Георги Стоев
СИК 3 (12)

Глава XII

Бай Миле предпочиташе ракията пред всякакво друго питие, но когато се налагаше да се прави на важен поръчваше кана с уиски. Вътре изливаше бутилка прясно мляко и така пиеше питието пред смаяните погледи на всички около него. Поглъщаше го като кладенчова вода. Срещу него кротко седяха Мени и Иван Кубето, преглъщаха на сухо пред две чаши ракия и се чудеха как да се измъкнат.

— Я ела тука, бе — изпъна се бай Миле и привика без да се обръща Туцо. — Къде е певицата?

— Отиде си — повдигна рамене онзи. — Нямам пари да й плащам надницата.

— Абе няма, отиде си! Качваш се на колата и заминаваш да я докараш от Самоков! На мен долари ми шават в джоба!

Бай Миле обичаше да се весели с много хора и наистина след като докараха певицата наоколо живна. Заведението се понапълни. Дори двамата тулупи срещу него леко се ококориха.

— Туцо… — вдигна отново ръка дебелакът. Организацията забраняваше да се продава дрога в заведението, но той знаеше съвсем сигурно, че неговият човек пробутва кокаин. — Я, дай от онова бялото, да повдигнем малко настроението.

— Готово, шефе — фръцна се управителят и само след секунда деликатно му пробута в шепата пакетче кокаин.

Бай Миле огледа салона, ухили се глупавато на своите хора и тежко се запъти към тоалетната. Заключи я отвътре без да му пука. Опъна набързо една линия, после отключи и пак така тържествено се върна на мястото си.

— Я бягайте, момчета, да смръкнете по малко — подаде той пакетчето на Кубето и на Мени. — И да ми върнете остатъка, ей! Да не го попилеете за няма нищо!

След малко настроението на масата наистина рязко се промени и бай Миле без да чака започна своите лакърдии. Беше усвоил открай време стар номер — каквото и да поръчваше, първо се оплакваше от собствените си проблеми.

— Момчета… — начена той. — Напоследък животът ми се стъжни. Това Франция, това Германия, това Холандия, скъсах се да обикалям като псе. Похарчих сума пари. Трябва да ги възстановим някак.

— Че ние какво общо имаме? — погледна го накриво Иван Кубето, който се имаше по-куражлия от ортака си.

— Как така какво общо? Нали заради вас оглушах?

— Някой да те е карал да седиш на пет метра от взрива.

— Аз съм шефа бе, момче — потупа се юнашки по гърдите бай Миле. — Нали трябва да виждам какво става!

Певицата вече се беше разпяла и целият салон едва побираше мощния й глас. Бай Миле я огледа доволно, зарадван от формите й, поглади шкембе, потри брада, после мощно се провикна:

— Е бре, де бре!

Вторачи се строго в двамата си приятели, придърпа лист и написа на него „Кимбата“.

— Какво Кимбата? — наивно вдигна очи към него Мени.

— Как какво, бе? — подчерта името бай Миле.

— И аз нищо не разбирам — обади се Иван Кубето.

— Бе вие за нищо не ставате, да го еба! — разгърди се бай Миле. — Човек оглушава заради вас, харчи луди пари, жертва се дето се вика, а не може да ви накара да схванете най-обикновено нещо. Туцо, я вдигни малко децибелите!

Певицата и без друго заплашваше да строши прозорците на ресторанта, но този път съвсем се престара. Пееше известната чалгаджийска тъпотия „Тигре, тигре!“, като го заместваше с „Милчо, Милчо“.

Бай Миле се надвеси над двамата и задраска името на Кимбата.

— Това пък що го направи? — зина Иван Кубето.

— Я ставай да танцуваш на масата, бе! — дръпна бай Миле за яката Мени. Наистина го качи до стола, а онзи оттам започна да се кърши като девойка. Никой не им обръщаше особено внимание, защото целият ресторант вече беше попаднал под магията на чалгата.

Почти на всяка маса наличните моми въртяха задници, а певицата се скъсваше да величае: „Милчо, Милчо“. Бай Миле също не остана равнодушен. Извади две-три банкноти по сто долара и ги залепи върху челото на Мени. Пропусна Иван Кубето за всеки случай. Той беше по-стегнат човек и такива пинизи трудно му минаваха. Когато в крайна сметка песента отиваше към края си, приближи главите им и тайнствено прошепна:

— Искам да утрепете Кимбата!

— Кимбата! — зяпна като шаран Иван Кубето, а Мени дори не помръдна.

Познаваха този мъж отдавна и го помнеха само с добро. Нямаше човек, на когото да не бе помагал.

— Я ела тук! — зина пред цялто заведение бай Миле към Туцо Дебелия. — Ти мен само с тия кебапчета и кюфтета ли искаш да ме храниш? — побута той преливащото от скара плато.

— Няма клиенти, шефе, не въртим чеверме!

— Ще врътнете едно агне — удари с юмрук по масата Милчо и огледа кръвнишки околните маси. — Нали знаеш, че ще седя най-малко три дена?

За момент в ресторанта се настана мъртва тишина. Дори певицата си забрави текста. Сервитьорите замръзнаха кой където се намираше, клиентите не смееха да си вдигнат вилиците, оберкелнерът остана като закован за бара.

— У бре, де бре! — провикна се отново бай Миле и веселбата тутакси започна там, откъдето беше прекъснала. — Вие сега сурати ли ще ми правите? — прекара погледа си като по пунктирна линия през двамата килъри той.

— Защо точно Кимбата? — запали цигара Иван Кубето. Имаше предвид, че именно Кимбата спаси бащата на Мени от рекетьорите. Той беше известен месар в „Дружба“, а Кимбата не даваше да припари там нито един от тарикатите на организацията.

— Пари, цигари, семки, шоколадови изделия? Как точно желаете да ви плащам? — придърпа стола си до тях бай Миле и махна с ръка на охраната да се приближи. След което заби мощния си юмрук в лицата първо на Мени, а сетне на Кубето.

Охраната веднага ги подхвана. Пребиха ги до смърт. Изхвърлиха ги някъде навън и едва тогава бай Миле отново се настани на мястото си.

— Никой да не напуска! — провикна се той. — Искам музика и веселба.

Певицата зина на секундата, оберкелнерът дотича с някакво дивечово мезе, докато стане агнето на грил, седящите по съседните маси страхливо продължиха вечерята си.

— Мама ви ще еба аз на вас! — поклати глава бай Миле и съвсем сериозно се зачуди да продължи ли с уискито или да го обърне пак на ракия.