Георги Стоев
СИК 3 (9)

Глава IX

Пашата слезе първи пред офиса и се заговори с двама приятели, които не бе виждал отдавна. Нямаше какво толкова да си казват, но той в никакъв случай не искаше да го заподозрат, че бърза да се прибере ядосан и че проявява някаква несигурност. Както винаги се владееше дори в най-трудни моменти. Лъжовната му природа не издаваше нито един от проблемите му.

Маджо се измъкна малко по-късно, хвана го под ръка и приятелски му предложи:

— Ела да те черпя едно кафе отсреща!

Двамата влязоха в сладкарницата, настаниха се в запазеното винаги за тях сепаре и тъкмо да си поръчат кафето, се появи бай Миле.

— Къде се криете бе, мръсници? — ухили се като пача той. — Бягате от стария приятел, а?

— Сядай, Милчо! — махна му небрежно Маджо. Пашата също нямаше нищо против бай Миле да присъства, макар че предчувстваше важен разговор. Той смяташе дебелакът за безобиден гуляйджия, пък и всъщност не бе го виждал да прави друго, освен да яде и да пие. В качествата на Поли изобщо не се съмняваше, дори до известна степен се боеше от него, но бай Миле възприемаше по-скоро като поредната измишльотина на Маджо.

— Не се сърди, Румене — потупа го дружески по рамото Младен. — Ние с теб сме широко скроени хора и не можем да искаме всички да са като нас. Важното е мир да има и работата да върви.

— К’во толкова съм направил? — сопна се Пашата.

— Сега ще ти кажа как те възприемат нашите хора. Подготвяш си сделките в офиса на организацията, след това сключваш договорите в „Атлас“ на Алексей Каратиста и накрая ги финализираш в офиса на Кимбата от „Аполо“. Навремето ме убеждаваше да оставим тези организации на мира, защото зад тях стоят бивши барети и ченгета и ще ни бъдат полезни в битката срещу ВИС, така ли е?

— Така е. Ти ми даде разрешение да работя с тях.

— Да, но те не ни станаха нито съдружници, нито пък се държат приятелски настроени към нас. Нещо по-лошо — превърнаха се в алтернатива и някой ден ще ни скочат.

— Гарантирам ти за тях… — опита да се защити Пашата, но Маджо го прекъсна:

— Нищо не ми гарантирай! Знам, че не взимаш пари от тях, но ги оставяш да богатеят. А това е лошо. Богата конкуренция е последното, което бих си пожелал.

— Ами какво става с мен? — изтърси ни в клин, ни в ръкав бай Миле, който през цялото време слушаше разговора зяпнал, без да разбира дори част от смисъла му.

— Какво да става бе, Милчо? — обърна се към него Маджо.

— Напоследък никой не говори с мен и я карам на сух хляб. Няма ли да ми дадете нещо?

— Ти имаш да даваш май повече — деликатно му напомни Младен за онези един милион марки, загубени от дебелака в туризма.

— Аз пък си мисля, че имам да взимам! — почервеня като рак бай Миле.

— Пий си кафето засега, после ще се оправяме — загърби го отново Маджо и се обърна към Румен: — Разбра ли ме какво ти казах?

— Разбрах — кимна Пашата. — Но така и не ми стана ясно как изведнъж реши да обявиш, че не съм ви бил приятел?

— Това беше за пред другите, Румене! Малък театър. Нали знаеш, че никога не забравям кой ми е приятел и кой не? — После се загледа разсеяно през прозореца и съвсем сериозно завърши: — Имам една молба към теб. Остави най-сетне Румяна на мира! Момичето е на трийсет години вече, не може цял живот да гледа мастиф.

— Ще я оставя, когато ти зарежеш Милкана — усмихна се Пашата. Милкана беше любовницата на Маджо. Тя също бе на трийсет години. След това отръска невидимите трохи от костюма си и леко се приведе: — Иначе другото ще го приема за вярно. Аз наистина съм ти приятел — стана Пашата, ръкува се с двамата и излезе от заведението. Той обикновено избягваше тяхната компания, особено на публични места, и сега с облекчение пое глътка витошки въздух преди да тръгне към колата си.

Другите двама останаха в сепарето, за да платят сметката. По-точно, щеше са плати Маджо, защото бай Миле избягваше да си бърка в джоба.

— И аз си тръгвам, Милчо! Имаш ли да ми казваш нещо допълнително? — остави петдесет лева на масата Младен.

— Имам — изрепчи се бай Миле. — Сега съм те хванал, иначе не мога да ти видя очите.

— Криво ти е май?

— Криво ми е. Не ми давате работа и няма пара. Ще взема да си направя собствен отряд.

— Ти луд ли си, бе?

— Не съм луд. Ходите по разни гръцки морета, ама не ме взимате. Вече не ставам за компания?

— Ами иди в Хърватска. Иди в Черна гора. Нали имаш много приятели там?

— Как ще ида в Хърватска, бе, нали съм воювал на страната на Аркан? А пък в Черна гора колко съм вършал…

— Тия глупости и плещи на някой друг — почеса се с досада Маджо. — Освен това, престани със софрите.

— Аз пия само вечерно време. Не се наливам като теб от сутринта.

— Не се наливаш, ти! Знам че всеки обяд си прокарваш хапката с по два литра червено вино.

— Ти сега не ме отплесвай!

— По-тихо — опита се да го укроти Маджо. — Какво си се развикал като в кръчма.

— Ще викам, щото аз ви отървах и ви извадих от калта — тупна се по гърдите бай Миле. — Кой работи с най-големите бандити — бай Миле, кой поема най-тежките поръчки — бай Миле, кой гладува най-много — бай Миле. Викате ме на тия събрания да седя като чучело.

— Не си чучело, мой човек, нали си акционер като нас?

— Акционер съм аз… И искам да ти кажа, че този милион няма да го върна!

— Ти не го дължиш на мен, Милчо. Дължиш го на организацията, дори и на себе си.

— Кура му Янко, дължа! Хич не ми пука за вашите смешни бригади. Още утре ще събера моите бандити и ще ви разпилеят като пилци. Само че те искат пара. Бандит без пара днес е твой, утре е на оня отсреща.

Маджо се опита на няколко пъти да прекъсне разговора и да покаже със жестове на бай Миле да не говори толкова високо, но онзи изобщо не прихващаше. Не само това, изложи го още повече.

— Какво ми шъткаш и ми махаш? — зина той — Давай работа за бандитите, щото трябва да се яде.

— Много добре знаеш, Милчо — отвърна му този път с не по-малко висок тон Маджо, — че ние не работим с бандити и нашият бизнес е прозрачен! — След което притегли една салфетка, написа на нея „Кимбата“, подчерта с две черти името и веднага я изгори.

— Ясно — намигна му бай Миле. — Айде да вървя, че да подготвям работата — вдигна се той и едва на входа се присети, че не е уговорил възнаграждението. Обърна се и очерта с показалец един S с две вертикални линии.

Маджо прикри с длан устата си, ужасен от простотията на дебелака и тихо прошепна, артикулирайки с устните си ясно, сякаш говори на ням:

— Колкото кажеш!

 

Този ден на Пашата не му се прибираше вкъщи. Нареди на шофьора да го кара при любовницата му Румяна, която все още обитаваше апартамента на генерал Бояджиев. Изведе любимия си мастиф Оникс на разходка, заобиколен от охраната си, седна на една пейка и любовно се загледа в кучето. Наистина беше прекрасен екземпляр. „Отдавна не съм имал толкова красиво и мощно куче! — помисли си той. — А само след дни трябва да го пусна да се бие. Ще го направят на парцал! Това е животът! Който държи каишката, разполага със съдбата ти.“

Кучешките боеве се провеждаха тайно в сателитните градчета около София и Пашата не пропускаше да участва с голям залог. Въпреки че беше скръндзлив и му се свидеше дори да даде един лев за кило домати.

По алеята мина прегърбен старец с кофичка кисело мляко. После шумна тълпа ученици. Накрая, средна на възраст жена, напълнила торбите си със зеленчуци за зимнина. Пашата се загледа след тях и отново се сети за своите съдружници. Бай Миле беше голям простак. Подозираше го донякъде, че е склонен да участва в убийства, но не беше сигурен. Поли винаги се държеше потайно и злобно, и в мълчанието му имаше стаена заплаха. На Стоил не вярваше нито дума. Избягваше да говори с него, а още по-малко да прави общ бизнес. Към Димата се отнасяше с пълно пренебрежение. Направо се гнусеше от този най-обикновен крадец, брутален и безкомпромисен тип. Маргина мразеше още от спортното училище. Изобщо в йерархията борците винаги бяха смятани за най-прости и тъпи, а гребците — едва ли не за интелектуалците на елитния спорт. Това беше и причината борчетата често да налагат такива като Румен. Достатъчно основание, за да го ненавижда завинаги. Маджо също не му харесваше особено. Трудно му беше да разбере неговата същност. Изглеждаше спокоен и вечно замислен, държеше се дружески, обаче отдалеч си личеше, че има двойно и тройно дъно. С една дума, Пашата не смяташе организацията за приятелско обкръжение, а още по-малко възприемаше тези хора като свои съдружници. Намеренията му вървяха в съвсем друга посока.

Дълбоко в душата си, Пашата си оставаше милиционер. Основните му бригадири също бяха бивши служители на милицията или на различните подразделения на МВР. През последната година той поръчваше най-големите жестокости, които стресираха държавата докрай, но всъщност ги изпълняваха разни боклуци, които един ден имаше намерение публично да унищожи. Същата тактика прилагаше и към бригадите на СИК. Очакваше да се самоизчерпят, да дотегнат на всички и тогава възнамеряваше да пусне своите хора едва ли не като спасители. Щяха да разчистят терена, да налепят стикерите и да прибират от поуспокоените собственици на заведения, малки предприятия и всевъзможни занаятчии парите, които ония с удоволствие щяха да дават доброволно. Пашата не искаше да става император. Мечтата му беше да се оттегли на старини и да си живее спокойно с натрупаните мангизи. Дори нямаше намерение да дърпа конците като сив кардинал. Достатъчно му беше неговите хора да се самоиздържат и да не го закачат. Твърдо вярваше, че този ден все някога ще дойде.

Единственият човек, от когото Пашата нямаше представа как да се отърве, естествено беше Гоцев. Подозираше го отдавна, че е забъркан по някакъв начин в убийството на Крушата, Васко и дебелия Андро, макар че нямаше никакви доказателства. Но за два случая знаеше точно.

Докато служеше в Специалния отряд за борба с организираната престъпност, Румен имаше двама много близки приятели. Единият беше Цончо — неговият инструктор по бойни изкуства. А другият — Янко Джудиста, който по-късно мина през следствения отдел и накрая завъртя частен бизнес. Създаде изключително добре организирани охранително-детективски фирми — „Боди“ и „Виктория“. Всички го познаваха като жизнерадостен, ведър и самоуверен мъж с ясна визия за бъдещето си. Животът изобщо не го плашеше, дори в едно интервю по телевизията заяви пред цяла България, че единственият начин да не стане милионер е да стане милиардер. По това време Гоцев заемаше мощна позиция в МВР. Властта все още беше нито риба — нито рак, нито комунистическа, нито капиталистическа. Вече не толкова тоталитарна, обаче далеч от демокрацията. Сестрата на Симеон Втори — Мария-Луиза, реши да посети България и естествено фирмите на Янко Джудиста поеха охраната й. Справиха се чудесно, но Генерала по неизвестни причини побесня. Бродеше като отвързан из мрачните коридори на министерството:

— Искаш ли да заемеш мястото на този Янко — извика един ден Румен той.

— Джудиста е един от най-добрите ми приятели — отвърна чистосърдечно Пашата — Дума не може да става да му подливам вода.

— Махай се оттук! — напъди го Генерала без да подозира, че съдбата му готви още по-голям удар.

Седмица след като изпрати княгиня Мария-Луиза, Янко Джудиста се зае с разследване на мистериозното убийство на телевизионната журналистка Татяна Титянова. В София се носеха какви ли не слухове. Някои от тях достигаха до горните етажи на властта, а Гоцев вече познаваше упоритостта и праволинейността на Янко. Евентуални разкрития можеха да доведат до невероятен скандал. Още повече, министерството научи по свои канали, че Джудиста се е добрал до неопровержими доказателства. И точно когато всички медии очакваха те да бъдат обявени, Янко неочаквано се самоуби. Изненадата беше огромна, а за Пашата — равносилна на тежък психологически шок. Нито за миг не повярва в това самоубийство. Още повече се шашардиса, когато другият му приятел Цончо го потърси, за да му съобщи, че заминава спешно за Щатите. Нямаше време да остане дори за погребението.

— Разбери ме — гледаше го Цончо право в очите, докато седяха в ресторанта на аерогарата. — Толкова години работа в Службите, а нямам нито една стотинка. В България вече е опасно за мен. Изобщо не може да се говори за никакво бъдеще. Разбери ме!

— Кога за последен път видя Янко? — попита между другото Пашата. Нямаше нищо предвид. Просто му стана мъчно от факта, че губи двама приятели наведнъж.

— Снощи — отвърна без да отмества очи Цончо. — Сигурно съм последният, който е разговарял с него. Разбери ме!

След това двамата отидоха заедно до изхода, разцелуваха се и едва в колата на Пашата най-сетне му светна под шапката. Именно Цончо най-вероятно беше ликвидирал Янко. И над тази мокра поръчка отново тежеше сянката на Генерала. Той го извика още на другия ден:

— Виждаш ли какви шеги си прави с нас съдбата — посрещна го Гоцев във видимо добро настроение. — Отказа да заемеш мястото на Янко, а той сам ти го отстъпи. Настанявай се.

— Не ме бива за такива неща — отклони поканата Пашата. — Имам един приятел Боко, който е роден за охранителна дейност.

— Боко Тиквата ли? — ухили се Генерала.

— Същият — потвърди Румен.

Така на мястото на „Боди“ и „Виктория“ се появи нова, изключително мощна охранителна фирма. Боко не забрави услугата и Пашата взимаше доста големи пари покрай него, както и обратното. Това, което го учудваше бе странното поведение на Боко. Избягваше го напоследък, не му вдигаше телефона и не смееше да се срещне с него, въпреки че най-редовно превеждаше сумите. По всичко личеше, че се опитва да създаде имидж на напълно независим човек. „Майната ти!“ беше махнал тогава с ръка Пашата, сякаш отпъждаше досадна муха. И мислите му отново се върнаха към неговия мощен роднина, който много отдавна доведе в малкото му селце едно момче и го принуди да се бие с него.

Защото именно Гоцев беше роднината, проправящ от най-ранна младост пъртина в живота.