Георги Стоев
СИК 3 (5)

Глава V

На другата сутрин Маджо се събуди в отвратително настроение. Поли не го изтърпя докрай и някъде към четири часа си тръгна в типично свой стил. Без да го предупреждава и без да му се извинява. Каза му просто: „Айде, стига дотук!“ и си тръгна.

Маджо наистина имаше лошо пиянство. Отхвърляше първите три питиета набързо, след което се втренчваше изпитателно в събеседника си с леко приведена глава и димяща цигара в ръката. При Поли обаче такива номера не вървяха. Нито се стряскаше, нито се плашеше. Изобщо Маджо допускаше куп грешки след бутилка уиски, но пък за сметка на това на другия ден не се правеше, че ги е забравил. Анализираше ги трезво и търсеше начин да ги оправи.

Той представляваше странна смесица от малодушен страхливец и човек, готов да вземе и да поръча най-смелите решения. Освен това имаше огромен късмет. Винаги се измъкваше невредим от кризисни ситуации. И така постепенно създаде впечатление за недосегаемост, пък и добре усвояваше уроците на Гоцев.

Звънът на телефона го стресна, а гласът отсреща го изненада още повече. Обаждаше му се Илия Зъбчето.

— Как си, Младенчо? — попита го той.

— Радвам се да те чуя — изправи се Маджо и наистина беше така.

Маджо хранеше най-добри чувства към Илийката. Радваше се, че атентата срещу него не успя, макар да си даваше сметка, че онзи прекрасно знае кой го е поръчал.

Двамата се познаваха още от спортното училище. Маджо постъпи като новобранец, когато Илия завършваше. Нравите в пансиона не бяха от най-милите, но Зъбчето хареса силистренското селянче и го взе под крилото си. Не позволяваше да го малтретират, водеше го да се наяде на воля в столовете и бюфетите на баща си. Въвеждаше го в атмосферата на столицата. Илийката наистина беше доста изпипано градско момче, за което в София нямаше тайни, а това безспорно правеше впечатление на Младен. И той му беше безкрайно благодарен.

— Що не дойдеш да се видим? — предложи изненадващо Зъбчето.

— Къде? — зяпна Маджо.

— Ами в моя офис.

— Добре. Идвам.

Поканата съвсем обърка Маджо, но той бързо се съвзе. Добрите чувства и старото приятелство бяха безспорно факт, обаче бизнесът си беше бизнес. За всеки случай, взе Димата със себе си. И така се подсигури срещу евентуални изненади. За разлика от него, Руснака изобщо не понасяше Илия и не цепеше басма на никого. В офиса на Зъбчето вече ги очакваха. Никой не спря двамата, дори не ги провериха за оръжие. Секретарката отвори широко вратата на кабинета още щом ги видя. Илията също посрещна радушно Маджо, прегърна го, огледа го и го потупа дружески по рамото. На Димата протегна студено ръка и повече не му обърна никакво внимание. Дори не го покани да седне.

— Доживяхме да се видим! — отвори разговора Илийката.

— Доживяхме — кимна Маджо. — Казвай сега какво има?

Той винаги се бе притеснявал от превъзходството на Зъбчето, от неговата надменност, от стабилното му присъствие в обществото и от огромното богатство, което успя да натрупа. От Гоцев беше научил златното правило: „Никога не показвай слабостта си и задължително се дръж като равен с равен!“ Може би защото беше още махмурлия, този път успя да се справи с комплексите си и седна на фотьойла съвсем спокойно. Погледнато отстрани, донякъде нагло.

— Много ми се набъркахте в бизнеса с петрол, драги! — започна директно Илия.

— Нали знаеш, че всичко това върти онзи над мен — посочи неопределено към тавана Маджо.

Илия се направи, че не го е чул. Запали пура и без да пита кой какво иска, разля уиски в две великолепни инкрустирани чаши. На Димата не предложи абсолютно нищо.

— Не е хубаво да ставате монополисти — спокойно се вгледа той в треперещите ръце на Младен. Веднага му мина през ума, че вероятно е прекарал нощта в някой бар, но не продума нищо по въпроса.

— Споменах ти вече кой командва парада — с огромно усилие отпи глътка уиски Маджо.

— Ще ти кажа нещо. Точно същият човек поръча да ви опердашат, за да имате едно наум. Така че по-добре да работим заедно. Станем ли партия, няма кой да се изправи срещу нас.

За известно време в офиса се възцари пълна тишина. Прозорците не пропускаха никакъв външен шум и Маджо имаше усещането, че е изпаднал във вакуум. Мълчанието на тримата се напластяваше и с просто око се виждаше, как пластовете изтласкват въздуха към тавана. В един момент все някой от тях трябваше да проговори, за да поемат въздух и животът да продължи.

— Шефе — иронично разцепи тишината като с брадва Димата. — Ние се оправихме с Васко, когато беше император, та ти ли ще ни спреш?

Илия не му отговори веднага. Той обичаше Васил и все още му бе мъчно за него. Бизнесът наистина понякога принуждаваше дори най-близки хора да прибягват до крайни мерки. Все пак Васил му липсваше, но не можеше да не признае, че тези двамата стояха интелектуално поне две глави над него, за съжаление.

— Теб те помня отдавна — обърна се Илия към Димата. Разля част от уискито си за Бог да прости и допълни: — Когато Васил беше император, ти шляпаше по софийските улици като най-обикновен бълхар. — После се обърна директно към Маджо: — Ако бях го поканил аз, отдавна да съм го изгонил. Той не ми е никакъв. Ти си ми приятел, ти се оправяй с него.

В този момент Маджо искрено съжали, че е взел Димата със себе си. Не само не му помогна, ами го постави в крайно неудобно положение. Направо го злепостави.

— Димчо — обърна се той към него с възможно най-благ тон, — хайде да ме изчакаш навън, докато ние тука разменим някои спомени от гимназията. Съученици сме все пак. Теб това едва ли ще те интересува.

— Забравих да ви кажа още нещо — отпи от уискито си Илия и седна зад бюрото. — Вашият генерал… нито ме интересува, а още по-малко ме плаши. За мен той е един палячо. Така че, ако искате да си говорим като мъже, повече не го споменавайте.

Димата се отлепи от ъгъла, където през цялото време беше стоял прав и ядосан напусна кабинета. Опита се да затръшне вратата, обаче тя бе добре тапицирана. Маджо хвърли бегъл поглед след него и отново се обърна към Илия.

— Каква е цената за Генерала? — попита той.

— Каква цена? — повдигна рамене Илия — Нали сме делили хляба си в училището, как мога да ти искам цена? Това генералче мога да го купя и да го продам колкото пъти си искам.

— Той не се продава.

— Всичко се продава! Мога да ти изредя един куп хора, които са го купували за дребни стотинки и после са го захвърляли — ядоса се Зъбчето. Стана, отиде до прозореца и се загледа към улицата. — Искам да те питам нещо? — продължи той по-спокойно и както обикновено смени темата. Подобен начин на разговор беше запазената му марка. — Напоследък ходиш ли на ски?

— Нямам време — шашна се Маджо. Най-малко очакваше такъв въпрос.

— Аз пък ходя на Боровец. И доста често срещам твоя клоун бай Миле. Много ме забавлява.

— Понякога наистина е голяма капия.

— От него научих, че имате проблеми в туристическия бизнес.

— Освен капия е и глупак.

— Може и така да се каже, но ти, Младене, преди време купи доста хотели. Направо ми ги измъкна под носа. Какво ще кажеш да ми ги продадеш?

— Аз ги взех почти без пари. По-добре да ти ги подаря.

— Знаеш, че подаръци не приемам — допълни чашите с уиски Илия. — Някога си ги прибарал без да дадеш стотинка, сега ще ми ги дадеш срещу милиони. Да разбереш, че съм ти приятел и помня ученическите години.

— Трябва да се консултирам — измънка Маджо.

— Направи един път през живота си нещо, без да се консултираш! — отново се ядоса Илия. — И забрави за този тъп генерал!