Георги Стоев
СИК 3 (8)

Глава VIII

Пашата се събуди към два часа следобед, облече любимия си халат и тръгна да се разхожда из двора. От охраната на секундата му връчиха огромна чаша с кафе.

— Нещо ново? — попита намусено той.

— Маджо те търси няколко пъти. Казахме му, че спиш.

— Поръча ли нещо?

— Нареди да ти предадем, че в четири часа има събиране на акционерите в офиса, на който непременно трябва да присъстваш.

По-лоша новина от тази едва ли можеше да има. Румен ненавиждаше каквито и да било задължения и най-вече тези, свързани с другите акционери. През главата му минаха хиляди предположения — от възможно оплакване на Димата, до поредната караница заради неговите бригади. Душицата му се сви като смачкан вестник.

Румен израсна на воля в малкото си селце. Пасеше кравите наред със всичките си набори, играеше с тях на чилик и отвреме-навреме изяждаше по някой и друг бой. Пердашеха го по всевъзможни поводи, но най-вече защото никога не се защитаваше. Беше изключително страхлив. Когато завърши прогимназия, изненадващо се появи близък роднина на майка му с огромно влияние в Министерството на вътрешните работи. Взе го под крилото си и без никакво усилие го настани в спортното училище. Записа го в специализираната паралелка за гребци, макар че до този момент Румен не беше виждал гребна лодка наживо и смяташе Искър за най-дълбоката река в света.

С течение на времето спортното училище разкри пред него неподозирани възможности да се промени. Започна да вдига щанги, да кисне по цял ден във фитнес залата, а по-късно откри и химията. Тялото му видимо наедря. Лицето му също се промени и селското момче постепенно се превърна в млад мъж. Точно тогава известният роднина отново се намеси. Премести го в милиционерското училище в Пазарджик.

Там вече Румен придоби нови умения. Преподавателят по психология обучаваше бъдещите командоси да стресират заловените престъпници с отчетливи и стряскащи команди, което изцяло промени тембъра на гласа му. Свикна да говори тежко, бавно, заповеднически. Освен това в пазарджишкото училище, бе единствено в страната, където разрешаваха тренирането на спорта карате и той избърза да се запише в курса. Не беше от най-добрите, но стигна до нациналния отбор заради невероятната си упоритост.

— Дърво си — навикваше го треньорът му. — Отпусни се, освободи въображението си.

Румен изобщо не се стряскаше. Той просто искаше да преодолее най-сетне комплекса си и ако му падне някой от традиционните побойници от неговото детство, да му го върне. Особено след като влиятелният роднина отново се намеси и този път го назначи в Специализирания отряд за борба с организираната престъпност.

По онова време за това специализирано звено към МВР се говореше само шепнешком. Беше забулено в тайни и догадки. Румен изкара там близо осем години. Междувременно се ожени за изключително интелигантна жена, която бързо прозря зад лъскавата му външност краварчето от затънтеното село. Изгони го на секундата. Правилата в специализираното звено все още бяха много строги и оттам също го освободиха. Така Румен се озова на улицата. Пусна си брада и постепенно се превърна в Пашата.

Докато се разхождаше мрачно из двора и отпиваше от чашата с кафе, Пашата си спомни едно далечно гостуване на същия този роднина, комуто дължеше цялото си минало и настояще. Пристигна на село заедно с някакво момче на неговата възраст. Денят беше хубав, слънчев и весел. Майка му врътна агне на чеверме. Възрастните седнаха около масата, а той и момчето се отделиха встрани и започнаха да подритват току-що подарената им футболна топка. Скараха се за нищо. Гостенчето веднага се нахвърли върху Румен и за секунди го повали на земята.

— Защо му се даваш? — разтърва ги уважаваният от всички роднина. — Та ти си два пъти по-силен от него?

— Страх ме е — отвърна Румен, сведе очи и заплака. Това беше доста отдавна.

Днес в четири часа трябваше да иде на общо събрание в офиса на организацията. И поне пред себе си можеше да признае: „Страх ме е! Пак съм по-силен, но ме е страх“.

Общото събрание започна точно в уречения час. Пашата пристигна спокоен и уверен, натъпкан до козирката с транквиланти. Обикновено той не участваше в дискусиите. Седеше чорбаджийски облегнат на стола, с преплетени пръсти и опънати крака, и взимаше думата едва накрая. Така беше най-лесно да избяга от конфликтите и да обобщи като последна инстанция всичко изречено. Този ден обаче го изненадаха.

— Събрали сме се, колеги, за да обсъдим некоректното поведение на Румен.

Пашата направо онемя. Смяташе, че предния ден са решили всичките проблеми помежду си, дори беше споделил глътка питие с Маджо.

— Нещо не разбирам? — надигна се той.

— Ще ти кажа всичко поред, за да разбереш — кротко отвърна Маджо, който ръководеше общото събрание направо по комунистически. Все пак така го бяха научили навремето. — Първо — ти никога не си ми бил приятел. Вярно, че остана около мен, когато другите заминаха в изгнание, но не си спомням някога да си поръчвал някого или пък да си стрелял. Изчака да се върнем и да наложим страх сред хората, а сега глупавите ти келеши го експлоатират най-безмилостно.

— Не си прав — опита да се защити Румен.

— Второ — прекъсна го безцеремонно Маджо. — Държиш се като девица и оставяш винаги черната работа за другите. И трето — не му позволи той никаква реплика. — Дима, дай му вестника!

Димата само това чакаше. Хвърли сутрешния вестник на масата и Пашата с изненада видя интервюто си, което смяташе че ще излезе на следващия ден.

В него подробно се обясняваше колко чисто е името му и как не би искал да бъде забърквано с всевъзможни гангстери. А на всичко отгоре, на въпроса: „Вярно ли е, че воювате с Карамански?“, Пашата бе отговорил по доста странен начин: „Не мога да воювам с човек, с когото се познаваме още от гребането и сме стари приятели.“

— С кого си стар приятел, бе? — надвеси се над него Димата. — Имаме ли по-голям враг от Иво?

В този миг се възцари пълна тишина. Никой от акционерите нямаше представа как ще реагира Пашата. Цялото интервю изглеждаше нелепо, а откровено заявената му дружба с Карамански направо смайваща. Пашата обаче запази хладнокръвие.

— Слушай ме внимателно, Димчо! — погледна небрежно вестника той. — Всичко, което съм казал тук е подчинено на някаква стратегическа цел. Първо искам да отклоня вниманието на медиите от нашата организация. След това — да успокоя Карамански. Ако утре трябва да се преговаря с него, ти ли ще идеш? Пък и така помагам на хората, които се занимават с един от най-важните ресори на организацията — разтвори ръце той към Поли и бай Миле, седнали в ъгъла на залата.

— Има ли още? — обади се Маджо.

— Има — изправи се Пашата. — Смятате, че не съм ви бил приятел никога и едва ли не съм натрапник в тази организация? Аз обаче съм поканен да работя с вас от най-важния човек — от този, който стои зад всички вас до един. Запомнете го един път завинаги!

Маджо внезапно омекна като печен праз, кимна одобрително и започна упорито да се занимава с цигарето си. Ехидната физиономия на Стоил също се стопи от лицето му и на нейно място се настани доброжелателна усмивка. Поли остана непроницаем. Нито едно мускулче не трепна около скулите му, очите му останаха вторачени в Пашата, както преди. Бай Миле най-сетне затвори зяпналата си уста и шумно премляска. Той беше предоволен, че Пашата го нарече „ресор“, без да му е много ясно какво точно значи това. Досещаше се обаче, че става дума за убийствата. Маргина съчувстваше на Румен най-много. Не беше свикнал да го вижда така притиснат до стената и с облекчение прие обясненията му. Димата обаче нямаше никакво намерение да се предава. Той отдавна бе замислил отмъщение, каквото никой друг не си представяше. Обиколи цялото помещение и едва тогава се изправи срещу Румен.

— Да еба майка му мръсна, долна, да еба аз на твоя човек! — развика се Димата. — Заради кого мислиш, че лежах двайсет дена в болницата след побоя в „Аякс“? Заради кого бе, тарикат?

— Дръж се като бизнесмен — опита се да го успокои Пашата.

— Ще ти дам аз един бизнесмен! Ако иска да ни даде някакви обяснения и да работи с нас този твой толкова важен човек, нека да дойде тук! Не сме крастави!

Пашата замълча за миг, после уморено разтри слепоочията си. Стана му ясно, че няма да се измъкне леко.

— Какво желаеш? — попита той.

— Настоявам да ощавиш Киро Японеца — ухили му се нагло Димата. Явно знаеше много добре, че Пашата бе в отлични отношения с циганина и смъкваше от него много пари.

— Аз ли трябва да водя бригадите? — опита се да отклони темата той.

— Ти ли? Та ти никога не си излизал на улицата! Акцията ще ръководят твоите бригадири! Даваме им нашите момчета.

Пашата съвсем се сбърка, обаче вече нямаше наистина накъде да мърда. Погледна безпомощно към Маджо, който едва чуто потвърди:

— Решено, Румене!

— Кога? — стана Пашата и с последните остатъци от достойнството си се запъти към изхода.

— Утре в единайсет часа пред входа на Южния парк — подхвърли присмехулно зад гърба му Димата.