Георги Стоев
СИК 3 (3)

Глава III

Маджо беше овладял някои от маниерите на Генерала. След като приключи разговора си с Поли, сякаш внезапно престана да го вижда и да го чува. Пъхна поредната цигара в цигарето и разсеяно се загледа към тавана на помещението.

— Трябвам ли ти още? — попита Поли.

Маджо дори не го погледна. Махна нехайно с ръка сякаш пъдеше муха. Изчака го да изчезне, отпи малка глътка от питието и веднага извади радиостанцията си. Тя беше подобна на полицейските и чрез нея той командваше многобройната си охрана.

— Тръгваме!

После слезе надолу по стълбите, заграден по схема от куп телохранители и излезе навън. Петнайсет минути по-късно вече беше пред блока на Гоцев.

— Тук съм — съобщи кратко Маджо.

Генерала се появи почти веднага. Огледа гневно разположената наоколо охрана. Веднага загуби обичайната си сдържаност. Направо побеля от яд.

— Прибери тези лайна веднага по колите! — нареди той. — Нали съм ти казал, че с мен такива дивотии не вървят!

— Става опасно, началник! — подаде му ръка Маджо.

— Защо ти е толкова влажна дланта? — изненада се Генерала.

— От напрежението.

— Или просто те е страх?

Маджо не отговори и тръгна покорно с Гоцев към гората. Свиха по любимата му пътека без никаква охрана.

— Винаги съм те учил да бъдеш като мен — разпери ръце Генерала. — А ти ме излагаш. Защо си набил Карамански?

— Налагаше се да го поставя на мястото му.

— Ами тогава го помоли. Дръж се с него учтиво и приятелски. Как така ще го унижаваш?

— Случи се.

— Днес защо си домъкнал толкова хора?

— Опитах се да подчиня Поли, началник! Събрал е четиристотин души, изглежда иска да прави своя структура.

— Похвали го — вдигна рамене Генерала. — Потупай го дружески по гърба и го направи свой брат!

— Какъв брат? — плувна целия в пот Маджо. — Страх ме е, че ще ми посегне.

— И какво предлагаш?

— Знаеш ли, началник, последните месеци, които прекарах в чужбина, ми бяха много спокойни. Мисля да замина пак.

— Държиш се като сръдливо курве — ядоса се Гоцев. — Щом искаш да заминаваш пак, ще те пусна, но този път без нито един лев.

Маджо пребледня до такава степен, че лицето ми светна в тъмното. Очакваше всичко друго, само не и това. Нямаше представа как да реагира.

— Какво ти става, моето момче? — прегърна го Генерала.

— Тук всички ме смятат за твой слуга. Както и за роб на политическите ти приятели.

— Смятат те, защото се държиш като такъв. Винаги съм мислел, че вие селските момчета сте корави души и съдбата трудно може да ви пребори. Не ти отива поведение на госпожица.

— Не съм госпожица.

— Още по-лошо — обърна се срещу него Гоцев. — Ти си направо путка непоръбена. Преди малко те нарекох моето момче, защото очаквах да се разгневиш и да ми отговориш като мъж. Изобщо, винаги съм желал да те видя много по-решителен и безкомпромисен.

— Такъв съм началник.

— Никакъв не си — тръгна обратно към дома си Генерала и Маджо послушно го последва. — Вече съжалявам, че загубих толкова време да те обучавам. Нищо не прихващаш. Както и Пашата. Същият лигльо като теб.

Маджо замълча, изпрати генерала до алеята пред блока и умислен се загледа след него. Той знаеше прекрасно, че никога не може да стигне класата на Гоцев, нито пък има неговите възможности. Но за първи път му хрумна колко незащитен е този умен и хитър мъж с всичките си огромни пари. Беше изключително лесен за отсвирване. „И това е решение — разтри слепоочията си той. — Ако се наложи да се спасявам, Генерала е лесен.“ След което влезе в една от колите на многобройната си охрана.

Маджо никога не ползваше собствен телефон. Поиска един от охранителите си и от него се обади на Поли. От известно време той бе напуснал къщата си в полите на Витоша и живееше под наем в центъра на София.

Очевидно циклофренията му се засилваше. Беше му по-спокойно да се движи сред много хора и на шумно място.

— Здрасти! — поздрави го Маджо.

— Здравей! — вдигна изненадан телефона Поли. — Да не би да си разстроен задето ме наруга тази вечер?

— Наистина съм разстроен — призна си Маджо. Поли се почувства поласкан от обаждането, макар че още нямаше представа каква беше целта. Чувствата му към Младен бяха много странни. Мразеше го и го обичаше едновременно. Малко преди телефонът да звънне, замисляше в детайли убийството му. Съзнаваше прекрасно, че без него е загубен, но от друга страна честолюбието му не позволяваше да изтърпи подобно отношение. И затова сега искрено се зарадва.

— Какво е станало? — попита той.

— Предлагам ти да вечеряме заедно в ресторант „Панорамата“ на „Парк-хотела“.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно.

Поли ходеше често в това заведение, въпреки че по наследство го притежаваше Жоро Илиев, не и Маджо. Омразата му към малкия Черешар беше огромна. Той знаеше, че Жоро също не стъпва там, където е бил брат му и поддържа неговите обекти по-скоро като паметници. Въпреки това не му се даваше нито лев в касата на противниковата групировка. И ето че сега Маджо предлагаше именно „Панорамата“.

— Ще дойда — съгласи се Поли. — Чакай ме! Междувременно Маджо бе пратил охрана да отцепи района и когато Поли се появи, го намери на две големи уискита. Погледът му блуждаеше. Главата му се клатеше смешно и когато поръча трето уиски за себе си и водка за Поли, размаха ръка така, че цигарата му падна от цигарето. Сервилните келнери на мига я загасиха.

— Няма нищо — ухили се Маджо.

— Ще ми кажеш ли какво е станало? — втренчи се в него Поли. — Поне един път се разкрий!

Поли все още изпитваше респект към Маджо. Смяташе го за страхливец, който в определени моменти е способен на изключително смели постъпки. В такива случаи дори му се възхищаваше. Освен това си даваше сметка, че без него е господин Никой и трябва отново да тръгне от нулата. И все пак не очакваше изповедта, която чу.

Маджо му разказа всички подробности около срещата си с генерал Гоцев. Не спести нищо. Наблегна най-много на факта, че го смятат за слуга. За втора ръка човек. Едва ли не за боклук.

— Нищо чудно, мой човек — поклати глава Поли. — Спомни си какво правех аз в Унгария и какъв беше ти! Най-обикновен роб на бате Гена.

— Добре де, ама нещата се промениха — хлъцна полупияният Маджо. Сетне се наведе през масата и умолително попита: — Ще прекараш ли тази нощ с мен?

— Защо не? — кимна Поли. — Обаче първо искам да си изясним нещо.

— Кажи!

— Ти не ме повика тук, за да се напиваме и да се тъпчем с деликатеси. Искаш да махнем Генерала, нали?

— Искам — тръшна се на стола Маджо и сякаш изведнъж изтрезня. — Той вече започва да пречи.