изчервява от неудобство, но се засмя.

— Лека нощ, приятелко. Благодаря ти.

Тази — която — стои — здраво й махна с ръка и се затътри по коридора.

— Не ми благодари. Дай на света дъщеря или син. Така ще се отблагодариш на една стара жена.

Албина се върна в стаята и залости вратата. Ловеца бе излязъл от ваната и се сушеше. Когато наближи, той разтвори хавлиената кърпа и я притегли към мокрото си тяло. Тя се засмя, отърка пръст по носа му, изтривайки и последната останала боя.

— Изморен ли си? — попита го нежно.

— Не съм. — Той се наведе и я целуна по долната устна.

— Гладен ли си?

Той прокара топлите си устни по бузата й и надолу по врата й.

— Не и за храна.

— Ти си ранен. — Тя вдигна ръце и ги постави върху голите му рамене, като го галеше. — Трябва да починеш.

— Не мога да почина, докато не те целуна. — Той я целуна отново, но сега устните му останаха върху нейните. Усети тръпките на очакването. — Не мога да почина, докато не те докосна.

Той сложи ръка върху гърдите й, а тя я покри със своята, като я направляваше към свивката на гърдите си. Въздъхна, когато топлата ръка докосна плътта й. Дори и през кожата на туниката чувстваше ласката му. Зърното на гърдата й набъбна под пръстите му, когато тя се притисна по-близо до него, търкайки бедра в неговите.

— Не искам да ме обвиняваш, че те насилвам — подразни го Албина. Тя направи една въображаема линия с пръст, като почна от гърдите му и слезе надолу.

Ловеца изпъшка, когато тя докосна с пръст пъпа му и по-надолу. Албина се засмя тихо и гърлено. Почувства как той се възбужда.

— Твърде много дрехи — каза той. — Съблечи ги.

Албина започна да отвързва бавно туниката си. Когато развърза всички възли, той започна да я ближе с език, като се спускаше все по-надолу и по-надолу.

— Магьосница — промълви тихо той. — Вълшебница.

Тя се събличаше бавно, като го възбуждаше, наслаждавайки се на удоволствието, което му доставяше. Когато най-накрая туниката й се свлече на пода, тя започна да смъква гамашите си. После застана по средата на стаята, обгърната от ръцете на Ловеца. Беше само по мокасини.

Прокара пръсти през влажните му бакъреночервени къдрици, които падаха по раменете му. Надигна се на пръсти и притисна устни към неговите, като го целуна страстно.

— Алби, Алби — промълви той тихо. — Нека да те любя.

Тя взе ръката му и го поведе към тясното дървено легло.

— Нека аз да те любя — прошепна тя, като леко го бутна да легне на леглото и разтвори краката му. — Нека взема болката ти. — Тя леко докосна прясната му рана. — Физическата и душевната.

— Болката ми спря — увери я той, като я сложи до себе си. — Сега Смеещия се Дъжд може да почива в мир. Сега е време за мен и теб, мила.

Той се наведе над гърдата й и започна да дразни зърното й с върха на езика си. Тя се засмя възбудено, като повдигаше гърба си окуражително.

— Приятно ли ти е? — попита той, като започна да целува и другото й зърно.

— Приятно ми е — отговори му тя и затвори очи, усещайки вълните на удоволствие, които я заливаха. — Много ми е приятно.

— Много приятно? Не може да се каже много приятно, когато става дума за плътта.

Инстинктивно Албина повдигна бедрата си, когато той я зацелува надолу по корема. Тя ровеше в косата му, повдигайки колене, като мислеше, че това е само една целувка. Но когато върхът на езика докосна влажното място между бедрата, усети, че тялото й се разтапя от удоволствие.

— Ловецо, Ловецо — изпъшка тя.

— Обичаш ли ме? — дразнеше я той, като продължаваше да я целува. — Кажи ми, че ме обичаш.

Тя се опита да се отдръпне, като се смееше и стенеше от удоволствие.

— Пусни ме, звяр такъв — заповяда му тя. — Дивак! Варварин! Мъчител.

— Кажи ми и ще те пусна. Кажи ми, че ме обичаш, дивак или не. — Гласът му бе мъжествен и приятен. — По-добре е да признаеш, че ме обичаш заради дивака, когото виждаш в мен.

Тя се поколеба само за миг. Да, обичаше го. Бе сигурна в това.

— Обичам те — извика тя останала без дъх, като не искаше той да спира да я целува по този начин. — Обичам те. Обичам те заради мъжа в теб.

За момент той опря глава на корема й, като че ли за да си поеме дъх.

— И аз те обичам — каза й нежно.

Тя повдигна брадичката му и потъна в дълбоките му очи.

— Не е необходимо да го казваш.

Той се надигна и легна върху нея, като разтвори краката й с колене.

— Ти си права, а аз не съм — отговори й той.

Членът му се вмъкна между бедрата й. Тя почувства колко горещ и твърд бе той. Ловеца повдигна бедрата й, като искаше да я почувства, да я запълни.

— Но аз те обичам — каза й той, като я докосна с ръка. — Обичам те, устато мое момиче.

Албина надигна бедрата си, като го прие целия. Тя стенеше, вдигайки ръце над главата си.

— Алби, Алби — шепнеше той, дъхът му бе горещ. — Накара ме отново да мога да обичам.

Тя се движеше с ритъма на неговите тласъци.

— Тихо — каза му тя, като притисна длан върху устата му. — Говориш твърде много.

Смехът му отекна в малката стая и телата им се сляха в едно. Двамата следваха чувствения ритъм на движенията си, като накрая, когато Албина вече мислеше, че не би могла повече да издържи на чувственото удоволствие, светът около нея избухна и се разпадна в бяла светлина. След това тя отново се върна към реалността.

Дълго време Ловеца лежеше над нея, като се гушеше в шията й. Но когато дъхът й се възстанови, той отново започна да я люби.

— Не пак — изстена тя, въпреки че надигаше бедрата си, за да го посрещне.

— Да, отново — прошепна й той, като търсеше пръстите й. — И след това може би още веднъж, жено.

Сега нейният смях изпълни стаята. Още два пъти той я доведе до върха на екстаза, като накрая сам се отдаде на удоволствието. След това, задоволени, двамата заспаха един до друг.